Сподели с приятели:

Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"

~~~

We don’t always get what we want. It might affect us after that. It might take us to the dark side though. Fake Face

На любовта.
На хората, които не искат да се проумеят. На тези, които не искат да приемат другите такива, каквито са.
На мечтата за мир и разбирателство.

Той я държеше за ръка. В този момент това бе всичко, което я интересуваше - как той бе хванал нейната малка бяла ръчичка с неговата голяма и силна, сякаш за да я пази от света и цялото зло в него. А нима сега, тук, можеше да съществува някакво зло, някаква неправда, нещастие… Не, всички тези неща бяха погребани на дъното на кутията на Пандора, от която най-сетне се беше освободила крехката Елпис, надеждата, и бе полетяла, за да разпръсне даровете си по света. Само това имаше значение.

Той я развеждаше из апартамента си, показваше ѝ най-различни предмети, останали му в наследство от предците или спомен от многото му пътувания. Разказваше ѝ със своя плътен, но мелодичен глас историите на тези вещи, увличаше я в пъстрата гама на своя живот, правейки я съпричастна към него и съдбата му. Тя дори не усещаше как се потапя в този свят на вълшебства, които той изграждаше за нея от първия ден, как потъва в него, а чрез него и в неговите млади черни очи. Ако зависеше от нея, той никога нямаше да се промени. Завинаги щеше да си остане нейният принц, яхнал чистокръвен арабски жребец, щеше да я обича винаги, да ѝ даде да черпи от неговия опит. Щяха завинаги да останат в тази стара къща, където се криеха тайните на отминали животи, където и двамата бяха скрити от хорските предубеждения и омраза.

- Кажи ми, това какво е? - попита тя само за да продължи да чува гласа му, да запази момента и магията, която излъчваше. Той ѝ се усмихна. Продължаваше да стиска студената ѝ ръка, докато изваждаше от големия шкаф една красива златна огърлица. Беше семпла, без натруфени орнаменти, но все пак уникална сама по себе си.

- Тази огърлица, любов моя, е принадлежала на една красива жена преди много, много години - той седна на пода, а момичето се настани до него, опряло глава на рамото му. - Искаш ли да чуеш историята?

***

Лето Господне 1345. Белослава се разхождаше из околностите на град Царево^[1]. Стъпките ѝ бяха бързи, припрени, а умът ѝ бе налегнат от тревога. Очакваше вести от Момчил войвода и войната му с турците. Как бе протекло последното сражение, жив ли е владетелят на Родопите, мъртъв ли е, а дружината му? Цялата област притеснено чакаше в страх, но за Белослава и семейството ѝ тези новини бяха от първостепенна важност. Но те така и не идваха.

В стремглавия си ход българката не забеляза, че не беше сама сред дърветата. Дори не чу тихите стъпки зад гърба си, докато не бе прекалено късно - ваденето на меч от ножница не бе звук, който лесно можеше да се сбърка.

Обърна се инстинктивно, макар да знаеше, че е повече от беззащитна. Пред нея беше застанал висок, мургав мъж, насочил оръжието си право срещу гърдите ѝ. Сърцето на Белослава прескочи няколко удара, очите ѝ се затвориха, подвластни на страха от смъртта, а устните ѝ бавно зашептяха молитва. Какво можеше да стори? Да бяга, сама да се наниже на меча, да вика за помощ? Нищо нямаше да помогне, не и сега, не и тук. Оставаше само едно - да падне на колене и да умолява чужденеца да пощади живота ѝ. Не. Никога нямаше да се унижи дотолкова, че да проси нещо от варварин, от друговерец.

Очите ѝ яростно се отвориха, за да се срещнат с неговите. И потънаха там, в тези два дълбоки кладенеца, започнаха да се давят, да пропадат като че в бездна. Чувстваше ги толкова близки, толкова познати тези очи, че момичето се изплаши още повече. Но нямаше къде другаде да избяга погледът ѝ.

- Коя си ти? - попита я той. Имаше красив глас, висок, приятен, който се струваше на Белослава почти като ангелски. Това я и стресна. Нещо в нея знаеше, че въпросът не бе зададен на български, но тя все пак го бе разбрала. А и не всеки ден се случваше да се натъкне по средата на нищото на млад, мургав и тъмнокос мъж с оръжие и ризница. Имаше някаква нередност в цялата история, но сякаш нещо я спираше да ѝ се съпротивлява.

- Б-белослава - отвърна тя и сведе поруменялата си главица. Преглътна и вдигна поглед отново, срещайки голямата му чиста усмивка.

- Белослава - повтори той, сякаш за да провери как звучи името ѝ в неговите уста. - Българка си, нали, Белослава?

- Да - прошепна, но след миг националната гордост взе връх. - ДА! Българка съм. Християнка и българка.

Непознатият се засмя и свали оръжието си. Хвърли го настрана и седна на оросената трева, с очи все още вперени в момичето. Тя се притесни от този поглед. Имаше хиляди, не, милиони неща, които не харесваше у себе си, а той, мъжът с меча, от когото сякаш зависеше животът ѝ, се беше вторачил в тях и ги прочуваше. Какво ли си мислеше за големия ѝ прав римски нос, за двете лунички по него, останали от детинството ѝ, или бялата ѝ като сняг кожа, или каквото и да било друго? Тя прибра полата си и седна на стъпалата си срещу него. Въпреки че не искаше, просто не можеше да отвърне поглед от продълговатото му лице, от голямата усмивка, късата тъмна коса, оставените на показ мускули… По някаква причина той ѝ беше много интересен, толкова по-различен от другите мъже, които бе срещала, но пък толкова реален и близък. И опасен.

- А ти… Ти кой си? - попита тя на свой ред, без да издава уплахата с гласа си.

- Сийфулах - изрече бавно и отчетливо. Белослава потръпна, два пъти. Първият път, защото бе успяла да си преведе името. А вторият път, защото осъзна, че бе успяла да си преведе името.

- Мечът на Бог - реши се да изрече на глас. Не звучеше толкова страшно, когато го кажеш високо. Не, звучеше красиво, поетично, почти нежно, като стих от някоя песен. - Сийфулах. Откъде си?

- От някъде много, много далеч - отвърна ѝ той, все още усмихнат. Дори и тъмните му очи искряха почти весело. - Не съм турчин, ако това си мислиш. Не, моят народ е по-древен, по-мъдър, по-далечен, бих казал.

Белослава поклати леко глава. Не разбираше. Вярно, мъжът не ѝ изглеждаше като турчин - бе по-висок, малко по-тъмен, с по-остър нос и по-големи очи. Но не ѝ вдъхваше доверие, не я и успокояваше. Струваше ѝ се толкова познат, сякаш го бе срещала и преди, и именно това я караше да се съмнява още повече в него.

- Какво правиш тук, българко? - топлият му глас прекъсна накъсаната вълна на мислите ѝ, за да я върне в настоящия момент. Момичето отново поклати объркано глава, за да не избяга отново разумът ѝ, и се изправи бързо.

- Аз… Нищо. Чакаме новини от войската. Трябва. Трябва да тръгвам.

Но не искаше. Предпочиташе да остане тук, при непознатия, да говори с него, да го разбере и проумее, да си спомни дори. Но разумът ѝ викаше отчаяно да се махне оттук възможно най-бързо. Така, застинала между двете си същности, тя стоеше изправена и го гледаше, сякаш очакваше от него да ѝ каже какво да направи. Но Сийфулах само стана, приближи се до нея и повдигна леко брадичката ѝ, за да я погледне в очите. Тя се изчерви и понечи да се отдръпне, но той я хвана за ръката. Приближи я към себе си. Очите му горяха, искряха, блестяха, доближаваха се, докато…

Целуна я. Устните му докоснаха съвсем за кратко нейните, но тя все пак усети топлата вълна, която се разля по тялото ѝ. Той дори не изчака да види дали ще му отвърне, а се наведе към ухото ѝ и бързо прошепна:

- Ще се върна. Масаалама^[2].

И изчезна сред дърветата.

***

Момичето слушаше приятеля си, усещаше топлия му дъх до бузата си, а историята приятно гъделичкаше ухото ѝ. С една ръка той продължаваше да държи нейната, а другата бе обвил около рамената ѝ. Златната огърлица лежеше в скута ѝ и двамата я гледаха известно време след като свърши приказката.

- Това ли е? Какво е станало после, кажи ми, моля те - настоя момичето и погледна спокойните тъмни очи на мъжа до себе си. Той ѝ се усмихна в отговор.

- Наистина ли искаш да знаеш, любов?

- Да…

- Това е една много дълга история, тъжна на моменти, не искаш да я слушаш сега.

- Не, напротив - момичето се усмихна. Наистина не ѝ се слушаше за скръб и нещастия сега, когато в собствения ѝ живот ѝ се налагаше да се справя с достатъчно трудности, но нещо в историята я бе докоснало дълбоко и тя държеше да разбере какво става нататък.

- Върнал се е, естествено. Той е мъж, който винаги държи на думата си.

- Защо тогава каза, че историята е тъжна?

- Защото му се наложило скоро пак да замине. И този път се върнал след повече време. Но това е друга приказка - целуна я по челото и понечи да стане, но видя големите, умоляващи го очи. Въздъхна и се намести отново, след което се пресегна към дъното на кашона да вземе една голяма бяла кърпа.

 ***

Година 1749. Девислава седеше пред прозореца и чакаше. Това правеше от повече от няколко месеца - чакаше и се надяваше. Сутрин се събуждаше с една мисъл, вечер си лягаше пак с нея. Целият ѝ свят бе обзет от тази идея, от онова обещание, което изпиваше силите ѝ, живота ѝ. Момичето бе отслабнало значително, а очите ѝ търсеха само да видят как снажният конник се задава по широкия път към къщата ѝ. Но той все не идваше. Час по час, ден след ден и очакванията си оставаха само надежди, а мечтите тлееха.

Ами ако не се върнеше. Ако не го видеше отново. Ако нещо му се бе случило. Ако…? Тази дума я убиваше къс по къс всеки ден, раздираше сърцето ѝ, отнемаше сълзите ѝ. „Ако“ трябваше да бъде забранена, причиняваше само болка на хората. Никога не бе била реална, никога нямаше и да бъде; просто момент, който не бе писан да се сбъдне.

Семейството на Девислава се притесняваше за нея от самото начало. Повтаряха ѝ, че той не е за нея, че е различен, странен, друг. Убеждаваха я, че не е правилно, че не е богоугодно, че е престъпление. В къщата цареше истинско кралство на предразсъдъците, на слуховете, на недоразбраните факти. Всеки се опитваше, заради собствения си страх и реноме, да предпази младата българка от подобна невъзможна любов. А когато той си бе отишъл, всички се успокоиха, мислейки си, че всичко е отминало. Докато Девислава не започна да линее.

Първо усмивката ѝ бе угаснала. След това очите ѝ бяха постоянно зачервени. Но страшното започна, когато и сълзите ѝ пресъхнаха. Цялото ѝ същество загуби предишния си чар, предишната си веселост и отдаденост на живота. Сега тя изглеждаше празна и куха като някоя порцеланова кукла. А вест все не идваше.

Всички онези неща бяха минали и през нейния ум - срамът, който би предизвикала такава любов като нейната, ако се случеше, неодобрението, което щеше да получи за избора си, недоволството на роднините ѝ, отхвърлянето от обществото. Ами личните ѝ страхове - че всички лоши приказки за него, религията му и народа му ще се окажат верни, че дори и да не са, той няма да се върне, че… Всичко. Можеше да се случи всичко, а тя преживяваше всяка възможна ситуация всеки ден по няколко пъти, забивайки още и още отровни стрели в сърцето си.

Беше го срещнала отдавна. Той тъкмо се бе преместил със семейството си в града и тяхната къща бе станала атракцията на Котел - всички се събираха да гледат онези странните, арабите, мюсюлманите, които се бяха навъдили кой знае откъде и кой знае по каква причина тук. Запознаха се на една седянка. Момците, които отначало го отбягваха и презираха, бавно започнаха да се сприятеляват с него и дори започнаха да го учат на танците и обичаите. А той по-късно се бе хванал на хорото до нея.

Засичаха се по пазарищата, по улиците, по сборовете и седенките. Приказваха си, отначало общи работи, но тя бе успяла да го убеди да ѝ разказва за родината си, за религията си. Много хора гледаха с лошо око на тяхната дружба, ако изобщо можеше да се нарече така. И малко по малко, стъпка по стъпка, Девислава започна да осъзнава колко грешат хората, съдейки се един друг, без дори да се опитват да се проумеят. А че той открадваше сърцето ѝ, осъзна прекалено късно, когато вече не можеше да го спре. Последният им разговор беше кратък - той ѝ подари една красива бяла кърпа и ѝ обясни, че трябва да замине. Но обеща, че ще се върне за нея и тогава нищо и никой друг няма да имат значение.

Думите му винаги бяха красиви, омагьосваха и галеха душата ѝ. Тя им вярваше, сама не разбираше как успяваше, но наистина им вярваше. И други мъже преди него се бяха опитвали да спечелят сърцето ѝ, но то винаги бе оставало студено, докато не се появи той, сякаш него и само него е чакало, за да разцъфти с листа от бели рози. Една малка, все още разумна част от нея, ѝ викаше да спре, да се опомни, да възвърне ума си отново, но някаква отминала болка, някакво старо преживяване, не ѝ даваше да продължи. И тя пак, всяка сутрин, сядаше пред прозореца, вперила поглед в пътя, и чакаше.

Един ден бе забелязала нещо в далечината. Конник някакъв. Сърцето ѝ препускаше бързо, изплашено, надяващо се, искащо, но тя успя да се овладее и да изчака още малко, за да е сигурна, че това наистина бе той. Не беше. Просто човек, пратеник, целият в черно, извади тънка хартия от чантата си, увита в бяла кърпа, украсена с червени конци, и я подаде на баща ѝ. Дори отдалече Девислава можеше да познае, че кърпата бе направена от нейните ръце. Същата кърпа, която бе подарила някога на него, почти същата, която той ѝ бе дал на сбогуване. Зави ѝ се свят. Вест. Получаваше вест от него. Но тогава срещна погледа на баща си, който тъкмо бе свършил да чете написаното. Той поклати отрицателно глава. Не…

***

Мъжът вдигна кърпата и я прокара по бузата си, вдишвайки аромата ѝ. След това я подаде на приятелката си и я стисна в шепите ѝ. Беше наистина стара кърпа, с красиви червени и зелени нишки, които се преплитаха по нетипичен начин. Момичето се усмихна тъжно и се облегна отново на рамото му, сякаш търсеше подслон при него. Не искаше да го спира, искаше да продължи да го слуша; него с омайния му глас и вълшебните истории, които само той можеше да разказва.

- Какво е станало? Нали не я е оставил?- попита тихо, за да не наруши покоя им. Той вдигна ръката, с която продължаваше да я държи, и я целуна дълго.

- Обещал ѝ е, че ще се върне, нали? - отвърна ѝ той и я погледна продължително. Тя обичаше да потъва в дълбоките му тъмни очи. Винаги ѝ се бе струвало, че точно там ѝ е мястото.

- И накрая заживели щастливо, моля те, кажи ми, че накрая заживели щастливо…

- Не знам - отвърна ѝ той уж шеговито, но не успя да събере сили да се усмихне. - Мислиш ли, че ще заживеят щастливо накрая?

- Защо не? - отвърна му уверено тя. Почти се засмя.

- Миряна, понякога не мога да повярвам каква оптимистка можеш да бъдеш. Нали не вярваше в щастливия край, любов?

- Не. Но вярвам, че накрая всеки получава това, което заслужава. А след всичко, което са преживели, смятам, че заслужават да бъдат щастливи накрая. Заедно.

- Въпреки грешките, които са допускали? Въпреки всичко и всички срещу тях? Мислиш ли, че е възможно?

Миряна отвърна лице за малко. В главата ѝ прескачаха много мисли и спомени, които всяка нощ я измъчваха. Образите на пушки, кръв и коне я преследваха в сънищата ѝ, споменът за чифт черни като катран очи я будеха, а сега… Сега тя гледаше право в тях. Нямаше какво да губи, освен да им се довери, нали? Както бяха правили другите. Да преодолее себе си и останалите, външните, пречки, донякъде изкуствено създадени, които ги разделяха всяко вчера и утре. Но не и в този момент. Сега около тях кръжеше Елпис, нали?

- Ще ми разкажеш ли още, Расул^[3] - попита го и отново облегна глава на рамото му. - Моля те.

- Да, Миряна, естествено, че ще ти разкажа. Обещах ти, все пак.

- Знам - кимна тя, впила поглед в очите му. В двете големи езера, в които се давеше и които се надяваше, че се давят в нейните. - И няма да си тръгнеш този път, нали?

- Не - отвърна ѝ той.

- Аз ще дойда с теб, ако трябва. Но няма да те оставя да си отидеш отново - прошепна в ухото му. А той целуна хванатите им ръце.

 ***

Благодарности на Алекс :)

Сподели с приятели:

Добавете коментар