Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"

~~~

Песен на щурче
шепти полето. Нощта
гали небето.

 

В залата се възцари тишина. Погледите на всички мъже, коленичили на татамитата, се завъртяха към дебелия мъж, загърнат в коприна и седнал на малкия трон в дъното на залата. Той запляска сдържано с белите си пухкави ръце, а след миг към него се присъединиха и всички присъстващите.

Лицето на десетгодишното момче, току-що издекламирало стиха, пламна, но то сведе поглед в дълбоко поклон и се оттегли от залата.

Дебелият мъж се размърда на трона си и към него веднага се наведе стоящият до дясната му страна побелял самурай, затъкнал в пояси си два меча.

– Кое беше това момче, Шибата? – попита той с изненадващо плътен за дебелото си тяло глас.

– Асагава Юичи, Санширо-сама – отвърна самураят.

– Асагава... чакай, това не беше ли фамилията на старейшината на селото?

– Да, Санширо сама, Юичи-чан е най-малкият му син. 

Санширо Рентароу – даймьо на цялата провинция и всевластен господар, подчиняващ се единствено на шогуна Токугава в Едо, потърка двойната си брадичка, а устните му за миг потрепнаха, готови да се извият в усмивка.

– Асагава... трудно ми е да повярвай, че негова семка е в състояние да измисли подобно хайку... или въобще нещо. 

Лицето на стария самурай не трепна, само белегът, разсичащ лицето му, потъмня и се открои върху загрубялата от слънцето и годините кожа – единствения знак, че е развеселен.

– Понякога крушата пада далеч по-далеч от дървото, Санширо-сама.

Даймьо вдигна широкия ръкав на коприненото си кимоно, избродирано цъфнали сакури, за да прикрие усмивката си. Не подобаваше на феодал да демонстрира емоции, особено пред цяла зала пълна с дребни самураи и земевладелци.

– Щом казваш.

***

Кагамине Рен погледна трите бронзови монети в шепата си.

– Само това ли?

Асагава Шин, старейшина на Нанимонаши, сви тънките си устни.

– Какво ще рече „само толкова ли”?

– Уговорихме се за цял сребърник, ако Санширо-сама хареса хайкуто на твоя син – той подхвърли монетите в шепа, – а тук има много по-малко от един сребърник. Ще ми стигнат за един чифт сандали и нищо повече.

Асагава сви рамене.

– Щом не ги искаш... – той посегна да грабне монетите, но Рен стисна шепа. Асагава се ухили мазно. – Е, в такъв случай се чувствай свободен да си тръгнеш. 

Рен с мъка сдържа кипналия в гърдите му гняв. Поклони се сдържано и излезе от стаята, плъзвайки след себе си вратата от тръстика. Рьоши, старият слуга на Асагава, чакащ търпеливо в коридора, изгледа намръщено младия мъж, който стърчеше цяла глава над него, сякаш самото му присъствие омърсяваше дома на господаря му.

– И си дръж езика зад зъбите – процеди Рьоши и пръсна слюнка през липсващите си предни зъби. – Щедростта на господаря Асагава не е безгранична.

Устните на Рен се извиха в усмивка. Подхвърли в шепа трите монети. 

– И сам виждам.

Рьоши изсумтя и се изви рязко, за да го блъсне уж случайно с рамо. Нещо го чукна по глезена, старецът писна и рухна по очи на татамитата. Рен го изгледа ухилен.

– Трябва да внимаваш, старче, на твоите години...

Лицето на Рьоши пламна, той отвори уста и...

– Какво става там? – екна гневният глас на Асагава през вратата.

Рьоши се надигна на четири крака.

– Хиляди извинения, Асагава-сама...

Вратата се отвори със замах и навън се подаде старейшината. 

– Да не си се напил пак, глупако, че се търкаляш така?

– Не, Асагава–сама, този глупак ме спъна.

– Кой глупак?

Рьоше се огледа объркано. Коридорът беше пуст, а вратата в дъното му беше затворена. 

– Ама аз...

Асагава почервеня.

– Ти, мързелив пияницо... 

***

Петстотинте колиби, които образуваха Наномонаши, бяха направени от дърво и с покриви от оризова слама. Само няколко можеха да се похвалят, че са от камък и те се обитаваха от селския старейшина и неколцина дребни самураи на даймьо Санширо Рентароу, които не си бяха спечелили привилегията да живеят в замъка му.

Рен вървеше между къщите замислено свел глава. В кесията на кръста му стояха трите бронзови монети на Асагава, което си беше истинско постижение, имайки предвид, че от много време там не бе имало нищо. Селото пустееше, защото оризът беше почти узрял и повечето селяни стояха по полетата, подготвяйки се за предстоящата жътва. Само тук-там се мяркаше човек – болен, твърде стар или твърде млад.

Две деца на не повече от осем годинки, облечени в окъсани ризки, изскочиха между две къщи и се разкрещяха:

– Рен всезнайкото, Рен всезнайкото.

Няколко камъчета полетяха срещу него. Едно го чукна болезнено по челото, друго го тупна в гърдите. Видяло попадението си едно от децата се разпищя щастливо. Изплезило триумфално език метна още едно камъче към Рен... и писна, когато собственият му снаряд го перна по коляното. Другото дете замръзна с широко отворена уста и вдигната ръка, готово да запокити това, което е в нея.

Рен се ухили широко.

– Давай да те видим!

Детето погледна плачещото си другарче, което седеше на земята, стиснало в ръка краче. По брадичката му капеха сълзи и сополи. Пусна камъчето и грабна от земята три пъти по-голям.

„Малка гнусна твар” – помисли си с въздишка Рен, но не помръдна от мястото си.

Камък с размерите на детско юмруче полетя към него, насочен право срещу лицето му. Детето така и не разбра какво точно стана. Рен вдигна ръка и разтвори шепа. Камъкът лежеше в дланта му.

Рен се ухили широко, замахна уж че хвърля камъка и детето побягна с писък, зарязвайки пострадалото си другарче. Изчезна между къщите пищейки „тате, тате”. Той изтри усмивката от лицето си и се приближи към удареното в коляното момче. То плачеше, хълцаше, а сополи и сълзи капеха по мръсната му ризка. Рен въздъхна.

– Добре ли си, Сатоми-кун?

– Демон! – писна детето, скочи на крака и куцукайки се скри между къщите.

Рен поклати глава, мръщейки лице.

– Ей, к’во правиш на децата, бе? – екна вик зад него.

Съсухрена старица с лице, загоряло от слънцето и сбръчкано като стафида от годините и тежкия труд, го гледаше сърдито над ръба на оградата.

„Няма ли край” – помисли си уморено Рен, но се насили да се усмихне.

– Нищо не им правя, Асахина–сан.

– Видях аз, видях! Биеш ги! – от беззъбата уста на старицата пръснаха слюнки. – Хвърляш камъни по тях!

– Те започнаха да хвърлят първи, Асахина-сан. Беше си самоотбрана.

– Да, та те са деца! 

„Едно от които се опитваше да ми разбие главата с камък, дъртачко, но ти естествено си пропуснала да забележиш тази малка подробност.”

– Вече сте на години, Асахина-сан – очите ви лъжат.

Старицата посивя.

– Малко господарско лайно! – кресна тя, пръскайки слюнка. – Мислиш се за много важен, жалък просяк!

Нито мускул не трепна по лицето на Рен.

„А едно време, докато татко беше жив, му целуваше ръка, затова, че е спасил сина ти при обсадата на замъка Рю.”

– Довиждане, Асахина-сан – измърмори Рен, поклони се учтиво и обърна гръб на старицата. Най-накрая крясъците ѝ заглъхнала далеч назад.

Къщата на фамилията Кагамине, ако купчината побеляло от слънцето дърво и посивяла оризова слама, която чакаше по-силно подухване на вятъра, за да рухне, можеше да се нарече така, се намираше в края на селото. От обора се чуваше крякането на кокошки, а в двора отзад грухтяха Куро и Широ – двете прасета.

Рен мина по пътечката, притисната от старателното прекопано дворче, засято със зеленчуци, и по стар навик спря до вратата. Вдигна поглед към хълмовете, които опасваха плътно Нанимонаши, покрити с тераси, засяти с ориз. По тях щъкаха стотици хора, превили гръб и нагазили почти до коленете във водата. А над всичко това – на най-високия хълм, се издигаше замъкът на даймьо Санширо Рентароу, опасан от настръхнал отбранителен зид. Вятърът развяваше знамената с цвета на цъфнали сакури, давайки да се разбере кой е господарят на всички и всичко. По крепостния зид все още личаха ямите, изорани от артилерията на даймьо Рю Такасу, някога съюзник на Тойтоми Хидейори – врагът на бъдещия шогун и господар на Ямато Токугава Иеясу. Санширо беше издържал кървавата обсада, докато Токугава бе разгромил своя противник в битката при Секигихара. Именно в това сражение бащата на Рен – обикновен селянин, свикан принудително под бойните знамена на своя господар, бе показал уменията си на боец.

В Нанимонаши все още се шепнеше как Кагамине Юзуру заедно с шепа пехотинци – наборници като него самия, бяха застанали пред пукнатината в стената, отворена от артилерията на Рю, посрещайки елитните самураи на врага. В последвалото клане противникът така и не бе успял да стигне по-далеч от двора на замъка, Юзуру бе убил най-добрия вражески мечоносец и любимец на Рю.

В онзи кървав ден се беше родила легендата за Кагамине Юзуру, която и до днес очароваше децата и ги караше да мечтаят за деня, в който ще станат достатъчно големи, за да държат оръжие.

Рен прошепна кратка молитва за душата на баща си, който до последния си ден сънуваше кошмари за онзи кървав ден, отвори вратата и прескочи кофата с вода, сложена на прага.

– Прибрах се – каза той с въздишка.

Жената, която беше коленичила пред малкото огнище в средата на стаята, дори не вдигна поглед от тенджерката, в която къкреше ориз.

– Измий си краката, Рен!

– Измих ги – изстреля той в отговор.

– Значи няма проблем да го направиш отново.

– О, стига де, Рин, не започвай и ти!

Жената се обърна. Беше тъмнокоса, с маслинено-черни очи, в които блестеше интелигентно пламъче. Беше облякла панталон и широка риза, скриващи извивките на младото ѝ тяло. Тя се усмихна и белите ѝ зъби блеснаха.

– Тежък ден, а?

Рен се отпусна с въздишка на изтърканите татами.

– Не е кой знае колко по-различен от вчерашния и като гледам тенденцията досега – и утрешният май ще си е същият.

 Рин му се усмихна сладко.

– И кой скъса нервите на малкото ми братче?

– И двамата знаем, че аз съм по-големият, сестричке.

Рин му се изплези, а Рен не можа да сдържи усмивката си. Двамата бяха близнаци и когато родителите им бяха живи, ги питаха стотици пъти кой е по-големият. Баща им само се бе подсмихвал, а майка им – в зависимост кой от двамата я е ядосал повече – казваше, че другият е по-големият. Истината си беше отишла заедно с тях и акушерката, споминала се още докато бяха бебета.

– Какво стана с малката сделка с почитаемия Асагава-сама? – попита Рин, докато сваляше опушената тенджерка от огъня.

Рен ѝ подхвърли кесията. В шепата ѝ се плъзнаха трите монети. Тя подсвирна.

– Леле, това е цяло богатство. Ще можем да живее в охолство до края на дните си – тя взе двете монети и подхвърли третата обратно на Рен.

– Ама само това ли?

– Естествено, че само това, глупако. Имаме дългове за плащане, а бакалинът няма да ни дава на кредит вечно.

– Никаква благодарност, че научих сина му да чете и пише.

– Човекът ни дава на кредит именно, защото научи сина му да чете и пише.

– Страхотна благодарност. Продава ни почти двойно по-скъпо.

– Когато взимаш, а плащаш, когато можеш, губи правото си да се оплакваш – отряза го Рин и го побутна с крак. – Сега се махни, че само пречиш.

Рен с въздишка се премести в ъгъла, докато сестра му издърпваше кръглата трикрака масичка до огнището.

– Няма ли да ми помогнеш?

– Нали уж си по-голямата – отряза я Рен и облегна гръб на дървената стена. Старите дъски изскърцаха под тежестта му и той за кой ли път се сети, че къщата има нужда от ремонт.

За целта обаче трябваше да се снабди с дървен материал, а това можеше да стане само след като плати такса за правото да сече в горите, които бяха собственост на даймьо Санширо. Естествено половината от сумата щеше да потъне в бездънния джоб на Асагава. Старейшината вече бе дал да се разбере, че за тримата членове на фамилията Кагамине има специални тарифи, традиционно в пъти по-високи.

– Можем да се разберем – му каза веднъж Асагава, облизвайки се мазно, вперил жаден поглед в настръхналата Рин. – За всичко си има начини.

Рин сви устни. Тогава трябваше да остави сестра си да му се нахвърли. Най-малкото надутият похотлив дъртак щеше да разбере, че жените умеят и други неща освен да готвят и да раждат деца.

„И все пак сме разорени, а къщата трябва да се оправи преди да започнали дъждовете” – помисли си уморено Рен. – „А и зимата идва, пък и хамбарът е празен.”

– Ще се оправим.

Рен вдигна стреснат очи към сестра си.

– Какво?

– Ще се оправим – каза тя и се усмихна окуражително. – Сякаш преди не сме успявали.

– И още как, малката, и още как.

– Ей, аз съм каката! – скара му се тя.

Рен пропълзя на четири крака и чукна нослето ѝ с пръсти.

– Кака, грънци – измърмори той и замръзна, когато нещо под него изскърца.

Усмивката на Рин изгасна.

– Недей, моля те.

Рен не я чу. Отмести татамито. Подът беше от дъски, в които личаха правите очертания на капак. Дръжка или ключалка нямаше.

– Рен!

Той плъзна пръст по дъската, очертавайки канджи „мечта” – Юме, името на майка им. Капакът се надигна леко и Рен плъзна пръсти под ръба му. Под нея, в плитка, но широка яма, изровена в пръстта и старателно укрепена с камъни и хоросан и постлана с оризова слама, лежаха внимателно сгъната черна броня на самурай, бойна маска на озъбен демон и шлем. Върху нея втъкнати в украсени със сребро и злато ножници, стояха дълга катана и къс уакидзаши. На дръжките им блестяха златният герб на безкрил дракон, обвил змиеподобното си тяло около слънце.

Рин боязливо погледна над рамото му.

– Мамо... – изплъзна се от устните ѝ.

Фамилният герб на отдавна изтрития от лицето на земята род Рю. Легендата твърдеше, че първият представител на рода бил дракон, който един ден изгубил дарбата си да лети и паднал на земята. За да не бъде убит от хората, приел формата на човек и така станал родоначалник на цялата фамилия, давайки и името ѝ – Рю – „дракон”.

Рен отмести поглед от бронята. До нея на меката слама лежеше катана – съвсем проста, втъкната в евтина дървена ножница, увита в ивици кожа за по-голяма здравина. Дръжката беше изтъркана от стискане. Оръжие направено за бой, а не за гиздене. Катаната бе внимателно положена до кожени нагръдник и шлем, каквито се даваха на наборните войници. По твърдата кожа личаха следи от остриета. В края също толкова внимателно сгъната, лежеше копринено дамско кимоно, в което се преливаха стотици цветове. В нежния като милувка плат се беше вкопчил дракон, който се извиваше от полите чак до шията, сякаш се опитваше да се откопчи от затвора си. Златистите му люспи блестяха, а присвитите очи гледаха с почти човешки интелект. Върху тях внимателно бяха положени копринени торбички, пълни с бижута, достойни и за знатна дама от имперския двор. Рен не ги разтвори, но знаеше какво има в тях – огърлица от перли, диамантена гривна и две златни игли, украсени с рубини.

В самото ъгълче на ямата бяха подредени двадесетина книги с потъмнели от времето кожени корици, поръбени със злато.

Рен плъзна пръсти по кимоното. Меката коприната опари ръката му.

– Някой ден ще трябва да я облечеш, Рин – каза той с въздишка.

Тя поклати глава.

– Това беше на мама, няма да го нося аз.

– Тя го остави на теб. 

– Няма! – кресна Рин, блъсна настрани брат си и затръшна капака. – Спри да ги гледаш, Рен! Това не сме ние! Тук са мама и татко! Ние сме бедни селяни, винаги сме били и ще бъдем! Ти не си войник, а аз не съм благородна дама!

В този момент отвън се чу нечие весело подсвиркване с уста, последвано от плискане на вода. Някой се миеше в кофата с вода на прага. Вратата се разтвори и огромният мъж се наведе, за да се вмъкне в колибата. В ръка стискаше сандалите си. От него се носеше миризма на метал и въглища. При вида на Рен и Рин се ухили широко и глупавото, криейки едната си ръка зад гърба.

– Прибрах се. 

Рин хвърли кос поглед на брат си, преди да се обърне към гиганта, чиято глава почти охлузваше тавана.

– Рано си идваш, бате.

Глуповатата усмивка на гиганта се разшири.

– Хироки-сама ме пусна по-рано, че имал нещо за вършене – каза той с глас, смущаващо мек за едрото му тяло.

Рен повдигна вежди.

– Дали има нещо общо с факта, че Фукуяма Джун тръгна за Едо и ще отсъства поне месец, оставяйки жена си съвсем самичка.

Рин стрелна брат си с поглед, но той я изгледа с цялата си невинност.

– Бате Джун обеща да ми донесе подарък – каза гигантът.

– Да, както ти обеща да ти плати, когато ти му разтовари трите каруци – подхвърли Рен и спечели още един сърдит поглед от сестра си.

– Бате Джун е добър човек – нацупи се гигантът.

– По свой собствен начин – каза Рин, насили се да се усмихне и плесна с ръце. – Какво ще кажете да хапнем и да си починем? Утре ни чака тежък ден, нали?

Гигантът почеса късо подстригната си по детски глава.

– Ми то Хироки-сама каза, че ковачницата и утре няма да работи щото... такова... имал нещо за вършене.

– Госпожа Фукуяма Хаясе явно има нужда от много утешаване – подхвърли Рен и изохка, когато сестра му го ритна в глезена.

– Виж какво ти донесох, Рин – каза гигантът, измъквайки скрита ръка зад гърба си. Стискаше шепа цветя с големи алено-оранжеви цветове.

Рин се засмя и грабна букета с блеснали очи.

– Благодаря ти, бате.

– Знаеш ли как се наричат?

– Не – каза сериозно Рин, въпреки че знаеше.

– Тенджикуботан – каза с детска усмивка гигантът. – По нашия край рядко се намират, но има едно местенце в гората, където растат. Трябва само да не откъсваш коренчето, за да могат пак да пораснат.

На Рен му се доплака. Грубият гигант Кагамине Рьота, техният голям брат, който изглеждаше груб като планина и достатъчно силен, за да скърши гръбнака на вол, прекарал по-голяма част от двадесет и петте си години като чирак на ковач, обожаваше цветята. От дете мечтаеше да отвори цветарница и през малкото свободно време, което имаше, прекарваше из горите покрай селото, търсейки това или онова цвете. Когато намереше някое, чието име не знаеше, молеше брат си и или сестра си да разберат как се казва, защото се срамуваше сам да попита. Трудно помнеше къде си е събул сандалите, но помнеше всичко за цветята. Всичко.

Рин, иначе висока и стройна жена, се надигна на пръсти, обви ръце около широкия врат на брат си и му залепи влажна, детска целувка. Рьота почервеня, а на лицето му се разля усмивка.

– Следващия път ще ти донеса сагисо – каза той, червейки се. – Виждал съм да расте около двореца на Санширо–сама. Има белични и много красиви цветчета. Хубави са почти колкото теб, Рин.

Тя се изчерви и стиснала буктчето с лилавеещите секоку, изгледа сърдито притихналия Рен.

– А ти защо никога не ми подаряваш цветя като батко? И никога не си ми казвал нещо толкова мило!

– Щото аз, за разлика от батко, не умея да лъжа.

– Ама аз не лъжа – нацупи се Рьота. – Наистина е красива.

– Ще те заболи ли, ако ми кажеш нещо такова мило, Рен?

На лицето му бавно изплува широка усмивка.

– Направо ще ме убие, затова не искам да рискувам.

Рин подаде букетчето на смутения Рьота и запретна ръкави.

– Е, сега го загази... – тя оголи белите си зъби в хищна усмивка – ... бате. 

Рен заотстъпва стреснат.

– Стига де, просто се шегувам, нищо повече. Батко, кажи ѝ... кажи ѝ...

– Ела ми тук! – кресна тя и му се нахвърли.

***

Нанимонаши тънеше в мрак и тишина. От време на време някое куче пролайваше, за да замлъкне след миг. Дворецът на хълма грееше окъпан в светлината на фенери, а по бойниците се очертаваха далечните силуети на патрулиращите войници.

В къщата на семейство Кагамине светлина хвърляха само умиращите въгленчета в огнището. Рьота се беше свил върху футона си, положил глава в скута на сестра си, и кротко спеше. Рин гледаше спокойното му лице, галейки грубо остриганата му коса. Рен лежеше и ги гледаше, подпрял се на лакът. 

Сестра му извърна тъмните си очи към своя близнак.

– Какво?

Жълто–аленото сияние на гаснещите въглени танцуваше по облите скули и фината ѝ брадичка, а белите зъби, тъмните очи и гарваново-черните ѝ коси блестяха.

Рен се усмихна.

– Ти си най-красивата жена, която съм виждал през живота си, сестричке – той се протегна и стисна малката ѝ ръка, загрубяла от работа. – Най-красивата.

По бузите ѝ разцъфтяха рози, които алените отблясъци скриха за нейно облекчение.

– Казваш го само защото те ударих.

Той докосна синината на челюстта ти. Усмихна ѝ се и намигна.

– Не отричам, че и това си казва думата.

Рин се изкиска и побърза да скрие уста в шепа. В скута ѝ Рьота изпъшка, промърмори нещо и утихна. Тявнимателно повдигна главата му и се плъзна настрани, полагайки го нежно на възглавницата. Изпъна босите си крака с въздишка.

– Винаги – започна тихо Рен, загледан в спящия си брат, – съм че чудил на спокойния му сън.

– Ако и ти работиш в ковачница от изгрев до залез, и ти ще спиш спокойно. 

– Нямам това предвид, Рин.

– Знам – тя плъзна пръсти по грубото, но хубаво лице на спящия си брат. – Като дете е. Толкова прилича на чичо Ха... помниш ли го?

Пред очите на Рен изникна размазано лице – грубо, широко, вечно засмяно и нечии огромни, но внимателни ръце, които го подхвърлят във въздуха. Той се усмихна, а сърцето му се напълни със сълзи.

– Чичо Харада – каза той, – боговете да дадат покой на душата му. Помня смеха му.

– И аз – обади се тихичко Рин. – Никога не съм виждала да се мръщи или да повишава тон.

– Ами меда, помниш ли го?

– И още как. Имаше един кошер и винаги ни даваше мед, намазан на хлебче. Беше толкова сладък, че чак горчеше.

– На колко бяхме, когато той.... си отиде? Пет-годишни?

– Не знам. Помня само, че Рьота плака с дни. Беше любимецът на чичо Ха и не слизаше от коляното му.

Рен затвори очи, опитвайки се да извика от спомните си големия брат на баща си. Кагамине Харада беше огромен мъж, с мускули, които тежкият труд беше направил железни. Боговете обаче го бяха проклели с бавен ум, за което малкият му брат Юзуру благодареше всеки ден.

„Ако не беше такъв” – казваше той, когато станеше дума за покойния му брат, а в очите му блестяха сълзи, – „в армията щяха да вземат него, а не мен. А там той нямаше да оцелее. Кръвта винаги го плашеше, а това е страх, който няма нищо общо с ума. Божа работа.”

Една вечер Харада легна да спи, за да не се събуди никога повече. Баща им казваше, че било нещо със сърцето му – било твърде малко за толкова голямо тяло. След тези думи винаги поглеждаше големия си син със страх.

– Дали... дали някоя вечер той няма да заспи като чичо Ха? – обади се Рин, а гласът ѝ трепна.

Рен се насили да се усмихне.

– Не, разбира се. Тогава как ще отвори своята цветарница?

– Веднъж го хванах да чертае плановете – каза тя и тревогата изчезна от лицето ѝ. – Къде ще сложи сандъчетата с цветя, кои ще са в саксии, колко големи ще са прозорците, къде ще са делвите с вода.

– Наистина?

– Да. Ужасно се засрами. Изчерви се така сякаш го бях хванала да краде. Винаги е бил толкова искрен в мечтите си и винаги се е задоволявал с най-малкото и най-простото. Всеки друг би мечтал за земи, слава, богатство, а той...

– Една обикновена цветарница.

– Няма да е обикновена, Рен, защото ще си е неговата цветарница.

Възцари се тишина, нарушавана само от тихия пукот на загасващите въглени. Рен се отпусна по гръб и впери поглед в тавана. През сноповете почти изгнила оризова слама, застлала покрива, грееха звездите.

– Понякога се чудя – заговори той, – какъв ли щеше е да животът, ако се бяхме родили Рю.

– Щяхме да сме мъртви – каза кратко Рин и сви рамене.

– Е, сега сме селяни, но сме живи – той въздъхна и затвори очи. – Защо ли това не ме прави щастлив?

Рин с тиха въздишка се плъзна на изтърканите татамита и се сви до Рьота. Топлината на едрото му тяло я обви нежно като бебешка милувка. Затвори очи.

„Не искам от вас от бъдете селяни” – отекна в главата ѝ гласът на майка им, – „затова трябва да изгорите всички мостове зад себе си.”

Рин изтри с ръкав сълзите, плъзнали се по бузата ѝ.

„Е, мамо, изгорихме мостовете зад себе си и мечтата ти се сбъдна – не сме селяни, ние сме много по-долни от тях.”

Една топла и силна ръка се плъзна по рамото ѝ.

– Плачеш ли?

– Не – изхлипа тя и прехапа устни.

Рен се плъзна към нея и я притисна към гърдите си. Усети ударите на сърцето му – успокояващо ритмични. Рьота тихичко се размърда в просъница и огромната му ръка стисна нейната – силно, но нежно.

– Не сме създадени да бъдем това, което сме, сестричке. Обещавам ти, че ще се погрижа онова, което искаше мама, да се случи – прошепна Рен в ухото ѝ я целуна по тила. – Кълна ти се.

Сълзите не бяха засъхнали по бузите ѝ, когато заспа.

***

Драконът връхлетя Нанимонаши по обяд. Огромното му змиевидно тяло хвърли гъвкава сянка по къщи и дворове и селяните, осъзнали, че това не е детско хвърчило, се разкрещяха и побягнаха. Мнозина обаче нямаше къде да се скрият, защото бяха по нивите. Можеха само да гледат как огромното безкрило същество, което сякаш тичаше във въздуха с грация на танцьор, се изви и се приземи на черния път в покрайнините на Нанимонаши, откъдето започваха терасите с ориз. Слънцето затанцува по златистите му люспи, обагряйки ги в разтопено злато. 

Отекна съскане, когато огромното създание си пое дъх, и огнената струя изригна със свистене. Белите пламъци облизаха зреещия ориз в близката тераса. Водата кипна с клокочене, а натежалите от зърно стебла пламнаха със съсък. Жегата лакомо протегна лапи към селяните и разкъса пелената на изумлението, заменяйки го с див ужас пред вилнеещата стихия. Мъже и жени побягнаха с писъци. Падаха, ставаха, газеха се едни други, мачкаха фините оризова стъбълца, а под босите им крака плискаше вода и кал.

Смехът на дракона разтърси селото като гръмотевица, докато гледаше със златистите си очи нищожните човечета, бягащи ослепили от ужас. Той плясна с опашка по спечената земя, изви тяло и полетя във въздуха. Насочи се право към гордите кули на замъка Санширо, извисяващи се високо над Нанимонаши. Екна ревът на сигнални тръби, а по стените вече тичаха въоръжени с лъкове и копия войници. 

Драконът се плъзна над яките зидове и заби нокти в централната кула, увивайки се около каменното туловище като змия. Ужасени войници и слуги запищяха. Коне и добитък зацвилиха от ужас. Към дракона литнаха няколко стрели, които отскочиха от златистите люспи. Копие одраска камъка без дори да достигне до създанието и тупна обратно на двора, а войникът, който го бе хвърлил, побягна ужасен.

Дракон разтвори челюсти, дългите му зъби грейнаха костено–бели. Огнена струя изригна със съсък и обля купчина чували, пълни с брашно за кухните на двореца. Отекна глух взрив и във въздуха изригна бяла пелена, която се запали с пукот. Ротата войници, която излизаха от замъка, тракайки с тежките си брони, захвърли оръжията си и побягнаха.

– Даймьо Санширо! – екна могъщият глас на дракона. – Излез или ще изгоря замъка ти!

Възцари се тишина, нарушавана от хлипа на ужасени мъже и жени и тихото пропукване на камъните, трошащи се под натиска на вкопчените в драконови нокти. Войник на стената опъна лъка си и стрелна се скърши в бронирания хълбок на дракона. Създанието го изгледа със златистите си очи, мъжът изпищя, хвърли лъка си и побягна в търсене на укритие.

– Даймьо Санширо! – екна пак гласът на дракона. – Не ме карай да чакам!

Тежката порта на замъка се разтвори и навън излезе Шибата. Белокосият самурай крачеше спокойно, сякаш излязал на разходка. Носеше синьо кимоно с герба на своя господар – цъфнала сакура. На кръста му се полюшваха дълга катана и къс уакидзаши. Спря в основата на кулата и вдигна поглед, заслонил очи с ръка.

– Какво искаш, драконе? – каза той с плътния си глас.

Смехът на съществото екна над замъка.

– Не съм дошъл да говоря с жалък слуга, глупако! Прати ми господаря си!

– Моят господар няма навик да говори с натрапници, които идват да рушат и убиват. Ела с мир, като гост и едва тогава ще се имаш честта да се срещнеш със Санширо Рентароу-сама. Дотогава ще говориш само с мен. Ако не ти харесва – махай се!

Драконът присви очи, а ноктите му се впиха още по-дълбоко в каменната кула. Блок се откърти и полетя надолу. Разби се с грохот в краката на Шибата. Две късчета го пернаха болезнено по гърдите, а трето раздра скулата му. По бузата му потече алена струйка. Нито мускул обаче не трепна по лицето на стария самурай, а черните му очи не се отделяха от златистите драконови.

Създанието оголи остри зъби в кошмарно подобие на усмивка.

– Така да бъде, самурай. Ето за какво съм дошъл и добре ме чуй. Твоят господар трябва да ми плати двадесет хиляди златни кобан до утрешния залез слънце.

– А ако не го стори?

– Тогава ще изгоря всички оризови ниви в земите му – тънки устни се разтегнаха още по-широко. – А идва зима и вие, човеците, трябва да ядете.

Лицето на Шибата почервеня като кръвта, капеща от брадичката му.

– Това е изнудване!

Смехът на дракона накара замъка да потрепери.

– Така е, човеко, това наистина е изнудване.

Драконът се плъзна във въздуха, а от кулата се посипа каменен порой. Шибата отскочи назад, а около него затрополяха буци, разбиващи се с грохот.

– Утре вечер – долетя гласът на дракона, чезнещ в синьото небе. – Двадесет хиляди златни кобан или скъпоценният ви ориз пламва. 

***

В залата цареше тишина. На трона седеше даймьо Санширо Рентароу, а до него стоеше Шибата, небрежно положил мазолести ръце върху дръжката на катаната си. В сенките на залата, строени в стегнати редици, потънали в тишина и оковани в тежки брони, чакаха самураите от личната охрана на даймьо.

Ароматни масла и тежко униние изпълваха залата. Белокосите мъже – до един старейшини на селата в земите в даймьо Санширо, бяха свели угрижени погледи. Сред тях беше и Асагава Шин, който все още потреперваше. 

– Двадесет хиляди кобан – каза Санширо и гласът му отекна глухо в смълчаната зала. – Толкова иска драконът, за да ни остави на мира.

– Но това е изнудване! – възмути се един от старейшините.

Въпреки унинието неколцина от другарите му се усмихна. Санширо го стрелна с тъмните си очи, свъсил вежди.

– Аз не бих се досетил, Йошида–сан. 

Старейшината, почервенял, сведе очи.

– Това е цяло състояние, Санширо-сама – обади се друг с треперлив глас.

Санширо си пое свистяща глътка въздух, но тогава погледна към Шибата. Старият самурай стоеше до него като статуя, а по лицето, на което се аленееше драскотина, не трепваше дори мускул. Бавно издиша.

– Някакви предложения?

Старейшините се спогледаха. Един от тях се размърда.

– Да помолим за помощ шогуна. Токугава-сама ще изпрати войски, които ще прогонят дракона.

– Ако го нараним, ще си докараме хилядагодишно проклятие – обади се друг.

– Тогава какво да направим, просто да платим ей така ли? – повиши глас някой.

– Ако не изпълним исканията му, ще изгубим цялата реколта...

Санширо стовари юмрук върху облегалката на трона. Старейшините млъкнаха сякаш зашлевени през лицата. Неколцина се свиха като малко деца, вперили уплашени погледи в даймьо.

– Напуснете! – отекна гласът му.

Старейшините се надигнаха, някои подкрепяни от другарите им, поклониха се на даймьо и напуснаха залата.

– Стражите също!

Самураите излязоха, потраквайки с брони и оръжия. Вратите се затвориха зад гърбовете им. Санширо издиша с облекчение и зарови пълното си лице в дланите.

– О, богове, защо от всичко на света трябваше да е точно дракон?

– Може би негова светлост щеше да е по-доволен от нашествие на каппа? – обади се мълчалият досега Шибата.

Санширо изстена.

– Не ми напомняй за тези твари, проклети да са те и тяхното гнусно блато. Предпочитам хиляди пъти проклетия дракон. Той поне е склонен да преговаря.

– И какво ще нареди негова светлост във връзка с дракона?

– Нека позная, твоята идея е да отидеш в леговището му и да му отрежеш главата?

Безчувственото лице на Шибата се разпука в лека усмивка.

– Негова светлост хвали неоснователно войнските ми умения. Аз лично бих предпочел да му платя. 

– Една стара поговорка не казва ли „воините рискуват, както всички други. И те се страхуват от неуспеха, но отказват да позволят на страха да ги контролира”?

– Негова светлост винаги е слушал внимателно уроците, които Ямада-сан му изнасяше като дете. Друг е въпросът, че през целия си живот сенсей не беше държал в ръка нещо по-опасно от четка за рисуване. Ако волята на негова светлост е драконът да бъде убит, за мен ще е чест да поведа двадесет от най-добрите му войни към леговището на звяра.

– Което дори не знаем къде е освен, че се намира някъде на юг, защото натам отлетя.

– Това е другият проблем. По изгрев слънце ще изпратя разузнавачи из цялата провинция...

– Но времето не е наша страна, но дори и да беше, драконът си е дракон – Санширо почука с пръст по носа си. – Я ми кажи, Шибата, колко дракона си убил през живота си?

– Имам тъща, Санширо-сама, а както сам знаете, тя е по-зла от всеки дракон в Ямато.

Санширо с мъка се сдържа да не прихне.

– И доколкото знам, тя е жива и здрава.

– За да се пребори такова зло, е нужно внимателно планиране, Санширо–сама.

Даймьо облегна глава на трона и затвори очи. Усмивката му бавно изгасна.

– Двадесет хиляди златни кобан. Това е една десета от стойността на реколтата, която ще събера във всичките ми земи.

– Ако не платите, драконът ще се изпълни заканата, ваша светлост, и тогава ще изгубите всички двеста хиляди кобан, а знаете какво означава това.

Санширо сви устни.

– Гладни бунтове из цялата провинция, а това няма никак да хареса на Токугава-сама. И без това в южните територии проповядват онези противни монаси, които само мътят главите на селяните. До гуша са ми дошли с техните глупости за преразпределение на земите и ориза. Не стига, че съм освободил манастирите им от налози, ами на всичкото отгоре проклетниците смеят да ми се качват на главата. Няма да споменавам и за онази гнусна зараза, която гайджините разпространяват... как я наричаха проклетниците...

– Християнство.

– Точно така. Земите ми могат да пламнат и проклетият дракон ще се окаже въгленчето – даймьо прехапа устни. – Ако повикаме помощ от Едо, тя няма да пристигне навреме, а и враговете ми само чакат да проява слабост, за да ми се нахвърлят.

– Какво ще заповяда негова светлост?

 Санширо издиша бавно.

– Драконите са свещени създания, живото въплъщение на мъдростта и силата.

Шибата сви вежди.

– Така казват всички, Санширо–сама.

– Не можем да вдигнем оръжие срещу такова същество, още повече че ако бъде наранено, ще си докараме хилядагодишно проклятие. Затова и ще му пренесем жертва точно както то иска.

– Двадесет хиляди кобан.

– Иначе се изправям пред опасност да загубя цялата оризова реколта, което означава десет пъти повече в злато, а дори няма да споменавам гладните бунтове и по-лошо – политическите последници. Рю Такасу имаше много приятели дори сред поддръжниците на Токугава, а мнозина помнят, че именно баща ми си изцапа ръцете с кръвта му. Неколцина от тези глупаци са в Едо и пълнят ушите на шогуна с отрова винаги когато им се отвори възможност. Няма да позволя родът Санширо да приключи 300 годишната си история с глави, набити на колове пред собствения ни замък! – той стовари юмрук върху облегалката на трона. – Извикай ковчежника ми! До изгрев слънце сандъчетата да са пълни и да се надяваме, че онази гнусна летяща твар да вземе проклетото злато и да отиде да тормози друг – Санширо оголи два ред пожълтели ситни зъби в хищна усмивка. – Лично ще препоръчам на дракона да отиде в земите на онзи мазник Шиба Татсуя. Да видим как ще ми се хвали с горещите си извори, когато го накара да се бръкне в хазната си.

Шибата се поклони.

– Както нареди негова светлост.

Гласът на Санширо го спря, докато посягаше да отвори вратата.

– И искам да се погрижиш онези глупаци, които хвърлиха оръжията си и побягнаха, пищейки като жени, да бъдат наказани, както подобава. Разбра ли?

– Да, Санширо-сама.

– Действай!

Вратите се затвориха безшумно зад гърба на Шибата. Останал сам, Санширо Рентароу потърка пълното си лице и изпъшка измъчено, разтривайки схванатия си от неудобния трон гръб.

– Проблеми и само проблеми.

***

Както никога досега, въпреки спускането на нощта Нанимонаши не спеше. Зад капаците на къщите, направени от снопове оризова слама или сковани от грубо одялани дъски, се носеха възбудени гласове. По улиците вървяха селяни, които тревожно гледаха окъпаното със звездни мастилено небе. Кучета, усетили тревогата на господарите си, не спираха да лаят. Вратите на дома на Асагава Шин бяха широко отворени и хора не спираха да влизат и излизат, а в нощта ехтеше гласът на старейшината, докато се опитваше да надвие какафонията.

В дома на семейство Кагамине обаче цареше тишина. Мракът се разкъсваше от бледото сияние на няколкото догарящи въгленчета. Рин и Рьота, притиснати един в друг като малки деца, гледаха как брат им Рен е коленичил пред отворения капак и наблюдава тайника с тъмните си съсредоточени очи.

– Рен... – започна колебливо тя и млъкна, когато той вдигна ръка.

– Вече съм решил, сестричке.

– Това е самоубийство! – в гласът ѝ се плъзна паника.

Рен се пресегна и извади бащината си катана. Измъкна леко меча от ножницата и сивата стомана заблестя на сиянието на изгасналия огън. Плъзна палец поострието и кимна сдържано.

– Аз... – обади се за пръв път Рьота с големи добродушни очи, блеснали от ужас, – ... аз ти забранявам да ходиш, Рен! Батко съм ти и ти... ти трябва да ме... да ме почиташ.

Рен го погледна и гигантът потрепна сякаш някой го беше зашлевил.

– Знаеш, че те обичам, нали батко?

– Д-д-да.

– И искам да си щастлив... ти и Рин. 

– Д-д-да, знам, но... но...

Рен се изправи. Пъхна ножницата в пояса си, пристегна го и нави дългите ръкави на ризата си.

– Ще се върна по изгрев слънце.

Рин скочи на крака.

– Рен, забранявам ти да ходиш... Рен, чуваш ли ме?!

 Той и се усмихна.

– Късно е вече, сестричке. Взех решение, а ме познаваш по-добре от всеки друг и знаеш, че няма да се откажа.

– Пътят минава през блатата, а там е пълно с каппа – забъбри тя припряно. –Помниш историите за това какво се случва с хората, които влязат в земите им там. После идват руините на Широякша, а местните разказват, че се обитават от они. Едва тогава идва върхът, но единственото, с което разполагаш, е едно глупаво предположение.

– Точно там е отишъл – каза кротко Рен. – Връх Рюное всъщност е изменено Рю но ие – Домът на дракона. Според писанията на монаха Кауахара преди 5 века там е живял дракон, откъдето идва и името на планинския връх. Освен това е описано, че има пещера, която е достатъчно голяма за скривалище на толкова голямо животно.

– Дракон е литнал на юг, Рен, а Рюное е на север.

– Говорим за животно, което е на векове. Не би оцеляло до днес, ако не умееше да заблуждава преследвачите си. Пък и какъв проблем би представлявал за едно летящо създание просто да завие и да поеме на север към Рюноа?

В тъмните очи на Рин засветиха сълзи.

– Рен, моля те... не си струва...

На странно спокойното му лице изведнъж изплува усмивка. Той погали пръсналите се по раменете ѝ тъмни коси.

– Не сме създадени да бъдем това, което сме, сестричке.

Сълзите текнаха по страните на Рин. Брадичката на Рьота потреперваше. Рен целуна първо нея, а после него. Потупа големия си брат по якото рамо.

– Ще се грижиш за нея до сутринта, нали, батко?

Рьота, стиснал здраво устни, за да не се разплаче, кимна. Рен взе от тайника една от книгите, пъхна я в пояса си и внимателно затвори капака. Спря на прага и се обърна към Рин и Рьота. Усмихна им се окуражително.

– Ще се видим на изгрев слънце.

Никой не му отговори и вратата се затвори зад гърба му. Рьота се разплака като малко дете. Рин притича и отвори, но брат ѝ вече беше изчезнал в мастиления мрак. Тя изтри лице с ръкав и стовари юмрук върху изгнилата рамка.

– Глупак такъв!

***

Гладен лешояд
На кръговрата на живота
Слугата верен.

Рен, присвил очи в опит да улови сребристта лунна светлина, отгърна следващата страница от тънката книга, поръбена със злато и подшита с копринени конци. Почеркът беше фин, канджи бяха изписани със замах и елегантност, постижим за малцина. Хайку се изливаше ред след ред съслекота, която беше спечелила на даймьо Рю Такасу славата на един от най-добрите поети в Ямато. Само че Токугава Йеясу беше суров мъж, ценител на военното изкуство, а не на елегантните стихове, и предпочиташе враговете си мъртви, макар и талантливи. Рю Такасу бе избрал погрешната страна – Рен прелисти книгата. Повечето страници бяха празни и завинаги щяха да си останат такива – и бе платил за това.

Жерав изви шия...

Последното хайку на Рю Такасу, което той бе започнал да пише, докато войниците на Санширо Косуда – бащата на настоящия даймьо, нахлуваха в тронната зала, където той ги чакаше с последните си оцелели войни. Кагамине Юзуру до сетния си дъх твърдеше, че самураят на Санширо, който прекъснал написването на хайкуто с бойния си крясък, бил убит от Такасу с четката за писане.

Той прибра книгата в под ризата си. Изправи се, тръскайки полепналата по панталоните му трева. Обърна се назад и погледна към селото, пръснало се в долината, окъпано в десетки светлини. Като никога Нанимонаши не спеше, въпреки че луната бе се издигаше високо в мастиленото небе.

Пое си дълбока глътка въздух и бавно издиша. Изкачването по пътеките между терасите с ориз се бе оказало неочаквано трудно. На няколко пъти му се наложи да се крие от селяните, които пазеха посевите през нощта.

Обърна гръб на селото и се взря на север. Там, на фона на окъпаното във звезди нощно небе, се очертаваше планински връх. Преди това обаче бяха блатата, а след тях и руините... трева изсъска под нечий сандал.

Рен клекна, свил пръсти около дръжката на катаната. Затаи дъх, наострил слух. Стъпки... бързи. Идваха по пътеката, гънеща се между терасите. 

Той се затича безшумно към близката горичка и се плъзна сред дърветата. Продължи да върви, дишайки равномерно, а ръката му не се отделяше от катаната. Броеше ударите на сърцето си, а заедно с тях и стъпките. Приближаваха и то бързо. 

Рен стисна зъби. Някой селянин го беше видял и сега го следваше, мислейки си, че е крадец, тръгнал да граби посевите, възползвайки се от паниката покрай дракона. Освен това беше и бърз. Рен намести меча си, за да не му пречи и ловко се качи на масивния ствол на високо восъчно дърво, охлузвайки колене в грубата кора. Затаи дъх и зачака търпеливо, броейки ударите на сърцето си.

На „тридесет” чу тихото шумолене на трева под нечии бързи стъпки. На „тридесет и пет” гъвкава сянка се плъзна между дърветата. Мина покрай восъчното дърво... и Рен се стовари отгоре ѝ. Преследвачът се търкулна в тревата без да издаде и звук. Скочи на крака миг след Рен, за да посрещне бързия саблен удар, насочен към шията му. Пръстите му изпукаха, попаднаха в железен блок. Рен изсъска, когато болката вкопчи зъби в китката му и се плъзна нагоре към лакътя. Заби коляно в бедрото на преследвача си, за да отнесе жесток ритник в глезена. Залитнаха и Рен рухна върху него. Слабичкият му противник се заизвива, тънки пръсти се стрелнаха към очите му. Рен отвори челюсти, за да ги захапе... и нечия стоманена ръка го стисна за шията като малко коте, вдигна го във въздуха и го хвърли настрани.

Сблъсъкът със земята изкара въздуха от гърдите му. Рен светкавично се надигна, измъквайки катаната. Лъскавото острие блесна на самотен лунен лъч, успял да проникне през листа и клони.

Преследвачите бяха двама, очертаващи се като призраци в мрака. Единият – тънък и крехък, и другият – огромен. Всъщност огромен като... 

– Батко???

Гигантът отпусна огромната желязна бойна тояга, която стискаше в лявата си ръка, сякаш е съчка и пристъпи напред.

– Рен? – попита смаяно Рьота, присвил очи. 

– Защо ме удари толкова силно?

Рен зяпна. Този глас...

– Рин???

– Естествено, че сме ние, глупако – обади се сестра му и разтърка бедрото си. – Кракът ми изтръпна.

– Така става като преследваш хората посред нощ!

Рин пристъпи напред. Вързаната ѝ на опашка коса се бе разпиляла свободна по раменете ѝ. В пояса ѝ бе затъкнат дълъг нож.. не, не беше нож, поправи се Рен, а меч уакидзаши. Същия, който толкова години бе стоял редом до черната броня заедно с дългата катана.

– Какво правите тук, в името на боговете? – изсъска той.

– Да не мислиш, че ще те оставим просто ей така да си скиташ посред нощ? – обади се Рин, мръщейки лице.

– Знаеш накъде съм тръгнал... – той стрелна с поглед брат си. – А ти защо не я спря, Рьота?

Той сведе виновно поглед.

– Аз... такова... предложих да тръгнем...

Рин потупа големия си брат по рамото си:

– Не лъжи заради мен, батко. Идеята беше моя.

– Връщайте се! – изсъска Рен.

– Няма – каза кротко сестра му и демонстративно седна на тревата, разтривайки ударения си крак.

– Рин...

– Коя част от „няма” не разбра? Дори и да продължиш сам, ние ще те следваме оттук та чак до проклетата пещера. Вече сме го решили, нали, батко?

Рьота кимна решително.

– Да. Мама и тате ми заръчаха да ви пазя и аз ще ви пазя, където и да идете. Така ми казаха. И двамата. 

Рен въздъхна.

– Батко...

Рьота тропна с крак.

– Точно така. Аз съм ти батко и трябва... трябва да ме слушаш! Напред е страшно. Чувал съм... чувал съм Хироки-сама да казва, че там имало лоши неща.... неща, които нараняват хора. Няма да те пусна да ходиш сам! – той прехвърли огромната бойна тояга в другата си ръка. – Аз съм голям, мога... мога да се бия. Ще видиш!

Рен се усмихна, а сърцето му се напълни със сълзи. Рьота от дете се ужасяваше от тъмното, а с годините това не се беше променило. Заспиваше едва когато се свиеше до някой от тях двамата. Въпреки това беше тръгнал в нощта.

– Знам, че можеш, батко – каза той прегракнало. – Просто не искам... не искам да пострадаш.

Рьота стовари огромната си ръка върху рамото му.

– Аз съм баткото! Аз се грижа за вас! Мама и татко ми казаха!

Рен порупа огромната му ръка.

– Знам, батко, знам. Рин?

Тя се надигна, мръщейки лице. Тропна неуверено с крак.

– Има ли смисъл да ме питаш въобще, защото можем да спорим цяла нощ. Пък и трябва да слушаме най-големия.

Рен изгледа брат си. Рьота, все още стиснал го за рамото, го гледаше отгоре надолу, а на лицето му – посребрено от бледата лунна светлина, имаше само решителност.

– Можем да се сблъскаме с каппа в блатата.

– Малки, гнусни и лигави. Живяла съм с теб толкова години, така че съм свикнала да се оправям с подобно гадини – извади късия меч от украсената ножница и острието, по което се гънеха фините нишки на сребърен дракон, блесна меко и го изгледа брат си изпод вежди. – Не ми ли вярваш?

– Че си свикнала да се оправяш с малки, гнусни и лигави неща? Та теб те е страх от жаби!

Тя сви устни.

– Беше ме страх, като бях на пет години! – тя потрепери. – Слузести гадинки със студена кожа! Как може някой да ги харесва?

Под короната на восъчното дърво се възцари тишина.

– Предполагам – обади се накрая Рин, – това значи, че продължаваме на север?

Рен въздъхна. 

– И без това не виждам смисъл да ви разубеждавам – той погледна Рьота. – А ти откъде взе това нещо? – посочи огромната бойна тояга.

Гигантът се ухили.

– От ковачницата на Хироки–сама – той размаха дългата метър и половина тояга, нашарена с къси железни шипове и приличаща по-скоро на грамаден боздуган. – Беше я изработил преди години за един от самураите на Санширо–сама, но беше прекалено тежка.

Рен не можеше да откъсне очи от огромния къс желязо. За самурая на даймьо беше прекалено тежко, но брат му я държеше сякаш беше обикновена овчарска гега. Опита се да си представи какво ли ще се случи, ако бъде стоварена върху нечий череп, но му се догади.

– Трябва да знаете, че ще вървим бързо... – каза той.

– Винаги съм била по-бърза от теб – подхвърли невъзмутимо Рин.

– И няма да спираме за почивка освен в краен случай.

Сестра му сви рамене.

– Не е проблем. Батко?

Рьота се ухили широко.

– Мога да ви нося.

Близнаците не успяха да сдържат усмивките си.

– Хайде – каза той Рен. – Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-бързо ще пристигнем.

Рьота се забави минута, колкото да напъха тежката тояга–боздуган в дървен калъф за носене, увит с кожени ивици. Намести ремъка през гърдите без дори да трепне от тежестта, която щеше да накара всеки друг човек да се превие. След това тръгнаха между дърветата право на север, където на фона на окъпаното със звезди небе се очертаваше планински връх.

Гората се сгъсти и на места трябваше да се заобиколят, докато намерят подходяща пътека. Вървяха бързо и безшумно, наострили слух за гласове и стъпки. Единственото, което чуваха обаче, бяха тихите крясъци на прилепите, излезли на лов за насекоми. От време на време се обаждаха по някой самотен бухал или кукумявка. Притесненията на Рен, че брат му може да се уплаши от нощните шумове, не се оправдаха. Рьота вървеше най-отзад, а очите му шареха наоколо в търсене на заплаха, която да разкъса с огромните си ръце. Въпреки огромния си ръст, вървеше смущаващо безшумно.

– Рен? – обади се тихо Рин, която вървеше между братята си.

– Слушам те.

– Знаеш ли как се убива дракон?

– Режеш го, докато спре да мърда.

– Това ли ти е планът???

Рьота изшътка и Рин виновно сведе поглед.

– Да, това ми е планът – подхвърли Рен. – Кое му е лошото?

– Първо, през живота си не си убивал каквото и да е. Та ти се разплака, когато намерихме онова лястовиче, което си беше счупило крилцето.

– Ти също се разплака!

– Да, защото бяхме на по шест години и освен това съм жена.

– Татко ме научи да се бия с меч. 

– Ако не помниш, мама научи мен, но тате все казваше, че едно е да се биеш, а друго да убиваш. Пък и тук не става въпрос за човек, а за дракон – същество на хиляди години. Може да издишва огън, за бога! Как очакваше да го надвиеш?

– Лесно. Аз съм Рю и в мен тече драконова кръв. 

– Това е глупава легенда, с която майна ни приспиваше!

– Не е просто легенда, Рин. Първият Рю наистина бил дракон. Причината да падне на земята е била, че убил в двубой свой събрат. Другите дракони го проклели и прогонили от тяхното царство. Така той изгубил способността си да лети и паднал на земята сред хората. Така бил принуден да живее сред тях. В нашата кръв не тече просто кръв на дракон, Рин, а на дракон, който е проливал кръвта на други дракони.

– Мама никога не ми е казвала това?

– Защото каквото ти казваше през едното ухо влизаше, през другото излизаше! Нали, бате?

– Ъ-ъ-ъ-ъ... – обади се колебливо Рьота. – Рин е много умна.

– Добре, че има поне един в семейството, който да ме оценява – изръмжа тя и побутна Рен. – Добре, в нас има кръв на дракон – убиец на себеподобни. И това какво ще ни помогне конкретно срещу този дракон? 

Рен се обърна към сестра си и белите му зъби блеснаха в усмивка.

– Наистина трябваше да слушаш мама по-внимателно.

– Не ми се прави на интересен, Рен – каза тя раздразнено. – Предстои ни да се сблъскаме с истински дракон и ми трябва нещо повече от „ако беше слушала разказите на мама, щеше да знаеш”.

Усмивката на Рен угасна.

– Вярваш ли, сестричке?

Тя прехапа устни.

– Помниш ли, когато бяхме на пет години и се катерихме на онази круша, която растеше пред нас? Когато веднъж се качих нависоко, клонът под мен се счупи и аз увиснах. Сещаш ли се?

– Трудно ще го забравя – отвърна Рин и потрепери.

Често го виждаше в кошмарите си. Рин, само по ризка, вкопчила пръстчета в тънък клон, махаща с боси крачета и пищеше ли, пищеше.

– Тогава ти ми каза да се пусна, защото ще ме хванеш, нали?

– Да.

– Пуснах се от клона без да се колебая, защото знаех, че ти ще си там и ще ме хванеш.

– Падна върху мен и ми счупи ръката, Рин. Не беше от гениалните ми идеи.

– Така е, но ти все пак ме хвана, а аз знаех, че ще го направиш. И щом ми казваш, че можеш да убиеш дракона, значи е така.

Тримата продължиха да вървят през гората, потънали в тишина.

– Понякога ми имаш твърде много доверие, сестричке.

– Какво каза?

– За крушата... – избъбри Рен. – Тате после я отсече, помниш ли? Като падна тогава...

– Беше много ядосан – каза и Рьота. – Викаше, че повече не искал да я вижда.

Рин и Рен се усмихнаха, а сърцата им се напълниха със сълзи. Кагамине Юзуру беше просто човек, селянин, който боговете бяха благословили – случайно или нарочно – с дарбата да върти меч. Съпругата му го научи да чете и пише, макар този факт да не напусна четирите стени на дома им. Въпреки трудния живот, въпреки осакатяването, децата и съпругата му бяха всичко за него. Целия му живот.

– Мирише лошо!

Тихият глас на Рьота сепна Рен. Той и сестра му подуши въздуха.

– Нищо не усещам – каза тя. 

– И аз... – той погледна брат си. – На гнило ли ти мирише?

– Да.

Рин погледна тревожно своя близнак.

– Блатата... и каппа.

– Да починем малко – каза Рен. – Силите ще ни трябват.

Тримата седнаха на тревата и подпряха потни гърбове на дърветата. Рьота свали от пояси си торбичка и я подаде ухилен на брат си. Той развърза връзката и надникна в нея.

– Оризови питки? – устата му се напълни със слюнка. – Кога успя?

– Питай Асахина-сан. Беше решила да пече питки посред нощ. 

Рен си взе една питка и подаде торбата на сестра си. 

– И онази дърта вещица е решила просто така да ти даде?

– Не, беше решила да ги остави навън да изстинат – каза Рин и облиза трохите от устните си. – Не мога да отрека, че ги е направила добре. Аз все ги прегарям.

–„Прегарям” е твърде слабо казано, сестричке – Рен се ухили с издути бузи. – Ти ги правиш на камък. Мога да чупя орехи с твоите питки.

– Е, честито – отвърна тя с пълна уста. – Току-що изгуби правото си да ядеш от оризовите ми питки до края на живота си.

– Рин готви хубаво – обади се Рьота, мляскайки щастливо като малко дете. – Винаги си изяждам всичко.

– Какви ли саможертви не правят братята за своите сестри – обади се Рен с театрална въздишка.

– Рен?

– Кажи, бате.

– Ти... такова... ти виждал ли си каппа?

Усмивката на Рен изгасна. Погледна парчето оризова питка в ръката си сякаш беше изгубил апетит.

– Два–три пъти и само отдалеч.

– А как... как изглеждат?

– Различно. Тези, които се въдят в реките, приличат донякъде на жаби. В блатата обаче са изглеждат по-скоро като костенурки. Някои имат коруби, ниски са, уродливи, с остри нокти и зъби. Нападат хора без колебание. Понякога ги повличат във водата.

– В блатата може ли да се удави човек? – попита Рин, забравила за питката в ръката си.

– Това е сравнително плитко и възрастен човек да потъне най-много до гърдите, но съм чувал, че някои от гьоловете са доста дълбоки. През блатото обаче минават пътеки и с това няма да имаме проблем.

– Но с каппа ще имаме – каза Рин мрачно.

– Ако сме по-бързи, ще минем по пътеките още преди да са ни усетили.

– Ако не сме?

– Тогава – Рен потупа катаната на пояса си, – ще използваме това, на което ни научиха татко и мама.

– Да имахме краставици – въздъхна Рьота.

Рин го изгледа учудено, а Рин се засмя.

– Това и аз съм го чувал. Ако хвърлиш краставица по каппа или във водата, в която са те, губят силата си.

– Краставица???

Рен сви рамене.

– Това са каппа, кой може да ги разбере.

Тримата пиха от манерките си, грижливо прибраха недоядените питки и се приготвиха за път.

– И още нещо – каза Рен, докато за пореден път проверяваше меча на кръста си. – Каппа имат едно слабо място. На главите си носят нещо като купички, обикновено направени от собствената им коса. В тях държат вода, която е източникът на силата им, когато излязат на сушата. Разлейте водата и те ще се скрият обратно във водоема, а това ще ни спечели време.

– А ако просто им отрежем главите? – попита Рин с блеснали очи.

– Мисля... ъ-ъ-ъ-ъ... че и това може да свърши работа.

Тя сви рамене.

– Е, тогава се придържаме към простотата.

Тя се плъзна между дърветата, а Рин и Рьота се спогледаха.

– Тя е много страшна – обади се гигантът, а в гласът му имаше страхопочитание.

Рен се усмихна.

– Чак съжалявам бедните каппа.

Двамата последваха сестра си безшумно.

Рьота не се беше излъгал. Скоро брат му и сестра му усетиха миризмата на гнило и застояло. Гората започна бързо да редее и на нейно място растяха жилави храсти и високи треви. Почвата под сандалите им заджвака. Рьота измъкна тоягата си от калъфа, а Рен и Рин не отделяха ръце от мечовете си. Дърветата и техните разперени корони изчезнаха съвсем и луната освети първия смрадлив гьол. Около него никнеха треви. Цареше тишина, нарушавана само от тихото им дишане. Наоколо не се виждаше друго живо същество.

– Помнете – прошепна Рен, – трябва да сме бързи, но и много внимателни.

Рин и Рьота кимнаха и той тръгна напред. След гьола дойде още един и още един и още един и накрая твърдата земя стана пътека, гънеща се между кални ями, пълни с мътна зловонна вода. Погледите на тримата шареха наоколо, но блатото беше спокойно.

Рен методично отброяваше стъпките на всеки десет вдигаше очи към небето. Звездите го водеха в северна посока и само от време на време кривваха на изток или запад, но много скоро пътеката отново послушно завиваше на север.

– Защо не се чуват жаби? – попита тихо Рин.

Рен наостри слух. Наистина блатото беше тихо, което се очакваше. Много малко животни идваха тук и само от време на време някой глиган идваше да се отъркаля в калта. Въпреки това трябваше да се чува поне крякането на жаби или бръмченето на...

– И комари няма – отбеляза тихо Рьота.

– Трябва да побързаме – каза Рен и забърза крачка.

Рин и Рьота го последваха без да кажат и дума, а калта джвакаше под сандалите. Пътеката отново зави на изток, за да се огъне пак на север само след тридесетина метра.

– Мисля, че наближаваме края – подхвърли тихо Рен, избърсвайки потта от лицето си.

– Дано – обади се задъхана Рен, – защото вече няма сили... ох, по дяволите!!!

Рин цопна по лице на калната пътеката.. Надигна се на лакти и впери сърдит поглед в Рен, стиснала зъби, за да преглътне ругатнята.

– Само посмей да кажеш нещо и си мъртъв!

Той внимателно я подхвана под мишницата.

– Спокойно, друг път ще се заяждам с теб. Сега трябва да се махаме оттук.

– Точно тук ли намери да растеш! – изсъска тя сърдито, бършейки калта от лицето и косата си и срита жилавия корен, който беше настъпила.

Коренът с шляпане потъна в зловонния гьол. По повърхността се плъзнаха лениви вълни. Блатото отново потъна в тишина. Рен бавно издиша:

– Мисля, че...

Две вълнички набраздиха посребрената от луната повърхност на гьола.

– Рен! – обади се колебливо Рин.

– Тихо! – изсъска той.

Още три вълнички се плъзнаха по повърхността. В нощта се разнесе тих плясък.

– Рен!!!

– Тихо, по дяволите!!!

На повърхността изплува люспеста глава. Под ниското чело грейнаха две златисти очи. Бавно се завъртяха към Рин, а после към Рьота, за да се спрат върху Рен. Разнесе се тихо ръмжене, накъсано от бълбукане на кална вода.

– Бягайте!!! – изкрещя Рен и хукна по пътеката.

Рин и Рьота го последваха светкавично. Гьоловете около тях забълбукаха и засвяткаха златисти очи. Ръмженето се превърна във вой на многобройни гърла.

Калта жвакаше под сандалите им, а пътеката се гънеше все така на север, отказвайки да свърши. Жилав клон на мокър храст го блесна болезнено през лицето и Рен не можа да сдържи вика си. Подхлъзна се и размаха ръце, за да се задържи прав. Остра болка прониза левия му глезен, но той не спираше да тича. Зад него шляпаха също толкова шумно Рен и Рьота. От гьоловете покрай пътеката се протегнаха алчни трипоръсти ръце. Нещо остро разпра десния крачол на Рен, но той не забави крачка. Сестра му, тичаща точно зад него, жестоко изрита съществото в жебешката муцуна, докато то се опитваше да се изкатери на пътеката. Изпращя кост, създанието изгъргори и се катурна обратно в калната вода. Отвърна гневно съскане на десетки гърла.

На пътеката отпред, сред лунния полумрак блеснаха няколко чифта златисти очи. 

– Пригответе се – извика Рен, дишайки като ковашки мях, – ще трябва да си проправяме път с бой.

Катаната блесна в ръцете му. Едно от създанията на пътя им веднага скочи в близкия гьол, но другите само размахаха къси ноктести ръце. Едно стискаше в лапи изгнил дървен клон, а друго – нещо. което приличаше на парче от копие.

Рен ги връхлетя без да забави крачка. Катаната в ръката му засъска. Създанието най-опред вдигна клона, за да посрещне меч, но стоманата сряза дървото и разсече черепа му. Инерцията на Рен захвърли мъртвия каппа в гьола, а по калта пръсна зеленикаво–кафява кръв. Другото създание скочи напред, за да го прониже с ръждивия връх на счупеното копие, но човекът вече го беше подминал. Съществото се огледа объркано в търсене на друг противник... и Рин, бърза и тиха като сянка, скочи, отласна се от плоското му теме и ловко се приземи от другата му страна, убивайки инерцията със светкавично предно кълбо. Каппа изсъска гневно, че поредната му плячка се е измъкнала... и с влажен плясък полетя в нощното небе. Рьота без да спира замаха с желязната тояга, изстреля високо във въздуха още две създание, прегази трето с огромните си сандали и продължи право напред. Изрита друг каппа право в жабешката муцуна и съществото изчезна в близките храсти сред пращене на клони и облаци листа.

Две същества се скочиха срещу него, насочили остри лапи срещу незащитените му гърди... и Рьота ги пресрещна във въздуха с широк замах на тоягата си. Хрипливото болезнено съскане на каппа заглъхна в нощното небе високо над блатото.

– Батко, не изоставай!!! – кресна Рин през рамо.

Рьота помете още три каппа, решили, че най-бавната им жертва е и най-лесна и се затича след сестра си.

– Кога ще свърши това блато, по дяволите! – кресна Рин, а дъхът излизаше от гърдите ѝ на задавени хрипове.

– Трябва да сме към... – извика Рен и близкият гьол избухна.

Три каппа се хвърлиха от кипналата кална вода, размахали остри нокти. Първото създание прелетя встрани от него и цопна в гьола от другата страна на пътеката. Рен се наведе под второто и замахна с меча към третото, насочило ноктите си към гърлото му. Екна задавено бълбукане, пръсна зеленикава кръв и двете половини цопнаха в краката на Рен. Каппа засъскаха гневно и дузина същества задраскаха по калта, в опит да се измъкнат от гьоловете наоколо. Рен стисна меча с две ръце и започна да сече бясно около себе си. Захвърчаха късове плът, запръска зеленикава кръв. Нечий нокти се плъзнаха по бедрото му, разсичайки дрехи и плът. Рен заби коляно жабешка муцуна и съществото с гъргорене полетя обратно в гьола. Друго скочи, за да забие нокти в лицето му, но опръсканата със зелена кръв катана го посрещна във въздуха.

По пътеката отпред със съскане се носеха каппа, а от водата напираха още и още...

– Обграждат ни!!! – изкрещя Рен, кълцайки създанията, протягащи хищно нокти към него.

Ноктест крайник отхвърча във въздуха, а след миг и глава цопна в калната от кръв и вода пътека. Рен пресече през гърдите поредното създание и с периферното си зрение видя как сестра му спира насред пътеката, вдигнала ръка пред гърдите си, сякаш без да вижда напиращите към нея каппа. Окървавеният уакидзаши висеше в другата ѝ ръка забравен. 

– Осми Тендо стил!

„По дяволите“ – успя само да си помисли Рен и замръзна.

Хапещият студ се плъзна във въздуха за миг, заблестяха ледени кристалчета. Облаците влага се усукаха, свиха, разкъсаха на десетки клъбца, които светкавично се източиха в тънки остриета. Вледениха се с остър пукот.

– Ледени игли! – изкрещя Рин и махна с ръка.

Стотиците ледени шипове изсъскаха в студения въздух и пометоха каппа. Екнаха задавени писъци, хъхрене и гъргорене. Дузина същества рухнаха, превърнати в ледени игленици. Ранените се затъркаляха в калта, неколцина паднаха в гьоловете и потънаха като камъни.

Рен обезглави двама каппа, които се гърчеха с хъхрене, дарявайки ги с милостива смърт. Друг запълзя към гьола и той го ритна в калната вода. Още три замаха и агонизиращи същества утихнаха. Оцелелите каппа изчезнаха в мрака и в нощта се разнесоха плясъци на вода и шумолене на храсти. 

Рин бавно свали ръка и се усмихна с посинелите си устни.

– Мама... – изхриптя задавено – ... мама щеше да се гордее с нас, а?

Коленете ѝ се подгънаха, Рен скочи към нея, но Рьота беше по-бърз. Нежно подхвана сестра си и я пристисна към широките си гърди. Беше бледа като платно, кожата ѝ – студена като лед, а в косата ѝ блестяха кристалчета.

Рьота плъзна пръсти по бузата на сестра си и изохка. По ръката му се заблестяха ледени кристалчета. Студът, лъхащ от нея, мина през ризата му, вледени потта му и впи зъби в гърдите му.

– Остави я на земята – каза припряно Рен. – По-бързо!

Стиснал зъби Рьота внимателно положи сестра си на земята. Калта се втвърди с пукот и по нея се разля скреж. Гигантът погледна тревожно брат си.

– Рен... – каза той умолително.

– Още мъничко... – отвърна Рен със свито сърце, а дъхът му образуваше облачета пара. – Рин е силна, може да контролира студа. 

Ледени кристалчета се плъзнаха по калните гьолове наоколо и повърхността им заблестя. Ледената земя захапа ходилата на Рен и Рьота през сандалите. Двата се затрепериха. Кожата на Рин синееше, а по дрехите ѝ проблясваше ледена коричка.

Рьота погледна брат си с големи ужасени очи.

– Тя не се събужда...

– Ох, по дяволите – изсъска той и клекна до сестра си. Пронизващият хлад се впи в кожата му. – Събуди се, Рин!

Отвърна му само тихият пукот на замръзваща кал и вода. Скрежта се разливаше из блатото, а във въздуха блестяха ледени кристали.

– Обичам те, сестричке – каза Рен и удари плесница на Рин.

Болката прониза ръката му толкова остро, че той изкрещя. По посинелите му пръсти заблестя скреж. Клепките на Рин потръпнаха.... той я за грабчи за ризата и я разтърси без да обръща внимание на пронизващия мраз, впиващ зъби нагоре към лактите му.

– Събуди се, глупачко! – кресна той. – Събуди се, преди да си ни убила всичките!

Рин отвори очи с въздишка. В Рен се впериха две ледено-сини очи. По дългите клепки блестяха ледени кристалчета. Сините устни се извиха...

– Ре... рен?

Рьота изхлипа. 

– Рин – каза Рен, а по страните му потекоха горещи сълзи. Плъзна премръзнали пръсти през бялата ѝ коса. – Трябва да ставаш, миличка, не можем да стоим тук цяла вечер.

Рин вдигна мраморно-бяла ръка и докосна бузите му. Пронизващ студ ухапа лицето му.

– Защо... защо плачеш? – думите идваха измежду сините ѝ устни много, много отдалеч.

Рен стисна ледените ѝ пръсти и ги целуна. 

– Защото не искаш да се събуждаш, Рин, затова.

Сините ѝ очи се завъртяха към Рьота. Гигантът хлипаше тихичко, надвесен над нея.

– Бате... и ти... и ти ли плачеш?

Рьота само кимна и шумно избърса нос с ръкав. Рин притвори очи.

– Не може ли... не може ли още малко... съвсем мъничко...

Рен я зашляпа леко по ледените бузи.

– Не, малката, не можеш. Трябва да вървим, чака ни дълъг път. Нали помниш за къде сме тръгнали?

Рин издиша облаче скреж, което бързо се разтопи.

– Да, имаше... някакъв... някакъв... – тя въздъхна, затваряйки сините си очи, – ... толкова съм уморена... 

Замръзналата ѝ коса започна да се чупи под пръстите на Рен.

– Дракон, малката – зашептя той бързо, – тръгнали сме да хванем дракона. Тогава ще можем да купим цветарница на батко. 

Сините ѝ очи се разтвориха широко.

– Цве... цветарница?

– Точно така, миличка. Нали помниш батко колко мечтае за нея? Рисувал ти е планове, помниш ли?

Мраморните пръсти на Рин се вкопчиха в замръзналата земя. Сините ѝ очи потъмняха. 

– Д-д-да, пом... помня. Цветарница... винаги е мечтал за нея... толкова обича... обича цветята...

Скрежта във въздуха започна да се допи. Ситни капчици се плъзнаха по скованото от студа лице на Рин. 

– Точно така, малката – зашептя той и погали потъмняваща ѝ коса. – Бори се със студа, бори се...

Малка порозовяла ръка се вкопчи в ризата му и стисна немощно.

– Аз съм... – прошепна Рин, вперила кафявите си очи в неговите, – ... аз съм каката, глу... глупако.

Замръзналата земя под тях се омекна с тихо пропукване. Рен погледна брат си и му се усмихна. Рьота избърса лице с ръкав и плахо изви устни.

– Знам, сестричке, знам – каза той тихо и се засмя, рошейки косата ѝ. – Знам, че си по-голямата... винаги си била.

***

Рин кихна и избърса потеклия си нос с ръкав. Протегна боси крака към пропукващия огън. Нощният вятър донесе гнилата миризма на блатата, оставени назад. 

– Ако мама можеше да те види как се бършеш като малко дете, щеше да те напляска – обади се Рен, а на устните му грееше усмивка. 

– Гледай... апчих... гледай си работата! – изръмжа сестра му и пак избърса нос. 

Рьота със смущаваща за огромния си ръст ловкост издърпа от огъня вдлъбнатия като купа камък, в който димеше чай. Увил камъка с ризата си, за да не пари, напълни набързо одялана дървена купичка и я тикна в ръцете на сестра си.

Рин погледна парченцата билки, плаващи по повърхността. Подуши го внимателно.

– Какво има вътре?

– Пий го, кралице на настинките! – подхвърли Рен.

Рин го изгледа сърдито и надигна купичката. Кошмарна горчилка се разля по гърлото ѝ. Капки потекоха по брадичката ѝ и тя ги избърса с ръкав. Погледна тъжно големия си брат.

– Той те накара, нали, бате?

Рьота ласкаво я потупа по косата. На лицето му грееше широка усмивка:

– Помага срещу настинка. Ще видиш.

Рин се намръщи и отпи. Неприятното усещане, че носът ѝ сякаш не спира да тече, беше изчезнало. Тя погледна над ръбчето на купичката си. Двамата ѝ братя я гледаха втренчено сякаш се страхуваха, че ако отклонят за миг поглед, тя може да изчезне.

– Уплаших ли ви? – попита тя накрая.

– Малко – обади се колебливо Рьота, поглеждайки към малкия си брат.

– Е, не чак толкова малко – каза накрая Рен. – Всъщност ни постресна и то здраво.

– Съжалявам – измънка тя.

– Ако не умееш да контролираш студа, той започва да те контролира. Не помниш ли, че на това ни учеше мама?

– Да – прошепна тя свела поглед към купичката си.

– Помислих си, че няма да се събудиш, Рин!

– Рен – обади се тихичко Рьота.

Рен затвори уста. Сестра му се беше свила сякаш искаше да потъне в себе си. Той стисна ръката ѝ. Когато тя вдигна очи към него, в тях имаше сълзи.

– Много ни уплаши, Рин, твърде много.

– Знам – каза тя дрезгаво и две сълзи се търкулнаха по бузите ѝ. – Не беше... не беше нарочно – раменете ѝ потрепериха. – Исках само... исках само да ви помогна.

Рен я прегърна и я целуна по мократа буза.

– Знам, сестричке, знам, че го направи заради нас.

Рьота ги обви и двамата с огромните си ръце и ги притисна нежно към широките си гърди. Тримата утихнаха заслушани в равномерните и успокояващи удари на сърцата им. 

***

Блатото бе останало далеч назад, а под краката на Рен, Рин и Рьота шумоляха високите треви. Тримата вървяха бързо, от време навреме вдигайки глави към сребристия кръг на луната, който неотклонно се плъзгаше по окъпаното във звезди небе, отброявайки оставащите часове до изгрев. Ливадите се гънеха, сякаш се опитваха да се задържат на стръмните хълмове и с всяка крачка се стесняваха, притиснати от пропастите от изток и запад.

Рен отмести от лицето си косата си, разрошена от вятъра. 

– Води ни към Широякша – каза тя. 

Рен присви очи. На север ясно се очертаваше връх Рюноа, но преди него... той преглътна.... преди него се издигаше Пръстът на Краля–демон, сякаш сочеше небето в нямо обвинение.

– Да, точно там отиваме – каза Рен.

– Не можем ли да заобиколим? – обади се сестра му. 

– Трябва да се върнем назад, да се спуснем по западната стена и да тръгнем пак през долината, но тогава ще загубим твърде много време. 

– Широякша е лошо място, Рен. Татко го казваше... дори мама, а тя не беше никак суеверна.

– Нямам избор, Рин – сопна ѝ се брат ѝ и ускори крачка. – Вече стигнахме твърде далеч.

Рин въздъхна и поклати глава. Неволно опипа втъкнатия в пояса ѝ уакидзаши. Ако дори една десета от слуховете за Широякша бяха верни, никоя стомана на света нямаше да ѝ е в състояние да ѝ помогне.

„Стойте далеч от Широякша“ – казваше Кагамине Юме, докато решеше косата на невръстната си дъщеря, както нейните сестри бяха правели някога, когато тя самата бе живяла в дворец. – „Там злото броди по земята и търси души, с които да се нахрани.“

– Видиш ли светлина – бягай. 

– Какво, Рин? – обади се за пръв път Рьота.

Тя се насили да се усмихне.

– Нищо, бате, просто мисля на глас.

Гигантът се взря на север, където към небето стърчеше Пръстът на Краля–демон и сякаш всяка крачка го правеше все по-висок и по-висок, сякаш искаше да докосне звездите. 

– Мама ми казваше никога да не ви позволявам да се приближите до Широякша – каза той. – Но сега... сега трябва, нали Рин? Да се приближим до там.. да влезем вътре.

Тя го потупа по силното рамо.

– Да, батко, налага се. 

– Няма... няма да се делите от мен, нали? Мама... мама много ще се сърди иначе. 

Рен забави крачка с тиха въздишка и не след дълго вървеше редом до брат си и сестра си. Рин го погледна, а на устните ѝ заплува лека усмивка. Рьота беше свалил желязната тоягата от калъфа на гърба си и сега мачкаше тежкото оръжие с огромните си ръце, готов за всичко, което би могло да застраши брат му и сестра му.

– Рен – обади се плахо гигантът, – ти знаеш за Широякша, нали?

Близнаците се спогледаха. Майка им бе разказвала безброй пъти за древния град, но Рьота така и не бе запомнил историите ѝ.

„Благословен е от боговете да забравя лошото“ – смееше Кагамине Юзуру със сърце, пълно с болка.

Рен си пое дълбока глътка въздух.

– Преди много време в Ямато се родило едно момче – заговори той, вперил поглед в огромната колона, която сочеше небето далеч пред тях. – Първата му глътка въздух бил ознаменувана от страшен тайфун, който разрушил дома му и убил родителите му.

– И двамата ли? – ахна уплашено Рьота.

– Да, и двамата... и не само тях. Цялото му село, досега водело спокоен и мирен живот, било подложено на унищожение. Онези, които преживели тайфуна, станали жертва на кошмарно земетресение, люляло цяла Ямато дни наред. Боговете показали на света, че се родил Мау...

– Краля-демон – пророни Рин, а Рьота потрепери.

– Той израснал сам, без да разбере какво е обич на близки и приятели. Живял почти като диво животно, но съдбата му била предначертана – да се превърне в най-голямата заплаха за света. Тогава, на шестнадесетата му година, в него се отключило могъщество, невиждано дотогава в света. Покорил всички земи, в които стъпил, и нямало сила, която да му се опре...

Рин, вкопчила пръсти в ръкава на големия си брат, неволно затвори очи, а гласът на Рен се превърна в този на майка им. Юме, след поредния тежък ден на полето, превърнало в камък някога нежните ѝ ръце, сядаше до трите си деца и под благоговейния поглед на своя съпруг им разказваше за света отвъд Нанимонаши.

„Един ден обаче“ – казваше им Юме, галейки дългите коси на невръстната си дъщеря, която попиваше всяка дума, –„Краля–демон решил, че човешкият свят не му е достатъчен и пожелал божествените селения. Те обаче били твърде строго пазени от боговете и техните слуги. Затова Краля–демон направил нещо, с което заслужил титлата си...“

– Разкъсал света, отваряйки порта към Макай – света на демоните, и призовал ордите им, които подчинил под властта си – говореше Рин, а тревата шумолеше под бързите му стъпки. – С тяхна помощ той тръгнал да завладее божествените селения. Между богове и демони пламнала война, която продължила години.

„През това време Краля–демон съградил град... – разказваше Юме на децата си, които не смееха дори да помръднат заслушани в историята, – ... град, какъвто светът не виждал дотогава – огромни кули се издигали към небето, сякаш се опитвали да го докоснат, безброй езера синеели между високата каменна стена, която опасвала града. Мау го нарекъл Широякша по името на девойка, която някога успяла да пропука леденото му сърце и която той погубил от ужас да не го отклони от пътя му. Оттам той управлявал своята империя и водел безкрайната си война с боговете.“

Рин облиза изсъхналите си устни.

– Боговете обаче пазели своя коз – продължи той, а в далечината вече се очертаха правите форми на каменни руини, разхвърляни около огромната колона. – Сред хората, покорени от Мау, вече растял Юша – героя, на когото било писано да разгроми Краля–демон. Затова и боговете не бързали да търсят победата в сраженията си с демонските орди. И така Героя пораснал да изпълни съдбата си. След безброй битки той се изправил очи в очи с Краля–демон под стените на Широякша. В кървава битка Героя изпълнил съдбата си – повалил Мау и вдигнал меча си за последния удар. Тогава Краля–демон му се присмял.

„Браво, Герой, казал му той“ – рече Юме и снишила глас погледна дяволито децата, вперилите в нея големите си любопитни очи. – „Ти изпълни своята съдба. Направи това, което всички очакваха от теб – извървя пътеката, която друг начерта. Също както сторих и аз.“

– Тогава Героят осъзнал истината – че никога не е имал своя воля. Всяка негова стъпка била направяна от боговете, които, скрити в непревземаемите крепости, чакали друг да убие врага им и да спечели тяхната война. Тогава той сторил немислимото – коленичил пред надвития си враг и му се заклел във вярност. Боговете, които до този момент гледали на ставащото като на представление, изпаднали в паника. И имало защо. С помощта на Героя Краля–демон погубил безчет от боговете и слугите им и превзел много от крепостите им. Накрая обаче късметът – нещо, на което никога досега не били разчитали, им се усмихнал – Героя, кат всеки смъртен човек издъхнал от старост, с ръце опръскани в кръвта на покровителите си. Тогава те атакували ордите на Краля–демон с всички сили. Мнозина богове паднали в боя, но Героя вече не бил насреща им и нямало как вече престарелият Крал–демон да ги спре. Те разкъсали небето и изсипали слънчевия огън върху непристъпните дори за тях стени на Широякша. Краля–демон и най-могъщите му войни–демони загинали сред опустошението...

„Оцелелите изчадия се скрили обратно от Макай с намерението отново да се завърнат в човешкия свят през портала в Широякша, – Юме погъделчка босите крачета на Рин – „Боговете, от чиито редове също паднали мнозина, не можели да допуснат подобна заплаха, затова разбили портала към Макай на парчета. Руините на Широякша били прокълнати, за да не може никой човек да стъпи в тях. Злото обаче продължава да стои там на пост и нито бог, нито смъртен имат куража да се пристъпят сред останките на най-великия град, съществувал някога на света.“ 

Рен свали манерката от колана си и отпи.

– А онова какво е? – каза мълчалият досега Рьота и посочи високата каменна колона.

– Пръстът на Краля–демон – изпревари брат си Рин. – Историята твърди, че той я е издигнал някога, за да вижда всички земи, които е покорил. В нея вложил толкова много от мощта си, че устояла на слънчевия огън, изгорил града. Даже боговете не могли да съберат достатъчно сили, за да я разбият на късове затова Пръстът на Краля–демон останал, за да предупреждава всички тръгнали на път да стоят далеч от Широякша, защото злото там никога не спи.

Рьота само кимна в отговор без да откъсва очи от огромната колона, която ставаше по-голяма и по-голяма с всяка стъпка. Приличаше на колосална стрела, която се опитваше да прониже небето. Рьота потрепери. Рин го стисна пак за ръкава и се насили да му се усмихне.

– Ще ни пазиш, нали, батко?

Страхът в очите на гиганта поугасна. Той я потупа по главата.

– Само стойте близо до мен – той заканително размаха огромната желязна тояга, – и нека само нещо да посмее... ще види то.

Рен се усмихна слабо в отговор, хвърляйки поглед на сестра си.

– Ще трябва да минем през Широякша на бегом. Ако може да се вярва на старите записи, които успях да прочета в библиотеката на Санширо–сама, сред руините можем да се натъкнем на... – той замълча момент в търсене на най-подходящата дума – ... неща. Не бива да обръщаме внимание каквото и да видим и чуем. И при никакви обстоятелства няма да спираме. Разбрахте ли?

– Ако видим светлина... – обади се Рин тихо.

– Тогава ще тичаме много бързо и каквото и да се случи, няма да поглеждаме назад – отвърна Рин.

– Светлина? – обади се плахо Рьота.

Рин изкриви лице сякаш думата горчеше в устата ѝ.

– Они.

Рьота потрепери. Они... демони – създания, които... той замръзна на място миг преди да се блъсне в замръзналия Рен. Усети как пръстите на сестра му, вкопчени в ръкава, се забиват в ръката му. Рьота отвори уста, за да попита, но думите замръзнаха в гърлото му. Високата трева, която досега бе драскала коленете им, свърваше като срязана с нож и отвъд нея започваше голо и сухо поле. Земята бе нацепена сякаш не виждала дъждове от години. Тук–там имаше само безжизнени туфички. На десетина метра навътре, от мъртвата земя стърчеше каменен блок, по който лунното сияние очертаваше древните извивки на фрески, почти заличени от вековете и стихиите. 

– Нищо живо не може да живее в Широякша – каза Рен. 

Рин облиза сухите си устни.

– Можем да се върнем... – каза тя с хрипливо – ... да заобиколим... ще изгубим време, но...

Рен си пое свистяща глътка въздух и стъпи на мъртвата земя. Твърди бучки изхрущяха под сандалите му като изсъхнали кости. 

– Сега времето е единственото, с което разполагаме – каза той.

Рьота се насили да се усмихна и потупа сестра си по главата.

– Аз ще те пазя. Обещавам.

Той стъпи на сухата земя и Рин, все още вкопчила пръсти в ръкава му, го последва. Тримата закрачиха сред руините на древния град, а погледите им се плъзгаха наоколо в търсене на заплаха. 

В Широякша цареше единствено тишина, нарушавана от хрущенето на сухата почва под бързите им стъпки и хрипливото им дишане. Около тях като кости от изгнил труп стърчаха древни руини. Колосалните каменни блокове, които караха онези, с които бе изграден двореца на Санширо да изглеждат като кубчета за игра.

„Сякаш са строени от гиганти“ – помисли Рен, докато се плъзгаха покрай поредния каменен блок.

Сивкавите скали изглеждаха странно и на Рен ми трябваха няколко задъхани минути, докато осъзнае какво не е наред в тях. Повечето изглеждаха така сякаш са били стопени като буци масло, поставени за миг до въглен.

„Божествения огън, който унищожил града“ – помисли си той и по потния му гръб се плъзнаха ледени тръпки.

Заобиколиха три каменни блока, някак си останали един върху друг, и голата почва изчезна изпод краката им. Тримата неволно забавиха крачка.

– Път? – обади се задъхана Рин.

– По-скоро площад – отвърна близнакът ѝ и посочи близките руини, които оформяха груб и съвършено гол кръг.

Рин вдигна поглед към колоната, която все така стърчеше насред площада. Надали в цяла Ямато имаше нещо построена от човешка ръка, което да е поне наполовина толкова високо. Приличаше на игла, забита в земята като в смъртна рана. Другия ѝ край стърчеше високо, високо сред звездите, опръскали мастиленото небе.

„...деца...“

Рин неволно забави крачка. Видя гърбовете на братята си.

„...деца...“

Тя си опита да им извика, но гърлото ѝ беше пресъхнало.

„... деца, почакайте...“

Рин спря. Дъхът излизаше от гърдите ѝ на задавени хрипове. По лицето ѝ течеше пот, която капеше по плочите.

– Мамо?

„О, милото ми съкровище, най-накрая ме чу.“

– Това... това ти ли си?

„Разбира се, че съм аз, детето му, кой друг?“

Рин гледаше с широко отворени очи.

– Но ти си мъртва, мамо, ние… ние те погребах... аз, Рен и Рьота.

„Мъртва... да... не... аз не съм... съм... мъртва... аз...“

Тишина. Две сълзи се плъзнаха по мокрите от гореща пот страни на Рин. Пред нея въздухът потрепери. Жена в кимоно стъпи на плочите. Бледото сияние около нея потрепери и по дрехата заблестяха златистите люспи на дракон. В гъстите черни коси заблестяха две златни игли, украсени с алени рубини.

Жената се усмихна.

– Здравей, скъпа, толкова много ми липсваше. 

Рин я гледаше с широко отворени очи.

– Ти... как... ние те погребахме.

В гъстите черни кичури на жената се плъзнаха сребристи кичури, а в съвършената кожа на лицето ѝ се вкопчиха бръчки.

– Трябваше да ви накарам да повярвате, че съм мъртва, защото... – лицето ѝ се сви сякаш се опитваше да си спомни нещо – ... Санширо... Санширо Рентароу можеше да ме преследва затова, което... моят... моя баща... Рю Такасу стори на неговия – тя се усмихна благо и вдигна белите си ръце към нея. – Но вече съм тук, при теб, детето ми, и няма от какво да се страхуваш. Ела, прегърни майка си.

– Аз...

Жената сви вежди, но усмивката все така разтягаше устните ѝ.

– Нима не ти липсвах, мила?

– Не е имало ден през всички тези години, в който да не мисля за теб и татко.

– Татко ти... – лицето ѝ се сви за миг. – Да, баща ти. Кагамине... Юзуру... мъжът, който ми попречи да се самоубия в онзи ден, когато... когато замъкът Рю беше превзет от войските на Санширо. На него... на него ме дадоха като награда. Единствената оцеляла от фамилията Рю.

– Мамо, защо... защо говориш по този начин? Не помниш ли...

Лицето ѝ се успокои. Усмивката засия още по-широка.

– Не ставай глупава, момичето ми. Помня всичко.... абсолютно всичко – тя се плъзна към Рин. – Хайде, хвани ръката ми и ще отидем да видим баща ти. 

Ръце със съвършени пръсти се протегнаха към нея. Рин се поколеба. 

– Хайде, мила – насърчи я жената. – Нима не искаш да видиш баща си?

– Ис... искам – прошепна с усилие Рин.

Жената се плъзна по-близо до Рин. Безлозъбата ѝ усмивка все така сияеше широка и топла. 

– Тогава какво чакаш?

Рин отстъпи назад, с широко отворени очи. Жената се намръщи.

– Какво има, мила?

– Мамо... краката ти не докосват земята.

Двата сандали се полюшваха леко във въздуха на педя над потъмнелите камъни. Топлата усмивка на жената угасна.

– Ела при мен, противно малко човече! – кресна тя и се плъзна напред.

Рен изпищя, лъхна я смразяващ хлад и...

– МАХНИ СЕ, ГНУСНО СЪЗДАНИЕ!!!

Писък разцепи нощта. Съществото се обърна. Рен стоеше пред нея, изпънал гръб с блеснали очи, а до него Рьота стискаше желязната си тояга с широко отворени очи.

– МАХАЙ СЕ!!!

Създанието изпищя задавено. Красивото лице се сви и полепна по черепа, очите потънаха дълбоко в очните кухини, красивото кимоно увисна на парцали по кльощавото тяло. Тъмните коси се пръснаха на мръсни кичури.

– Моя!!! – писна създанието и вдигна кокалести пръти с натрошени нокти към Рин. – Моя!!!

Девойката гледаше с широко отворени очи създанието, разтегнало устни в триумфална усмивка, оголило два реда натрошени зъби. Лъхна я смрадта на леш. Инстинктивно стисна очи и за миг я обви тих и спокоен мрак. 

„Мамо, пак сънувах онова чудовище.“

„Значи си имаме едно много упорито чудовище, миличка“ – топли пръсти се плъзнаха през косата ѝ. – „Затова сега ще ти покажа как да го прогониш, ако отново го видиш. Вдигни ръце и сплети пръсти.“

„Така ли, мамо?“

„Точно така, съкровище“ – топли устни докоснаха челото ѝ. – „Добро момиче“.

Писък на болка прониза ушите на Рен и накара коленете ѝ да се подгънат. Създанието се гърчеше пред нея, а от бледото му тяло горяха пурпурни пламъци.

– Батко – дойде познат глас сякаш от хиляди километри. – Направи същото като нея, бързо!!!

Рин погледна към братята си и видя как двамата вдигат ръце и сплитат пръсти... тя сведе поглед и се ококори... както самата тя беше направила. Светна пурпурно сияние... и отвъдните писъци секнаха. Лекият вятър подхвана няколкото искри – останките от съществото, и ги понесе над отново притихналата Широякша.

Рен коленичи до сестра си:

– Добре ли си?

– Какво... – изхриптя тя – ... какво беше това?

– Обаке. Призрак на мъртвец, който някой е мразил толкова много, че е погребал тук, в Широякша. Опасен е, ако го допуснеш до сърцето и спомените си. Храни се с тях, събира сили и от завист и омраза се опитва да вземе чуждия живота, какъвто някога е имал. Навсякъде другаде би било почти безобидно...

– Но не... не и тук – тя изплю на плочите кисела храчка. Гърлото ѝ гореше.

Рен и подаде манерка. Насили се да се усмихна.

– Как си спомни знака за закрила. Почти го бях забравил. 

Рин жадно отпи. Вода потече по брадичката ѝ.

– Мама ми каза.

Рен се вгледа в големите ѝ очи. Кимна бавно.

– Хайде да тръгваме. Това обаке може да е събудило любопитството на още нещо...

– Рен!!!

Той се сепна. Погледна към брат си.

– Какво... – Рен млъкна.

Гигантът сочеше към две скършени колони вдясно от площада. Там танцуваше бледо синкаво сияние, а в него се гънеха две сенки.

Устата на Рен пресъхна.

– Светлина… – изплъзна се от устните му.

– Трябва да бягаме – каза Рьота с равен глас и отсъстващ поглед. – Бързо.

Рен сграбчи сестра си за лакътя и я побягна. Тя го последва, плетейки крака. Последен побягна Рьота.

Между колоните синьото сияние набъбна и се изду, двете сенки се уплътниха. Отекна пращене на искри, а след миг над Широякша се разнесе кикот. Сиянието изведнъж се сви и изчезна. Облакът искри угасна.

– Изчезна – извика Рин, погледнала през рамо.

– Не спирай – кресна брат ѝ , който тичаше до нея. 

Високата колона, която стърчеше от самия център на площада, бързо приближаваше към тях. Накъде в руините отдясно за миг нещо проблесна в синкаво и кикотът екна. Изчезна след миг, за да се появи сред руините от другия край на площада. 

– Успоредно на нас са! – извика Рин.

Отвърна ѝ само задавеното дишане на братята ѝ. Рин стисна зъби и се насили да ускори бяг. Пръстът на Краля–демон беше съвсем наблизо. Стърчеше от ниска платформа, в самото сърце на площада и беше толкова широка, че дори тридесет мъже нямаше да могат да обгърнат основата ѝ. Повърхността беше сивкава на тъмни петна и в по нея висяха замръзнали капки като гигантска восъчна свещ. В скалата нямаше следи от зид сякаш бе направена от един каменен блок. В повърхността ѝ личаха древни извивки на руни.

Сияние затанцува на върха на килнат на една страна каменен блок отдясно на площада. Кикотът обаче дойде отляво.

– Играят си с нас – извика Рин.

– Дано да е само игра...

Взривът ги удари като чукове и ги отхвърли назад. Земя и небе се завъртяха. Сякаш гигант стъпи върху гърдите на Рин. Каменните плочи се вдигнаха да я ударят по гърба.

– О, богове – успя да простене тя и изплю кървава храчка.

„Не ссссмей... да ги викашшшшшш тук.... човешшшшко дете...“

Рин изпищя. Не беше глас, а по-скоро мисъл, забила се в главата ѝ като нажежен пирон. Сякаш някой беше изкрещял направо в ума ѝ. Тя се надигна на лакти... и сърцето ѝ се вкамени в гърдите. Синкав облак грееше в самата основа на Пръста на Краля–демон. Двете същества се измъкнаха от него и ноктестите им крака застъргаха някога разтопения камък. Светлина затанцува по лъскавите им черни кожи, опънати по набъбнали мускули. Липсващи устни оголваха зъби като игли. Дълги ръце завършваха с четирипръсти ноктести лапи. И с това приликите между двете създания се изчерпваха. Едното беше високо два човешки боя, със златисто око на челото си. Изглеждаше почти кльощаво, но дясната му ръка беше поне три пъти по-мускулеста от лявата, която висеше, почти човешка. Другото беше с човешки ръст, но гърди като бъчви и черна кожа, сякаш готова да се пръсне под натиска на огромните мускули. Яките ръце почти докосваха земята, а издутите бицепси потрепваха. Двете златисти очи пламтяха с интелект непостижим за никое човешко същество.

Рин усети вкуса на собствената си кръв в устата си.

– О, богове... – изстена тя и алени капки се плъзнаха по брадичката ѝ.

„Сссссспри!!! Казах ти да не ги зовешшшшшш!!!“

Рин изпищя и стисна главата си с ръце. В слепоочията ѝ се забиваха нажежени остриета. Двете съществата засъскаха в смях, а златистите им очи гледаха Рин. 

– ОСТАВЕТЕ Я! – изгърмя задавен рев и съскането секна. – ОСТАВЕТЕ СЕСТРИЧКАТА МИ, ИЗЧАДИЯ!

Рьота със сцепена вежда, охлузено лице и скъсани на коленете панталон се изправи. Кафявите му очи блестяха от гняв. Двете създания се взряха в него.

„Това човешшшшшко дете не се бои.”

Ноктите на двуокия задраскаха по камъка, когато пристъпи напред.

„Ще го накарам.“

Рьота оголи зъби в подигравателна усмивка. Вдигна ръце и разкърши могъщи рамене.

– Ела! – каза той и се изплю.

Едноокият они изрева и се стрелна напред. Яките мускули затанцуваха под лъскаво-черната кожа, двете ръце с дълги нокти се вдигнаха, за да трошат и разкъсват... катана изсъска и разсече десния му прасец. Пръсна димяща черна кръв. Они нададе вой, залитна, раненият крак се подгъна и рухна по муцуна на каменните плочи.

Рен, стиснал опръсканата си с черна кръв катана, се надигна гъвкаво. Десният му ръкав беше разпран, бузата охлузена, но иначе здрав. Той вдигна меча си и се хвърли срещу рухналия си враг. Острието се стрелна към незащитения тил... плющене разцепи въздуха и бич се уви около катаната. Едноокият дръпна и мечът изхвърча от ръцете на Рен. Оръжието звънна на плочите. 

От гърдите на едноокия они се разнесе съскащ смях. Бичът изплющя, когато го завъртя с мускулестата си дясна ръка.

„Ти сссссси моя плячка, човешшшшшко дете“ – изсъска едноокият.

Мускулестият они се надигна бързо, но стъпи колебливо на ранения си крак. Черната кръв пръскаше по каменните плочи. Двете му златисти очи обаче не се откъсваха от Рьота, който пристъпваше напред. Мускулите под черната кожа пак се стегнаха.

„Месссссо“ – изсъска той и се хвърли тромаво напред.

Бичът плесна мястото точно там, където беше стоял Рен допреди миг. Във въздуха пръснаха парчета натрошен камък от сцепената плоча. Рен ловко изви тяло, омекоти удара с предно кълбо и се стрелна към едноокия. Они изсъска и замахна отново. Рен отскочи настрани, ивицата черна кожа изплющя на сантиметри от него, но след миг във въздуха блеснаха синкави искри. Рен изкрещя и рухна сгърчен на каменните плочи. Съскайки едноокият закрачи към него, а извитите нокти на краката му стържеха по каменните плочи.

„Глупаво човешшшшшко ссссссъщество. Трябвашшшшше да умрешшшш бързо и да си спестишшшш мъките.“

Рен се надигна на лакти и погледна високия они, надвесил се над него. Ухили му се.

– А ти трябваше да се научиш да броиш до три, гадино!

Окото на они се разтвори широко. Извърна глава, където бе лежала Рин... и там нямаше никой. Зад него изплющяха дрехи. Рин скочила високо, заби пети в тънкия кръсти на създанието, се оттласка нагоре, изви тяло и късия уакидзаши в ръката ѝ изсъска. Стоманата се заби в яката ръка на они, срязвайки и мускули, кости и сухожилия. Блъвна кръв. От тесните гърди на създанието се изтръгна писък. Рин, загубила инерция, заби пета в тила му, оттласка се, направи задно кълбо във въздуха и се приземи на плочите гъвкава като котка. Вдигна окървавения уакидзаши пред лицето си, заела бойна стойка. На устните ѝ грееше зъбата усмивка.

Едноокият они се извърна. Кръвта се стичаше по ръката му и пръскаше плочите. Зъбатата муцуна се беше сгърчила в почти човешка гримаса на болка. Опита се да сви пръсти около кокалената дръжка на бича, но тя се плъзна от дланта му и изтрака в краката му.

„Ще платишшшшш, човешшшшшшко дете, с бавна сссссссмърт.... мъчителна сссссмърт.... ужасссссна сссссмърт...“

– Внимавай какво говориш на сестра ми, гадино – изсъска Рен и се спусна към меча си. 

Площадът сякаш потрепери, когато Рьота и двуокият они се сблъскаха. Двамата вкопчиха ръце един в друг и напрегнаха мускули. Черната кожа на они заскърца под пръстите на Рьота, докато той стягаше захвата си. Лъхна го остра смрад на леш и развала. Създанието изсъска и разтвори челюсти, за да ги забие зъби в рамото му. Рьота рязко изви настрани и приклекна. Раненият крак на съществото се подгъна и от широките му гърди се изтръгна почти човешки писък на болка. Плочите изскърцаха под тежестта му, когато то рухна на земята. Они задраска с нокти, за да се надигне, но Рьота го стискаше за широкия врат. Съскайки от болка и гняв, създанието сгъна твърде дългите си ръце, за да забие нокти в корема на врага си, но в този миг Рьота го пусна и го прескочи, оттласквайки се от раменете му. Стовари се от другата му страна и се надигна ловко. Освободена от болезнения захват они си пое глътка въздух, подпря се с лапа, за да облекчи болката в ранения си крак. От гърдите му се надигна хрипливо съскане..., което премина в гъргорене, когато Рьота обви яките си ръце около шията му и притисна гърба му с широките си гърди. Ръкавите му се сцепиха с пращене, когато яките бицепси се издуха до пръсване. Они изхриптя задавено, посегна да вдигне ноктести лапи... и смазаните кости изхрущяха. Създанието замръзна за миг и Рьота разтвори ръце. Коленете на они се подгънаха и той рухна на плочите. Якото му тяло потрепери и застина.

Рьота се изплю върху едрия труп.

– Казах ви да не плашите сестричката ми!

Рен сграбчи меча си с предно кълбо и се хвърли в атака към високия они. Демонът изсъска и се опита да вдигне ранената си лапа. Рен се плъзна настрани и замахна към корема му. Катаната разсече черната плът и бликна кръв. Демонът изсъска задавено и замахна към него със здравата си ръка. Дългите нокти изсъскаха пред носа на Рен като за малко не разкъсаха лицето му. Они се наведе, за да сграбчи костената дръжка на бича си със здравата си ръка... и зад него се разнесе съскане на метал. Отсечена китка с дълги нокти тупна на окървавените плочи, спазматично потръпвайки. От гърлото на они се разнесе задавен писък. Той замахна с осакатената си слаба ръка към Рин, която се наведе, за да избегне пръските димяща черна кръв, и отскочи светкавично назад.

„Сссссссмърт... ссссссмърт за вас, човешшшшшки...“

Катаната на Рен изсъска и от бедрото на едноокия они пръсна кръв. Писъкът му отекна като гръм над площада. Кракът му поддаде и демонът се олюля. Без да спира удара си, Рен завъртя бащиния си меч и единственото око на они се разтвори широко. Демонът, рухнал на коляно, вдигна осакатената си лява ръка, но мечът беше по-бърз. Извитото острие се стовари върху шията на съществото, срязвайки мускули и кости. За миг на зъбатата муцина на демона се изписа учудване, пръсна кръв и главата му се търкулна на окървавените плочи. Обезглавеният труп се стовари с плясък на камъка, сгърчи и застина.

Рен свали меча, дишайки тежко. Рин го погледна над трупа на они. На бледото ѝ лице се плъзна плаха усмивка.

– Добър… – гласът ѝ беше дрезгав, – добър екип сме, а?

Рен тръсна меча и полепналата по острието кръв пръсна по плочите.

– Татко щеше да се гордее с нас.

Рин избърса потта от лицето си и побутна с крак босото, ноктесто стъпало на они. 

– Татко досега щеше да го е накълцал на парчета.

– Рен, Рин!

Двамата се обърнаха. Рьота тромаво тичаше към тях, бял като платно, но широко ухилен. Ризата висеше на парцали от него. Двуокият они лежеше на плочите с неестествено извит врат.

Рьота тупна брат си по рамото и за малко не го събори върху обезглавения труп.

– Победихме – каза той с блеснали очи.

Рин и Рен се усмихнаха с облекчение.

– Да, батко, победихме. 

Отсечената глава в краката на Рен потръпна. Дългите зъби се размърдаха и....

„Брррратя... сссссссмърт... сссссссмърт... СССССССМЪРТ...“

Катаната се заби в златистото око. То изпука и зъбатата муцуна пръсна черна слуз. Писъкът секна.

Тримата плъзнаха погледи наоколо, но в Широякша цареше само тишината.

– Трябва да се махаме – прошепна Рен. – И то бързо преди...

„СССССССМЪРТ...“

Сините огньове лумнаха един след друг около площада, а в тях се заизвиваха сенки, десетки, стотици. Екна кикот от безчет гърла.

– Обградили са ни! – кресна Рин.

– Ще си пробиваме път с бой! – извика Рин.

Двамата побягнаха покрай огромната колона, а нови и нови сини пламъци пламваха сред руините отвъд площада. Трябваха им няколко секунди, за да осъзнаят, че са сами. Рьота все още стоеше до трупа на обезглавеното они и гледаше огромната колона, протягаща се високо към тъмното небе.

– Батко! – изкрещя задавено Рин.

Рьота вдигна ръце, свил огромни юмруци. Мускулите му се издуха, около него запукаха сини искри.

– Какво правиш? – извика Рен. – Трябва да се махаме оттук.

Рьота не го чу. Пое си шумна глътка въздух. Искрите запращяха оглушително около него. Мускулите му се издуха, доразкъсвайки ризата. От нея се откъсна парцалче, по което се плъзна искра, превръщайки го в облаче пепел. Жилите по врата на Рьота се издуха като корабни въжета, лицето му поалена. Пръсна кръв, когато огромните мускули започнаха да цепят опънатата кожа. Той вдигна ръце и сплете пръсти. Изду гърди и изрева. 

– ЧЕТВЪРТИ ТЕНДО СТИЛ!!!

Той замахна и стовари сплетените си пръсти върху каменните плочи.

– ЗЕМЕН ЮМРУК!!!

Земята потрепери с оглушителен грохот. Масивните каменни плочи се огънаха и се натрошиха на хиляди късове, които се пръснаха във въздух. Широякша се люшна. Каменни блокове се плъзнаха от древните си места и се сринаха с грохот. Огромен къс се стовари върху синкав облак, в който се гънеха четири гъвкави сенки. Пращенето на кости изчезна сред тътена на тръпнещата земя. Огромна цепнатина зейна в площада и се стрелна към Пръста на Краля–демон. Стотици тонове пръст и камък с вой потънаха в нея. Цепнатината се вряза в огромната колона. Изпращя камък. В разтопената скала зейнаха стотици пукнатини. Високата колона се залюля, скърши се с отвъден вой и полетя към Широякша. Земята потрепери, когато хилядите тонове скала се стовариха върху нея с адски грохот. Облаци прах скриха нощното небе. Заваляха камъни.

Рин, цялата в пепел се надигна, давейки се в кашлица.

– Рен... о, богове... Рен...

– Тук съм – разнесе се стон от близката яма, хлътнала от натрошете каменни плочи. – Нищо ми няма. Само... – той се изкикоти истерично, – ... само си ударих коляното. 

Рин изтърси прахта от косата си. Беше си охлузила дланите, когато падна, докато земята подскачаше под краката ѝ. Тя завъртя поглед към забулената в облаци пепел колона, толкова дълга, че се простираше далеч отвъд площада. От него стърчеше само основата ѝ – нацепена и разбита, клюмнала на една страна и готова да се плъзне в зеещата бездна, прорязваща земята като бездънна рана.

– Богове – успя само да каже. 

Пръстът на Краля–демон, който беше надживял своя създател и слънчевия огън, бдял хиляди години над останките на Широякша, сега лежеше скършен и разбит.

От облаците прах, които бавно се слягаха, се размърда едра фигура.

– Ри... Рин?

Сърцето ѝ подскочи.

– Батко!

Тя хукна към Рьота. Гигантът тъкмо се надигаше на четири крака. Дрехите му висяха на парцали, прашни и мръсни. Кръвта по гърдите му беше превърнала прахта в кал. Тя стисна ръката му.

– Добре... добре ли си? – гласът ѝ едва изскочи през свитото ѝ гърло.

– Рин – проплака Рьота. 

Тя се опита да го изправи, но все едно буташе скала.

– Ранен ли си?

– Боли ме, Рин – проплака задавено Рьота.

Краката на момичето се подкосиха и за малко не се свлече до брат си. Сълзи се плъзнаха по мръсната ѝ лице.

– Къде... къде те боли?

– Лакътя, Рин, натъртих си лакътя. 

Рен я намери да се кикоти диво, хванала се за корема, а до нея стоеше и се мусеше Рьота, който стискаше охлузения си лакът. Около тях Широякша мълчеше, потънала в успокояващ мрак.

***

Рин изохка от наслада, когато студената водата се плъзна по лицето ѝ. Мръсни вадички се плъзнаха по шията ѝ. Вирчето се плъзгаше между стърчащите като натрошени кости скали и изчезваше през ръба в малък водопад.

Рин измъкна от косата си още едно камъче и гнусливо го метна настрани. До нея клекна Рен – също толкова мръсен и парцалив, и започна да пълни манерката си. 

– Изглеждам ужасно, нали? – проплака Рин. 

Брат ѝ я погледна разсеяно.

– Не изглеждаш по-зле от обикновено.

Рин отвори уста, за да му кресне в отговор, но се отказа. Беше уморена, мръсна и последната оризова питка, която беше изяла преди малко, не бе успяла да запълни бездната, отворила се в корема ѝ.

– Ако беше достатъчно дълбоко, щях да се изкъпя – каза тя с въздишка. – Нищо, че водата е студена.

Рен запуши манерката и се изправи. Погледна на изток, където небето вече просветваше. Над тях то все още беше окъпано със звезди, но нямаше да е задълго. 

– Развиделява се.

– Виждам – отвърна Рин и наплиска пак лицето си. Сръбна вода от шепата си. – Да не би да се страхуваш, че дракона е от ранобудните?

Рен не отговори. Погледна я.

– Ти как си?

– Според теб как да съм? – тросна му се тя.

Рен само въздъхна и ѝ обърна гръб. Рьота беше легнал на близката скала, скръстил ръце на гърдите си и гледаше небето, мърдайки устни.

„Брои звездите“ – помисли си Рен и въпреки умората, притиснала раменете му, се усмихна.

Брат му имаше този навик още от дете. Нямаше да стигне далеч. Броенето не му се отдаваше кой знае колко, а и бързо се объркваше кои звезди е преброил и кои не.

– Рен?

– Какво, бате?

– Мислиш ли, че мама и тате са на небето?

– Разбира се, че са там.

– А може ли да са се превърнали в звезди?

– Със сигурност.

Рьота кимна и се почеса по гърдите. Рин беше измила внимателно раните му, но се оказаха, че не са тежки. Повечето дори се бяха затворили, а другите едва–едва кървяха.

– А кои... кои според теб са техните?

Рен седна на камъка до него и брат му се размърда, за да му направи място. Вдигна поглед към все още тъмното небе.

– Обзалагам се, че са ето тази и тази – той посочи.

– Онези двете ли... но те са съвсем мънички. 

– Да, но виж как около тях няма никакви други, а едната е малко по-голяма от другата. Татко винаги е закрилял мама и не би позволил на друг да я доближи.

Рьота се усмихна щастливо. Вдигна огромната си длан към небето сякаш се опитваше да го докосне.

– Мама и тате... – усмивката му угасна. – Липсват ми, Рен.

– И на мен ми липсват, батко, и то ужасно много.

Рин пристъпи към тях.

– За какво си говорите, момчета?

– За звездите на мама и тате – обади се веднага Рьота.

– А, онези двете, дето са все самички.

Рьота се надигна и я погледна с големите си кафяви очи.

– И ти ли знаеш, че са техните?

– Ама естествено – тя погледна дяволито Рин, когото беше чула. – Винаги съм знаела, че са техните. 

Рьота пак вдигна поглед към двете самотни звезди, сякаш сгушени една в друга. 

– Дали... дали ни виждат?

Рин скокна на камъка до братята си и седна до тях.

– Ако не ни виждат, то със сигурност ни чуват – тя се усмихна. – Обикновено сме доста шумни. Особено тази вечер.

Тя се изкикоти, когато Рен я сръга с лакът, и след миг изохка, когато едно от натъртените ѝ ребра напомни за себе си. Близнакът ѝ скочи от камъка.

– Трябва да тръгваме.

– Налага ли се? – изстена Рин.

– Сама го каза, сестричке – Рен се ухили. – Драконът може да е от ранобудните.

Тя го замери с камъче.

***

Рюноа се издигаше плавно от вече стръмните хълмовете. Дори от подножието му можеше да се види, че целият е обрасъл в треви и ниски дръвчета. Наоколо нямаше следи от живот, освен скритите в тревите птички, които от време на време напомняха за себе си. Отдясно, отвъд ръба се виждаше долината, която се зеленееше като килим. Тук–там се виждаха селцата.

Когато тримата тръгнаха нагоре по склона, от който стърчаха скали като нащърбени зъби, небето вече беше поаленяло, а над хоризонта на изток се подаваше червеното слънце. Луната и няколко звезди все още просветваха, но скоро и те щяха да изчезнат.

Рен се улови за камък, за да не се подхлъзне на тревата, обрасла склона. По лицето му се лееше пот, останките от ризата лепнеха за гърба му, но дъхът му рисуваше облаче пара в студения въздух. Погледна към Рин и Рьота, които се катереха малко зад него. Сестра му едва се държеше на краката си, а дъхът излизаше със свистене между устните ѝ. Рьота се опитваше да я подкрепя, но самият той беше капнал.

„Цяла нощ вървене...“ – помисли си Рен, бършейки потта от лицето си с парцалив ръкав, – „... после през блатата, където се срещнахме с каппа, а след това и Широякша и онези прокълнати неща. А сега ни предстои да се изправим срещу дракон. Нищо работа.“

Рин се подхлъзна на росната трева и тупна по лице. Плъзна се надолу по хълма със задавен писък. Рьота я сграбчи след миг и я притисна към себе си.

– Добре ли си? – подвикна Рен, със сърце изведнъж затиснало гърлото му.

– Нищо ми няма! – обади се намусено сестра му и се изправи, стиснала рамото на големия си брат си. Панталонът и ризата ѝ тъмнееха от влажната трева. – Нищо и никакво подхлъзване!

Рен кимна с облекчение. Щом сестра му беше ядосана, значи всичко е наред. Той завъртя поглед нагоре. Оставаше им да изкатерят още към четиристотин метра, а след това Рюное се стесняваше рязко. Оттук не можеше да види, но някъде там трябваше да има пещера, а в нея трябваше да има дракон. Той потрепери... твърде много „трябваше“ започваха да се събират. 

– Рен, какво има? – подвикна Рьота. – Трепериш.

Той се насили да се усмихне.

– Нищо, батко, просто ми е студено.

Рин само го изгледа продължително, сви устни и започна да се катери нагоре. Подмина близнака си и подвикна през рамо.

– Не се бави.

Рен тръгна след нея. 

Колкото по-нагоре се изкачваха скалите, които им помагаха при изкачването ставаха все по-редки, а наклонът – по-остър. Последните петдесет метра пълзяха почти по корем, а търсещите им пръсти се опитваха да напипат някаква здрава опора сред тревата. На няколко пъти се хлъзгаха обратно, но освен няколко ожулвания и одрасквания не пострадаха особено. Пръв до върха на склона се добра Рьота. Той вкопчи пръсти в ръба на каменната площадка и търпеливо изчака брат му и сестра му се да пропълзят нагоре по него. Седнали на равното, Рен и Рин стиснаха гиганта за китките и с пъшкане го издърпаха през ръба, докато той драскаше с колене. Рьота се пльосна до тях, изплю шепа трева и се ухили широко.

– Да го направим пак!

Потни и уморени близнаците не успяха да сдържат усмивките си.

– Като приключим всичко – обади се Рен, – със сигурност.

Тримата се огледаха. Бяха попаднали на площадка, обрасла с трева и няколко ниски храста. Рюноа все още се издигаше над тях, но до върха му оставаха не повече от сто метра, като се състоеше от десетки тераси, преливащи една в друга. Тук–там се тъмнееше по някое петно гола скала, в която се очертаваха грубите извивки на пещери, твърде малки, за да приютят нещо по-едро от планинска коза. Тримата седнаха в основата на най-долната тераса, за да си поемат дъх. 

– Къде е пещерата? – попита тихо Рин.

– Трябва да е най-горе. Доколкото знам, върхът е почти плосък, точно там е пещерата на дракона.

– Нещо друго?

Рен сви рамене.

– В книгата, която четох, нямаше подробни схеми и скици, ако това питаш. Пишеше просто, че на самия връх има голяма пещера и това е. За повече оплаквания към автора. Мисля, че е мъртъв от няколко века, затова трябва да проявиш въображение.

Рин го изгледа кисело, но не отговори. Лежеше на росната трева, вперила тъмните си очи в изсветляващото небе.

– Значи да се разберем – каза тя бавно, – там горе ни чака дракон, който ще победим как?

– С желание.

– Рен! – изсъска гневно тя. – Това не е шега.

– Да виждаш да се смея – измърмори брат ѝ. – Вижте, просто му отвличайте вниманието. За останалото ще се погрижа аз.

– Доверие ли ни нямаш?

– Какво... какви ги говориш, Рин???

– Тогава защо просто не ни кажеш какъв е целият план?

– Планът е следният – вие му отвличате внимание, аз се оправям с останалото.

Тя се надигна на лакти и погледна близнака си.

– Значи да разбирам, че нямаш план, така ли?

– Не, значи, че имам план, но ако ти го кажа, никога няма да се съгласиш да го следваш.

– Ти си тъпак, Рен!

– Знам, и точно заради това ще успеем.

Рин отвори ута, но Рьота я изпревари.

– Аз ще му отвлека вниманието. Ще му го отвлека колкото трябва за твоя план. Само ми кажи колко и аз... такова... ще го отвлека. В смисъл на дракона, де.

Рен потупа брат си по широкото рамо.

– Знам, батко. Само внимавай Рин да не си счупи голямата глава.

Гигантът кимна и се усмихна храбро.

– Ще я пазя. Ще видиш.

По изсветляващото небе се плъзна ято диви патици. Студеният утринен вятър донесе крякането им. Тримата бяха извадили оръжията си и внимателно ги оглеждаха. Рен внимателно изглаждаше с малко точило затъпеното тук–там острие на катаната си. Спомни си часовете, които баща му прекарваше над това оръжие, макар да знаеше, че никога повече няма да го използва, и сърцето му се сви. Ако видеше как стържеше острието с грубото точило, драскайки стоманата, сигурно щеше да го набие. Сега обаче нямаше време да бъде внимателен, а мечът му трябваше.

До него Рин вдигна късия уакидзаши и присви очи срещу острието. Откъсна стръкче трева и го пусна върху острия ръб. Двете еднакви късчета бавно се люшнаха към земята.

– Може да издържи още една битка – каза тя доволно.

Рен се вгледа в меча на сестра си. Късият уакидзаши беше посякъл не по-малко плът и кости от неговата катана, но изглеждаше така сякаш току-що е било изкарано от ножницата. Късият меч, като лично оръжие на самия Рю Такасу, бе излязло изпод ръцете на най-добрите майстори, чийто труд можеше да се купи със злато. Простичката катана пък беше изкована от някой оръжейник заедно с още стотици като нея.

Рю и Кагамине, благородници и селяни. Вторите обаче бяха надживели първите.

„Рю пак ще се въздигнат“ – помисли си Рен и стисна зъби. – „Сълзите, които майка ни изплака за баща си, майка си, братята и сестрите си няма да отидат напразно.“

– Рен!

Той се сепна.

– Какво?

– Беше се втренчил така в нищото – каза сестра му. – За какво мислиш?

– За какво ли не... батко, какво има?

Рьота, кръстосал крака, гледаше желязната си тояга с цялата скръб на света.

– Няколко шипа са изкривени – каза той тъжно. – Не мога да ги оправя без чук и наковалня.

Рен и Рин се спогледаха с усмивки.

– Сигурен съм, че драконът ще прояви разбиране. Хайде, да тръгваме.

Тримата започнаха да се катерят по терасите. Движеха се бавно, като внимаваха за всеки звук. На Рюноа обаче цареше тишина, нарушавана само от съскането на студения утринен вятър в тревите. От време на време някоя ранобудна мишка се плъзгаше из зелените стръкове. Песента на птиците беше останала долу в ниското.

Рен внимателно подаде глава над ръба на последната тераса. Плъзна поглед наоколо. Рюноа наистина се оказа равен като тава. Тук-там от поляната стърчаха голи скали. В далечния край обаче се издигаше каменен къс висок поне петнадесет метра. В основата му зееше огромен отвор. От дракона нямаше и следа, но земята наоколо беше разорана сякаш от нечии огромни нокти.

– Чисто е – прошепна Рен и се издърпа горе.

Рин и Рьота го последваха. Тримата се прикриха зад близката скала. Рин бързо надникна иззад нея. Плъзна поглед по изровените ями.

– По дяволите! – изръмжа тя. – Май драконът наистина е бил тук.

– Или пък тук живеят наистина сърдити къртици – подхвърли Рен и улови сърдития поглед на сестра си. – Какво? Опитвам се да разведря атмосферата.

– Ще я разведряваш след като оправим дракона – изсъска тя. – Да предположим, че гадината е още в пещерата. С повечко късмет може и да спи.

– Наистина ли искаш да нападнем дракона в пещерата му?

– А ти какво предлагаш, господин Умник? Да го примамим навън, където той ще може да маневрира където и както си иска?

– Това е идеята. 

– Ти си луд! – изсъска Рин.

– По принцип си права, но не и точно за този случай. Драконът в момента се намира в пещера, нали – затворено пространство, вероятно с един вход и изход.

– Би трябвало.

– Значи ние ще му идем на крака и единственото, което той трябва да направи е да издиша огън в коя и да е посока, за да ни направи на пепел. Няма да нарани себе си, защото драконът е огнеустойчив. Мястото е нож с две остриета.

– Виждал съм го – каза бавно Рьота. – В пещта в ковачницата. Като натиснеш духалото, и всичко пламва. Няма значение колко голяма е пещта и колко ситни са въгленчетата. Накрая всичко става на пепел.

– Чудно – каза Рин кисело. – Значи ще го примамим на открито и няма да ни остава нищо друго освен да се надяваме, че няма да се сети, че може да лети. – Тя прехапа устни. – А как ще го изкараме навън?

Рен се ухили до уши.

– С гръм и трясък – той тупна Рьота по рамото. – Батко, ти ще имаш честта.

Гигантът хвърли един боязлив поглед на сестра си и излезе иззад скалата. Пое си свистяща глътка въздух, сви мускули и...

– Четвърти тендо стил! Земен юмрук!

Отекна грохот и Рюноа потрепери. От огромната скала се откъсна къс и се стовари на земята с оглушително пращене. Възцари се тишина. Рен и Рин надникнаха иззад скалата. 

– Май сме попаднали на най-глухия дракон в цяла Ямато – обади се тя.

– Може пък да спи по-дълбоко.

– Или пък въобще да не е тук! – каза Рин и в гласът ѝ се плъзна надежда. – Хайде да си ходим!

В този миг от вътрешността на пещерата се разнесе тихо ръмжене, което накара тримата да застинат. 

– Е – каза Рен със сърце, блъскащо бясно в гърдите. – Изглежда си е вкъщи.

– Чудно – успя само да измърмори Рин. 

Драконът се измъкна от пещерата с грация, на която не бе способно никое друго създание. Змиевидното му тяло се отърка в камъка, отчупвайки цели късове. Дългите нокти драскаха скалата, оставяйки дълбоки следи. Драконът изръмжа присвил златисти очи срещу Рьота, който не смееше да помръдне от мястото си.

– Ти ли смееш да ме притесняваш, дребна буболечко? – изръмжа драконът с глас като гръмотевичен тътен.

Зад скалата Рин и Рен се спогледаха. Измъкнаха се иззад нея с ръце върху дръжките на мечовете си.

– Всъщност и ние сме тук – каза Рен, опитвайки се да овладее гласа си.

До него Рин успя само да изхрипти.

Огромната глава на дракона се завъртя към тях. За момент в големите златисти очи с вертикални зеници просветна объркване. Смехът му разтърси Рюноа.

– Вие тримата ли трябва да сте ловците, които онзи страхлив даймьо ми изпраща?

– Всъщност – повиши глас Рен, – това е по-скоро частна инициатива. Санширо-сама няма нищо общо с това.

Смехът на дракона секна. Той наведе глава, а тънките му устни се извиха в хищна усмивка, оголвайки дълги бели зъби.

– Значи сте ловци на дракони, решили да натрупат слава и плячка, убивайки звяра в бърлогата му?

Рин и Рен се спогледаха.

– Ами... в общи линии – да – каза той с неохота.

В смеха на дракона, който последва, нямаше радост.

– Искате да бъдете герои, така ли? – той си пое свистяща глътка въздух. – Е, тогава бъдете!

Между разтворените челюсти затанцуваха пламъци.

– Рьота! – кресна Рин.

Гигантът сякаш се събуди от дълбок сън. Обърна се и побягна към брат си и сестра си. Зад гърба му се разнесе съскане и вой на подивял огън. Лумна оранжево зарево...

– Втори Тендо стил! – изкрещя Рен. – Божествен дъх!

Адският повей остърга земята, откъсвайки стърчащите скали сякаш бяха дребни камъчета. Стихията, изригнала от устата на дракона, се сблъска сякаш с невидима стена. Воят на огъня изчезна в грохота на отприщената въздушна стихия. Пламъците изгаснаха като духната свещ. Скала се стовари върху челото на дракона и се пръсна на парчета. Друга го перна по лапата. Драконът тръсна огромното си тяло като мокро куче. В златистите му очи пламна объркване.

– Виж ти – избоботи той, – тези три буболечки можели да жилят!

Драконът се плъзна напред, лапите му задраскаха празното пространство и той литна във въздуха. Змиевидното му тяло се изви грациозно над поляната. Засмя се.

– Пробвай пак твоите номера, буболечко! Нека те видим!

Рен за миг погледна към зеещата тъмна пещера, която вече никой не препречваше и бръкна в пояса си. 

– Щом си казал!

Измъкна малката книга с хайку, написани от дядо му. Вдигна я високо във въздуха.

– Първи тендо стил! Докосване на ангел!

Той хвърли книгата във въздуха. Малкият ръкопис се пръсна в облак листи, които за миг се усукаха и извиха във въздуха като рояк насекоми...

– Залегни – извика Рин на големия си брат, който гледаше случващото се с широко отворена уста, и сама се хвърли на земята, запушила уши.

Десетките листове с плющене се понесоха срещу дракона, който стреснато изви тяло. Оказа се твърде бавен. Листовете се забиха в главата му, гърдите, корема, лапите, опашката. Адският взрив накара Рюноа да потрепери. Ударната вълна се стовари върху поляната. Рин и Рьота се затъркаляха по тревата, притиснали уши с длани. Рен отхвърча назад като парцалена кукла и се стовари на земята с пъшкане, което се изгуби в рева. Огромен облак дим се плъзна над Рюноа и за момент скри изсветляващото небе. Заваляха пламтящи късчета пергамент. Тъмният облак се разтвори за миг и огромното змиевидно тяло се стовари с грохот на земята. Рюноа потрепери.

Рин се изправи с пищящи уши и насълзени очи. До нея Рьота плахо вдигна лице от земята.

– О, богове – измърмоти тя смаяно и вдигна ръка, за да улови късче пламтящ пергамент.

„Жерав изви шия...“ – успя да прочете написаното преди пламъчето да го погълне.

– Драконът – обади се плахо Рьота, – ... драконът мъртъв ли е?

Рин погледна към огромното змиевидно тяло, проснато на десетина метра от тях като захвърлено въже. Златистите люспи бяха потъмнели от сажди. 

– Май... май да.

Рьота се изправи. Огледа се.

– Къде е Рин?

– Тук... ох... тук съм – дойде измъчен стон иззад близката скала. 

Двамата изтичаха при него. Рен изохка, когато брат му го изправи на крака. Дъхът излизаше на хрипове от гърдите му, целия беше в пепел, а по лицето му се стичаше кръв от сцепената вежда.

– Никога... – той изплю кървава храчка, мръщейки лице, – ... никога не съм си представял, че ще мога... ще мога да полетя така.

– Тъпак! – кресна Рин с напиращи сълзи. – За малко да ни убиеш!

Той се ухили. Зъбите му аленееха.

– Да, но не успях, нали?

– Глупак такъв! – изръмжа тя и вдигна юмрук, за да го удари, но се отказа. – Е, поне драконът е мъртъв.

Рен не отговори, вперил поглед над рамото ѝ. Рин се обърна... и дъхът секна в гърлото ѝ. Поваленият дракон потръпна, огромните лапи се размърдаха, челюстите потрепериха. Почерняло от пепел, опърлено и натъртено, огромното създание се надигна на крака. В помътнелите му очи отново светна интелигентен блясък. Разтвори челюсти и нададе гъргорещ рев, който накара земята под краката им да се разтърси.

– Е – каза Рин с равен глас, – предполагам, че сме загазили.

– Опасявам се, че да – отвърна Рен, мръщейки лице.

– Имаш ли... имаш ли план?

– Естествено, че имам. Вие двамата с Рьота трябва само да му отвлечете вниманието за малко.

Той изведнъж побягна настрани и се скри между скалите.

–Хей! – кресна тя след него, но брат ѝ вече беше изчезнал.

Драконът бавно тръгна напред, привел ниско глава. Между полуразтворените му челюсти излизаше тихо ръмжене, а в златистите му очи пламтеше нечовешки гняв. Ноктите му се забиваха в земята, изравяйки цели ями.

– Рин? – обади се плахо Рьота. – Какво... какво да правя?

Тя извади меча си.

– Ще се доверим на Рен и ще се опитаме да го забавим.

– Как?

– Е, батко, това е много много добър въпрос.

Драконът изви шия към просветващото небе, нададе гръмотевичен рев и се спусна в атака. Изпод лапите му изригнаха гейзери пръст. Рьота и Рин се спуснаха в две различни посоки и за момент създанието завъртя огромната си глава след момичето. Рьота, вече стиснал тоягата си в ръце, скочи, оттласка се високо от близката скала и се стрелна към дракона. Създанието се опита да извие глава към него, но закъсня. Тежкият железен пръст се стовари с грохот върху темето на дракона. Бронираните плочки и тоягата изпращяха. Драконът тръсна глава и Рьота отскочи назад. Омекоти удара в земята с предно кълбо и хукна да бяга. Драконът напрегна мускули, за да се хвърли след него... и нещо плъзгащо се на ръба на периферното му зрение привлече вниманието му. Светкавично изви глава и уакидзашито в ръката на Рин одраска скулата му, разминавайки се на лакът разстояние от златистото ляво око. Тя се оттласна от носа му и скочи назад, а огромните челюсти щракнаха на милиметри от нея. Рин се приземи меко и хукна по поляната, лавирайки между скалите. Драконът я проследи с поглед и отвори уста. Пое си дълбоко дъх, между челюстите му затанцуваха пламъци, издиша с продрано хриптене... и отекна тих взрив. Течен огън закапа по муцуната му и изгори тревата в краката му. Огромното създание се сви в продрана мъчителна кашлица. Когато се надигна, дъхът излизаше от бронираните му гърди с тежко хриптене, а златистите му очи блестяха като че ли от сълзи.

– Проклети... – изгъргори той, – проклети да сте...

Той изви тяло, лапите му се вкопчиха във въздуха, мускулите затанцуваха под бронираната кожа.Драконът се понесе над земята и задраска с лапи във въздуха. Завъртя глава и златистите му очи се разтвориха широко. Рьота беше стиснал опашката му и притиснал крака в близката скала го задържаше на земята.

– Ах ти... – кресна дракона и в този момент Рин атакува.

Създанието изви глава и щракна с челюсти. Тя усука тяло във въздуха и белите зъби разкъсаха въздуха под нея. Стъпи на муцуната му и се плъзна напред. Сандалите ѝ зашляпаха по потъмнелите от пепел люспи. Стисна меча с две ръце, а острието ѝ сочеше дясната златиста очна ябълка. Драконът тръсна глава и Рин скочи. Приземи се на темето му и се плъзна надолу по гърба му. Драконът засъска и размаха лапи. Дългите нокти застъргаха по люспите, но Рин се изплъзна на зле прицелените атаки. Зърна няколко отчупени люспи, под които пулсираше незащитена розова, почти човешка плът. Плъзна се по гръб, улови се за една люспа и замахна с късия меч. Острието хлътна в розовата плът, гореща червена кръв опръска лицето ѝ. Драконът изви шия и нададе рев на болка. Тръсна опашка и Рьота отхвърча настрани, с разкървавени длани и стиснал парчета люспи. Рин се държеше за гърба на дракона, но създанието диво се гърчеше и извиваше под нея. Люспата, която стискаше, се откърти и тя полетя към земята с писък, стиснала в ръка окървавения меч. Рьота скочи и я улови миг преди да се стовари на поляната. Залитна под тежестта на сестра си и двамата се търкулнаха по меката трева. Рин веднага скочи на крака и се плъзна към падналите наблизо меч и стисна дръжката... и огромната лапа на дракона се стовари върху нея, приковавайки я към земята. Рьота изкрещя от гняв, скочи към захвърлената наблизо желязна тояга. Опашката на дракона изплющя и го перна през гърдите. Гигантът отхвърча настрани с хъхрене.

Драконът сведе муцуна към гърчещата се под лапата му Рин. В златистите му очи гореше триумфален блясък.

– В началото си мислех да те убия бързо, малка буболечко, но вече си промених мнението – изръмжа създанието и разтвори огромните си челюсти.

Рин запищя задавено и вкопчила пръсти в огромните нокти, които я притискаха. Няколко капки слюнка се плъзнаха по дългите драконови зъби и закапаха по лицето ѝ. Лъхна я горещ дъх и розовото небце скри небето. 

– Не – зарева задавено Рьота, надигайки се с мъка. Той закрачи към дракона и размаха ръце – Изяж мен! Изяж мен!

– ВСЪЩНОСТ, НИКОЙ НИКОГО НЯМА ДА ИЗЯЖДА!

На поляната се възцари тишина. Драконът учудено вдигна глава и завъртя очи по посока на познатия глас. Рен стоеше на входа на пещерата, а в краката му лежеше изумрудено–зелено кълбо, което сякаш грееше на утринното слънце. В него се очертаваше тъничко и дълго телце, което потрепваше сякаш чуло думите. В ръката на Рен блестеше катаната му.

Драконът изрева задавено, метна настрани Рин заедно с гейзер пръст и се затича с тръс към Рен, разтворил широко челюсти. Човекът спокойно вдигна меча, стисна дръжката с две ръце и притисна острия връх в изумруденото кълбо. Драконът спря толкова рязко, че се подхлъзна и сред гейзери от пръст и трева се търкулна по поляната. Надигна се с гневен рев, драскайки с лапи и пляскайки с опашка. 

– Какво ще кажеш да си поговорим? – каза спокойно Рен.

Гневният рев секна. Драконът сведе глава към земята, а златистите му очи горяха с убийствен блясък.

– Какво искаш, буболечко?

– Като за начало да се закълнеш, че няма да нараниш нито мен, нито брат ми и сестра ми.

– Ще обеля плътта от кокалите ви и после ще ги изям!!!

Ръцете на Рен се стегнаха леко. Върхът на меча му драскаше кълбото. Отекна пукот. Змиевидното телце в него замръзна.

– НЕЕЕЕЕЕ!!! – ревна дракона.

Рен се усмихна злобно.

– Както сам виждаш, в тази игра и двете страни имат какво да изгубят. Затова се закълни и аз ти обещавам, че ще оставя яйцето ти на мира.

– На човеците не може да се има доверие! – изсъска драконът.

– И това го казва огромното огнедишащо влечуго – сряза го Рен. – Закълни се или ще трябва да чакаш още хиляди години, докато си снесеш друго!

– А вие ще умрете, бавно... мъчително... с писъци... – засъска драконът. 

– Ако не получа клетвата, ние така или иначе ще умрем, но тогава със сигурност ще се опитам да повлека и някой друг със себе си – той чукна с коляно яйцето. – С оглед ситуацията това като че ли ще бъде най-невинният в цялата ситуация. 

Ноктите на дракона се забиха дълбоко в земята. От гърдите му се изтръгна гневно съскане.

– Какво ми гарантира, че няма да го нараниш, когато получиш клетвата ми?

– Доверието.

– Доверие?! – изсмя се драконът. – Та вие сте хора! Нарушавате клетви и обещание по-бързо, отколкото ги давате! Виждам това вече хилядолетия и никога няма да се промените.

– Какво ми гарантира, че ти няма да ни нападнеш след като ти върна яйцето?

– Драконите никога не нарушаваме дадената дума, буболечко! Известни сме с това дори сред твоя вид!

– За всичко си има първи път. Светът помни много майки, които са отмъстили на онези, заплашили децата им.

Драконът присви очи. 

– И ако ти се закълна, ще ми върнеш ли яйцето?

– Да ти го върна – не... е, поне не засега. Мога да обещая, че единствено шансът някой невинен да пострада намалява драстично.

Драконът изпръхтя.

– Типично за човеците.

– Клетвата! Аз и твоето дете чакаме!

Драконът облиза устни с тънкия си раздвоен език.

– Кълна се в духовете на древните дракони да не посегна нито на теб, нито на брат ти и сестра ти... освен ако ти не нараниш детето ми. Това стига ли ти?

Рен се замисли. Кимна и свали меча. 

– Засега - да. 

Драконът припряно посегна към яйцето си и мечът на Рен веднага се вдигна. Създанието замръзна.

– Все още не сме стигнали до момента, в който аз ти го връщам – каза кротко човекът, а катаната не трепваше в ръцете му.

– Ти, мръсно, противно... – изсъска драконът, пръскайки слюнка.

– Доверието трябва да се спечели, а за това е необходимо време.

Драконът с неохота отстъп назад, а Рен свали меча. Двамата обаче не откъсваха очи един от друг. Рен отклони очи за миг, колкото да се увери, че брат му и сестра му са добре. Рьота тъкмо измъкваше Рин от купчината пръст, която я беше засипала. Двамата бяха парцаливи, насинени и уморени, но не изглеждаха сериозно наранени.

– И така – каза драконът, – чакам. Какво ще искаш от мен? Да ти споделя тайните на боговете? Да те научи на вечните житейски мъдрости? Да те даря с знание, недостижимо за никой друг смъртен?

Рен се усмихна.

– Аз си мислех за нещо малко... как да се изразя... по-материално. 

– Типично за човеците. Нека позная – искаш да оставя селото ти намира и да забравя за златото.

– О, не, напротив, всъщност искам да вземеш златото.

На поляната се възцари тишина. Рьота, който вървеше към брат си, понесъл сестра си на ръце, заобикаляйки отдалеч дракона, замръзна ококорен. Рин зяпна.

– Какво... – каза тя задавено, – ... какво правиш, по дяволите? Нали трябваше...

– Млъкни, сестричке – каза Рен без да откъсва очи от дракона. – Не виждаш ли, че в момента съм зает.

– Но ние...

– Рин!!!

Тя млъкна и се пристисна към широките гърди на Рьота, цялата почервеняла от гняв.

– Та така – каза кротко Рен. – Казал си на даймьо Санширо, че ще вземеш златото по залез слънце, а сама посочи, че вие, драконите, никога не си нарушавате думата. Не искаме прецеденти, нали?

Драконът присви очи.

– Слушам те.

– Двадесет хиляди златни кобан са ужасно много злато, дори когато бъдат разделени на две. 

– На две?

– Десет хиляди за теб и десет за нас. Звучи ми почтено, пък и така всички ще са щастливи... освен, разбира се, даймьо Санширо, но и без това пълно щастие има само в приказките. Съгласна ли си?

– Винаги съм знаела, че вие, хората, сте крадливо племе, но никога не съм подозирала докъде стига тази ваша алчност!

Рен се усмихна.

– И това ми го казва някой, който иска откуп, за да не докара десетки хиляди невинни души до гладна смърт. Прости ми, че не изпитвам вина. Е, какво ще кажеш?

Златистите очи на създанието се плъзнаха по яйцето. През изумрудената черупка се виждаше как неизлюпеното драконче потръпва в него.

– Да кажем, че съм съгласна. Ти получаваш своя дял, а аз - моя и яйцето ми.

 Рен кимна.

– Точно така... – изведнъж се усмихна, – ... естествено ще е необходимо и едно мъничко обещанийце, че след като получим златото, няма да преследваш нито нас, нито нашите евентуални наследници. Чувал съм, че вие, драконите, имате доста дълга памет. Последното, което ми се иска, е на моя син да му се налага да прекара живота си в някоя тясна пещера заради... как да кажа... търговските инициативи на баща си. 

– Ха! – изсмя се драконът. – Нима си мислиш, че ще си губя времето с теб и твоето семе?

– И все пак много държа на тази част. Все пак родителите са тези, които се грижат за бъдещето на децата си – той потупа яйцето. – Нали така?

Драконът само изръмжа сърдито в отговор.

– Е – продължи Рен, – имаме ли сделка в споменатия вид?

– Дано орда разбойници да ти прережат гърлото веднага щом получиш златото, костите ти никога да не бъдат погребани, а духът ти никога да не получи покой!

– Предполагам това значи, че си съгласна?

От гърдите на дракона се изтръгна тежка въздишка. Сведе очи към земята.

– Да, съгласна съм.

***

В столицата на Ямато, управлявана от всемогъщия шогун Токугава, цареше истински хаос. Улиците бяха претъпкани, стотици улични търговци предлагаха стоките си, бездомни кучета, котки и плъхове се гонеха сякаш без да забелязват множеството, а хилядите миризми се смесваха.

Старейшината на Нанимонаши – Асагава Шин и селският прекупвач Фукуяма Джун, с мъка си проправяха път през множеството. На няколко пъти се отдръпваха встрани и дълбоко се покланяха на преминаващи самураи в своите разноцветни кимона със знаците на господарите си и запасали мечове. От време на време по улицата минаваха богато украсени паланкини, носени от яки носачи. Асагава гневно избута настрани някаква беззъба старица, тикаща в ръцете му поднос с топло такояки.

– Най-евтиното такояки в цяло Едо – пенеше се тя, пръскайки слюнки върху подносите с храна.

Асагава беше в добро настроение и дори не си направи труда да я наругае. Избута с лакти двама мъже с вид на селяни. До него ситнеше ниският и пълен Фукуяма, чиито мисли – както винаги когато беше на път, – бяха в родното Нанимонаши, където го чакаше любимата му Хаясе, красива като сън.

– Всичко ли купихме? – попита Асагава.

– Да, Асагава–сан. Солта ще я доставят чак след месец, но такова забавяне е нормално, защото сега много се търси. За другото ще трябва да наемем носачи, но често използвам услугите на едни момчета, които се въртят около пристанището. Читави са, взимат малко...

– Крадат ли от стоките? – изпръхтя Асагава.

– Рядко, Асагава–сан.

– Не ги ща! – отсече старейшината. – Дал съм цял куп пари и не ща някакви си беззъби дрипльовци да ме обират.

– Но другите взимат много скъпо. Пренасянето на стоките ще ни струва колкото самите стоки.

Асагава го стрелна с поглед.

– Не ме интересува. Намери ми някой, който взима евтино и не краде. 

Джун предпочете да замълчи. За хиляден път се прокле, че на това пътуване взе със себе си и старейшината. Асагава се пазареше и за най-дребното медно петаче и само за час успя да се скара с търговците, с които Джун търгуваше от години. А това означаваше, че трябва да забрави за отстъпки и доставки в съкратени срокове. Старейшината пестеше дори и от храна и подслон. Бяха се настанили в един от най-евтините ханове в Едо и Джун беше принуден да яде буламачи, които би се погнусил и на прасе да даде. Търговецът за кой ли път изпъшка измъчено, но потъналият в своя малък свят Асагава Шин дори не му обърна внимание.

Старейшината през целия ден не бе спрял да си тананика весело. Бяха купили всичко, от което Нанимонаши имаше нужда, и то на по-ниска от очакваната цена, което означаваше, че можеше да сложи в собствения си джоб една доста хубава сумичка. Освен това бе научил и цял куп клюки от столицата и нямаше търпение да ги занесе в селото.

В този момент тълпата пред тях се разпръсна и хората се скупчиха от двете страни, за да отворят път на богато украсен паланкин. Напред вървяха четирима телохранители в скромни кимона, но с остри погледи и загрубели ръце, полегнали върху дръжките на мечовете. Още толкова завършваха процесията. Две двойки яки като канари носачи носеха паланкина, поклащайки се в ритъм.

Асагава разбута с лакти хората пред себе си, за да вижда по-добре. Паланкинът се плъзна покрай него. За миг перденцето се отмести и навън се показа прекрасно женско лице, скрито наполовина от ветрило, на което се извиваше златист дракон. На кимоното ѝ също беше извезано същото благородно създание и то изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се откъсне от дрехата и ще полети. Дългите черни коси бяха стегнати в елегантна прическа, хванати от две златни игли, украсени с рубини. Тъмните ѝ като въглени очи се плъзнаха по смълчалата се тълпа и за миг се задържаха върху Асагава. Лицето ѝ потръпна сякаш се усмихваше на нещо, което само тя си знаеше. Хората зашептяха „Дамата–дракон, Дамата–дракон“.

Старейшината сръга с лакът Джун:

– Коя е тази?

– Наричат я Дамата–дракон – каза тихо и почтително търговецът. – Казват, че е най-красивата жена в Едо и най-знатните се редят пред прага ѝ да ѝ искат ръката. Лична приятелка на съпругата на шогуна и сестра на придворния поет.

– Придворният поет? Онзи, дето дошъл преди година и спечелил турнира по хайку, организиран лично от Токугава–сама? 

– Да. Надвил такива майстори на хайку като Токимуне и Торанага. Негова светлост шогунът го направил свой личен поет. Казват, че стиховете му можели да накарат и планина да заплаче от мъка и камък да се разсмее. Освен това му се носи слава и на способен мечоносец. В бойни турнири е надвивал мнозина от най-добрите лични самураи на господаря Токугава. Затова и никой не смее да е по-настоятелен с Дамата–дракон. Дуелите с Поета са смъртоносно занимание.

– Еднакво добър с четката и меча, а? – изсмя се разсеяно Асагава без да откъсва очи от отминаващия паланкин.

Дамата–дракон размаха ветрилото и дръпна перденцето, скривайки се от погледа на тълпата. Паланкинът и охраната изчезна нагоре по улицата и тълпата отново се разшумя.

– Ох, да ми падне тая – измъмори замечтано Асагава и се почеса по чатала. – Тия префърцунени благородници не знаят какво да правят, когато такава красавица им се набута в ръцете.

Джун предпочете да си замълчи. Той винаги бе имал очи само за Хаясе и само мисълта да докосне друга жена го изпълваше с вина.

– Защо не купите някое цвете на Агеха–сан? – обади се той.

Все още загледан след паланкина, Асагава почеса брадичка.

– Цвете... за жената? Е, вярно има най-хубавата градина в Нанимонаши, но без това е засадила де що има цвете в Ямато – той се намръщи. – От тия миризливи треволяци направо ми се повръща. Да хаби земята за тях. Сума зеленчуци можеше да засади.

– Можем да се отбием до цветарницата на Бате Рьота, все пак.

– Какво?

– Не сте ли чувал, Асагава–сама? – пооживи се Джун. – Най-известната цветарница в Едо, ако не и в цяла Ямато. Няма цвете под това слънце, което да го няма там. Казват, че е като късче от Рая, на което и боговете биха завидели. Чувал съм, че цветарницата я държи един дангалак, на когото всички казват Бате Рьота. Всички тукашни богаташи ходят да пазаруват там, а цените може и селяк да си ги позволи. Съпругата и конкубината на шогуна са сред редовните клиенти. В цветарницата на Бате Рьота често ходят и Поета и Дамата–дракон. За баловете в двореца все от там поръчват.

Асагава махна с досада.

– Не ми се занимава с някакви си глупава цветя – той се облиза. – Хайде да идем да хапнем. Чух, че наблизо има една много евтина чайна, в която готвят отлично.

Джун последва старейшината с тих стон.

***

Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.

Добавете коментар

Име (задължително)

Е-мейл (задължително)

Обнови

Изпратете

Отмени