Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Влакът пристигна. Устните му докоснаха нежно челото ми. Чувствах, че искаше да ми каже нещо, но не разбирах. Изведнъж една мисъл ме удари като мълния. Мисъл толкова ужасяваща, че се опитах да я изтрия от съзнанието си в момента на появата ѝ. Може би това беше краят. Може би повече нямаше да го видя...
Прегърна ме по-силно, сякаш няма да ме пусне никога. Все още си спомням уханието му – аромат на кафе, оставило отпечатък върху бялата риза, и на прах за пране, идващ от сакото, пребивавало седмица на простора. Капки дъжд бяха останали по косата и раменете му, които проблясваха под лъчите на залязващото слънце. Мокрият тротоар отразяваше лъчите, облаците се разотиваха и хората по перона един след друг прибираха чадърите си.
Дробовете ми бавно се свиваха и отпускаха, дишането ми зачести, усещах как по бузите ми се стичаха поточета от сълзи. Треперех. Не исках да ме вижда тъй слаба и беззащитна, но нямах сили дори за една фалшива усмивка. Исках да кажа нещо, което да разруши тишината и да смекчи болката, която чувствах като пробождане с тъп нож в гърдите. Но думите се спираха в гърлото ми преди да успея да ги произнеса. Опитах се да се успокоя.
Странно, но не бях забелязала колко беше пораснал през последните две години. Той прегърна мама и преди да се качи на влака ни помаха за последно.
Войната бе ужасяваща. Хората бяха уплашени. Така и не си спомням кой срещу кого се бореше. Някакъв корейски диктатор със странно име искаше да наложи своите идеали за перфектен свят на хората. Това нямаше как да се случи и затова се оформи опозицията. Събираха доброволци, за да попълват армиите.
Баща ни беше част от доброволците и загина на фронта малко след раждането на Елиът. Майка ми постоянно разказваше за героичните подвизи на татко и как се жертвал, за да имаме ние бъдеще. Брат ми искаше да следва примера му и още от малък желаеше да бъде войник. Две години след дипломирането му бе поканен на обучение в столицата.
Първите седмици след заминаването му минаваха твърде бавно. От време на време получавахме по някоя картичка или писмо от него. Вкъщи беше тихо и празно. Майка ми беше болна и аз трябваше да се грижа за нея и за всичко, засягащо домакинството. Всичко беше толкова еднообразно. Ставане, приготвяне на закуска, обяд, вечеря, пране, чистене. Едва ми оставаше време да се погрижа за себе си. Поне умът ми беше постоянно зает и почти нямах време да се притеснявам за брат си.
Всяко писмо за мен беше индикатор, че той е жив и е добре. Понякога заставах на гарата и гледах пристигащите влакове с надеждата той да се появи. Спомнях си дните, когато бяхме малки. Веднъж той разрови цялата градина в търсене на фосили от динозаври, а след това трябваше да засажда наново пострадалите растения. А друг път, след часове търсене, го открихме да пие чай в къщата на местния автомонтьор с дъщеря му. Бяхме си обещали винаги да се пазим взаимно, а сега нямаше начин да го защитя.
След обучението си беше изпратен заедно с една рота войници към Далечния изток. Получих първото писмо от него след пристигането му в град на име Карацу, намиращ се в префектура Сага. В началото всичко беше нормално, но два месеца след престоя му в Япония писмата му започнаха да ми звучат несвързано. Беше полудял. Може би войната не му се отразяваше добре или беше от честите земетресения, но определено му имаше нещо. За да разберете нагледно какво имам в предвид, ще ви покажа писмата, които ми бе пратил от там.
Из писмата на Елиът:
Скъпа Лизи,
Пристигнах в Карацу преди два дни. Още не съм разгледал града, но изглежда красиво. Има много хубава брегова линия, а от хотела, в който ме настаниха, се вижда едно островче, напомнящо ми на пудинг. Също така на идване видях една голяма красива сграда, която смятам да посетя.
Дните тук минават много бързо. В момента е затишие пред буря. Не се знае кога Корея може да нападне. Силно се надявам да не е скоро. Градът изглежда спокоен, но можеш да видиш страха в очите на хората. Въпреки това те са много дружелюбни. Може да не разбират и думичка от това, което говоря, но въпреки това са много услужливи.
Още не знам кога почваме допълнителните тренировки. Чух, че ще изучаваме междувременно местния език и култура. Май трябваше да внимавам повече в часовете по световна история.
Липсваш ми много. Целуни мама от мен.
Елиът
26.07.2032
Скъпа Лизи,
Очарован съм от града. Сещаш ли се за сградата, която ти споменах в миналото писмо. Оказва се, че това е замък, от който кланът японски самураи Огасавара са управлявали града през 17-ти век. Още се нарича “Танцуващият жерав“...
Храната е странна, но хубава. За жалост порциите са доста малки и включват корени, водорасли и сурова риба, но са приготвени по изумителен начин. Трябва да опиташ местната темпура – панирани морски дарове и зеленчуци. Когато войната свърши, ще те доведа тук.
Вече цяла седмица уча езика. Изключително труден е или поне на мен така ми се струва. Миналия ден ми казаха, че ще ни местят от хотела в някаква наскоро построена база в покрайнините. След това почва и обучението. Кой знае, може дори да науча някоя самурайска техника.
Мама добре ли е след последния пристъп? Още ли се противи да си приема лекарствата?
Надявам се скоро да чуя вести от теб. А до тогава – сайонара.
Елиът
09. 08. 2032
Мила Елисавета,
Радвам се, че мама е по-добре, и се извинявам, че не съм писал от седмици, просто програмата ми е доста натоварена след като започна обучението. Не ми е разрешено да споменавам на какво точно ни учат, но е доста интересно.
Намирането на свестен ресторант стана по-трудно, след като хората започнаха да се изнасят от града. Предполагам, че се местят на север. Вече затвориха четири от любимите ми ресторанта. Скоро сигурно ще трябва да си ловя риба сам от морето.
Чух вести, че Корея се приготвя да нападне и затова се събират по-силните войници, за да формират отряд за бързо реагиране. Но това нека да не те тревожи. Важното е, че вие с мама сте в безопасност.
Вече споделям уютна квартира с един мърльо на име Крис. Но въпреки че за трети път намирам миризливите му чорапи на бюрото си, ми изглежда свестен тип. Вчера му помагах да внесе багажа си. Стори ми се странна една торба с тетрадки, които били на баща му. Не го разпитвах повече.
Това е от мен. Пазете се! Обичам ви!
Елиът
25. 08. 2032
Мила Лизи,
Много се радвам за Гошо и Мими, но да кръстят бебето Ценьо... Това е по-зле дори и от това да го кръстят на дядо им Кольо. Все пак решението да съсипят живота на малкия Ценьо си е тяхно.
Вече свикнах с усилените тренировки. Тези дни ще се опитам да потърся телефон, за да се чуваме от време на време, но е малко вероятно да открия такъв.
Откакто блокираха сателитите, животът ми се струва по-тежък. Все пак как се живее без wi-fi или телевизия? Добре, че поне има радио. Мисля, че бях на 13, когато за последен път влязох в интернет и знаеш ли какво гледах - клипове на котки.
Колко бързо минава времето. Сякаш беше вчера, когато се криехме в раклата на баба или просехме бонбони от леля Стефка от съседната къща. Дните ми минават само в мисли за доброто старо време.
Вече съжалявам, че се включих в тази безсмислена война. Искам да се прибера и да ви прегърна. Но каквото станало, станало, не мога да се върна. А и кой ще лови риба, когато затворят всички ресторанти. Крис, съквартирантът, не знае дори как се държи въдица, а от местните едва ли ще остане някой.
Като споменах Крис. С него много добре се разбираме. Той ме запозна с приятелите си и в момента се движа с тях. Дори ми даде да разгледам онези тетрадки, които били на баща му, тъй като ми беше много любопитно какво има в тях. Има много интересни проучвания. В тези стари тетрадки са описани начини да преминеш в света на мъртвите. Вероятно са просто врели некипели, но стават за приказки преди лягане.
Сега трябва да вървя. Поздрави на всички!
Елиът
29.08.2032
Скъпа Лизи,
Крис ми каза, че баща му бил леко чалнат, но по мое мнение всъщност е гениален. В началото и аз бях скептичен, но нещата са твърде логично свързани.
Всъщност светът на мъртвите е просто едно съседно измерение, в което душата ти попада, след като напусне тялото. Щом този свят съществува, значи душата на човек е реален физичен обект.
Все още не съм сигурен какво става с тялото на човек, преминал бариерата между двата свята. Може би остава като в транс или преминава заедно с него.
Също така разбрах, че съществуват пазители или още наречените акама, които преследват хора и демони, прескачащи границата между двата свята. Нещо като гранични полицаи, които вместо в затвора, вкарват душата ти в буркани и я използват като малка електрическа станция, за да се поддържат живи.
За да се предпази от акама, бащата на Крис направил някаква билкова отвара. Тя трае до 24 часа – достатъчно време да отидеш и да се върнеш. Интересно ми е как се е сдобил с всички тези знания...
След седмица ще имаме три дни почивка, тъй като нещата в държавата вече не са толкова напрегнати. В града все още е тихо, но след като Корея насочи силите си към Русия, предполагам, че хората ще започнат постепенно да се връщат обратно. През тези три дни ще се опитам да направя отварата и да премина бариерата.
Пожелай ми успех.
Елиът
06.09.2032
Мила Лизи,
Успях, направих го, погледнах от другата страна. Все още не мога да осмисля какво точно се случи през последните 24 часа. Невероятно е. Видях същества в най-различен облик. Всичко, описано в тетрадките, е истинско.
Ах, Лизи, как ми се щеше да си с мен и да видиш с очите си колко е забележително. Изглеждаше като подземие, но беше осветено от хиляди светещи тела. Някои демони летяха, други ходеха. Случайно се блъснах в един, който беше толкова космат, че приличаше на одеяло. Имаше и неща, които приличаха на малки бели таралежчета и постоянно ми се пречкаха в краката.
Разбрах, че бащата на Крис всъщност е бил изчезнал безследно. Може би е останал в света на мъртвите. Това би било в подкрепа на теорията, че тялото пътува заедно с душата. От утре започвам да издирвам него и Катрина. Тя трябва да е някъде там.
А сега трябва да бързам. Липсвате ми.
Елиът
13.09.2032
Скъпа Елисавета,
Пиша това писмо, като се боя, че може би това ще е последното ни сбогуване. Аз съм неимоверно глупав. Ужасно глупав. Не биваше да чета тези проклети тетрадки и да си мисля, че мога да се справя със сили, които не познавам.
Всеки път щом прекрача границата между двата свята, все по-трудно успявах да намеря обратния път. Усещам, че това ме поглъща изцяло, но не мога да се спра. Има толкова непознати и непонятни за мен неща там. Хората се питат какво има след смъртта, има ли Рай и Ад. Отговорът е, че независимо какъв си бил, добър или зъл, ще попаднеш тук. След известно време може би ще забравиш кой си бил и тогава тялото ти започва да се деформира. Видях създания, които не могат да се различат от купчина пясък. Всички спомени, мечти, надежди, всичко, което те прави човек, изчезва и ти оставаш празна черупка. Това е всичко, Лиз. Един ден, утре или след години, ще попаднем там и ще се превърнем в черупки.
Мисля, че този път акама са ме надушили. Чувствам се сякаш нещо ме наблюдава от сенките. Не мога да спя, да ям, на където и да погледна ми се привиждат.
Но всичко е наред, Лизи. Не се притеснявай за мен. Грижи се за мама. Знай, че ви обичам повече от всичко на света и съжалявам, ако някога съм те разочаровал. Целуни мама от мен.
С много любов,
Елиът
23.09.2032
Това бе последното писмо, което получих от брат си. Смятах, че или това е някаква отвратителна шега, или той напълно си бе загубил ума. Което и от двете да беше, бях притеснена. Опитвах се да се свържа с него. Изпратих поне 5 писма, но не получих нито един отговор. Дори пратих едно до командващия отряда му, но той каза само, че Елиът се издирва. Ами ако беше мъртъв? Какво щях да правя?
Опитвах се да се успокоя с мисълта, че просто не иска да бъде намерен. Че войната му е дошла в повече и е избягал от проблемите си някъде. Но къде? Защо не искаше да се свърже с мен? И защо не отговаряше на писмата ми? Не разбираше ли колко трудно ми беше.
Майка ни беше много болна. Не исках да я тревожа и затова не ѝ казах за изчезването на Елиът. Лекарствата не действаха. Лекарите правеха всичко по силите си, но все пак бяхме във война. А и надеждата тя да се оправи се стопяваше с всеки ден, в който я гледах как вехне пред очите ми. Седмица след последното писмо от брат ми майка ми издъхна на болничното легло.
Вече бях сама. Нямах си никого. Брат ми, най-близкият ми човек, бе изчезнал на другия край на света. Часовете, които прекарвах вкъщи, бяха мъчителни. Бях заобиколена с вещи, които ми напомняха за него и мама. Не можех да остана там. Продадох къщата и всички свои вещи, а част от тези, които запазих, оставих при братовчед си.
Със събраните пари смятах да си купя билет за кораб, отплаващ към Япония. Но с парите, които щяха да ми останат, не бих могла да живея там повече от две седмици. Ами ако не можех да открия Елиът за толкова кратко време? Затова намерих резервен вариант. Включих се като готвачка на военен кораб, който заминаваше за Сага, град в съседство на Карацу.
Там, където отивах, войната бе взела най-много жертви. Но бях твърде разтревожена за брат си, за да мисля за себе си. След като пристигнах в Сага, помолих един от войниците, с които се бях сприятелила, да ме закара до Карацу. Там намерих евтин хотел и въпреки мухите и счупените плочки в банята, се чувствах комфортно.
Знаех, че трябва да си почина, защото от следващия ден щях да започна търсенето, а и бях капнала от умора, но не можех да заспя. Исках просто да знам, че брат ми е добре. Това ми бе достатъчно. Трябваше да направя всичко по силите си да го открия, въпреки че изглеждаше като изгубена кауза още от началото. Чудех се защо прибързано продадох къщата и заминах, а след това си спомних колко самотна се чувствах в нея. Как всяка вещ, всяка драскотина по пода, всяко петно на килима имаше своята история и ми напомняше за моментите на щастие, които никога няма да се върнат.
Цяла нощ зяпах олющената мазилка на тавана и между ужасяващите мисли и спомени от детството се чудех от къде да започна търсенето. Реших първо да се отбия от квартирата на Елиът, а след това каквото ще става, да става.
Квартирата беше като всяко жилище, обитавано от мърляч. На пода имаше остатъци от храна. Миризмата на чорапи се разнасяше из въздуха и се смесваше с тази на риба, идваща от пристанището. Крис отвори широко прозореца, разчисти дрехите от дивана и се просна на него.
- Значи ти си сестрата на Елиът. Приятно ми е да се запознаем, аз съм Крис. Извинявам се за кочината.
Той ми изглеждаше като много приятен тип. Имаше чаровна усмивка и щръкнала златиста коса. Даде ми тетрадките на баща си, към които брат ми бе проявил голям интерес. Разказа ми как баща му, също като Елиът, бил вманиачен по тях точно преди да изчезне. Предложи ми помощта си, но аз отказах. Той щеше да ме разсейва, а аз трябваше да остана концентрирана, за да открия брат си. Не исках утеха, вече бях свикнала да се справям сама.
Всеки ден обикалях по улиците, оглеждайки се за брат ми. Надявах се да видя лицето му сред тълпата войници или сгушил се в някой ъгъл. Всяка сутрин се събуждах с надеждата, че този ден ще е различен, че това ще е денят, в който ще намеря Елиът. Не разбирах написаното в тетрадките. Те щяха да ми служат като основа на търсенето, но късметът не беше на моя страна. Или поне така си мислех.
В един от тези дни, докато вървях по улицата, някой ме сграбчи за ръката. Следващото нещо, което си спомням, е как се събудих в една малка колибка в гората.
Огледах се и видях, че един от прозорците е леко открехнат. Промуших се през него и се затичах сред дърветата. Вятърът духаше в лицето ми. Клоните на дърветата шушукаха помежду си, а буболечки лазеха в краката ми. От време на време ме нападаше по някой изгладнял комар. Вече се смрачаваше, а аз продължавах да вървя. Цялата треперех от студ. Трябваше да открия някаква пътека, която да ме изкара на главния път. Тишината беше страховита.
Все още се чудех защо бях отвлечена. Страхувах се, че похитителите може да са по петите ми. При всеки шум сърцето ми сякаш щеше да изскочи. Бях изтощена. Краката ми кървяха и бях готова да легна на земята и да заспя, което значеше да се изложа на всякакви опасности.
След часове открих поточе, което ме отведе до друга колиба. Тази изглеждаше изоставена. Скрих се вътре и заспах.
Щом се събудих, видях възрастен мъж в другия край на стаята.
- Не се бой, нищо няма да ти сторя. Аз съм Калин. Извинявам се за вида на дома си, просто не съм имал гости от години.
Станах бързо от леглото и с бързи крачки се запътих към вратата. Той не помръдна от мястото си. Вратата не беше заключена и се затичах към гората.
- Дете, знаеш ли дори къде се намираш? Гората е пълна с опасности, а дивите животни са най-малкият ти проблем. В сенките се крият същества по-ужасяващи и от най-страховитите ти кошмари.
Той имаше право. Нямах идея къде съм и какви опастности дебнат. Старецът ми изглеждаше познат. Но от къде? Да не би да беше един от похитителите? ...
Изведнъж в съзнанието ми изскочи снимката на бащата на Крис, която намерих сред бележките. Ами да, това беше той!
Върнах се в колибата и му разказах как съм попаднала там. Той ме разпита за Крис, показа ми проучванията си и обеща да помогне с намирането на брат ми.
- Брат ти е в света на демоните. Там отиват всички човешки души. Намерих начин за пътуване между двете измерения. Вероятно не е внимавал и акама, пазителите на границата, са го заловили.
- Не може наистина да вярвате в тези измислици – пресънах го. Тези небивалици ми идваха в повече. – За да ме убедите, че това не са абсолютни глупости, трябва да ми покажете солидно доказателстно.
- Какво ще кажеш за едно пътуване до там? Това би ли те убедило?
Той действително вярваше в думите си. Нямах какво да губя, затова се съгласих.
Калин направи няколко странни движения и изрече нещо на някакъв странен език. След това отвори входната врата. Не можех да повярвам на очите си. Гората бе изчезнала, а на нейно място се появи град, изпълнен със странни създания. Калин ми подаде някаква отвара, която трябваше да изпия. След това ме подкани да излезна.
Навлязох в света на мъртвите. Изведнъж ми се зави свят. Огледах се наоколо. Всичко ми се струваше напълно нереално. Значи брат ми съвсем не беше побъркан. Дали това не беше само сън? Може би беше от отварата и в момента халюцинирах.
Усещах миризма на развалена риба и тиня, смесени с аромата на разтопен шоколад. Улиците бяха препълнени. Демоните ме подминаваха, дори се блъскаха в мен. Изглеждаше сякаш всички фантастични герои от книгите бяха събрани и изсипани там.
Бащата на Крис познаваше пазарите и част от демоните тук. Той започна да ги разпитва за брат ми, но те не знаеха нищо. Вече обикаляхме три часа и нямаше нито вест за него.
- От къде знаеш толкова много за този свят? – започнах да разпитвам Калин.
- Демон се бе вселил в един мой приятел. Слънцето изгаря демонската кожа, затова когато преминат от нашата страна, те изтръгват душата на човек и обличат кожата му като защитно облекло. Душата на обсебения обикаля в света на мъртвите, докато тялото му не бъде освободено. Когато се върне обратно, човекът няма представа за случилото се, но приятелят ми открил някаква отвара, която запазила спомените му. Когато ми разказа за това, не му повярвах, обвинявах го, че се е побъркал. Бях скептичен точно като теб. Но една вечер, седмици или пък месеци след това, бях свидетел как едно малко същество с 6 крайника се всели в бездомник. Гледката не беше от приятните. От тогава насам проучих всичко за света на мъртвите и обитателите му. Трябваше да избягвам шарлатани и самозванци. Цялата информация, която събрах, се намира в тетрадките ми, които синът ми е дал на брат ти.
Калин бе посветил живота си на света на мъртвите, колко иронично. Това не можеше да е просто интерес към окултното. Каквато и да бе причината да предпочита да е сред мъртвите, вместо сред живите, нямаше да я сподели.
Продължавахме издирването. Цялата тази нова реалност беше толкова пъстра и огромна, че ми се стори невъзможно да открием Елиът сред тълпата. Но в далечината ми се стори, че зърнах брат си пред една сергия на демонския пазар. Приближих се, за да го огледам по-внимателно, и действително беше той.
След толкова месеци търсене го открих да купува риба и да се държи за ръка с някакво момиче на демонския пазар. Бях щастлива, че съм го открила, и едновременно с това ядосана, защото той си е прекарвал добре, докато аз умирах от притеснение дали е жив, или мъртъв. Всъщност все още на бях сигурна, тъй като все пак се намирах в света на мъртвите.
Щом ме видя, ме прегърна. Изглеждаше по същия начин, както на гарата преди да замине, но имаше нещо в очите му, което беше различно. Огледах момичето до него и я познах. Това беше Катрина, бившата му годеница, която загина при първите бомбардировки. Тя беше толкова красива, както си я спомнях, даже повече. Брат ми ни разказа как Катрина му помогнала да се скрие от акама в Двореца на сенките.
Значи все пак беше жив. Разказах му за мама и за приключението си, докато го открия. Идваше време вече да се приберем вкъщи. Или поне така си мислех.
Елиът не беше на моето мнение.
- Все още имаме работа тук. Измислих стратегия за победа във войната. От няколко седмици с Катрина събираме демони доброволци, които да дойдат с нас в света на живите и за една вечер да победим враговете.
- Но това е безумие. Хиляди хора ще загинат – възпротивих се аз.
- Хиляди вече загиват на фронта и ако не направим нещо, още хиляди ще ги последват – никога не го бях виждала по-сериозен. Месеците близо до фронта го бяха променили. – Ние ще довършим започнатото, а вие ако желаете, може да ни помогнете. Ако ли не, моля ви да не се пречкате и да се приберете, откъдето сте дошли.
Не бях изминала толкова път, за да се предам сега. Бях решена да върна брат си и това смятах да направя.
За месец Елиът събра десет хиляди демона на своя страна. В навечерието на Коледа демоните се изсипаха на Земята и изклаха войниците и генералите заедно с техния диктатор. Но това не беше краят. Брат ми бе опиянен от властта. Реши да раздава правосъдие, както прецени. Смъртни присъди поставяше дори на дребните джебчии. Опитах се да го вразумя, но той не слушаше.
Бях отчаяна. Брат ми се бе превърнал в новия диктатор, на когото никой не можеше да се притивопостави. Беше на път да превземе двата свята. Трябваше да го спра. Говорих с Катрина с надеждата да го вразуми, но тя дори не искаше да ме изслуша. Струваше ми се различна. Това не беше добрата и мила Катрина, която познавах. Дори смятах, че тя може да е причината брат ми да стане убиец. Калин беше на моя страна. Смяташе, че това е нередно и трябва да направим всичко по силите си да го спрем. Преди да предприема по-сериозни мерки, първо трябваше да говоря с Елиът за последен път.
- Елизабет, смятам да стана демон. Катрина ще ми помогне, но реших да кажа първо на теб, преди да го сторя. Така няма да има размирици сред войската и аз ще мога да се бия редом до тях. Що за лидер ще съм, ако се крия, докато войните ми се бият?
- Катрина ти налива тези глупости в главата, нали? Покварила те е. Ти не си убиец. Остави света на мъртвите и нека се върнем при живите, където ни е мястото.
- Не говори така за годеницата ми – изкрещя Елиът.
- Годеницата ти е мъртва. Това вече не е милото и невинно момиче, което стана жертва на войната. Тя е демон и не може да има чувства. Станал си точно като нея – чудовище.
След като изрекох това, той ме зашлеви. Никога до този момент не го беше правил. Това вече не беше братът, когото познавах. За пореден път изгубих брат си, но този път нямаше как да си го върна.
Излязох от стаята и потърсих Калин. Планът му беше да намерим акама и да им предадем брат ми. Нямаше друг начин, особено след като разбрахме за намерението му да се превърне в демон.
Чувствах се сякаш го предавам. Част от мен знаеше, че старият Елиът никога нямаше да се върне, но искрено желаех това да не беше истина. Липсваше ми усмивката му, която остана на гарата. Не можех да се примиря с мисълта, че отново ще бъда сама. Вече дори нямах дом, където да се прибера. Все пак съдбата на два свята беше в ръцете ми и тези на Калин. Не можех да бъда егоист, не и в този момент.
Калин намери из тетрадките си старо заклинание, с което може да се призове акама в случай на нужда. Той им разказа за намеренията на Елиът да завладее двата свята, а в замяна бяхме помилвани и можехме да се върнем обратно в нашия свят.
Не усетих кога отново бях в Карацу. Войната беше свършила. Улиците бяха по-оживени от всякога. Толкова много хора, които си нямаха идея какво жертвах, за да бъдат те свободни.
Нещо ме глождеше отвътре. Трябваше да разбера дали брат ми е още жив, но всички портали към света на мъртвите бяха затворени.
Вече седмица обикалях улиците на града. Калин се върна в горската си барака и аз бях сама за пореден път. Държах писмата от Елиът и ги препрочитах за стотен път. Знаех, че съм постъпила правилно, но това не ме правеше щастлива.
Не си спомням как и кога стигнах до Големия Йокубски мост. Гледах вълните, блъскащи се в опорите на моста. В далечината корабите плаваха бавно. Спомних си за последните месеци от живота си и колко по-лесно би било, ако бях останала в старата ни къща. Самотата, която изпитвах там, беше нищо в сравнение с болката ми в този момент. Майка ми издъхна пред очите ми, а брат си предадох и вероятно вече беше мъртъв. Исках просто да изчезна, да не се бях раждала изобщо. Една сълза се търкулна по бузата ми, докато бавно се накланях към ръба. Животът ми мина като на лента. Всички изглеждаха толкова щастливи. Усетих как се удрям във водата и вълните, които в далечината изглеждаха толкова спокойни, ме заляха.
Отворих очи. Огледах се около себе си. Отново бях в света на демоните. Но мястото ми изглеждаше непознато. Усетих познатия аромат на риба, смесен с миризма на разтопен шоколад. Някой ме извика. Обърнах се и видях мама да тича към мен.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил