-
Начало
-
Конкурси
-
"Забравения запад"
- Вести
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Песен на щурче
шепти полето. Нощта
гали небето.
В залата се възцари тишина. Погледите на всички мъже, коленичили на татамитата, се завъртяха към дебелия мъж, загърнат в коприна и седнал на малкия трон в дъното на залата. Той запляска сдържано с белите си пухкави ръце, а след миг към него се присъединиха и всички присъстващите.
Лицето на десетгодишното момче, току-що издекламирало стиха, пламна, но то сведе поглед в дълбоко поклон и се оттегли от залата.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Нищо не работи. Поне никой от часовниците.
Часовникарят седи зад тезгяха и ги наблюдава. Отляво, отдясно, зад него, всичките стрелки са спрели и така е от дълго време насам. Часовникарят вече не се опитва да си припомни от колко време. Толкова отдавна беше, струва му се. Не желае да се напряга отново. Когато го прави, губи представа за време.
Времето за него е спряло. Стои самотен зад тезгяха на магазина, обграден от неми цифри и недишащи стрелки. Големи и средни, и малки, и миниатюрни циферблати, втренчени в него, и той - втренчен в тях. Защо продължава да стои тук? И ето пак въпрос, въпросите го объркват. Няма отговори за тях.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Орфей застана сам на полегатия връх с лице към изток. Беше пред зазоряване и утрото разчиташе сложния тайнопис на нощта. Златото на предизгрева обливаше столетните дървета и заоблените като женски рамене била на върховете.
Косата на младия трак се разстилаше свободно, а една малка плитка с втъкани златни нишки падаше отляво до слепоочието. Той молитвено бе изпаднал в транс, тук в сърцето на Родопа планина. Жрецът бягаше навътре в себе си, за да търси в съзвучието на душата божествената хармония. Миг на тържество, в който духът му се рееше сред небесната обител и пречистен се връщаше зареден с любов и съвършена тишина. Това тайнство Орфей научи в школата по духовни практики в Тибет. Там усвои умението да отстъпва в себе си, да се самовглъбява и целта на това беше самопознанието. Затваряйки се в себе си, получаваше знания свише.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Прибра се със залеза. В странноприемницата беше спокойно, особено на втория етаж, където се намираше стаята му. Ман Ир беше доволен от днешната свършена работа и с наслада щеше да си почине. Вкара ключа в ключалката и завъртя два пъти. Бутна леко вратата и остави сакото си на закачалката. Завъртя глава в посока на леглото си и веднага се стресна. На него се беше излегнал мъж на средна възраст, с татуировки по лицето. Топлите слънчеви лъчи очертаваха тялото му. Уплахата премина веднага в гняв, защото Ман Ир познаваше много добре мъжа.
– Демоните да те вземат, Лен!
– Де да можеха, господин Ир! Моля се ден и нощ това да се случи, но не се вслушват в молбите ми.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Пустинята се извиваше от запад на изток като гърба на котка – гигантски полумесец, който в единия си край опираше в морето, а другият свършваше в подножието на непристъпна планинска верига, която разделяше тази част на континента на две. Нямаше пясък, само прашна сива равнина, разнообразявана единствено от каменни арки и изядени от вятъра гранитни стълбове. Единствената растителност се намираше в сенките на камъните - странен син мъх, дребни бодливи растения и гъби, които гарантираха фантастични съновидения и бърза смърт. Слънцето висеше над хоризонта, малко и червено, но и неговият цвят беше странно избелял в наситената с пепел атмосфера. Малка сива змия изпълзя под един камък и се стрелна напред само за да се озове затисната под тежък напукан ботуш.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
„Какъв хубав живот имам… “, замислих се аз. Топлият летен ден вещаеше много забавления край реката, а вкъщи щастието завладя дори и мен. Сестра ми Слава щеше да се жени. Такова събитие се случваше доста рядко в затвореното ни общество. Женихът не беше кой друг, а синът на кмета на селцето ни. Усмихнах се при вида на щастливата ми сестричка... довчера беше малка, а виж я сега – готова да поеме своя път в живота. Пожелах ѝ късмет и напуснах малкото ни жилище с усмивка и въдици на рамо.
Докато вървях през селото, не един или двама души ме поздравиха за сватбата на сестра ми. Всеки от съселяните ми се занимаваше с редовните си занимания: Старикът почистваше стария си рог, Звездата метеше пред малкото си ханче, където не веднъж се бях напивал. Колко е хубав животът... мислех си аз, докато вървях към реката.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Севар влезе в тронната зала щом гласът на викача заглъхна по коридора.
Стените излъчваха хлад, приятен като балсам след душното стоене в претъпкания с молители коридор. Високите медни свещници хвърляха два кръга светлина пред трона на императора и превръщаха златото в огън, а скъпоценностите в звезди.
Ъглите тънеха в сенки.
Той се просна на плочите пред Мармиос, Великия Господар на Юга.
- Стани, търговецо, и Ни разкажи за притежанията си – изтътна боботещият глас на Господаря. – Чухме удивителни неща за теб.
“Разбира се, че ще чуете.” Беше се погрижил за това.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Слънцето залязваше и последните му лъчи едва се подаваха зад върховете на Синева планина.
Мисия́ се сгуши до мекото тяло на аяна си. Плътният, съответстващ на грубата му външност глас редеше приказка след приказка на напевен непознат език. Наричаха го езика на аян-талите, който Мисия́ бе научила някак неусетно, може би прекарвайки по-голямата част от времето си с него. Тези същества скитаха безпризорно и безцелно по света, докато не намерят утеха в силата на слабия. За много от тях хората бяха това, което винаги са търсели – безсилни, но всеотдайни. Те си мислеха, че аян-талите им служеха, но истината бе съвсем друга…
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Вратата се разклати на старите си панти и се отвори с жаловито скърцане, като че ли стенеше от страх пред опасността да не се разпадне. Но само пощенската кутия, едва крепяща се в долния ѝ край на един единствен разяден от ръждата нит, се килна и пликът, небрежно поставен в отвора ѝ, се изхлузи и се приземи в прахоляка. Старицата, която се промуши през прага и излезе на улицата, почти го докосна с протритите си чехли, а когато затваряше вратата след себе си, течението го отвя в туфите невен, избуяли около оградата. И въпреки че гърбът ѝ бе превит на две, а очите ѝ рядко се вдигаха от земята, тя не видя белия плик.
С упорството на стар човек, който не може да умре, тя се затътри, почуквайки с бастуна си, към магазина в края на улицата. Като наближи средата ѝ, играещите там деца я забелязаха и държейки се на разстояние, се закълчиха, имитирайки походката ѝ, хилеха се и подвикваха:
- Вражитоара кинезяска! Вражитоара кинезяска!*
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Влакът пристигна. Устните му докоснаха нежно челото ми. Чувствах, че искаше да ми каже нещо, но не разбирах. Изведнъж една мисъл ме удари като мълния. Мисъл толкова ужасяваща, че се опитах да я изтрия от съзнанието си в момента на появата ѝ. Може би това беше краят. Може би повече нямаше да го видя...
Прегърна ме по-силно, сякаш няма да ме пусне никога. Все още си спомням уханието му – аромат на кафе, оставило отпечатък върху бялата риза, и на прах за пране, идващ от сакото, пребивавало седмица на простора. Капки дъжд бяха останали по косата и раменете му, които проблясваха под лъчите на залязващото слънце. Мокрият тротоар отразяваше лъчите, облаците се разотиваха и хората по перона един след друг прибираха чадърите си.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Снегът се сипеше тихо, покривайки планинската пътека с мека бяла пелена. Недалеко на фона на ясното небе се очертаваше снагата на полуразрушен храм, чиито куполи израстваха като пречупени пръсти от склоновете на нисък назъбен връх с неправилни очертания. Единият му склон беше силно наклонен и идеално гладък – все едно, че някой го беше посякъл с меч. В подножието му като чудовищна змия се извиваше буйна река. Тя се блъскаше свирепо в ограждащите я гигантски скални отломъци, пенеше се в напразни опити да си проправи път и после ядно се изливаше в зейналото гърло на огромна подземна пещера.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участват в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Саша и Кал
Толкова много за казване, Саша...
Но ще ни стигне ли времето?
– Елфите са последните хора, които намерили начин да не умират. Това била тяхната грешка. После те намерили начин да умрат и го ползвали. Сега те вървят по-нататък. Елфите са оставили за хората потоците на Живота. Те действат и хората могат да живеят около сто години. Ако потоците бяха по-силни, то хората биха живели повече, но това сега е невъзможно, тъй като Земята е много слаба. Потоците свързват Земята с други светове, които също са станали слаби. Такива като вас умират, умират, защото използват своите потоци твърде бързо... Како? Какичко? Слушаш ли ме?
– ... А? Прощавай, Саша. Бях се отнесла...
– A добре ли си? Изглеждаш все едно те боли, ама не знаеш къде точно.
– О... Добре съм, Слънчице. Вече се целя. Но ти не се тревожи за мене. Продължавай, моля те. Разкажи ми... разкажи за драконите.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
„Мъдър е този, който знае кога да спре…
Само мъдрият знае цената на паузата и покоя.
Защото паузата създава ритъма,
а от покоя произлиза всяко движение.“
(Сун Съйямо, VІІ век)
Тя спря на близката поляна, с маргаритени листа застлана.
Никой вече не я наричаше с името ѝ – Ая. Днес рано излетя от тъмната си стая и бързо запърха сред лятната омая, по навик игрива и закачлива. Бе чаровно красива. Вечно добра и вежлива. А и притежаваше тайна женска сила, правеща я грижовна и мила.
Сега в небето не спира да се взира. Синьото му ѝ отива, като луд каприз на щур, източен бриз. Сънуваше тази вълшебна картина още от миналата година, подобно на любопитно „селфи“ на невидими елфи. И сега най-после я видя! Чудна живопис на платно от небесна вис, нарисувана от сърдито джудже, криещо се зад палаво облаче с криле. Това беше от Слънцето знак, че сънят ѝ просто няма как да не се сбъдне.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
И едно сърце, изпълнено с любов рече:
„Бях там и видях, но да не бях!”
Какво е Изтока? За някои Япония, Ирак, Америка, за някои означава Любов, Омраза, за други бягство. А за мен - то значи много. Приключението на живота ми започна на Изток..
Така наричам аз своето 22 годишно житие. Родена съм в бедно семейство, имам двама братя-близнаци и една по-голяма сестра. Но всичко не е толкова просто, защото в моето семейство се крие истината за живота, която е..
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Вятърът виеше с всичка сила между издигащите се мачти. Разклащаше огромни кораби, които дори не бяха изпънали платната си, и се наместваше в пролуките между дъските по палубите, безжалостно раздухвайки и малкото топлина, останала от деня. Небето беше ясно. Нито една светлинка от малкото пристанище не заглушаваше блясъка на звездния безкрай отгоре - безброй звезди гледаха от високо, безмълвни и далечни свидетели на виещия вихър долу.
Безмълвни, но не и безучастни. Често някоя звездичка се появяваше от нищото, озарено в огън камъче и политаше по краткия си път. Само за миг и изчезваше отново, само за бъде заместена от своя сестра, накъде другаде в небето. Тези малки звездички наблюдаваха, сякаш всеки мимолетен проблясък очакваше, подготвяше нещо...
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
Таблетките бяха точно четиридесет. Нямаше никакъв смисъл в това да чакаш, докато се съберат кръгъл брой хапчета, и чак тогава да пристъпиш към самоубийство. Но Деян искаше да е така. Вероятно задоволяваше някакво свое желание за ред пред лицето на смъртта. Или си създаваше илюзия за контрол. А контролът беше нещо, което напоследък доста му липсваше.
Той прокара върха на пръста си по подредените в четири стройни редици таблетки. Можеше да си позволи да ги погледа още малко. Да се наслади на мисълта, че само от него и от никой друг зависи кога ще настъпи краят. Така или иначе, това беше единственото, за което все още имаше право да решава, защо тогава да го проиграва така бързо? Животът и смъртта сега бяха в неговата власт.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
- Къде съм?
Това беше първото нещо, което порази съзнанието на Джеф след като отвори очи. Сякаш опиянен той имаше чувството, че е спал повече от едно денонощие. Умът му беше чист и свеж, но именно в това се коренеше проблемът. Паметта му беше изтрита или поне по-голямата част от нея, така както сладолед се разтапя от коварните жарки лъчи на изгарящото слънце, оставяйки след него единствено и само разпръснато петно по повърхността, така и паметта на Джеф беше с разпръснати спомени, някои от които изгубени (почти всички) в небитието.
- Къде съм? Какво е това място? Защо съм тук?
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
We don’t always get what we want. It might affect us after that. It might take us to the dark side though. Fake Face
На любовта.
На хората, които не искат да се проумеят. На тези, които не искат да приемат другите такива, каквито са.
На мечтата за мир и разбирателство.
Той я държеше за ръка. В този момент това бе всичко, което я интересуваше - как той бе хванал нейната малка бяла ръчичка с неговата голяма и силна, сякаш за да я пази от света и цялото зло в него. А нима сега, тук, можеше да съществува някакво зло, някаква неправда, нещастие… Не, всички тези неща бяха погребани на дъното на кутията на Пандора, от която най-сетне се беше освободила крехката Елпис, надеждата, и бе полетяла, за да разпръсне даровете си по света. Само това имаше значение.
- Детайли
- Категория: Послания от изток
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"
~~~
- Я, каква красива кала – каза той.
Намираше се в ботаническата градина. Често обичаше да се усамотява там, когато времето не беше на кеф и валеше много силно. Не идваха много хора. Той беше редовният ѝ посетител и може би затова портиерът го познаваше и го поздравяваше всеки път, когато идваше в градината. Той знаеше всичко за абсолютно всеки отдел и помещение и какви растения вирееха там. А те действително бяха много. Намираха се от целогодишни до сезонни цветя, от папратови до мъхови и от покритосеменни до голосеменни растения. Растяха всякакви дървета, дори такива, които се срещаха чак на другия край на света. Той знаеше името на всяко едно.
Най-любимият му от всички отдели беше този с тропическите растения от далечната Азия. Високи бамбуци достигаха тавана, а долу над корените им бяха засадени красиви треви и бодливи храсти, които имаха изключително чудат вид. Самата зала беше доста тъмна. Подът беше от камък, който беше постоянно мокър. Нямаше прозорци и единствената светлина идваше от стъкления купол над басейна с водните лилии. Докато се разхождаше из прашните табели на тези мистични растения, прочете името на едно малко, но много красиво дърво и каза с лек присмех в думите си:
- Мисля, че „Бонсай” е едно много интересно име.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
"I dream of rain
I dream of gardens in the desert sand
I wake in pain
I dream of love as time runs through my hand"
"Пустинна роза", Стинг
- Не се е*авай с мен, гринго! – изръмжах от висотата на моите 39 дни.
Копелето беше на не повече от седмица, но пищовът му беше с големината на Гранд каньон в древните САЩ... Е, разбира се, такъв какъвто е бил още преди ерата на Бъфало Бил, трансконтиненталната железница и изтребването и изселването на пътническия гълъб, бизоните и индианците във Вечните ловни полета. Сякаш светеше с някакъв си свой вътрешен блясък на сиянието на ранното пустинно утро, пустият му пищов.
- Просто дай кокиченцето насам и ще се разкарам – нагло рече той и пищовът ми смигна цинично.
- Това не ти е някакво ш*бано кокиче, нито минзухар. Това е жена ми... – рекох свадливо.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
„О, не тъжи, кога денят изгрей мъглив:
на залез често той става по-красив“
(из популярна класическа песен)
Всичко започна по времето, когато ми надянаха златна халка на безименния пръст и ме направиха безименен. И безгласен. Нямах още двайсет и пет, а ме чакаше сватба, жена ми вече с корем като диня, тъстът ме гледа подозрително, тъщата нещо натяква; нашите, нали си знаят стоката – мълчат си и си гледат надолу. През лятото бях завършил Университета в столицата и се бях прибрал в нашия малък северозападен градец, който сега ми се струваше забравен от Бога. С отчаянието на прогонения от рая се чудех къде да се спасявам от претенциите на всички около мене.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
От София до областния град се стигаше лесно. Но до неговото село имаше автобус веднъж на ден. „Затова ѝ викат Северозападнала България“ – промърмори на себе си Йоан, взе си кафе от барчето до автогарата, прегледа вестниците на сергията и се тръшна на един от пластмасовите столове.
Кафето беше кофти, но не му се ходеше по-далеч. Просто щеше да седи тук и да мисли. Беше крайно време да помисли за съня.
Този сън не беше първи. Напоследък често сънуваше черните коне. Той и други мъже, всичките в бяло, препускаха в кръг, високо вдигнали в дясната си ръка дървени сопи. А в центъра на кръга нещо зло се надигаше срещу тях. След такива сънища Йоан се събуждаше колкото развълнуван, толкова и озадачен. Струваше му се, че е длъжен да знае за какво разказват те. А не знаеше. И представа си нямаше.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Черният облак се спусна към унилото следобедно слънце, сякаш вълк подгони заек в кремъчно сивата степ на небето и дъждецът закапа кротко като молитвен шепот.
Конникът потрепери, опитвайки се да загърне още по-хубаво тялото си с непромокаемото наметало – температурата рязко падаше, но това, че вали, го зарадва. Без да изпуска юздите от едната си ръка, мъжът пъхна другата в страничния джоб на седлото, за да намери манерката. Знаеше, че скоро ще зърне покрайнините на Четвърта - общността, където ще може да утоли жаждата си, но искаше да попълни и личния си запас от дъждовна вода - напълно безобидна, за разлика от оная, докоснала се до плътта на земята, която носеше само разруха и смърт. Защото навред из Територията сладководните източници бяха заразени с мъничките и пъргави като попови лъжички почти прозрачни змиевидни създания, наречени гули. Зараза, останала в наследство от времето на Греховните конфликти, замислена вероятно като средство за спечелването им от някой от враждуващите лагери, но в крайна сметка изплъзнала се от контрола на създателите си.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
- Разбира се, че е кръгла! – заяви ханджията и пътешественикът за малко да се задави с виното. Беше вървял месеци, преодолял бе какви ли не премеждия, на няколко пъти животът му бе висял на косъм, а сега този червенобузест и тромав кръчмар, който едва ли бе мръднал от тезгяха през последните години, му изтърсва това. И то с такъв нетърпящ възражение тон, че удоволствието от чаша вино след усилен ден да се изгуби напълно.
Повъртя чашата в ръка, поозърна се, колкото да допълни впечатленията си от празното крайпътно ханче, и пак се взря в съдържателя. Обикновено, когато кажеше на някого, че е тръгнал да обикаля света, за да докаже, че земята е кръгла, реакциите бяха съвсем други. В най-добрия случай замислено го слушаха, но обикновено започваха да спорят, отхвърляха напълно възможността това да е така и цъкаха, поклащайки глави в оценка на идеята му, че ако върви всеки ден към залеза, накрая ще се озове в началото на пътя си. Всички вярваха, че има край на света, че някъде там има скален ръб и пропаст в нищото, където пропада слънцето. Той се впускаше в обяснения, как слънцето си е едно и също, нощем не го виждаме, защото е от другата страна на земята, а сутрин изгрява от противоположната посока и си е същото старо слънце, а не ново... само е обиколило земята, защото тя е кръгла. А сега той се е захванал да я обиколи, да извърви пътя на слънцето, макар и с бавния човешки ход, за да докаже това.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Огромният катранено-черен жребец изпръхтя сърдито и тропна с крака. Ездачът му – висок мъж, облечен в дълъг черен шлифер въпреки топлото време и скрил лицето си под периферията на шапка, го потупа успокояващо по шията.
– Стига, Луцифер, вече сме близо до Силвърлейк. Потърпи още малко.
Конят изпръхтя в отговор и тръсна глава, карайки сребърната юзда да зазвънти. Ездачът го сръга леко и конят се понесе лениво по пътя, вдигнал нервно потръпваща муцуна. Вятърът подухна, носейки влажния аромат на езеро. Конят пак тръсна глава и премина в лек тръс.
Тесният път се изви през рехавата гора от кленове, носеща следите от скорошна сеч, и ездачът подръпна юздите преди коня да е препуснал. Последните няколко дни бяха минали в почти непрекъсната езда, а торбата с ценната зоб отдавна висеше празна на седлото и един бесен галоп като нищо можеше да осакати животното.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Влязох и изтръсках наметалото.
– Как мина пътуването? – попита ме сянката, стояща зад бюрото.
– Както обикновено. Никой не ме забеляза. Хората са слепи – отвърнах раздразнено. Защо, по дяволите, всеки път ми задаваха този проклет въпрос? Сякаш не знаеха отговора.
Сянката, досега седяща зад бюрото, се изправи и застана до него. Веднага си пролича, че е доста ниска. Съществото направи крачка напред и попадна в светлината, хвърляна от камината. Вече нямаше как да не се разбере, че е представител на „ниския народ”. Те обаче не понасят да им казват така. И са прави. На кого ще му е приятно да го наричат нисък, когато за стандартите на своя народ е с напълно достатъчна височина?
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
– Няма по-красив изгрев от този при Дашпорт в края на май.
Първо е сиянието, разстилащо се над гладката океанска повърхност. Погалена от първите лъчи притихналата бездна грейва и променя цвета си в лилав, после в царствено син, докато се изравни с този на небето – истински пожар от червено и златно. Когато гледаш този спектакъл, времето спира, мигът се проточва в безвремие и щом мигнеш с очи вече е ден и сърцето закопнява за още един изгрев, и още един, и още един.
За щастие до това място се стига трудно. Брегът е стръмен, а скалите са полирани от усърдната влага и настоятелния прибой. Малцина са смелчаците, които се изкачват до негостоприемното плато и чакат светлинното шоу със затаен дъх и жадни очи. Ето че в далечината проблясва лъч. Тънка кървавочервена линия се разстила над катраненочерната вода, подобно на отблясък от току-що изваден от ножницата меч и всички скачат на крака. Погледите са вперени в хоризонта. Тишината е като вакуум. Телата са вкаменени, скупчени едно до друго с преплетени в благоговеене ръце. По лицата им се отразява всеки нов лъч, но има един, само един, който е обърнал гръб на тази величествена красота. Лицето му е лишено от всяка възхита. Челото е сбръчкано, не толкова от десетките изживени години, колкото от дълбока тревога. Тъмните кръгове под очите и изпитите скули се губят в дългата вееща се на лекия бриз брада. Устните и очите са присвити. Взорът на стареца търси нещо там, далеч на запад, където никой в този момент не би си и помислил да погледне. Нещо, което може да бъде видяно само в този тайнствен миг на изгрева над Дашпорт в края на май.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
1.
Офисът на Нощния патрул се помещаваше в една шестетажна сграда, строена преди Втората световна война. Освен щабът на оперативните работници, лабораторията на аналитиците и офисът на програмистите, тук също се намираше училището на Патрула. Там, където новоинициирани Различни се подготвяха да станат магове, лечители, прорицатели и пр. Някои от тях избираха да останат в Патрула и да служат на делото на Светлината. Други се записваха в прекия запас, а трети – отказваха каквато и да е работа, свързана с Нощния патрул. Естествено, ние никой не упреквахме – всеки може да направи какъвто иска избор… все още можеха така да направят.
Тъй като не бяхме държава с голямо население и Различните не бяха много, съвсем спокойно учениците се сместваха на втория етаж, че дори оставаха няколко свободни стаи, които бяхме причислили към хотела на Патрула. Учителят на новоинициираните Различни беше Светльо. Колко странно, не мислите ли? Човекът, който те възпитава в делото на Светлината, носи нейното име. В човешкия си живот той също бе учител. На по-старите Различни ни беше ясно, че не можеш да избягаш от призванието си. Военният в човешкия свят ставаше боен маг, лекарят или човекът с хуманитарна работа ставаше лечител, а пък ученият ставаше част от аналитиците. Естествено, имаше и изключения, но нали именно те движеха света?
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
- И в тоя няма нищо! – Алкх* ядно изрита кухата черупка на голям охлюв, напукана и покрита със странно дъхаща на кокичета пръст, ръждивочервеникава като засъхнала кръв. – Къде е проклетият ключ?! Там пишеше: "... в третата черупка на Helix pomatia*, в градината на Петте бели врани, в скута на Богинята на съня... Когато Кентавърът захвърли Скорпиона в Косите на Вероника и Луната се обагри в тюркоазеносиньо, точно в полунощ на 103-тата годишнина от Отплуването, Вратата ще разкрие Тайната." Ето я проклетата нощ и Луната има цвят на мухлясало синьо сирене, – "Никога не съм вярвал, че Луната може така да посинее" – а в тая буренясала градина има поне 10 еднакви статуи и в скутовете им се търкалят купчина смрадливи черупки. – "Еххх, как мразя този фалшивоневинен дъх на кокичета, събуждащ нежелани спомени!" – Коя от всичките е тази богиня, толкова си приличат?! И отзад напред или отпред назад да броя до 3 в тия кошници с мъртви охлюви?! Reti ventos venari...* Престани да зяпаш тая Луна и ела да помислим заедно, Кхаличе*! Чуваш ли меее!
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
,,Текстът, който се е пренесъл от мислите ми в съзнанието на сестра ми и тя е записала. Надявам се да разберете какво имам в предвид:
Аз бях ангел. Да, ангел. Същество на светлината, което се учи да помага на хората и да върши добро. Но... аз някак не си падах по тези неща. Аз обичах да се забавлявам, да се вихря, да изливам себе си и всичко това върху чуждите гърбове. Обичах да гледам чуждото страдание, да убивам. Обичах да съм... както хората го наричат зъл. Обичах да съм нещо, за което никой не подозираше, че съм. До един момент, когато...
Е... проблемът е, че не беше само един момент, а много, стотици, хиляди пъти. За какво става дума ли? Ами за безкрайните пъти, когато ангелската ми сестра Деметра ме е хващала в изневяра на Божиите закони. Деметра беше в моята пълна противоположност и това беше нещото, което ни свързваше. Допълвахме се взаимно и любовта ни един към друг беше... неописуема, страхотна, някои дори говореха за нея със страхопочитание. Но да се върнем към прегрешенията ми, тъй любимите ми прегрешения. Когато крадях прасковите от градините на простосмъртните, карах син да убива баща си за пари, дори веднъж дадох способността на лечител да превръща скъпите си предмети и лекарства в магически. Но Деметра никога не ме бе издавала пред Бога. Винаги заравяше видяното в задънените гори и безкрайните океани на съзнанието си. Още нещо, заради което аз обичах сестра си. Моята любима, която ме накара не по-късно да се стресна и да спра да върша злините си...
