-
Начало
-
Конкурси
-
"Забравения запад"
- Вести
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Пред погледа се бе ширнала златиста мъгла, която от време на време се разделяше, за да открие някой пирамидален връх, изникващ от маранята като стълб на времето. Ездачите, яхнали хвъркатите си алаши, криволичеха край зъберите, потъвайки в бялата пропаст, за да се издигнат отново високо в небето, следвайки пътя на залязващото слънце.
Изведнъж гледката рязко се смени и вместо непрогледната мъгла се разкри ослепителен пейзаж от разпръснати зелени плата, върху които бяха накацали бели къщурки, приличащи на птичи гнезда. А долу в подножието се разстилаха сладководни блата, покрити с цветовете на водни лилии, проблясващи от тъмнозелени листа на водна леща и ароматни водни зюмбюли. Тези блата разделяха зелените хълмове, наподобявайки малки островчета. Всеки един от тях бе свързан помежду си с дървени мостове, изградени от естествените стъбла на царските дървета, чиито стволове, растейки хоризонтално, се преплитаха един в друг. Пъстрите им жълтеникави корони трепереха нежно от всеки порив на западния вятър и при съединяването си образуваха тунел.
Изумление се четеше в очите на Ездачите. Какво беше това убежище сред тази пустош?!
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Индианецът лежеше под звездното небе, сложил ръце под главата си. Добре ощавена кожа изолираше студа от ранно пролетната земя. Не бе палил огън. Твърде опасно бе в такава близост до врага. Можеха да забележат светлината или да усетят миризмата на пушека. Звездите премигваха над него, а той си мислеше за речта на вожда Див елен и за войната, която се задаваше. Все още не бяха изровили томахавката на войната, но не се съмняваше, че скоро и това ще се случи. Твърде лоши новини идваха от източните им съседи – великото племе на чероките. Когато преди три луни вождът бе събрал военно племенния съвет, Сив вълк бе на лов. След като се прибра, научи, че до бивака им е дошъл почти мъртъв техен събрат от чероките. Бе донесъл тревожни новини. От изток се изсипвали десетки бледолики, които строели поселища, имали дълги тръби, в които били затворили гърмове, убиващи братята му. Тогава вождът на Куапоу събра всички войни и им говори. Свободата им бе в опасност, стадата им бяха в опасност, земята бе в опасност. Белите унищожавали всичко по пътя си. Тъпчели това, което не им принадлежи, и не се отнасяли с мир към природата. Затова решиха да изпратят съгледвачи, които да следят движенията на огнените тръби и да изготвят стратегия. Изпратиха пратеници при Сиуксите на север, но те не им повярваха. Стотина войни трябваше да се справят с нашествениците. Сивият вълк се надяваше да защити свободата си. Откакто научи за пришълците чувстваше безпокойство. От къде се бяха взели? Защо идваха и грабеха? Защо убиваха? Научи и още по-кощунствени неща – убивали животни и оставяли телата им да се разлагат без да вземат кожата или месото. Защо ги убиваха, след като нямаха нужда. Та това са техни братя и сестри! Не можеше да проумее. Понякога си мислеше, че всичко е лъжа. Затова изяви желание и бе първият избран съгледвач. Трябваше да се приближи максимално до белите, да разбере колко са, какви оръжия имат и да се върне да докладва. През това време Дивия елен и Куцата лисица, шаманът им, изтегляха зимния лагер в посоката, където слънцето се прибира да нощува. Между тях и посоката, откъдето идваха бледоликите, щяха да останат ниски възвишения и каньони, които ще спомогнат поставянето на засади. Въпреки неизвестността за врага, Сивия вълк бе убеден в победата на племето си. Не малко битки бяха спечелили за ловни територии срещу най-близките си съседи, не малко славни войни печелеха междуплеменните игри за смелост и ловкост. Самият той бе убил вълк с голи ръце преди няколко луни. Увереността в победата се крепеше и на огромния залог – свободата. Без нея синът на прерията е мъртъв.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Танцът тъкмо бе приключил. Младите войни от племето лени-ленапе бяха насядали потни и запъхтени около стареите. Вождът Белия орел се бе настанил върху голям дънер, заметнат с кожа от бизон, с притворени очи, сякаш дори не беше тук. По правило, в ритуала не присъстваха жени и невръстни деца, затова те бяха в типитата. Всички мъже и младежи се бяха настанили в полукръг от едната страна на голям огън, висок колкото човешки бой, който създаваше светъл игрив кръг околовръст. Клоните в пламъците пращяха и пукаха от горещината. Сега, след като танцът на младежите бе свършил, стареите извисиха песента си високо в безлунната нощ.
Изведнъж вождът се изправи. Кожата плавно се смъкна от мършавите му рамене. Стареите рязко прекъснаха напева си. Всички впериха очакващ поглед в Белия орел. Единственият шум в нощта остана пукането на огъня.
– Тук е – едва прошепна вождът, но въпреки това всички присъстващи от племето го чуха.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Бях го поканила на неделен обяд, седяхме един срещу друг на дългата маса в кухнята ми. Бяха времена на задължителни разпределения, учителствах в забутано селце в Западна България, а моят гост се подвизаваше там като лекар. Така се и представяше – докторът. Доскоро пътувах всеки ден от града – но вече имах квартира, хубава селска къща, самостоятелна. Хазяйката ми, която живееше в града, заяви, че не иска наем, достатъчно било да наглеждам къщата. "На твое място не бих се радвал, рече докторът, безплатен обяд няма." Е, аз пък бях доволна, че имам къде да живея. Какво – да се карам с жената, че не иска да ѝ плащам? Нямах такива намерения.
Чух шумолене зад гърба си, обърнах се. Гледаха ме дръзки миши очички, и – хоп – мишокът се шмугна зад отворения капак на готварската печка, последно се скри опашлето му. "Тъкмо няма да си сама", каза. Би могъл да направи нещо – да грабне метлата, да потърси мишата дупка... Или поне да ме утеши – това е само едно невинно мишле... Но не. "Тъкмо няма да скучаеш." Толкова.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Историята започва, както всяка друга, с песен...
Жриците пееха. Пееха вече трети ден. Песента за забрава, песента, която лекува рани – на плътта и на душата. Песента, която цели. Всичко трябваше да се забрави. Всичко трябваше да се помни само от тези, които имаха силата да помнят.
В края на третия ден, с изгрева на нащърбената месечина, жриците замлъкнаха и се оттеглиха изтощени. Същата нощ нишките им се прекъснаха и трите се пренесоха в света на Сахме.
Животът продължи както досега, слънчево завъртане след слънчево завъртане и можех отново да спя, спокоен за народа си. Но понеже нищо не е вечно, в годината, когато децата на децата ми създадоха свое потомство, Анук се завърна.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Влакът летеше право напред, като лъч слънчева светлина в задимена стая. Релсите тракаха монотонно под него, докато Джак зяпаше отнесено размазаните жълти и оранжеви петна, които трябваше да са пустинята. Макар това да не беше първото му пътуване с влак, той всеки път се удивляваше от скоростта на тази огромна машина. Не разбираше напълно как една купчина въглища можеше да задвижи подобен железен бехемот, но и затова не беше инженер.
Както си зяпаше отвеяно през прозореца, сендал тихичко на една от седалките на празния влак, Джак чу някой да го вика.
- Господин Колтън! – във вагона му беше влязъл един гном.
На ръст стигаше едва до кръста на Джак, но беше изтупан в чисто нов копринен панталон и беше окичен с какви ли не бижута. По бялата му риза нямаше и прашинка, а от джоба на черната му жилетка се подаваше златната верижка на джобен часовник.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Има неписано вселенско правило, според което повечето истории започват в барове, някъде, някога. Ако някой учен извърне за миг очи от звездите и насочи прозорливостта си към този странен феномен, резултатите ще го изненадат. Достатъчно е само да поговори с някой барман. Те знаят. Барманите са също така от онези избрани представители на човешката раса, които имат неоспоримото доказателство, че съществуват случки, явления и дори хора, за които няма логично обяснение. Но понякога се случва и съвсем обикновен човек да пропадне в пукнатините между реалността и сънищата.
В един бар... някъде някога.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
(Разказ от вътрешността на "Пограничната Земя" от Чемби Чембърс)
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Тебеширът скърцаше по черната дъска, всъщност тя беше тъмно зелена, но това едва ли имаше някакво значение. Учителят завърши рисунката на триъгълник и се обърна към учениците. Жилавата пръчка в ръката му изсвистя и отривисто почука по дъската.
– Посоките на Света са три! Коя от тях е най- важна?
Вдигна се гора от ръце и той посочи някого на слука.
– Най-важната посока в Света е Изток! – издекламира заучения отговор посоченият ученик.
– И защо това е така? – изстреля вторият си въпрос учителя.
– Защото там се ражда Слънцето! – отново наизустен отговор и едва ли разбран.
– Много добре – похвали го учителят и зададе следващия си въпрос към учениците. – Коя е следващата по важност посока?
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
"Абадонецо,
усмихни се в утрото,
тъмно и обвито в мъгли,
продължи с мисъл за доброто,
отнемащо студените сълзи.
Абадонецо,
вдигни гордо глава,
закрачи по пътя трънлив,
бори се свирепо за свобода
и слава с меч звънлив!
Абадонецо,
прекърши врага в прашното поле,
отнеми неговите гордост и достойнство,
и хиляди гърла като едно да запеят
песен за свобода и единство!"
Савил - абадонски трубадур,
847г., след Звездопада.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Мъжът, приковал вниманието на тълпата, събрала се на няколко крачки от дома ми, определено бе твърде интересен от гледна точка на настоящия век. Не че огромните мъжаги с рижава брада бяха кой знае колко рядка гледка през двадесет и първия век или пък железните ръкавици и древните му доспехи, излезли от употреба още по времето на рицарската епоха, бяха напълно забравени. Огромният чук, който въртеше в ръцете си, също можеше да се види все още в музеите или в селищата, предлагащи занаятчийски атракции на туристите. Обкованата с желязо колесница също не бе кой знае какво препятствие за въображението на съвременния човек, свикнал да я вижда често по екраните на историческите и фентъзи филмите. Виж, впрегнатите в нея козли бяха известна екзотика или предназначението им в случая не бе твърде обичайно, но и то донякъде можеше да бъде обяснено със средствата на съвременната логика. Като цяло обаче картината бе доста необикновена за съвремието. Към нея трябваше да се добавят и псувните, които рижавият великан бълваше на килограм на нордически. Само специалист по този отдавна умрял език или пък поне любител на скандинавската митология и викингските саги можеше да свърже всичко това в един образ – образа на Тор, бога на гръмотевиците, бурите и плодородието, което определено бе необичайно за тези дни от историята на човечеството.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Февруари, 1847
Джим Рийд вървеше през дълбокия сняг с пушка в ръка. Уилям Еди ходеше до него, стиснал устни. Изглежда му беше трудно да се върне към лагера, където семействата им бяха прекарали шест кошмарни месеца. Еди бе казал, че положението беше станало толкова тежко, че някой от хората прибегнали до канибализъм.
Неволно хвана пушката си по-здраво. Индианците имаха дума за това – Уендиго. Веднъж опитал човешко месо, канибалът се променя. Покрива се в козина, ноктите му растат. Не може да мисли за нищо друго освен за следващата жертва.
Казваха също и че колкото е голям човекът, който е изяло, с толкова пораства Уендигото. Така то никога не може да се засити и броди по земята вечно гладно.
Силно се надяваше да грешат. Чу смразяващ рев някъде вдясно и се затича.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
До
организаторите на І Всеземски конкурс
за фентъзи разказ „Забравения запад“.
Относно:
След завършения поетично-прозаичен курс
си позволявам за поканата да ви благодаря
и да участвам в конкурса с новата ми творба,
представяща странна и безлична за вас земя,
незнайно защо наречена - „на Хората света“.
Ала и аз съм се родил там, а и не живея сам,
защото все още съм на 13, т.е. не съм голям.
И въпреки че не се чувствам много желан
в това забравено от Него западно измерение,
все пак имам доброто и щедро намерение
да споделя моето скромно, но щуро мнение,
и то с повече от едно класическо изречение.
Написах този обемен разказ в последния час
и го посвещавам на всички Хора, а не на вас!
В МИР
Едни биха казали, че приличаха на маниста от броеници, подредени по конец. И на всеки от тях имаше цвете или венец.
Други ги оприличаваха на лястовици, кацнали на телефонни жици, готови да полетят. Но не мърдаха с години, а дори от векове все тук си седят.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
В сумрачната таванска стаичка цареше небивал безпорядък. Навсякъде се въргаляха мръсни чорапи, още по-мръсни чаши и особено мръсни кутии от китайска храна (повечето пълни поне наполовина с недоядено съдържание, в което вече се бяха развили и завъдили потомство нови форми на живот). Насред цялата тази неразбория, наричана с умиление от домакина „творчески хаос“, а от сестра му, с презрение и иззад кърпичката, с която гнусливо запушваше устата и носа си още от входната врата – „безподобна кочина“, се мъдреше старо разнебитено бюро, а на него – компютър. Възстаричък, наистина, здравата поочукан и с технически характеристики, които може и да са били връх на високите технологии преди петнайсетина години, но едва ли, той все пак си оставаше най-ценното притежание на обитателя на стаичката. Над него въпросният обитател се потеше и в момента, сътворявайки поредния шедьовър на писателското изкуство – и с повечко късмет, първия, който вместо да събира прах на етажерката при десетината по-ранни шедьоври, щеше да заеме полагаемото му се място на рафта на някоя книжарница, подвързан с твърди корици и с лъскава снимка на автора отзад.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
– Нямаш ли жал?! – извика Яна.
Боян се обърна назад и се взря с безчувствен поглед в очите на умиращото момиче.
– Ти ме създаде, не помниш ли?
***
Беше прекрасно лятно утро – 6–ти юли. Ден, в който да излезеш и да се разходиш с приятели. Или поне така говореше Боян за пред родителите си.
– Ако ме оставите на мира, обещавам да се обадя на Пешо да се разходим в някой парк! – отчаяно повтаряше Боян.
– Много добре знам какво ще правиш, ако останеш сам в къщи – отговори майка му за пореден път. – По цял ден ще висиш на компютъра и единственото ти „виждане” с приятел ще е през чата!
– Не, обещавам да излизам! Ще караме колелета – знаеш, че обичам да карам колело! – направи последен опит Боян.
– Обичаше – натърти майка му, – когато беше на десет.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
* 1 *
- Хоула! - дочу името в съня си старият жрец. - Хоула!
Викаха го. Отново, за пореден път.
- Хоула, тук ли си!?
Пискливият глас идваше отвън пред колибата му.
Старецът се размърда в постелята си и бавно отвори очи. Сутрешните слънчеви лъчи вече бяха преминали през всички възможни пролуки на паянтавата му колиба и осветяваха рояка мухи, кръжащи около дузина изсушени рибки, висящи от тавана.
- Хоула! - продължи да вика гласът отвън.
Старият жрец отметна плетената, палмова завивка, подпря се на единия си лакът и потърси с поглед патерицата си.
Отне му повече време, отколкото предполагаше, че ще му е нужно, за да излезе и да накара крещящия пред ниската му порта хлапак да млъкне.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Песента на юга носи смърт
Тимъти Зан, художник на свободна практика, лежеше в шезлонга на яхтата си и наблюдаваше разсеяно тълпата, която се разхождаше по пристана. Ненадейно съзря едно познато лице, скочи и се развика:
- Елиз, Елиз, Юлиар, погледни тук, горе! - и той размаха моряшката си фанелка. Жената вдигна глава и лъчезарните ѝ очи проблеснаха. Тя се засмя и викна:
- О, Тимъти Зан, ти ли си това? Пак си дошъл заради песента на вълните, нали?
- Качи се тук, мила, защото когато те видя, музата ми избухва. Готов съм да те рисувам безкрай! Ще правя изложба в Ню Йорк и имам нужда от твоя чар, макар че помня и думите ти: „Вече не си ми интересен, ще си намеря някой по-земен!“
- Добре, дърдорко, забрави, но искам първо една бутилка Дом Периньон, пък после ще говорим!
- Аз ще те направя най-щастливата жена и...
- Тимъти, не се сили, защото това вече съм го чувала и преди, а аз обичам делата, а не обещанията! - и тя бавно почна да се съблича.
- О, мила, ще предизвикаш девет бала вълнение!
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Два ангела открили душата. Намерили я твърде далече от сборището, където винаги посрещали уморените след пореден живот души. Ангелите спокойно щели да подминат мястото, когато ги докоснал полъхът на космическия вятър. Усетили присъствие и съзрeли душата извън пътеката. В прозрачната ѝ същност ангелите познали чистата окраска, изтъкана от нюанси тъмна и светла енергия. Същата, която изпълва безкрая. Душата не приличала никак, ама никак на нова. Новообразувалите се понякога се губят от неопитност. Пред умеещите да разпознават невинността обикновено се разкриват звънтящи частици светлина с почти невидими тъмни петънца, отгледани от някое малко слънце. Видимо младите души изглеждат по-малки и присвити на кълбо, макар това да е илюзорно, защото в действителност нямат размер.
Тази била нещо съвсем друго.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Много далеч, в една безмерна земя, обвита в прах и мараня, където камили вървят в студената нощ и в адската жега, се намира един огромен, величествен град. Град, който ти се иска да обиколиш с летящо килимче, град, опасан с дюни, разбойници и сух пясък. Хората наричаха това място Южния град, тъй като беше част от една огромна империя, която въпреки това не е важна за действието.
Южният град, както останалите по-малки градове в пустинята, се отличаваше с това, че има нужда от вода. Много вода, колкото се може повече, че и нямаше да е грешка, ако е възможно, да има и мъничко отгоре на достатъчното. Южняците, както наричаха хората в този град, ценяха най-много от всичко тази скъпоценна течност, която се съдържаше в оазисите, защото беше много далеч от техния величествен, но сух град. Затова градът изпращаше почти всичките си роби на път към оазисите, вместо да ги задържа да вършат полезни, но съвсем не толкова съществени неща за господарите си в големите им дворци.
Карса беше роб. Чернокос, невзрачен, с тъмни очи и мургава кожа. Беше слаб, с изпито лице и празен поглед. Винаги вървеше приведен, с глава също така наведена към сухия пясък под краката му.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Всеки човек е чувал онзи сладък мит, че когато удари сетният час, душата му вероятно ще се понесе нагоре и нагоре, към безкрайните синева, сред пеещите ангели и невероятна, всепоглъщаща светлина. Векове наред много хора от неговия свят се бяха стремели към този своеобразен и истински рай. Божествената градина, светът на вечното щастие и тъй нататък. И макар тези векове на търсене на невидимото в небето да бяха вече отминали, надеждата оставаше в спомена.
Йоан беше изживял живота си в епохата на бурно развиващата се Вселена. Вселена, насочила се неусетно към своя край. Те, хората на Последния век, бяха очаквали Истинския край на света с примирено мълчание и търпение. Защото всичко си имаше край, дори и Вселената, която най-старите учени упорито определяха за безсмъртна. Вечността е вечност… до самия си край.
В тази невероятно сложна Вселена, където човекът бе достигнал безкрайното и бе минал отвъд, където нямаше нито една непроучена планета… Където нямаше какво повече да се създаде, открие или научи… Ето в такава Вселена бъдещето ставаше безсмислено. И макар животът упорито да бе продължавал и продължавал, сега, в последните мигове на своето съществуване, ставаше излишен.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Такъв дъжд селото не помнеше. Нямаше нито вятър предния ден, нито облаци, нито пък се затопли – усетиха го през нощта да чука по ламарините. На сутринта старчоците завиха крачоли и нахлузиха ботушите. До обяд по улиците тръгнаха кални реки и всичко живо излезе да ги отбива. Продължи да вали и следващата нощ, на втория ден дерето почти се изравняваше с брега, а на третия разбраха, че в най-ниското водата е нахлула в мазите и курниците. На четвъртия селото замръкна без ток и вода, в горната махала бяха умрели от уплаха две баби и едно шугаво момче. Тъй като дъждът не спираше и не спираше, мъртъвците останаха още три дни непогребани. Живите бяха заети да изгребват тинята и да пренасят каквото могат по таваните. Нямаше как и да изкопаят гробове в тая вода, нито как да превозят умрелите до гробищата, защото беше се удавил и единственият кон в селото – коня на дядо Продан.
Водата си отиде тъй както беше дошла. Една сутрин се събудиха от мократа тишина наоколо. След като беше вилняла до насита, най-сетне тя остави селото да погребе мъртвите и да изчисти тинята.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Дойде, колко можеше по-бързо. Когато влезе в селото, конят му се беше запенил, а краката му трепереха от умора. Ловецът скочи от седлото и хвърли юздите на притичалото циганче. Огледа се. Площадът бе малък и прашен. Вляво от него се отвори врата. Присви очи и огледа излезлите от кръчмата. Изскърца табелата, която висеше на верига. „При козодоя”. Тръгна към тримата старци, които го приближаваха. Ръката му се отпусна небрежно над левия хълбок, където висеше оръжието му. Видя как старците трепнаха. Движението му бе недвусмислено. Заплашително.
- Ние те извикахме, ловецо! – излезе единият напред.
Той не му отвърна. Приближи се и огледа бедняшкото му облекло изпитателно.
- Ние сме бедно село в беден край... – смутолеви другият, – нямаме много. Аз съм старейшината и ...
- Как ще платите? – рязко го прекъсна ловецът.
- Ами... – старецът пристъпи нервно от десния на левия крак.
Той се обърна и тръгна към коня си.
- Хей, чакай, чакай....
Ботушите му потъваха в праха на площада почти безшумно.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Тази вечер луната се беше сгушила между облаците и в квартала бе абсолютна тъмнина. Това, изглежда, беше добре дошло за шофьора на пикапа. Той угаси фаровете си много преди да стигне до задния вход на антикварния магазин. Слезе от колата и тихичко почука. Вратата се открехна, после се отвори по-широко. Мъжът от магазинчето излезе и двамата започнаха бързо и безшумно да разтоварват от колата различни по големина кашони и да ги носят вътре.
Вече в склада, домакинът прегледа внимателно донесените вещи, пресметна стойността им и започна да ги прибира в тайно подземие. Другият запали цигара и зачака да получи възнаграждението си за стоката.
- Ха, ами това какво е? – учудено попита собственикът на магазина, симпатичен, светлокос мъж на около тридесет години.
- Знаех, че ще попиташ, Венци – усмихна се доставчикът. – Ами, моите скапаняци правят глупости. Грабнали кашончето от един негър на гарата. После се уплашили и настояха да го взема. Подарявам ти го. Аз сладко не ям, наблягам на бирата и мезето. Пък ти, нали имаш жена, тя сигурно обича шоколад.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Момичето стоеше до прозореца и наблюдаваше с интерес синята птица в клетката. Завесите се движеха грациозно под ласките на Южния вятър, галещ копринените им тела. Птицата се опита да разтвори криле, но не успя. Издаде звук, приличащ на стон, и впери очи навън, където вятърът танцуваше с цъфналите овошки.
Девойката протегна ръка да погали птицата, но тя се отдръпна. Това изненада човешкото дете. Клетката с уникалното същество ѝ бе подарено за рождения ден. Знаеше, че баща ѝ бе платил много златни монети за нея на търговци от далечни земи, които го бяха уверили, че красивото създание пее вълшебно. Само че то мълчеше.
В Северното кралство пролетта идваше късно, затова всички ѝ се радваха като деца. Приемаха с усмивка лудориите на Южния вятър, който палаво тичаше без почивка между тревите, дърветата и хората. За него се разказваха истории, които надали бяха верни, но всички ги повтаряха с удоволствие, щом почукаше на вратите им. Отваряха широко прозорци и врати, сърца и очи за неговата южна прелест.
Преди да си тръгне Южнякът избираше един дом и цяла нощ пееше своята топла песен до разсъмване. Когато утрото целунеше света, той си тръгваше, а домът оставаше пълен с любов.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Слънцето бавно се търкулваше към хоризонта, а с ленивия му ход, кристално ясното небе потъмняваше. Погледът на Джерхан се рееше на запад, по посока на отдалечаващата се сфера. Съвсем скоро златните пясъци на Аркх’ана щяха да го глътнат. Бяха потеглили преди седмица право към сърцето на пустинята. Не жегата или бавното напредване по необятните дюни, бяха нещата, които измъчваха младия търсач. Това, което караше сърцето му да бие лудо, беше трепетното очакване.
Добре позната ръка тупна на рамото на младият войн. Излизайки от мислите си, къдрокосият момък се обърна и видя слабата, облечена в бяла роба фигура на Кавана’ах. Пророкът беше изравнил камилата си с неговата.
- Чакахме толкова много време, не можеш ли да изтърпиш още няколко часа?
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
За Лоренцо Калпавия всяка мисия, свързана със злато, беше повече от добре дошла. В настоящата ситуация обаче имаше един основен проблем – на борда на „Тирана” освен стандартния екипаж, съставен от симпатични утайки на обществото, имаше и отряд фийришки войници, начело на които бе „уважаваният” капитан Ъптън, който на всичкото отгоре водеше със себе си респектиращ мечоносец, носещ звучното име Рахатан Умброз.
Горчивият вкус в устата му си бе останал, въпреки изпитата бутилка ром. Не трябваше да бъде гадател, за да разбере, че точно след миг капитан Артуро Риверта ще трие сол на главата му.
– Лоренцо, ти куче долно! – капитанът на „Тирана” се носеше към него с дълги крачки, а късото му наметало се вееше зад него. В тъмнозелените му очи гореше огън.
– Колко пъти да ти казвам да си наглеждаш хората! – процеди през зъби Артуро. Не искаше фийришците да им слушат разправиите.
– Не ми пука дали ще се наливаш цял ден, това го знам. Искам просто тези, за които си отговорен, да си вършат работата, а не да си бъркат по носовете и по други места от тялото по цял ден. Отивай долу и виж докъде са стигнали глупаците. – Артуро му даде тласък, като го избута настоятелно по гърба.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Няма да го прочетете в никоя книга, но всъщност заклинанието за телепортиране е ужасно опасно. Затова и всеки магьосник с поне мъничко акъл в главата предпочита да пътува пеша или в най-лошия случай – с обществен транспорт, пренебрегвайки професионалната гордост на гилдията за сметка на топлото усещане от това всичките му крайници да са в един и съща географска ширина.
Причината тази иначе толкова простичка магия да е толкова опасна се дължи на едно нещо, наречено пространствено изкривяване. Какво точно го поражда си е пълна мистерия, въпреки че за него са изписани стотици книги при това от хора, които също си нямат грам понятие за причината (но както знаем, това никога не е била сред причините, които могат да откажат някой кретен да напише книга). Все пак след хиляди опити, обикновено приключили с тъжно мокро петно или много ситен дъждец от неясни телесни части, се стига до извода, че е налице прогресия на квадрат. Иначе казано, ако се телепортиращ на метър от първоначалната си позиция, всичко ще си бъде тип–топ. Ако разстоянието е два метра, изкривяването ще е с коефициент четири, при три метра – девет и така нататък. И тъй като никой сравнително нормален човек (а средностатистическият магьосник до известна степен покрива тази категория... добре де, поне частта с „човек“) няма да си направи труда да се телепортира на няколко метра, в крайна сметка говорим за пространствено изкривяване от порядъка на милиони. А това, за хората, незапознати с простичките закони на магьосничеството (в тази категория влизат и доволно количество магьосници... въпросната форма на живот е отдавна известна с твърдото си убеждение, че теорията е за идиоти, а практиката – за майстори), е нещо много... много... ама много лошо.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Пладне в провинциално селце в северна Русия. Младата жена беше в задния двор на къщата си и внимателно следеше с поглед ятото щъркели, ставащо все по-многочислено. Канеха се да заминат на юг. Все едно говореха помежду си. Пърхането на крилете им ставаше по-доловимо. Във въздуха се усещаше нарасналото вълнение за предстоящото пътешествие. Елизабет си мислеше за уговорката им да се съберат на едно място преди отлитане: простичка, и същевременно по-значима от много хорски обещания, които биваха неспазени. Като например обещанието на майка ѝ, че един ден баща ѝ ще се прибере у дома. Беше заминал преди малко повече от девет години, когато малката бе на крехката възраст от пет, уж за няколко месеца да бере портокали в топлите страни. Там и остана. Ако не броим снимките, Лизи, както обичаше да я нарича галено, не го беше виждала и пазеше смътен спомен за облика му. Често се чудеше дали внезапно появилото се заболяване не беше разрушило хармонията в семейството им. Дали той не беше се отказал от нея заради това? Установено е, че в ранните си години децата изпитват чувство за вина, определено необосновано и ненужно за недоразуменията между родителите си. Можеше ли да става дума за угризения в този конкретен случай, когато детският паралич заличи из основи спомена за предишната жизненост на момичето и замъгли мечтите ѝ? Въпреки поредицата от операции, крайниците почти винаги я боляха, често нетърпимо. Може би татко ѝ просто не беше достатъчно силен и подготвен за този обрат в привидно простичкия им дотогава живот и по-скоро би избягал, отколкото да се бори за благото на семейството си. Дали пък и Кристин беше постъпила добре да се примири да отгледа тийнейджърката сама, стараейки се да не я лишава от грижи и внимание? Можеше ли да се справи без помощ, само с молитви?
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Поканиха ме за Великден. Саша, моят колега украинец, който също преподаваше български език в училището, и жена му Алена. Понякога ходехме заедно на театър или в Органовата зала на концерт. Обикновено с мен идваше само единият от тях; следващата неделя - другият. Знаех, че синът им е аутист и през седмицата е в пансион, а през уикенда го вземат при себе си. Отидох у тях по обяд, с леко прегорялата си българска баница, с боядисаните от предишния ден яйца и с купения от магазина украински козунак със специална бяла глазура. Живееха в Заречния квартал, в малка кремаворозова къща с островърх дървен покрив и с висок бор пред вратата. Когато влязох в преддверието, Олександър извика: „Богдан, излез да видиш, имаме гости!“
Честно казано, страхувах се от този момент: по-скоро от съжалението, което трябваше да скрия от моите домакини при срещата с болното момче. Но от стаята се показа слабоват шестнадестгодишен юноша с бяло лице и умни, макар и изплашени черни очи. Имаше тялото и образа на принц. Ръкува се с мен, без да проговори. После побърза да легне на единственото легло в пълната с книги стая и да се завие до брадичката.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Мари се огледа в огледалото. Днес беше осмият ѝ рожден ден. Вече се чувстваше голяма също като сестра си, Ана. Мама и татко даже се осмеляваха да говорят пред нея за някои от онези тайни неща. Например, мама онзи ден бе започнала разговор пред нея дали да се преместят отново. Тук вече не било подходящо за тях. Те се местеха непрекъснато и никъде никога не беше подходящо. Винаги нещо притесняваше мама. На момичето ѝ бе омръзнало да се мести, но мама беше категорична. А тате не смееше да спори с нея по тази тема.
Откакто Мари се помнеше, те винаги се местеха. Пътуваха все по на север и по на север. Пристигаха в някой град, намираха си къща и се нанасяха. Някои къщи имаха хубави големи градини, където тя и Ана можеха да си играят, други бяха без градина, схлупени и мрачни. Някои градове бяха пълни с деца и лесно си намираха приятели, а други бяха пълни само със стари хора, които ги гледаха плашещо. Мари вече беше спряла да обръща внимание. Без значение какъв е градът и каква е къщата, те неизменно продължаваха своя път на север в търсене на друг дом.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Тя беше единствената жена-тореадор. Историята на този спорт не помнеше такъв случай. Не че историците имаха слаба памет. Летописците-историци прелистваха вековете напред-назад и не съзираха женски силует във фреските на този толкова жесток и обречен ритуал.
Жена-тореадор!
Господи, разумът просто отказва да приеме красноречието на този факт. То пък как звучи само – красноречие! А пък е тъжно и мрачно. Картина като на онези селски жени, седнали в оръжейния цех, препасали домашни престилки и вместо кромид, чистят дулата на оръжия. Хм, работа! Също работа като тази на тореадора. Тези тук галят метала вместо синовете си, а металът после убива синовете им. Препитание! Необходимо препитание за този край, измислено от по-големите синове на тези майки, образно казано, за да могат те с тези пари да хранят по-малките си синове. Децата си въобще и да гледат дома си. Онези пък галят бика, тичат срещу му, хем знаят, че той ще ги убие.
Странни и необичайни неща. Поразителни. Съзнанието отказва да ги приема за нормални. Но фактите, фактите си остават…
А наоколо земята е жадна за ласки, за обич, за песен…
