-
Начало
-
Конкурси
-
"Забравения запад"
- Вести
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Гората се разлиства в светлозелено. Дивите круши едва-що напъпват. Брезите обаче цъфтят в захлас, а лекият вятър ги разклаща, та да изтупа излишния прашец. Теменужки се крият по поляните. Тайно надничат иззад някоя туфа набола трева. Но аз ги търся с очи и ги намирам. Навеждам се и погалвам главичките им. Глухарчетата се пъчат на слънце, конкурирайки се с хубостта на дивите жълти иглики. Докосвам и тях. Невидими птички чуруликат по високите клони. Присъединяват се и врабците, кацнали на дряна, синигерите от лещака. Време е! С дружките ми подемаме мелодията на птиците. Черните ни плитки са ритуално навити около главите. Жълтите ни рокли приличат на огромни глухарчета. Зад нас се чува нестройна момчешка песен. Вливат се и тренираните гласове на по-старите жени, последвани от дебелите мъжки. Цялата гора еква от песента на Юга, с която събуждаме нашето Божество.
От дъното на най-дълбоката пещера край морето, в чийто вход се разбиват с рев вълните, той чува мелодията. Услужливият вятър я е довял от всичките краища на родната земя. Гигантът сънливо се протяга и се измъква от леговището си. Стъпва на крайбрежните скали, отърсва се от морските капки, с наслада протяга червените си криле. Тук песента е по-ясна, защото вече сме излезли от гората и бавно се приближаваме. Мъжете носят печени телета, агнета и ярета. Жените държат тави с вити баници. Той благосклонно приема даровете и започва да се храни.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
~ 1 ~
Бутнах вратата на Нерезът и Невестулката и в жаловитото ѝ проскърцване сякаш долових спомена за стотиците пъти, в които е била разбивана от гуляйджии с кипнала кръв. Девет на брой каменни стъпала ме свалиха към основното помещение, най-обикновено мазе, преустроено в кръчма. Нисък таван, опушени греди, няколко маслени лампи, увиснали върху тях, излъчващи достатъчно светлина, за да можеш да уцелиш устата си с чаша.
Докато се оглеждах за Варс Хитреца, си помислих колко сполучливо се е справил незнайният кръстник на тази бърлога. Тежката миризма на пот, доминираща над киселите винени изпарения, щеше да накара всяка свинеферма да изглежда като павилион за благоухания, а присвитите очи, наблюдаващи ме над масите, наистина създаваха усещането за дебнещи в полумрака дребни хищници.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
„Предпочитам невъзможното,
което убеждава, пред възможното,
което звучи неубедително”
Аристотел
Файтонът, както на шега наричаха междупланетния кораб „Ю-12”, всяка година пореше пространството в триъгълника: Земя - планета Леонардо да Винчи - планета Архимед-2, със смешната, даже в очите на първокласниците, скорост от 12 000 километра в секунда. Оттук дойде и прозвището му.
Говоря така не защото скоростта беше толкова смешна, а защото в последните години японските учени успяха да превърнат светлината в гориво и това откри нови възможности за междупланетните полети – фотонните ракети летяха десетки пъти по-бързо.
Старото корито „Ю-12”, проектирано преди 11 години, сравнено с тях си остана един файтон, който разхвърляше екипи от учени из близките планети и след време ги връщаше.
Ще ви издам една клюка.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
– Татко, какво е музиката? – попитата принцесата и с леко нервен жест отметна назад русите къдрави кичури, които бяха паднали върху челото ѝ.
Царят очевидно се стресна от въпроса ѝ. Гъстите му вежди се сключиха и лицето му доби страховито изражение.
– Как ти хрумна да ме питаш такова нещо?
– Ами… вчера на пазара се заприказвах с един чуждоземен търговец и той ми разказа за тамошните празненства. Там, по неговите земи, често звучала музика. Ние защо нямаме музика?
– Тук музиката е забранена. С указ, издаден от мен, както може би си се досетила.
– Но защо?
– Тя е вредна. Чиста проба губене на време е. Слушайки музика, хората стават мързеливи. Не желая моето царство да се превръща в свърталище за безделници.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Над прашната и напукана пръст въздухът трепти и създава илюзия, че някъде там съществува спокоен живот. Вече ми се струва, че червените скали дори не са истински, мираж са, само мърдат като живи и изглеждат съвсем реални – сякаш може да ги достигнеш, ако повървиш нататък.
Ако повървиш...
Но аз се влача и дори да повярвам отново, че са истински, никога не бих стигнал до тях, ако не доловя...
Поемам въздух, напрягам слуха си... но Песента на Юга не се чува.
Въздухът трепти без никакъв звук. Сърцето ми е като тътен от отшумяваща буря сред плътната нажежена тишина. Силите ми са на привършване и старецът отвъд платото ще се окаже отново прав.
Не, не той – аз съм отвъд.
И сякаш няма измъкване оттук.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Отдавна, много отдавна, когато вълшебства и приказни герои се срещали навсякъде, живеел един крал. Той бил велик и безстрашен владетел, а Южното кралство, което управлявал, било огромно. То се простирало на три морета, а на север достигало до страховитите Северни планини. Още в младостта си този крал получил прозвището Роланд Храбрият Завоевател и това никак не било случайно. Той успял да разшири територията на кралството си повече от три пъти и да го превърне в едно цъфтящо и прекрасно място. Поданиците му го обичали и почитали, и съчинявали за него песни и легенди, в които възхвалявали безкрайната му смелост. Човек би предположил, че този крал трябва да е много щастлив и че няма какво повече да иска от живота. Но всъщност не било точно така...
Когато Роланд навършил 40 години, той решил, че е дошло време да се откаже от безкрайните битки и походи и да потърси своя спътница в живота. А и трябвало да осигури наследник за престола. Той наредил на своите съветници да му потърсят подходяща девойка за съпруга, защото все още никоя жена не била спряла погледа му. Придворните съветници подбрали всички красиви девойки от кралството и се постарали да ги представят на краля. За целта те организирали най-голямото и пищно празненство, което дворецът бил виждал. Повикани били най-добрите музиканти, певци и танцьори. От най-далечните кътчета на кралството пристигнали изкусни кулинари, а шивачите се надпреварвали да ушият за знатните особи най-красивите дрехи. Очертавало се нечувано и невиждано празненство, на което кралят трябвало да избере бъдещата кралица.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
- По мое време имаше много като него – каза Емануеле, приглаждайки оредяващата си коса. Подръпна от накъсяващата си пура „Короджо” и както винаги се вгледа продължително в пушека. За момент забрави за заобикалящите го събеседници и се вгледа в хоризонта, заслуша се в тихото плискане на морските вълни и се зачуди какъв щеше да е животът му извън Палермо. Истина бе, че градът си имаше своите предимства. Топлият климат, хладината на вечерния бриз и може би полъхът на историят, бяха от дребните удоволствия на стария сицилианец. До болка свикнал с тях, Емануеле не мислеше за скорошно преместване. Вярно, през деня на пристанищния кей, който той обожаваше, беше истински ад за търсещия спокойствие. Навсякъде гъмжеше от туристи и досадни хлапета, които създаваха шум, какъвто той мразеше дори повече от безоблачната вечер.
Не можеше да се отрече, че дните на Емануеле Монтоло минават като точно премислен ритуал. Всеки следобед, точно в деветнайсет часа, той идваше на кея, наблюдаваше свечеряването, а после оставаше почти до полунощ, само за да се наслади на странния покой на морето. Не бе единственият. Още трима италианци споделяха копнежите му по тишината на водите и мълчанието помежду им често се превръщаше в открити и дълги разговори за превратностите на съдбата и болката от погрешните избори, които може да направи човек.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Той забързано крачеше все нататък по пътеката, окъпан в златистите багри на подранилия залез. Току извръщаше глава назад, след което още повече ускоряваше крачка. Но умореният му поглед не търсеше да види нещо ново. До болка, до смърт познаваше вече своите спътници, отколешните си другари. И макар зад него като да нямаше никого, той съвсем ясно ги виждаше – мълчаливо сподирящи го, напомнящи му, че не трябва да спира, и за миг не трябва да изоставя своя път на Юг.
Там, най-отпред, след него вървеше онова джудже... Беше смазал главата му хей тъй, почти без причина. Седнал на масата, поглъщаше кана след кана кисело вино, а онова недоносче не спираше да пее с пресипналия си дразнещ глас. Решил най-сетне да го накара да млъкне грабна тежкия свещник пред себе си и с няколко удара по главата заглуши гласа му завинаги. Никой тогава не се застъпи за дребосъка, че и защо ли... А ето там, зад него, се клатушка дебелият търговец... Бяха го изтезавали дълго и жестоко, но научиха не къде крие несметното си богатство, а това, че отдавна е пропилял всичко и сега живее на чужд гръб, додето съгражданите му още не са узнали, че е сиромах. Той взе да налага дебелака с такава ярост, с толкова гняв в пестниците си, че чак другарите му го замолиха да спре. Не ги послуша, а когато нещастникът се заваля в краката му, цял в кръв, стиснал последен дъх живот между зъби, той извади меча си и го съсече. Не го изоставяха и онези съсипани блудници. Погуби ги, побеснял в своята немощ, а след туй мъртвите им тела разпалиха у него прокълната похот, та размазваше по себе си кръвта им и забиваше зъби в изстиващата плът. Ето го и онзи негов другар, толкова близък и толкова чужд в онази чужда война. Закла го в кавга за износена наметка, сиромашка плячка от бойното поле, толкова евтин бе станал животът по онези размирни времена.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Последните лъчи на слънцето се отразяваха в морето и Казей бавно потъваше в мрак. Пристанището запустяваше, сергиите затваряха, като търговците прибираха стоката си. Улиците все повече се изпразваха, а светлините в кръчмите бяха единствените признаци на живот. Ревът на морето отекваше в притихналия град.
Молер бе застанал с гръб към вратата на кабинета си и гледаше към пустеещите улици. Настъпила бе смяната на Нощните остриета. С началото на пролетта се забелязваше ръст в криминалната активност на града, което караше сенешалът да вземе необходимите предпазни мерки. Едновременно с това великият магистър му бе заръчал да наблюдава лихварите през следващите няколко дни. Няколко хипотези му минаха тогава през главата, но си бе замълчал. Ако магистърът искаше съвет, щеше да поиска.
В коридора се чу шум от тихи и бързи стъпки, което накара Молер да се откъсне от мислите си. На вратата се почука рязко. Сенешалът ги покани и в кабинета се озоваха Шонуз и неговата калфа Валера.
- Познато ли ти е името Амину Сандрос? – запита домакинът.
- Лихвар и търговец. Миналата година имах заповед да го следя – гласът на новодошлия бе дрезгав и уморен. – Не преминава границата, влиянието му е ограничено.
Това бе вярно, но от тази зима насам Молер бе наясно, че Сандрос дава заеми и на благородници от Кай Ун – нещо нетипично, съдейки по факта, че градовете трудно намираха общ език.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Събудих се от остра болка в дясното си рамо. Около мен цареше пълен мрак. Не, не бях сляп, нито се намирах в нечие подземие. Просто очите ми бяха затворени. Колкото и да се опитвах да ги отворя, нещо ги притискаше и ми пречеше. Предположих, че коланът, стегнат около главата ми, е главният виновник за това. Опитах се да го сваля, но усетих китките си оковани над главата си. Добре де, може би бях в подземие. Не можете да ме вините за това объркване, все пак последните няколко часа ми се губеха тотално. И не бяха само те. Съмнявах се, че някога ще видя кесията си отново. Но в момента това беше най-малкото ми притеснение. Ако не успеех да изпълня обещанието си към Юг, загубата на няколко златни монети нямаше да има значение. Трябва да притежаваш душата си, за да можеш да харчиш пари.
Съжалявам за това. Започването на една история от края е пример за лоши обноски и като един автор/наемник (или наемник/автор, наистина не е от значение) трябва да се срамувам от използването на подобен подход за примамване на читатателя. И все пак, грабнах интереса ви, нали? Но нека не се бавим повече, а да започнем това приключение от самото начало, както му е редът.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
На Жасмина,
чийто глас още отеква
I. Център
Имало едно време един Юнак...
Всъщност не – Юнакиня била; а в разбързаните ни времена „едно време“ не е като едно време, та разказват, че я има и днес, още крачи сред нас и си пее, още търси да зърне каквото ние навярно не сме.
Ала, за да стане такава, ето какво ѝ се случило...
Имало едно време една Юнакиня. Наричали я Юна и възпявали младостта ѝ в легенди: как сразила Рогатош Безкръвни; как оставила Бладен и Бягащите бандити с по два здрави пръста, да не трябва друг да ги храни; как първа сред всички конфед’ски жени получила чин Юнакиня; как издирила и предала на конфед’ските стражи сам Нейсюх Неусетния...
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
– Не! – извика със свито сърце Риндор, когато зад хълма се показаха димящите развалини на родното му село. Изведнъж забравил умората от двудневния лов, от който се връщаше, прехвърли през рамо торбата с оскъдната плячка и се затича с всички сили напред. Колкото повече приближаваше към останките от своя дом, толкова повече с покруса осъзнаваше злината, която бе сполетяла неговите хора. Когато достигна пределите на селото, се сблъска със зловещата реалност. В прахта лежаха окървавените трупове на неговите роднини, близки и приятели. Повечето къщи бяха изгорели до основи, а малкото оцелели такива – разбити. Закрачи ужасено измежду тела, счупени копия и локви кръв. Завика по име майка си с надеждата да чуе гласа ѝ, но нещо в него мрачно му подсказа, че това няма да се случи. Докато я търсеше, попадаше на нови страховити гледки. Видя обезглавения труп на ковача, овъгленото тяло на учителя, насечени и разпръснати крайници, някои от които все още държаха сопи и брадви. Навярно в отчаян опит да се защитят.
Хората от това село винаги бяха живели мирно и тихо – сред тях нямаше воини и почти никакви оръжия – притежаваха най-вече оръдия на труда, с които да обработват земята в това отделечено място. Селото се намираше в най-южната периферия на централната континентална част – относително далеч от бурните събития, които постоянно съпътстваха земите на север и изток. На север властваха безскрупулните варвари, а на изток вършееха необузданите диваци. И двете страни враждуваха помежду си и срещу всички. След смъртта на последния дракон бяха завзели тази част от света и безчинстваха наред.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Вятърът нежно довяваше тихото припукване на отмиращия огън. Саждите се въртяха в леки вихрушки, тук-таме прихващайки искри от тлеещите поля.
Нов полъх и пушекът отново обгърна Валар. Мъжът присви очи и се закашля приглушено, за да прочисти гърлото.
- Сър?
Генералът уморено въздъхна и наклони глава през рамо, колкото да хвърли кос поглед на мърлявия войник зад себе си. Някой си войник, вероятно от неговата рота.
- Сър, моля ви. Всички ви чакат в шатрата. Трябва да дойдете с мен и да обсъдите с другите пораженията.
- Поражения? Нали победихме – това беше леко жестоко спрямо войника, но какво пък? Какво имаше значение?
- Сър – младото момче преглътна трудно. – Сър, няма да се извиня.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Още преди да отворя очи усещах, че нещо не е както трябва. Между пръстите ми имаше странна, влажна и грапава консистенция, която дразнеше кожата ми и по нищо не приличаше на сняг. Нито на лед. Вложих цялата си воля в усилието да надигна уморените си клепачи. Имах чувството, че не съм го правила от векове. Е, то точно така си и беше, няма какво да ви лъжа...
Яркото слънце проряза сетивата ми като стоманен нож, забит в зениците на очите ми. Надигнах се на лакът върху мокрия пясък. Отместих полепналата по лицето ми коса. Вълните още се плискаха върху краката ми, а морската шир синееше към безкрая. Въздъхнах. Не очаквах да видя това, когато се събудя след дългогодишния си сън...
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Артър Мейнард бе мечтал за това отдавна. Израснал в бедно семейство, той беше добре запознат с нищетата. Родителите му обедняха много след Суецката криза, затова малкият Артър започна работа като „помощник чистач” в частния музей на сър Едуард Кинуей едва когато беше на дванайсет. Там се и запали по древните народи. Мечтаеше дори, един ден да притежава свой собствен музей. В захлас гледаше находките от скоти, бригани и катувелауни живели на териториите на Обединеното кралство преди стотици и дори хиляди години. Реконструкциите на племенни войни и благородни рицари го изпълваха със страхопочитание. Артефактите взимаха дъха му. Затова когато разбра, че г-н Кинуей ще заминава лично на експедиция в Египет, Артър пламенно настоя да отиде с него. Г-н Кинуей му каза, че ще помисли, след което замина без да го вземе със себе си. Когато се върна след месец обаче, Артър постъпи изключително глупаво, като отиде директно при шефа си и го обвини в лицето, че го е излъгал и го оставил. Едуард Кинуей го гледа безизразно няколко секунди, след което го удари. Удари го толкова силно, че отпечатъци от пръсти се отбелязаха отчетливо върху бузата на младежа, а лявото му ухо пищеше в продължение на три дни. Тогава Артър беше на петнайсет години.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Истории от земите на Аегония
Облаците бяха ниски и скупчени, покрили цялото небе, докъдето стигаше погледът. А земята под тях беше къде камениста, къде глинеста, суха, спечена и напукана, но дъжд едва ли щеше да завали. По това време на годината никога не валеше.
Докато бъркаше бавно котлето, закачено над огъня, Лаеша се загледа на запад, където зад облаците слънцето бавно клонеше към заник. Оставаха още два часа дневна светлина, щяха да ѝ стигнат да довърши мехлема, който беше започнала да приготвя. Беше сложила вече всички съставки, оставаше ѝ да добави само щипка изсушен и счукан пачи трън като заври. Ако всичко се получеше както трябва, мехлемът щеше да облекчи болките в гърба ѝ. Годините вече ѝ тежаха, а и не беше така слаба както когато беше млада, и това също ѝ тежеше.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Нощта сияеше. Тъмното и изпълнено с мрак небе светеше от множеството току-що изгряващи звезди. Под големия небосвод се бе сгушило едно малко, безлюдно селце, на име Бевърли, изпълнено с мрак и пустота. Селцето бе разположено между четири високи планини, издигащи се над него. Под тези планини се бяха настанили няколко малки, буйни реки, които жителите на селцето ползваха за битови нужди и за напояване на животните.
Бевърли бе изграден от сгушени една до друга къщички, като една от тях се открояваше от всички останали.Открояваше се по това, че бе крива постройка на два етажа с неправилно оформление и с дървени прозорци. Тя изглеждаше мрачна и непрегледна, но всъщност в нея живееше най-красивото момиче в селото – Юга – деветнадесетгодишна девойка с дълги, руси коси и дълбоки сини очи, наподобяващи морските дълбини. Живееше сама, тъй като родителите ѝ бяха починали. Освен с красотата си бе известна в Бевърли и със своя глас. Юга обичаше да пее, особено когато слънцето се скриваше под хоризонта. Така превръщаше мрака и самотата си в светлина.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Продължение на "Завръщане в Наварден"
Съзряха новодошлите от далече. Малка група от десетина мъже, скупчени плътно един до друг. Златната порта тъкмо се беше затворила зад гърба им, оставяйки ги сами насред новия свят. Горон сви криле и позволи на гравитацията да го отведе до целта му. Разтвори ги рязко само миг преди удара в сухата земя. Не се опита да смекчи кацането, нито се замисли какъв ефект има грубото му приземяване в неподготвените очи на непознатите. Изправи се бавно, изчаквайки тътена и вибрациите да отшумят и пристъпи напред. Десницата му се озова върху гърдите му и добрите думи, учени някога от вехтите книги, сами се подредиха в устата му.
- Аз съм Горон, пътници, и вие сте добре дошли. Не ви очаквахме, но пристигането ви стопли сърцата ни. С моя брат... - Горон се извърна леко назад, където трябваше да стои Тавен, но рязко осъзна, че е сам, и думите му увиснаха тежко във въздуха. Брат му не го беше последвал. Бяха споделили безброй битки с кръвожадните зити насред лепкавата непрогледна мъгла, а ето че в преродената светлина далеч от опасностите на войната Тавен се беше поколебал да го последва. Изумлението му от тази констатация полека отстъпи на заслепяващ гняв.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Първото нещо, което Лейла видя, когато се изкачи на хълма, беше брат ѝ, провесен с главата надолу от най-ниския клон на свещеното дърво. Краката му се бяха вкопчили в гладката кора, а ръцете си беше подпрял зад главата, все едно се излежаваше на тревата, загледан в небето. Лицето му тъкмо започваше да придобива морав оттенък. За момент силуетът на Тиус на фона на небето ѝ заприлича на картата Обесения от старата колода на майка им и стомахът на момичето се присви. Мъдрост в резултат от саможертва.
- Какво си мислиш, че правиш? – каза тя, носът ѝ на сантиметри от този на брат ѝ. – Ако някой от старейшините те види да висиш като прилеп на свещеното дърво, ще ти съдерат кожата. Ако имаш късмет.
Тиус се опита да свие рамене, трудно постижимо, когато си с главата надолу, но изражението на лицето му беше напълно еднозначно. Никой не се качваше на хълма на Старите богове. Старейшините бяха прекалено заети да пият охладен сироп в прохладата на лъскавия си храм долу в града. Каменната купа за приношения в основата на дървото щеше да е пълна само със сухи листа и дъждовна вода, ако не беше той да се качва, когато искаше да помисли. Един поглед на Лейла беше достатъчен да разреши мистерията с няколкото изчезнали хлебчета със стафиди от закуската.
- Детайли
- Категория: Песента на Юга
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Увод
- Сигурна ли си, че ще го направиш?
- Да.
- Ще забравиш миналото си. Всички. Ще потънеш в забрава за известно време.
- Ще го преживея.
- Не е толкова просто. Ами ако никога повече не ме намериш?
- Оставила съм много следи, които ще ме доведат до теб.
- Ами ако дървото изсъхне?
- Напоено е с омраза. Това е единствената сила, равностойна на надеждата, която умира последна.
- Детайли
- Категория: Други разкази
- Какви същества живеят толкова високо? Кой е обитавал тази къща?
- Хора – сви рамене Рюк и като видя изражението му се изсмя. – Не, не човеци. Такива като нас. Колкото за съществата… някога може би е имало ледени великани.
Бран си подрънкваше на лютнята.
- Знаеш ли, човеко, че ледените великани първи омешали кръвта си с вашата?
- Ще ми се да престанете да ми викате „човеко“. Аз да ви наричам „елфо“ или „превръщенецо“?
- Мълчи и слушай приказката – сръчка го с лакът Рюк и се сгуши по-дълбоко в дрехите си.
Огънят припукваше. Мирис на сняг и бор и топлина. В такава вечер ледените великани бродят в търсене на залутани пътници…
- Детайли
- Категория: Други разкази
Всеки от вас, някога си е правил шеги, с някого. Аз също си правих шеги. В един момент обаче целият ми живот за малко да се срине. Само заради шегите. Сега ще чуете една история за това, как когато шегите са много и неуместни, в един момент вече никой няма да ви има вяра, а точно тогава ще стане нещо лошо, за което много ще съжалявате, но помощ може и да няма. Сега историята ми започва.
- Хей, Мариса! – викна ми най-добрата ми приятелка.
- Здрасти. Е, какво ще правим сега? Лятото вече започна, Лина – казах ѝ с усмивка.
- Ами не знам, Мариса. Какво може да правят цариците на шегите, освен шеги, шеги, шеги или шеги – каза Лина, като се засмя.
- Ами да се замисля, може би ще избера шегите. Но какво да направим първо? – попитах, очаквайки да чуя какво е замислила този път Лина.
- Ами не знам. Може би да направим някакъв сладкиш с черен пипер и да го дадем на феята на сладкишите. – Явно това беше добре замислен план на Лина.
- Детайли
- Категория: Други разкази
Истината за Олимп и други истории. Епизод V – Парис или малка нощна приказка за първопричините
Не знам дали знаете, но Троянската война всъщност е избухнала заради една ябълка. И ти да видиш поучителна история!!!
Бе събрали се боговете олимпийски на купон, една сватба да празнуват, ма не поканили богинята на раздора (виж, българин така няма да постъпи!). Та тя от яд и от функция, да вземе да се врътне покрай афтърпартито и да хвърли през прозореца една златна ябълка на масата (това от яд) и да напише на нея: "За най-красивата!" (това от функция).
- Детайли
- Категория: Други разкази
В книжарницата тънките слънчеви лъчи улавяха прашинките и ги превръщаха в снеговалеж по косите на двамата. И мъжът и жената бяха в черно – връщаха се от погребение. По лицето на жената имаше бразди от скорошен плач, челюстта на мъжа беше здраво стисната, но очите му лъщяха издайнически.
- Хайде – каза мъжът. – Искам да се прибера и да се опитам да забравя този ден.
Жената гледаше втренчено книжаря, прегърбено старче, което повече приличаше на гоблин отколкото на човек, с плешивата си глава и огромните космати уши. Старчето се провираше тромаво помежду купчините книги, докато с развълнуван вик не се метна върху една камара книжки с приказки, събори я, разпръсквайки ги по целия под, размахал тържествуващо синьо томче. Подаде го на жената. Мъжът надникна през рамото ѝ. На твърдата кожена корица със златни букви, украсени със завъртулки, пишеше „Спящата красавица“. Мъжът се втренчи ядосано в старчето.
- Какво... – но не можа да довърши.
- Ох, ох, ох, извинявам се! - изписка книжарят и изскуба книжката от ръцете на жената. – Къде ми е главата и аз просто не знам вече...
- Детайли
- Категория: Други разкази
Помещението не беше голямо, но достатъчно високо, за да може фентурът Онтуз Монтезий да стои изправен. Той беше с три глави по-висок от мен, със сива гладка кожа, светли очи, облечен в тъмна дълга роба. Аз съм Териъс Уилямс – млад журналист, на път да напише статията на живота си.
Храмът беше занемарен, дори пред разпадане. В единия ъгъл липсваха част от покрива и горната част на стената. Мирисът на старост се носеше из въздуха, ъглите бяха целите в паяжини. Имаше няколко дървени пейки, покрити с прах. Светлината идваше от свещи поставени в ръждиви свещници. Олтарът го нямаше.
На негово място на земята седеше, с кръстосани крака, един мъж. Ние бавно се запътихме към него. Очите му бяха затворени, ръцете спокойно бяха отпуснати на ко-ленете. Русата му права, дълга коса, покриваше раменете. Носеше чиста бяла риза, черни панталони, и кафяви мръсни ботуши. Приближихме се още повече и той отвори очите си. Бяха зелени. Усмихна се.
- Детайли
- Категория: Други разкази
Алианае се прибираше тихо и спокойно към къщи от работа. Беше приятна, прохладна, лятна вечер. Вървеше по павираната "Шипка",разглеждаше минувачите, зави по "Кракра" и се озова на "Шейново". Там тя живееше, в един вътрешен двор, обитаваше ателие на последния етаж в стара кооперация, строена в началото на миналия век. Мина покрай френския локал. Хората бяха наизлезли навън направо на улицата. Пиеха вино в луксозни чаши и пушеха цигари. Бяха приятно-елегантно облечени. Жените, особено красиви, разговаряха оживено.
"Щастливи са" - помисли си Алианае. Проправи си притеснено път между тях, надникна в кафето, до локала и сви в безистена на кооперацията. Дворът беше тих, сумрачен, от някои прозорци се процеждаха светлини и рисуваха светли тревни или бръшлянени петна в тъмнината на двора. Алианае мина по пътечката и влезе във входа. Блъсна я онази характерна за старите сгради миризма. Заизкачва се по стълбите, изплаши малкия прилеп, който живееше наблизо до вратата ѝ в коридора. Обикновено го стряскаше, когато се прибираше, а той вече се беше овесил надолу. Винаги ѝ беше чудно, защо това животно беше избрало мръсното, прашно, влажно, и в общи линии, неприятно таванско помещение за свой дом. Понякога си задаваше същия въпрос и за себе си. Отключи и влезе в малката стая, запали осветлението. Освежи си лицето на чешмата и угаси светлините. Излезе на балкона да изпуши и тя една цигара. Беше свикнала с гледката на кооперацията на отсрещната страна на улицата, където на последния етаж на голямата тераса често се правеха купони, имаше шезлонги, хората пиеха, пушеха, притискаха се един о друг, смееха се. Поредният, случващ се купон не привлече толкова вниманието ѝ, колкото онова, което наблюдаваше напоследък, когато се прибираше вечер у дома. Угасваше светлините и гледаше в чуждите прозорци на малката кооперация в съседство на нейната, точно до големия строеж, замразен от години.
- Детайли
- Категория: Други разкази
Автобусът се виеше по пътя, опасан с дървета, тук-таме спряли коли с продавачи на диня, индустриални сгради, скрити в буйната растителност. Момичето седеше на една от по-предните седалки, разглеждаше големите пояси с растителност, през която преминаваха, с любопитството на човек, който вижда нещата за първи път. Навлязоха в някакво село, преминаха през няколко спирки, качиха пътници. Момичето видя няколко малки магазинчета, кафета, къщи с огради, дворчета, градинки, пощата, селския стадион. После излязоха от селото и продължиха по маршрута си към София. В автобуса се возеха няколко възрастни мъже, трима-четирима монтьори, една тайфа - боклуджии от две жени и няколко мъже. Момичето видя, че на първата седалка седи момче, леко пълно, което също като нея разглежда нещата наоколо.
Пристигнаха на последната спирка. Момичето разбра това, защото всички пътници слязоха и шофьорът я погледна подканящо.
Слезе от автобуса. На спирката имаше няколко човека, които чакаха следващото превозно средство. Момичето се разходи, отиде да разгледа разписанието. Зачете се в маршрута на автобус № 604, който трябваше да вземе до Орлов мост.
В този момент видя, че момчето от автобуса също чете разписанието, но също и че я наблюдава.
- Детайли
- Категория: Други разкази
"Нашите мисли определят същността на живота ни" прочете Алианае и затвори книгата, зарея поглед през балкона. Беше прохладен следобед. Наслаждаваше се на освежаващо подухващия вятър. Гледаше панорамата на града. Обичаше, когато се прибере вкъщи от лекции, да вземе книга, да си налее питие и да седне на стола на балкона, да чете източни мъдреци, японски автори, или модерна европейска поезия от двайсетте. Експресионизмът я привличаше ужасно. Усещаше силна възбуда. Усещаше поезията с тялото си.
Спомни си как вчера се бяха събрали, пиеха "Блъди Мери", тя пиеше водка с прясно мляко, четяха Акутагава Рьоноске на глас. Имаше усещането, че бяха в безтегловност, извън времето и пространството, че това ще продължи вечно. Нейната приятелка четеше, другите слушаха, вглъбени в себе си, обгръщани все повече от омаята на питиетата. Е, не продължи вечно. В един момент умората беше надделяла, водката също, и те се прибраха вътре в стаята, за да играят карти. Алианае не играеше, затова излезе на разходка. Приглади късата си коса, облече си роклята с ръкави и качулка, сложи си сандалите и тръгна. Беше решила да отиде на разходка в планината и така да прекара времето със себе си, докато играта им свърши. Мина покрай лозята, продължи нагоре по извънградския път. Вървеше все така прекрасна в черната си рокля, замислена, без да обръща внимание на завоите на пътеките и приближаването на планината. Мислеше си за него. За това как идва вечер, играе карти, отива после с нея в стаята ѝ, после си тръгва. Не се обажда с дни, със седмици, докато не реши пак да поиграе. Така минаваха дните. Мислеше за него. Тъгуваше, знаеше, че когато не е при нея, е при другото момиче. Понякога игрите продължаваха дни, седмица. Но така или иначе, идваше времето, когато им омръзваше и те си отиваха. Играещите белот момчета напускаха дома ѝ.
- Детайли
- Категория: Други разкази
Истината за Олимп и други истории. Епизод ІV - Аполон или...
На Олимп цареше трескава възбуда. По време на пир някой се бе зачудил къде ли е центърът на света и сега всички богове спореха по въпроса. Единствен Арес не взимаше участие в обсъжданията. Той все още беше на легло, измъчван от ужасно главоболие. По време на приятелското посещение в Индия Арес се бе присмял на Ганеша за дължината на носа му и засегнатият индийски бог го бе фраснал по главата със същия този нос.
(Епизод I. Войната на боговете или не си изпускай нервите)
(Епизод II. Потопът или за вредата от алкохола)
(Епизод ІІІ. Прометей или цената на свободата)
- Детайли
- Категория: Други разкази
Истината за Олимп и други истории. Епизод ІII - Прометей или цената на свободата.
На Олимп цареше оживление. По-голямата част от боговете си стягаха багажа, защото заминаваха на приятелско посещение в Индия. След като разпредели задълженията на оставащите богове и ги утеши, че другия път ще ги вземе със себе си в Южна Америка, Зевс заповяда да му доведат Прометей. Но колкото и да го търсиха, не можаха да го открият.
– Няма го на Олимп – дотърча задъхан Хермес.
– Да се намери и да ми се представи! – издаде заповед Зевс и неколцина от боговете се втурнаха да я изпълнят...
(прочети Епизод I. Войната на боговете или не си изпускай нервите. ТУК)
(прочети Епизод II. Потопът или за вредата от алкохола. ТУК)
