(Разказ от вътрешността на "Пограничната Земя" от Чемби Чембърс)
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Тебеширът скърцаше по черната дъска, всъщност тя беше тъмно зелена, но това едва ли имаше някакво значение. Учителят завърши рисунката на триъгълник и се обърна към учениците. Жилавата пръчка в ръката му изсвистя и отривисто почука по дъската.
– Посоките на Света са три! Коя от тях е най- важна?
Вдигна се гора от ръце и той посочи някого на слука.
– Най-важната посока в Света е Изток! – издекламира заучения отговор посоченият ученик.
– И защо това е така? – изстреля вторият си въпрос учителя.
– Защото там се ражда Слънцето! – отново наизустен отговор и едва ли разбран.
– Много добре – похвали го учителят и зададе следващия си въпрос към учениците. – Коя е следващата по важност посока?
Гората от ръце този път беше по-рехава. Посоченият ученик се изправи малко смутено и започна да декламира предварително заучения отговор.
– Втората по важност посока в Света е Север. Там се намира Окун Ман – водата която не свършва, а отвъд нея е Опорната скала, която подържа небесния свод – добил смелост ученикът се осмели да добави и подробност, за която не бяха учили. – След края на войната с Машините там са се оттеглили Първородните.
– Отлично! А сега да чуем за последната посока!
Гората от ръце направо оредя. Посоченият ученик не беше сигурен в отговора си и го изрече тихо, докато гледаше в краката си, където обувката му чертаеше безсмислени фигури в праха.
– ... третата посока е Юг... Там се намира... Гръмовната гора... Клоните на вековните и дървета подържат небесния свод от тази страна на Света.
– Точно така ученици, посоките на Света са ТРИ. Изток, Север и Юг... Някой иска ли да попита още нещо? – попита учителят виждайки, че един от учениците стои все още с вдигната ръка.
– Ами Западът, Учителю?
Жилавата пръчка изсвистя и остави кървава следа по все още вдигната ръка на детето.
– Какво е това "запад", Томас?
– Четвъртата посока на Света!
Учителят го изгледа с онзи поглед запазен за луди, безобидни пияници и слабоумни деца. После се разсмя, останалите ученици последваха примера на учителя си. Смееха се и сочеха Томас правейки жестове, че му хлопа дъската.
– Кой ти разправя тези небивалици, Томас?
– Дядо ми, разправя, че посоките на света са четири – смънка момчето.
– Той не е ли ветеран от Войната с Боговете?
– Да, сражавал се е рамо до рамо с Н`Ндар пред стените на самия Бранник и то в деня, когато Машините се обърнали срещу нас! – гордо заяви Томас.
Учителят положи ръка върху главата на момчето и леко разроши косата му.
– Нали знаеш, че ветераните са видели ужасни неща през тази воина и не са съвсем с всичкия си. Тогава правехме ужасни неща... – потърка се по брадичката учителят, сякаш старият белег все още го наболяваше. – Много от нас никога не си върнаха разсъдъка напълно, все още бродят из измислени места, където да се скрият от ужасите...
Учениците отново започнаха да се смеят да кривят очи и да се плезят, правейки се на слабоумни. Учителят удари с юмрук по черната дъска толкова силно, че тя се откачи от стената. В класната стая настана гробна тишина.
– Това, че дядо ти е загубил разума си в битките с Боговете и Машините, не е повод за подигравка. Трябва да му се отдава нужната почит за това, което е сторил, за да можем сега да държим собствената си съдба в ръце. Но не може да вярваш и на всичко, което ти казва... Това беше за днес, махайте се!
Жилавата пръчка изсвистя все едно пъдар подкарва добитък и учениците се втурнаха към врата, все едно имаха нужда от напомняне, за да напуснат класната стая.
Томас се върна разплакан вкъщи, баща му беше на работа във фабриката, майка му плевеше градината, а по-големите му сестри готвеха в кухнята, така че никой не го видя... освен дядо му. Старецът тръгна след него и го намери заврят на тавана, където бършеше сополите си, опитвайки да прикрие това, че е плакал.
– Дядо, вярно ли е, че си луд и няма четвърта посока? Всичките ли истории, които си ми разказвал, са измислици и лъжи?
Старецът седна до него.
– Кой ти каза, че съм луд?
– Учителят...
– Да, за не го е по-лесно да си мисли за мен като за луд, на който му хлопа дъската, отколкото да погледне истината в очите.
– Но, дядо, никой не знае за четвъртата посока! Всички твърдят, че те са само три.
– Няма никакво значение кой какво твърди, момче, важно е какво знаеш – старецът бръкна в пазвата си и свали старата месингова верижка, която носеше около врата си.
За нея беше закачен компас, толкова стар, че стъклото беше потъмняло а металните ръбове се бяха загладили от употреба. Когато го отвори, магнитната стрелка затрептя като жива и се завъртя. Томас надниква в него. Компас като компас, беше виждал много такива. Погледна неразбиращо дядо си, а той само му се хилеше. Взря се през помътнялото стъкло и почти подскочи, този компас имаше четири посоки. Старецът постави компаса в ръката му и прошепна в ухото му.
– Намери Четвъртата посока! Направи го преди да е станало твърде късно!
Едва при вечер Томас разбра какво е имал в предвид дядо му. Инквизиторите дойдоха на смрачаване. Стегнатите им в брони тела изглеждаха като покрити с огън, тъй като отразяваха пламъците на огнището. Момчето знаеше, че дойдат ли инквизиторите, няма смисъл да питаш защо, те не отговаряха, не слушаха и не даваха обяснения, неподчинението водеше само до бърза и кървава смърт. Беше виждал това да се случва. Но това, което стана тази вечер, го учуди. Бронираните войни не нахлуха в къщата им. Един от тях почука и дълго шепна нещо в ухото на баща му. Той се обърна да каже нещо на дядо му, но не можа да намери сили. Старецът се изплю в огъня и се надигна, подпирайки се на бастуна си.
– Да приключваме с това! – заяви той и тръгна към вратата.
Инквизиторите припряно се дръпнаха навън, нервно стиснали дръжките на мечовете си, все едно към тях не креташе старец, подпиращ се на бастун, а се задаваше легендарен боец, понесъл меч.
Дядо ми не се върна никога. Никой повече не спомена за него, все едно никога не беше съществувал. Томас с тъга си мислеше, че може би неговите въпроси за четвъртата посока бяха довели инквизиторите. Закле се, че като порасне, ще потърси тази неизвестна посока и ще я намери...
***
Стъпките на подкованите му ботуши отекваха по коридора. Десетки отражения от полираните като огледало мраморни стени го следваха по пътя му. Светлините от свещниците се отразяваше от безупречно полираната му броня и го караше да изглежда все едно сияе. Останалите инквизитори се отдръпваха от пътя му, свеждайки глави, щом погледите им попадаха върху дръжката на меча му. Там нямаше нито един обозначителен пръстен. Шепотът им го следваше като сянка и засилваше ореола, който си бе създал.
– Крайният инквизитор!... Крайният инквизитор отива де се срещне с Папий...
В цялата история на ордена на Инквизиторите бе имало едва дузина Крайни Инквизитори. Те бяха единствените, пред които Папий разкриваше лицето си. Единствените, които знаеха кой всъщност е главата на Светата Безбожия Църква. Дори и Инквизиторите от Първия кръг не знаеха това, а те отговаряха за безопасността му. Лавакан се спря пред високата порта и изчака пазещите инквизитори да се уверят в самоличността му. Това означаваше да свали бронираните си ръкавици и да им покаже пръстите си – върху всеки един от тях трябваше да има по един обозначителен пръстен, врастнал се в плътта му. До преди години те бяха върху дръжката на меча му, но с всяко изкачване през инквизиторските кръгове те бяха преминавали върху ръцете му. Никой не можеше да ги махне от пръстите му освен ако не ги отреже. Щом се увериха в самоличността му, инквизиторите от Първия кръг отвориха портата и го пропуснаха да влезе в залата, в която цареше пълен мрак.
Вратата се затвори след него и светът изчезна. Не знаеше къде е попаднал, дори стъпките му заглъхваха тук и не можеше да определи колко е голямо помещението.
– Запали свещта! – гласът дойде от толкова много посоки, че не беше сигурен дали всъщност беше само един.
Не попита коя свещ, нито защо трябва да я запили, ясно беше, че това е някакъв тест. Вдигна ръка и щракна с пръсти, всъщност нямаше нужда да го прави, но жестът му помагаше да се съсредоточи. Някъде в мрака проблесна пламъка на свещ.
– Приближи се!
Крайният инквизитор се подчини. Спря на крачка от масата и видя, че върху нея имаше само свещ и чаша с вода. Светлината, която излъчваше, осветяваше съвсем малко място. В едно с него в кръга пристъпи и прегърбена фигура, загърната в розово расо.
– Как е името ти, Краен инквизитор? – проговори фигурата.
– Казвам се Лавакан. Защо ме накарахте да запаля свещта? Много добре знаете, че съм отличен Фаагир.
– Проверявах нещо, резултатът е добър за теб, така че друго не те интересува!
– Вие ли сте Папий? – попита Крайнияъ инквизитор.
– А... искаш да видиш лицето ми, искаш да разбереш кой съм. Привилегията на поста ви. Сигурен ли си, че го искаш? Това, което ще научиш, може да не ти хареса.
– Както казахте, това е привилегия, която ми се полага, и аз искам да си я получа!
Мъжът в розовото расо се изкиска и започна да се променя. Гърбът му се изправи, ръстът му нарасна, ръцете и краката му се издължиха. Лавакан не се изненада, беше стигнал до този пост именно защото страните неща не го стряскаха, не го плашеха, те просто му бяха интересни. Мъжът отмахна качулката на розовата туника, защото ръстът му беше превърнал расото именно в това.
– Ти си кинкаид! – преглътна на суха крайният инквизитор.
– Да, такъв съм. Не знам защо всички очаквате Папий да е човек.
– Но ти си главата на Светата Безбожия църква!
– Не си спомням да съм писал канон, който да задължава главата на църквата да е човек.
– Да, но...
– С теология ли ще се занимаваме, инквизитор, или ще вършим работа. Тук сте за да получите своето назначение!
– Да, сър! – застана мирно Лавакан.
– Трябва да отидеш тук – Папий потропа с крак по пода.
Крайният инквизитор беше достатъчно умен, за да разбере, че не искат от него да застане до кинкаида. Загледа се в пода и едва сега разбра, че мозайката, която го покрива, изобразява света. Само дето беше изрисуван неправилно, окръжност, затворена в квадрат, докато всъщност трябваше да е окръжност затворена в триъгълник.
– Сигурно сте наказали майстора, задето е съсипал хубавата мозайка – подхвърли Лавакан.
– Напротив, възнаградихме го богато, работата му беше изключително точна.
– Но светът има само ТРИ посоки – протестира инквизиторът.
Папий разтри слепоочията си с ръце.
– Все забравям, че хората живеят твърде кратко. Да, ние скрихме четвъртата посока от хората, те не биваше да ходят там, за да не бъдат покварени и поробени.
– От какво?
– Срещу какво се борим, инквизитор?
– Боговете, боголюбците, машините... Щон?
– Именно, инквизитор, борим се срещу заплахите за Пограничната земя. А най-голямата заплаха е Щон – синът на първия човек. Задачата ти е да отидеш на Запад и да го спреш. Докладваха ни за негова активна дейност там.
– Ще изпълня дълга си с чест – удари се с юмрук в гърдите Лавакан. – Колко легиона и кръгове от инквизитори ще поведа?
– Ще отидеш сам!
– А как да стигна до място, за което никой не знае?
– Всяко нещо в нашия свят е дуално. Добро и зло. Красиво и Грозно. Топло и Студено. Север и Юг. Изток и неговата противоположност Запад. Просто върви натам, накъдето залязва слънцето, инквизитор! А, да, и тази карта няма да ти е излишна.
***
Томас трябваше да порасне и да се обучи, да събере пари и в същото време да бъде тих и кротък, за да не попадне в полезрението на инквизиторите. Отне му време, но той беше отличен ученик и дори не беше навършил 16 години, когато беше готов да тръгне. Беше се оказало трудно да се движи в посока, за която никой не знае. На кръстовищата се срещаха само три пътя. Всички пътепоказатели упътваха само в обичайните три посоки. Но Томас имаше компас и бързо стигна до заключението, че в света всичко е дуално. Щом има студен Север, който опонира на топлия Юг, значи срещу Изтока стоеше Западът. Така че обърна гръб на изгряващото слънце и тръгна. Вървя толкова дълго, че накрая стигна до място, където се пресичаха четири пътя. Пътепоказател нямаше ,но компасът в ръката му го уверяваше, че е на прав път. Край кръстопътя имаше малка занемарена постройка, смътно напомняща граничен пост. Когато надникна в нея, се оказа, че е бил прав. Вътре все още имаше купчина припаси, камара оръжия и един войник, мъртъв войник. Толкова отдавна беше мъртъв, че сухият вятър го беше превърнал в мумия. Когато го разгледа от близо, разбра, че това е рицар – лариндан. За момент се поблазни да изреже втъканите в плътта му камъни, но това желание много бързо отшумя. Задоволи се да вземе само наметката и меча на рицаря – те нямаше да му трябват повече. После се зае да го погребе, все пак се канеше за известно време да се настани в граничния пост, не беше редно да спи в леглото, докато доскорошният му собственик седи облегнат на стената. Когато привърши с погребението, беше станало при вечер, а той беше страшно пригладнял. Припасите в граничния пост се състояха от чували с брашно или това, което гъгриците не бяха успели да изядат. Качета със сланина, пожълтели и гранясали, ставаха да си поддържаш огъня, но не и да ги ядеш. В буренцата имаше кисела вода, която нявга е била вино. Единственото нещо, което що-годе ставаше за ядене, бяха тенекиите с осолено месо. Беше толкова солено, че нито една твар не би го яла, освен пригладнял пътник като него. За щастие поне водата от кладенеца беше чиста и сладка. На няколко пъти преварява месото и изхвърля солената вода, докато го докара до вид, който стомаха му да го приеме. Легна в леглото на рицаря, зави се с наметката му и топлен от изядената супа скоро заспа...
... Събуди се от остър бодеж в ребрата. Отвори очи и вида собственото си отражение върху лъскав метал.
– Мамка му, МАШИНА! – изкрещя Томас и се изтърколи от леглото и ръката му трескаво затърси меча, който беше оставил до леглото, но той не беше там.
– Само машини са в главите на днешната младеж – изсмя се металната фигура.
Томас осъзна, че пред него стои нещо много по-страшно от легендарните машини, пред него имаше ИНКВИЗИТОР.
– Млад си за Рицар Лариндан – с нескрито любопитство го разглеждаше металната фигура. – А и нямаш втъкани камъни, и все пак си се наметнал с рицарско наметало и имаш меч. Уби ли рицаря, който дежуреше на този пост?
– Беше си умрял, когато го намерих вчера – заговори бързо Томас. Знаеше, че няма смисъл да лъже един инквизитор. – Погребах го в двора, можеш да провериш, умрял беше от старост, не съм го убивал.
– Е на това му се вика късмет – Инквизиторът придърпа едно буренце и седна върху него. – Парче от карта и лист с непонятни цифри, това ми дадоха, а сега се оказва, че единственият човек, който можеше да ги разчете, е умрял от старост – промърмори той и се хвана за главата, при което металните му ръкавици издрънчаха по шлема му.
– Аз се оправям добре с картите – наивно си предложи услугите Томас.
– Не и с тази, хлапе – бръкна в кесията си и извади парче оцветена хартия и я размачка между пръстите си, сякаш това щеше да я направи по-разбираема. – Четири посоки!?! Пълни глупости, наговори ми пълни глупости, а дори не е човек...
Подаде я небрежно на момчето все едно му беше безразлично дали ще я вземе или вятърът ще я отнесе в пустинята. Томас успя да я грабне миг преди вятърът да го изпревари. Наистина беше карта, която никога не беше виждал, Светът беше ориентиран спрямо четири, а не приетите три посоки. Невъзможно беше да се ориентираш по нея... освен ако... Момчето бръкна под ризата си и извади компаса, завещан от дядо му. Отвори го и го постави върху картата. Сега всичко започна да си идва на мястото.
– Мога да го я разчета! – заподскача Томас. – Мога да я разчета. Мога да те заведа където си пожелаеш.
Подскачаше момчето и размахваше компаса на дядо си. Инквизитортр посегна да го вземе, но Томас беше по-бърз.
– А, не! Това си е мое! Взехте дядо ми, но това няма да ви го дам!
Пръстите на Инквизитора задраскаха по шлема му преди да осъзнае, че не може да си почеше лицето през него.
– Да се споразумеем, а? От мене картата, от теб компаса, съгласен?
– А аз какво печеля?
– Ще те пазя по пътя!
– Не!... Ще ме научиш да се пазя!
– Става!
Инквизиторът му подаде приятелски ръка. Томас се почувства странно от допира до металната ръкавица, беше очаквал да е студена, а тя имаше почти човешка топлина. Натовариха върху бойния кон на инквизитора всичко, което можеше да им е полезно от граничния пост, и поеха по дългия, прашен и забравен път на Запад...
***
Всичко беше размазано. Колкото и да бършеше лещата на далекогледа, всичко си оставаше размазано. Защото причината не беше в далекогледа. Присви очи сякаш това щеше да му помогне да види по-добре. Хоризонтът беше пощурял. Червени, сини и виолетови линии се усукваха, приемайки от време на време формата на фуния. Щеше да мине за торнадо, ако фунията не беше перпендикулярна на земята. Почеса се по превръзката на челото и усети под нея твърдостта на камъка.
– Там става нещо, Пукел! Усещам го!
Пукел не му отговори, и да искаше не би могъл, защото беше просто камък. Енджи се облегна на него и запали немарливо свита цигара. Знаеше, че говори на камък, не беше чак толкова луд, но годините в самота си казваха думата. Някога тук беше оживено, имаше десетки ковачници и леярни. Планината беше проядена от мини като сирене от мишки. Вадеха се тонове метал, въглища и скъпоценни камъни. Пещите горяха денонощно, защото се ковяха оръжия за война, ковяха се МАШИНИ. Сега бяха останали само руини и той – Енджи, човекът, който сътвори машините. Беше ги сътворил, за да може Н`Ндар да поведе войната с Боговете. И всичко беше потръгнало добре, докато един ден Машините не се върнаха. Бяха разбрали, че между хората и боговете няма разлика, и бяха започнали да избиват на ред. Бяха се върнали, за да го хванат и да го принудят да прави още машини. Тогава Енджи поведе ковачите и рударите срещу машините и това беше краят на това място. Машините победиха, когото не избиха плениха и поставиха камъни в главите им, за да ги контролират. Той отново се почеса по челото, където превръзката едва скриваше камъка. Само че машините допуснаха грешка, той разбра, че така както могат да го контролират чрез камъка, така и той може да ги контролира чрез същия този камък. Успя да избие машините, но никой друг от пленените не можа да пребори присадения му камък, затова се наложи да избие и тях. Машините имаха нужда от хора, за да се произвеждат, защото нямаха ръце, с които да си служат. Когато войната между боговете, хората и машините заглъхна, защото тя никога не свърши наистина, Енджи остана тук като наказание, като компромис. Светата Безбожия църква забрани това място, изтри го от всяка карта и забрави за съществуването на цяла една световна посока, за да не може никой да го открие...
Енджи въздъхна, спомените не носеха радост, защото беше правил само грешки и злини. Отново надигна далекогледа, но този път го насочи на Изток. Можеше пък да се случеше чудо и да му опростят греховете или пък нещо още по-хубаво, най-накрая да се намери машина, която да го надвие и убие. Последната, която допълзя до това място, дори не се наложи да я убива, беше я оставил просто да умре от глад. Корпусът ѝ все още се подаваше над пясъка като странен паметник. Странна, изплю се в пясъка Енджи. Какво правеха инквизитор и лариндан до неговата мъртва машина?!...
***
Пътят до тук беше осеян със стари и мъртви машини. Корпусите им бяха разкъсани, крайниците изпочупени и пръснати по пясъка. Сплитовете от медни, сребърни и златни жици стояха изтръгнати и смътно напомняха на черва от изкормен търбух. Но тази машина беше различна, беше мъртва, но не беше убита.
Лавакан прокара ръка по корпуса ѝ, за да махне пясъка, и дори се наведе, за да погледне в едно от отверстията.
– Какво ли я е убило? – любопитстваше инквизиторът.
Томас вдигна рамене и натъпка в уста поредното парче солено месо, той не споделяше интереса на спътника си към машините.
– Умря от глад, щом толкова те интересува – отвърна му силен и плътен глас. – И не си пъхай главата там!
Инквизиторът се изправи и постави ръка на меча си. Пред него имаше дребен човечец, облечен в дрипи, върху които имаше пристегнат колан с инструменти, които изглеждаха не на място с чистотата и изрядноста си.
– Какво търсите тук?! – човечецът не изглеждаше много радостен от срещата.
– Аз съм Краен Инквизитор...
– Дреме ми! – грубо го прекъсна непознатият. – А ти какво си? Първия лариндан може би?
– Аз не съм Лариндан – Томас едва успя да преглътне парчето месо, което дъвчеше, за да не говори с пълна уста. – Просто взех наметалото от един мъртвец.
– Е, те това вече ме впечатли, честност! Аз съм Енджи и това място е мое!
– Цялото ли? – наивно се поинтересува Томас.
– Всичко, което виждаш от край до край, Целият Запад си е само мой!
– Значи това е Западът?
– Не е много впечатляващ като за нещо, скрито от десетилетия и пазено с цената на човешки животи. Разочарован ли си, момче?
– Все още не знам – честно си призна Томас.
– Ами ти? Цял Краен Инквизитор, за какво те пратиха, момче?
– Вероятно, за да разчетеш това! – Лавакан извади парче хартия и я подаде на Енджи.
Старият майстор я взе и дълго се взира в написаното.
– Куп числа, нищо не ми говорят. Върни се и кажи на Папий, че е изкуфял.
– Не са числа – обади се Томас. – Всяко число започва с цифра, а не с нула, и всички са разположени в групички по осем и няма друга цифра освен единица и нула.
– Да видях това, но отново нищо не ми говори – вдигна рамене Енджи. – Стъмва се, да вървим да хапнем нещо.
Старият майстор ги отведе в дома си. От нямане какво да прави беше преобразил работилницата в огромно имение с множество пристройки и стаи и просторна градина. Енджи обичаше пресни зеленчуци и макар че наоколо беше пустиня, той разполагаше с уменията и възможностите да извади вода дори от земните недра. Запретна ръкави и започна да им приготвя вечеря. Все пак беше домакин и гостоприемството изискваше да нахраниш гостите си, дори и да са неканени. Докато се щураше между печката и масата, Лавакан продължаваше да задава въпроси за мъртвата машина.
– Как стана така, че машината умря на прага ти?
– Както ти казах, оставих я да умре от глад. Тук редовно се навъртат машини. Идват, за да хванат, тази беше пълна скръб. Застана отвън и ме зачака да изляза, е, а аз не излязох и защо да го правя, тук си имам храна и вода в изобилие. Така тя стоя там с месеци и огънят в сърцето ѝ изгасна, защото нямаше с какво да го подхранва. Сега е мъртва, но не е умряла, ако някой е толкова луд, че да постави подходящ материал за горене в сърцето ѝ и го запали, тя ще се съживи отново.
– Не видях никакви оръжия по машината? – Лавакан продължаваше да разпитва.
– Вероятно са скрити вътре в корпуса, момче. Така изглежда безобидна, приближаваш се и щрак – скрито острие ти рязва главата.
– Този стил на изработка не ми е познат.
– Стил на изработка ли? – Енджи заби ножа за рязане в дъската. – Няма две еднакви машини, момче. Всяка е различна, знам го, защото съм направил стотици със собствените си ръце!
– Така е! – съгласи се инквизиторът. – Но всеки майстор си има стил на работа и това винаги се отразява на творенията му. Изучавал съм всички майстори и машините им. Тази не е направена от човек!
– Какво намекваш, момче? – Енджи започна да смаля готварската престилка, която си беше препасал. – Твърдиш, че някой прави машини сега?
– Защо машината е боядисана? – зададе поредния си въпрос Лавакан.
– Никой не боядисва машините! Те са средство за унищожение, не им трябва да са красиви. Може и да имат някакъв цвят, но това ще е само от металите, от които е направена.
– Тази отвън е боядисана и то в бяло!
Томас спря да си играе с компаса на дядо си. Разговорът за машини не представляваше интерес за него, но споменаването на последното беше пробудило спомен в него.
– Бялата Машина! – изплъзна се от устните му.
Енджи с един скок се озова до него. Вдигна го с една ръка от стола и го тръшна на земята. Заби коляно в гърдите му и се надвеси над лицето му. Ръката му откъсна превръзката на челото, за да оголи вдълбания камък там. Като огромно черно и зловещо око, той се взря в лицето на Томас.
– Не съществува Бяла Машина! – гневът му беше толкова голям, че слюнката му пръскаше върху Томас, който безпомощно въртеше глава в опит да се предпази. – Невъзможно е да има Бяла Машина!...
– Бялата машина е войнишка шега – приклекна до тях Лавакан. – При обсадата на Бранник сте се шегували, че ако боядисате една машина в бяло и я пратите да преговаря с боговете, войната ще приключи!
Енджи нищо не отговори. Стана и отиде до стената, където имаше лавица с прашасали бутилки. Избра една наслуки и отпи от нея голяма глътка. Лицето му се сгърчи от погнуса.
– Да знаеш, че лъжат като казват, че колкото по-отлежало е едно вино, толкова е по-добро – изръмжа той и хвърли бутилката. – Бялата Машина. Де да можеше наистина да сложи край на войната. Щяхме да я боядисаме и да я пратим при боговете така, както пращаме пратеник с бяло знаме, за да преговарят. Само че машините не разбират от преговори и чест, те могат да следват само заповедите, които им са дадени. А ние давахме една единствена заповед: "Убивай Богове! Ако нещо се изпречи на пътя ти и ти пречи да изпълниш тази заповед, премахни го!". Ако имаше Бяла Машина и тя отидеше да преговаря с боговете и те биха били толкова глупави, че да излязат, за да преговарят, машината чисто и просто щеше да ги убие до един и войната щеше да свърши.
– Но не стана така, нали?
– Щон подшушна на машините, че ние, хората, сме създадени от боговете по техен образ и подобие, следователно сме богоподобни. Машините следваха зададените им заповеди, след като сме богоподобни, значи трябва да убиват и нас. Така се обърнаха срещу хората...
– Машината отвън не е дошла да те убие – Томас бе стигнал до странно заключение. – Тя е ПРАТЕНИК!
Енджи за момент поседя като ударен от гръм, след това грабна наръч съчки и огниво и изтърча навън. Двамата младежи го последваха, завариха го напъхан до половината в търбуха на Машината да тъпче сухи клони и да щрака с огнивото, докато си мърмори.
– Без оръжия, боядисана в бяло и чакаше да изляз, за да поговорим. Машина, произведена от други машини, недодялана и нескопосана, но достатъчно здрава, за да стигне до тук. Какво ли щеше да ми кажеш, ако бях излязъл?
Огнивото щракна за пореден път и сухите съчки се разгоряха. Тримата се дръпнаха на почтително разстояние, защото Машината се раздвижи. Тракаше и скърцаше, и течности с къркорене потекоха по маркучите от намаслена кожа. Машината се изправи и се отръска от пясъка и единственото ѝ око от полиран разноцветен камък се взря в тях и заговори...
Тъткаше и писукаше, но никой от хората не я разбра. Езикът на машините беше простичък и съставен само от два звука, но варияциите на комбинации бяха хиляди и трудно усвоими за човек. Томас се сети за бележката на инквизитора. Показаха я на машината.
– Можеш ли да я прочетеш?
Машината тромаво се поклати напред и назад имитирайки човешки жест на кимане с глава. Единият ѝ крайник се вдигна и посочи камъка в главата на Енджи.
– Искаш да влезеш в главата ми ли, Машина? Знаеш, че мога да те убия само с мисъл, нали?
Машината отново се поклати напред и назад за потвърждение.
– Да го направим тогава!
Енджи се доближи до нея и опря чело в окото ѝ. Стояха така толкова дълго, че слънцето се накани да изгрее. Накрая старият майстор се изправи и започна да си свива цигара.
– Предупреждавали са ни! Твоето съобщение, пратено до Папий, е подобно разпратено до мнозина влиятелни хора. Но за съжаление е на език, които никой не говори. Имаше само един, човек който го владее...
– И къде е той сега? – поинтересува се Лавакан.
– Когато Машините се обърнаха срещу нас, аз лично го убих. Той измисли езика на машините и само той го разбираше, само той можеше да слага нови заповеди в ума на машините. Не можех да позволя Машините да го пленят.
– За какво са ни предупреждавали? – поинтересува се Томас.
– За това! – Енджи посочи хоризонта, където дори и в утринния мрак се виждаше неестественото торнадо. – Това е Междината.
– Глупости! Междината се намира отвъд Пределния риф, а ние сме на другия край на света! – не повярва Лавакан.
– Щон е създал Машина, която може да възпроизведе Междината и така устойчиво да свърже Пограничната земя с Оня свят. Когато стабилизира този феномен, ще прати тук войните от оня свят и войната с Боговете ще ни се види като кръчмарска свада.
– Не може да е чак толкова страшно. Ще съберем инквизиторите и рицарите лариндани, дори и саблетанцьорите и боговете ще застанат редом с нас, щом става въпрос за нашественици от Оня свят. Пограничната земя е наша и няма да я дадем на никого.
– Прав си, хлапе, но какво ще направят нашите войни срещу оръжията от оня свят? Те имат жезли, които бълват огън и плюят метал. Имат стоманени птици, които снасят железни яйца, от които се излюпват огнени пиленца, толкова ненаситно гладни, че са способни да изкълват всичко в радиус от километри. Имат отровна мъгла, която прогаря дробовете и разяжда метал. Ние какво ще им противопоставим, хлапе? Мечове, копия, стрели...
– Имаме Жила, Лариндански кинжали, Фаагири...
– Да, ще стане чудесна касапница. Трябва да направим нещо друго.
– И какво предлагаш?
– Така, както света има четири неизменни посоки, така и има четири начина да се справиш с един проблем. Можем да пренебрегнем проблема и да се правим, че той не съществува. Можем да се примирим с проблема. Може и да станем част от проблема, предателството не е немислимо за хората...
– Това не са варианти, които ни устройват!
– Тогава стигаме до четвъртия вариант – справяме се с проблема.
– И как смяташ да го направим само ние тримата?
Машината леко побутна Лавакан и изтътка.
– Добре де, четирима сме!
– Сега ще ти покажа отговорите на този проблем.
Енджи ги поведе към един склад с толкова тежка врата, че и тримата трябваше да се напънат, за да я отместят. Вътре по рафтовете беше претъпкано с оръжия, каквито никой жив човек не беше виждал. Майсторът усети питащите погледи, забити в тила му, и се обърна усмихнат.
– Имах твърде много свободно време и талант, защо трябваше да го оставя да се похаби.
Свали от рафта странна метална раница и я нагласи на гърба на инквизитора, подаде му странен жезъл от събрани в едно три тръби и започна да го свързва към раницата посредством гъвкав метален ръкав.
– Това е Грехоопростителят, точно по мярка ти е – изсмя се Енджи. – Раницата е пълна със съчми от арменто, има няколко стотин хиляди от тях вътре. В тези цилиндри тук има криджис и рубиянски камъни, които произвеждат пара и тя изстрелва съчмите през този жезъл. Няма да ти обяснявам принципа, и без това няма да го разбереш, важното е – насочваш го към противника и натискаш този лост. Оловните съчми пробиват инквизиторска броня от 300 крачки, сачмите от арменто практически нищо не може да ги спре.
Майсторът застана до Томас и дълго го разглежда все едно му взема мярка, после изчезна между рафтовете и се върна с части от броня, кичозно обсипана с камъни.
– Това е подобрена ларинданска броня. Няма време да втъкавам камъни в плътта ти, така че ще ползваме бронята, тя долавя мисловните ти импулси направо през кожата. Ще си по-бавен от истински лариндан, но това е добра алтернатива. Я го дай онзи стар меч, дето го донесе...
– Ами ако не искам да ставам рицар Лариндан? Не съм и кой знае какъв боец с меч...
– Прав е! – намеси се Лавакан. – Тренирах го по пътя насам, жалка картинка.
– Уменията ти са без значение, камъните в бронята ще ти дадат всичкото познание и дори умение, което ти трябва. Но не и желание да свършиш работата. Не мога да те накарам насила, но видях компаса на врата ти. Знам чий беше.
– Познавал си дядо ми?
– Разказвал ли ти е за Битката при Бранник?
– Бил се е рамо до рамо с Н`Ндар, много се гордееше с това.
– Тогава той направи много повече. Когато машините се обърнаха срещу нас, ние не бяхме подготвени, нямахме ланидански кинжали, нито дори стъкленици с Царска вода. Трябваше да се сражаваме с ковашки чукове и кирки, защото мечовете не можеха да пробият бронята на машините. Бог Торлик беше тежко ранен и боговете повериха Могъщия му чук на Н`Ндар. Но и той не устоя дълго и падна ранен, тогава дядо ти вдигна Чука на Торлик и отблъсна Машините, докато успеят Ларинданите и Саблетанцьорите да ни се притекат на помощ. Дядо ти спаси онзи ден, самия Н`Ндар и мнозина други, ти не искаш ли да спасиш самата Погранична земя?
Томас кимна с глава, искаше, как да не искаше, кой не искаше да е герой. Навлякоха му бронята и тя му пасна все едно бе правена за него. Енджи взе стария меч, принадлежал на лариндана от граничния пост, и го почисти от следите на времето и погледът му светна.
– Гръмовержещ трета серия. Превъзходно оръжие, първообраза на ларинданския кинжал. Ще трябва да добавя няколко контейнера с мълнии към бронята...
– Държиш мълнии в контейнери? – не повярва Томас.
– Не, разбира се, но така ще ти е по-лесно да го разбереш. Мечът е стар и надежден, но му липсва изтънчеността на ларинданския кинжал. Изработен е като оръжие за масово поразяване, няма как да убиеш с мълния само един човек в тълпа. Ако използвах меча срещу машини, мълнията ще се предава от машина на машина и ще убие до петата във веригата – Енджи свърза тежък и покрит с естествен каучук кабел към дръжката на меча.
– Ти какво оръжие ще вземеш? – попита Томас.
Майсторът почука по черния камък, врастнал в челото му.
– Представа си нямаш какво мога да причинявам с това. А сега да дадем урок на Щон.
Енджи поведе малкия си отряд към странното торнадо. Когато се изправиха пред него, те видяха, че това направо си е тунел, който водеше един бог знаеше къде.
– Кога мислиш, че ще се появи врагът, Енджи? – попита Томас, преглъщайки на сухо.
– Той няма да се появи, хлапе, ние ще му отидем на гости. Минаваме през портала, те няма да го очакват. Щон не знае, че порталът му вече има ефект в нашия свят. Ще ги изненадаме и ще нанесем толкова щети, колкото можем. Ще сеем разруха наред, ще нанесем толкова поражения, че ще забавим преминаването на войските им с години.
– И защо ще правим това?
– За да дадем време на Пограничната земя да се подготви!
Енджи потупа скалата до себе си.
– Сбогом, Пукел, този път няма да се върна! – майстортр скочи в раззинатото торнадо.
Машината безмълвно го последва, дори и да беше казала последни думи, нямаше кой да я разбере.
– Той дали знаеше, че говори на камък? – поинтересува се Томас.
– Убеден съм, че е наясно – отвърна Лавакан, докато леко го побутваше към торнадото, което гладно ги погълна.
***
Скалата безмълвно се взираше в торнадото. Взираше се, защото имаше очи. Пукел се размърда и протегна като да бе спал дълъг сън. Често бъркаха ки`каанците със скали. Пукел взе парче скала и внимателно започна да записва върху нея последните събития. Дните му като Наблюдател приключиха. Това, което бе установил, му вдъхваше надежда. Човек, машина, инквизитор и лариндан бяха преодолели различията си срещу общия враг. Вярно, със сигурност бяха загинали, но за Пограничната земя имаше надежда. Когато настъпеше моментът, щеше да има кой да я защити...
***
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил