Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Има неписано вселенско правило, според което повечето истории започват в барове, някъде, някога. Ако някой учен извърне за миг очи от звездите и насочи прозорливостта си към този странен феномен, резултатите ще го изненадат. Достатъчно е само да поговори с някой барман. Те знаят. Барманите са също така от онези избрани представители на човешката раса, които имат неоспоримото доказателство, че съществуват случки, явления и дори хора, за които няма логично обяснение. Но понякога се случва и съвсем обикновен човек да пропадне в пукнатините между реалността и сънищата.
В един бар... някъде някога.
1. Не разговаряй с непознати
Кай беше пиян. Този факт го изпълваше с безкрайно задоволство, защото светът, който по начало не беше лош, се беше превърнал в едно прекрасно място, пълно с дружелюбни симпатяги и привлекателни жени. Нямаше намерението да се напива сам, просто така се беше получило. След като излязоха резултатите от последните изпити и студентите с въздишка на облекчение отбелязаха края на сесията, се оказа, че в компанията на Кай той е единственият, който е взел всички изпити и на който не му се налага да ходи на работа на другия ден. В четвъртък вечер студентският бар беше полу- празен. Едни давеха мъката си по провалените изпити, други давеха в евтин алкохол скръбта, че нямат пари за по-скъп алкохол. Като цяло обстановката не беше особено празнична. Там Кай изпи пет бири. С леко омекнала глава и сериозни проблеми в областта на колената тръгна в търсене на по-весело място за пиене. Прекара няколко доста приятни часа в един спортен бар, но когато резултатът на играта натежа в полза на гостуващия отбор, местните фенове от група веселяци се превърнаха в гневна тълпа, жадуваща саморазправа. За нещастие Кай по случайност носеше пуловер в цвета на гостуващия отбор, което едва не му струва кожата. Със закопчано до врата яке и глава, скрита във вдигнатата яка като костенурка, той поизтрезнял и понатътрен се насочи към крайбрежната зона. Там със сигурност щеше да намери дружелюбно място, по възможност такова с много млади жени, които да бъдат впечатлени от няколкото драскотини по лицето му. По пътя изпи още една бира. Вече не беше съвсем сигурен колко бири бяха. Със сигурност не повече от три.
Не беше сигурен как точно се загуби. Може би защото улицата, по която тръгна, правеше някакви странни извивки покрай къщите и внезапно свърши в нищото до разкъртената ограда на изоставен строеж. От някаква дупка в ламарината изскочи котка, погледна го с очи като фарове, изфуча и се скри с опашка като четка в нощта. Някой беше изпотрошил всички лампи. Кай потрепери и когато се увери, че наоколо няма жива душа, драсна, леко на зигзаг по най-близката осветена пресечка. Сигурно беше излязъл на крайбрежната алея. Нямаше как да е иначе. От някъде подушваше морето и аромата на пържена риба от малките ресторантчета по плажа. Тълпите хора имаха леко нереален вид, окъпани в златистото сияние от новите фенери, които общината беше сложила едва миналия месец. Но някак си въпреки че познаваше отлично града, не можеше да разбере къде е. Както и да е, нямаше как да се загуби на крайбрежната, ако вървеше достатъчно дълго по нея, щеше да излезе на познато място. Внезапно в потока от хора Кай се почувства не съвсем добре. Последната бира като че ли се мъчеше да избяга. Покрай него млади семейства преминаваха и сякаш не го виждаха. Той беше единственото тъмно петно в иначе идиличната картина.
Малък неонов знак привлече вниманието му. Постройката имаше леко порутен вид. Явно някога е била ресторант с тераса, но сега само черните силуети на натрупани на куп маси обитаваха откритата част. Долу под стълбите имаше дървена вратичка, може би към някогашната кухня, но някой я беше подпрял с камък и от процепа се носеше музика. Кай почти влетя. Стаичката беше миниатюрна. Няколко масички разпръснати безредно около очукания дървен бар. Зад него жена на средна възраст с изумително деколте и още по-изумително количество татуировки по голите рамене го стрелна с поглед и явно прецени, че не е достатъчно пиян, за да създаде проблеми. Кай внимателно избута заспалия на едно високо столче едър тип, за да протегне ръката си стиснала пари като бял флаг за примирие към барманката. Тя смръщи изскубаните си вежди и огледа парите сякаш ѝ бяха непознати. Когато отвори касата, Кай видя, че вътре имаше доста странни големи банкноти с непознати му картинки и купища златисти монети, големи като лимонадени капачки. Бирата, която получи, също беше странна. Барманката нямаше някоя от познатите му марки и вместо това му бутна бутилка от тъмно стъкло със злобен на вид черен козел на етикета. Кай взе бирата си и се ската на възможно най-отдалечената маса. Хората до него не му обърнаха никакво внимание, допрели глави и потънали в разговор на някакъв странен език.
Бирата се оказа силна, може би прекалено силна и скоро главата му отново се носеше като отделена от тялото. Заведенийцето изобщо не беше толкова лошо. Таванът беше малко нисичък и музиката беше някакво странно ретро, което не беше чувал, но пък всеки си гледаше пиенето и не закачаше останалите. С напредването на нощта и на броя бутилки пред него повечето посетители изчезнаха. Накрая останаха само той, заспалият на бара тип, една двойка вкопчени един в друг с такъв ентусиазъм, че Кай се чудеше дали не са залепени един за друг, и още една двойка на масата до него. Не беше обърнал внимание на жената предимно защото оставаше скрита зад широкия гръб на мъжа, но когато тя стана, очите му залепнаха. Беше дребничка, със сигурност по-възрастна от него, може би към тридесетина годишна, но боже господи, каква фигура. През алкохолната мъгла определени импулси си запробиваха път към отпуснатото му тяло. Гъстата кестенява коса падаше свободно до под кръста ѝ. Носеше кафяв кожен корсет и тесни дънки, натъпкани във високи тежки ботуши. Очите му я проследиха как отиде до бара, взе две чаши с бистра кафеникава течност и се върна обратно. Лицето ѝ сигурно също щеше да е хубаво, ако не беше толкова напрегнато. Челюстта ѝ беше стисната, устата – тънка строга линия. Походката ѝ също не отговаряше на предизвикателното облекло. Жената се движеше с отсечени резки движения, по-скоро като военен. Кай сериозно се замисли. Съдбата, казват, е благоразположена към смелите. А и не изглеждаше да е на среща с мъжа, но знае ли човек. Погледът му с мъка се откъсна от нея и обгърна другия. Внезапно всякакви плътски желания му се видяха твърде надценени. Не си струваше, просто не си струваше. Онзи беше огромен. Човек можеше да го пропусне заради начина, по който седеше изгърбен над чашата си, но ако се изправеше, със сигурност главата му щеше да опре в ниския таван. Може би метър и деветдесет-два, а раменете му бяха с приблизителните размери на гардероб. Типът носеше дълъг до земята кафяв кожен шлифер, който поскръцваше при всяко негово движение. Когато жената му подаде чашата, тя се загуби в огромната груба лапа с изподрани кокалчета. Кай преглътна и заби поглед в козела на бутилката си. Животното го изгледа презрително.
Двамата наистина не регистрираха присъствието му. Жената бръкна в чантата под стола си и измъкна няколко пътни карти. Бирата отново беше свършила. На връщане от бара Кай не издържа и надникна в картите. Бяха доста стари. Жената го изгледа подозрително, мъжът дори не го удостои с поглед.
- Извинете аз... – запелтечи Кай. – Не исках да любопитствам, но не мисля, че ще намерите каквото и да е по тези карти. Прекалено са стари.
Двамата не отговориха. Дали пък не бяха чужденци? После мъжът се размърда и извърна лицето си към младежа. Рошавата прошарена грива му придаваше див вид, но очите, които го изгледаха, бяха опасно интелигентни. Мъжът имаше груби черти, лицето му носеше белезите на живот на открито – прекалено много вятър и слънце, а също и белези от нещо друго, вероятно нож. В усмивката, срещу която се озова внезапно Кай, имаше прекалено много зъби.
- Какво разбираш ти от карти, момче? – изсмя се непознатият.
Смехът му жегна Кай. Колкото и да беше огромен тоя, не можеше да приеме да му се смеят пред красива жена.
- Не много – съгласи се. – Но тази например е напълно грешна. Познавам града добре и със сигурност мога да ви кажа, че улица "Черешова" вече не съществува, затвориха я преди години, построиха на нейно място паркинг и отклониха движението покрай затвора.
Едрият тип се засмя сякаш чуваше най-забавната шега на света. Жената само завъртя очи и направи физиономия. На нея явно не ѝ беше смешно. Мъжът придърпа един стол и покани момчето с жест. Кай се стовари с неприятното подозрение, че му се готвеше нещо неприятно. За да прави нещо с ръцете си, той измъкна телефона от вътрешния джоб на якето си и го постави върху картата.
- Ето вижте – той прокара пръст по друга улица, за която дори не беше чувал. – Тази също я няма, не знам откъде се е взела, но със сигурност не е там, защото я няма на онлайн картата, а те са доста точни. Не знам откъде сте я взели, но някой ви е преметнал.
Мъжът придърпа картата към себе си и отпи от чашата.
- Чувал ли си за капан за авторско право? – жената отвори уста да възрази, но после се отказа и зазяпа обърната към вратата.
Кай сви рамене. Какво общо пък имаше авторското право с това?
- На английски май се нарича copyright trap. Един вид заигравка на картографите. Когато хартиените карти бяха по-популярни и някой искаше да издаде такава, понякога се слагаха несъществуващи улици или места. Разбираш ли, всеки може да копира твоята карта на града и да я представи за своя и не можеш да докажеш кражбата, защото мястото си е същото. Така се появиха и тези капани. Съществуват цели места, които фигурират само и единствено на картата.
- Като в онзи филм, как се казваше, където момчето тръгна на път по магистрала, която не съществуваше никъде?
Мъжът и жената се спогледаха.
- Даа, нещо такова.
- И какво, тези улици са такъв капан?
- Някои със сигурност са капан, това мога да ти кажа, но дали са такъв или инакъв, не мога да съм сигурен.
Този май не беше съвсем с всичкия си. Кай благодари за разяснението. Прибра си бирата и седна обратно на масата в ъгъла. Тъкмо се чудеше колко време щеше да е прилично да седи преди да си тръгне, за да не изглежда все едно бяга, когато навън някой изпищя. Заведението нямаше прозорци, само тесни процепи с решетки горе до тавана, но Кай инстинктивно се извърна към посоката на виковете. Втори глас се присъедини към първия. Нещо падна, сякаш някой къртеше огромно дърво. На съседната маса мъжът тъпчеше картите в торбата си. Жената вече на крака се взираше във вратата сякаш очакваше всеки момент тя да се отвори. Ръката ѝ се стрелна инстинктивно към нещо на колана, което не беше там. Двамата изхвърчаха навън и затръшнаха вратата след себе си. Скоро след това трясъците престанаха. Барманката забърса пред себе си с парцал и изрина заспалия пияница навън. Явно се канеше да затваря. Кай допи последната глътка от бирата си и също тръгна. Нещо бяло под съседната маса му намигна. Когато се наведе видя, че в бързината непознатите са оставили една карта след себе си. Вдигна я, а нещо тежко тупна от сгъвките ѝ, падна на масата и се завъртя хвърляйки златисти отблясъци по очуканата повърхност. Кай огледа монетата. Беше някаква непозната, вероятно дори сувенирна, защото не приличаше на парите, които беше виждал. Прибра я в джоба на дънките си. Картата се оказа точно онази, която бяха разглеждали. Барманката тъкмо се връщаше и момчето гузно натъпка парчето хартия в якето си.
Навън всичко изглеждаше нормално. Нямаше изтръгнати дървета и никой не пищеше. Ако и да бе имало някакъв проблем, явно никой не беше пострадал. Дежуреща патрулка премина бавно по алеята и изчезна. Двамата непознати също не е виждаха никъде. Кай вдигна яката си и забърза към вкъщи. Внезапно беше застудяло, а вятърът носеше мириса на дъжд. Сети се за картата чак когато се озова на една автобусна спирка. Автобуси отдавна не минаваха, но пейката беше суха и можеше да изчака там да спре да ръми. Момчето разгърна картата и затърси къде се намираше. Малка червена точка маркираше спирката, а до нея в правоъгълниче бяха отбелязани автобусите: 10, 7, 28, 14 и 13. Кай погледна таблото до себе си. 13 нямаше. Картата явно наистина беше стара, такъв автобус в града изобщо нямаше. Може би всичко беше някаква странна шега. Прибра картата обратно в джоба си и наведе глава. Сигурно беше задрямал, защото шумът от спирачки по мокрия асфалт го събуди. Дъждът се беше усилил и през завесата от капки към него се носеше автобус. Кай се сепна. Колко беше спал? Това сигурно беше първият автобус за деня. Часовникът на телефона му обаче показваше едва два след полунощ. Шофьорът на автобуса наду нетърпеливо клаксон и се провикна през отворената врата.
- Ей, младеж, ще се качваш ли?
Кай погледна белия правоъгълник, закрепен на стъклото. Автобус номер 13. Беше от стария тип, дето ги изтеглиха от употреба преди години – сини с бели райета, раздрънкани таратайки, крепящи се на ръжда и инат. Кай се метна на автобуса, а зад него вратата се затвори със свистене. Седна на една от протритите кожени седалки. Нямаше как да се загуби, помисли си той развеселено, нали имаше карта в себе си. Пък ако ще и картата да беше капан. Главата му натежа и въпреки студа и мокрите си дрехи започна да се унася. Събуди се тъкмо когато първите лъчи на слънцето се подаваха от ръба на хоризонта.
2. Кръстопътищата
- Последна спирка, младеж, хайде слизай! – провикна се шофьорът.
Кай изръмжа и се претърколи от седалката на лепкавия под. Със залепнали очи той се препъна по стъпалата и скокна от автобуса. Където и да беше тази последна спирка, дано там да имаше и кафе. Автобусът затвори врати изръмжа и изчезна в облаци прах. Кай разтърка очи и най-накрая успя да ги отвори. Имаше чувството, че нещо се беше изходило в устата му, докато е спал. Колко изпи снощи? И онази бира с козела… със сигурност беше вносна и с повече алкохол от нормалното в нея. При спомена за бирата потрепери. Имаше и още нещо. Някаква секси мадамка и страховитото ѝ приятелче, които му разправяха някакви дивотии за карти и после изчезнаха. Попипа вътрешния си джоб. Добре, телефонът и парите му си бяха там. Имаше и още нещо. Измъкна някакво сгънато парче хартия. Картата. Кай се опули. Явно не си беше измислил тази част. Едва сега някакво неприятно усещане за нередност започна да си прокрадва в болезнения му череп. Къде се намираше? Момчето се огледа. И изпсува. Огледа се отново и от въртенето на главата го проряза още по-силно. Проклетата бира! С ръка върху очите залитна и се стовари тежко върху пейката на спирката. Цялата конструкция изстена мъчително. Кай предпазливо отвори очи. Намираше се в средата на нищото. Отляво път. Отдясно път. Пред него имаше поле с царевица, свежи зелени стръкове, лъскави и новички след дъжда. Някой беше изкъртил разписанието. Табелата намери в разораната нива зад спирката. Вероятно същият вандал си беше направил труда да изстърже написаното така, че да не се чете. Кай измъкна телефона си, за да погледне часа. Машинката изпиука жално и угасна. Сигурно му беше паднала батерията. Момчето седна пак на пейката. Чака поне няколко часа преди да приеме, че автобус няма да има. Излезе пак на пътя. Можеше да тръгне наляво или надясно. Изобщо не можа да си спомни от къде бяха дошли. Когато се извъртя наляво, слънцето, вече на средата на небосвода, го заслепи. Значи на запад. Кай метна якето си на рамо и закрачи по следите на сянката си.
***
Беше някъде по обяд и умираше от жажда. Не знаеше колко километра е извървял, в един момент загуби и представа за времето. Около него нямаше жива душа. На няколко пъти мина покрай къщи и пътни постове, но се оказаха изоставени. Единствените маркери за цивилизация бяха пресните графити и мириса на урина. Яркочервен надпис на преобърната кофа за боклук го информира, че "Краят е близо!". Сигурно беше, особено ако не намереше някаква вода. По някое време усети, че краката му се подгъват в обедната жега. Наоколо нямаше сянка, дори храст, под който да се свре. Единствено нещо, което стърчеше на хоризонта, се оказа старо плашило. Кай се стовари до него и облегна гръб на дървения кол. На напуканата земя сянката му образуваше черен кръст. Беше толкова горещо.
- Закъса го, а, приятел? – каза някой.
Кай подскочи. В първия момент реши, че плашилото говори, но това беше абсурдно, устата му си беше зашита. Момчето се изкиска. Сигурно са я зашили, за да не говори с непознати. После видя птицата, кацнала на главата на сламеното чучело. Гарван. Огромен и лъскав. Човката му сякаш запълваше света. Кай внезапно почувства очите си особено уязвими. Гарванът го гледаше и си чистеше перата на едното крило.
- Закъса го, викам – повтори птицата.
- Кой, аз ли? Не, няма такова нещо. Разхождам си се.
- Да, от известно време те гледам как се разхождаш. Ако продължаваш в същия дух, скоро ще станеш храна за... е, за такива като мен. Всъщност продължавай, няма да те спирам.
- Къде се намирам? – попита Кай и се зачуди доколко беше разумно да се консултира с халюцинация.
- На Кръстопътищата.
- Кое?
- Нещо като... оф, нещо като гранична зона са. Добре е, че не тръгна на изток, там нямаше да ти хареса. Давай все на запад и ще стигнеш едно градче. Не е точно цивилизация, но може и да ти дадат вода преди да ти теглят куршума.
Гарванът се засмя и с два маха на крилете си се издигна във въздуха.
- Вземи шапката от тая тиква, ако не искаш да ти се опържи тиквата – изхили се птицата. – И ако някой те пита, не съм ти казал аз за Дедууд.
Кай нахлупи широкополата шапка. Беше му голяма и се свлече ниско над носа му. Халюцинация или не, гарванът се оказа прав и малко преди залез слънце наистина видя дървена табела с надпис "Дедууд 5 км". Някой шегаджия беше окачил кравешки череп на табелата.
***
Беше залез слънце, когато влезе в града следван от сянката си. Мястото изглеждаше запуснато. Обагрените в оранжево сгради бяха предимно дървени, със заковани дъски по прозорците и на места пропаднали покриви. Тротоари нямаше. Шосето беше свършило още преди километър, но точно на границата напуканият асфалт на черния път спираше внезапно и пропадашe около педя, сякаш някакво малко локализирано земетресение се беше опитало безуспешно да всмуче целия град. Кецовете му вдигаха прашни облачета. Някъде излая куче и се затръшна прозорец.
Кай се огледа. Това не можеше да е истинско място, прекалено много приличаше на сцена от стар филм. Всеки момент от някъде щеше да изскочи Клинт Истууд със значка на ревера. Или екипът със скритата камера. Не му отне много време да стигне до центъра. Градчето имаше всичко на всичко две улици и той беше вървял по едната. Другата образуваше кръст и някой си беше направил труда да сложи табели, надписите, на които вятърът отдавна беше заличил. Около тях няколко постройки бяха нахвърляни в груб полукръг. Тук разрухата като че ли не беше повсеместна. Прозорците имаха стъкла, а на няколко места се полюшваше избеляло от слънцето пране. Веднага разпозна местната кръчма. Беше единствената сграда, в която имаше признаци на живот. От широко зейналата врата се носеха звуците на пиано. Две хърбави кончета, завързани наблизо, преживяха някакъв бурен. Едва сега Кай забеляза, че други животни освен тях не беше срещнал откакто слезе от автобуса. Гарванът не се броеше, защото вероятно не беше истински. А ако се беше озовал на място, където единствената налична птица разговаряше интелигентно, то тогава… то тогава може би беше време да изпие нещо. Усещаше гърлото си продрано от жажда и от сухия неподвижен въздух. През няколкото безводни часа на тежък махмурлук под изгарящото слънце той се беше клел, че алкохол повече няма да вкуси. Тези обещания сега му се струваха далечни и нереалистични.
Кай бутна вратата и влезе. Почти изненадващо музиката и разговорите не спряха. Няколко души вдигнаха очи от чашите си и го изгледаха с безразличие. Зад бара, не, със сигурност това беше сън, защото зад бара стоеше същата барманка, която беше видял миналата вечер. Ръцете на тази не бяха покрити с татуировки, но за сметка на това на ушите си носеше някакви ужасяващи огромни обеци. Боядисаната в мораво коса беше вдигната в сложна прическа, откривайки по този начин кокалести рамене и врат, по който преминаваше почти незабележим белег. Жената го изгледа – същия презрителен поглед като снощи изпод изскубаните вежди. Кай бръкна в джоба си и извади последните пари. Барманката, дори вече не се изненада, му връчи бутилка бира с козел на нея и димяща купа с нещо органично. Момчето се сви на една маса с лице към вратата и зачовърка без ентусиазъм храната. Бирата беше друго нещо. Ако снощи му се беше сторила прекалено силна и горчива, сега беше като балсам за пресъхналото му гърло. Преполови бутилката на две глътки и се огледа. Много му се искаше да поразпита някого за мястото, но на мъждивата светлина лицата на местните пиячи бяха изнурени и недружелюбни. Огризките от свещи на всяка маса, вероятно сложени с цел да разведрят обстановката, хвърляха сенки по стените. Някакъв мъж с огромни мустаци запали ръчно свитата си цигара от една и Кай с ужас зачака да види дали и мустаците му няма да пламнат.
Младежът се свлече на стола и скри лице под огромната шапка. Нямаше пари и нямаше идея къде се намира и как да стигне до дома. Плъзна ръце по джобовете на дънките си. В единия имаше нещо твърдо и кръгло. Нещото се оказа монета – малко по-дебела и голяма от обичайното със странни знаци по нея. Започна да я върти из пръстите си. От едната страна имаше някакви надписи на непознат език, от който му се насълзиха очите. От другата нещо като картинка на лабиринт. Може би дори не беше монета, а жетон за игра или… Вратата се отвори. На фона на здрача се очертаха силуетите на трима души. Дребна старица, подкрепяна от жена на средна възраст с повяхнала хубост, а зад тях висок хърбав младеж. Старицата беше със снежнобяла коса пусната свободно по раменете, а на очите си имаше превръзка. Кокалестите ѝ пръсти се впиваха до болка в ръцете на жената, която вероятно ѝ беше дъщеря. Двете седнаха на една от централните маси, явно запазена за тях, а младежът отиде да поръча. Кай продължи да си върти монетата из пръстите, докато ги гледаше. Може би можеше да пробута това на някого срещу пари или да си намери работа. Със сигурност дори и в такова умряло място имаха нужда от работна ръка, особено че ако съдеше по посетителите, повечето мъже бяха застаряващи и доста недохранени.
Монетата се изплъзна от пръстите му и тупна тежко на масата, завъртя се и се удари в бутилката бира. Почти като по сигнал главата на старицата се вдигна рязко и въпреки превръзката Кай усети погледа ѝ, втренчен в него. Жената избута ръката на дъщеря си, още стиснала лъжицата пълна с бъркоч, и се оттласна от масата. Всички разговори моментално замлъкнаха. Сляпата се изправи и насочи кокалестия си пръст към Кай.
- Ти! Чужденецът! Какво държиш там?
Кай се опули. Тая не беше сляпа, но явно беше луда. Той опита най-благия си спокоен тон.
- Нищо, госпожо, само някаква стара монета, която намерих.
- Лъжец! – изписка старицата – Лъжец! Лисица в кокошарника. Вълк в овча кожа, братя и сестри.
Кай се спихна върху стола си. Не просто беше луда, но и явно беше някаква религиозна мания. Защо никой не я спираше? Дъщерята стоеше втренчила поглед в ръцете си, но младежът се взираше директно в него, а очите му горяха като въглени с праведен гняв. Няколко от другите също се разместиха. Из тълпата се понесе шепот. Старицата, подкрепяна от дъщеря си, се покатери на нестабилния стол.
- И беше писано в Книгата, че Той ще дойде и със себе си ще донесе поквара и разврат…
- Ама чакайте, госпожо, аз още никого не съм тръгнал да развращавам – опита се да се пошегува Кай, но всички се втренчиха в него все едно е изругал в църква.
- И със себе си ще носи Знака, и по него ще Го познаете. Той носи със себе си Знака на Демона! Той иска да пробуди Демона и този път ревящият лъв не само ще завлече града ни в чистилището, а ще погълне душите ни цели, братя и сестри. Пазете се от Чужденеца, не слушайте лъжливите му думи и не вярвайте на невинната маска, която носи.
Тълпата се люшна като един. Всички, всички до един бяха луди, а тази старица ги водеше. Кай се огледа. Пътят му към вратата беше затворен, а зад него имаше стена. Монетата. Той я вдигна ръка и като най-некадърния ловец на вампири в света я протегна към тълпата. Всички отскочиха все едно беше насочил към тях пушка. Без да изпуска от очи старицата, която продължаваше да реди вече несвързани религиозни бръщолевения, той си запроправя път към вратата. За нещастие не видя как мършавият придружител на лудата се промъква към него с бутилка в ръка. Стъклото разби в главата му, за миг усети как острите парченца се забиват в кожата му и после всичко потъна в мрак.
***
Събуди се с лице, опряно в каменен под. Някой се беше опитал да направи стаята, не по-голяма от гардероб, удобна с купчина стара слама и една кофа в ъгъла. Ако се съдеше по миризмата, последният обител на килията беше предпочел да се облекчи в сламата. Кай се претърколи и краката му опряха в решетка. Със замаяна глава се вкопчи в железните пръти и се набра. От другата страна на решетката имаше тесен коридор и солидна на вид врата. Когато попипа главата си, видя, че някой си беше направил труда да извади парчетата стъкло от скалпа му и да го превърже. След което го беше заключил. Кай изруга. Удари стената и едва не си счупи пръстите. Бяха опразнили джобовете му и, колко ободряващо, бяха му отмъкнали колана и връзките на обувките.
- Все пак те опандизиха, а? – изграка някой.
В горния край на килията имаше тесен процеп. Една дълга черна човка се промуши между решетките. Гарванът. Явно го бяха цапнали доста здраво по тиквата. Нещо тупна в краката му. Кай се разрови из сламата и измъкна монетата.
- Поне да е в теб, ще ти трябва монетка за там, където си се запътил. За Лодкаря, сеш’ се.
- И къде съм се запътил?
- Ела да видиш.
Момчето застана на пръсти и се набра на решетките. Навън още не се беше развиделило, но на фона на първите белезникави лъчи се открояваше някакъв черен… кръст? Не, не кръст, беше Г – образен силует. Пръстите му омекнаха.
- Те… ще ме бесят? Защо?
- Старицата е нещо като сляпата пророчица на града. Казват, че вижда света на духовете, но според мен просто е луда. Луда или не, тя мисли, че понеже в теб е монетата, ти трябва да си я Дяволът, я някакъв зъл магьосник, който иска да съживи Демона, който живее под града.
- Какъв демон?
Птицата размърда криле, явно се опитваше да свие рамене.
- Както и да е, теб това вече не те засята. Скоро ще се съмне. Ще се видим след малко, приятел – гракна гарванът и отлетя да заеме първото място на новичката бесилка.
Нещо студено и страшно се случваше в гърдите на Кай. Щеше да умре. Сам на непознато място, един бог или дявол знае къде и никой нямаше да разбере какво се е случило с него. Дали родителите му щяха да го търсят? Дали щяха с години да се надяват да се появи от някъде, защото няма да се намери тяло? Или пък тялото му щеше да се появи в истинския свят, в неговия свят, обесено на клона на някое крайпътно дърво? Нещо в коридора пред килията издрънча. Кай не вдигна глава. Ето че идваха да му донесат последното ядене или директно да го завлекат за закуска на гарваните, които го чакаха. Вратата на килията се отвори със скърцане. Кай сви ръце в юмруци. Нямаше да се даде току-тъй. Ако ще го бесят, щеше да рита и да удря, докато може. Той замахна, но ръката му увисна във въздуха, когато видя кой беше отворил вратата на килията. Дъщерята на старицата стоеше пред него, бледа и с подпухнали очи. На лицето ѝ червенееше отпечатък от ръка.
- Ако ще бягаш – прошепна тя, – няма да е зле да побързаш. След около половин час ще дойдат за теб.
Кай не чака повторна подкана. Жената го хвана за ръка и го поведе. Минаха на пръсти покрай пазача, който спеше дълбоко подпрян на шерифското бюро. Когато излязоха навън през задната врата, жената го поведе към тясното пространство между сградите.
- Майка ми е луда. Хората в града не го вярват, но те не трябва да я хранят и да се грижат за нея. Всеки час от всеки ден. И те са подложени на непрекъснатите ѝ брътвежи за демони и чудовища.
Кай сви рамене. Нямаше намерение да спори, дъртата си беше луда. Жената погледна монетата, който той още стискаше в ръка.
- А ако имаш наистина намерението или способността да продъниш този град в ада, направи го, в името на всичко светло. Тук нищо не живее и нищо не расте. Хората са мъртви, просто още не го знаят.
Кай се обърна рязко към нея и я сграбчи за раменете.
- Къде е това "тук"? Къде се намираме?
- Не си ли се досетил още? Това е Чистилището.
3. Жената без очи
Така ѝ не разбра името ѝ. Когато чуха глъчка и разбраха, че са разкрити, двамата побягнаха. На запад градът преминаваше в пустиня, а в далечината се мержелееше нещо като купчина камъни. Жената го избута в нея посока, грабна шапката му и хукна в обратната. Едва сега забеляза, че носеше дънки и риза, подобна на неговата, и в далечината бягащата фигура спокойно можеше да е и неговата.
Камъните се оказаха входа на изоставена мина. Кай разкърти закованите напречно греди и се опита да не обръща внимание на предупредителните табели. Вътре беше прохладно и влажно. Ръждясали релси криволичеха в мрака и той ги последва предпазливо. За негова изненада релсите продължаваха едва стотина метра след първия завой и излизаха в широко осветено помещение. Стените бяха покрити с плочи, а подът циментиран. Няколко неонови лампи все още се мъчеха да светят, но сиянието им беше като на болна светулка. Вратата в дъното го изведе в друго помещение, някаква приемна. Имаше бюро, няколко съвсем обикновени на вид, макар и доста старомодни телефона и дори изсъхнал фикус. Тук повечето лампи работеха. До няколко кресла на малка масичка се въргаляха списания. Датите на тях бяха от преди петдесетина години. Тръгна по коридора в дъното. Повечето стаи бяха отключени, вратите на някои зееха, други бяха затиснати от нападали боклуци. Намираше се в нещо като лаборатория. Последва табелите към сърцевината на комплекса. Мястото се оказа огромно, отне му около час да достигне контролната зала.
В средата на сводесто помещение имаше група огромни, праисторически компютри. Лампичките на някои още намигаха. Бученето някъде под него му подсказа, че отдолу имаше генератор, който още работеше. В дъното няколко телевизора показваха различни стаи, коридори и дори пустинята и града. До тях в метален шкаф като картотека стояха подредени различни касети с дати на тях. Кай се настани в едно кресло и натъпка първата във видеото. Отне му малко време да проумее как да го включи. Най-накрая на екрана се появи зърнистото изображение на млад мъж. Говореше с лек акцент и започна с представяне на себе си и останалите учени в екипа. Кай превъртя напред.
"Спряхме се на Дедууд, един от многото запустели "призрачни градове" в Калифорния, сравнително непопулярен сред туристите, именно заради изоставената мина, която предоставя перфектните условия и нужното усамотение за проучването ни".
Превъртане.
"Целта на Пития – мъжът посочи с ръка огромната машина зад него, е да ни посочи пътя, към място, което до скоро вярвахме, че съществува само в митовете. Кръстопътищата се срещат под различна форма във всички митологии на света. Те са нещо като граница, място, където множество паралелни светове намират допирна точка. Смятаме, че именно това място са посещавали южноамериканските шамани в техните трансове..."
Превъртане. До мъжа стоеше жена на средна възраст, която му се видя странно позната.
"...Самата Пития обаче не би могла да функционира без Ана. Ана е нашият човек-портал. Едва едно дете на милион се ражда със способността да вижда света на духовете и невидимото..."
Превъртане. Пауза. Беше виждал тази жена и преди. Само че косата ѝ беше не руса, а бяла, а на очите върху състареното си лице носеше превръзка. Ана беше лудата вещица. Кай погледа още малко. Мъжът, ръководителят на проект Пития, обясняваше как свързва жената с машината, която ако поработеше, трябваше да покаже на екрана изображение на мястото, което търсеха. Кай проточи врат към потъналата в прах Пития. Мониторът ѝ беше изгърмял, а столът, на който пред очите му сядаше Ана, беше обгорял до неузнаваемост. С неприятно усещане в стомаха Кай пусна последната касета във видеото.
Пред очите му беше същата тази зала, но пълна с хора. Всички се бяха събрали около Пития в очакване на първото ѝ пускане. Пред очите им Ана, усмихната и с гордо вдигната глава, седна на коженото кресло и се остави да закрепят електроди по тялото ѝ, а на челото метален пръстен като корона. Машината заработи. Екранът премигна и оживя, появиха се линии, а после звездички. Последваха изображения, каквито хората обикновено виждат след консумацията на определен тип треви и гъби. Някакъв образ започна да се избистря. Линия. Не, път, шосе, а в единия му край наклонена на една страна стара автобусна спирка. Изображението се задържа и се превърна в каменен кръг. Погребална могила. Дъб, ударен от гръмотевица. Град, напълно потопен под водата. Картините почнаха да се сменят все по-бързо и по-бързо. Някъде зави аларма. Машината нададе тревожен стон. През цялото това време Ана беше стояла спокойно, но когато последната картина на екрана изчезна, а на нейно място се появи образът на най-обикновена врата, жената запищя. Ана се опита да се откъсне от електродите. До нея Пития започна да пуши. Мониторът се пръсна на парчета и посипа най-близко стоящите. Хората вече бягаха. Някои се мъчеха безуспешно да спрат компютрите, а няколко да измъкнат гърчещата се Ана. Внезапно изображението се разтресе. Последното, което Кай видя преди записът да свърши, беше лицето на Ана, изкривено в ненормалната гримаса, която му беше вече позната. Жената беше успяла да се откъсне от електродите, лицето ѝ беше покрито с кръв от драскотини, които сама си беше нанесла, а на мястото на очите ѝ имаше кървава каша.
Кай се отблъсна с отвращение от монитора. Монетата сякаш изгаряше ръката му. Беше от същия материал като машината, а знаците по гърба ѝ бяха същите като знаците, с които беше надписан командният пулт на Пития. Едва сега разбра какво беше "лабиринтът" на обратната страна. Парчето метал в ръката му не беше някаква чужда валута, а примитивен компютърен чип! Предпазливо, сякаш можеше да го ухапе, или от монитора да изскочи лудата вещица, Кай се доближи до машината. Когато сложи ръка върху металното ѝ тяло, усети леко жужене. Пития беше още жива. След известно търсене намери процеп достатъчно голям за чипа. Кай седна на останките от стола и потърси с очи металния ореол, който бяха сложили на Ана. За щастие не беше откъснат, висеше на подобния си на пъпна връв кабел. Ако имаше малко късмет, никой не беше човъркал настройките на машината от петдесет и пет години. Стисна очи и зъби, а жуженето на Пития заглуши ужасените му мисли.
Светлина.
Нещо се забиваше в окото и бузата му. Кай се претърколи по корем и се огледа. Намираше се средата на някакво поле. Гарванът, който го беше клъвнал, отскочи и го изгледа възмутено. Някои хора изобщо не мислеха за чувствата на другите и само се правеха на умрели. Кай се изправи, огледа се и тръгна към автобусната спирка. Зад гърба му отекна присмехулният крясък на гарвана.
***
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил