Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
Слънцето сгряваше малко пространство в края на гората. Съвсем мъничко пространство, заляно с тучната зеленина на тревата, криещо в себе си всякакви благинки, от билки и тревички до най-странни буболечки и гущерчета.
Една прегърбена фигура, облечена в стара роба, извезана с всякакви причудливи орнаменти, пристъпяше бавно, току се навеждаше, откъсваше тревичка или листенце, които само Той познаваше, хващаше гадинка, и бързо ги пъхваше в малка торбичка, закачена отстрани на пояса. Бавните движения, дългата брада със сивкавозеленикав цвят, прилична на сплетени корени, която стигаше почти до земята, издаваха една старост, но старост по-скоро блажена, отколкото нерадостна.
Старият Жрец на Флеминг. Сърцето му пееше, като гледаше слънчевата трева, и годините не му се струваха чак толкова много в такива моменти.
Старият жрец вдигна бавно глава, протритата качулка на робата му бавно се свлече назад и той остана заслушан. Заслушан в Нищото. Защото първо дойде Тишината. Не чуваше дори песните на тревите.
Тогава чу. По-скоро усети.
Мразовит полъх бавно се понесе над гората, нежно погали върховете на дърветата, после леко се спусна над тревите и се спря пред стареца. Връхчетата на най-горните листа на дърветата замръзнаха и зазвънтяха като хиляди кристалчета, удряйки се едно в друго. Студеният полъх се повъртя още малко около жреца, като че му шепнеше нещо, погали връхчетата на брадата му, които станаха на ледени кристалчета, и отлетя по пътя си.
Старецът бавно се отърси от студа, потрепера и изведнъж необяснима тъга го завладя. Премина през тялото му, проникна в душата му и нежно като с шепи обхвана сърцето му. Старият флеминг се заслуша и в нейните слова. Дали беше възможно това? Наистина ли приказките, които той като млад смяташе за старчески брътвежи, щяха да се окажат истина? През паметта му се запремятаха откъслечни думи, думите преминаха в свързани мисли, и той бавно, отърсвайки се от вцепенението, се понесе обратно към дебрите на гората, където беше бърлогата му.
Нямаше пророчества, нямаше предсказания. Просто думите на Старите, на древните Флеминги се подреждаха в съзнанието му.
„Рано или късно“ казваха те, “Нещо ще се случи с някой от Ветровете Пазители на Равновесието. Ако не се грижим за Тях подобаващо и ако не Им отдаваме дължимото, някой ден равновесието ще бъде нарушено, и тогава може да стане лошо.“
Тогава Той още не беше станал жрец и приказките му се струваха измислица, но сега, днес това, което се беше случило, дали беше началото на нещо лошо? Размишлявайки така, Жрецът стигна до бърлогата си, отметна коренищата от входа ѝ и влезе вътре.
Стъкленицата на Съдбата! Да, може би наистина трябваше да се допита до Нея. Не може би, а със сигурност. Такива мисли се въртяха в ума му, докато той се повърташе, неможейки да си намери място и незнаейки какво точно да прави. Трябваше да се допита до Стъкленицата на Съдбата и то в най-скоро време.
„Полъха от Севера“ го нямаше. Един от четирите Вятъра Пазители беше изчезнал. Но как можеше да изчезне Вятър Пазител? Това не можеше да се случи. И въпреки това шепотът на Студа днес беше недвусмислен, без излишни слова, просто и кристално ясен.
Избор на воин. Старият жрец знаеше какво означава това. Всяко едно от племената щеше да избере най-достойния и щеше да го изпрати да търси Вятъра Пазител. Най-често това бяха воини, доказали се в битки. Трябваше да отиде до Стъкленицата на Съдбата и тя да му покаже кой е избраният. След това Той трябваше да събере племето и да им разкаже решението.
Отдавна не беше ходил до сърцето на гората, където беше Стъкленицата. Негово задължение беше да Я навестява от време на време, но напоследък като че ли Я беше изоставил. А може би вътрешно осъзнаваше, че умишлено избягва да ходи при Нея, защото предусещаше наближаващите беди, но не искаше някой да му показва, че съмненията му се оправдават.
Избор на воин. Тази мисъл не даваше покой на стареца, докато се стягаше да навлезе вътре в гората. Кого ли щеше да определи Тя. Воин. Флемингите не бяха воини по душа. Да, някога бяха водили войни, но по душа бяха миролюбиви и предпочитаха да живеят навътре в гората необезпокоявани от другите племена и странници. Обичаха да се грижат за семействата си и за реколтата си от гигантска ряпа, с която се изхранваха. Обработваха пространствата между дърветата с дървени сечива и ги засаждаха със сенколюбива ряпа. За флемингите тя беше източник на живот, даваше им така ценните минерали, с които живееха.
Флемингите бяха стар народ. Не най-старото племе, което Майката беше сътворила, но едно от първите и най-интелигентни същества в този свят. Древните флеминги се бяха заселили в източния край на Голямата долина, където растяха най-гъстите и непристъпни гори, и с отминаването на луните и циклите от зими, се бяха свързали както физически, така и духовно с Дърветата и бяха станали част от гората.
Високи над два и половина метра, със сивкаво-зеленикава гладка кожа, възсухи и длъгнести същества, с дълги мускулести ръце. Мускулите им наподобяваха сплетени клони на дърво, с коси дълги, прилични на плитки от слама, това бяха горски същества. Пристъпяха бавно и плавно между дърветата, създавайки впечатление, че са мудни, но същевременно можеха да изчезнат светкавично без да издадат звук при появата на заплаха или бидейки отегчени от нечие чуждо присъствие. Майката им беше дала Стъкленицата на Съдбата за съветник, а пазител им беше „Крилатия Източен Бриз“ – най-бързият, но и най-нежен вятър, един от Четирите Вятъра Пазители на Равновесието.
Най-първи от Пазителите беше Огненият вятър. От където минеше, изгаряше всичко след себе си. Оставяше само тъга и дълбока печал с безмилостния си дъх. С него се появиха и Безводните хора. Наричаха ги Песъчинници. Дребни същества, с много тъмна кожа и вечно покрити с раздърпани парцали, които ги пазеха от изгарящото дихание на Пазителя. Земята им беше пуста, без вода и много гореща.
За да озапти желанието за разруха на Огнения Пазител, Майката на Сътворението създаде Вторият Пазител. Северният вятър. Благородния, но суров “Полъха от Севера“. Достолепен, силен, въздържан, мъдър, но и гръмовен и разрушителен в яростта си. Той усмири Огнения си събрат, и възстановиха равновесието на силите над Великата долина.
С Полъха от Севера дойдоха и снежните гиганти. Високи, бавно подвижни, благородни като Пазителя си, те бяха безмилостни воини, с развети дълги бели коси във всички посоки, почти безлики и слепи, разчитаха единствено на сетивата си.
Дълги зими минаха. Много луни се извъртяха. И двамата Пазители съумяваха да удържат крехкото равновесие на света на плещите си, докато не се оказа, че всъщност това равновесие се дължи на една непрестанна битка за надмощие. Тогава Великата Майка на Сътворението създаде последните двама Пазители. Двамата братя, Западния вятър - „Ураганния Западен Вихър“, и Източния вятър - „Крилатият Източен Бриз“. Така се възцари вечното Равновесие и всички битки между Пазителите бяха прекратени.
Пазителят Западен Вихър беше немирен, често неконтролируем, много пъти безпричинен, и любеше Дъжда. Дъжда беше прекрасна девойка, но често се държеше лекомислено, и заедно с Вихъра докарваха на народите наводнения и бури. И въпреки всичко Западен Вихър беше на почит сред народа си. Той носеше живот, макар и по своему. Като някакъв хлапак по време на игра, и все пак искрен и безкористен.
Със Западния Вихър се появиха и Хореците. Народ на здрави и непоклатими като канари хора. Не бяха надарени с изключителен ум, но бяха надарени със сила. Около два метра на бой, те бяха здраво стъпили на земята, със завидна мускулатура. Силата им беше пословична и не се плашеха от работа. Често бяха наемани за работа, от която дори и снежните гиганти се плашеха. Славата им на майстори се носеше на длъж и на шир из Великата долина, та чак и до Мъгливата Голяма Вода. Но предимно бяха каменоломци и дървосеци. Жените на хореците пък бяха дрехарки, бяха изкусни във воденето на нишката прежда по телата, от което се получаваха здрави и топли одежди.
Крилатият Източен Бриз беше най-нежният, най-ефирният, но и най-бързият вятър. Винаги на място и винаги навреме той беше вестоносецът на Великата Майка. Макар и нежен, той не беше за подценяване, защото беше умен и опасен. Източният Бриз носеше със себе си прохлада и отмора. Но и също така омая и любовна нега. Носеше настроение, но и отчаяние, мъка, заблуда и тъга. С Източния Пазител се бяха появили и Флемингите. Един от четирите древни народа на Пазителите.
Всички първични народи трябваше да се грижат за Пазителите, както и Пазителите да се грижат за народите си.
А сега от север се носеше мразовит полъх с вести, не особено добри. Леденясваше всичко по пътя си, спираше за миг, надавайки вой на отчаяние и продължаваше бясно по пътя си. Полъхът от Севера. Нещо ставаше с Пазителя. Не нещо, него просто го нямаше.
Старият жрец на Флемингите се замисли над словата на древните. Сега някой от Пазителите беше изчезнал, другите Пазители страдаха и Равновесието беше на път да бъде разрушено. Старецът събра малко ряпа, взе и една дреха, изтъкана от дебели листа, напъха ги в малката торбичка Изпътниче, метна я на гръб и потегли. Отметна коренището, което му служеше за врата, повърна се леко вдясно да си вземе подпорката, която беше от корен на гигантски благороден Ясен, и тръгна към сърцето на гората да навести Стъкленицата на Съдбата. Тя трябваше да му разкрие името и рода на воина, който трябваше да тръгне с другите трима воини в търсене на Полъха от Севера.
Преди много зими и преди много пълни луни, когато Майката създаде Равновесието и четиримата Пазители, Тя отреди Обиталището на Пазителите да бъде в Безводната земя. В земята на Песъчинниците. Те трябваше да го пазят и да се грижат за него. Тази чест Майката им отреди, защото бяха най-старото племе, защото бяха първородните. И за награда за жертвата, която даваха, и защото тяхната земя беше най-сурова, Тя ги награди. Веднъж на девет пълни луни, Четирите вятъра напускаха Пазилищата си и сменяха местата си, всеки за една пълна луна. Така над земята на Песъчинниците идваше първо Източният Бриз. Той донасяше лека прохлада над огнените нощи, и носеше със себе си сладката омая на един друг, по-различен живот. Но това не траеше дълго. След него идваше брат му, Западния Вихър. Той донасяше бури, но и много прохлада, а Дъжда донасяше мощните порои, които изпълваха коритата на някогашни забравени от времето реки. Толкова мощна и напоителна беше влагата, че за една пълна луна всичко наоколо се променяше до неузнаваемост и гърдите се изпълваха с песен за нов живот.
Последен идваше Полъхът на Севера. Бавен, могъщ, достолепен. Като се спускаше от хребетите и билата, земята под него бучеше, тътнеше и тръпнеше от стаената му и едвам удържана мощ. Воят му напомняше на бойните песни, пяти от народа му много зими, луна подир луна, тръгнали на смразяващите си битки. С един замах покриваше всичко с лед и като че цяла вечност звън се разнасяше над земята на Песъчинниците. С похода на Полъха на Севера завършваше един животворен цикъл. Цикъл на надежди, красота, любов и живителни сили.
След това Огненият Дъх се завръщаше във владенията си и само с един замах заличаваше всичко, сътворено от братята му. Тъгата и отчаянието се завръщаха отново в бърлогите си.
Подобен цикъл се повтаряше и в Пазилищата на другите Пазители, макар и не със същата сила, а много по- умерено и в равновесен синхрон със силите Им.
А сега, когато единият Пазител го нямаше, отсъствието му заплашваше да наруши цялото крехко Равновесие.
Старият жрец бавно пристъпяше по твърдата земя. На места земята беше мокра от разтопилия се лед, причинен от ледения дъх на пратеника на Полъха от Севера. На места дори нападалите по земята листа бяха започнали да гният и когато стъпеше върху тях, изпускаха задушлива смрад. Бавно, но сигурно Старецът крачеше и навлизаше все по-дълбоко в гъстата непроходима гора. С всяка крачка той приближаваше Сърцето на гората. Нужни му бяха три луни, за да стигне до Стъкленицата. През цялото време, докато пътуваше, той се носеше на крилете на мисълта. Като необуздани и диви коне се носеха и препускаха мислите му през главата. И винаги се връщаха към извинението. Как да се извини на Стъкленицата за така продължителното си отсъствие. И неусетно, без да намери някакво правдоподобно извинение, той се озова при Нея. Погали кората на Хилядолетното дърво–пазител на Стъкленицата, същевременно нашепвайки нежни напевни слова. Дървото разтвори ствола си и разкри неземно красивата си мъдрост. Жрецът коленичи, положи ръце пред Стъкленицата и започна да изрича благодарствени моления. Робата му падаше свободно върху мършавото му тяло, образувайки кръг, набразден от чудатите фигури, извезани върху нея. Благодареше Ѝ за това, че закриляше народа му и че даряваше недостойните като него с мъдрост и прозрение.
След като изпълни задължителния ритуал по оводняване на Дървохранителя, Жрецът се подготви за питанките. Докато обмисляше какво точно да запита Мъдрата, той се загледа в нея и забеляза малки драскотини по повърхността ѝ. Драскотини, които ако не се вземеха необходимите предпазности, щяха да се превърнат в пукнатини и можеше да се случи най-лошото, цялата мъдрост да се погуби безвъзвратно във всемира.
Жрецът се молеше да му биде дадена капка от мъдростта, за да узнае кой е воинът, който ще крачи рамо до рамо редом с другите воини и ще търси Полъха на Севера.
След дълги молитви жрецът изпадна в транс. Тогава на ствола под стъкленицата се изписа едно име БУЛГАРОК.
Старият Жрец бавно надигна глава, погледна писанието, постоя вцепенен няколко мига и след това потърка невярващо очите си. Какво беше това? Това не можеше да е истина.
Булгарок не беше чистокръвен флеминг. Булгарок беше по-скоро хорек, отколкото флеминг. Преди години флемингите бяха открили на пределите на Гъстата гора един почти умиращ хорек. И понеже бяха състрадателни и много чувствителни, макар и безразлични към другите племена, те решиха да се погрижат за този хорек. Замъкнаха го при Стареца и струпани всичките до обиталището му не мръднаха цели три луни, докато хорекът не се събуди. С течение на времето той оздравя. Разправяха, че бягал от някакви наемници отвъд голените мъгливи води и те го наранили и оставили, мислейки, че той ще отиде при Великата Майка.
Булгар беше неговото име. Постепенно се възстанови и тогава пролича с пълна сила неговото потекло. Макар и по-нисък от всеки един флеминг, Булгар беше много мускулест и неимоверно силен. Каквото и задание да му се възложеше, дори и най-тежкото, той без да се противи го изпълняваше и без много усилие. Булгар беше в услуга на всички.
Така постепенно го залюби най-красивата флемингска девойка. Едва достигнала зрялост на седемдесет зими, тя пожела да го вземе за мъж. И дори всички среднощни лунни песни на разубеждение от нейните сестри не помогнаха. Така хорекът и благородната флеминга се взеха. И от тях пред Майката се роди Булгарок. Дете нито хорек, нито флеминг. Или по-скоро дете повече хорек и повече флеминг. Булгарок растеше с дни. Беше взел ръста на флемингите и мускулатурата и силата на хореците. С лекота изпълняваше всички задачи дори тези, които флемингите избягваха и загърбваха за по-натам. И все пак хорекската му природа вземаше връх и то доста често. Обичаше да броди волен сред горите, да не се подчинява на правилата, макар и без да вреди. Но такова едно свободомислие за Флемингите не беше приемливо. И ето сега в момент, в който много от по-старите искаха да го отпратят или по-навътре в гората, или извън нея, и мрънкаха за това на Жреца, Мъдрата Съдба му отреждаше друга роля. Той, дивият и необуздан Булгарок, беше призван да спаси Народа.
Старият Жрец бавно се изправи. Потърка ушите си с длани, тръсна глава, нарами всепътничето си и реши. Така да е. Щом Стъкленицата Мъдроучителка така искаше, така да бъде.
Така да бъде.
Спокоен, намерил смирение и утеха в душата си, извървял дълъг, душелутащ се път, старият Жрец забърза обратно към Гората си.
Един одухотворен хаймана го очакваше най-великото приключение в Историята Флемингска.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил