Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
- Вира! - долетя загрижен глас накъде далече отдолу. - Слез долу! Всичко е наред с ветровете. Няма да стане по-интересно, колкото и да висиш там. Само може да настинеш!
Вирена Кринат обаче изобщо не се вълнуваше от здравето си. Вече почти четвърт от краткия зимен ден се катереше до скалите, застиваше някъде и затваряше очи, за да може да почувства ледения вятър, забиващ снежни иглички в лицето ѝ. Следобедът вече преваляше и гъстата, почти непрогледна мъгла се спускаше над планината, когато хората от крепостта започнаха да се притесняват за момичето. Ставаше все по-студено, а дори и Пазителка на Зимата, като нея, можеше да умре от пневмония.
- Изобщо не ми е студено - извика Вирена, надникнала през ръба на естествената ледена скала, зад която като в купа се гушеше крепостта. - Ела и виж сам - предложи на викащия я мъж, който вече зъзнеше.
- Вира, знам, че много се вълнуваш от това назначение, но вече е време да слезеш. Дядо прави задушено - опита се да я подкупи.
- Говоря сериозно, Ланс! - беше непреклонният отговор. - Качвай се при мен!
Ланс скръбно сви рамене и се подчини, разбрал, че няма да може да убеди Пазителката да се прибере, докато не ѝ угоди. С подчертано нежелание измъкна ръцете от джобовете си и се улови за заснежения камък.
- О, хайде де, Ланс, можеш и по-добре - подкани го Вирена отгоре, когато след пет минути той дори не бе стигнал до мястото, където камъните свършваха и започваше леда.
- Мога, но не искам - подразни я той изотдолу.
Когато най-сетне се добра до върха и ловко прехвърли ръба, Ланс побърза отново да пъхне ръце в джобовете си. Обиграното му око веднага различи повдигащите се в далечината снежинки и той се подготви за ледения повей, който след миг щеше да достигне и до тях.
Такъв обаче не последва.
- Ела малко насам - тихо го повика момичето. Тя стоеше на отсрещния ръб, под който се спускаше двеста метров отвесен склон от лед и изравнена скала, по който нямаше и една издатина, която да забави падането. Вятърът развяваше златистата ѝ коса и тежкото ѝ наметало. Но имаше нещо нередно в този вятър. Нещо... не-както-трябва, макар че Ланс не можеше да определи какво.
Пристъпи без колебание към ръба, с отмерени движения, застопорявайки, без дори да се замисля, ботушите си в леда.
Само след една крачка обаче застина в изумление. Полъхът, който го обгърна, беше топъл. Миришеше на слънце, нагряващо трева и влажна пръст в горещ летен ден. Сякаш вятърът изобщо не се интересуваше, че наоколо имаше само камъни, лед, сняг и мъгла. Ланс погледна към веещата се коса на Вирена и разбра какво не е наред. Горещият вятър идваше от ледените пустини на север. Течението избягваше да навлезе към завета на крепостта, но тук, където трябваше леден вятър да брули лицето, нежно докосваше топъл полъх от Севера.
- Казах ти, че тук не е студено – обади се Вирена със слаба тържествуваща нотка в гласа. Ако не друго, поне денят ѝ, прекаран на открито, вече имаше своето логично обяснение.
Ланс, който до сега се бе оплаквал от студа, изобщо не се радваше на топлината. Вместо това се наведе и докосна леда с голата си ръка, почервеняла от катеренето по мразовития камък. Повърхността вече беше покрита с тънък слой вода.
- Кога го усети? – попита тихо.
- Сутринта, при редовната обиколка – отвърна Вирена. – Но много бързо се засилва. Не знам преди колко време е започнало. И ако тук е така, то на юг...
Думите ѝ замъкнаха, но през главите им минаваха едни и същи мисли.
Всеки друг би се зарадвал на внезапното затопляне. Но двамата бяха Пазители на зимата и тяхна работа беше да се грижат такива неща да не се случват. Достатъчна беше само една мразовита нощ, след като топлото течение стопи снега, за да изгинат посевите. Ако зимата внезапно изчезнеше, дърветата щяха да започнат да разцъфват, но студовете все някога щяха да се върнат и тогава плодовете щяха да умрат. Дори не искаха да си помислят за болестите, които щяха да се нахвърлят върху хората, преди да са унищожени от зимата. Храните и животите, които съществуваха благодарение на зимата. Районите, които щяха да се наводнят, ако всичкият този сняг се стопеше.
- Хайде, Вира, ела - тихо я подкани Ланс. - Ще оправим това. Ще съберем останалите и ще го проследим.
Вирена разстроено кимна, прехапала устни. Беше стояла много дълго тук, опитвайки се да се убеди сама, че не е нищо сериозно, но сега получаваше доказателство, че не е така. Ланс съжали, че я плаши, но не можеха да си позволят да се заблуждава. Зимата беше в опасност.
***
Още преди зазоряване на следващия ден внушителна група вече се бе отправила на север. Водеше я лорд Диланс, Стражът на зимата. Зад него вървеше Вирена Кринат, Пазителката, и гледаше тревожно напред, към топлината. Следваха ги мнозина други стражи, чието недоумение се смесваше с удоволствието да усетят топлия вятър - в крепостта на север рядко имаше такава възможност. Над тях небето бе сиво и мрачно, гъсти облаци се бяха скупчили отгоре като купол.
Вървяха бавно, стараейки се да не се отклоняват от топлия полъх - той беше единственият им ориентир, след като не знаеха къде отиват.
Не след дълго въздухът започна осезаемо да се затопля, което поне премахваше предположението, че южните равнини са в по-голяма опасност от Севера. С малко късмет отвъд Крепостта можеше дори да не се усети. Мисълта, че Зимата не е в непосредствена опасност, беше обнадеждаваща, но Пазителите на зимата бяха там, за да се грижат и разследват.
Навлязоха в рехава борова гора, дърветата бяха покрити с дебел слой сняг, който се топеше само за четирилуние в годината, което би трябвало да е още далече. От клоните висяха дебели висулки лед, които по принцип изглеждаха нетопими. Но не и сега. Топлият полъх ги обгръщаше с гальовната си смъртоносна хватка. Едри капки се събираха по върховете на висулките и тежко падаха в снега, уцелваха малките дупчици, създадени от предните капки с изумителна прецизност.
- Толкова е красиво... - не се сдържа един от стражите, младо момче, което още нямаше изкарана цяла година на север.
Лорд Ланс понечи да му отговори, когато земята под тях се разтресе. Хората залитаха, загубили равновесие, някои от по-големите, но отслабени висулки се отчупиха и полетяха надолу. Големи преспи мокър сняг започнаха да се свличат и да падат като малко лавини от дърветата.
- Бягайте към откритото! - извика Диланс и сам хукна по-далече от най-близкото дърво, повлякъл стъписаната Вирена след себе си. С усилие забиваше крака дълбоко в снега, колкото и опасно да беше, за да е сигурен, че ще запази равновесие. Макар и със залитане и падане, мъжете последваха примера му и избягаха от дърветата. Трусът прекъсна внезапно, както и бе започнал. Стражите се заоглеждаха притеснено, но нямаше враг, пред когото да се изправят. Гората отново бе спокойна и неподвижна, сгушена в топящия се сняг. Облаците над като че ли се бяха разредили и гората стана по-светла.
За щастие ранени нямаше. Само двама души бяха посипани от падащите преспи и бяха целите в сняг. Единият от тях, който подскачаше в кръг и се опитваше да изкара снега от врата си, беше досегашният любител на природата.
- Още ли се наслаждаваш на гледката, Кроули? - подхвърли лорд Ланс.
Младежът по рефлекс се изпъна в стойка мирно.
- Да, сър! - заяви без колебание и веднага започна отново да подскача.
Ланс се засмя и разчупи напрежението в душите на стражите.
- Продължаваме! - провикна се.
Хората, свикнали с тежки зими, изобщо не възроптаха да се надигнат дори след раздрусването. Докато вървяха, постепенно бдителността им намаля. Наоколо започнаха да се навъртат и да чирикат птички - неотлетелите към по-топли места врабчета бяха оживени от внезапната топлина. Колкото по-топло ставаше, толкова повече кафяви врабчета и шарени синигерчета се стрелкаха около тях. Подвикваха си едно на друго, весело, игриво невъзможно. Сякаш беше настъпила вече пролет, а не беше ден от най-дълбоката зима.
Постепенно денят започна да преваля и хората се умълчаха. Толкова високо трябваше да ги брули леден вятър, който поне им беше познат, а вместо това въздухът кипеше от живот. Вече газеха не в дебел слой сняг, покрит със здрав лед, а в лесно поддаваща киша, в която краката затъваха, а после тежеше върху ботушите. Всяка крачка костваше усилие, което силно възпрепятстваше разговорите.
Умората беше надвила дори притесненията на Вирена, която все още се мъчеше да върви отпред, но погледът ѝ, който ту следеше краката ѝ да не се спъват, ту се отнасяше нагоре, към прехвърчащите между заснежените клони птички, не бе така бдителен.
Затова, когато случайно мярна зеленото петно трева в дъното на плитка долинка, тя се закова на място от изненада. Вървящият зад Вирена (и тайничко съблюдаващ тя да не падне) Ланс едва не се блъсна в нея. Погледна я изненадано и проследи погледа ѝ, а после и той видя тревата.
Беше огромен зелен кръг, където снегът се бе разтопил и младите стръкчета трева бяха поникнали за нула време. В тревата се бяга сгушили множество птичета и чуруликаха жизнерадостно. Топлината се усещаше силно и направо лъхаше в лицата на приближаващите се. Стражите на Зимата трябваше да признаят, че са леко подозрителни към това внезапно подобряване на времето.
Дори не дочакаха заповедта, а веднага се спуснаха да изследват кръга. Първото им наблюдение беше бързо. Някой посочи нагоре. Топлият, издигащ се нагоре стълб разпръскваше ниските облаци и над тях вече се виждаше късче небе.
- Тук има топъл тунел! - обади почти веднага един от страж, едър мъж, прекарал половината си живот в Ледената крепост. Стоеше точно в средата на зеленината, изглеждаше потънал до кръста в нея. Ланс, който в същия момент оглеждаше плавната границата между снега и тревата, веднага тръгна към него.
Диланс предпазливо надникна в дупката. Горещият вече вятър го удари в лицето. В едната ѝ стена бяха изсечени стъпала, които стигаха до полегат тунел, който потъваше осветен отвъд полезрението му.
Не виждаше достатъчно от тук. А любопитството го глождеше толкова, колкото и дългът го караше да слезе долу. Вдигна глава и едва не я удари в тази на Вирена, която също надничаше в дупката. Почти не я бе усетил.
Погледът ѝ се впери в очите му, проблесна, и се отклони надолу. "Слизаме ли?". Ланс лекичко кимна и устните му се разтеглиха в усмивка. "Разбира се."
Надигна се и по навик понечи да изтръска коленете си от снега, но такъв нямаше.
- Няма да карам никого да слиза долу! – заяви той. Гласът му отекна в дърветата и накара хората, и дори птиците, да замълчат. Когато лорд Диланс имаше да каже нещо сериозно, нямаше как да го пропуснеш. – Който не иска да слиза долу, ще остане тук да пази входа на тунела, и това е не по-маловажна задача. Но който, като мен, умира от любопитство, ще има невероятната възможност да разгледа.
За гордост на Ланс, четирима от осмината стражи поискаха да слязат долу, а сред тях беше и младият Кроули, за когото имаше големи надежди.
След кратка подготовка шестимата внимателно се заспускаха един след друг по стълбата. Оказа се по-дълбоко и по-тъмно от очакваното. Това, което отгоре изглеждаше само два метра, отдолу беше много повече, а отворът горе с късчето небе изглеждаше много мъничък. Желанието на един от стражите да подготви факли напълно се оправда и след малко работа с огнивото вече имаха и по-стабилна светлина, различна от слабото сияние, идващо от края на тунела или от повърхността, откъдето надничаха лицата на останалите стражи.
Лорд Ланс огледа равните, здрави стени. Бяха черни като нощта, а малки късчета слюда блестяха на свелината на факлата. Нямаха и най-малък дефект, нищо не нарушаваше съвършената им повърхност. Тунелът беше объл, три пъти повече в диаметър, отколкото бе висок Ланс - човек едва ли можеше да изгради такова нещо, с колкото и инструменти и време да разполага.
Сам Ланс задържа впечатленията си за себе си, но до него Вирена и Кроули ахнаха с изумление.
- Хайде, продължаваме - подкани малката си група Диланс и пропусна мъжа с факлата пред себе си, за да води съссветлината.
Вървяха известно време напред, дивейки се на пътя. Внезапно поредният горещ полъх премина през тях и се заигра с вече разхлабените им наметала. Пламъкът на факлата потрепна и изгасна.
След секунда на мрак очите им свикнаха и се оказа, че факлата изобщо не им е била нужна. Напред тунелът ставаше все по-светъл, с бялата, ледена светлина на зимното слънце. Тя рисуваше странни и красиви фигури с отблясъците по стените и навяваше накакво хладно спокойствие въпреки топлия въздух наоколо. Стъпките им започнаха да отекват на широко.
- Чухте ли това? - внезапно извика Вирена.
Стражите и Ланс се спогледаха с недоумение.
- Не го ли чувате? - ахна тя и преди някой да успее да я спре, хукна напред.
***
Вирена Кринат стоеше на прага на огромна пещера. Светлината идваше от тавана, представляващ дебел слой лед, прозрачен като стъкло. Яркото слънце смело минаваше през него, за да освети необятното пространство долу.
Вирена не можеше да си представи как, като не беше под открито небе, но пещерата беше пълна със сняг. Краката ѝ газеха в големи пухкави преспи, които бяха натрупани на изящни фигури, сякаш добродушен вятър си бе играл с тях. Погледът ѝ се простираше до далечните стени, чийто цвят не се виждаше от натрупалия по тях сняг. Очите я заболяха от цялата белота, но тя продължаваше да гледа. Гледаше, докато не различи помръдващата бяла фигура под снега.
"Време ли е?" – отново отекна в главата ѝ мощният, нечовешки дрезгав глас, който бе чула като шепот преди малко. Сега беше като удари на тъпани вътре в черепа ѝ. Една от преспите се размърда и отръска, а топъл вихър лъхна лицето ѝ. В дланта ѝ капна капчица от тавана, който започваше да се топи.
Снегът се извиси и падна, за да разкрие огромна глава, синкава като сиянието, което се вижда, когато пробиеш тясна и дълбока дупка в снега. В съзнанието ѝ се пробудиха всички детски приказки, които някога беше чела. Огромните шипове, люспите, непогрешимата форма... самият факт, че главата беше толкова голяма, че можеше да се изправи до нея, и пак нямаше да може да пипне върха ѝ...
Главата на дракона се спусна върху снега. Едно голямо черно и лъскаво око се отвори наполовина и се втренчи в нея.
"Трябва ли?" – попита я драконът. Вирена имаше чувството, че ще се пръсне от тътена на този глас. Залитна под силата.
Светлите крила, достатъчно големи да покрият голяма къща, потрепериха и снегът падна от тях. Разпериха се бавно, някак с нежелание.
"Не искам..." – отекна в главата на Вирена. – "Още ми се спи." – Чак тогава тя осъзна, че това е гласът на сънен дракон. Дракон, който не искаше да се събужда.
Опита се да преглътне качилото се в гърлото ѝ сърце и все още замаяна от силата, пристъпи към дракона. Беше най-красивото същество, което някога бе виждала. Протегна ръка, за да го докосне, и с изненада откри, че не я е страх.
- Шшш – прошепна успокоително. Ръката ѝ се придвижи под окото му, по муцуната, край големите зъби, които лекичко проблеснаха, когато драконът изпръхтя доволно и примижа. Кожата му бе гореща и излъчваше топлината, която се усещаше километри на юг.
В главата ѝ влетяха картини, спомени на дракона. Земята беше млада, стотици дракони изпълваха небето. Отекна пляскане с крила и рев. Дори драконов смях, който беше звук, невъзможен за описване. А после дойде зимата. Драконите опитваха да стопят снега, но не успяваха. Повечето си бяха тръгнали. Но той беше останал. На него му харесваше. Можеше да издишва пламъци, които изпепеляваха цели гори, но обичаше мъничките снежинки. Обичаше да скача в тях, да усеща хлада им по кожата си. А после, преди хиляда години, Вечната зима бе свършила и сезоните бяха започнали да се сменят бързо. Той трябваше да иде да повика своите и да им каже, че времето вече е хубаво, но се беше уморил. Беше намерил това единствено останало в този свят кътче, покрито постоянно с любимия му сняг. И беше решил първо да си почне.
И сега не му се ставаше.
"Може ли още пет години? Само пет години?" – Вирена вече ясно разпознаваше сънените нотки в гласа на дракона.
Спомни си, когато беше малка и майка ѝ я будеше. Ако не дръпнеше завивката, винаги получаваше повече от своите пет минути и се успиваше...
- Вира! – извика някой от входа на пещерата.
Драконът се сепна и вдигна глава. Стените се разтресоха от ниско му ръмжане. Крилата му се размърдаха горещият вятър ги удари, а топящият се сняг се свлече от гърба му.
Диланс и четиримата стражи се бяха заковали на прага и гледаха с ужас. Стражите – дракона, а Ланс се взираше в нея.
- Тихо, Ланс! – прошепна през зъби Вирена. – Той се опитва да си доспи!
Ланс я погледана неразбиращо, сложил ръка на меча си. Вирена не искаше и да си помисли какво ще стане, ако извади меч пред дракона. Всички щяха да свършат като смелите и препечени рицари в приказките.
Ами ако новият ѝ приятел се разсънеше и отидеше да викне своите? Какъв беше шансът те да не искат да се върнат? Целият свят можеше да стане драконова територия. Гореща. Този дракон обичаше зимата, но останалите... Може би щеше да успее да го убеди. Все пак таяха една и съща привързаност към снега.
Вгледа се в очите на Диланс и му направи успокояващ жест. "Довери ми се." После погали дракона и той сякаш разбра същите думи, защото главата му отново се отпусна.
- Приятелите ти са на хубаво място, нали? – попита тихо.
Голямото лъскаво око се впери в нея.
"Даа. Там е топло, но на мен не ми хареса... затова се върнах после."
Вирена отпусна една облекчена въздишка. Тук все пак имаше зима, можеше драконите да не искат да се върнат.
- А на теб ти харесва да си дремеш тук?
"Даа" – отново провлачи драконът, с глас като далечен буреносен гръм. – "Но ме е страх да не се стопли, без да усетя."
- Спокойно – прошепна Вирена. – Ние сме пазители на зимата. Ще те пазим.
Радостната въздишка едва не я събори. Тя почувства как драконът се влива сънливо в нея и разглежда всяко кътче от душата ѝ. Така можеше да си позволи да е доверчив. Изведнъж Вирена много се зарадва, че не се опитва да го излъже.
- Щом ти харесва, а няма защо да се притесняваш за приятелите си, – добави с мил глас Вирена, – не виждам защо трябва да променяш нещо.
"Наистина" – зарадва се драконът, а голямото око се притвори. – "И ще ме пазите?"
Вирена го потупа утвърдително. Кожата на дракона започна да изстива, а присъствието му в главата ѝ – да намалява.
"Завий ме..." – отекна лекичко далечният, вече, глас.
А след това я лъхна познатият северен студ.
Вирена плахо свали ръка от муцуната на дракона. Продължаваше да чувства спящото му присъствие в себе си. Щеше да го пази, докато сънят му свършеше. А дори и след това щяха да останат свързани. Вирена щеше да прекара остатъка от живота си, чувствайки дракона в себе си и до себе си. И дори, гледайки голямата светло синя глава, от която в момента се излъчваше безмерно спокойствие, се радваше от това.
Вдигна една шепа сняг и я положи върху муцуната на спящия дракон. Тя не започна да се топи веднага.
- Ланс, момчета, помогнете ми да го завием! – подкани ги тя и след съвсем малко обяснения, петимата се заеха да покрият със сняг огромното тяло на дракона.
Пазителите на зимата си имаха нова грижа.
И зимата си имаше нов пазител.
Оттогава, когато задуха топъл полъх от севера, го наричат Драконов вятър.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил