Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"
~~~
– Усети ли го?
Гласът на Ерна звучеше доста приглушено, поради трансатлантическото разстояние и някои все още неотстранени дефекти на съвременните технологии. Много по-добра връзка предоставяше телепатията, но наличието на други нови съвременни технологии ни принуждаваше да сме по-внимателни с използването ѝ.
– Че какво има толкова за усещане? – попитах, поради току-що споменатото, по традиционния начин за по-голямата част от човечеството, тоест в слушалката, аз. – Всички медии тръбят само за глобалното застудяване.
– Това е само следствието – поясни ми Ерна. – Не усети ли първопричината?
– Усетих нещо, ама много слабо – отговорих ѝ аз.
– Сигурно, защото си доста на юг – предположи Ерна. – Зиги твърди, че е доста силно.
Това си беше чиста проба куртоазия. Не само Ерна и аз, но и всички останали от нашите знаеха, че магическите ми способности бяха едни от най-слабите в групата.
Зиги обаче обичаше да се подвизава на границата на Крайния север. Това означаваше, че случилото се бе някъде там. Което, свързано с глобалното застудяване, бе доста логично.
– Добре – казах след тези си разсъждения. – Обясни ми по-подробно за какво става въпрос!
– Има опасност да се повтори провалът ни с динозаврите... – започна Ерна. – По-добре е обаче да се срещнем лично, защото положението е сериозно.
Когато Ерна каже: „Сериозно”, положението обикновено е повече от сериозно.
– Кога и къде? – попитах лаконично, пришпорен от току-що споменатото обстоятелство.
***
Няколко часа по-късно пътувах към указаните ми място и време по един от традиционните за човечеството начини – със самолет. Не че с метла щеше да е по-бавно, но както вече споменах, се стараехме да скандализираме колкото се може по-малко споменатото вече човечество. А и използването на аеролиниите си имаше своите предимства. Например, усмихнатата стюардеса, поднасяща ти пожеланата от теб напитка.
Именно това удобство ми изигра лоша шега.
***
Събудих се съвсем не на указаното ми място, а представата ми за времето никаква я нямаше.
– Къде съм? – попитах или ми се стори, че го направих.
Отговор нямаше. Опитах се да се размърдам, защото изведнъж усетих, че ми е студено. Оказа се и че съм се схванал. Все пак успях да раздвижа, въпреки протестите им, мускулите си и да наподобя седнало положение, опирайки се на ръце зад гърба си.
Помещението определено не бе вътрешната част на иглу, защото в противен случай ескимоското жилище би трябвало да е с големината на Бъкингамския дворец. По всичко останало обаче доста приличаше на такава. Големите ледени блокове, поставени един върху друг, свиваха диаметъра на покритото пространство в куполообразен таван. Мебелировката пък успешно можеше да си съперничи със спартанско обзавеждане по простата причина, че такава напълно липсваше. От констатацията на този факт ме втресе от студ, защото изведнъж осъзнах, че досега бях лежал, а сега полуседях на... ледения под. Леден, не само в преносния смисъл. Това ми откритие предизвика толкова бърза реакция от моя страна, че мускулите ми този път дори не успяха да протестират. Заел вече вертикално положение, продължих с инспектирането на помещението. Не че имаше кой знае какво още да се види, при положение че не се забелязваше нито нещо, подобно на вход, нито такова, подобно на изход. Какво оставаше пък за прозорци. Екстрените обстоятелства изискваха екстрена реакция, поради което забравих самовтълпяваната си с години предпазливост и прибягнах до магическите си способности. По-точно, опитах се да прибягна до тях, за да се ориентирам малко по-добре в обстановката, но се оказа, че в момента те не бяха на разположение. Отначало не повярвах на усещанията си и опитах отново. Резултатът не се промени ни на йота. Бяха ме блокирали.
Потиснах опитващата се да ме обхване паника и се заех с другото, което можех да върша по-добре – мисленето. От само себе си се налагаше изводът, че не бях попаднал по собствено желание тук. По-трудно бе с определянето на това чие бе желанието. Определено някой бе имал голяма нужда от това. Не се изключваше, разбира се, и възможността за случайна грешка.
Всъщност, съвсем скоро тя бе изключена, защото в една от стените се появи очертанието на врата и през нея влезе... Не можеше да се каже, че е Ледената кралица, въпреки че мястото и телосложението ѝ под ефирната ѝ дреха бяха подходящи, но диадемата на главата ѝ не прикриваше руса, а черна коса, а мургавото ѝ лице изпъкваше като още по-мургаво на фона на снежнобелите стени.
– Аз съм Казуа – представи се без предисловие тя.
Името ми напомняше нещо, но не си спомнях точно какво. Реших, че е по-добре да не затруднявам мозъчния си център, а да се ориентирам по по-нататъшния диалог.
– А аз съм Крис – отвърнах с добро възпитание на доброто възпитание аз.
– Всъщност, ние знаем кой сте? – отрони се от тъмночервените устни на Казуа.
– За съжаление, не мога да кажа същото и за мен по отношение на вас – озвучих факта аз.
– Врагът – каза с усмивка не съвсем ледената Ледена кралица. – Поне сме такива в представите ви.
– В представите на кого? – поинтересувах се аз, защото, що се отнасяше до мен, кратката форма на местоимението можеше да се отнася до две общности – човечеството, като цяло, и екипът ни, в частност, който не бе точно част от човечеството.
– На твоите хора – учуди ме с откровението си Кауза. Изглежда бе твърде уверена, че не бих могъл по никакъв начин да попреча на плановете им, каквито и да бяха те.
– Изглежда наистина знаете доста за мен – реших да поотдалеча темата от останалите от групата ни аз.
– Не само за теб – върна я обаче в досегашното ѝ русло Казуа.
Това не бе толкова лошо, защото окончателно ме убеди, че присъствието ми тук не бе случайно или следствие от някаква грешка и бе свързано определено с телефонния ми разговор с Ерна и реалните, и евентуалните последствия от него, до идеята, за които така и не бях стигнал.
– Доколкото разбирам – започнах да оформям в думи изводите от последното аз, – вие сте свързани по някакъв начин с глобалното застудяване. Така ли е?
– Определено е така – бе отзивчива отново събеседничката ми. – И то не за първи път.
– Хм... – опитах се да подредя мислите си в рамките на времето, използвано за произнасянето на тези два звука. Естествено, това време бе недостатъчно, но пък мисълта ми течеше бързо. – И какво целите с това? – зададох първия попаднал ми от хилядите въртящи се в главата ми въпроси.
– Каквото и миналия път – отговори ми Казуа. – Смяна на господстващия вид.
– Искате да кажете, че... – този отговор обаче изискваше повече размисъл.
– Точно това искам да кажа – реши този път да не ми улеснява много живота моята събеседничка.
Усетих как възможността да науча какво точно е искала да каже ми се изплъзва със свръхзвукова скорост и трескаво започнах да търся продължаване на разговора в тази посока. То обаче също ми се изплъзваше, така че не ми оставаше нищо друго, освен да попитам направо:
– Какво все пак имахте предвид под миналия път? – И продължих, стреляйки напосоки: – Да не би да става въпрос за динозаврите?
Всъщност, само отначало ми се бе сторило, че съм задал ей-така този въпрос. След като прозвуча от устата ми, се сетих, че спокойно би могъл да е продиктуван на подсъзнателно ниво от онова, което ми бе споменала Ерна в последния ни телефонен разговор.
– Точно за тях става въпрос – бе отговорът, който приех като награда за проницателността си, макар че тя бе заслуга на подсъзнанието ми. От друга страна, обаче, нали то бе част от мене. А събеседничката ми продължи: – Тогава успяхме, въпреки усилията ви. Както ще успеем и сега...
Изведнъж картината взе да се прояснява в съзнанието ми.
– И тогава ли отвлякохте някой от нас? – попитах, колкото се може по-небрежно.
– Нещо такова. За съжаление, не всичко мина по плана и бе допусната жертва... – придоби тъжно изражение Казуа. – Което е напълно против принципите ни. А вие не знаете ли?
Всъщност знаех. Обаче не точно от тази гледна точка. Именно тази жертва – загиването на един от нашите, при това най-добрия – ме бе довело на тази планета. Казано по-просто, ме бяха изпратили на неговото място. Не бяха обаче благоволили да ме въведат в подробностите. Бях уведомен единствено за целта на екипа ни, а именно – запазване на всяка цена на господстващия вид на планетата, който в момента бе от вида Homo Sapiens. Докато тези мисли минаваха като фон в съзнанието ми, на преден план изпъкна друга.
– Този път обаче сте сбъркали – заявих категорично, – защото аз в никакъв случай не съм...
Едва не изохках от болката, вследствие на прехапването на езика си. Не бе необходимо да улеснявам врага с информацията, че са отвлекли най-слабия магьосник от екипа ни.
– Няма как да сме сбъркали – усмихна ми се почти мило Казуа. Е, не съвсем топло, но при други обстоятелства, можеше да се приеме, че усмивката ѝ би могла да разтопи поне малко леда – ако не този около нас, под нас и над нас, то поне онзи между нас. – Не е важна менталната или, ако предпочитате, магьосническата сила, а това, че един от вас ще липсва...
Не се учудих, че бе успяла да разбере какво съм си помислил. Четенето на мисли не бе проблем и за мен, при положение че не бяха блокирали по-особените ми, нека да ги наречем така, способности. Затова, вече наясно донякъде с общата картинка, насочих мисълта си към действията, които би трябвало или бих могъл да предприема. Което, обаче, не ми попречи да задам следващия си въпрос:
– И какво толкова сте му набрали на човечеството?
– Да кажем, че от гледна точка на нас, реалистите, то е един твърде агресивен вид, който ще създаде доста неприятности, когато излезе свободно в космоса. Освен това е изгубило още в зародиш магическите си способности и залага на технологичното усъвършенстване. А технологии и агресивност е доста взривоопасна смес, която вече неведнъж е водила до тежки последствия в галактиката.
Понечих да възразя, но Казуа ме изпревари:
– Знаем, че от вашата гледна точка, тази на идеалистите, нещата не стоят точно така, но това не може да повлияе на действията ни.
Тогава ми хрумна един малко страничен спрямо сегашната ситуация въпрос:
– И с динозаврите ли проблемът бе същият?
– Не, те просто бяха непродуктивен от гледна точка на разумността вид.
„Интересен начин да кажеш, че нещо е излишно” – помислих си аз, докато продължавах да се мъча с мисловното проиграване на вариантите на евентуалните си действия оттук-нататък.
Противникът обаче ме изпревари отново, защото в този момент в помещението се появи още едно действащо лице. Ако се бе появила първо тя, можех отначало да приема идеята, че все пак съм на гости, макар и против волята си, на Ледената кралица, защото бе пълна противоположност на Казуа. Бе блестящо руса, с ясно изразени европеидни черти, сини очи... А одеянието ѝ, в сравнение с което можеше да се каже, че ефирно-прозрачната рокля на първата ми посетителка е най-малкото арабско женско облекло, ако не и огромна дебела шуба, разкриваше доста пищни прелести...
– Всички са готови, Казуа – проговори новодошлата, без да прояви, какъвто и да е интерес към мен. Или поне не такъв, какъвто проявявах аз към нея. – Само тебе чакаме.
– Идваме – отзова се Кауза и махна елегантно с ръка...
Ако не бе последната ѝ дума, щях да реша, че не ние сме се преместили, а помещението, в което бяхме, се е понапълнило с народ. Това ми впечатление се подкрепяше от факта, че между двете ограничени от ледени стени пространства нямаше никаква разлика, а и по отношение на мебелировката, тоест на липсата на такава, те бяха напълно идентични. Освен мен и двете дами, които бях видял до момента, имаше още единадесет души от двата пола и на различна възраст. Един от тях, мъж, на външен вид над петдесетте, с прошарена коса и дебели, почти побелели мустаци, се приближи до нас и се обърна към Казуа с въпроса:
– Защо си го довела?
Очевидно визираше моята скромна личност.
– Реших, че ще е по-добре да е пред очите ни, за да не му хрумне някоя глупост – усмихна му се Казуа. – Не че може да ни попречи, ако не е наоколо, но не ми се иска да се случи същото като предишния път...
Прошареният ме измери с поглед, сякаш ми взимаше мярката, от което не се стърпях и вметнах:
– Грижа за врага, а? Напълно в рамките на изискванията на Женевските конвенции...
– Да го бе оставила да си троши главата... – изсумтя мъжът след още известно време взиране в мен. – Нямаше да сме виновни за това, както не бяхме и миналия път...
– Както казах, Орм, – втвърди тона Казуа, – предпочитам онова да не се повтаря. Не е в стила ни...
– Добре – сви рамене Орм, – ти си шефът, а и наистина традициите трябва... И така-нататък. Не е зле обаче да започваме, защото ще изпуснем точния момент и ще трябва доста да почакаме до следващата възможност.
Запознат с безсмъртието на вида ни, реших, че неговото „доста” можеше да се измери най-малкото с векове, ако ли не и с хилядолетия. А тринадесетте човека в помещението престанаха да ми обръщат каквото и да било внимание, хванаха се за ръце и образуваха кръг. След продължила известно време тишина над кръга започна да се извисява някакъв монотонен звук, в който тренираното ми ухо и личният ми опит разпознаха напяването на магически кръг, подготвящ се да подтикне с менталните си сили някакво естествено действие. В случая, доколкото си бях изяснил от случилото се и чутото досега, да засили процеса на застудяване на планетата.
Умът ми продължаваше да търси трескаво изход от ситуацията. Гледката на тринадесетте... хм... души – или може би бе по-правилно да ги нарека „същества” – пред мен обаче ме разсейваше. Представях си как единадесетте мои съекипника – да, нашият магически кръг се състоеше от дванадесет души – се чудеха в момента къде ли съм и какво да предприемат, опитвайки се по всякакъв начин да се свържат с мен. Изведнъж от двата наслагващи се един върху друг образа – реалния, на тринадесетте души пред мен; и въображаемия, на дванадесетте души, включващ и мен – започна да се избистря някаква идея. Бе свързана с числата. Тринадесет, дванадесет; тринадесет, дванадесет... Да, в това определено имаше нещо... Магически кръг от определен брой хора... Или същества, все тая... От определен брой... Направо чувах как мозъкът ми скърца от усилието да оформи идеята в някакво действие. За да постигнем определена цел аз и моите хора, трябваше да бъдем дванадесет. Нито повече, нито по-малко... За да постигнат целта си тези пред мен трябваше да са тринадесет. И може би – също нито повече, нито по-малко... Или пък... Нито по-малко, нито повече... Повече!!! Последната мисъл ме изправи на крака. И в преносния, и в буквалния смисъл, защото не бях забелязал кога бях приседнал върху ледения под. Дори не бях почувствал студа му. Като се сетих за студа, се замислих как на Казуа, на русокосата красавица и на другите индивиди от нежния пол, които присъстваха в помещението им, не им бе студено в тези ефирни или почти липсващи одежди. Стоп!!! Не трябваше да се разсейвам, а да действам... И аз се задействах. Втурнах се към магическия кръг пред мен и се вклиних между Казуа и русокосата хубавица, която стоеше от дясната ѝ страна. В течение на някакъв си миг успях да разделя вплетените им една в друга ръце и да ги хвана с моите. Веднага почувствах как магичната или, ако предпочитате, менталната сила, която течеше по кръга, се опита да ме включи в него. Това, че бях блокиран, обаче не ѝ го позволи. И кръгът започна да се разпада. Не в буквалния смисъл, разбира се, защото никой не пусна ръцете на хората до себе си. Просто магията не можеше да функционира правилно.
– По дяволите! – изкрещя Кауза. – Отблокирайте го!
На мига усетих как магията започна да протича и през мен. Едновременно с това до мен достигнаха телепатичните въпроси на моите хора, които можеха да се сведат под общ знаменател до: „Крис, къде си?” Нямах обаче време да им отговарям, защото изведнъж съзнанието ми бе прорязано от мисълта: „Ами ако техният кръг може да функционира и с повече от тринадесет души?” И веднага взех единственото правилно, макар и нежелателно за мен решение. Блокирах сам магическите си способности. Нежелателността в случая се състоеше в това, че самоблокирането бе окончателно и безвъзвратно. След него губехме завинаги магическата си дарба. И съответно – безсмъртието си.
Двете жени от двете ми страни усетиха какво съм направил, както и всички останали в кръга, и задърпаха ръцете си от моите, но аз ги стисках здраво. Безценните – и за тях, и за мен – мигове се точеха бавно... Най-накрая разбрах по безумните им погледи, че сюблимният момент е отминал, и ги пуснах. След което се отпуснах изтощен на ледения под, без да усещам студа му, и избухнах в луд смях. Смеех се и се смеех... Кикотех се като луд и дори си позволих лукса да се изтърколя по гръб и да заритам в екстаз с крака във въздуха.
Смеех се, защото бях успял да ги победя, въпреки незначителната си, а вече и несъществуваща магическа сила. Недоброжелателните им погледи, отправени към мен, въобще не ме притесняваха. Та нали ми бяха намекнали, че не си падат по саморазправата със себеподобните си. И тогава ми хрумна... Та аз вече не бях един от тях! Нали самоблокирането ми ме бе превърнало в обикновен смъртен?!? А с действията си те целяха унищожаването на всичките като мен?!?
Тези мисли обаче предизвикаха още по-буен пристъп на смях у мен. И заплахата в погледите им се превърна лека-полека в недоумение.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил