Казват, че човек не може да избяга от съдбата си. А може би е обратното, съдбата не може да избяга от собственика си. В живота на всеки индивид идва момент, когато трябва да преосмисли събитията, които са го довели до този момент в живота му.
Съдбата ни всъщност не е някакво необозримо бъдеще, което никой не може да предвиди. Тя е просто съвкупност от правилните решения, грешките и всички незначителни жестове, които сме правили или сме решили, че не е необходимо да направим.
Казват, че когато гледаш към смъртта, през дулото на пистолет, застанал на няколко метра пред лицето ти, времето забавя своя ход. За момент целият адреналин в тялото ти нахлува в главата и се чувстваш всемогъщ, защото инстинктът ти за самсъхранение разкъсва обвивката на облика, който си градил с години, на онова, което те прави теб самия и хората виждат във всекидневието си. Но дори тогава, в този момент, в който всичко е по-ярко, по-живо, по-ясно, цялата тежест на собствената ти съдба те застига и те засипва като лавина и ако късметът ти се усмихне, може и да живееш, за поне още малко.
***
Беше късна зима, всичко беше потънало в сняг, а в нощното небе се прокрадваха тъмни облаци, които закриваха луната. Вятърът духаше слабо, но ледените му пръсти се впиваха дълбоко и пронизваха човек чак до костите.
Времето навън като че ли действаше в синхрон със събитията по света. Масови безредици в близкия изток, рязък скок в цените на петрола, слухове за надвиснала война. Всичко това беше като една невидима виелица, която върлуваше из улиците на всеки град в света. Караше хората да вървят напред и да си проправят път през нея, но със сведени глави и отпуснати рамене, върху които тегнеше собственият им впряг от проблеми.
Кризата, която заля света през 2008, все още не беше отшумяла напълно, тъкмо когато всички си отдъхнаха и икономиката се стабилизира, в хоризонта на нашето светло бъдеще, както го наричаха политиците, започнаха да се мътят буреносни облаци, които бързо настъпваха. Никой не знаеше какво ще донесат, но те бяха там, надвиснали, чакащи, готови да ни връхлетят в най-неподходящия момент.
Казвам се Джей Мънро, доскоро работех като следовател от отдел „Убийства“ към полицията на Ню Йорк. Първо ме отстраниха, защото счуших челюстта на заподозрян по време на разпит. Който и да ме попита, мога да отговоря с ръка на сърцето, че си заслужаваше. Мръсникът беше отвлякъл и убил 3 жени, съпрузите им бяха намерени в домовете им, пребити до смърт и осакатени. Проблемът – нямахме достатъчно доказателсва, за да го обвиним, единствено, че е бил и на трите места в посочените часове от съседи и очевидци, но никой не е станал свидетел на самите убийства и отвличания. Няколко седмици по-късно го хванахме в крачка, след като си мислеше, че всичко се е разминало. Застрелях го, точно преди да разбие главата на партньора ми с десет килограмов чук за разбиване на камъни.
От там нещата тръгнаха надолу. След като прекарах две седмици в самоналожено заточение в един бар и унищожавах алкохола им без особен оглед на собственото си здраве, един от най-старите ми приятели ме потърси. Джеф Мърсър, с него се познавахме още от академията, само че той хвана дългия път към ФБР, а аз реших да помагам на обществото от по-низша позиция на провораздавателните органи. По-късно, след един особено тежък случай, Джеф се отттегли с почести от бюрото и отвори частна детективска агенция.
Ако знаех в какво ще ме забърка Мърсър, още в началото на работата ми за него като частен детектив щях да му откажа, но няма бивши ченгета. Когато петнайсет години си бил в системата и единственото, което можеш да правиш както трябва, е да ловиш психопати и да изследваш най-болните части от човешката психика... е, предполагам, че ще разберете защо приех преложението му, освен това храната, дрехите и всичко останало струват пари.
Случаят, който разследвах малко по-късно след като започнах работа при Джеф, започна като най-обикновено изчезване. Родителите на изчезналия се свързаха с нас чрез наш предишен клиент. Възрастната двойка бяха покрусени, от изчезването на сина им, млад мъж на около двайсет и пет, добре сложен, от снимката, която ни дадоха, ми стана ясно, че не е бил и най-популярният в училище. За сметка на това резюмето му включваше 3 дипломи по електроника, компютърни системи и телекомуникации, четири препоръчителни писма от фирми, в които беше карал стажове, и няколко международни награди от олимпиади по физика и математика. Родителите му споделиха с нас всичко, което знаеха за навиците на сина си, откакто се беше пренесъл в Ню Йорк преди шест месеца.
Първо посетихме работното място на младежа. Главното седалище на една от най-влиятелните компании дори преди Войната – Уебриум Технолъджис. Най-големият производител на електроника и компютърни системи в света. Сградата беше построена на мястото на Кулите близнаци, малко след изчезването им при първото „Явление” през 2001г.
Иновативната нанотехнология на Уебриум беше превзела света за дни, направиха милиони от масовото разпростренение на портативните си, мултифункционални, персонални пинове. „Кърфиците” представляваха свръх модерни компютри, през които минаваше цялата информация на дадено лице. В тези пинове се намираха документи, автобиографии, заменяха кредитните карти, даваха бърз достъп от всеки ъгъл на света до „Техно-стрийм”. Няма да споменавам приложенията им като телефони и всичко останало, с което сме свикнали вече. Някои от най-скъпите модели бяха мощни колкото персонален компютър. Уебриум спечелиха сърцата и умовете на хората с тези малки, електронни произведения на изкуството.
Човекът, с когото говорихме първо, беше мениджърът на отдел „Нанотехнологии”.
- Господин Пиърс, благодаря ви, че ни приехте. – Джеф обичаше да кара хората да се чувстват спокойни, винаги започваше отдалече. Аз само наблюдавах, все още бях нов в частния сектор, не исках да размътвам водите, преди да видя как се играе играта.
- Господа, разбрах, че сте тук във връзка с изчезването на Матю Пери. С какво мога да съм ви от помощ? – гласът на Пиърс беше нисък, усещаше се леко притеснение.
- Нещо притеснявало ли е младежа в последно време, да ви се е струвал разтревожен или угрижен за нещо? – Докато Джеф говореше, само мед не му капеше от устата, притежаваше един от онези редки гласове, които просто доставят на хората удоволствие да ги слушат как говорят.
- Не, не мисля. Той беше доста умълчан, обикновено не говореше много с колегите си, освен ако не е по работа. В повечето случаи прекарваше времето си пред компютъра си и в лабораторията, – очите на Пиърс от време на време шаваха към тавана, явно в опит да си спомни нещо повече, но Матю не беше оставил кой знае какво впечатление у шефа си.
- Надявам се нямате нищо против да разпитаме колегите му? – Запита Джеф и усмивката му се разля по лицето като ясен слънчев ден.
- Не, моля, ако желаете, ще ви предоставя конферентната ни зала, за да говорите с тях поотделно, ако ще ви помогне, – отвърна Пиърс, докато се опитваше да се измъкне иззад бюрото си. Това да си шеф явно имаше своите малки привилегии, като това да качиш над сто килограма.
Прекарахме целия ден в разговори с колегите на Матю, всичките тридесет и седем души от отдела му и още около трийсетина в други отдели. До лабораторията не ни допуснаха от гледна точка на сигурност и конфиденциалност. Не стигнахме до никъде, единственото, с което беше известен, бе че е много затворен и си върши добре работата. Загуба на време, надявах се да извадим повече късмет, когато посетим дома му. На излизане не забелязахме колата, която ни следи, в последствие тя ни отведе до първата ни сериозна следа.
***
Домът на Пери беше апартамент в Ман Хатън близо до Сентрал парк. След като се представихме на хазяина на Пери, мъжът прояви достатъчно разбиране, за да ни пусне да огледаме мястото. Жилището беше голямо или поне на мен ми се видя такова. Четири огромни стаи и кухня. В по-глямата си част апартаментът беше празен, холът беше обзаведен семпло – канапе, две кресла, ниска масичка за кафе от метал и стъкло, огромен плазмен телевизор, под който имаше два вида конзоли за игри и DVD. В ъгъла на стаята седеше изключен персоналният компютър на изчезналия, на бюрото отстрани на монитора имаше снимка в рамка на родителите му снимани пред някакво езеро, пълно с ветроходи. Докато Джеф претърсваше спалнята, аз седнах пред компютъра, отворих всички възможни чекмеджета и прегледах съсдържанието им, без да си свалям ръкавиците. Единствено намерих документация, личните му сметки, извадки от банковата му сметка, която се оказа доволно пълна, тук таме някоя папка с безумни математически формули и записки, от които нищо не разбирах. Всички папки, свързани с работата му, бяха прилежно подредени и прибрани, но нито един от проектите, над които беше работил, не изглеждаше толкова сериозен или важен, за да го отвлекат, каквото беше първото ми усещане. Не е и избягал, всичките му лични вещи бяха тук, а по-късно, когато звъннах няколко телефона, се оказа, че не е ползвал банковата си сметка, за да плаща нищо в последните 2 седмици.
Включих компютъра и го оставих да се зареди, явно последния път, когато е бил включен, е спирал тока. Огледах кухнята, която беше също толкова използвана, колкото и празните стаи в апартамента. Чисто нова кухненска гарнитура, няколко пълни комплекта чаши, чинии и прибори – неразопаковани, седяха в шкафовете и чекмеджетата. Нямаше следи от борба, нито кръв, всички ножове за готвене си бяха в дървената поставка до дъската за рязане. Хладилникът беше пълен само с бутилирана вода. В кофата за боклук единственото, което намерих, беше кутия от пица от италианската пицария две пресечки по-нагоре от апартамента му.
В този момент Джеф слезе с победоносна усмивка и стискаше нещо в ръка.
- Какво намери? – беше машиналният ми въпрос.
- Не какво, а кого. – Показа ми снимка на млада жена, около двайсетте, лъчезарна усмивка, симпатична.
- Гадже? – предположих аз.
- Или колежка? – отвърна Джеф, но веднага се поправи, – Не я видяхме, докато бяхме в офиса, щеше да се отличи от повечето му колеги.
Поклатих глава в съгласие и се върнах на компютъра.
- Ще попитаме родителите му или приятели.
- Ако въобще е имал такива, – отвърна Джеф и се наведе към монитора.
Компютърът не беше засекретен с парола, имаше предимно игри, няколко папки с таблици и доклади, които явно е писал въз основа на записките и математическите уравнения, които открих в папките по-рано.
Следващото, което проверих, беше пощата му. Джеф имаше разни познати тук там, които му намираха полезни играчки като програмата, която ползвахме, за да разбием паролите на младия гений. Измежду писмата му от колеги, свързани с работа, имаше и много реклами на сайтове, заведения или други подобни. Нищо, за което да с хванем. Прегледахме и регистрациите в социалните мрежи. През последните две седмици само няколко от приятелите му бяха забелязали, че го няма, по-късно на другия ден, когато говорихме със всеки един от тях на живо, се оказа, че никой не знае нищо, нито за изчезването, нито за тайнствената госпожица от снимката.
Ударихме толкова здраво на камък, че чак земята се пропука. От родителите на Пери не разбрахме също нищо за младото момиче. Така че единственото, което ни остана, беше да седим и да се гледаме през бюрото на Джеф, в кантората му, и да си подхвърляме диви теории за това, какво може да се е случило.
- Може някой да е поръчал да го убият, помниш онзи случай през 2005 в Бостън. Душихме 6 месеца като хрътки през всички възможни улики, контакти и места. Не намерихме нищо, а щом ФБР не намери нищо, значи нещо не е наред. – Джеф беше на мнение, че федералното бюро е една от най-великите институции в света и ако нещо е толкова странно, че дори ФБР да не може да се справи с него, значи е някаква конспирация. Но ако трябва да съм честен, тази негова параноя беше провокирана от сериал, нашумял с това, че главните герои, също агенти на бюрото, винаги търсят истината, но тя е различна за всеки. Освен това сериалът се въртеше около извънземни.
- Може да е работил върху нещо, което да донесе на конкурентите на Уебриум силни позиции на пазара, – подхвърлих аз.
- А може просто гаджето на тази госпожица да не го е сметнал за смотльото, на който изглежда е бил, и да си е изпуснал парата върху него и сега нашият герой да лежи някъде в кома. Не ми изглежда като най-здравия тип, който може да издържи на повече от един удар в лицето. – Джеф явно започваше да се ядосва, защото му е случваше много рядко да попада в задънена улица като тази.
- Трябва да намерим момичето.
- Но как, нямаме име, нямаме адрес, дори в социалните мрежи я няма.
- Твоите приятели не могат ли да ни намерят програма за разпознаване на лица? – запитах с деликатен тон.
- Не е лоша идея, но ако я няма в базата данни на полицията или някоя друга аганция, няма да има много смисъл.
Взех снимката и се вгледах внимателно в нея, имаше правилни черти на лицето, бледа кожа, светли очи, светла коса. В този момент на вратата на офиса се почука и се стреснах, по инстинкт посегнах към пистолета си.
На вратата се появи асистентката на Мърсър и каза, че двама мъже са тук, за да говорят с нас. Когато влязоха новодошлите, усещането в стаята стана още по-мрачно.
- Добър ден. Какво можем да направим за вас, господа? – започна Джеф с дружелюбен тон.
- Добър ден, аз съм Джеймс Харпър, това е партньорът ми Рикард Ривера, – каза Харпър с дълбок глас, очите му бяха сини и сягаш гледаха през мен и Джеф.
- Да отговорите на няколко въпроса, ако е възможно, – отвърна този Ривера.
Двамата бяха облечени в костюми с дълги шлифери и шапки. Приличаха на мафиоти от стар филм.
- Ние сме от „Вътрешни разледвания” на Уебриум, надяваме се да ни помогнете. Ние също търсим Матю Пери, компанията го подозира в кражба на информация и технологии. – Гласът му беше по-дълбок, а очите му бяха станали още по-студени, като времето навън. Двамата извадиха документи за идентификация.
- Момчето не изглежда като човек, който би продавал корпортивни тайни, – каза Джеф.
- Тихите води са най-дълбоки, а от това, което чуваме, той е бил от тях.
- Говорили сте с колегите му, сигурно сте били и в дома му. Намерихте ли нещо от съществена важност? – запита направо Ривера, който беше малко по-нисък и потъркваше зачервените си ръце, за да ги стопли.
- Нищо, освен може би това. – Джеф им подаде снимката на момичето. Двамата мъже се спогледаха.
- Имате ли представа къде е тази жена в момента? – запита Харпър.
- Ако имахме, мислите ли, че щяхме да седим тук и да гледаме тавана, – обадих се и аз най-накрая. Новодошлите ме изгледаха с недоумение, все едно чуваха за първи път човек да говори.
- Коя е тя? – запита Джеф без да губи време.
- Казва се Мария Турманова. И преди сме се сблъсквали с нея, занимава се с привличането на обещаващи млади кадри към компании, които имат достатъчно дълбоки джобове, за да й платят.
- За отвличане ли говорим или за предложение за работа? – запита Мърсър, а веждите му се свъсиха.
- Както искате го наричайте. Въпросът е, че имаме човек с много информация относно компанията, която може да бъде използвана срещу нас. Ако я намерите, се надяваме да се свържете с нас незабавно. – Единият от двамата подаде визитка, заедно със снимката на жената. – Приятен ден, господа, бяхте изключително полезни на Уебриум, компанията ще го запомни. – И двамата мафиоти се изнизаха през вратата така, както се бяха появили.
Аз седях и гледах като ударен с мокър парцал през лицето. Бяхме се напъхали в много опасна игра, единственото, което оставаше, беше да започнат да стрелят по нас. Всъщност и то се случи, но малко по-късно, когато почти успяхме да намерим Матю Пери.
***
Следващите два дни прекарахме в търсене на адреса на жената или поне някаква следа къде може да е в момента. Тя беше единствената ни известна връзка с Пери.
Джеф все още имаше доста колеги в бюрото, които му дължаха услуги, и успя да издири нашата фирмена саботьорка. Беше отседнала в хотел в центъра на Манхатън. Когато потеглихме от кантората, едва на средата на пътя едно черно пежо ми направи впечатление, че неизменно ни следва на 4-5 коли разтояние. Бавно и уверено, шофьорът беше опитен. Стъклата бяха затъмнени и не се виждаше колко човека има в колата. Следиха ни почти до хотела, скоро след това изчезнаха, сигурно знаеха къде отиваме, което значеше, че комуникациите ни се подслушват. Сигурно откакто влязохме в сградата на Уебриум.
Докато слизахме от паркираната кола, споделих опасенията си с Джеф.
- Не го мисли толкова, ако бяхме намерили нещо наистина важно, нямаше да си паркираме колата. Щяха да ни събират в чувал от платното.
- Това не значи, че трябва да сме спокойни...
- Да, но каква полза от това да се притесняваме, ако стане нещо, ще го мислим на момента. Засега планът е просто да намерим тази Мария Турманова, – каза уверено Джеф и бутна въртящата се врата.
Влязохме в хотела, посрещнаха ни доста бодро, но след като обяснихме, че сме тук по работа, бързо интересът към нас изчезна. На рецепцията ни упътиха към апартамента, който младата жена беше наела. Според човека на Джеф тя беше пътувала редовно между Европа и Щатите последните шест месеца и е отсядала на едни и същи места.
Когато се качихме на етажа, където трябваше да е тя, нещата излязоха извън контрол.
Намерихме вратата на стаята с разбита ключалка. С Джеф извадихме личните си оръжия, той носеше револвер, аз - девет милиметрова берета. Нахлухме в апартамента безшумно заради дебелия килим, с който беше покрит пода. От спалнята се чуваха гласове, приближихме се и застанахме от двете страни на вратата, която седеше леко открехната. До касата на вратата седеше облечен в черен костюм мъж със скръстени на гърдите ръце, имаше още трима в помещението, които се виждаха иззад рамото му. Осъзнах, че това е Пиърс и в действителност той нямаше нищо общо с това, което бяхме видели в офиса. Рядко преценката ми за хората беше грешна, в случая се почувствах като пълен идиот.
- Ще ни отговориш ли или ще трябва да те изведем от тук със сила? И да те заведем някъде, където няма да могат да те чуят как пищиш.
- Дори и да ми причините болка, няма как да ви помогна, той отдавна не е вече в страната. Тринайсетте се погрижиха за това, „Посредника” няма какво да направи.
- Ако той беше извън страната, ти също нямаше да си тук, спри да ни губиш времето и отговори направо на въпросите на моя колега, – каза Пиърс, над чието рамо се опитвах да гледам. Гласът му беше дълбок и груб, той се оттласна от стената и се изправи в цял ръст над жената седнала на леглото.
- Казах ви всичко, което знам.
- Тогава вече нямаме нужда от услугите ви. Ще намерим Матю Пери и без ваша помощ. – Това беше моментът, в който да нахлуем. Нямахме друг избор, освен ако не искахме да гледаме как хладнокръвно я убиват.
Блъснах вратата с рамо и влязох в стаята първи, Джеф ме последва без въпроси. За моя изненада, дори не се наложи да се развикам, четиримата мъже просто отстъпиха назад с вдигнати ръце.
- Госпожице, добре ли сте? – запита Джеф.
- Да... – Тя кимна.
- Елате при нас, ще ви помогнем, ние сме детективи.
- Хах, не очаквахме да стигнете до тук, при положение колко се постарахме да не намерите нищо, – каза Пиърс с дълбокия си глас.
- Може би не сте се постарали достатъчно, – запитах аз с гадна усмивка на лицето.
- Може би... – мъжът повдигна рамене и се усмихна, нещо в изражението му ми напомни за муцуната на куче пазач, готово всеки момент да скочи в атака. – Това тук е просто забавяне, вие сте без значение.
- Как така? Какво става? – Осъзнавах колко не на място задавам тези въпроси, но те изкочиха от устата ми преди да осъзная как изживявам собствения си филм.
- Ние сме просто почистващия екип, запушваме последните малки пропуски.
Младата жена се изправи бавно и застана зад мен, аз все още държах на прицел четиримата похитители.
- Тогава къде е Матю Пери? Сигурно и него сте го „запушили”, – запита язвително Джеф.
- Не можахме да го намерим, някой се е докопал до него преди нас, – отговори един от другите. Направих им знак да паднат на колене, подчиниха се, но не си направиха труда да бързат, знаеха , че няма да стреляме, освен ако не се наложи.
- Кой е отвлякъл Матю Пери?
- Момчета, сигурни ли сте, че искате да се замесвате? – Погледът на Пиърс беше сериозен, сега забелязах, че чертите на лицето му са изсечени като в камък, остри и груби.
- Наеха ни за да свършим работа да намерим Пери, казвайте кой го е отвлякъл! – Джеф дръпна петлето на револвера си и то изтрака меко.
- Пробвайте Руснаците или италианците, те са гъсти с Тринайсете. В последно време те се мотат в краката ни, пречат на Посреника по цялото източно крайбрежие. – Усмивките им се появиха като нежелана светлина в насрещното платно.
- Посредника? Вие какво, за идиоти ли ни взимате? Джеф, обади се в полицията, да дойдат да ги приберат тия клоуни, аз ще ги наглеждам.– Докато Джеф се обажда от другата стая, аз помолих младата жена да ми разкаже какво се е случило. Но тя не смееше дори да ме погледне, седна в ъгъла на леглото и бършеше сълзите от лицето си. До леглото забелязах малко черно куфарче, но не му обърнах внимание.
Джеф се върна и ме уведоми, че след десетина минути полицията ще е тук, което значеше, че няма да има нужда да размахвам пистолета си излишно насам натам. И в този момент разбрах колко грешно сме подходили към ситуацията, четиримата мъже, които всъщност смятахме за основната заплаха, бяха в капан като мен и партньора ми, без да подозираме. Сълзите на жена могат да са смъртоностни.
Първо, някъде отвън се чуха сирените на полицейски коли, чух собственото си поемане на въздух, как дробовете ми се изпълват с кислород. С периферното си зрение регистрирах как ръката на жената се вдига, а куфарчето се разтваря и приема формата на картечен пистолет, затворът му изщрака готов за стрелба. Тя носочи оръжието право срещу главата ми и от дулото на автомата засвяткаха изкри. Ръката на Джеф беше бърза и ме дръпна през вратата, чието дърво се разхвърча на трески и прах след първия залп куршуми, които минаха през него. Чу се втори залп, по-дълъг от предния и няколко сподавени вика, чупене на прозорци и мебелировка.
- Какво става, по дяволите?! – изръмжа Джеф докато се изправяше на крака и проверяваше дали пистолета му е зареден.
- Мисля, че нашият единствен свидетел току-що стана заподозрян.
- Изключителни дедуктивни умения! Сега какво?
- Ами може да се опитаме да я разпитаме? – предложих аз с широка усмивка на лицето.
- Защо винаги, когато говориш с жени, те започват да стрелят по нас? – запита Джеф и се скри зад ъгъла на коридора, който водеше към входната врата.
- Животинско привличане... – отвърнах аз и се хвърлих зад канапето.
- Мис, няма да ви сторим нищо лошо, моля ви, оставете оръжието и излезте с вдигнати ръце, искаме само да пого....
Отговорът дойде под формата на няколко откоса от автоматичното оръжие на Турманова.
- Госпожице Турманова, не усложнявайте положението си излишно. Оставете оръжието в стаята и излезте бавно! Няма да ви нараним, искаме само да поговорим! – извика Джеф. След малко се чуха бавни стъпки, под чиято тежест пращяха отломки дърво и стъкло. Младата жена се появи в рамката на врата бавно с насочени оръжия към нас. Ние също се подадохме бавно иззад прикритията си с насочени към нея пистолети.
- Не знаете в какво се намесвате. Това тук не е просто корпоративно разчистване на сметки. Матю Пери вече е извън обсега на всички, шансът да го намерите е минимален, да го върнете - равен на нула. – Гласът й леко трепереше, както и ръцете й, гримът й се беше размазал по скулите.
- Кой го е отвлякъл, това поне можете ли да ни кажете? Или защо? – помолих аз с най-деликатния си тон.
- Матю работеше за Уебриум, сигурна съм, че вече сте наясно с това. Той създаваше софтуерни продукти за тях. Последното, над което работеше, беше разшифроваща програма. Според него това щеше да доведе до нова ера в света на технологиите и щеше да осигури на Уебриум челното място, щеше да ги наложи не само като стандарт за качество, но и като основен производител и снабдител с техника за целия свят.
- Това обяснява мотива, конкуренция. Но това не обяснява програмата и къде е той.
- Програмата е просто инструмент, Уебриум имат нещо много по-ценно и тази програма щеше да е просто ключ към това, компанията да стигне по-бързо до целта си. Неговият шифър беше първият, който проработи в синхрон с технологията на Уебриум, което означаваше, че дори добре пазените тайни на Уебриум скоро нямаше да са скрити. Високопоставените лица бяха наясно, че след като един знае, скоро всички ще са наясно с какво разполагат и кой е отговорен за това. Така че се постараха Матю Пери да изчезне.
- Поне жив ли е? – запитах аз, осъзнавайки, че скромните ни усилия нямаше да пробият дебелата стена от лъжи, интриги и корпоративни задкулистни игри.
- Да, жив е и е на сигурно място. Той е най-ценният актив на Посредника и най-големият ни коз срещу тях.
- С какво разполагат? – запитах аз, забравил за момент задачата ни, любопитството ми надделя. Жената се взря в очите ми, а аз видях в нейните плам, който не бях виждал досега в ничии други.
- С бъдещето... Тяхната технология не е от ту...
Вратата на апартамента се отвори с трясък и двама облечени в черно мъже нахлуха в апартамента. Оглушителна експлозия озари всичко, а незащитените ни уши заглъхнаха и запищяха. Турманова се стресна и треперещите й ръце се завъртяха по посока на вратата. Изстрел не се чу, само тихото чупене на стъкло, алени пръски обагриха стената, до която тя седеше, след което жената се свлече на пода тихо.
Двамата, които нахлуха през вратата, не си губиха времето, облеклото и начинът им на движение ми подсказаха, че са бивши ченгета от специалните части. Джеф дори не разбра какво стана, успя само да види как два силуета се втурнаха през вратата, след което тихият звук от приглушените изстрели на автомата на единия отхвърлиха приятеля ми назад, а кръвта му образува червеникав облак във въздуха, докато той падаше на пода.
Както казах в началото, съдбата на всеки го застига в един момент или той застига нея. Когато погледнах към оръжието, насочено към мен, наистина всичко стана по-ясно, главата ми се избистри от целия заден фон на потиснати мисли, които обаче заемаха голяма част от мисълта ми. Остана само желанието за самосъхранение, което накара кожата ми да настръхне, за части от секундата цялата информация, колкото и незначителна да беше тя, събрана от зрението ми, когато влязохме в апартамента, започна да тече като филм някъде в задната част на съзнанието ми и бях наясно с обстановката около мен. Чувствах се силен, непобедим.
Успях да изстрелям два изстрела по единия нападател, който се удари в стената, след което падна на пода. Другият обаче дори не обърна внимание, дулото на оръжието му се насочи в моята посока. Единственото, за което имах време, бе да си затворя очите. В началото не усетих нищо, но когато паднах на земята, гърдите и коремът ми горяха от болката. Всичко ми беше като на сън. Губех съзнание за момент, след което отново отвярях очи и се взирах в белия таван. Гласове боботеха в далечината, чувах ги, но не виждах нищо освен белия таван и малка част от прозореца.
Навън валеше сняг, небето беше сиво и през него лениво се гонеха бели, сиви и черни облаци. Снежинките се полепяха по стъклото, разтопяваха се и се стичаха надолу. Сякаш времето беше спряло в този момент и тези движения се повтаряха безкрай. Но тогава се появиха кривите пръсти на светкавица, която предизвести началото на един нов свят, в който правилата бързо щяха да се променят.
Тогава нямаше как да го осъзная, но моментът се запечата в съзнанието ми, не само заради близката ми среща със смъртта.
Нещо се надвеси над мен. Усетих топлина по кожата на шията си, пръсти, а гласовете станаха малко по-ясни.
- Още е жив. – Гласът на първия нападател.
- Да го довърша ли? – В гласа на този се усещаше болка, сигурно е бил с бронирана жилетка.
- Едва ли ще оживее така или иначе. – Ръцете на този, който се беше надвесил над мен, пребъркваха джобовете ми. Нямаше да намери нищо.
- Хайде, да се махаме, няма какво повече да правим тук! – изхриптя раненият. В този момент очите ми се срещнаха с тези на мъжа, който се беше надвесил над мен. Бистро сини и тъжни, цялата тежест на света се четеше в погледа му. Той беше догонил съдбата си, беше се изправил очи в очи с нея и я беше приел.
- Зимата идва... – , прошепна тихо, след което ме прекръсти, като свещеник, който дава последно причастие. От тук нататък, не си спомням нищо. Дойдох на себе си след две седмици в болницата. Бяха ме приели в манхатанската болница за спешни операциии. Бях се разминал на косъм, два пъти.
Когато вече бях в състояние да ходя сам, без помощ или патерици, издирих родителите на Матю Пери и ги уведомих, че въпреки че не намерихме сина им, сме получили информация, че е добре и на сигурно място. Може би това беше повече, от колкото се бяха надявали да получат. Аз се съмнявах, че въобще е истина, но вече не разполагах с ресурсите на Джеф, както и с него самия. Бяха ни докарали по едно и също време, но него не бяха успели да го спасят, единият куршум беше пронизал камера на сърцето му.
Сега като гледам назад събитията от онзи ден и това, което маскираният прошепна, ме карат да се замисля, дали този случай не беше всъщност началото на всичко, което се случи през следващите 15 години.
Малко след като излязох от болницата и приключих случайте, които Джеф беше поел, докато беше жив, нещата изведнъж се промениха. Акциите на няколко международни конгломерата паднаха, а компаниите фалираха. След това настъпи и петролната криза, борсите се сринаха. Борбата за оцеляване започна.
Зимата дойде, под формата на десетгодишна война, която обхвана бавно, но сигурно целия свят. Всичко започна в Близкия изток, но скоро се разнесе и в Европа, Южна и Северна Америка. Далечният изток се постараха да седят колкото се може по-далеч от световните проблеми, те имаха свои собствени.
Към края на Войната всичко беше различно. Едновремешните титани лежаха в руините на собствените си градове, малкото места, които войната не беше успяла да съсипе, процъфтяваха...
Всеки го застигна това, от което бягаше, или това, към което се стремеше. Сигурен съм, че нищо от разигралите се събития не беше случайно и всичко имаше нещо общо със случая „Матю Пери”.
Но това е друга история, за която ще се наложи да почакате, и няма аз да съм този, който ще я разкаже.
***
от Васил Владимиров
Коментирай от FB/G+ профил