Сподели с приятели:

- Медик!

'Мамка му!' - помислих, надигайки глава. Откъде дойде викът, да му се не види?

- МЕДИК!

Аха, ясна работа. И все пак щеше да е далеч по-лесно, ако навигационната система на бронята ми работеше. Но не му беше времето да се отплесвам в напразни желания (още повече, че по-скоро бих си пожелал пълен склад с медикаменти, отколкото нова нав система). Затичах се приведен, стараейки се да отбягвам летящите из въздуха руански бодили (или каквото бяха там) и куршумите на бойните си другари. Толкова бях вглъбен в това си занимание, че за малко да се препъна във войника, коленичил до проснатата на земята фигура.

- Нещо избухна в краката му, Док. Не знам дали сам е изтървал граната или някой има кошмарен мерник, но определено не бяха руанерите.

Изсумтях. За какъв дявол всички си мислят, че полевите медици винаги имат нужда от обяснения, та дори и съвети как да си вършат работата? Сякаш нямаме очи, та да видим какъв точно е случаят.

А конкретно този беше особено неприятен. Единият крак на пострадалия беше откъснат наполовина, а от другия като зловещо подобие на копие стърчеше назъбения ръб на костта. Клетникът беше изпаднал в безсъзнание, докато бойната му броня съскаше, възловите й участъци се уплътняваха и пристягаха около наранените крайници в отчаян опит да спрат кръвозагубата. За жалост това нямаше да е достатъчно – без спешна медицинска помощ човекът си беше пътник.

Спешна медицинска помощ, за предпочитане получена в специализирано заведение, а не от пребит, едва стоящ на краката си полеви медик, отдавна свършил всички запаси и останал само с два бинта и хапчета против забременяване.

- Имаш ли връзка с общия канал? - изкрещях на другия войник.

- Отдавна прекъсна. Но все още мога да се свържа с командването на 3-ти!

- Давай! Искам джип, камион, китоловен кораб, каквото там имат. Трябва ми нещо, с което да го закараме до базата. Бързо!

Онзи кимна, без да обръща внимание на някакъв руански шип, който профуча на няма два пръста от шлема му. Спокойно се извърна на другата страна, за да осъществи радио връзка. Сякаш му беше ежедневие да се разминава на косъм със смъртта.

Впрочем като се замисля, точно такова си беше. За всички ни. Погледнах ранения и се поправих – не за всички. Някои нямаха толкова късмет. Стиснах устни и се наведох да проверя стегнатостта на турникетите.

- Пращат някого! - чу се зад мен.

- Добре. Помогни ми да го пренесем назад. И внимателно с краката.

- Има ли смисъл? – изръмжа онзи, но преметна автомата си през рамо и се наведе да подхване ранения от едната страна.

Двамата понесохме тежкия товар и се заклатушкахме мъчително бавно, а битката наоколо не преставаше да кипи. Вече втори ден, откакто руанерите обкръжиха малкото градче. Защитните обръчи някак се държаха в края на гората на няма два километра от центъра, но това нямаше да продължи още дълго. Освен ако по чудо не пратеха подкрепления. Но нима някой все още вярваше в чудеса?

- Остави го тук и се връщай на фронта - изкомандвах едва-едва.

Медиците бяхме екипирани с хубава броня, по-добра от стандартния пехотински модел и увеличаваща издържливостта ни в пъти, но и тя имаше граници на възможностите си. Та ето ме тук, тръшнал се на земята до един умиращ човек, когото даже не познавам, почти неспособен да си поема дъх, необходим ми да напсувам идиотите, слагащи непотребни медикаменти в запасите ни. Гел срещу разстройство?! Хайде бе! Хапчета против забременяване?! Ама чия мъдра кратуна изобщо ги измисля тези? Лежах и си мечтаех за чисто новичък и лъскав медивак при все твърдата ми увереност, че ще изпратят някой пърпорещ трабантиус. Ако изобщо си направеха труда. Но какво пък – нали хубавото на мечтите е, че са малките братовчеди на чудесата?

- Това ли е товарът?

Сепнах се. Малко встрани на около метър над земята безшумно се рееше двуместен Хоувър, пилотиран от някакъв огромен тип в последен модел бойна броня. Каквито и божества да обитаваха небесата, явно се бяха смилили над мен.

- Това... и аз също... трябва да презаредя... от базата... - изпъшках на пресекулки.

Типът кимна, слезе и изчака да се настаня на задната седалка, след което без никакви видими усилия метна близо 300 килограмовата бронирана фигура на ранения отгоре ми с прекрасния съвет “придържай го, дорде стигнем”, при което бедният човечец със сигурност сдаде багажа, ако изобщо вече не го беше сторил. Което почти се отнасяше и за моя милост, струва ми се.

* * *

- Това е всичко, което мога да ти отпусна, Чарли, - каза красивата лекарка, която с гордост наричах своя годеница. И която беше причината да съм тук, понеже обсаденият град бе нейното родно място.

- Брайбръмгуджа. - Не съм сигурен какво точно измърморих, но тя ме разбра и се усмихна.

Мисля, че няма нужда от обяснения, но все пак да уточня - обичах я. Обичах я напълно и безусловно и едва ли някой би ме упрекнал, че исках да остана тук с нея; да прекараме последните си часове, намирайки утеха един в друг срещу мълчаливото напрежение по пропитите със страх лица на сновящите наоколо хора. Исках просто да я прегърна и да останем така до края, заедно заслушани в тежкия тътен на приближаващата битка, който безпощадно се извисяваше над писъците на ранени и умиращи сред хаоса на лазарета.

Извадих малка кутийка, отворих я и показах на Нора съдържанието. Сърцето ми се сви, когато видях как усмивката й посърна. Вдигна поглед към мен.

- Не.

- Но... – опитах се да й обясня.

- Не, Чарли, не. Никога! – дланите й обгърнаха моите и леко, но решително затвориха кутийката. – Няма да го направя. Няма да ти позволя и на теб да се предадеш. Това... бягство не е решение. Тези хора – ръката й описа окръжност наоколо – разчитат на мен. На фронта имат нужда от теб. Не можем да ги изоставим.

- Няма да изпратят подкрепления – пророних. Тя не отговори. – Всичко свърши. Нека поне сме заедно в края.

- Не, Чарли, – каза тихо. - Обещай ми, че никога няма да се предадеш! Никога! – взе отровата и я захвърли встрани, без да откъсва очи от моите. – Обещай ми!

- Никога... – чух собствения си глас. – Обещавам.

Усмивката отново пробяга по устните й. Изглеждаше тъй крехка и уязвима, че бих дал всичко, само и само да остана още малко.

Ала наместо това трябваше да тръгвам. Да се върна на фронта, „зареден” с няколко автомединжекции, малко стимуланти и дузина бинтове. А, и специален бонус – мехлем за мазоли. За средния пръст. Понеже се канех да го използвам бая срещу интендантите, стига само да ги докопам. Все можеше да попадна на някой, извадил късмета да е още жив. За разлика от бедното войниче, което докарах дотук.

* * *

'Медик!' - този вик щеше да ме гони до края на живота ми, колкото и скоро да се очертаваше той. И ето пак, останал без медикаменти, придружавах поредния умиращ войник към базата. Уморено се зачудих дали щях да успея да изкрънкам поне една автомед инжекция от Нора.

- Спрете, момчета, - махна някакъв еднорък постови, след което ни огледа. - Тежко ли е? - тих въпрос в моя посока. Кимнах мълчаливо.

- Оставете го на тротоара или го вкарайте в някоя къща. Все тая.

- Ще отскочим до лазарета, благодаря – отвърнах.

- Вече няма такъв – глухо каза войникът. Забелязах, че очите му искрят с пустеещ блясък, а пръстите на ръката му се свиваха и отпускаха току до кобура, приютил зловещо изглеждащ револвер. – Преди час руанерите изникнаха сякаш от нищото. Изкопали са подземен проход, без да ги усетим. Появиха се право в мед центъра и се заеха с ранените. Успяхме да ги елиминираме и запечатахме тунела, но...

Не чух повече – вече тичах към сградата, където се помещаваше импровизираната болница. Излязох на кръстовището и се заковах на място. Призля ми, залитнах и улицата някак сама се надигна да ме удари по лицето. Мракът се сгъсти наоколо, заплашвайки да ме погълне. Мисълта да се предам, да остана свит на земята, докато всичко просто не свърши, изведнъж ми се стори привлекателна като красива съученичка, която не си виждал от години и изведнъж срещаш неочаквано, каниш я да излезете още следващата вечер и скришом се чудиш дали си има приятел.

‘Никога’ – чух някъде от много, много далеч; отвъд притискащата ме тъма, сградите и дори трясъкът на приближаващата битка...

С мъка надигнах глава от уличното платно. Тих гласец ми се подигра; каза, че няма значение дали ще бързам или не, че няма смисъл дори да опитвам. Упрекна ме, че съм страхливец, че само губя време тук; че ако съм решил да се изправя, то трябва да се върна назад, където в същия този миг другарите ми имат нужда от мен на бойното поле; че измират, понеже не съм до тях.

Страхливец съм, признавам. Не успях да събера достатъчно смелост да обърна гръб на истината.

С риск да бъда затрупан се ровех сред руините и телата. И сега не мога да ви кажа каква точно сила ме държеше на крака и ме караше да продължавам. Може би произтичаше от една-единствена дума, която си повтарях непрекъснато наум, отново и отново, и която бавно се разтвори в мъглата на отчаянието, когато отвъд една преобърната маса забелязах нещо, което ме застави да се свлека на колене. Дори не обърнах внимание на самотния изстрел, прозвучал на улицата отвъд стените на разрушеното здание.

Сред хаоса на пръснатите наоколо мъртъвци изпъкваха две тела. Обезглавен труп на войник, все още стиснал във вкочанената си ръка автоматичен пистолет с дълга цев, върху която весело проблясваха три дълги следи от нокти.

Възнак върху него бе просната друга, болезнено позната фигура, а между отпуснатите й пръсти се белееше нейното оръжие, предназначено да лекува. Синият маркер на автомед инженкцията тъжно отвърна на погледа ми.

Не помня колко време съм стоял там, сред останките от живота си. Помня само как излязох и поех обратно по пустата улица, прекрачвайки проснатото на платното тяло, покрай чиято единствена ръка се въргаляше никому ненужен револвер.

* * *

И ето, още не бях скочил от джипа, докарал ме обратно на фронтовата линия, когато чух вика:

- Медик!

Бързо грабнах раницата си. Вътре бе всичко, което успях да взема от руините на болницата – или поне всичко, което ми беше необходимо. Изтичах към ранения. Нищо сериозно – някакъв шип преминал през бронята и одраскал кожата.

- Извади го, Док, – ухили се мъжа. – Може да е отровен, така че ми дай нещо, стига да ти се намира. Не че има голямо значение. Гадините се раздвижиха и се готвят за големия щурм.

Безмълвно извадих шипа и го подуших. Намирисваше. Войникът май щеше да се окаже прав за отровата. Бръкнах в раницата си. Някъде откъм небесата долетя далечен трясък.

За миг застинах неподвижно, нехаещ за целия хоас наоколо, за крещящите хора и приближаващите чудовища. Стоях и съзерцавах синия маркер на инжекцията, която стисках в ръка.

- Хайде бе, Док. Умря ли, к’во направи?

- Никога – произнесох тихо.

Войникът ми хвърли бегъл поглед, но не каза нищо. Оголил зъби в гримаса, стискаше здраво автомата си и се взираше в посоката, откъде очакваше да се появи врага. Свърших си работата и захвърлих непотребната опаковка, след което отново бръкнах в раницата, търсейки единствения останал вътре предмет.

Отново изтътна гръмотевица. Наближаваше буря.

- Ето ги, Док, ето ги грозните копелета! Идват!

- Нека дойдат – отвърнах.

След което извадих автоматичен пистолет с дълга цев, върху която весело проблясваха три дълги следи от нокти.

- Нека дойдат – повторих.

И се усмихнах.

* * *

от Камен Христов

Сподели с приятели:

Добавете коментар