Алианае се прибираше тихо и спокойно към къщи от работа. Беше приятна, прохладна, лятна вечер. Вървеше по павираната "Шипка",разглеждаше минувачите, зави по "Кракра" и се озова на "Шейново". Там тя живееше, в един вътрешен двор, обитаваше ателие на последния етаж в стара кооперация, строена в началото на миналия век. Мина покрай френския локал. Хората бяха наизлезли навън направо на улицата. Пиеха вино в луксозни чаши и пушеха цигари. Бяха приятно-елегантно облечени. Жените, особено красиви, разговаряха оживено.
"Щастливи са" - помисли си Алианае. Проправи си притеснено път между тях, надникна в кафето, до локала и сви в безистена на кооперацията. Дворът беше тих, сумрачен, от някои прозорци се процеждаха светлини и рисуваха светли тревни или бръшлянени петна в тъмнината на двора. Алианае мина по пътечката и влезе във входа. Блъсна я онази характерна за старите сгради миризма. Заизкачва се по стълбите, изплаши малкия прилеп, който живееше наблизо до вратата ѝ в коридора. Обикновено го стряскаше, когато се прибираше, а той вече се беше овесил надолу. Винаги ѝ беше чудно, защо това животно беше избрало мръсното, прашно, влажно, и в общи линии, неприятно таванско помещение за свой дом. Понякога си задаваше същия въпрос и за себе си. Отключи и влезе в малката стая, запали осветлението. Освежи си лицето на чешмата и угаси светлините. Излезе на балкона да изпуши и тя една цигара. Беше свикнала с гледката на кооперацията на отсрещната страна на улицата, където на последния етаж на голямата тераса често се правеха купони, имаше шезлонги, хората пиеха, пушеха, притискаха се един о друг, смееха се. Поредният, случващ се купон не привлече толкова вниманието ѝ, колкото онова, което наблюдаваше напоследък, когато се прибираше вечер у дома. Угасваше светлините и гледаше в чуждите прозорци на малката кооперация в съседство на нейната, точно до големия строеж, замразен от години.
Тази вечер не правеше изключение. Подпря се на парапета и погледна към единствения осветен прозорец на последния етаж. На долните етажи също светеше, но там живееха млади семейства с малки деца и нямаше нищо интересно за гледане. През недотам плътните пердета се виждаше как вечерят, гладят, гледат телевизия, все неща, които не вълнуваха Алианае.
От няколко дни се чудеше защо момчето, което наблюдаваше, не си беше поставило пердета на прозореца, както всички други. Да, Алианае пушеше и гледаше като хипнотизирана с часове през малкия прозорец вътре в стаята на момчето. Дланите ѝ изтръпваха, тялото ѝ се схващаше, но тя не се прибираше, стоеше и наблюдаваше момчето. То лежеше на легло завито до брадичката с лек чаршаф. Леглото беше поставено така, че се виждаше идеално положението на тялото му, светлия чаршаф, това, че е облегнал глава на възглавница, но не успяваше да види лицето му, защото винаги, когато беше светло в стаята му, момчето държеше книга. Алианае пушеше, гледаше и си разсъждаваше тихо. Гледаше го как прелиства страниците, уморяваше се от дългото си наблюдение, но упорито стоеше на поста си и гледаше как една след друга момчето обръща страниците. Понякога си мислеше, че не може да бъде сигурна, че четящият човек е момче, мислеше си, ами ако е момиче, и се чувстваше някак неловко и неудобно. Но после си казваше, че няма как да е момиче, не може да е момиче, дори и от онези, в чиято натура има много малко женственост. Не, не можеше да е момиче! Алианае гледаше в прозореца и все повече се убеждаваше, че гледа удобно излегнало се, добре сложено, четящо момче.
Чудеше се какво ли чете. Питаше се, дали харесват едни и същи неща. В последните дни беше някак вътрешно убедена, че момчето четеше "Записки от мъртвия дом". Нямаше никакви, абсолютно никакви доказателства, но беше сигурна, че момчето четеше именно това. Друг път си мислеше, че може да го срещне някой ден на пътечката в двора и да го попита, с леко закачлив тон нещо. Някак така, игриво, кокетно, да завърже разговор, да го впечатли. Виждаше се как върви по пътечката, среща момче, сигурна е, че е то, и го пита нещо. Тя е красива, то като че ли не я чува веднага, като че ли не я забелязва, но внезапно осенен се обръща и се заглежда след нея. Друг път си представя как го среща, заговоря, то пак не поглежда, но спира след няколко крачки, обръща се неуверено, загледан след нея и после тръгва подире ѝ.
Вечер след вечер, седмица след седмица момичето гледаше момчето, четящото Достоевски момче.
Алианае мечтаеше да го срещне. Никак не се интересуваше от шума навън. Мислеше си за полегналото блажено, четящо момче. Друг път окайваше себе си и си мислеше, че четенето е много самотно занимание. Мислеше си колко самотна трябва да бъдеш, за да наблюдаваш някой, който е толкова сам, вглъбен.
Алианае си мислеше, че единственото нещо, което я интересува, беше да се върне в къщи, да угаси светлините и да започне да гледа в стаята на момчето. Погледът ѝ обхождаше стените, на които нямаше никакви картини или украшения, гледаше и попиваше тези, струваше ѝ се, че са сини стени, малката масичка до леглото, на която не беше поставена дори чаша вода, и разбира се, обхождаше с поглед тялото. Тяло, завито плътно с чаршаф, закрило глава с книга. Питаше се, какъв цвят ли е косата му, как ли е подстригал косите си. Дали носи очила? Какъв цвят са очите му? Понякога беше категорична: чернокос, късо подстригана коса, кафеви очи.
Една вечер, пак така бързаше да се прибере, имаше вече план, в събота и неделя, ще наблюдава входа на кооперацията, ще оглежда внимателно всеки, който влиза или излиза, и ще се запознае с момчето. Така, предначертала идните два дни, Алианае, усмихната, заради решителността си, отключи малката си стая, влезе, угаси светлините и отиде на терасата. Запали цигара и плъзна поглед към стаята на момчето. Ужас се процеди в тялото ѝ, когато видя, че онзи така осветяващ мислите и съществото ѝ вече дни наред прозорец, е угасен. Паниката започна да се прокрадва в съзнанието ѝ. Гледаше тъмното стъкло, мъртвия прозорец. Изпуши няколко цигари. Лято беше, усети студ. Прибра се в стаята. Опитваше се да не се паникьосва. Легна си, зави се и започна да успокоява сама себе си. Казваше си: "може да е слязъл до магазина, да е срещнал познат, да са отишли да изпият по бира" или "може да е заминал за няколко дни". Така заспа.
На другата вечер, докато се изкачваше по стъпалата, паниката нарастваше все повече и повече в нея. Накрая когато достигна до дома си и отключи, сърцето ѝ се беше свило, излезе бързо на терасата и: О, ужас! Прозорецът беше тъмен. Постоя така, не знаеше колко време е стояла. После се усмихна тъжно и си каза, че Прозорецът на момчето, което четеше "Записки от мъртвия дом" е мъртъв. Постоя още навън, гледаше тъмнината на хладната лятна нощ. После решително се обърна. Влезе в стаята. Разтвори широко пердетата, така, че цялата стая да бъде на показ. Постла леглото си, приготви лек чаршаф, светъл. Запали лампата, легна, зави се, взе книга и започна да чете.
* * *
от Александра Янкова
Коментирай от FB/G+ профил