Автобусът се виеше по пътя, опасан с дървета, тук-таме спряли коли с продавачи на диня, индустриални сгради, скрити в буйната растителност. Момичето седеше на една от по-предните седалки, разглеждаше големите пояси с растителност, през която преминаваха, с любопитството на човек, който вижда нещата за първи път. Навлязоха в някакво село, преминаха през няколко спирки, качиха пътници. Момичето видя няколко малки магазинчета, кафета, къщи с огради, дворчета, градинки, пощата, селския стадион. После излязоха от селото и продължиха по маршрута си към София. В автобуса се возеха няколко възрастни мъже, трима-четирима монтьори, една тайфа - боклуджии от две жени и няколко мъже. Момичето видя, че на първата седалка седи момче, леко пълно, което също като нея разглежда нещата наоколо.
Пристигнаха на последната спирка. Момичето разбра това, защото всички пътници слязоха и шофьорът я погледна подканящо.
Слезе от автобуса. На спирката имаше няколко човека, които чакаха следващото превозно средство. Момичето се разходи, отиде да разгледа разписанието. Зачете се в маршрута на автобус № 604, който трябваше да вземе до Орлов мост.
В този момент видя, че момчето от автобуса също чете разписанието, но също и че я наблюдава.
- За къде ще пътувате? - попита то.
- За София, чакам да дойде автобус 604.
- А докъде ще пътувате? - попита пак то.
- До центъра.
- А идеалния център ли? - продължи с въпросите момчето.
- Не, до Орлов мост.
Обнадеждено от дългия разговор, момчето започна да прави предложения, как ще бъде по-удобно да се стигне до Орлов мост, като каза, че наблизо има и трамвай, или че може да се вземе 84 и така дълго и услужливо нареждаше и обясняваше. Накрая каза, че то също чака 604, но той няма да дойде. Тогава момичето каза „Приятен ден“ и се отдалечи от момчето и разписанието. Заразхожда се по плаца. Влезе в магазина до спирката, разгледа какво се предлага. Беше леко гладна, но нямаше пари в себе си. Затова само се задоволи да разгледа видовете вафли на щанда. После излезе и видя да се приближава автобус № 604. Автобусът спря пред нея, качи се, седна отново на по-предна седалка. Момчето седна отново на първата. Автобусът се изпълни постепенно с хора. Следваха маршрута, момичето гледаше лениво наоколо, успя да забележи, че момчето се обръща едва-едва да я види, да разбере дали още е там. Беше младо, леко пълно момче, на неповече от 20 години, помисли си момичето. Беше с черни дънки и червена блуза. През рамо беше преметнало малка мъжка чантичка. Минаха покрай онзи мост като се излезе от „Дружба“, на който по перилата бяха изрисувани птици в полет. Помисли си, че ако сега се случеше нещо с претъпкания автобус, душите на момчето и момичето ще полетят като тези птици към небето.
Автобусът все така следваше неизменния си маршрут. След като се спуснаха по „Цариградско шосе“, достигнаха до Орлов мост, автобусът зави, спря. Момчето слезе. Започна едва-едва, опитваше се да бъде незабележимо, да търси с поглед момичето на спирката. Голямо беше разочаравонието му, когато видя, че момичето е още в автобуса, който го отминаваше.
Момичето с болка усети, че точно в този момент изгуби нещо. Нещо важно, красиво. Почувства го като хиляди усмивки, които грубо ѝ бяха отнети, изтрити от устните.
После. После няколко пъти мина по същия маршрут на връщане от работа от Казичане към Надежда, по същото време. Няколко лета изминаха, но така и момичето не срещна онова облечено в черен панталон и червена блуза, с малка чантичка през рамо, добре осведомено за разписанието на автобусите – момче.
* * *
от Александра Янкова
Коментирай от FB/G+ профил