Помещението не беше голямо, но достатъчно високо, за да може фентурът Онтуз Монтезий да стои изправен. Той беше с три глави по-висок от мен, със сива гладка кожа, светли очи, облечен в тъмна дълга роба. Аз съм Териъс Уилямс – млад журналист, на път да напише статията на живота си.
Храмът беше занемарен, дори пред разпадане. В единия ъгъл липсваха част от покрива и горната част на стената. Мирисът на старост се носеше из въздуха, ъглите бяха целите в паяжини. Имаше няколко дървени пейки, покрити с прах. Светлината идваше от свещи поставени в ръждиви свещници. Олтарът го нямаше.
На негово място на земята седеше, с кръстосани крака, един мъж. Ние бавно се запътихме към него. Очите му бяха затворени, ръцете спокойно бяха отпуснати на ко-ленете. Русата му права, дълга коса, покриваше раменете. Носеше чиста бяла риза, черни панталони, и кафяви мръсни ботуши. Приближихме се още повече и той отвори очите си. Бяха зелени. Усмихна се.
– Добре дошли! Приятелю Териъс, виждам, че водиш уважаемия Онтуз Монтезий.
Аз кимнах, но Онтуз не каза нищо. Нито той, нито мъжът пред мен протегнаха ръка да се поздравят.
– Моля Ви, настанете се – той посочи един стол сложен на пътечката, между рехавите редици на пейките. Онтуз се настани и забелязах, че кимна леко.
Аз оставих голямата си чанта на една пейка и извадих багажа от нея – фотоапарат, светкавица, триножник, тефтер и писалка с пълнител. Настаних се в единия край на пейката, на почтително разстояние от двамата. Сега забелязах още няколко неща около мъжа – пред него, на земята, имаше запален газен фенер. Но не това беше интересното. Имаше една кама, книга с дебели черни корици, купчинка пясък и три пирамидални камъка.
– Да ви предложа вино? – попита ни мъжа, с който се познавах от известно време, и в който странно защо имах пълно доверие, все едно бяхме приятели от детство. Той надигна една гарафа, пълна с червено вино. Видях и три чисти чаши поставени наблизо. Онтуз отказа, но аз приех. Мъжът ми сипа от виното. Приех чашата, а той остави гарафата малко по-далеч от себе си, може би страхувайки се, че ще я бутне. Той не си сипа. Отпусна отново ръцете си на коленете.
– Мога ли да разбера как се казвате, господине? – попита го фентурът.
Лека усмивка се появи на лицето на мъжа.
– Моето име не е от значение. Не и сега – каза той и аз си помислих, че още в този момент Монтезий ще стане и ще си тръгне обиден от това, че човекът пред него има наглостта да не му каже името си. Но фентурът просто кимна и не каза нищо повече. Може би искаше да види какво представление щеше да изнесе този пред него? Никой не можеше да разбере истинската природа на фентурите.
– Господин Монтезий, изключително се радвам, че успях да се срещна с Вас. Понеже не искам да Ви отнемам от ценното време съм решил да карам по същество. Искам да изслушате историята, която ще Ви разкажа.
Онтуз и аз кимнахме. Отворих тефтерчето и взех писалката, готов да запиша всяка дума. Наместих се по-удобно и се заслушах в равномерния глас на мъжа.
– Представете си, че ние сме много малки. Като този пясък – той грабна в шепата си от купчинката с пясъка и започна да пуска по малко. Пясъкът от ръката падаше върху купчинката.
– Представете си, че сме още по-малки и, че всъщност песъчинките са безброй светове, населявани от най-различни същества, в това число и ние. Нашият свят е една от тези песъчинки. – Всичкият пясък се изсипа от ръката му. – Ще Ви разкажа за времена, когато фентурите още не са се появили в нашия свят. Времена на мрак и борба за власт. Имало един мъж на име Рагар – потомък на род от воини и пълководци. Той не предал рода си и се бил в негово име. Дори направил нещо повече. Решил да завладее целия свят и да направи империя.
Мъжът взе в ръката си камата и я завъртя умело.
– Със стомана и огън той покорил милиони. Тези, които се опитали да му се опълчат били премазвани безпощадно. Не след дълго той завладял почти целия свят и всеки треперил в негово присъствие. Някои мислели, че няма да задържи властта си за дълго, но Рагар бил умен човек и написал една книга.
Мъжът остави камата на пода и докосна черната корица на книгата.
– В тази книга той описал човешките богове, които му помогнали да стане толкова могъщ. Пред многохилядни тълпи Рагар разказвал за боговете и за тяхната сила, и как, ако всеки искал да бъде силен като него, е трябвало да вярва в тези богове. Говорил из всички краища на империята си, която не била никак малка, а в това време книгата му била преписване от стотици писари, и била разпространявана навсякъде. Било закон всяко семейство да я има вкъщи. Рагар отделил много средства в това да бъдат построени множество храмове. И хората наистина повярвали. Те пренасяли всякакви дарове на боговете. А боговете им се отплащали. Е, понякога били гневни, и въпреки даровете, изпращали на хората бедствия, глад и болести. Минали тридесет човешки години, в които все още се проливала кръв в името на вече застарящия Рагар и боговете.
Името на една жена започнало да се споменава все повече и повече. Казвала се Радма – жена, която тогава била на около петдесет години. Тя била от малкото хора, които се занимавали с наука. Пътувала навсякъде и се учела постоянно. Подбирала много добре хората, с които общувала, защото искала да си обясни нещата такива каквито са, и защото не вярвала в боговете. Естествено криела умело това. Но в същото време тя написала своя книга. В нея тя разказвала за най-разнообразни неща, които разбрала от своя опит и множество експерименти. Тя прилагала към това и силни доказателства. Решила се на смела стъпка – да преподава своето учение. В началото хората, които ѝ вярвали били много малко, но благодарение на пътуванията си около света, за пет години, събрала много поддръжници на теорията ѝ. Рагар разбрал за това, но решил да не закача Радма. Забранил и на всички, които му били лоялни, да я пипат. Нека да си преподава, казал той, знам, че няма да успее в начинанието си. След още две години привържениците ѝ станали още повече. Настъпила война с друга държава, а Рагар умрял в сражение. Случило се така, че на следващия ден починала и Радма, защото била болна от тежка болест. Понеже двамата били велики личности, душите им отишли в царството на боговете и се слели в едно същество – нито бог, нито човек, а нещо средно между двете. Дали му името Радмагар.
Без Радма и без Рагар, в човешкия свят настъпил хаос, но това, което останало след тях продължило да се разраства. Носели се легенди, че Радмагар слизал на земята в образ на човек и помагал на определени хора.
Точно в тези смутни времена се появили фентурите, които постепенно се смесили умело с хората и построили своите храмове. Повечето хора се обърнали към религията на новата раса и не сбъркали. Боговете на фентурите били по-благосклонни и дарили мир на света. И ето го резултата.
Мъжът продължаваше да гледа Онтуз.
– Намираме се в човешки храм. Статуетките на човешките богове и олтара ги няма. Останало е само това – той направи описателен жест с ръце. – Царството на боговете на хората е започнало да се руши – той махна с едната си ръка над камата и книгата. Камата почервеня, сякаш се „сви“ в себе си, и от нея покапа разтопен метал. Книгата се самозапали, и горящи листове се разхвърчаха във въздуха. Аз и Онтуз подскочихме от изненада. Мъжът пред нас се засмя леко.
– Не се притеснявайте. Това остана от онези времена. Само пепел.
Хартията догоря, разтопеният метал започна да изстива.
– Нека Ви покажа нещо – каза мъжът и пак махна с ръка.
Аз се загледах внимателно в трите пирамидални камъка, които започнаха да се движат по пода и заеха триъгълна форма. От върховете им се изстреляха светли лъчи, които се срещнаха в една точка над тях, образувайки тетраедър. По страните му се заформи движеща се картина. Съвсем ясно виждах едно момченце човек рамо до рамо с момиченце от расата на фентурите. Картината се смени с по-обща на препълнен фентурски храм, в който имаше и хора, и фентури. Изображението се върна отново на децата, които гледаха уморено напред и слушаха напевни думи.
– Момченцето се казва Нейтън, а момиченцето Лина. От известно време са най-добри приятели. Нейтън не се интересува от религии, както забелязвате от изражението му. Две неща са го довели в храма – едното е това, че го е страх баща му да не го напердаши за пореден път, но втората причина е по-важна: Той просто е много добър приятел с Лина и иска да бъде с нея навсякъде.
Погледахме известно време и видях, че Нейтън стиска ръката на Лина. Мъжът махна с ръка и картината изчезна. Лъчите от камъните се скриха.
– Можете ли да ми обещаете, че вашите богове ще се грижат за хората? – попита мъжът.
Онтуз Монтезий помълча известно време, сетне каза:
– Очевидно е, че повечето хора си мислят, че боговете ни ще им помогнат. Но аз мисля, че ако самите те не си помогнат, няма кой друг да го стори.
За първи път видях нещо като усмивка на лицето на фентура. Мъжът се усмихна и стана от земята. Онтуз също стана от стола. Аз вече бях приготвил фотоапарата си, поставен на триножника. Погледнах през визьора и взех фокус, в едната ми ръка беше светкавицата. Двамата си стиснаха ръцете и аз натиснах копчето. Проблясна светлина. Мигът беше запечатан. Една снимка, както се бях договорил и с двамата. Прибрах плаката и ги погледнах. Гледаха се безмълвно сякаш си четяха мислите.
– Ще поддържаме контакт – каза мъжът и Онтуз кимна.
Той отпрати фентура през входа на параклиса. Аз си събрах багажа и се запътих също натам. Мъжът стоеше на прага и гледаше отдалечаващия се Онтуз Монтезий. Първите слънчеви лъчи започнаха да галят земята.
– Добре мина! Какво ще кажеш? – попита ме той.
– Повече от чудесно. Направо съм зашеметен – казах и протегнах ръка към него. – Не знам какво щях да правя без теб.
– Как ще кръстиш статията? „Фентур среща паднал бог“?
– Не знам, но ще е превъзходна статия.
– Ако въобще повярват в нея – усмихна ми се той и стисна ръката ми.
– Да се надяваме... Чакай малко сега. От толкова време се познаваме, а ти не ми каза истинското си име. Искам да го разбера.
– Радмагар – смигна ми той.
* * *
от Милен Колев
Октомври, 2013 г.
Коментирай от FB/G+ профил