- Какви същества живеят толкова високо? Кой е обитавал тази къща?
- Хора – сви рамене Рюк и като видя изражението му се изсмя. – Не, не човеци. Такива като нас. Колкото за съществата… някога може би е имало ледени великани.
Бран си подрънкваше на лютнята.
- Знаеш ли, човеко, че ледените великани първи омешали кръвта си с вашата?
- Ще ми се да престанете да ми викате „човеко“. Аз да ви наричам „елфо“ или „превръщенецо“?
- Мълчи и слушай приказката – сръчка го с лакът Рюк и се сгуши по-дълбоко в дрехите си.
Огънят припукваше. Мирис на сняг и бор и топлина. В такава вечер ледените великани бродят в търсене на залутани пътници…
„Племената им живеели изолирани, а при редките срещи, войната помежду враждуващите кланове била неизбежна. На три пъти старейшините им се опитвали да се съберат и да постигнат мир. На три пъти залата на предците в древната ледена крепост се изпълвала с викове и кръв потичала по белите стъпала. Брак с някой от друг клан бил невъзможен. Кой ще отиде доброволно в пещерата на враговете си? Кой баща ще прати дъщеря си при онези диваци? След няколко поколения децата започнали да се израждат – странни бледи създания, едва изпълзели от утробата на майките си, те умирали от немощ. Понякога две близначета се раждали залепени бедро за бедро, ръка за ръка, все едно не искали да се пуснат в студения лош свят. Брат се женел за сестра си, баща за дъщеря си и всяко следващо малко било по-страшно и изумително от предишното. И въпреки това не искали мир със съседите си. „По-добре да умрем“ казвали някои.
И тогава едно племе пленило човек. Човеците се срещали рядко в планините, като някакво странно създание от приказките, този толкова изумил великаните, че вместо да го убият и да го сготвят, го уловили жив и го отвели пред старейшините си, за да видят това чудо – странно бледо тяло, лице покрито с черни косми, вместо с бели, мъжът носел необичайни дрехи и торба пълна с чудновати вещи от друг свят. Разтреперан той се представил като Едард, овчар, който тръгнал да търси изгубена юница и нощта го хванала на открито. Заспал в една пещера и се събудил в друга, в чужд свят нависоко и сред непознати създания, които му изглеждали като чудовища. Ледените великани също го смятали за странен и уродлив, плешив гоблин-албинос, разправящ странни приказки за други светове.
Въпреки дивия си нрав, ледените великани не били варвари. Макар и да нямали проблеми да убиват себеподобните си, това странно същество им се видяло прекалено ценно и интересно да завърши живота си в казана. Не се знае какво мислел човекът Едард за насиленото му гостоприемство, но извън пещерата го чакала само бялата смърт, затова и останал. Една от вещите му се видяла най-интересна на домакините му – проста дървена флейта, много подобна на костените инструменти на самите великани, но музиката от света на Едард, не била като нищо, което чували досега. Именно тези странни песни, подобни на вятър свирещ в планината, привлекли вниманието на най-малката щерка на Старейшината.
Брюнелюк била дребна и макар и да пораснала красавица, дефект по рождение – изкривеният ѝ крак и ниският ѝ ръст в раса, която смятала за красиви проявите на физическа сила, я направили нежелана булка. Може би именно заради това, че никой не ѝ обръщал особено внимание, Брюнелюк била много по-умна от съплеменниците си. Сгушена в някой ъгъл, защото ходенето ѝ причинявало болка, тя слушала и гледала живота в селото и учела за народа си. Някои я смятали за вещица, защото често умът и наблюдателността се струват признак за окултни познания на по-простите. Вещица или не, Брюнелюк имала добро сърце и съжалявала Едард, принуден да живее сред гиганти, обект на подигравки заради това, че за тях той бил дребен и слаб, и странен и уродлив, все неща, които ѝ били до болка познати. А музиката на флейтата му пробуждала у девойката копнежи за открити зелени поля, за дървета и реки, не замръзнали във вечни ледове, а бързи, разпенени, понесли със себе си обещание за пролет и за живот.
Можете да се досетите какво станало. Подобни странни приятелства рядко завършват по друг начин и една година след пристигането на Едард в пещерното поселище, той и Брюнелюк се озовали, ръка за ръка пред Старейшината и поискали разрешение да бъдат заедно. Подобно нещо било нечувано, не само сред великаните, но и из целите Владения. Различните раси не се мешат, защото не се знае що за изчадие ще се пръкне от подобен противоестествен съюз. Но Брюнелюк нямала друг шанс да си намери съпруг сред младежите от племето, а старейшината виждал промяната към по-добро, която донесъл човекът на дъщеря му. Дръпната и без приятели, сега лицето ѝ имало цвят, а очите ѝ искрели като свещи отразени в ледените сталактити. Освен това Старейшината подозирал, че човешкото семе не можело да се смеси с кръвта на неговата раса. Защо да не им позволи малко щастие? Никой не бил по-изненадан от Брюнелюк и Едард, когато година и половина след съюза им, на бял свят се появили тризнаци – с тъмната коса и очи на баща си, и синята кожа и остри зъби на майка си.
Децата причинили разединение в племето. Едни вярвали, че са изроди, плод на черна магия и че ще донесат само смърт на народа от планината. Други видели в тези деца нова надежда, защото това били първите бебета от десет години насам родени без никакъв дефект. Първите искали кръвта им пролята върху олтара на планинските богове, вторите били готови да пролеят собствената си кръв, за да защитят отрочетата на Брюнелюк. Разприте прераснали в бой и неколцина, най-върлите противници на странните деца били отлъчени от племето. Останалите, видели последиците от недоволството си, замлъкнали и решили да изчакат и да видят какво ще излезе от децата.
Три години минали и синовете на Едард и Брюнелюк растели с всеки изминал ден. Те нямали ръста и силата на връстниците си, но били будни и жилави, готови за пакости. Пещерата кънтяла от смеха им и скоро дори и най-изпълнените със съмнения сърца омекнали, запленени от чудните отрочета. Старейшината бил мъдър и видял в тяхно лице спасението на расата си. Ако човеците можели да се мешат с ледените великани, тогава не било нужно да търсят съпрузи за дъщерите си във вражеските племена. Достатъчно било да се обърнат към света на човеците. Идеите му били опасни и той разумно не ги споделил с никой освен с най-малката си дъщеря. Той виждал колко много се обичат Брюнелюк и Едард, но знаел, че трудно може да насили сърцата на младите да изберат за партньор създание от друг свят. Освен това бъдещето на децата още било неясно. Не знаели дали ще пораснат големи и могъщи като истински ледени великани, или ще приличат повече на баща си, дребни и прекалено слаби да защитават племето наравно с останалите мъже. А и човешката кръв можела да значи човешки живот – прекалено, прекалено кратък за вековната раса. Старейшината се тревожел и за дъщеря си, защото знаел, че никой родител не иска да надживее децата си. Ако съдбата била отредила на тримата ѝ прекрасни сина краткия човешки живот от петдесет-шестдесет години, то той не знаел как тя ще понесе да ги гледа да се сбръчкват и умират. Времето вече следвало Едард по петите - за няколко кратки години косата му се прошарила и кожата му се покрила с първите линии на старостта.
Такива мисли занимавали Старейшината на клана, когато съседните племена решили да обявят война. Поредното нечувано събитие – изгонените от племето били приети от съседите си, които с ужас слушали историите за трите деца на вещицата – чернокоси чудовища, които ти изяждат душата, докато спиш, и сучат кръв от гръдта на майка си. Трите години били достатъчни слуховете да се превърнат в кошмари, а страхът от непознатото направил това, което старейшините от векове се мъчили – обединили племената срещу непознатия враг от друг свят. Племето на Брюнелюк било голямо, но не толкова, че да може да се противопостави на всички останали. Едард бил готов да се бие, за да защити новото си семейство, но жена му се опасявала, че ще е причина за смъртта на братята и сестрите си. Тя била готова да вземе децата и да бяга с тях, дълбоко в недрата на планината и да ги отгледа там, далеч от предразсъдъците. Почти го направила, но баща ѝ я спрял. Какъв пример щяла да даде на синовете си, ако ги научи, че трябва да бягат и да се крият през целия си живот? Не това бил начинът на ледените великани и ако децата наистина били негови внуци, то те трябвало да знаят какво е да си войн. Освен това старейшината се надявал, че ще успее да убеди и други в идеята си, ако само му бъде даден шанс да разговаря с тях.
Докато обсадата на селището им се готвела, бащата на Брюнелюк оставил двамата си най-големи сина отговорни за защитата и се оттеглил в най-дълбоката пещера на каменния град. С него били дъщеря му и зет му, както и трите деца. Брюнелюк наистина имала дарби за вещица. Докато братята ѝ били още прекалено млади и нетърпеливи, за да учат, тя често сядала с баща си и слушала за бавната магия на леда и скалата. Затова и тя единствено можела да го изпрати в пътуване извън тялото. Старейшината изпил отварата, гореща и с вкус на кръв, и потънал в мъртвешки сън върху купчина кожи. Само трите деца, достатъчно малки, че да имат очи за света на духовете, видели дядо си да се надига от древното тяло и да се отправя на път – извън пещерата, извън сбиращите се войни, до дома на по-големия си брат, старейшината на най-близкото селище. В тази си форма той не бил старец, а млад войн, мускули лъснати с мас, коса и брада сплетени с кости и парченца кожа, жезъл в ръката – не простата пръчка, на която се подпирал старецът, а огнена пепелянка от недрата на земята с рубинени очи и люспи от злато. Малцина знаят, че магията на леда не може да просъществува дълго без огледалния си образ и Старейшината с години слизал дълбоко, по-дълбоко от останалите, под леда и студа до огнените пещери, където се научил да говори с лавата. Тази му тайна сега може би щяла да спаси всички.
Старейшината преминал през селото си като призрак, през тунелите от кристален лед и покрай младите войници, предвождани от излъчените му съплеменници. В света на духовете краката му го носели по-бързо от всякога, не изпитвал умора и не усещал режещия вятър на планинските зъбери. Можел да види духа на брат си като сияеща факла в снежната буря. Знаел, че го очакват, и пристъпил предпазливо в каверната, наглед опустяла в навечерието на предстоящата битка. Само една старица седяла прегърбена над огъня и не давала признаци да го забелязва. Нито знак от брат му. Възможно ли е да е избягал, по някакъв начин научил за тайното му оръжие? Старицата бъркала нещо сред пламъците и когато я наближил, тя хванала живи въглени с незащитената си ръка и ги метнала в лицето на война-дух. Той завъртял жезъла си и вместо да бъде изгорен, пепелянката погълнала пламъците и пепел се посипала върху старата жена. Тогава тя се изправила и отметнала илюзията заедно с парцаливата си наметка и пред очите на Старейшината застанал брат му, висок и величествен, с брада до кръста, той надвисвал една глава над него, а бивните му лъщели в очакване.
- Защо си дошъл, малък братко? Нима смъртта, която носят войните ми, ти се струва прекалено далечна?
- Не искам да се бия нито с теб, нито с тях – отговорил бащата на Брюнелюк. – Както аз не желая да загубя синовете си, така и ти, вярвам, че искаш да опазиш твоите живи.
- Смъртта в битка е достоен начин да сложиш край на живота си. Или казваш, че твоето семе е прекалено слабо и иска да умре като жена в ложето си и от старост, пред това да се изправи пред боговете като истински мъж?
Старейшината се направил, че не чул обидата. Брат му се опитвал да го ядоса, сигурен знак, че е уплашен. Сияещата змия в ръцете му светела по-силно от всички огньове в пещерата и лицето на война лъщяло от страхлива пот. Без предупреждение той се хвърлил върху брат си, преобразен в огромна мечка с отворена кървава паст. Старейшината се завъртял и се превърнал в снежна буря. Очите на мечката започнали да се затварят, време за зимен сън. Животното отърсило козината си и се превърнало в огромен вълк. Снежната буря утихнала и на нейно място имало простичко наглед въже оплетено в примка. Вълкът обиколил, веднъж, втори път, но в тази му форма мислите били забавени, а насред примката димяло пресен къс месо, покрит с топла кръв. Челюстите изщракали и капанът се затегнал около врата на животното.
- Не желая да те убивам, братко – разнесъл се гласът на Старейшината. – Спри и ме изслушай, не съм дошъл да си мерим силите.
Вълкът се отпуснал и примката се охлабила. Двамата братя застанали лице в лице. Старейшината започнал да разказва за тримата си внуци и за идеята си. Но брат му не го слушал, а чакал изгоден момент и в миг скочил с ледена кама, насочена към сърцето на врага. Последвала експлозия. Войнът се озовал по гръб, а в ръката си не стискал парче от вечния лед, а само капки вода. Старейшината се изправил над него, къс лед обгърнат от пламъци, а очите му били страшни. Ледът в пещерата започнал да се топи, стените затреперили, подът се превърнал в течна скала – гневът на земните недра заплашвал да помете всичко. При тази страшна гледка мъжът свел глава пред брат си и изрекъл всички клетви, поставяйки живота си и безсмъртия си дух в ръцете му, за да спаси селището от огнена разруха. Двамата седнали като братя и разговаряли.
Не след дълго те заедно се отправили на път през света на духовете към третия си брат. И към четвъртия. Никой от предводителите на ледените великани не искал да слуша странните чуждоземски идеи, но магията на старейшината винаги се оказвала прекалено силна, за да я надвият с чест или с измама. Но това пътуване и битките изцеждали силата на Старейшината и скоро той трябвало да тръгне към тялото си, преди да е прекъснал връзката си с него. Оставил братята си дали неразрушима клетва, че ще спрат нападението и ще дойдат лично да станат свидетели на синовете на Брюнелюк.
Когато се върнал обаче, битката вече била започнала. Младата кръв на войните не дочакала заповед и те тъкмо били на път да пробият защитата. Сред мъжете се биел и Едард, ниският му ръст го правел опасен противник, и не един войн твърде късно открил, че врагът може да те промуши в корема, преди дори да си го видял да идва. Отворил очи в тялото си, Старейшината се огледал за Брюнелюк, но дъщеря му я нямало в стаята, само трите момчета спели завити с шала на майка си. С тежко предчувствие Старейшината закуцукал към входа на пещерата.
И наистина – там насред битката стояла дъщеря му, изпъната в целия си ръст и вдигнала в ръце жезъл подобен на този на баща ѝ. Старейшината извикал и паднал. Брюнелюк била млада и нямала нужния контрол да овладее силата на земното сърце. Пред очите му тя изрекла Словата от древния език и скалата в нозете ѝ се разцепила. Огнени сълзи потекли в краката ѝ към нападателите. Войните обърнали в бяг, но реката от огън била по-бърза от тях и помела всичко по пътя си – и нападатели и защитници. Твърде късно Брюнелюк разбрала, че магията ѝ ще донесе гибел на собствените ѝ братя и на съпруга ѝ. Едард висял вкопчен в скална издатина и пламъците всеки миг щели да го погълнат. С горестен вик тя забила жезъла си в земята и изрекла други Слова. Затвори. Заключи. Лавата се отдръпнала и пещерата се изпълнила с дим. Когато се разнесъл, всички видели Брюнелюк – превърната в скала с жезъл забит в каменна река и ръка протегната към Едард.
Последвал мир, макар и крехък, и старейшините се съгласили, че ако човек и леден великан искат да бъдат заедно, то те могат да го сторят с благословията на всички. Брюнелюк останала на входа на пещерата, за да им напомня този ден, завинаги обръгната в камък бял като лед, а мястото кръстили „Сълзите на планината“. Казват, че понякога, ако чуе музиката на флейта, каменната жена плаче с кристално чисти сълзи.
***
Едард не доживял да види синовете си пораснали. Трите момчета възмъжавали бавно още деца, а баща им вече старец. Когато починал, го погребали в скална ниша близо до Брюнелюк и с него положили флейтата му, за да ѝ свири през дългите зимни нощи. Щом трите момчета навършили пълнолетие, Старейшината ги отвел на далечно пътешествие, отвъд земите на Ледените великани в Бялата кула, където Кралицата на Владенията, тогава още млада и с незамъглен ум, чула историята за Едард и сълзите на планината.“
... из „Цената на музиката“, част втора на „Кръстопътища“
(прочетете и "Шестнадесетата карта", част от поредицата "Кръстопътища")
Коментирай от FB/G+ профил