Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
- Идва, Коконе! Есенна иде! - промърмори закрилникът Сиваш на неспокойния кон под себе си и продължиха с обиколката.
Малцина от хората в Мизания се досещаха какво ги чака и из хановете вече се разпространяваха зловредни слухове. Млади и стари мълвяха страхотни приказки, чути от бащи и дядовци: как щяла да дойде дълга есен, а после още по-дълга зима. Злоезичниците не споменаваха и думичка, че целият им живот бе преминал в лято, забравяха добрите дни на бащите си, които пък бяха изживели пролетта и кълняха идещата зима, сякаш можеха да я спрат.
Така беше в Мизания: сезоните бяха дълги и често обхващаха на живота на цяло поколение.
- Невежеството отново ще ни докара беди, приятелю! - сподели на кроткото животно, но Кокон не взе отношение по въпроса.
Сиваш отметна качулката и русолявата му глава му глава пое лъчите на далечното слънце. С настъпването на есента по нея избуяваха рижави кичури и това, наред с облеклото му придаваше чудноват вид. Наметалото му бе също бе обагрено с цветове на настъпващия сезон и често хората не го забелязваха. Сините очи поздравиха светилото, а мислите го помолиха през тази година да се задържи по-дълго. С всеки час и ден то се отдалечаваше от Миза и планетата щеше да изживее поредния си мразовит цикъл. Затова дълголетният закрилник наставляваше хората да се грижат усърдно за реколтата и да пълнят хамбарите, защото само така внуците им щяха да дочакат пролетта. На децата им се падаше тежката участ да живеят в мраз, но затова пък нямаше да полагат много усилия из полето. Именно това поколение даваше най-много прираст в Мизания и новородените напролет щяха да са безчет.
Само че нещата не стояха толкова просто: всяка държава на Миза си имаше закрилник и боговете бяха предопределили някогашните братя и сестри сега да са противници. Всеки от тях получаваше назначението си и след достигане на зрялост с всички сили защитаваше поверената му държава. На Сиваш преди пет цикъла се падна Мизания и той четири пъти се провали. С идването на всяка есен островитяните неминуемо нападаха континента, заграбваха зърното и добитъка, плячкосваха каквото им падне, а младите жени бяха на първо място в списъците им. Океанът изхранваше народа им, но те нямаха нищо против, да разнообразят трапезата си и с друго, освен с риба. За негово огорчение, по-малкият му брат - Сеч, на четири пъти го бе надхитрял и въпреки че всяка пролет Сиваш отвръщаше с небивал възход на страната си, сега отново идваше есен.
- Този път няма да стане! - изрече твърдо мъжът и подкара Кокон в галоп.
***
След двудневна езда прекоси Равни поля и се озова в подстъпите на Вечни кули. Замъците бяха обвити с облаци и пътят нагоре бе труден. На няколко пъти забеляза стражите, но те го познаваха и предпочитаха да си стоят в укритията. „Вечни кули никога не падат!”- припомни си песента на простолюдието и горчилката го заля отвътре. „Че на кого са потрябвали!” - му идеше да извика. Снощи едва се удържа: в хана, където пренощува, неколцина пияни каруцари заграчиха именно тези думи след поетата порядъчна доза оловина. Само след месеци тези смелчаги щяха да тичат с деца и каруци към планините, а нашествениците щяха да оплячкосат труда им. И всичко това, защото кралят не му вярваше. На пет пъти бе спасявал дедите му, дори именно той - Сиваш бе построил „Вечни кули” с цел да запази линията на владетелите, но отново предупрежденията му срещаха мнителност и раздразнение. Никой не отчиташе, че преди неговата поява Мизания всяка есен попадаше под робство. През ония времена зимите тук преминавали в глад и страдания, а островитяните, наситили жаждата си за разгул и богатства, сами се оттегляли с настъпването на пролетта. Така давали възможност на Мизаните да се възстановят и да им съберат нова реколта.
- Поне това го спрях! - каза по скоро на себе си.
Първата му работа преди четири цикъла бе да построи Кулите и вече всички ги мислеха за вечни. Оттогава грабителите се задоволяваха с намереното из изоставените села, защото населението се криеше в планината, но озлобени от намаляващата плячка, те предприеха нова тактика: започнаха да опожаряват жилищата на земеделците, да тровят водата на кладенците, а който попаднеше в ръцете им, биваше посечен. Така брат му Сеч отвръщаше и показваше уплаха си от действията на Мизания: ако народът тук проспериране, щеше да стане заплаха за останалите и най-вече за вечния враг от островите. Щяха да почнат да мислят за армия, а някой ден - и кораби да строят. Затова всяка лодка и пристан, всяко поселище по брега бе систематично унищожавано, а главите на заловените местни жители се извисяваха на дълги пръти, замръзнали и зловещи, чак до идването на топлината.
Кокон сам ускори ход и усещайки жадуваната почивка, кривна от главния път. Тук прахолякът бе повече, но скоро гората ги обви със своята тайнственост. Малко от хората знаеха за тези места, пък и да бяха идвали насам, след краткия си живот си отиваха и те пак потъваха в забрава. Сиваш нямаше нужда от замъци и прислуга, а само от малко покой: щеше му се поне една нощ да преспи в постелята си. Не се бе прибирал от месеци и имаше нужда да се отпусне, да премисли отново и да вземе решение. Силата му, за разлика от Сеч, не бе в оръжието и в битките, а в съзиданието. Затова майка им го наричаше - „синът на есента”. „Ти си моето сърце!” - бе прошепнала веднъж, докато си мислеше, че момчето ѝ спи. Бе роден през този сезон, боготвореше го и този път щеше да опази благата му за тези, които се бяха трудили. Пътеката се стесни и влагата, съхранена от вековния лес приятно жегна обонянието. Не случайно бе избрал мястото: множество потоци извираха над него, някои чак от Вечни кули, за да поддържат децата си - дървета, треви и храсти, до идването на зимата. После щяха да заспят за петдесет години, очакващи пролетта. Последен завой между дъбаците, отмина самотния орех, последен страж пред убежището, и излезе на открито.
***
Сърцето му се сви. От дървената къща нямаше и помен, а купът овъглени останки първоначално го стъписа. В центъра, където някога бе библиотеката му, стърчеше побит в земята двуметров тотем. Озъбената глава, набучена отгоре му, бе на Лос - верен приятел от расата на елените, а неприятният мирис наоколо можеше да бъде само от гнусно жертвоприношение. Едва се удържа в съзнание и без дори да слиза, обърна Кокон обратно.
- Няма да почиваме, братко. Тук е станало нещо страшно и ще се върнем в убежището чак напролет. Зимата ще прочисти злото, но за жалост няма да върне живота на нашите приятели.
Мълчаливо изминаха разстоянието до главния път, но не тръгнаха нагоре - към Вечни кули, а се спуснаха обратно, докато ги обгърне тъмата. Скоро спряха пред малък мост. Сиваш с мъка се концентрира и след като възприятията му не откриха наблизо натрапници, каза магическите думи: от другата страна на моста вече нямаше път, а обкована с медни шини врата. Пантите и резето обаче бяха от най-издръжливата стомана, която не прихващаше ни ръжда, ни умора от времето.
Вълкът както винаги стоеше на пост и щом пристъпиха отвъд, нададе дивия си вой. Явно се забавляваше да дразни Кокон, но конят този път не трепна. Само отри предните си копита и изпръхтя с презрение. Това време бе достатъчно за Смерч и закрилникът на планинците се появи до животното си с метална чаша в ръка.
- Наздраве, братовчеде! Значи най-после реши! - усмихна се Смерч и хищните му зъби блеснаха.
Тук още не бе настъпил мракът, а надхитрянето тепърва предстоеше. Сиваш едва превъзмогваше умората, но трябваше да продължи. Стегна се и издържа няколко безкрайни часа със Смерч и неговия владетел. Кралят на планинците, както и всички други, ламтеше за походи и плячка, а Сиваш имаше намерение да му помогне. За целта бе отделил много от времето си, но трябваше да внимава: една погрешна стъпка и войските на планинците вместо на островите, щяха да се озоват непосредствено под Вечни кули. Отново и отново преговориха предстоящото нападение, как на всяка цена трябваше да бъдат унищожени корабите на врага, разпределението на плячката и оттеглянето на планинците в техните земи. Само че и двете страни си правеха съвсем други сметки: Сиваш знаеше за неистовото желание на тези хора да завладеят народа му, както и за намерението им на всяка цена да запазят корабите на островитяните. После щяха да ги ползват за себе си и да нападнат Мизания от две страни. За негова радост, Смерч не можеше да отваря вратите, което го озлобяваше още повече.
- Откога не съм усещал вкуса на морска риба? - подкачи го братовчедът.
Закрилниците се обучаваха на далечен остров - в другия океан на Миза, и с носталгия си спомняха за солената вода: особена тези, като Смерч, получили назначение в суровите планини.
- Утре, братовчеде! - потвърди за сетен път, Сиваш. - Утре ще я подушиш!
Решението му да преспи при тях ги учуди и след като се погрижи за Кокон, се отпусна в стаята за гости. „Дори и да знаят нещо за нападението на Сеч, не го показват?”, мислеше в тъмното. „Дали действат в съдружие…?” Притихна и със сетивата си започна да опипва мястото. Осезанието му се плъзна към пода, вмъкна се в първия дървесен корен и заслуша. Последва дълга обиколка из земята на планинците и така жадуваният покой се възвърна. Щеше да почерпи сили от враговете си, защото не всичко тук бе подвластно на волята им. Сеч бе омърсил убежището му и сега злорадстваше, че го е отслабил, но този път не бе предвидил всичко. След няколко часа се събуди изпълнен със сила, а глъчката отвън показваше, че битката предстои. Смерч нетърпеливо го очакваше, покрит с бойните кожи на народа си. Червената му коса бе изправена като пламък над бледото лице, а стихиите, които той владееше, направо просветнаха около копието му. Такъв си беше Смерч - владетел на тайфуните и гръмотевиците. Добре, че ги имаше вратите.
- Дванадесет хиляди бойци! - с гордост му показа строените мъже. - Знаем, че островитяните са повече, но на наша страна е изненадата, пък и един от моите хора се равнява на трима техни!
„Мечтай си” му мина през ум, но вместо това кимна окуражаващо:
- Да вървим!
***
Пред моста, сега вратата бе от другата му страна, слезе от Кокон и стиснал здраво тирса - единственото си оръжие, отправи последна молба към боговете. Цял сезон бе работил върху този проект и се надяваше подвластните му да изпълнят исканото от тях: всяко едно коренче, всеки цвят и всичко, що раснеше от земята и се хранеше от недрата й, бе призовано. Владетелят на съзиданието удари три пъти и докато вратата се отваряше, произнесе нужните думи. Дори Смерч и настоящият владетел на планинците ахнаха пред разкрилата се картина: пред взора им не се разкриха подстъпите към Вечни кули, а прав, изгладен път, който след километър се забиваше в тихия океан. Слънцето скоро щеше да се покаже и водата леко червенееше. Явно цветът ѝ допадна на Смерч, защото братовчед му нададе смразяващ вик и препусна напред. Няколко от доверените му воини плътно обграждаха Сиваш и той заедно с краля бързо го последва. Щом наближиха бреговата ивица, под краката им би трябвало да остане само пясък, но магията се намеси навреме: земята отдолу се раздвижи и от недрата ѝ избуя плътна пътека от жилава здрава трева, която заедно с пясъка оформи стабилна, проходима настилка. Зеленикавият мост смело навлезе във водата и пред очите им се оформи път към хоризонта: тук-там му помагаха надигнати от стари времена рифове и по него спокойно, един до друг можеха да яздят по двадесет конници.
Според изчисленията на Сиваш имаха два часа езда до целта, ала възторгът на воините чувствително съкрати времето. Сякаш препускаха за среща със слънцето, но и бързаха, за да го изпреварят. Неусетно приближаваха врага и щом напред се оформи тъмният силует на Черна земя, спряха за съвещание. Закрилникът отново удари с тирса и пътят се раздели на три. От двете страни на Черна земя имаше още два, по-обширни острова, а останалите щяха да пропуснат. За него бе важно унищожението на големите кораби, а кой какво възнамеряваше да стори, щеше да разбере съвсем скоро.
Част от воините поеха встрани, а основните сили бясно препуснаха напред. Почти достигаха пустия бряг, предварително бяха избрали мястото встрани от главното пристанище, когато Сиваш отново призова подвластните си: отсечката, по която яздеха пет хиляди човека, бързо се прекъсна, извъртя се - насред океана, както правят най-големите кораби на боговете, и се съедини с пътя зад тях. Само за миг Мизанецът се оказа последен, отскубна се с десетина метра, а после помежду него и доскорошните съюзници зейна водната бездна. Стъписването на планинците беше невъобразимо и стотици от тях наскачаха във водата. Докато се усетят, че брегът е вече зад тях, разделната ивица се увеличаваше, а лицето на Смерч, нямаше да го забрави никога: братовчедът дишаше учестено и зачервен като показващото се слънце, надигна копието си.
- Към брега! - извика за последно, Сиваш. - Бягайте, ако ви е мил животът.
После удари пак и пътят срещу него пламна. Конниците панически се втурнаха назад, а той просълзен поиска прошка от боговете. За да спаси хората си, жертваше милиони любимци от растителния свят, но щеше да поеме и това бреме. Обеща си наум, напролет да бъде още по-грижовен към подопечните и даде последната си команда. Остатъците от живия мост насреща му отново се престроиха и след като обградиха корабите в пристанището, пламнаха като клада. Щеше му се сега да види лицето на Сеч. Щеше ли да се смее отново малкото му братче? Без кораби островитяните бяха като без ръце, а и дърветата във владенията им отдавна бяха изсечени. В островната държава предстояха промени. Кой щеше да надделее? Едно обаче бе сигурно: роднините му щяха да се обединят и рано или късно щяха да отвърнат на удара.
Щом стъпи на твърда земя, благодари на останалите си живи сподвижници и ги изпрати надалеч от брега. Не искаше враговете да намират нищо полезно, когато пристигнат с лодките си. Щяха да виждат само скали и пясък, щяха да обикалят с пресъхнали уста за вода и щяха да проклинат тази негостоприемна земя.
Така и посрещна изгрева! Само с верния Кокон, защото синът на есента нямаше какво да каже на хората. Та кой щеше да му повярва!
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил