Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"

~~~

Та значи имало едно време... е, технически погледнато все още си я има... в смисъл Долната земя. Та за нея иде реч... тъй де – за Долната земя. Та нея си я имало не само едно време, ами и продължава да си я има и – също като адвокатите – няма никакво намерение да изчезва. Та тя е чудно красива земя. Ама толкоз красива, че в сравнение с нея Ел Макферсън мяза на недохранена сомалийска тинейджърка. Та тя... Долната земя де, не Ел Макферсън, всичко си има (е, разбира се, не отричаме факта, че и Ел Макферсън не може да се оплаче от липсата на разни природно–анатомични забележителности, дето си струва да се пообиколят, ама сега за друго иде реч) – и чудни планини, още по–чудни реки, безкрайни равнини и низини и толкоз сини морета, че в сравнения с тях обикновеното синьо направо се изчервява от смущение. И не само откъм география Долната земя го давала добре, но и откъм демография също имало какво да покаже на света. По нея на воля (е, добре де, не чак толкова на воля. В Долната земя няма Шенген, а пък митничарите по природа са си големи гадини и започват да се зъбят съвсем неоснователно, ако си решил да отскочиш до комшийското царство без виза, помъкнал разни радващи душата благини като цигари без бандерол, домашен алкохол и разни други) таласъми, караконджули, самодиви, самовили, змейове и всякакви други такива чудни твари. За съжаление и Долната земя не е лишена от разни зли и противни гадини, които гледат да ви издебнат в някое тъмно ъгълче с неясни, но пък много вероятно деструктивни намерения, като вампири, върколаци, адвокати, политици и други подобни, дето – ако може да се вярва на слуховете – само сребро ги лови.

Естествено не бива да спестяваме наличието на едни други не по–малко противни твари, които отдавна и то по крайно неведоми пътища са си намърдали седалищната анатомия в Долната земя – хората. Да, и те са там. Сигурно ще се запитате как са се докопали до нея. Отговорът е пределно прост – тия гадини не само Луната налазиха, ами че на всичкото отгоре и на Марс вече мятат белтъци, та някакви си Долна земя ли? Ама много ви съ молъ, да си имаме уважението значи. Какво да се прави? Се ла ви дето се казва. Та значи хората също обитават Долната земя и както може да се очаква от тях, нищо добро не е видяла. Поробване на други раси, войни, изтребления, промишлено замърсяване, легализиране на марихуаната... абе обичайното.

О, сигурно се чудите кой съм аз. Аз съм бай ви Колю и тъй като тоя кръшкач – писателя, го мързи да си гледа работата, тормози мене да му я върша. Ама кво да се прави – криза и требе да се заработва, колкото и където може. Нема сега да му търсим кусури я. Тъй ами! Сигурно се чудите какво прави толкоз готин пич като бай ви Колю на място като това? Аз съм онуй... каж го де... деус секс... не бе... деус екс... абе как беше онуй, пусто да стане... едно такова чужбинско звучеше. Абе сещате се, богът на мишената... на машата... на машинното. Да бе, точно туй! Аз съм богът на машинното. Демек аз съм мастърмайнда зад кулисите и разказвам цялата история и главния герой като затъне до шията в лай... тъй де... в неприятности, аз идвам и го спасявам. Нещо като Батман, ама с повечко литература и по–малко прилепнала кожа.

Та туй съм аз – бай Колю, богът на машинното. Деус екс не знам какво си. Та моята роля в цялата тая история е да ви разкажа същата тая цяла история и след това ако ви се прииска да претрепете автора, дето не можа да напише нещо по–добро, да ви излъжа, че не го познавам и че хич не му знам адреса. Ей затуй съм тука. Та след като приключихме с представянето, е време да ви разкажа изумително–потресаващ–уникално–не... неве.. неверо... брех пусто да стане, тоя човек да не пише с краката си бе, не мога да му разчета... абе в общи линии иде реч за историята на юнак Страхил и похода му по диренето на Сърцето на есента. Да пропуснем захаросаните нещица, с които Пауло Куелю си тъпче романите, и да минем направо на повование... повестанието... ех, май требеше да опитам да изклася началното. Момент, само да видя нещо... а, ето го – повествованието. Точно за туй става дума. Айде да скочим направо на него, а пък вий слушайте внимателно и не му берете страховете на Страхил. Той е кораво добиче, а пък и бай ви Колю бди над него като адвокат над хонорара си тъй че всичко ще си е на 100. Аз само от време на време ще се намесвам, колкото да изяснявам неясните моменти, щото нека си го кажем, авторът е изключително ерудиран, високо интелигентен... ахъм... рус синеок Аполон, чието уникално... ъ–ъ–ъ–ъ–ъ... уникално чувство за хумор и умение да плете... тъй де... да плете история могат да останат неразбрани от жалките простосмъртни, които трябва да... олеле... благодарят на бога, че се наричат негови читатели. ЕЙ!!! Аз нямам никаква вина, ясно??? Тука така пише! Аз само си бачкам за заплатичката, не съм виновен, че тоя има нужда от цял кашон торазин! Влезте ми в положението, мол ви съ. В цялата тая работа аз съм жертвата! Ох, айде да го даваме нататък, а? Някой против? Не? Хубаво. Та значи...

... Имало едно време един юнак, който по неведоми лингвистични пътища бил кръстен Страхил. Както по–късно всички разбрали, съдбата наистина имала чувство за хумор... или просто, че пак е изпаднала в ОНЗИ период, в който жените изпадат от време на време и карат мъжете си да крият скъпия порцелан и да купуват само хартиени чинии (откакто ги изобретиха домашните скандали не са каквото бяха). Бъдещият юнак бил син на овчар и както може да се очаква от подобна наследственост, не хукнал веднага към Стокхолм да си търси нобеловата награда по ядрена физика. Израснал в планините, далеч от цивилизацията сред чист здравословен въздух, още по–чиста вода и природосъобразна храна (демек онази, дето стои по клоните на дърветата). И тъй като разните му там ГМО–гадости хич не ги бивало да катерят планинските чукари (но пък някои от тях доста успешно се опитват да избягат от чинията ви), нашият Страхил растял, та по едно време чак забравил да спре. Още на петгодишна възраст, в една жестока зима, когато студът сковал цялата планина, се наложило една ловна дружинка да спасява ужасено стадо подивели от глад вълци от младия Страхил, който таман успял да ги приклещи до едни чукари. Две години по–късно пък на банда разбойници, върлуваща из района, им се наложило да изоставят успешната си кариера на подплавачи, изнасилвачи, грабители и убийци и да вкарат в действие пенсионните си планове двадесетина години по–рано от очакваното. Нещастната групичка напълно невинни разбойници, завърнала се след успешен рейд срещу едно от планинските села, бе имала глупостта да се опита да гепи агне от стадото на невръстния Страхил, та да отпразнува подобаващо събитието. Не е съвсем ясно какво точно е станало тогава, но за сметка на това съвсем ясно, че малко след това разбойниците бяха видени пред вратата на ошашавения квартален стражарин да плачат и да молят да ги арестуват. Не стана съвсем ясно и каква е съдбата на главатарят и още трима други разбойници (според злите слухове именно въпросните се бяха опитали да откраднат блеещата твар), но ако се съдеше по това, че другите бандити пищяха като ученички, надали е била особено приятна. Страхил бил на осем години, когато си пуснал мустак, който според свидетелите можел да засрами и този на генерал Гурко.

Селяните от околните села по принцип били търпеливи хора, но когато ти се налага да ставаш три сутринта, за да пуснеш глутницата вълци, драскаща по външната врата, да се скрие в мазето ти, тая част с търпението е поставена на доста сериозни изпитания. Няма да споменаваме факта, че се наложило да се разтурят всички ловни дружинки в околията. Ловците по принцип са симпатяги, но когато нещастната мечка, за която си излязъл на лов, изскочи от храста и се хвърли пред арбалета ти с изражение на неземно облекчение, започват да се дразнят. След бруталните рейдове на невръстния Страхил най–опасните животни в цялата планина бяха катериците и няколко лисици, които изпитваха някакво извратено удоволствие да живеят на ръба на бръснача. Чашата на търпението обаче взела да прелива, когато младият Страхил влязъл в онази доста трудна възраст, наречена пубертет, и взел да заглежда селските моми с малко нездрав овчарски интерес. На селяните - горди родители на непълнолетни щерки, взело наистина да им писва да поправят дупки в стените и дуварите и да крият момичетата си по тавани и мази. След малко смущаващия инцидент със сина на попа (момчето бе избрало кофти момент да започне да се увлича по дългите коси) най–накрая им бе прикипяло. Една делегация бе направила посещение на колибата, където нашето момче живеело заедно с баща си, естествено след като се уверили, че Страхил е доста далеч. Какво са си говорили не е съвсем ясно, но накрая Страхил–старши извикал сина си, отпрал му една пълна с бащина любов плесница и му казал, че времето да си потърси късмета е дошло.

Сигурно си мислите, че Страхил циврил кат женичка и скимтял кат търговец през данъчна ревизия баща му да не го прогонва от родния дом. Хич даже. На Страхил отдавна планината му била отесняла, а пък вече бил наясно, че в овчарлъка няма кой знае колко място за професионално развитие. За туй грабнал една торба с малко овче сирене и корав комат хляб и както си му е реда тръгнал да си дири късмета баш като по приказките. И го намерил макар не точно като във вече споменатите приказки. Страхил отишъл в града, където много скоро неколцина добре облечени местни бизнесмени съзрели в якото като планински хребет и горе–долу толкова умното момче скрит търговски потенциал. Така бъдещият юнак, едва 14-годишен, станал горд член на една малка, но пък отбрана групичка субекти, ръководена от амбициозен предприемач на име хаджи Станчо Станчов Станчовистия. Та там той се занимавал със събиране на дългове и го правил толкоз добре, че много скоро горепосоченият бизнес–субект можел да освободи по–голяма част от служителите и така да спести доста парици от социални осигуровки и други такива. Сигурно ще питате как нашият Страхил, дето не можел да каже три думи на кръст, бил толкоз добър в прибирането на париците на разни неизрядни длъжници? Ами нека да кажем, че основните му помощни инструменти били бейзболната бухалки и отличните познания по човешка анатомия, и да замълчим за останалото. Годинките се търкулнали, нашият Страхил растял като напет момък и осемнадесетата му годишнина го посрещнала като млад професионалист в областта на събирането на дългове. Вече бил момче със самочувствие, със солидни познания за живота и света, със своя лична бухалка и в общи линии бил готов наистина да си го подири този късмет. Пуснал си молба за напускане, както си му е редът, инвестирал част от спестяванията си в един боздуган и тръгнал след горепосочения късмет. Естествено бързо го намерил и по обичайния страхилски тертип му строшил коленете, пребъркал джобовете му и продължил да търси друг късмет, който като своя събрат хич го нямал в тичането.

Излишно е да казваме, че Царството пропищяло от Страхил... естествено много тихичко, за да не вземе той да го чуе, че тогава щяло да стане още по–лошо. Хващал се на всяка работа, дето му позволявала да пердаши наред без да подбира, и в общи линии пердашил без да му подбира 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, 365 дни в годината като истински пролетариат без да знае що е то почивка. Поспирал само колкото да позаточи изтъпените шипове на боздугана си и продължавал напред. За подвизите му бихме могли да говорим часове, но требе да спазим осемчасовия работен ден, затуй ще ги прескочим. Нека само да кажем, че в Царството почти нямало разбойнически банди, зли змейове, още по–зли ламя, древни храмове и прокълнати съкровище, които Страхил да не бил уважил с присъствието си и най–вече с боздугана си. Е, вярно от време на време позабърсвал някое село, подпалвал това или онова, похищавал невинни хорица, поробвал този или онзи, ама туй си било неразделна част от юначеството. Нъл го знаете оня лаф, че нема бяло или черно, а само множество оттенъци на сивото. Страхил също не се колебаел да търчи напред–назад по цветовата гама и да върти боздугана си по главата на въпросната, ако вземела нещо да се репчи.

И тъй се търкулнали цели тринадесет лета до деня, в който нашия Страхил чукнал онази зловеща възраст, която кара жените да циврят като... ъ–ъ–ъ–ъ... като жени впрочем и да се тъпчат с шоколад, а пък мъжете да се замислят сериозно за бъдещето си... и хайде нека си го признаем – за увеличаващото се количество косми, които намират канала на душа. Да, точно тъй, иде реч баш за тридесетата година. И нашия Страхил сериозно се замислил за постигнатото до сега и онова, което го чака. Да, разорал няколко провинции, сринал някоя и друга дузина села, изтрепал де що има разбойници, докарал няколко принудителни миграции сред разни не особено сговорчиви змейове по посока земи далеч от Царството, подпалил това–онова, натрупал парици (естествено без да плати данък–печалба. Адски неюнашко е да си изправен данъкоплатец. Създава добро име), но като се замислел малко по–дълбоко (а човек с неговото ниво на интелект, колебаещо се между това на връзка пащърнак и лилавопръст октопод, не било кой знае колко лесно) това някак си хич не го топлило. Верно, че в половината Царство хората се разплаквали само като го видят, а в другата половина майките плашели децата си с него, но не за това копнеела простоватата му юнашка душа. В междуушието му... доста скромно откъм пълнеж впрочем... вече се зараждала една мисъл, която едновременно го плашела и някак го привличала.

>Страхил копнеел за семейство. Искало му се да си има истински дом, в който да се прибира всяка вечер, а не просто да нахлува в някоя къща и да изхвърля собствениците им през прозорците. Там пък да го чака Страхиловица с бидон ракия в едната ръка, кофа шопска салата в друга и палава усмивка, която подсказва, че тая вечер май хич няма да я боли глава, ако ме разбирате... хъ–хъ–хъ. Няколко малки страхилчета също допълваха милата картинка, нарисувана от мечтите му. Щеше да научи момчетата си на всякакви полезни работи, които да им помогнат да посрещнат несгодите на живота, като например как да трошат глави с боздуган, как се пали къща така, че и Потопа да не мож я угаси, къде изпотрепаните разбойници обикновено си крият плячката и разни такива практични неща. А пък момичетата... ех, момичетата. Самата мисъл, че някоя мъничко дългокосо създание ще му казва „тати“ направо го разтапяла. Е, верно тях нямаше на какво толкоз да ги научи, но пък като поотраснеха, щеше да пердаши ония тъпаци, дето си мислеха, че могат да се приближат до малките му момиченца без да изгубят нито един крайник. Все пак и на стари години трябваше да си има някакво забавление, нали?

Затуй, подтикван от таквиз благочестиви мисли, нашият Страхил започнал да се ослушва за някоя по–харна мома. Естествено човек като него не можело просто да забърши първата, дето му се изпречи пред погледа. Е, ще си изкривим душата, ако кажем, че не го бил правел до сега, но тия работи били само продукт на най–долни и мерзки плътски страсти, а не на възвишени желания. На момък от сой като него по му прилягало я принцеса, я княгиня... демек нещо по-така. Много скоро обаче се убедил, че тая работа с принцесата май няма да я бъде. По стара традиция търсенето било доста голямо, а предлагането – повече от скромно, да не кажем, че направо хич го немало. Иначе казано принципите на пазарната икономика бачкали на пълна пара. Цар Хараламби имал само една щерка, ама човекът знаел как да си я варди, и ако можеше да се вярва на слуховете, шансовете за оцеляване при въоръжен набег срещу Двореца с похитителско–семейна цел били равни на тези на расово куче във виетнамски ресторант, че даже и по–ниски. А пък колкото до възможностите по чужбинско, наш Страхил си падал патриот и затуй търсел родното производство. Е, вярно, че бил чул, че в Съседното царство един малко странен принц нямал нищо против да стане жертва на такова похищение с горепосочената цел, но Страхил си падал и малко традиционалист и тия модерните неща тип „живейте свободно, обичайте си още по–свободно“ хич не ги вдявал. Кво да го праиш, момчето било израснало в планината. Там двайсет и първи век още не се е вясвал, тъй че имало области, в които бил порядъчно задръстен.

Та с оглед тия ми ти нещица Страхил трябвало да се задоволи с нещо не така престижно като принцеса. Една княгиня, например, щяла да свърши работа. Естествено не можело да е коя да е княгиня. Това, че направил един компромис, не значело, че трябва да му става навик, я. Трябвало да е някоя, дето се казва, от наистина княжески сой. Демек там с титлата му, с паричките, земите, властта... абе както си му е редът. То в Царството шавливи князе с цяла тумба наследнички дал бог и затуй Страхил можел да си позволи лукса да го дава капризен. Затуй облякъл най–хубавата си юнашка униформа – потури (естествено с традиционния маскировъчно–кафяв цвят много подходящ за някои неприятни мигове, за които юнаците не обичат да говорят), цървули с опинци, кафяв елек, бяла риза (стратегически разгърдена, за да може светът да се възхити на гръдното окосмение, навеждащо на мисълта, че приносителят ѝ е навлякъл дебел вълнен пуловер отдолу), ярко–червен пояс, калпак от овча кожа (изработен въпреки протестите на овцата), дебел ямурлук от меча кожа (и мечката не била кой знае колко навита, ама никой не я питал) и естествено най–верния спътник на един мъж... не, не последния брой на Плейбой, а порядъчно тежък и бая твърдичък боздуган. И тъй нашият Страхил тръгнал да си дири булка.

Минали много дни в безплодно търсене. Неизвестно защо когато цъфнел на поредния благороднически праг, брачните му стремежи били погазвани доста грубо от домакините, които не пестили и разни обидни думички по адрес на кандидат–жениха. Сърцето на Страхил естествено натежавало от мъка, като чувал тези непристойни за устата на благородници думички, защото зад тази планина от мускули сe криело едно малко момче, копнеещо единствено да бъде обичано. Вероятно това обяснява и пътеката от опожарени замъци и изпопребити благородници, която Страхил оставял след себе си. Както може да се очаква обаче, някак младите княгини не били кой знае колко в настроение да му пристанат, когато видят как пердаши бащите им по главата с двадесет килограмов боздуган, ревейки оглушително неща от сорта на „ти кого наричаш селяндур, бе“. И така работата вървяла на зле. Получавал отказ след отказ обикновено сред руините на опожарен замък, което започнало да му действа малко потискащо. Една вечер, притиснат от мислите, че май ще си остане дърт ерген, той влязъл в първия изпречил се пред очите му хан. Бил толкова депресиран, че дори не разбил вратата, както правел досега. Отворил си я тихичкои кротичко, поръчал си една халба ланшен първак и седнал в едно тъмно ъгълче да дави мъката. Само че както е трагично известно, тая ми ти мъка е толкоз харен плувец и слага Петър Стойчев и Волния Уили в малкия си джоб. Затова и на масата му се трупала халба след халба, ама чувството за безкрайна празнота не напускала сърцето на бедния Страхил. Изпълнените му с невинност фантазии за дом, жена и челяд се стапяли като БВП–то на Гърция. Но неведоми са пътищата Господни... и на ония идиоти от ЕОН, ама това е тема на друг разговор. Докато преполовявал десетата си халба, пълна с течност, която в по–цивилизованите страни използват за промишлено полиране на метали, той подочул разговора на комшиите си по маса. Източникът на въпросния били два субекта, които ще наречем хора само защото на науката не са известни други видове, владееща членоразделна реч.

- Абе ти чули за княгиня Хаирсъзка, а?

- Кво за нея бе, Гьоре?–попитал събеседникyt му, който се люшкал на стола си като НАСДАК на борсата.

- Баща й... дъртият княз де... обяви пред цялата околия... хлъц..., че ще я даде на първия, който... хлъц... ѝ поиска ръката. Обещал е половината княжество на онзи, който се навие.

- Верно ли бе, Гьоре???

- Честна дума бе. Братовчедът на племенника на стринката на булята на балдъзата ми го чул с ушите си. Самата истина, братче, самата истина.

- Брей, значи дъртият княз съвсем се е отчаял. Толкоз парици нахвърля на вятъра.

- Ми че ти на негово място... хлъц... не би ли? С такваз щерка хич не си е работа бре.

Двамат мъже се разхилиха, олюлявайки се на столовете.

- Е, чух, че княгинята била мома и половина – обади се Гьорето, надигайки халбата си.

Успя да улучи устата си само от третия опит. Беше истински успех, имайки предвид, че отдавна се бе докарал до онова състояние, за което можеше да се твърди, че не в кръвта му има спирт, а в спирта му има кръв .

- Верно? Щото аз чух, че била чак две моми.

- Абе като я видях миналата година май по–скоро беше три моми.

Двамата се разхилиха по онзи начин, който подсказваше, че им пазят място в списъка за чернодробна трансплантация от години. Опитаха да си чукнат каните, но им отне известно време, докато ги вкарат в приблизително еднаква географска ширина, което си беше съвсем нормално, имайки предвид, че пред зачервените им очи целият хан и всичко в него се щураше насам–натам.

Новината окрили Страхил като цяла каса Ред Бук. Той рипна забравил всякакъв алкохол и преливащ с ентусиазъм и една конкретна телесна течност, която няма да споменаваме (странно, но максимата за бирата, че не я купуваме, а само я взимаме назаем важи и за доста други видове алкохол) той закрачи към изхода на хана, отвъд който го чакаше една зажадняла за брачния му обет княгиня. Депресията се беше стопила, както и желанието за живот на черния му дроб, и изпадна в онова повишено състояние на духа, в което хората попадат обикновено след консумацията на едни малко незаконни хапчета с доста весел цвят. Затова вместо да подпали хана, както беше свикнал да прави обикновено (поддържането на юнашко реноме не беше малко работа и включваше какви ли не досадни дреболии), той небрежно цапардоса ханджията с боздугана си, задигна дневния оборот, пъхна под дясната мишница буре с вино да полее новината в не толкова официална обстановка и една по–хубавичка слугиня под лявата, щото така или иначе пътят му минаваше през близкия пазар за роби, та беше грехота да се разхожда до там с празни ръце.

И така на следващия ден Страхил се събуди в ранни зори и се зае да си докара малко по–кандидат–женишески вид. Изкъпа се (събитие, случващо се по–рядко и класирането на България за световното по футбол и само по–себе си достойно за възхищение... и за съжаление, имайки предвид нещастните обитатели на канализацията, които трябваше да живеят във водата, докосвала се до тялото на Страхил), напомади си обилно мустака, докато не залъщя като кубето на Слави Трифонов, облече най–хубавите си дрехи (демек онези, по които тъжните биологични остатъци от предишните му подвизи не личаха чак толкова много), наточи шиповете на боздугана си и излезе от къщата си като преди това не забрави да развърже собствениците им, прекарали нощта в мазето. Като никой път даже не я подпали, но днес си имаше повод да го дава малко по–лабаво.

Княз Райчу Хаирсъзки обитаваше един скромен дворец с покрита площ от около 7–8 декара, с три конюшни, две зимни градини, три парка и всякакви други таквиз инфраструктурни дреболийки. Ако се съдеше по чутото от кмета, който снощи беше пленил за откуп благородника, имаше с какво да се похвали. Говореше се нещо за някакви манифактури, земи, акции в предприятия, кораби и не знам си що си. Страхил по принцип хич не го биваше в математиката (като истински кален юнак за него имаше само две цифри – малко и много), но вече си представяше как ще си прекара живота, търкаляйки се под някоя по–дебела сянка, докато разни девойчета с екзотична разцветка на кожата не го хранят с грозде, докато дойде време да поднесе почитанията си на своята княгиня... ако... хъ–хъ–хъ... схващате какво иска да ви рече бай ви Колю. Пък и княжеската титла също изкушаваше Страхил като Саддам Хюсейн съседен Кувейт. Е, княз Страхил не било като цар Страхил, например, ама пак се ядвало. Дето се казва, требе се задоволяваме с каквото има, я.

Страхил насмете петимата стражи, дето вардеха портата на замъка... не, не защото момчетата се опитваха да го спрат. Просто имаше някои навици, които умираха трудно. Той прекрачи стенещите стражи, халоса още веднъж един, дето шаваше твърде много, за да покаже, че боздуганът не му се свиди и нахлу в замъка. За всеки случай изкърти стоманената решетка, защото от досегашния си опит знаеше, че човек хич не е зле да помисли по от раничко за пътя си за бягство, и спря пред огромната порта, която имаше глупостта да стои на пътя му. Поспря се пред нея, колкото да се увери, че не си е разрошил мустака, изплю се в ръката си и приглади косата си, дъхна в дланта си, за да е сигурен, че мирише на тютюн и потропа, както подобава на юнак. Демек тегли един як шут на вратата и нахлу в огромното преддверие сред дъжд от парчета дърво и изкривен метал. Двама стражи се опитаха да възразят на начина му на влизане, но Страхил беше твърде нетърпелив, за да се занимава с таквиз дреболии. Затова ги насмете с един замах, та да знаят друг път да не се бъркат на хората, когато бързат, и ревна с колкото му глас държи:

- Княже! Зет ти иде! Яла тука да му кажеш едно здрасти!

Княз Райчу Хаирсъзки веднага дотърча… всъщност с оглед мащабите му първо дотърча шкембето му, а на прилежащите му части им отне известно време да го настигнат. Негова княжественост предвидливо се бе заобиколил от стражи и личния си секретар, който по древна княжеска традиция му служеше за писар и жив щит.

- Ама к–к–к–кой си ти бе? – заека потресено князът, гледайки тъжните остатъци от вратата, производителя на която го убеждаваше, че може да издържи атаката на средно–голям носорог и два по–дребни.

Стражите се наежиха, като видяха двамата си колеги, временно оттеглили се в една друга вселена, но един поглед към останките от вратата и най–вече огромния боздуган, който човекоподобното създание държеше в колосалната си лапа, ги накара да преглътнат хапливи коментари от сорта на „абе къф си ти бе“ и „я бегай оттука“. Затова дружно настръхнаха сред малка горичка от мечове, копия и ножове с тайната надежда да не им се наложи да ги използват, щото май много щяха да загазят.

Страхил гордо се изпъчи, щедро демонстрирайки физика, която караше Конан Варварина, Къл Завоевателя и Крали Марко да мязат на някакви келеши от началното училище. Едни неща, които май по–скоро приличаха на възвишения на Скалистите планини, а не на мускули, издухваха де що има дреха по него, мустакът му лъщеше, а няколко кичура гръдно окосмение застрашително надничаха през разгърдената му риза да видят, аджаба, каква е тая дандания.

- Ваше княжественост! – изрева Страхил, карайки прозорците в радиус два километра да зазвънтят в рамките си.

- Да – изпуска неговата княжественост, криейки се зад гърба на секретаря си (всъщност само една малка част от княза се криеше, защото останалата просто преливаше във всички възможно посоки), който пък се скатаваше зад яките гърбове на стражите.

Последните пък бяха най–прецакани, защото с тях се изчерпваха живите щитове. Неколцина стражници с малко по–високо от обичайното за професията ниво на интелект (което според проучванията е малко по–високо от онова, което ви кара да пищите, като го видите да пълзи по масата) хвърлиха един поглед към страничните коридори, вливащи се в преддверието, които с повечко късмет можеха да ги отведат по–надалеч от маниака с боздугана.

- Дошъл съм да ви стана зет!

- Какво? – князът плахо надникна над рамото на секретаря си, който пък осъществи същия процес спрямо стража пред него.

- Зет бе, княже. Затуй съм дошъл. Хората думат, че готвиш щерка си за сватба. Пък аз съм... дет се казва... момък за женене, та съм дошъл да ти ставам зет. Айде сега, княже, казвай какво е изпитанието и ми давай момата!

- Из–из–изпитание???

- Да бре. Нали уж даваш щерка си и половината царство... тъй де – княжество. Казвай сега за изпитанието, че требе да запазя час в гражданското.

Князът поизбърса потта, стичаща се по лицето му. Слава богу, тоя маниак не беше дошъл да го претрепва.

- Е, щом е тъй, мойто момче, аз и без изпитание...

В този миг секретарят му го дръпна за ръкава.

- Абе княже, наистина ли ще дадете Райна на тоя?

Княз Хаирсъзки огледа юнака от горе до долу, а имайки предвид, че географските ширини и дължини, които Страхил обилно изпълваше, му отне доста време.

- Е, верно, момчето не заслужава туй, ама тъй и тъй...

- Ама той я някакъв селянин – продължи секретарят естествено достатъчно тихичко, за да не бъде чут. Страхил можеше и да е селянин, ама боздуганът в ръката му изглеждаше твърде склонен да оборва дори очевидни твърдения. – Не може да жените една благородна княгиня за първия, дето ѝ поиска ръката.

- Ами, че те други не дойдоха – оплака се Хаирсъзки, – а пък вече от половин година съм я пуснал на брачния пазар. Всички казват половина княжество било малко за такваз мома. Ако нещата продължава така, зер ще си остане стара мома като Мадона бе. Не може да продължава така.

- Ама княже...

- Стига бе, диване с диване! Тука аз съм князът и аз решавам какво ще става в тоя дом – изрепчи се Хаирсъзки.

- Жена ви знае ли, че вие решавате?

- Жената няма думата! – отсече той и за всеки случай се огледа наоколо.

Беше женен достатъчно от дълго, за да знае, че жена му е тази, която има думата дори за това дали да няма думата.

Секретарят сви рамене.

- Е, щом е тъй... ама имайте предвид, че страшно ще се ядоса, като разбере, че сте дал Райна на тоя. А пък оня скъпия китайски порцелан, дето го поръчахте, пристигна вчера, та ще е кофти да се похабява толкоз скоро...

Князът загриза нокти. Беше забравил за порцелана. Толкоз пари беше дал за него, че направо не му се мислеше, ама биваше ли княжески дом без някоя и друга глезотийка. Общо осемдесет чинии, неуточнено количество чаши, супници и още не знам що си. Пък жена му имаше безпощадния прицел на Мария Гроздева и всеки техен скандал се превръщаше в някоя кът–сцена от „Деня на независимостта“ с всичките тия чинии, летящи из въздуха.

Беше си вкарал автогол.

- Пак ще я хванат бесните – измърмори Хаиурсъзки, дъвчейки нокти и по съвместителство обливайки се в пот.

- Ама тоя път да знаете, че няма да я лъжа къде сте бил миналия петък, да знаете – обади се секретарят, галейки челото си.

Беше имал нещастието да се окаже насред кръстосания огън през последната караница между княз и княгиня Хаирсъзки... въпреки че МЕЖДУ звучеше малко пресилено. По–скоро княгинята беше тази, дето крещеше, а пък князът мрънкаше свит в ъгъла разни неща като „ама миличко“ и „както кажеш съкровище“... демек си беше съвсем нормален семеен спор. Бедният секретар се беше оказал косвена жертва на една зле прицелена чиния. Да се зачуди човек как може една толкоз крехка жена да хвърля половин кило порцелан с такава точност при това на такова разстояние. Ако отидеше на олимпиада, като нищо щеше да друсне злато на дисциплината с дисковете.

- Ами тогаз какво да правим? – попита князът все така угрижено, гледайки напетия юнак с плаха надежда.

- Ами ако княгинята научи, че тоя селя... т.е. този юнак е преодолял някое трудно и опасно предизвикателство, може и да ни се размине... тъй де... да ви се размине. В смисъл, че нали уж древните традиции повеляват в такива случаи да получи момата и половината царство или там каквото е.

- Верно ли?

- Ми да. То навсякъде си го пише. Всеизвестен факт е. Мине ли юнакът предизвикателството, момата и половината земи са негови по право.

Князът потърка замислено брадичка.

- Звучи... звучи разумно. Значи сега ни трябва предизвикателство, тъй ли?

- Аха. Някое особено трудно и животозастрашително, достойно за момата и онова останалото.

Князът разбута стражите си и пристъпи към юнака.

- Значи щеш предизвикателство, а... ъ–ъ–ъ–ъ... бъдещи зетко?

Страхил кимна решително.

- Точно тъй!

- Е, щом е тъй, ето ти пет жълтици, отиди да ми купиш пакет цигари.

Страхил примигна учудено срещу банкнотата, която князът стискаше в ръка. Беше шокиран по две направление. Първото се състоеше в това, че обикновено искаха от него разни нещица като например да претрепе змея, дето пие изворите, или пък бандата разбойници, вършееща наоколо, а купуването на цигари определено не беше сред въпросните нещица. Второто пък беше в това, че за пръв път в живота му някой му дава пари без да пищи за милост.

- Княже – обади се личният му секретар, рушкайки го с лакът в ребрата.

- Кво бре?

- Ама не бива тъй бе, княже.

- Е, как тъй не бивало бе – нали искаше предизвикателство? Ей ти го!

- Да ви купи цигари???

- Ти знаеш ли каква е оная, дето работи в бакалията, а? Всеки път като отида, започва да ми мърмори как моя прадядо бил заграбил нивата на нейния прадядо не знам кога си. А пък как мърмори като не ѝ даваш точни пари, направо не е за разправяне.

- Като казах предизвикателство, имах предвид по–предизвикващо предизвикателство. Нещо по така.

- В смисъл?

- Ами не знам – да пребори змей, да претрепи зъл магьосник или пък да открие някой древен и много ценен артефакт, забутан не знам къде си... нещо от тоя сорт.

- Абе то със змейовете не сме имали проблем от сума време. Няколко печени агнета и стават много сговорчиви. Те и магьосници не се вясват много-много по тия земи. А пък за тоя древен артефакт... то аз не се сещам за нищо...

- Сърцето на есента.

- Че то е изгубено от не знам кога си!

- Именно, княже. Какво по-предизвикващо предизвикателство от това, юнакът да намери древното семейно съкровище на рода Хаирсъзки?

- Е, чак пък „семейно съкровище”. Прадядо го е задигнал от някакъв магьосник, докато онзи спял... ама много сръчни пръсти имал, не може да му се отрече. То ниви, то съкровища... не си е поплювал – князът кимна. – Ако дядо беше малко по–добър покерджия, нямаше да го изгуби това чудо, ама какво да се прави. Добре, юначе, ей ти предизвикателството. Искам да ми донесеш „Сърцето на есента“. Знам, че ти се струва трудно, има опасност да изгубиш главата си, че и не само нея, пък и ще трябва да пребродиш много земи, да се сблъскаш с всякакви ужасяващи опасности...

- Добре...

- ... съвсем сам без да има на кого да разчиташ... – продължи князът по инерция. - Чакай... какво???

- Казах: добре.

- Няма ли да се оплакваш, че било много трудно или нещо от тоя сорт?

- Не.

Князът замига на парцали. Той погледна секретаря си.

- Абе на тоя какво му има???

- Чистокръвните юнаци са такива, княже.

- Демек яки и тъпи?

- Ми да. Умни и хилави типове биха ли тръгнали да се трепят със змейове и други такива.

Князът въздъхна и погледна изпъчения си кандидат–зет.

- Добре, моето момче. Ако ми донесеш „Сърцето на есента“, имаш благословията ми да вземеш момата и ... абе сещаш се... целия комплект. Пълна програма, дето се вика. Айде сега тръгвай, че сроковете ни притискат. С всяка секунда има вероятност княгинята да стане като шест моми.

Страхил се ококори.

- Шест???

Князът въздъхна тежко.

- Абе генетика, какво да я правиш. Мама беше същата, та щерката на нея се метнала.

Страхил усети как дворецът се залюля пред очите му. Беше се надявал на мома и половина, ама чак пък мома, дето е като шест моми, то бива бива ама... такваз красавица... брех, брех, брех. То... то... то... Нашият Страхил си помисли, че беше ударил не просто кьоравото, ами толкоз кьоравото, че Рей Чарлз беше остроок като телескоп на НАСА.

- Ами тогаз аз, княже, ще тръгвам, че не бива да караме момата да чака...

- Давай – махна с ръка благодушно князът.

В този миг личният му секретар го дръпна за ръкава и зашушука в ухото.

- Какво думаш... чакай малко! Как тъй спътник бе? Нали уж сам трябвало да мине изпитанието... чакай... какво... какво... аха... аха... писар, какъв пи... о, ОНЗИ писар. Ясно, ясно. Схванах. И впрочем, като ядеш чесън, вземи един тик–так, бе!

Князът се обърна към юнака.

- Е, юначе, имаш късмет. За да остане великият ти подвиг в историята за бъдните поколения... демек за тия, дето ще ти ги роди дъщерята, реших, че трябва да те придружи писар.

Страхил примига.

- Писар?

- Абе сещаш – ония, дето все стоят в ъгъла и тихичко и кротичко драскат в един тефтер.

- Е, баш този не стои тихо и кротко, ама... – започна секретарят му, но светкавично мушкане с лакът в ребрата му от страна на княза го накара да млъкне.

Князът се обърна към стражите, които вече бяха наясно, че няма да отнесат здрав пердах, затова слушаха с интерес.

- Капитане, доведи Писара.

Капитанът направи похвален опит да се почеше през шлема.

- Писар... какъв... о, ОНЗИ писар. Веднага, княже. Лейтенант, доведи писара.

Лейтенант, на чието лице се четеше интелект, достойно конкуриращ този дъбово черчеве, козирува с готовност.

- Веднага, командире. Сержант! Доведи Писара*!

- Тъй вярно. Ефрейтор...

И след като заповедта се изтъркули до края на командната верига, която се изразяваше в един млад пъпчив хлапак, на който шлемът му стоеше като тенджера, захлупена върху диня, завлачи крака по един от страничните коридори, мрънкайки сърдито под нос „само щото почнах миналата седмица и всички...“. След няколко минути в преддверието беше въведен Писарът, който бе придобил физическата форма на мъж в средата на тридесетте, облякъл черно расо, по което имаше петна, свидетелстващи за съдържанието на избите на поне тридесет кръчми в радиус петдесетина километра. По лицето се тъмнееше доста зле обгрижвана четина, в устата си бе захапал некадърно свита папироска, а от цялата му същност се носеше една специфична миризма, навеждаща на натрапчивата мисъл, че е прекарал последните два месеца, търкаляйки се на пода на някоя ама особено долнопробна кръчма.

- Мир вам, братоци – изръмжа Писарът, гледайки групичката хора с кръвясали очи.

- Ей то го Писара – каза князът. – Не само, че е предан божи човек, стълб на морала, борец за спасението на душите, ами на всичкото отгоре страшно го бива с перото. Той ще запише подвизите ти, за да останат за идущите поколения.

Страхил замислено потърка брадичка.

- Ама, княже, аз нямам нищо против малко компания, ама то около мен постоянно умират хора, а пък той кат нищо може да от тия хора.

- То ние затова го пращаме... – започна секретарят на княза, ама един княжески лакът в ребрата го накара да млъкне.

- Ти Писара не го мисли - сподели княз Райчу с щастлива усмивка. - Той е харно момче, знае как да се оправя. Човек с бая жизнен опит, даже може да те научи на туй-онуй. Е, просто за всеки случай ти му хвърляй по едно око, щото всички много ще тъжим, ако вземе да пострада...

- ... например някой да му отреже главата – подхвърли сговорчиво секретарят.

- Е тогава баш пък най–много ще страдаме! – отсече Хаирсъзки със скръбна физиономия, изпод която напираше замечтана усмивка, вероятно продукт на веселата картинка на нечие порядъчно разчленено тяло, появила се в княжеската му глава. – Направо ще потопи княжеството в траур...

- Особено кръчмарите – подхвърли секретарят.

- Е, тях наистина ще ги потопи – не се сдържа князът. – Но все пак неговото присъствие е задължително за това славно и велико приключение. Без Писара си за никъде направо. Айде сега, взимай го и тръгвайте да търсите Сърцето на есента, щото аз след половин час имам масаж... исках да кажа важна делова среща, която не търпи отлагане. Пък като се върнеш...

- ... с Писара – напомни Секретаря.

- Да, да... задължително с него... ще вдигнем такваз сватба, дето светът не е виждал.

Страхил хвърли един поглед към Писара, който изплю на пода папироската, извади от някакъв невидим джоб на расото си кесийка тютюн и хартийка и започна да сви свива нова. В процеса не пропусна да се изхрачи в близката саксия с рози.

- Абе не знам...

- Искаш момата – тръгваш с Писара – отсече князът. – Иначе няма сделка.

Страхил въздъхна. Хич не го биваше в търговските преговори, щото той имаше навика да ги води с боздугана си, а пък не мож ей така да претрепеш тъста си... е, поне не преди сватбата. Затуй Страхил изпусна една дълбока въздишка на зетьово примирение и махна с ръка.

- Айде, тръгвай с мен.

Писарът погледна княза с кръвясалите си очи ,показващи как и най–вече къде е прекарал нощта. В тях се четеше всичко друго, но не и интерес към заобикалящото го.

- Требе ли, княже?

- Да, требе! – отсече князът свирепо. – Ти пак ли беше в кръчмата на хаджи Коста?

- Да, и кво от туй?

- С ония сервитьорки, дето след полунощ сервират по без нищо?

- Ми иначе що да ходя там?

Плешивината на княза засвятка гневно.

- Дал си обет за безбрачие, бъчво бездънна!!!

- Ми, че аз си спазвам обета, бе княже. Да си ме скивал женен, а?

Князът отвори уста, за да отвърне, но се отказа. Накрая просто въздъхна с примирение.

- Просто тръгвай с него и записвай там, каквото прави.

- Ще дадеш ли някоя кинта за хартия и мастило.

- Дадох ти вчера!!!

- Да де, Ленчето... тъй де... една от момите, дето бачкат при хаджи Коста, пести за университета и като я видях в нужда, нали съм божи човек, помогнах с квото имах.

- Нека позная – сложил си ги в кюлотите й, щото не е имала джобове.

- Е, ти пък, княже – Писарът се ухили, – тя нямаше кюлоти, та требеше...

- Добре, добре, добре – прекъсна го князът преди да е разбрал за по–гнусните подробности. – Ей ти триста жълтици. И да не забравиш да вземеш фактура. Сега изчезвай.

Князът мълчаливо гледаше как странната двойка напуска двореца му. С малко повече късмет можеше повече да не ги види и двамата, а ако наистина, ама наистина имаше късмет, щеше да види Юнака, ама без Писара.

- Е, княже, ей това се казва с една стрела два заека – обади се секратарят.

Благородникът въздъхна.

- Вече съжалявам горкото момче.

- Е, ти пък, княже. Той Писарът е от стара коза яре. Знае как да се оправя...

- Имам предвид юнака, бре. Първо Писара, а после ако се върне – щерката. И това, ако не се казва от трън, та на глог.

***

Писарът и Страхил вървяха през ливадите на Хаирсъзки, потънали в мълчание, а след като минаха покрай едно стадо пасящи говедо – и в разни биологични остатъци, които няма да споменаваме. Птичките пееха, слънцето припичаше, пчеличките жужаха, абе направо провинциална идилия от където и да го погледнеш.

- Абе само едно нещо ми е чудно – обади се Страхил.

- И кво е то?

- Ти що носиш рокля?

- Това не е рокля, а расо. Аз съм монах, ама игуменът ме отпрати от манастира, за да служа на княза. За толкоз стар човек танцуваше доста добре, като ме видя да си тръгвам...

- Брей, щом си монах, защо по яката на расото имаш червило?

- Абе ти да не си някакъв расист?

- Аз ли? Не, не съм расист – отвърна Страхил, който не беше съвсем сигурен какво значи расист (хайде да си го признаем – речниковият фонд на един средностатистически юнак обикновено се ограничава до неща от сорта „мри, мръсна твар“ и „е, сега ти [цензурирано] мамата) ама знаеше, че въобще не се чувства като такъв, щото иначе щеше да знае, нали?

- И сега кво праим?

- Ами намираме Сърцето на есента, ти записваш онова преди, по време и след намирането, връщаме се при княза, аз взимам момата и всеки по пътя си.

- Значи си хвърлил око на княгинята, а?

- Аха. Всички казват, че била мома и половина, че даже и повече.

- О, определено е доста повече от мома и половина. Аз лично бих казал, че е поне седем моми.

Светът около Страхил заплашително се залюля. Лепкавите пипала на всемирното съпружеско щастие застрашително обвиха ума му и имайки предвид с колко малко от него разполагаше, те хич не се озориха със задачата. В този миг се обади се обади Писарът.

- И къде ще го дирим туй Сърце на есента?

- Ми не знам.

- А има ли някой, който да знае?

- И туй не знам.

- А въобще знаеш ли как изглежда?

- Хич.

- А знаеш ли нещо въобще???

- Въобще – призна си съвсем искрено Страхил.

Писарът го стисна за могъщото рамо... или поне се опита, но поради надморската височина на въпросната се задоволи да го хване за бедрото.

- Значи търсиш нещо, дето не го знаеш какво, на място, където дори не знаеш къде е, тъй ли?

- Аха.

Писарът отвори уста, за да зададе логичния в тази ситуация въпрос „абе ти колко тъп си всъщност“, но един поглед към лицето на Страхил го наведе на простичката мисъл, че няма смисъл да пита. Отговорът беше повече от очевиден – много.

- То туй е част от юначеството – довери Страхил с известна гордост.

- Кое?

- Неизвестното, бе. Какъв е смисълът да дириш нещо, дето не само знаеш какво е, ами и къде се намира. Няма нищо юнашко в това. Затуй требе да е нещо по така. Чат ли си?

- Хич.

- Споко бе, пич – каза бодро Страхил и му плесна една не по–малко бодра плесница по гърба, която накара Писара да плонжира на тревата като Петер Шмайхел. – Само стой до мен, отваряй си очите и записвай си, което требе, и остави тая работа с диренето на мен.

- Можем да се върнем да попитаме... – обади се Писарът, надигайки се със стон от земята.

- А, не. Тъй няма да е честно. Истинският юнак не шмекерува.

Писарът го огледа от горе до долу. Както можеше да се очаква, отне му известно време, но накрая подробното изследване се спря на пълните му с бичи интелект очи.

- А ти си истински юнак, нали?

Страхил се ухили гордо.

- Ама 'стествено бе. Личи от далеч, нали?

- И още как. И сега на къде сме?

- Търсим Сърцето на есента, нали? Аз знам едно място, дето има много такива.

***

Нощта вече се бе спуснала над Столицата на Царството и мракът бе изпълнил всяка една тясна уличка и след известно колебание налази дори онези на улица Царска, която е... нека да кажем, че е място, където никой не би искал да стъпи. Страхил и Писарът стояха в една тясна алея зад един рибен ресторант, в компанията на няколко котки, които ги гледаха на проблем, дузина кофи за боклук, преливащи от неща, дето май вече бяха поели по пътя на еволюцията, и една хладилна чанта. Двамата тънеха в смутено мълчание, а погледите им бяха залепени за яркочервената кутия, обилно покрита разни весели надписи, предвещаващи всякакви животозастрашителни неща, ако бъде отворена. Смачканата папироска, светеща в пръстите на Писара, потрепваше, а лицето му се белееше от наскоро преживяното.

- Дали ще ни търсят? – попита той с треперещ глас и жадно си смукна от цигарата, за да поуспокои поопънатите си нерви.

- Съмнявам се. Заети са с други неща – отвърна Страхил, който все така зяпаше хладилната чанта.

- Абе като каза, че знаеш място, на което има много сърца, мислех, че става въпрос за Сърца на есента, а не за СЪРЦА.

- Ами аз отде да знам, че ще стане тъй бе.

- Та ти ограби Центъра за трансплантации!!! Какво друго очакваше да стане???

- Ей, от къде да знам, че там има пациентка, която се казва баш Есен, бе??? Аз само попитах на рецепцията и дали имат Сърцето на есента и те като казаха, че имат такова, аз реагирах инстинктивно и...

- Знам какво направи! – Писарът потрепери. – Бях там... само едно не мога да разбера. Трябваше ли да го подпалваш накрая?

- Подпалването е задължително. Иначе как ще знаят, че оттам е минал юнак, а?

- Сигурен съм, че служителите щяха да кажат на всички, когато се свестят.

- О, не започвай пак. Цапнах им само по едно боздуганче. От такова нещо дори и глава не боли. Сякаш муха ги ухапала.

Писарът погледна към висящия на пояса на Страхил боздуган. Помисли, че ако някъде в Долната земя има таквиз мухи, то те трябва да са някаква чернобилска марка. Естествено благоразумно реши да се затрае.

- И какво ще го правим туй нещо – каза той.

- Ами тука на стикерчето пише, че може да се използва дванадесет часа, а са минали само два, тъй че има време да го върнем.

- Не мога да повярвам...

- Извиних се вече!

- Не, не за това. Изненадам съм, че адвокатка си е дарила органите за трансплантация. Ми те даже кръв не щат да дадат без съдебна заповед и обжалване на три инстанции.

Страхил кимна.

- Чух, че получила след като един от клиентите й, дето го осъдили на смърт, отказа да си плати хонорара. Била му издействала по–дебела бримка на бесилото, та да не го жули много, а пък той...

Писарът поклати глава.

- Няма благодарност на тая земя. Айде сега да върнем това нещо в някоя болница и ходим да търсим туй пусто Сърце, че стражата сигурно скоро ще започне да претърсва квартала. Може още да са ни сърдити, дето им подпали конака на излизане от Центъра.

- Ей, беше от другата страна на улицата! Вината не е моя!

- Да бе, те стражите сами си бяха виновни. Не трябваше да се съпротивляват, докато ти ги биеше с боздугана.

Както можеше да се очаква, Страхил не беше в състояние да схваща подобни сложни явления като ирония, затуй кимна доволно.

- Хубаво е, че си на мойта страна.

- Сякаш имам избор.

- Какво рече?

- Нищо, нищо. Мисля си на глас. Айде сега взимай това нещо, а пък после ще отидем на едно място, дето със сигурност трябва да знаят за туй пусто Сърце.

***

„Хараламби Първи“ беше най–голямата библиотека в Царството, а вероятно и в Долната земя. Под покрива на колосалното здание, сякаш излязло от обложка на албум на „HIM“ (демек кули, зловещи водоливници и другите му там готически простотии), стояха над два милиона тома литература. За незапознатите тя беше една от най–големите забележителности на Столицата. За запознатите обаче Библиотеката, както просто я наричаха, бе най–смъртоносното място в Царството. Те естествено грешаха. Библиотеката въобще не беше най–смъртоносното място в Царството. Тя бе най–смъртоносното място в Долната земя и в поне две галактики околовръст. Представете си два милиона тома на хиляди и хиляди рафтове, в дузини хранилища и безброй кашони. Това означава два милиона истории. А както знаем всички истории се случват. Това е тяхно естествено свойство. Иначе казано, всяка от тези два милиона книги описва по една истинска случка, което от своя страна води до едно малко странно и често пренебрегвано свойство на книгата – тя не е врата към описваната от нея история, а прозорец, през който надникваме в случващото се. А какво се случва, когато съберем на едно място два милиона прозореца? Ами случва се Библиотеката. Именно под нейния покрив два милиона реалности се сблъскват с Долноземската, опитвайки се едновременно да се вмъкнат в нея и да я издърпат в себе си. Това пък от своя страна водеше до невъзможна за описване аномалия, изразяваща се в зловещо изтъняване на реалността и често припадане на онова „там“ в това „тук“, а доволно често – това „тук“ в онова „там“. Това пък обяснява защо за годишното почистване на някои от по–отдалечените рафтчета се осъществява от осъдени на смърт затворници, а пък вечно недостигащият и често принудително редеещ персонал на Библиотеката взима по–големи заплати дори от сапьорите на ядрени бомби.

Писарът и Страхил се вмъкнаха в Библиотеката със сърца, изпълнени с благоговение и не малко ужас… последният породен от това, дали ще успеят да излязат от нея със същия брой крайници. Обви ги познатият (е, познат поне за Писара. Страхил беше влизал в библиотека точно три пъти – първия път, за да си потърси тоалетна хартия, а втория и третия път – да ги подпали) мирис на прах и хартия, примесен със странен хлад толкова типичен за институции като библиотеки и болници. Двамата спряха пред рецепцията, зад която стояха три библиотекарки. Момичетата бяха доста младички и ако се съдеше от ужаса в очите им, бяха от библиотечния факултет и май с нещо бяха ядосали преподавателите си, за да бъдат пратени на стаж точно тук.

- Здравейте – усмихна се чаровно Писарът.

Една от стажантките го погледна с пълните си с обреченост очи. Бедното създание имаше вид, който подсказваше, че е далеч по–навита да се грижи за хигиената в газова камера, отколкото да стои тук.

- До–до–добър вечер – заекна девойчето.

- С моя приятел се чудехме дали не можете да ни помогнете да намерим малко информация...

- Страхиле!

Писарът замръзна. Този глас... надали имаше някой в Столицата, който да не го бе чувал през живота си. Принадлежеше на човека, който според слуховете караше дори цар Хараламби да се крие под трона си.

Двамата със Страхил се завъртяха на пети и поздравиха в дует прилежни като ученички.

- Добър вечер, госпожо Заместник–директор.

Жената, появила се неизвестно как зад тях, беше слаба, с посребрена коса, стегната в кок, чиято твърдост караше титана да изглежда като плодове желе, а зад вечните очила светиха две невъзможно сини очи, които пронизваха направо душата ти. Носеше строг като самата нея костюм, който рубинената брошка във формата на скарабей някак си успяваше да направи дори още по–строг. Странно, но тази жена излъчваше неодобрения към всичко заобикалящо я с всяка фибра на тялото си. Дори дишаше някак неодобретелно.

За огромно облекчение на Писара сините очи на Заместник–директорката се заковаха върху Страхил, който пък се опита да си придаде колкото се може по–малко застрашителен вид. Със същия успех Ханибал Лектър можеше да мине за заклет вегетарианец.

- Както правиш точно ТИ тук, младежо – попита Заместник–директорката с глас, остър като индустриален лазер.

- Ами таквоз... – заекна Страхил, опитвайки се да скрие боздугана зад гърба си – ... с колегата търсиме една книга...

- Има бакалия надолу по улицата – сряза го Заместник–директорката, разстрелвайки го със сините си очи. – Тоалетна хартия можеш да ограбиш от там!

- Ама мол ви съ, аз таквиз неща не правя – заоправда се Страхил. – Аз... таквоз... уважавам библиотеките. Те са средище на знанието и науката... в смисъл, че...

Заместник–директорката завъртя глава очи към Писара, който се опита да се усмихне чаровно. Със същия успех можеше да се опита да плува нагоре по Ниагарския водопад.

- Чувала съм – каза тя с тон, преливащ от ледено неодобрение, – че теб са те изгонили от манастира.

- Е, чак пък изгонили...

- Игуменът обявил тридневен тържества, след като си тръгнал.

- Не беше чак тържество. По–скоро малко прощално парти, та да ме споменават хората с добро.

Колкото и невъзможно да изглеждаше, Заместник–директорката се намръщи още повече. Тя завъртя очи към една от стажантките, която като всяко животинче, застанало в полезрението на доминиращия хищник, замръзна на място с надеждата, че ще му се размине без да бъде разфасовано. Само че на Заместник–директорката такива глупости не ѝ минаваха.

- Ванче!

- Д–д–д–да?

- Покажи на тези господа къде могат да намерят информация за „Сърцето на есента“ и после ги изпрати до изхода.

- Р–р–р–разбира се, г-г-г-госпожо Заместник–директор.

Двамата последваха младото момиче, сподиряни от стоманения поглед. Дори не попитаха от къде тя знае, че търсят „Сърцето на есента“. Заместник–директорката знаеше всичко.

***

- И тъй, кво пише за туй сърце на не знам какво си? – попита Страхил.

- Сладката легенда ли предпочиташ или тъпата истина?

- Дай сладката легенда да си облажим душите.

- Преди много, много векове...

- Колко много?

- Абе много... поне тука така пише...

- Брей, толкоз отдавна ли?

- Аха, толкоз. Та тогава Лада... демек богинята на любовта...

- Абе знам коя е Лада. Ако знаеш как съм си прекарвал в нейните храмове... хъ–хъ–хъ... там жриците се обличат в едни прозрачни робички. Било част от кантона... тъй де- канона.

- Абе на мен ли ми казваш как се обличат жриците на Лада. Имаше техен храм баш срещу манастира. Никога до тогава не бях си и представял, че покупката на един бинокъл може да е толкова разумна инвестиция. А пък ако знаеш колко бързо се научих да прескачам оградата на манастира… Та според легендата преди тия много, много векове Лада се влюбила в един смъртен.

- Брей...

- Ама оня явно не се оказал стока, щото я отсвирил набързо.

- Брех, копелето...

- Та богинята толкова се наскърбила, че изтръгнала нараненото си сърце и го хвърлила от небесата. То паднало в морето и се превърнало в скъпоценен камък, който бил открит от някакъв магьосник и наречено от него „Сърцето на есента“.

- Дай сега тъпата истина.

- Ами според нея... чакай малко, че две страници са залепнали... брех, пусто да стане, какво са правели тия хора тука... та тъй, да видим. Според нея Сърцето било изковано от бижутер на име Станой Златопръстия преди три века.

- И за къв ху... тъй де... за какъв дявол го кръстил „Сърцето на есента“?

- Ами според това тук го бил направил през септември и то във формата на сърце.

В малката читалня, осветявана от самотна крушка, настъпи смутена тишина.

- Ега си – измърмори Страхил.

- Абе ти какво очакваш от човек, който тридесет години е дишал изпарения на тежки метали? Когато е правил туй чудо, сигурно в мозъка му е имало повече сребро и злато отколкото неврони.

- Има ли друго?

- Ами да. Тука пише, че през тия три века Сърцето е било притежавано от няколко магьосника. Изглежда, че по някаква неизвестна причина са смятали, че носи късмет, което е доста странно, защото според справочника един от тези магьосник е бил изяден от крокодил, друг се е задавил със фъстък, а трети пък е бил прегазен до смърт от ядосан хипопотам... насред Столицата.

- Брех...

- И накрая стигаме до прадядото на княза, който го свива от последния му собственик, някакъв архинекрос на име Виталиан Свирепия, а пък синът му го проиграл на покер, за да попадне в ръцете на друг магьосник. Той пък отишъл да се опердаши с „най–големия и зъл дзвер в Долната земя“, както пише тука, и мистериозно го хванала липсата.

- Едно на нула за дзвера.

- Определено. А уж тая джаджа носела късмет – Писарът затвори книгата, вдигайки облаче прах. – И сега какво ще правим?

- Ами много просто - намираме тоя най–голям и страшен дзвер в Долната земя, претрепваме го и ровичкаме в кокалите на тия, дето не са успели да го претрепят, и намираме Сърцето. Какво ще кажеш?

- Звучи малко... рисковано.

- Ами то в юнашкия бизнес си е тъй.

- А къде ще го търсим тоя дзвер?

- Споко, мъжки. За големи и страшни дзверове бай ти Страхил е спец.

- Технически погледнато съм по–голям от теб с четири години... казвам го просто за справка.

Страхил въздъхна.

- Абе както и да е. Ти си гледай тия твойте книжки, а пък остави дзверовете на мен. Става ли?

- Струва ми е честно.

- Айде тогава да тръгваме, че от толкоз книги около мен ми се прихожда до тоалетна.

***

И тъй двамата смели другари тръгнаха из Долната земя по дирите на най-страшния дзвер. Минаха през много непознати земи, ядоха много непознати манджи (за щастие тамошните храсти се оказа с удобно големи листа), изпиха много непозната пиячка (и установиха, че в чужбина или не повръщането навсякъде си е едно и също), направиха много познати зулуми и в крайна сметка успяха да намерят тоя най-страшен дзвер…

***

- ТИ НЕ ЩЕ ПРЕМИНЕШ...

- Ахъм, извинете, може ли малко да се дръпнете, че туй скално мостче е малко тесничко?

- Не виждате ли, че в момента съм малко зает???

- Е, да, виждаме, ама проблемът е, че и ние имаме малко работа с тоя тип. Сега може ли да се отдръпнете, че гоним срокове, а пък моя приятел вече наточи шиповете на боздугана?

Старецът в сивата роба и също толкова сивата брада сви рамене.

- Ами давайте. То и ние с момчета бързаме и щом вие искате да се заемете, може ли...

- Ама, разбира се. Тръгвайте, тръгвайте, не искаме да ви бавим.

- Мерси. Останете си с мир, синове мои.

- И вие си останете с туй.

Страхил и Писарът с любопитство проследиха как групичката се отдалечава по тунела, по който те двамата бяха слезли в подземията.

- Абе скива ли ги ония кви са ситни? – обади се Страхил.

- От храната е. В тая пуста чужбина ядат какви ли не гадости. Ако тия момчета бяха у нас, сега щяха да са като Яо Минг.

- И тоя дъртак, що размахваше тая пръчка, тъй не можах да разбера.

- Това май беше магически жезъл.

- Верно ли, щото...

Гръмотевичен рев разтърси подземието. От тавана на колосалната пещера се откъснаха няколко сталактита с размерите на комини на Марица–Изток и рухнаха в бездънната черна паст на огромната пропаст, над която се протягаше тесният каменен мост. Страхил и Писарът наостриха слух в очакване на грохота от рухването на стотиците тонове камък на дъното й, но не чуха нищо такова.

- Брех, дълбочка е – отбеляза Страхил.

- Което си е верно, си е верно. Абе тия тукашните може да са късаци и половина, ама знаят как да копаят.

Нов гръмотевичен рев разтърси пещерата. Още един колосален сталактит се откърти с грохот от тавана на каверната и полетя в бездънната бездна.

- Айде – обади се Писарът, гледайки как сталактитът изчезва в мрака далеч под тясното каменно мостче, на което бяха стъпили. – Още едно чудо на природата отиде на майната си.

Още един рев отекна в пещерата. Страхил пъхна пръст в ухото си и го разтърка. Звукът, когато го извади, наподобяваше този на изскачане на тапа от бутилка шампанско.

- Тая твар взе да ме ядосва. Мисли си, че като е десетина метра висока и е направена от огън, е много страшна.

- Абе страшничка си е – обади се Писарът, който бе толкова уверен по две причини – първата бе, че стои зад широкия гръб на Страхил, а втората– предвидливо си беше взел второ расо и няколко чифта резервно бельо.

- Абе ти да беше видял попадията след оная история със сина й...

- Каква история...

- Абе сложно е. Тогава хич не ги вдявах тия модните прически. Я ми подръж боздугана за малко...

Писарът пое подаденото му парче желязо... или поне се опита. Обкичената с шипове топка метал се стовари върху малкия мост и за малко не превърна краката му 43–ти размер в 86–ти. Скалното мостче изхрущя и шепа прах и камъчета полетя в бездънната чернилка отдолу.

- А ти какво ще правиш?

- Ще си поговоря с туй юначе, дето си мисли, че като размахва тоя огнен бич ще ме уплаши.

- Ами огнения меч?

- И той не ме плаши – Страхил запретна и втория си ръкав. – Ти стой тука, аз се връщам след малко. Требе да му задам един–два въпроса и ще е в негов интерес да знае отговорите, че днес ми е едно такова марсианско...

- Ама тая твар може да не знае царски!

- Споко. Ще го научи.

Пет минути по–късно в огромната пещера се разнесе продрана кашлица.

- БУХУ-БУХУ-БУХУ!!! Брех да му се не види... отде дойде тая мъгла?

- БУХУ-БУХУ... ами така се получава, когато навреш главата на някой направен от огън в кладенец.

- Видя ли го къде отива?

- Ами май изпълзя в оная пещера, скимтейки.

- Чакай... защо ме гледаш така???

- Трябваше ли да постъпваш така с него? Хайванчето искаше само да ни убие!

- Ей, аз съм юнак! Ако започна да го давам леко с гадините, дето се опитват ме претрепят, ми като нищо ще ми излезе добро име. Такова нещо съсипва цели кариери, да знаеш.

- Добре, добре. Надали си му направил нещо, което един кадърен психиатър и малко хапчета да не могат да оправят.

- Абе не мисля, че хапчетата ще помогнат, когато го захапах за...

- Моля те, спести ми го! Достатъчно ми е, че го чух как пищи... и впрочем това, дето му го направи, не беше ли незаконно?

- Сякаш ще каже на някого.

Една въздишка разцепи гъстата топла мъгла.

- Научи ли нещо за Сърцето?

- Ами то всичко си каза...

- Че как няма да си каже.

- А, какво рече?

- Нищо, нищо. Та за Сърцето?

- Ами тука няма такова нещо. Не помни да е ял никакъв магьосник.

- И ти му повярва?

- Естествено, че му повярвах. Ти видя ли как го бях стиснал за...

- Добре, добре, добре – прекъсна го Писарът. – Значи Сърцето на Есента не е в тоя дзвер. Сега какво ще правим?

- Ами търсим друг най–голям и страшен дзвер в Долната земя.

- Абе мисля си, че трудно ще намерим друг по–голям и по–страшен. Тоя беше бая и от двете... е, поне преди да го подхванеш де. Това със скимтенето малко скофти впечатлението.

Едно щракане с пръсти разкъса гъстата мъгла.

- Сетих се!

- Какво???

- Къде има по–страшен дзвер.

- Верно ли?

- Аха. Е, вярно, не е особено голям, ама откъм страшност нема равен. И знаеш ли кое му е най–хубавото?

- Че има ли такова нещо?

- И още как. Съвсем нашенски си е.

- Е, то и без това тая пуста чужбина взе да ми омръзва. Манджата тук не струва.

Една въздишка се плъзна с мъглата.

- Как бих му опънал един ябълков първак с шопска.

- То и аз.

- Айде тогаз да тръгваме...

- Ще спрем ли да си вземем сувенири?

- Ама естествено. Дали имат тениски моя размер?

- Все ще се намери.

И нашите герои поеха към Царството, минавайки пак през онзи етап с непознатите земи, манджи и пиячка, ама в обратен ред.

***

Писарът преглътна тежко.

- Абе ти тоя дзвер ще да е много страшен, щом бърлогата му е баш тука.

Страхил се почеса с боздугана по бузата. Разнесе се протяжено скърцане и блеснаха искри.

- Хората думат, че чак цар Хараламби се плашел от него.

- Хич не се учудвам – отвърна Писарът и избърса студената пот, стичаща се по лицето му.

- Готов ли си да влезем?

- Не може ли да изчакам ей тука?

- Абе ти какъв спътник на юнак си, щом не искаш да се набуташ в бърлогата на дзвера???

- Такъв, на който му се живее.

Страхил помисли за момент.

- Е, верно думаш, ама няма как. Требе да се влиза.

Писарът преглътна мъчително. Плъзна поглед наоколо. Бяха насред самата Столица, но широката улица, кръстена доста подходяща „Кръвопийска“, пустееше. Нищо не шавваше по нея. Дори вездесъщите улични кучета не се вясваха никакви, въпреки че в радиус два–три километра нямаше нито един ресторант за традиционна виетнамска кухня. Няма предупредителни табели от сорта на „внимание, опасно за живота“, „влизате на своя отговорност“ или разни други такива неща. Беше си съвсем обикновена улица в Столицата. И въпреки това едно натрапчиво усещане за заплаха витаеше във въздуха като Батман в Готъм посред нощ. Стелеше се над улицата като фина мъгла и пък те двамата стояха точно в подножието на късото стълбище, водещо баш към източника на тази заплаха.

- Ти върви пръв – каза Писарът със свито гърло.

Двамата изкачиха стъпалата и спряха пред голямата остъклена порта. Двамата вдигнаха погледи към надписа над вратата. Писарът тихичко изстена и за пръв път от доста години се помоли на боговете... или поне на онези, на които им стискаше да се навъртат на улица „Кръвопийска“.

- Влизаме на три – каза тихо Страхил и вдигна боздугана готов да го стовари върху главата на първия изрод, обитаващ бърлогата зад вратата.

- Тогава аз ще вляза на четири.

- Едно... ъ–ъ–ъ–ъ–ъ...

- Две – помогна Писарът.

- Точно тъй – две... я припомни какво идваше...

- Три.

- Точно тъй – рече Страхил, пое си свистяща глътка въздуха и... тресна с рамо стената до вратата.

Като цяло зданията в Столицата бяха проектирани да издържат на такива неща като земетресения, пожари, свлачища, огнени змейски атаки (змейовете си бяха кротки създания, но имайки предвид, че в Столицата живееха около 3000 от тях, а пък грипът връхлиташе по часовник всяка година без да подбира видове принадлежност, затова трябваше да се мисли предварително), но архитектите бяха пропуснали да включат и „атаки от юнаци“ в пакета строителни услуги. Затова и еднометровата тухлена стена се пръсна с грохот и сред облак натрошени тухли, прах, пепел и мазилка Страхил нахлу в сградата. След миг екна и страховитият боен вик, надаван от юнаците още от времето на легендарния Крум Страшниот:

- АААААА, ВАШТА МАМА, ПАДНАХТЕ ЛИ МИ!!!

След което сградата закънтя от ужасени писъци и юнашки крясъци и двете обилно подправени с тежко свистене на десетина оки бодлива стомана.

- НА ТИ НА ТЕБЕ... И НА ТЕБЕ... И НА ТЕБЕ... НА ТЕБЕ ЕЙ ТИ ДВА ПЪТИ ДА НЕ КАЖЕШ, ЧЕ МИ СЕ СВИДИ... ЕЙ, Я НЕ СЕ КРИЙ ПОД БЮРОТО БЕ, БЪДИ МЪЖ И ЕЛА ТУКА... ЕЙ ТИ НА ТЕБЕ... БРЕХ, АМА И ТИ ЛИ ИСКАШ... ЕТО И НА ТЕБЕ, ЩОТО СЪМ ЩЕДРА ДУША...

Писарът, като човек с що–годе някакво възпитание, побутна вратата и влезе в прохладното някога фоайе. Сега по–скоро приличаше на някаква особено извратена сцена от Спасяването на редник Райън, ама без немските танкове. По пода се търкаляха изпопребити хора, разпиляна хартия, автомата за кафе беше забит в тавана, огромния полилей лежеше на пода, а изпод него стърчаха чифт ботуши. Наоколо се носеха тихички стенания и хлипове. Писарът тръгна плахо, следвайки пътя на опустошението, което май беше тръгнало към втория етаж. От време на време минаваше покрай някой изтърбушен кабинет, по коридорите бяха разпилени разбити бюра, папки с документи, шкафове, столове и какво ли още не. Въпреки ужасът, който душеше Писара, не можеше да отрече, че Страхил го бива да оставя след себе си хаос.

В този миг една ръка се стрелна изпод едно разбито бюро и го сграбчи за глезена.

- Помогнете ми!

Писарът писна като ученичка, видяла нещо многокрако да търчи по мивката в дамска тоалетна, грабна една доста тежка папка документи от пода и я вдигна...

- Ушите ми са глухи за изкушенията ти, Сатана – изписка той и тресна рошавата глава, подаваща се изпод покойното бюро.

За всеки случай халоса въпросния израстък още два пъти. В манастира се говореше, че тия създания само среброто ги ловяло, затуй не искаше да рискува излишно. След като ръката разхлаби хватката около глезена му, Писарът побягна притиснал папката към гърдите си. Зашептя молитва.

- О, ти, пастире мой, преведи ме през долината на сенките...

Изведнъж залостената врата на кабинета вдясно се отвори и навън щръкна една стресната физиономия и...

- Оня откачения тръгна ли си...

Писарът изписка ужасено. В манастира старите монаси казваха, че тия същества можели само с две думи да те накарат да изпълниш всичко, което поискат от теб.

- Замълчи, изчадие пъкленско! Не ще разколебаеш вярата ми!!!

- Кво...

Писарът замахна с папката. Десетината кила хартия се стовариха върху черепа на съществото и веднага поведоха в резултата. То само изпъшка и рухна по очи на пода. Писарът го побутна с върха на ботуша си, прекръсти се припряно и побягна по коридора.

Завари Страхил на третия, последен и порядъчно опустошен етаж пред една врата, на която стоеше лъскава медна табелка.

- Беше пропуснал един – каза Писарът назидателно, бършейки потта бледото си лице.

- Ти ли...

- Аз съм духовник. Мой дълг е да се сражавам с нечистите сили.

- Брей... – измърмори Страхил с нараснало уважение. – Още ей толкоз и ще си помисля, че май тая работа с юначеството ти идва отръки бре.

- Аз воювам с вяра и перо, не с оръжие – каза Писарът, давайки си вид, че хич не стиска в ръка десет кила хартия, с които нямаше как да претрепеш муха, ама за птеродактил стигаха.

Страхил се захили.

- Таман и аз тъй си думах – той кимна към вратата. – Дзверът е ей тука.

Писарът прочете табелката на вратата. Преглътна тежко. Верно си беше, дзверът наистина беше тук.

- Може да е в обедна почивка – каза той плахо. – Дай да дойдем по–късно...

- Аз от тате знам, че тия гадини никога не почиват.

Писарът кимна с неохота. Старите монаси му го бяха казали още като млад послушник. „Тези твари“ – думаха му те – „не знаят ни ден, ни нощ. Не познават сън или покой. Всякой ден, всякоя минута те тормозят рабите божи, дорде не ги погубят или не им сторят други още по–лоши неща.“ Младият тогава Писар бе попитал наивно: „И по–лоши неща от смъртта ли могат да сторят те на человеците?“ Никога нямаше да забрави страха, изписан по лицата на монасите. Неколцина се прекръстиха, други заредиха тихички молитви. „Могат, сине, – казаха му те. – За людете, дето са ги срещали, смъртта е само избавление“. Помнеше всичко толкова ясно сякаш беше вчера.

Писарът преглътна.

- Боговете да те пазят.

- Дано – отвърна Страхил и тресна един шут на вратата.

Тя се откъсна от рамката барабар с пантите и рухна в просторния кабинет сред облак прах и парчета мазилка. Страхил нахлу вътре, размахвайки свирепо с боздугана.

- КЪДЕ СИ БРЕ, ТВАР МРЪСНА??? – ревна той.

Иззад бюрото от лакирано орехово дърво с купчинки документи, прилежно подредени на него, щръкнаха две гусеницоподобни вежди, изпод които шареха същото количество пълни с ужас очи.

- Какво става... ама кои сте вие бе, хора???

Страхил с едно движение отхвърли бюрото настрани и то с грохот се тресна в стената, превръщайки се в спретната купчинка подпалки. Една могъща ръка се протегна и след миг краката на един ужасен човечец висяха на метър от пода. Преливащите му от страх очи се втренчиха в свирепо ококорените зъркели на Страхил.

- ТИ ЛИ СИ БАШ ДЗВЕРА БЕ??? – ревна Страхил в лицето му, демонстрирайки – както подобава на един юнак – спешна нужда от кашон тик–так.

- Ама за какъв дзвер става дума бе, хора? – изписука човечето. – Това тука е данъчната служба, а аз съм директорът й. Никакви дзверове няма, честна дума!

- ТОЧНО ТУЙ БИ ГО КАЗАЛ БАШ ЕДИН ДЗВЕР – ревна Страхил в лицето му, пръскайки го с юнашки слюнки и парченца от десетината банички, които бе изял на закуска. – СЯКАШ НЕ ТИ ВИДЯХМЕ СТАДОТО, А??? ТИ ЗА ТЪПИ ЛИ НИ МИСЛЕШ БЕ??? ДАЙ КАТО НЕ УСПЯХ ДА ИЗКЛАСЯ ПЪРВИ КЛАС ДА МЕ ВЗЕМАШ ЗА КАНАРЧЕ! АЙДЕ КАЗВАЙ СЕГА КЪДЕ Е „СЪРЦЕТО НА ЕСЕНТА“, ЧЕ БАШ ДНЕС МИ Е ЕДНО ЧЕРНО ПРЕД ОЧИТЕ... ДА НЕ ТИ РАЗПРАВЯМ...

Писарът само шептеше тихичко молитви за спасението на душа си и ако случайно на боговете, получатели на молитвата им останеше малко свободно време – и на душата на Страхил.

***

- Брей, всичко си каза – каза Писарът с огромно облекчение, докато онова прокълнато от боговете и людете място оставаше зад гърба им.

- Амчи как няма – отвърна доволно Страхил, галейки нежно боздугана си. – Всекиго като треснеш веднъж–дваж по кратуната става много приказлив. Не знам каква е причината, ама всеки път работи.

- Сигурно и крясъците в лицето му имаха някакъв принос... както и когато му заблъска главата в бюрото.

- Е, да, ама цялата магия все пак беше в боздугана. Вервай ми.

Една пожарна каруца профуча покрай тях, огласяйки тясната уличка с яростния звън на камбаната си. В притъмняващото небе зад тях играеха оранжевите отблясъци на пожарището.

- Ама какъв пожар стана само...

Страхил тупна Писара по гърба и само по някакво чудо далакът му не изхвърча през ушите.

- Евала, брато, за пръв път подпалваш държавно учреждение, ама хич не ти личи да знаеш. Ако не те знаех, щях да реша, че и друг път си хващал факлата.

- Аз туй го направях за вярата. Във Великите писания е записано, че огънят прочиства всякое зло.

- Е, дано огънят да е по–големичък, че чини ми се доста зло имаше там.

- Амин, синко, амин.

- Абе ти от кога стана толкоз набожен, бе? Снощи в онзи хан изпи цяла буре вино, сби се с половината клиенти и накрая смъкна кюлотите на оная сервитьорка със зъби, докато размахваше пари и крещеше „покажи ги на дядо поп, моме“...

Писарът се намуси.

- Абе като съм трезвен, ме избива на религия. Не ми обръщай внимание.

- Готово.

Двамата се поотдръпнаха настрани, за да може поредната пожарна каруца да прелети покрай тях, пищейки като Лейди Гага на концерт.

- Абе тия що си дават толкоз зор? – попита Страхил.

- Щото иначе шефът на данъчното ще пита що но са си давали зор, когато е трябвало да си дават зор. А съм сигурен, че след като му мине комоциото, ще търси на кого да си го изкара. Чувал съм, че тия твари са страшно отмъстителни, а пък да не говорим за техния водач.

- Право думаш.

Двамата повървяха в пълна тишина... или поне щеше да е пълна, ако не бяха пищящите камбани на пожарните каруци, които хвърчаха покрай тях като на Льо Ман. Заревото зад тях окъпваше притъмняващото небе в оранжево и както го бе подкарало, май щеше да обхване цялата улица „Кръвпопийска“.

- Най–важното е – отбеляза Страхил, проследявайки без интерес поредната виеща пожарна каруца, чийто водач май беше изкарал последните няколко години в НАСА като пилот-изпитател, – че открихме следите на „Сърцето на есента“.

- И че прочистихме Царството от злото.

- Повярвай ми, точно от туй зло не мож го изчисти. Тия гадини не се затриват толкоз лесно. Ако знайш колко преди теб са се опитвали.

- Е, поне опитахме.

- Ама поне харно пожарче стана.

- Амин. Та значи Сърцето на есента не е при никакъв дзвер... само дето си играхме да обикаляме по тая пуста чужбина.

- Ама поне си взехме сувенири. Ако оная магьосник си беше плащал осигуровките, още щяхме да обикаляме насам-натам и да се чудим къде се е навряло туй чудо.

- Определено. Ама тъй става като си неизправен длъжник – данъчните идват и те ошушкват до дупка и те набутват с кви ли не лихви, такси, глоби и не знам още какво си. Взели са даже „Сърцето на есента“. И после... как беше...

- Предложили го публичен търг.

- Вярно. И там го купил Грую Пилещарски и като се гътнал, минал в наследниците му. Сега ни остава само да потърсим на адреса, дето онази твар ни даде, и готово. Работата е свършена.

- Да ти кажа честно баш туй не го очаквах.

- В смисъл?

- Ами виждаш ли – съкровището винаги се пази от някакъв голям и страшен дзвер, дето е по–грозен и от Майкъл Джексън. Тъй де – туй си е според традиция. Задължително трябва да има дзвер, който да надвия в смъртоносен двубой, а когато бъда приклещен в ъгъла, ти трябва да ми се притечеш на помощ. Я да ми хвърлиш боздугана в ръката, я да привлечеш вниманието на гадината с някоя малоумна простотия. Таквиз ми ти неща.

- Абе то туй си е клише и половина.

Страхил се намуси като хлапак разбрал, че тая работа с Дядо Коледа май е малко съмнителна.

- Ама аз си харесвам клишетата. Какъв юнак щях да бъде без таквиз клишета?

Писарът помълча за момент, зяпайки скръбната физиономия на Страхил. Накрая го потупа успокоително по масивното рамо.

- Е, поне е някаква утеха, че ще получиш момата...

- Ама на аванта – продължи да се муси Страхил.

- Пак се брои.

- Да де, ама...

Писарът въздъхна.

- Ще се почувстваш ли малко по–добре, ако отидем в една кръчма, дето момите сервират само по кюлоти? Аз черпя.

- Ми не знам... – измънка Страхил.

- Е, щом е тъй тогаз...

- Е, не съм казал, че не бива да опитаме. Може пък и да се почувствам по-добре, знае ли човек? – прекъсна го бързичко Страхил.

Писарът се ухили и го тупна по широкия гръб. Миг по–късно вече съжаляваше за това. Почувства онова, което щеше да почувства всеки казал „дай пет“ на Терминатор. Започна да свива юмрук, за да си върне чувствителността в пръстите.

- Първото буре е от мен – каза той.

След миг двамата вече крачеха към залеза със сърца, изпълнени с увереност, и кореми, които щяха да изпълнят със съвсем други, далеч по–спиртни неща.

***

И ето туй беше историята на наш Страхил. Сигурно малко се цупите, че свърши баш тъй, нали?Да, и бай ви Колю очакваше финална и доста епична битка с някоя гнусна многопипалеста твар, ама кво да се прай. Дето се казва, кризата удря по всички фронтови, даже и литературните, пък и требе да пестим каквото може. Няма да ви казвам колко кинти излиза една финална епична битка. Пък и тия ми ти гнусни пипалести твари в последно време са страшен кът, мама му стара. С фенерче да ги търсиш, не мой ги намериш. Пък и няма да споменавам, че много от тях са записани в Червената книга. Не можеш да трепеш застрашени видове само щото мязат на тъща ви рано сутрин. Вие знаете ли еколозите как се дразнят, а? Ама все пак сигурно ще искате да разбере как е завършил тая работа със Страхил. Айде, аз съм щедър по душа и ще ви светна. И тъй след като се срещнал с наследниците на Грую Пилещарски и те му дали Сърцето на есента, трогнати от благородните му намерения...

- КНЯЖЕ!!! – ревна Страхил.

Портите на замъка се разтвориха и благородно изплюха навън княз Хаирсъзки със цялата му свита. Негово високопреблагородие се направи, че не чува пиперливите думички на майсторите, които таман бяха успели да оправят желязната решетка по адрес на юнака и царствено... тъй де... княжески изпъчи шкембе пред Страхил.

- Е, моето момче, донесе ли Сърцето на есента?

- Ей ти го княже.

Негово превъзходителство пое Сърцето със сърце, изпълнено с благоговение, и ум, преливащ от тънки сметчици, касаещи търсенето и предлагане на исторически артефакти на световния историческо–артефактен пазар.

- Значи туй е Сърцето на есента.

- Да, княже.

- Абе това, дето е залепнало за него, да не са зъби???

- Ъ–ъ–ъ–ъ... не, княже. От къде пък на къде ще са зъби? Туй е са… ъ–ъ–ъ–ъ–ъ... бонбончета тик–так. Бяха в джоба ми и са залепнали за него.

- Ама по тях има кръв!!!

- Кръв ли.. каква кръв?

- Ей тия червени петна!

- Туй... таковата... не е кръв, княже. Просто тик–такът е с пълнеж.

Княз Райчу изгледа Страхил с княжеско съмнение. Страхил му отвърна с невинна физиономия, която разплакваше бандитите от тук чак до границата със Съседното царство. Накрая отново насочи вниманието си към бижуто, по което беше полепнало тик–так с пълнеж. То сияеше в алено както можеше да сияе само нещо, дето струва майка си, баща си, чичо си, леля си и поне трима първи братовчеди. И все пак.... князът потърка замислено първа, трета и четвърта си брадичка.

- Абе да ти кажа честно очаквах... очаквах...

- Нещо по-така? – помогна му разбиращо Страхил.

- Ами да. Не си представях Сърцето на есента да е... ами бижу със формата на сърце. Мислех си, че ще има повече от това и доста повече от онова, ако ме разбираш.

- Абе все пак си е бая голям рубин, княже.

- Което си е истина, си е истина – каза князът и Сърцето потъна в бездънния княжески джоб. – Е, ти изпълни твоята част от сделката, затуй сега е мой ред. Момата е твоя. Качваш се нагоре по стълбите, последната врата в дъното. Лесно ще я познаеш – заключена е с вериги. Ей ти ключа. Желая ти щастлив семеен живот и така нататък. Като приключим със сватбата, ще подпишем документите за прехвърляне на половината княжество. Можеш да се подписваш, нали?

- С кръстче – призна си Страхил с известно академично неудобство.

Князът мислено се изхили и потърка ръце. Е, такива бизнес–партньори най ги харесваше. Как да не обичаш пазарната икономика, а?

- Е, щом е тъй после ще поговорим. Върви сега да се представиш на момата.

Изпъчен Страхил гордо закрачи към разтворените порти на замъка. Антуражът на княза разумно се разкара от пътя му, защото не беше трудно да съзрат целеустремеността на айсберг, мярнал Титаник в далечината. Страхил тъкмо минаваше през зеещите порти (с леко разочарование трябва да отбележим – беше някак противоестествено да минава през врата без да я разбива), когато зад него се разнесе гласът на княза.

- Писарът сигурно е загинал в някоя кървава схватка, нали? – Хаирсъзки се насили да не се ухили твърде широко. – Някой свиреп дзвер го е разкъсал на милион парчета и му е разпилял останките из половината Долна земя...

- Ами всъщност го оставих в една кръчма по пътя за насам. Говореше за някакви моми по без нищо след полунощ и как имал да си наваксва или нещо подобно. Така и не го разбрах, щото вече беше наченал второто буре. Ама не се тревожи, княже, поканил съм го вече на сватбата. Ще стои на нашата маса точно до тебе. Все пък тъй подобава на верния спътник на юнака, нали?

- Амчи как иначе – измрънка князът с ентусиазъм, сритам в едно чувствително място, което до тогава бе опредяло въпросния ентусиазъм като представител на мъжкия пол.

Таман беше свикнал с тишината и спокойствие, бе започнал да позабравя текстовете на пиянските песни, ехтящи от подземието (кой знае защо всички те включваха някакви доячки, перачки и представителки на разни други професии с доста свободни разбирания за любовта и съпътстващите я дейности) и най–вече да не намира повръщано в саксиите. Сега даже щеше да се налага да сяда на една маса с него. Последния път, когато го направи, се събуди на покрива на замъка с панталон, нахлузен на главата, множество неопределяеми вкусове в устата и – кой знае защо – в компанията на чувал пащърнак. Последното, което помнеше бяха думите: „княже, опъваме му само по едно и си тръгваме“.

Князът въздъхна. Голямо бреме беше това животът на благородника, спор нямаше.

Докато княз Хаирсъзки мислено се прощаваше с обитателите на саксиите, в замъка Страхил гордо крачеше през въпросния... не, не през княза, през замъка. Качи се до втория етаж стиснал малко неуверено ключа към покоите на младата княгиня. Не, не че беше нервен. Просто не бе свикнал да използва ключове, за да влиза където и да е било. Покоите на княгиня Райна бяха запречени от масивна желязна врата и - кой знае защо - пристегната с яки вериги. Страхил отново усети прилив на въодушевление. Бъдещата му жена беше толкоз красива, че се налагаше да я вардят някой да не открадне.

Брех, брех, брех...

Страхил със замах скъса веригите преди да се сети, че има ключ за катинарите. Отне му известно време и около дузина коментари по адрес на ключаря, дето направил толкоз малки ключалките... както и по адрес на майката му, леля му, стринка му, сестра му и две трети братовчедки. Накрая ключалката се сети, че е започнала да нахалства, и с неохота изщрака. Страхил бутна двукрилата врата, която изглеждаше достатъчно солидна, за да издържи и блицкриг на Вермахта и пристъпи в покоите на княгинята. Затаи дъх като всеки мъж, влязъл в светая светих на жена, на която ѝ предстои да му вдига скандали до края на живота. Пердетата бяха дръпнати и в стаята цареше тъмнина. Само по–плътните сенки очертаваха мебелите. Във въздуха се носеше нежният аромат на люляк. Тогава Страхил приглади щръкналите си мустаки с коравата си длан и нададе традиционния любовен зов на юнаците:

–Я ела, пиленце, при батко...

И тогава една сянка се размърда и отекна глас, излизащ сякаш от дълбините на вулкан:

- КОЙЙЙЙЙЙЙЙЙ...

Няколко мига по–късно князът се надигна със стон от земята. Плъзна поглед наоколо и на очи се набиха два простички факта – всичко живо, намиращо се между портата на замъка и външната порта, му правеше компания на земята и хорово ахкаше и стенеше, и второ – на корема, гърдите и лицето му имаше спретната пътечка от отпечатъци на ботуши 46–ти номер. Княз Хаирсъзки се отпусна с въздишка обратно на земята.

А пък казваха, че било глупаво суеверие, ако женихът види булката преди сватбата. Как пък не!

Секунди след това, в една кръчма недалеч от замъка, в която имаше доста любопитна кабаретна програма след полунощ, Писарът вдигна лице от гората празни чаши, израснала на масата му. Срещу него стоеше запъхтян и блед като платно Страхил и целият трепереше. Изглеждаше така, сякаш е отишъл до тоалетната, за да си изчете сутрешния вестник на спокойствие, и е видял, че мястото вече е заето от половината Пъкло.

- Тя... тя... тя... – заекна той.

Не, реши Писарът. Беше по–лошо от половината Пъклото. Беше княгинята.

- Пълничка е, нали? – каза той сговорчиво.

- ПЪЛНИЧКА ЛИ??? – ревна Страхил, отърсил се от кошмара, – ЧЕ АЗ СЪМ ВИЖДАЛ ПО–МАЛКИ ПЕТРОЛНИ ТАНКЕРИ!!!

- Аз ти казах, че е не е мома и половина, ами цели седем моми, ама ти не ме чу.

- Ама аз мислех... мислех...

- Остави го туй мислене. Никой не е видял нищо добро от него. Хайде сега, седни тука при бай ти Писар и дай да му люснем по едно. Ще видиш колко по–добре ще се почувстваш.

Писарът се оказа прав. Люснаха му едно и после по добрите царски традиции решили, че на въпросното едно ще му е ужасно самотно там вътре и му пратиха малко компания. После пък започна вечерната кабаретна програма, а на един мъж трудно може да му е самотно, когато на всяко коляно му стои по една мома, дето е облечена в нещо, което е направено от конци за зъби. На сутринта нашите двама героя бяха твърде заети с адския си махмурлук, така че мислите им бяха заети с далеч по-практични неща от несъстоялата се сватба като например как да си отрежат главите, за да сложат край на това главоболие. Сигурни ще се зачудите какво е станало със Страхил и Писара след като изтрезнели. Ами много неща. Двамата поеха из Царството да си търсят късмета, оставяйки след себе си пътека от опожарени ханове, празни винени бурета, пребити разбойници, наплашени змейове и шитнати на доста прилична цена древни прокълнати съкровища. В общи линии Страхил правел същото както обикновено, но този път си прекарвал далеч по-приятно в компанията на Писара, който – както вече сте се досетили – се оказал душа човек. Нашият юнак естествено не забравил семейните си копнежи, но бързо осъзнала, че тая работа с жената и децата може да поизчака година-две. Нямало за къде да му придиря, я! Пък и как да търсиш жена, когато Писарът познавал по име и гръдна обиколка всяка една мома с приятно съмнителен морал в Царствата, а? Той Страхил не бил особено умен, ама не бил и чак толкоз тъп. То ние мъжете сме много практични добичета.

Та туй станало с нашите герои. Те са все още скиторят нейде из Долната земя и вършат онова, дето вършат. Ако не вярвате, я хвърлете едно око на криминалния бюлетин или пък попитайте някой чорбаджия за един монах, дето пътува в компанията на планински хребет в дрехи. Ако човечецът се разциври за майка си, значи двете личности са се мяркали наоколо. И с това нашата история свършва. Бай ви Колю щеше да ви каже още неща, ама от толкоз приказки пресъхна като Сахара през юли, та ще иде да му опъне една пърцуца в близкото кръчме и да хвърли два-три белтъка на някоя по-харна мома. Пък после ще потърся автора на всичкото туй нещо, че требе да уредим тая работа с хонорара. Вий кво си мислите, а? Бай ви Колю да не фотосинтезира, бре. Пък и откакто вдигнаха цената на ракията... абе то не е за разправяне. Е, хубаво щеше да е автора да набута още стотина страници, че барем бай ви Колю си облажи душата и банковата сметка с по-юнашка пачка, ама тоя кръшкач предпочита да се търкаля под сенките вместо да върши работа. Ех, туй младото поколение... ама кво да се прави. Се ла ви както казват ония франчоля. Затуй останете си с добро или с онова, което по ви кефи, щото засега бай ви Колю ви казва...

Край

* Авторът знае как се членува думичката „Писар” - Писаря, Писарят, а не както е посочено в разказа. Проблемът е, че въпросният и въобще всички истории от Долната земя са сериозно повлияни от творчеството на Тери Пратчет на първо място и „Нещо, някакво, такова” на Роджър Уилко, макар вторият да е твърде слабо познат. ПисарЪТ е именно герой от творбата на Уилко, макар и тук той да е доста по-различен от плашливия си оригинал. Това е моята начин да кажа БЛАГОДАРЯ на онези, заради които искам да стана писател.

***

Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК

Сподели с приятели:

Добавете коментар