Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Какво излиза в съзнанието ви, щом чуете есен? Песента на шумящите листа; картината на обагрените дървета; проблясващите слънчеви лъчи, прокрадващи се между сенките… това е една красива приказка на природата. Но този разказ не е за тази есен, той е за едно магично създание, наричащо се Есен – попаднало в нашия объркан свят, опитвайки се да спаси своя чуден вълшебен дом, готово да пожертва всичко в името на каузата си.
Срещнах я съвсем случайно по време на поход в планината. Вървях и видях нещо да лежи безпомощно в тревата. Помислих, че е ранена пеперуда, наведох се да я видя отблизо и останах изумен. Това бе нещо друго, имаше големи криле на пеперуда, многоцветни и изрисувани като картина на велик художник, но имаше и малко човешко тяло на жена не по-голямо от 8-9 сантиметра. Тя беше като ангел, паднал от небето, едно неземно същество. Бе крехка, бледа, изглеждаше като ранена сърна, лежеше и гледаше с тъжни, умиращи очи.
Не можех да възприема какво виждам, но знаех, че трябва да направя нещо, за да спася малкото създание. Взех го в шепа и се чудех от какво ли се нуждае. Тогава то размаха криле и ми заговори с човешки глас:
- Казвам се Есен, не съм от този свят. Идвам от едно далечно вълшебно място, където се нуждаем от помощта на някой могъщ и смел воiн. Трябва да ни помогнеш...
Момичето говореше с тих глас, изтощаваше се бързо и правеше дълги паузи между думите. И макар все още да не осъзнавах дали бълнувам или това се случва реално, аз започнах да говоря с малкото същество:
- Искам да помогна на теб и другите, но в този свят няма къде да открия воин, който да ви спаси. Как да спася теб? Ранена ли си?
- Ти си воинът, ще ти покажа пътя към моя дом и ще отидеш там. Трябва да прогониш лошите, те се опитват да унищожат всичко магично... A за мен е твърде късно, но помогни на близките ми...
- Грешиш, аз не съм воин и не мога да спася никого... това е невъзможно... разбираш ли ме? Дори и да искам, това няма как да се случи...
- Не ми казвай кое е невъзможно – нима някога си вярвал, че моето съществуване е възможно; нима си мислел, че има и други светове; места, изпълнени с вълшебство и чудеса? Нямам време да ти обяснявам кое е възможно и кое не... остава ми съвсем малко време живот... ще ти покажа пътя, последвай светлината и тя ще те заведе при моя свят...
- Защо ще умреш, не мога ли да те спася?
- Аз заложих сърцето си, за да дойда тук. Залогът е голям, но знаех, че нямам друг избор да спася земята си, близките ми... една жертва е достатъчна...
- И приемаш това така спокойно? Аз усещам как тупти сърцето ти... не може да е истина... не... няма да те изгубя...
- Спокойно, аз ще остана тук под друга форма, ще ме откриеш и познаеш, щом се върнеш, а сега върви и изпълни дълга си, воине!
Есен остана още за кратко в ръцете ми, гледаше ме с онези пленителни очи. В един миг вече не усещах туптенето на малкото ѝ по размер сърчице, което беше по-голямо по душа от това на стотици големи хора. Тя се превърна в пепел, която аз разнесох из поляната, надявайки се наистина да се трансформира и да започне нов живот... Нямах повече време, което да губя в мислене или страдане, трябваше да докажа, че жертвата на създанието не е била напразна. И така без да се замислям какво се случваше, аз последвах светлината. Дали полудявах или това беше истина; щях ли да успея да бъда герой; какво ме очакваше? Нямах никаква представа за тези неща... всичко се случваше така бързо и толкова неясно...
Светлината спря. Още бях леко заслепен от силния ѝ блясък, но скоро започнах да проглеждам. Погледът ми бе замъглен, но картината пред мен, дори и неясна, бе неописуема. Сякаш се намирах в приказка, невероятната магия на това място ме заплени. Разтърках хубаво очи и останах омагьосан – красота, цветове, неподозирани създания, вълшебство... няма думи, които да са достойни да го опишат... а атмосферата, въздухът... чудо... Вече бях сигурен, че сънувам и е невъзможно да съществува този свят, но се оказа, че наистина няма невъзможни неща. Аз бях там и това бе истина. Изведнъж цялата хармония се наруши от едни черни огромни птици, които прелетяха над мен, те бяха хиляди и само за миг небето стана черно от тях. Те рушаха всичко, пленяваха жителите, чупеха жилищата им... съсипваха този вълшебен свят. Но какво се очакваше да направя аз? Бях сам, а те надхвърляха човешките ми възможности... почувствах се слаб и нищожен, объркан...
- Използвай силите си, воине, използвай магията... повярвай в невъзможното... - Някакъв глас се разнесе около мен незнайно откъде. Нямах какво друго да направя освен да го послушам.
Затворих очи и си спомних как изглеждаше мястото, когато пристигнах. Помнех всяка подробност и затова тъмнината от птиците не ми пречеше да следвам пътя до целта си. Вървях към най-високия хълм, а когато го изкачих, просто полетях. Носех се из въздуха и се сражавах с кръвожадните зли птици. Но те бяха хиляди и трябваше да измисля как да ги победя. „Повярвай в невъзможното..." – само това бе в мислите ми... невъзможното щеше да ни спаси... Тогава си спомних, че като дете бях чел книги за една велика птица, живееща високо в планините – Феникс – символът на огъня и живота, на новото начало, на триумфа над бедствията. Никога досега не бях вярвал в съществуването й, а сега я призовавах на глас да се яви и да изпепели черните птици. Чудото стана, огнената птица, по-величествена от всички други, летеше до мен и ми помагаше. Ние успяхме да победим злото, вълшебното място се възстановяваше бавно, а Феникса остана да пази обитателите му. Аз бях изпратен като смел воин обратно в нашия свят.
Продължавах да се чудя какво се случи и как станах част от тази чудна приказка. Но бях щастлив и се оглеждах постоянно за някакво вълшебство в нашия объркан свят и често откривах по нещо, което изглеждаше нереално прекрасно. Тогава разбрах и трансформацията на Есен – тя продължаваше да разнася магията сред нас, хората; разпознавах образа ѝ сред толкова много необикновени неща в ежедневния ми живот; усещах постоянно туптенето на голямото сърце на това малко създание...
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
