Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
“Where are the songs of Spring? Ay, where are they?
Think not of them, thou hast thy music, too —
While barred clouds bloom the slow-dying day,
And touch the stubble plains with rosy hue; […]”
John Keats
Есента пристигна.
Сама, както обикновено, а куфарите ѝ тежаха като олово, мътните да ги вземат. Не за пръв път Есента се замисли колко по-лесно (да не говорим по-приятно) биха били пътуването и тримесечният престой, ако имаше някой за компания. Зимата беше кисела в по-голямата част от времето, макар че всъщност беше изключително стилна дама и Есента бе научила много неща от нея – главно как да опакова палтата и дебелите си дрехи, трябваше да се признае. Но Зимата обичаше музиката, особено класическата – Есента беше убедена, че Зимата бе имала страстна, макар и принудително мимолетна, любовна афера с Вивалди (Хората живееха толкова кратко!). Есента бе прекарала немалко време в красивата градска къща на Зимата, обикновено свита на малък кравай край огъня в уютната библиотека, запленена от майсторството на домакинята си в разказването на истории.
Зимата ѝ беше добра приятелка, нямаше две мнения по въпроса. Но Пролетта... Е, не с всеки можеш да се разбираш добре. Пролетта беше висока, руса девойка, със свилeни къдрици до кръста, кръшна снага, крака до небесата и с такива лазурно-сини очи, че в тях можеше да видиш простора до края на света. За нисичката, с коси с цвят на зрял кестен Есен, да прекарваш време с Пролетта беше като да почиваш с майка си за месец – същият този мил, любящ поглед, който въпреки това прониква дълбоко в теб и изкарва наяве всяка миниатюрна неизправност, всеки излишен килограм, всички начини, по които просто не си съвършена. Есента искрено се опитваше да обича Пролетта като сестра, но... трябваше да си признае, че не беше лесно.
Колкото до Лятото – ха. Колкото по-малко се говореше за Лятото, толкова по-добре.
И така.
Есента пак се оказваше сама, мъкнейки тежките куфари нагоре по стълбите на малката къща в провинцията – цялата от дърво и онзи специален бял камък, сякaш искрящ с вътрешна светлина, който Есента толкова обичаше. Напоследък не можеше да живее къде да е, особено по време на работа – климатът на света се бе изменил в последното столетие и близките няколко години тя дори не можеше да припари до определени места. За щастие Англия почти винаги ѝ осигуряваше убежище, когато имаше нужда.
Най-накрая стълбите свършиха, слава Майку! Есента се наведе да остави куфарите на пода, с намерение да огледа стаите и да си избере спалня. Звукът на кожа и метален обков отекна някак кухо по дървения под. В настъпилата тишина Есента усети ехото на самотата – голямата празна къща закънтя около нея, по-силно от какъвто и да е шум. В моменти като тези на Есента ѝ липсваше Джон Кийтс като болка дълбоко в нея, някъде отвъд ребрата ѝ, която никога не затихваше. Беше толкова млад, когато си отиде, а тя не можа да направи нищо, докато туберкулозата разкъсваше дробовете му. Той я бе обичал както никой друг в живота ѝ, а имаше безброй творци, които я боготворяха като своя муза. Джон... нямаше друг като Джон: меланхоличен, запленяващ и такъв виртуоз с английския език. С Джон за компания Есента можеше да живее щастливо до края на дните си.
Есента отърси глава и си наложи да спре да мисли. Някак беше по-лесно преди, когато тя бе само енергия, част от кръговрата на Природата, съществуваща в света милиарди години преди хората да ѝ дадат образ, да я превърнат в това, което бе сега – същество с физическо тяло, също като тях подвластно на емоциите и мозъчната химия. Безсмъртно, но способно да обича, да се привързва. Да усеща раздиращата болка на загубата.
Понякога ѝ се искаше хората да си бяха останали маймуни.
– Такива горчиви мисли – прошепна в главата ѝ тъжният глас на Майката Природа, която обичаше всички тях като свои деца. – Внимавай, мила моя. Животът е дар. Всяко нещо на този свят иска да е живо. А с живота идва и себеосъзнаването. Не можеш да имаш едното без другото.
Есента въздъхна и се зае да разопакова. Извади памучните пуловери с нишки като ласка на копринено мека трева, извади и по-дебелите вълнени пуловери, жилетките обагрени в собствените ѝ цветове – кафявото на земята след дъжд, зеленото с оттенъци на охра, оранжевото като пламъците на кладите от горяща шума, червеното на кленовите листа, искрящи под ноемврийското слънце. Цветовете я разтоварваха след яркото, ослепително жълто, агресивното синьо на Лятото, сламено русата му коса, златистата му кожа, загоряла от лъчите на слънцето, сапфиреното синьо на небосклона в очите му —
Е, какво стана с това да не се мисли за Лятото? Есента отривисто извади панталоните и полите си от втория куфар и любящо ги наниза на закачалките, очакващи ги в гардероба, изтупа палтото си от камилска вълна, сгъна грижливо пуловерите и ги прибра в чекмеджетата на скрина от орехово дърво. Отвори третия куфар и извади тънките си ботушки от златистокафява кожа, обувките си в стил "Оксфорд" с разумния ток, както и дългите си ботуши до под коляното, за срещите си на по чаша чай със Зимата, когато дойдеше време тя да се нанесе за последните седмици от ноември.
Багажът прибран, Есента огледа спалнята доволно и погали полираното дърво на колоните на леглото си с върховете на пръстите си. Тя се доближи до прозореца и се усмихна на дърветата отвън, грейнали във всички нюанси, които въображението ѝ можеше да си представи – а тя имаше изключително богато въображение – приветстващи я за добре дошла. Това беше нейното време, нейната сила; енергията на Земята я изпълваше от крайчетата на косата ѝ до върховете на пръстите на краката ѝ. Тя знаеше, че ако се погледне в огледалото сега, цялата щеше да сияе.
Почукването на вратата дойде точно когато чайникът започна весело да подсвирва на котлона - звук, преплитащ се с вълшебния зов на огромната библиотека, заемаща почти целите стени на гостната, мамещ я натам. Есента изключи котлона и премести чайника, докато любопитството я глождеше приятно отвътре. Тя не чакаше гости; никой не знаеше, че е тук, далече от хорските погледи, усамотена сред акрите градини на къщата, точно както ѝ харесваше.
Отвори резбованата входна врата и замига насреща на Лятото, точно толкова божествено красив, колкото се бе опитвала да забрави. Той ѝ се усмихна чистосърдечно с ръце, пъхнати в джобовете на ленените му панталони, а над тях искреше ризата му, синя като очите му и отворена около врата.
– Здрасти! – каза той с леко примижали очи, разкриващи мрежа от фини бръчици от смях. – Добре дошла!
Есента пое дълбоко дъх, усмирявайки бясно биещото си сърце. Това определено не беше нещо очаквано – да намери Лятото на прага си.
– Какво правиш тук? – го попита тя. Думите излязоха по-рязко, отколкото искаше. Есента стисна устните си, борейки се с желанието да ги прехапе.
Лятото не се засегна. Присви рамене, а усмивката му се смали до повдигане в ъгълчетата на устата му. Очите му бяха топли.
– Имам още няколко седмици работа наоколо, преди да тръгна за Южното полукълбо. Знаеш как е.
Есента не знаеше как е, не точно. Нейните територии се смаляваха с всяка изминала година – беше прекарала само месец в Австралия и Нова Зеландия, а не беше виждала Индия за повече от седмица от години. Поне Канада, Щатите, Британските острови и Европа – те все още бяха нейни, макар че Източна Европа ѝ се изплъзваше през пръстите. Все пак, не беше като да е останала без работа.
Което не беше нещо, необходимо да споделя с Лятото. Той и без друго я смяташе за отживелица, за прекалено сериозна, за някой, който не знае как да се забавлява.
– Няма ли да ме поканиш да вляза? – попита той безгрижно, сякаш не го тревожеше, че може да му се откаже.
Есента искаше, ама как само искаше да му каже "не".
– Заповядай – каза тя. – Тъкмо правех чай. Искаш ли чаша?
"Не, благодаря, не обичам чай," представи си тя в мислите си, подготвена за отказа.
– Да, благодаря, с удоволствие. Захар и лимон, ако обичаш.
Хм.
Есента направи чая, леко смутена от това колко неангажиращо беше присъствието му, колко лесно ѝ беше да приеме, че Лятото е в дома й, разхожда се из гостната, любопитно разглежда рафта с книги до камината.
Когато чаят беше запарен, тя занесе подноса до масичката в хола. Лятото услужливо премести купа от книги в единия край, за да ѝ направи място.
Пръстите им се докоснаха, докато Есента му подаваше чашата. Тя дръпна ръката си като опарена, чувствайки как лицето ѝ пламва. По дяволите! Само това ѝ липсваше, Лятото да реши, че тя таи някакво увлечение по него. (Не че беше лъжа. Не ѝ се говореше за това.)
Лятото с нищо не показа, че е разбрал каквото и да било. Отпи от чая си с всички признаци на задоволство. Очите му обхождаха стаята, спирайки се на пейзажите по незаетите с лавици стени, по купчините от книги, натрупани навсякъде, където можеха да бъдат наместени.
Тишината започваше да става неудобна, когато откъм градината зад къщата се разнесе весел лай. Есента подскочи без да иска и веднага завъртя глава към френските прозорци, водещи към лехите с рози.
– Какво беше това? – запита тя подозрително.
Лятото изглеждаше необичайно смутен.
– Сигурно е Слънчо – смотолеви той.
Есента примигна.
– А Слънчо е...?
– Кучето ми – промърмори Лятото със същия притеснен тон. – Не исках да ти го натрисам, все пак това е твоят дом.
Есента стисна зъби и се опита да си внуши, че не е обидена от намека на Лятото, че тя не обича животни.
– Не мога да повярвам, че остави бедното куче навън – каза тя сприхаво, прекосявайки бързо разстоянието до вратите. Отвори ги широко и подаде глава навън.
– Слънчо? Слънчо, ела тук, моето момче!
Чу се стържене от нокти точно преди Слънчо да изскочи иззад ъгъла на каменната пътека. Езикът му радостно висеше от устата му. Вместо да намали, той набра скорост през последните петдесет метра, но пътеката бе все още влажна от наскоро падналия дъжд и не му осигури никакво сцепление. Слънчо влетя и се блъсна право в Есента, поваляйки я по задник на пода.
– Есен! – Лятото възкликна, скачайки на крака и втурвайки се към нея. – Добре ли си? Слънчо, нали се разбрахме за тоя номер!
Слънчо, голям златист лабрадор, чиято козина беше като ореол около тялото му, стоеше отстрани, опашка подвита между краката му, муцуна виновно наведена към пода. Влажните му очи я гледаха извинително. Нищо, че не можеше да говори – изражението му казваше достатъчно.
Есента прихна да се смее. Звукът извираше от нея, отнасяйки със себе си паяжините на безпокойството, леката тъга, така привична, когато се завръщаше в Англия за тъй кратко време. Имаше чувството, че сърцето ѝ току-що е било ударено от триста волта ток. Миризмата на мокро куче беше всеобхватна, но това не ѝ попречи да издърпа Слънчо за каишката и да го прегърне силно, вплитайки пръсти в късата му козина.
– Няма нищо, сладур, всичко е наред – каза му нежно тя. Слънчо спря да я гледа виновно и се ухили отново, пробвайки да я оближе. Есен пак се засмя и се опита да го спре – не че ѝ се отдаде.
Лятото, когато Есента го погледна отново, изглеждаше сякаш ударен от гръм. Тя се изкашля смутено и побутна Слънчо, докато той слезе от скута ѝ и тя успя да се изправи отново. Ръката на Лятото беше топла върху лакътя ѝ, когато го прихвана, за да ѝ помогне. Есента изтупа полата си, приглади отново пуловера си, отбягвайки очите му.
– Слънчо може да влезе, ако иска – каза тихо тя.
Преди Лятото да успее да реагира, Слънчо вече беше вътре и лежеше щастливо до малкия огън, който Есента бе напалила с леко подухване върху сухите дърва. Лятото изглеждаше объркан, когато седна отново; взираше се в нея сякаш никога не я бе виждал преди. Чувството не беше неприятно. Тишината вече не бе така напрегната като преди, макар че лицето на Лятото беше някак неразгадаемо, а погледът му почиваше върху Есента почти като физическо докосване.
Не след дълго Лятото допи остатъка от чая си и се изправи.
– Време е да те оставим да се настаняваш – каза той с извинителна усмивка.
Есента пое отново дъх дълбоко, усмирявайки глупавото си разочарование. Слънчо стана бавно, сякаш никак не му се искаше да си тръгва. Есента му се усмихна и го почеса зад ушите, когато мина покрай нея. Той се притисна в крака ѝ, а опашката му се вееше усилено зад гърба им, раздвижвайки въздуха около тях.
– Виж – започна Лятото с непривично колебание. – Слънчо обича да ходи на разходки. Ако имаш време утре следобед, искаш ли да дойдеш с нас?
Есента се поколеба. През всичкото това време, векове, откакто бяха започнали да добиват човешки облик, тя и Лятото не бяха разменяли кой знае колко думи – да не говорим за време, прекарано заедно. Тя винаги бе чувствала, че безгрижният, радушен Лято, с винаги готовата си усмивка и патологичната си алергия към скуката, не може да има много общо с някой като нея. Някой, който предпочиташе хладните дни, следобедите до камината с книга в едната ръка и чаша чай в другата, дългите разходки из есенните гори, шумолящия вятър в косите, пъстрите цветя под краката, повика на отпътуващите птици в небето. Но Лятото я гледаше така умолително, сякаш съгласието ѝ да се разходи с тях бе всичко, което иска от живота – налудничава мисъл, но Есента не можеше да отрече, че беше поласкана. А и Слънчо не отстъпваше по поглед на господаря си. Кучето близна ръката ѝ окуражително.
Какво пък. Майката Природа беше права – все в някакъв момент дори същества като тях трябваше да поемат риска и да започнат да живеят.
– Би било чудесно – отвърна тя тихо, отвръщайки на щастливите им усмивки.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил