Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Обувките ѝ шляпаха в разкаляната пътека, а есенният дъжд шибаше в лицето ѝ. Мракът притискаше очите ѝ, а леденият нощен вятър стържеше тялото ѝ. Тя тичаше, привела глава пред тежките капки, а подгизналите ѝ дрехи – проклетата пола и натежалото наметало – се плетяха в краката ѝ. Тичаше, сякаш я гонеше цяла глутница вълци, но всъщност само един вълк препускаше по петите ѝ. С черната си, събрана на фитили, мокра козина, малки щръкнали уши и страшната муцуна, пълна с ослепително бели зъби, огромен – но сам.
Един клон я перна през лицето и остави драскотина. Тя се сниши още повече, за да избегне следващите. Собственият ѝ учестен дъх я заслепяваше, излизащ на бели облачета пред устата ѝ. Изтощените ѝ мускули се напрягаха да повдигнат темпото, а вълкът вече я догонваше. Гъстата влажна гора от двете страни на пътеката не предлагаше нито защита, нито дори укритие от дъжда. Сред тежките капки вече се появяваха и късчета лед, които удряха болезнено дори през наметалото.
Светкавица разцепи тъмнината. Проехтя гръм. Заслепена, тя се препъна във внезапно изникнал пред нея камък. Падна и се превъртя няколко пъти преди да спре инерцията си. Качулката ѝ се отметна назад и водопад от подгизналата ѝ червена коса се разпиля покрай главата ѝ. Вълкът се засили да се хвърли към нея.
- Не! – писна тя. Вълкът се закова на място до краката ѝ и седна като послушно пале.
Тя се опита да се надигне, но единият ѝ лакът поддаде и лицето ѝ се потопи в калта. Не можа да сдържи тихичкия си стон. Гоненето бе приключило. Вълкът го дочу и наостри уши.
Надигна се, изскимтя и отиде до главата ѝ. Сведе глава и задуши тревожно лицето ѝ, така трескаво, както само вълците и кучетата могат. Облиза загрижено драскотината. Червенокосата прокара здравата си ръка през гъстата черна козина на врата му. Вълкът изскимтя отново. Грапавият му език намери и дълбоката рана на лакътя ѝ – беше се порязала на остър камък при падането.
Въпреки болката и студа побелелите ѝ устни се разтеглиха в усмивка.
- Хей – прошепна тя. – Ще се оправим...
Внезапно вълкът вдигна глава и наостри уши. До ушите ѝ достигна звукът от нечии ботуши, стъпили в издайническа локва. Близо, твърде близо...! Тя разбра, че не е просто случаен пътник, щом затаи дъх, за да чуе по-добре стъпките, но те спряха – беше доловил, че го е усетила. А и, все пак, кой здравомислещ, добронамерен човек би хукнал по тъмните горски пътеки посред нощ? Освен нея, разбира се.
- Есен, пази! – трескаво заповяда тя.
Вълкът вече обърнал глава, седна пред нея и оголи зъби към натрапника. Ниското му застрашително ръмжане разтърси въздуха. До слуха ѝ стихна рязкото поемане на дъх. Не е здравословно да не обърнеш внимание на вълк, който издава такъв звук.
Под прикритието на косматото му тяло, тя се опита да се надигне, бавно и предпазливо, пазейки ранената си ръка. Онзи изглежда преодоля колебанието си и направи още една крачка към нея. Есен предупредително оголи зъби и муцуната му се набръчка.
- Махни се, противно псе! – изсъска натрапникът. – Мислиш ли, че този бълхарник ще ти помогне, Де'Риса? – подвикна ѝ, а после се чу металически звън на острие, измъкнато от ножница.
В отговор Есен дори не изръмжа за последно предупреждение. Докосване по задния ляв крак – безмълвна команда – и той се хвърли напред. Един скок и вече беше до натрапника.
- Ах, ти, малка... Ааа! – се изтръгна от мъжа, когато прасецът му се оказа между здравите вълчи челюсти, а след миг – и почти отхапан.
Непознатият обаче успя да изрита Есен навреме и между зъбите му остана само голямо кожено парче от ботуш. Отново се хвърли, но този път мъжът беше готов с острието си въпреки шурналата от крака му кръв и вълка изскимтя болезнено.
Де'Риса едва бе съумяла да се изправи и опитвайки се да щади ръката си, се втурна към него преди да е сторил нещо на Есен. Кинжалът падна напълно естествено от ръкава в дланта ѝ и точно навреме, за да успее да отбие връхлитащото острие – различила беше само блясъка на отразената в него лунна светлина.
Нямаше да се справи със следващия удар, не и с ранената си ръка, ала Есен се беше окопитил и отново захапа крака на противника. Този път мъжът, разсеян, не успя да се отърве от него. Но направи грешка - хвърли поглед към мястото, където кракът му скоро щеше да бъде силно осакатен. Де'Риса не пропусна момента. Изби оръжието и го притисна с цялата си тежест към дънера на древен бук. Той беше два пъти по-едър от нея, можеше да се измъкне от хватката ѝ, но не и от тази на Есен. Нито от кинжал, опрян в гърлото му.
Де'Риса различаваше лицето му на оскъдната светлина. Острите скули, твърде издължената и леко извита напред брадичка, острия нос. И очите – гневно сини, ледени, без капчица топлота. Но нямаше какво да очаква от човек, на когото е опряла нож в гърлото. Онзи изръмжа и посегна към гърлото ѝ с нокти. Дръпна шнура на кесията, окачена около врата ѝ, но не можа да го откъсне, преди тя да притисне ножа повече и да спре борбата му.
- Никога – изсъска в лицето му тя, – не наричай вълк псе!
Поряза ги съвсем леко – не искаше да го убива. Никога не беше убивала и нямаше намерение да започва сега. Какво щеше да я различава от него, ако го направеше.
Той изсъска злобно не когато усети болката от драскотината, а когато почувства потичащата надолу по гърлото капчица кръв. Де'Риса си даде сметка, че мъжът знае какво ще се случи. Знаеше още преди опиата, намазан по острието, да се смеси с кръвта и да отцеди силата му. Очите му се затвориха, главата му клюмна и той увисна безжизнено. Спеше. И освен ако не го изядяха вълци...
- Есен, пусни! – заповяда Де'Риса и вълкът послушно, макар и неохотно, разтвори челюсти. Изгледа я само за кратко жално, сякаш казваше "Ама настина ли трябва?", преди да се подчини.
Де'Риса побърза да се дръпне и тежкото тяло на мъжа се стовари на калната пътека. Освен ако не го изядяха вълци, нищо по-лошо нямаше да му се случи.
- Хайде, Есен, – прошепна тя и се подпря на вълка, убедена, че може да разчита на него да ѝ помогне да върви. – Още мъничко остана.
Не погледна назад – нямаше да види нищо в тъмното. Нито пък имаше сила или желание.
***
Небето вече просветляваше, когато тя най-сетне се добра до крепостта Дарил. Изнемощяла от загубата на кръв, тя се препъваше, облягайки се на вълка, не по-малко изморен, след като почти беше носил господарката си с часове. Стражите се опитаха да я спрат, но само един кръвнишки поглед от нейна страна беше достатъчен, за да ги разубеди.
- Пратете за лорд Дарил. – Звукът, откъснал се от пресъхналото ѝ гърло, не беше нейният, но ги накара да се подчинят мигновено и най-младият хукна.
За своя чест Де'Риса се задържа на крака, докато го чакаше да се върне. Оглеждаше крепостта – висока, мрачна, непревземаема. Зъберите, черни на фона на изсветляващото небе се издигаха на цели пет етажа нагоре, а централната кула – на девет. На върха ѝ се вееше знамето на Есенните Плодове. Тя вдигна ръка към кесията на врата си – безценния си товар. Най-сетне беше стигнала крепостта Дарил – крепостта на Плодовете на Есента. Вече беше толкова близо...
И тогава напипа дупката – мъничка пролука в кожата, достатъчна за да изпадне само някое от най-малките, тези, които бяха почти зрънца. Веднага дръпна шнура и зарови в кесията – всичко си беше тук... май... почти... липсваше само едно от най-малките Плодчета.
- Есен... – Вълкът, легнал в тревата, вдигна питаш поглед към нея, но тя успя само да поклати глава.
С мъка потисна отчаяния си писък. Беше изгубила... Не! Едно Плодче – не беше изгубила каузата. Все още имаше предостатъчно, за да изпълни ритуала.
Най-сетне стражът се върна. Водеше един нисичък, но набит и мускулест човек. Дългата му коса беше снежно бяла, слабото му лице беше набраздено от старешки бръчки. Само очите му още светеха, с онзи мъдър, успокояващ, ведър блясък. Ала щом я видя, блеснаха неспокойно.
- Дете – загрижено възкликна той и се завтече към нея.
- Милорд, аз... – ала не можа да продължи. Опита се да го прегърне, но тялото ѝ отказа да се подчини. Свлече се безсилна в ръцете му. Последното, което видя, беше Есен, който се надигна и изскимтя притеснено. А после мракът се надигна и я погълна.
***
Когато се събуди, вече преваляше пладне. Залязващото слънце хвърляше дълги сенки през западния прозорец на стаята... стаята? Тя си пое рязко дъх, но не посмя да се надигне. Огледа се все пак. Хубава, малка стая, добре обзаведена. Високо легло с бели завивки. Ах, благословени чаршафи, колко ѝ бяха липсвали през дългите дни на пътя. Тя прокара ръка по мекия лен, за да се наслади на тъканта. И видя превръзката – само една капчица от собствената ѝ кръв беше избила по белия бинт. Беше ѝ се разминало леко.
- Есен? – Тя надигна глава. Вълкът спеше на пухкавия килим пред догарящия огън в камината. Пазеше я, миличкият той...
Но какъв, по сезоните, беше онзи мъж, нападателят? Тя бе била убедена, че никой не може да я проследи. Беше покривала следите си и се бе движила тайно. Но той не само че я бе намерил, той знаеше и името ѝ. А това беше проблем. Тя беше тазгодишната Дама на Есента. На нея тази година се падаше честта да пренесе мъничките, сребристи плодчета по целия път от пещерите на Извора, където растяха, чак до тук. До цитаделата Дарил. Дар на природата, дар на благоденствие. Тик щеше да върне Плодовете на полята, на живота. За добра година, за плодородие, за благополучие. Може и да беше само суеверие, но работеше. Това пътешествие се правеше всяка година. И то създаваше живот. Ако завършеше успешно.
Нейната чест беше нейната тайна. Беше се подготвяла, беше готова, щеше да успее. И никой и нищо не би трябвало да ѝ попречи. Та кой би искал да погуби благоденствието?
Изглежда имаше някой. И той знаеше твърде много – за нея, за ритуала. Дори бе откраднал едно Плодче. Знаеше дори за Есен. Дамата на Есента не можеше да пътува с никого – не можеше да се довери на никого. Тя не бе разбирала защо, но сега виждаше – някой можеше да се опита да я спре. Но Есен не беше този някой. Той беше най-верният приятел, който бе имала някога. Беше го отгледала от пале – откакто си бе гонил задния крак вместо опашката. Можеше да му довери не само живота си – доверяваше му съдбата на света за цяла година.
Въпросното пораснало пале внезапно вдигна глава и задуши въздуха, но не стана. Вратата се открехна и едно слугинче, готово да я затръшне всеки миг в случай на враждебни действия от страна на вълка, провря глава през процепа.
- Милейди, милорд предложи да слезете за лека закуска – изстреля момичето.
Да, наистина трябваше да стане. Колкото и хубави да бяха чаршафите, тя имаше по-важна работа.
- Предайте на лорд Дарил, че ще сляза, щом се приведа в приличен вид – каза Де'Риса.
На Есен му омръзна само да души въздуха. Надигна се лениво и се отправи към вратата. Де'Риса познаваше стойката и положението на ушите му и знаеше, че е напълно добронамерен. Слугинчето обаче се изплаши не на шега. Кой знае какво си мислеше, като гледаше огромния черен вълк и ранената му господарка. "Не си права. На него дължа живота си. Отново."
- Той не е долу, милейди. – Гласът му потрепери от желание да затръшне вратата. – Искаше да ви заведа в Малката зала. Аз ще ви изчакам навън, милейди.
Ръката му най-сетне дръпна бравата и Де'Риса почти чу облекчената въздишка зад нея. Есен изгледа разочарован затворената врата, после се обърна и се зае да ближе носа на стопанката си. Де'Риса се засмя.
- Мен никога не ме е било страх от теб – прошепна на вълка. В отговор получи прокаран език и през очите си с гъделичкащи черни мустачки.
***
Младата слугиня я водеше по коридорите от стаята ѝ до голямото фоайе пред Малката зала и едва не се спъваше, опитвайки едновременно да следи пътя и да държи под око кротко вървящия зад нея вълк.
Де'Риса пристъпваше предпазливо, сложила здравата си ръка на главата на Есен, за успокоение. Другата бе превързана и свита на гърдите, върху чистата бяла риза и тъмната туника, които бе намерила оставени до леглото. Докосваше през плата грубата, но закърпена кожена кесия с плодовете. Тя не ѝ вдъхваше никаква утеха с присъствието си, напомняше ѝ само за задължението ѝ.
- Четири-пет часа след като пристигнахте, милейди, дойде един мъж, беше много зле. Бил ранен, представяте ли си. Милорд се смили и нареди да го приберем – обяси момичето.
Де'Риса спря рязко и кафявите ѝ очи се присвиха притеснено. Вече бяха почти пред вратата на Малката зала. "Какво става, в името на сезоните?" Есен ѝ хвърли любопитен поглед.
- Милорд още не е готов, но предположи, че на вас ще ви е интересно да го видите този човек – поясни слугинчето.
Де'Риса кимна предпазливо и освободи изгарящото от желание да си тръгне момиче. Приело това като предостатъчна отплата за информацията, то побърза да се отдалечи и да се шмугне в безопасност в първия килер, който намери, където никой нямаше да го търси. Може би имаше нужда да си почине след близката среща с огромния черен вълк.
Дамата на Есента изгледа недоверчиво двукрилата врата. По това време не би трябвало да има случайни пътници – не и до тази отдалечена крепост и по опасния път, водещ до нея. Тя тръсна глава и червените ѝ къдрици се разлюляха. Пристъпи напред и сложи ръка на дръжката. Есен присви уши и изръмжа тихо и гърлено, по-скоро като вибрация на въздуха, отколкото като звук.
- Хайде, Есен. – Tя отвори врата и влезе първа.
Вълкът се шмугна покрай нея и застана редом. Залата беше светла, топла и обширна. На пода имаше дебел килим, покрай прозорците се спукаха дълги, тежки пердета, а в огромната камина весело пукаше огън. Имаше дълга маса с поне двайсетина стола, артистично наредена с чинии и бокали. Пуста. Почти.
Тя се закова на място, а Есен застина до нея при вида на единствения човек в залата. Не беше ниският белокос лорд Дарил. Не. Обърнат с гръб към тях, гледащ умиращия ден през стигащ до пода прозорец, мъжът беше висок и тъмнокос. Носеше изискан тъмносин жакет, с висока яка и златиста обшивка и черен панталон, подобен на нейния. Само много опитно око можеше да забележи, че макар привидно да стоеше стабилно, вдигнал ръка на стъклото, той всъщност се обляга тежко на него и щади единия си обут в дълъг ботуш крак. Не беше въоръжен. Тя също. Грешката да изгуби това предимство си беше нейна, но тя си бе мислила, че е само сред приятели. А и обикновено държеше ножа в ръкава на неизползваемата си в момента ръка.
Той се обърна и тя го разпозна, вече без всякакво съмнение.
- Ти... – прошепна. Не бе забравила острите, като изсечени в скала, черти на нападателя си предната вечер. Нито този вледеняващ си поглед, от който лъхаше злост.
По устните му се разля не вещаеща нищо добро усмивка.
- Да, аз.
Без да сваля зловещата усмивка от лицето си, той пристъпи към нея. Накуцваше. Есен изръмжа отново, но Де'Риса го успокои с едно докосване и протегна ръка, едва потискайки собственото си треперене. "Сега си на своя територия!" – повтаряше си. Тук някой друг щеше да се бие, не тя. Защо не си вярваше?
Той се ухили ще по-широко, хвана ръката ѝ, поклони се и целуна въздуха над нея.
- Лорд Валает, на вашите услуги, лейди Де'Риса, – представи се той.
- Силно се съмнявам в услугите ви – хладно каза тя, изтегли ръката си и отново я зарови в меката козина на главата на Есен.
Валает разпери ръце в неопределен жест. После побърза да се отдръпне, щом си даде сметка, че пръстите му са се озовали твърде близо до муцуната на Есен. Когато при крачката назад кракът му се огъна, Де'Риса наклони глава и с престорена загриженост попита:
- Какво е станало с крака ви, милорд? – Високата му яка скриваше раната от нейния кинжал.
- Каквото се е случило и с ръката ви, милейди? – услужливо ѝ върна обидата той.
- Препъване по време да вечерна разходка? – Де'Риса разтвори устни във фалшиво объркване.
- Не. Нападнаха ме вълци по време на лов. – Ясно беше кого бе ловувал.
- Хм, животните изглежда не ви харесват особено.
- Чувствата са взаимни. Бихте ли искали да седнем? – В хладния му глас не се прокрадваше никаква надежда или каквито и да било чувства, но Де'Риса знаеше какво бе направил Есен с крака му и колко го боли да стои прав. Все пак вълкът беше откъснал доста голямо парче месо от него.
- Не, предпочитам да стоя права. Чувствам се отлично така – поклати глава тя. Всъщност не ѝ беше чак толкова добре, но пък на Валает му беше по-зле. А ако си искаше достойнството, в което тя не се съмняваше, нямаше да седне. Тя го улови, че хвърля погледи към Есен, който седеше подвил задни крака до нея, опашката му беше прибрана, а муцуната му стигаше почти до лакътя ѝ. "Да, знаеш какво може да направи той, нали? Вече не го наричаш псе."
- Аз лично смятам ,че животните са по-добри от хората в множество случаи.
- Несъмнено. Но не можете да очаквате от тях да действат логично. – Валает все пак пристъпи до масата и тя го последва.
- Бъдете убеден, те винаги действат логично – поклати глава Де'Риса.
- Вие обичате животните и природата като цяло, нали, милейди? – попита той и Де'Риса трепна, напомняйки си колко много знае той.
- Не бих казала – мило се усмихна тя. – Привързана съм към някои точно определени нейни представители. – Tя погали Есен, но мислеше и за Плодовете от Извора. Накъде си мислеше, че отива той? – Но природата като цяло? Не. Изпитвам силна неприязън към бурените, които се опитват да погубят живота. – "Като теб, например..."
Очите му блеснаха страшно, сигурен знак, че е усетил обидата в думите ѝ, но се въздържа.
- Хм... В такъв случай, убеден съм, че ще се заинтересувате от това.
Валает рязко измъкна от джоба на жакета си едно малко зрънце с размера на боровинка. Но не беше боровинка. Беше твърдо и сплескано като грозде, със сребриста ципа. Плодче от Извора. Тя несъзнателно докосна кесията под туниката си.
- Откъде се сдобихте с това, лорд Валает? – Знаеше отлично от къде. – И защо?
- Намерих го – сви рамене той. – Но тези неща контролират плодородието, Де'Риса. – Започваше да си изпуска нервите. – Не ти ли е хрумвало какво можеш да постигнеш с цялата кесия от това? Знаеш ли колко ще ти даде всеки, за да има дори парченце от тези плодове? – Зад тези думи се криеше ужасно много.
Тя отстъпи назад втрещена. Той също, защото на Есен вече нищо не му пречеше да скочи и да го захапе за врата. "Дори не знаеш дали е истина!" Тя обаче знаеше. Истина беше. Плодовете трябваше да се посадят, при това тук, в центъра на света, иначе реколта нямаше да има. Земята щеше да се втвърди, всяко стръкче щеше да се спаружи. Ако тя не успееше сега, следващата година щеше да е още по-трудна. Две години без абсолютни никаква прехрана бяха достатъчни, за да измре половината свят – от глад. Той я лъжеше. Не искаше да получава нещо от частно лице за плодовете. Той можеше да получи... всичко. От всеки. Можеше да завладее света само за две години, без да си помръдне пръста! Единственият въпрос беше как на никой друг не му беше хрумнало досега. "Ами ти, Дарил? Ти предател ли си или Валает те е излъгал?"
Само че нея не можеше да подкупи. Не и докато усещаше верността на Есен. И силата му. Как би могла да отвърне на неговата лоялност по друг начин? "Аз няма да те предам... Дори да сме останали сами във всичко това." Тя поклати глава. Валает го забеляза и разбра, че идеята му да я привлече е пропаднала.
Хвърли се към нея, прескачайки Есен, което при други обстоятелства щеше да си е цяло геройство от негова страна. Когато се приземи, раненият му крак поддаде и той залитна напред, но успя да се блъсне в Де'Риса. Опита се да я събори под тялото си, но тя намери опора в стената зад себе си и заби лакът в окото му. Той изръмжа, но притиснал едната ѝ ръка, посегна да издърпа кесията от шията ѝ. Тя изпищя, когато верижката се вряза във врата ѝ. Не успя да я скъса, но откъсна няколко копчета от ризата ѝ. После нададе болезнен рев, когато Есен го захапа. Сигурно започваше да свиква да го ръфат. Или поне да го ръфа един определен вълк. Валает дръпна още веднъж верижката и Де'Риса отново изпищя. Не че я болеше толкова, но се надяваше писъците да привлекат вниманието на стражите. Без команда Есен захапа отново – тя го позна по стегналата се челюст на мъжа, но този път той не изрева. Беше се сетил за същото като нея. Лицето му се съсредоточи, а Есен изскимтя, ритнат.
В коридора се чуха стъпки.
- Хей, какво става тук? – извика някой.
"Най-сетне." През отворената двукрила врата, на ръба на периферното ѝ зрение, връхлетяха трима стражи все още с неизвадени оръжия.
- Махнете го от мен! – изпищя тя. После се сети, че глупаците могат да я разберат погрешно. – Махнете този човек от мен!
Есен се отскубна от крака на нападателя ѝ и Де'Риса усети топлата му козина да се отърква с притиснатия ѝ крак. После вълкът скочи между двамата и отскубна кесията от грабливите пръсти на Валает. Само че по някаква случайност стиснатите му, острите като бръснач зъби прорязаха и верижката и тя се откъсна леко, а кесията излетя, на сигурно място в устата на вълка. Е, може би не съвсем сигурна... но поне там никой не можеше да я докопа. "Така е добре, Есен..."
Тримата стражи отскубнаха Валает от нея, тръшнаха го на земята и заизвиваха ръцете му. Опитвайки се да се съвземе, Дамата на Есента забеляза черната опашка, скриваща се зад вратата. "Къде тръгна, Есен?"
Най-сетне дотърча и лорд Дарил. Той огледа двамата си гости – единия тъкмо арестуван от стражите му, а другата – възстановяваща се от нападението. Изглеждаше уплашен не на шега. Поне не забеляза, че кесията с Плодовете липсва.
- Риса, мила, какво става?
- По сезоните, Дарил – нахвърли му се тя. – Предаде ли всичко, за което сме се борили? – Той отвори уста и я затвори, като риба на сухо. – Казвай, в името на Плодовете! – изсъска тя. Плодовете, които вълкът току-що бе отнесъл нанякъде по собствена воля.
- Аз не, аз... Какво се станало? Кой е този човек? В какво обвиняваш...
Де'Риса раздразнено махна с ръка.
- Нямам време за теб! Как можа да ни предадеш?
- Аз не съм предател, Риса. Аз помогнах на един ранен човек... – Стражите вече вдигаха овързания Валает.
Но тя вече не го слушаше. Тичаше по коридора, със своята жалка човешка скорост, да гони вълк. Да гони своя приятел. Мерна черната му сянка да се шмугва навън през огромния, открехнат параден вход. Тя го последва. Навън вече притъмняваше. Търсеше черен вълк, в черните сенки на гора, който може би дори не беше там. Но тя успяваше по-скоро да го почувства, отколкото да го види. Той я изчакваше, не бягаше от нея. Устата му беше пълна. Ту свиваше зад някой храст, ту заобикаляше зид. И внимаваше тя да не изостава. Потъваха все по-дълбоко в дълбините на градините, извън стените на замъка Дарил. Не след дълго постройките свършиха, а храстите се превърнаха в дървета. Не бяха мрачните горски дебри, които бяха прекосили на идване. Беше гъста, умиротворяваща гора, меки, шумолящи листа, нападали между стволовете, а между обагрените в жълто и червено корони на дърветата се процеждаха последните лъчи на слънцето.
Когато прекосиха едно поточе, в далечината се чу вой, весел, игрив, хоров, вълчи вой и Есен наостри уши. Хукна напред, забравил да чака господарката си, а между зъбите се продължаваше да стиска кесията с Плодовете.
- Почакай не, Есен! – прошепна Де'Риса, макар да знаеше, че точно в момента той нямаше да го изпълни.
Забърза между тъмите, широки и влажни стволове, водена от воя. По някое време с воя се смеси и нетърпеливо скимтене. Скоро излезе на малка поляна, огряна от първите звезди. Есен седеше гордо в единия ѝ ъгъл и усърдно ближеше едра сива вълчица, излегнала се до него. Тя погледна лениво Де'Риса, но не скочи – не я смяташе за заплаха.
А пред тях весело подскачаха три кутрета. Едното беше сиво, другото - черно, а третото - на петна. Твърде големите им ушета стърчаха над бебешката козина на главите им, докато трите се боричкаха и се събаряха на земята. Скимтяха игриво, упражняваха се да вият. И хрупаха. На тревата под тях лежеше разкъсана и смачкана кесията с Плодовете. Празна. Плодовете, за чието пренасяна бе преминала през толкова изпитания, бяха дошли добре на стомахчетата на малките вълчета. Тя падна на колене и хвърли безпомощен поглед към Есен. Изглеждаше доволен от себе си. На Де'Риса не ѝ оставаше друго освен да се засмее. Всъщност и това беше начин да се засадят Плодовете.
Шареното пале се отдели от боричкането и предпазливо се доближи до нея. Тя протегна ръка и го остави да я подуши. И да я близне. Кутрето хукна назад, грабна едно от малкото останали парченца от Плод и ѝ го занесе. Остави го пред коляното ѝ. Тя посегне да го вземе, но в последния момент вълчето го лапна. Скочи разперило предни лапички и изскимтя предизвикателно. Тъй като тя реагира твърде бавно, то отново се приближи и бутна ръката ѝ с нос, опитвайки се да си набута главата под нея. Де'Риса го погали нежно между ушите, а палето бързо, бързо легна и се обърна по гръб, оставяйки се да го чешат по коремчето.
"Дарил, Валает, това не можете да ми отнемете – за това се борих. И победих." – усмихна се тя. Козината на вълчето беше по-мека дори от тази на Есен.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил