Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Есента беше нещо уникално, нещо... истинско. Особено тук. Първо, от светлосиньо небето се пременяше в бяло, розово и златно. На места даже и в яркочервено. Но макар цветовете да бяха толкова разнообразни, те си пасваха идеално. Преливаха един в друг, като че ли са просто оттенъци на един и същи цвят. Изумително. Освен небосвода, се променяше и земята. Повечето растения започваха да повяхват и пожълтяват.
Но най-любими му бяха вятърът и дърветата. По това време листата на дърветата започваха да окапват и биваха понасяни наоколо от лекия ветрец. Въздухът се изпълваше с вихрушка от огнено и златно. Цветовете сякаш се гонеха и преследваха. Сякаш се радваха на новопридобитата си свобода. Можеше да наблюдава тази природна картина дълго време. Гледката бе единствената му утеха.
Тук времето течеше бавно. Сезоните се нижеха по цяла вечност. Освен през есента нямаше никакви живи същества. Нито други мъртви като него. Властваше тишината. Тя се разпростираше навсякъде и обгръщаше всичко безмилостно. Това бе една от причините да харесва вятъра. Но той се появяваше изключително рядко, почти винаги на есен. Единствено есента му предлагаше със сигурност вкуса на промяната. Сладостта от схватката на времето и пространството.
***
Илур отвори мъчително очи. Изправи се също толкова трудно, защото тялото му бе леко схванато. Огледа се. Стоеше насред някаква полянка, покрита с жълтеникава тревица. Странно. По това време на годината тревата трябваше да е свежа и зелена. Впери поглед към небето и забрави изцяло за тревата. Тя не беше никак странна, не и в сравнение с небосвода. Той не бе син, нито пък сив, а червеникаво-жълтеникав. Поне облаците си бяха бели. А слънцето... слънцето бе по-скоро оранжево, а не жълто, по-скоро бледо, а не ярко. Какво, по дяволите, се случваше? Знаеше, че когато премине през портала, ще се озове в непозната и различна земя, но чак пък толкова?
След като преодоля първоначалния шок, прецени, че вероятно тук е есен. Бе доста тихо. Единственият звук идваше от шумоленото на листата по дърветата. Духаше лек ветрец.
Инструкциите казваха, че трябва да погълне елексира по залез слънце. Но той бе преминал през портала малко преди слънцето да се спусне зад хоризонта, а тук то се извисяваше високо в небесата. Дали не бе проспал началото на надпреварата? Отхвърли бързо тази мисъл. Надяваше се нищо да не се объркало.
Реши докато чака да поогледа наоколо. Закрачи на изток. В неговия свят тази посока би го отвела при Нелурския дворец.
Не след дълго пред очите му се откри някаква горичка, заградена с ниска ограда. Дърветата вътре бяха разделени на две от пътеката, по която самият Илур крачеше. Отвори малката портичка и продължи по пътя.
Отново не вървя кой знае колко преди да достигне до някаква поляна. Тук бе краят и на самия път. Дърветата образуваха плътен обрач около откритото пространство, над което се сипеха стотици червени и жълти листенца, откъснати от вятъра. По средата на кръга седеше някакъв млад мъж, вероятно на неговата възраст, който се взираше в празното пространство пред Илур.
Илур викна лекичко, за да привлеше вниманието му, но непознатият не реагира.
"Да не би да е капан" - хрумна му на Илур, след което се доближи предпазливо на около три стъпки пред мъжа. Държеше съзнанието си в готовност.
В следващия миг непознатият внигна глава и го погледна. Илур се стресна и отскочи назад като ужилен, но поне успя да сдържи силата, която напираше в него.
Мъжът се усмихна и проговори:
- Няма защо да се страхуваш от мен. Аз не участвам в турнирчето ви.
Илур осъзна, че непознатият макар и младолик е по-възрастен от него самия с поне десет години. Гъста черна коса се спускаше върху раменете му. Очите му бяха тъмносини и около тях се забелязваха тънки бръчици. Усмивката, в която се извиваха устните му, бе тъжна, някак си обречена.
- Кой си ти? - реши да попита Илур. – И какво имаш предвид с това, че не участваш в турнира? Всеки, който е преминал, участва.
- Не всеки. - Усмивката се разшири, но очите му леко потъмняха. – Никой няма право да премине два пъти. Но аз го сторих и сега съм заключен завинаги тук.
- Невъзможно! Само един излиза и чак когато умре...
- Аз спечелих веднъж – промълви непознатият, – и след това инсценирах смъртта си, за да премина отново през портала.
Илур не знаеше какво да отговори на това. Излизаше, че пред него стоеше императорът или поне един от императорите. Но не го познаваше по лице. Не бе нито един от двамината нелури, които бяха властвали от раждането му насам, нито пък който и да било от останалите му познати. Лицата на последните сто и двама владетели бяха запечатани на каменни плочици. Поклати глава.
- Значи си нелур. Господар на империята, повелител на земята. Или поне си бил. Но.. аз не те познавам. Твоето лице не е сред императорските.
- Така е – потвърди императорът. – Аз бях нелур десет години. Чудя се колко са владетелите, за които знаеш?
- Сто и двама.
Нелурът сведе очи към земята.
- Изминало е много повече време, отколкото съм очаквал - промърмори той. – Векове, може би дори хилядолетия. Тук времето тече различно, дори когато го има.
Внезапно вдигна очи и ме погледна.
- Не изпивай елексира. Каквото и да правиш, не го изпивай! Той ще те унищожи!
Илур не разбираше за какво говори непознатият. Именно елексирът щеше да го превърне в император, ако победеше останалите претенденти. Каза му го, а мъжът му отвърна, че ще му разкаже една история. И заговори. Илур заслуша с интерес. Думите на един нелур бяха прекалено ценни, за да ги пропусне между ушите си.
***
Родих се в търговско семейство. Още на третия ми рожден ден се разбра, че нося приивилегията да бъда претендент в кръвта си. Новината бе изключително радостна за всичките ми роднини или поне така са ми разправяли родителите. Семействата на всички силоносци, както ни наричаха по онова време, получаваха благороднически титли и голямо количество богатства. Още от малък жреците започваха да ме обучават как да бъда нелур. Само един от нас, силоносците, щеше да стане някой ден император, но всичките преминавахме обучението за такъв. Всеки поданик на империята знаеше какъв огромен късмет е да носиш святата кръв на силоносец в себе си. Израснах, както и всички останали претенденти, със знанието, че съм специален. По цял ден изучавах различните езици и техните диалекти, математика, физика и всяко едно знание, което съществуваше на този свят. Тренираха ме как да си служа с най-различни оръжия и как да свиря на десетина различни инструменти. Общувах почти изцяло само с останалите като мен. Бяхме групирани според възрастта си. Моята група бе в рамките между пет и петнадесет години. Годините минаваха, а аз се доказах като невероятен музикант и майстор в използването на силата си, която повечето хора назоваваха "магия". Не бях особено добър с меча, сабята или което и да било оръжие, но затова пък бях превъзходен във всичко останало.
Животът на един силоносец следваше простичък ритъм: Живей, подготвяйки се за Турнира. Мечтай за това как ще спечелиш Турнира. Мисли за славата, жените и богатствата, които ще получиш, ако спечелиш Турнира. За нас всичко бе Турнирът.
На човек не му се струва особено неприятно да живее единствено според правилата, стига те да го водят по пътя към целта или мечтите му. Малцина от силоносците притежаваха различен живот от обсебения с Турнира. Но дори тези, които не искаха да рискуват живота си в Турнира по някаква причина, в крайна сметка го правеха. Алтернативата беше да заживеят в един от манастирите на империята, отделени от света и обречени на мизерия. На всичкото отгоре всички ние носехме някакъв дълг към семействата си, защото те щяха да бъдат осигурени ако не до живот, то поне докато избраният император не умреше. Казваха ни и че всички, които не съумеят да спечелят надправарата и да станат нелур, ще продължават да живеят редом с победителя. За всекиго имаше по нещо. Императорите оставаха запомнени в историята завинаги. Или поне така твърдяха всички. Императорите водеха сладостен живот и служеха на цялото човечество. Или поне така твърдяха всички. Императорите получаваха това, което искат. Или поне така твърдяха всички. Императорите изковаваха съдбата на целия свят. Или поне така твърдяха всички. Императорите представляваха всичко, което някой би искал да бъде. Или поне така твърдяха всички. Набиха ни в умовете всичко това още от най-малка възраст. Същевременно ни отпускаха достатъчно голяма свобода, за не се се съмняваме в думите им, че сме избрани да владеем света и да правим каквото си искаме. Но едва малцина от нас разбираха истината, че ние цял живот ще виреем според протокола, че цял живот ще бъдем ограничавани от отговорността, че цял живот ще бъдем наблюдавани и вкарвани в границите, които са ни отредени, че цял живот не ще можем да си поемем дъх, че цял живот ще бъдем роби в собствените си тела. Тези малцина биваха или пречупвани, или унищожавани, защото бързо биваха разпознавани измежу уверените в смисъла на съществуванието си силоносци. Познавам само един човек, който успя да намери пролука в системата. Приятелят ми Деур осакатя още на десетгодишна възраст. Беше се вкочанил от кръста надолу, което го изклюваше от участие в Турнира. Но и той като останалите силоносци вярваше, че иска да служи. По тази причина жреците го изпратиха в ордена на Знанието, където изучаваха света и измисляха хитроумни приспособления, с които да улесняват живота на благородниците още повече. Така той остана в обществото по принуда. Понякога се чудя дали участта ми нямаше да е по-малка, ако аз бях на неговото място. Той поне получи свобода над ума си. Поне отчасти.
Аз шеметно се подготвях за състезанието, но за разлика от повечето силоносци намерих и друг смисъл в живота си. Любовта ми към музиката и магията обгръщаше всяка частица от душата ми, която не бе завладяна от Турнира. Прекарвах цялото си свободно време свирейки на кинтира, струнен музикален инструмент. Бях най-добрият музикант в столицата, но това се дължеше не само на свираческите ми умения, а и на магичните. Буквално казано, докато свирех, от мен струеше силата на душата ми. Тогава още не го осъзнавах, но това бе изтинският смисъл в живота ми.
Първият от нелурите, които управляваха по мое време, умря, когато станах на седем. Вторият управлява дванадесет години. И така дойде времето да премина през портала. Жреците взеха от кръвта на всеки участник и чрез нея свариха някакъв чудодеен елексир за свързване. Така когато всички освен победителят бъдеха убити, той щеше се завърне невредим в нашия свят.
Помня всяка подробност от този ден. Улиците бяха препълнени от стотици хиляди хора, които искаха само да ни зърнат преди да се спуснем в надпреварата. Глъчката, смехът и веселието владееха целия град в този ден сякаш за да покажат, че хората неистово се нуждаят от това някой да ги управлява. Всички претенденти над шестнадесет години щяха да вземат участие. Бяхме две хиляди души. Наредихме се в колона по един. Спомням си, че изгарях от желание да направя това, за което бях подготвян цял живот. Разбрах, че порталът се е отворил единствено по чудовищните възгласи на хората. Докато дойде моят ред, измина поне час. Когато най-сетне се изправих пред портала, озънах за пръв път какво точно представлява той. В реалността сякаш бе направена огромна рана, от краищата на която бликаше бяла светлина. Усетих в корема си онова чувство, което човек изпитва, когато след дълго време на очакване се изправи пред вратата към неизвестността на мечтите си, но изведнъж осъзнае, че не е сигурен дали ще е способен да се престраши да скочи в бездната на неизвестното. Обаче вече нямах избор. Тълпата би ме разкъсала на място, ако се опитам да побегна. Гаврътнах елексира, който ми подадоха жреците, и прибрах втория, който според инструкциите трябваше да изпия по залез слънце в другия свят. После преминах.
Мисля, че след това съм припаднал, защото се свестих на коравата земя. В моя свят бе лято, а тук цареше есента. Това ми подсказа, че нещата са много по-сложни дори отколкото съм предполагал.
Колкото повече бродех из новия свят, толкова повече се усъмнявах, че съм единственият участник, попаднал тук. Да не би да бе станала някаква нелепа грешка? През първите няколко дни след като изпих и втория елексир, не срещнах нито един от останалите силоносци. Спях вечер без да паля огън, защото се оказа, че е достатъчно топло, пък и не ми се искаше да рискувам някой от претендентите да ме заколи, докато сънувам как си седя на нелурския трон най-безгрижно.
Може да изглежда странно, но бях въоръжен само с лек едноръчен меч и с кинтирата си. Наскоро бях осъзнал, че свирейки на музикалния инструмент, мога да наранявам хората. Не, не е нещо, за което бих искал да говоря, но няколко месеца преди императорът да издъхне, бях оглушил един от жреците, след като ме бе ядосал с опитите си да ме отдели от музиката, за да съм се съсредоточал върху тренировките с оръжия. Е, оказа се, че звукът, подсилен с магия, си е такова.
Споменах кинтирата си, защото на петия ден от клоните на едно дърво изскочи някакъв брадат мъж и се опита да ми отреже главата с тежката си брадва. По случайност човекът се приземи лошо и дори не ме уцели. За щастие, докато се шляех из непознатия свят, обичах да си свиря и затова си държах кинтирата подръка дори повече отколкото меча. Пръстите ми се спуснаха по струните на инструмента по-бързо и от замаха на най-бързия майстор на меча и изсвириха отвратително писклив звук, насочен чрез силата на ума ми, право към сърцето на непознатия. Убих го на място. Не обичах смъртта, но в обучението ми за силоносци се включваше определена философия, която оправдаваше убийството в Турнира. На всичкото отгоре този се бе опитал да ме убие, докато си се разхождам на пръв поглед напълно беззащитно, и поради тази причина съвестта ми бързо преодоля стореното.
През следващите седмици убих още трима от опонентите си. Първия го сразих в честен двубой с мечове, а срещу другите двама използвах магия. Бях много по-опитен от тях в това.
Измина още един месец преди да срещна последния си противник. Той поне бе достоен.
Нямах никаква представа, че арената за провеждане на турнира е толкова голяма. Състезанието вече продължаваше два месеца, а започваше да ми писва да ям съмнителни плодове и зле-сготвен дивеч. Добре, че поне огнените ми топки бяха бързи почти толкова, колкото стрелите. Без тях вероятно щях да умра от глад. Както и очаквах, възбудата и желанието ми за приключение се изпари сравнително бързо. Да спиш по голата корава земя, страхувайки се за живота си, и да се чудиш дали следващото ти ядене ще е последно не e толкова хубаво, колкото го описват в книгите.
Ясно е, че вече ми писваше цялата тази игра и затова, когато се изправих срещу последния останал силоносец в Турнира, не бях в много добро настроение.
Първо се спуснахме в битка с мечовете си. И двамата си бяхме избрали леки оръжия, с които да боравим бързо. След няколко рисковани хода преценихме, че ще е по-добре, ако премерим силите си в магията. Оказа се, че човекът е добър, колкото мен самия. На всичкото отгоре след няколко минути познах кой е по стила му. Харл, един от най-мощните. Битката стана напечена. Той използваше повече мълнии и директни атаки върху ума ми, докато аз предпочитах огнените кълбета и фините промъквания през защитата му. Може да се каже, че подцених противника си и това замалко не ми коства живота. В един момент разрезите в реалността, които предизвиквах, за да отклонявам светкавиците му, се обърнаха срещу мен. Не очаквах, че Харл ще предприеме толкова рискован ход, но той го стори. Докато създавах следващото си порталче, което водеше буквално в нищото, той се опита да го уголеми и да ме разкъса. Жреците твърдяха, че това е изключително опасно, защото резултатът от вмешателството в чуждото "изкуство" е до голяма степен неизвестен. Дупката в пространството се затвори, отделяйки енергийна вълна, която удари и двама ни. Мощта ѝ ме захвърли на земята и аз се ударих лошо. Когато паднах, чух хрушенето от кинтирата ми, която бях захвърлил зад себе си в началото на битката. Превъртях се настрана и грабнах инструмента си. Замахнах с пръстите си, за да срежа гърлото на Харл, но в следващия миг една от светкавиците му ме оцели право в ръката, с която държах кинтирата. Дървото избухна в трески и ме зашемети. Почувствах ужасна болка в ръката си. Гняв обгърна душата ми. Мъчително отворих очи и насочих цялата си мощ към Харл, който се бе облегнал на някакво дебело дърво и дишаше тежко. Опита се да ме спре, но бе ясно, че няма да успее, защото аз, подхранван от гнева си, запращах невероятно голямо количество сила. Харл разбра това и отчаяно създаде портал на мястото на дървото зад себе си. В следващия миг той пропадна през него.
Бързо разбрах, че е умрял. Да влезеш през портал, който си отворил набързо и при това на непознато място, си бе чисто самоубийство. Харл нямаше късмет. Миг след като падна през дупката, тя се затвори.
Главата ми пулсираше, а болката в ръката ми бе убийствена. Припаднах.
Събудиха ме нечии гласове. Чувах песнопенията на жреците. "Каква помия" - помислих си аз - "Моята музика е много по-добра."
Жреците се грижеха за мен в продължение на седмица. Твърдяха, че ще се оправя напълно, но аз подозирах, че ме лъжат. Лявата ми ръка, тази, с която свирех, бе бинтована. Не я чувствах. Но ясно си спомнях обгорялата ѝ китка. Молех се жреците да са достатъчно добри лечители, за да ме изцерят напълно. Молех се отново да мога да свиря.
Никой не отговори на молитвите ми. Измина месец и стана ясно, че ръката ми никога не ще се оправи. Жреците бяха учудени и твърдяха, че нещо изключително странно ме е покосило. Не било просто мълния. По-късно разбрах, че е виновна кинтирата ми. Толкова много съм я бил използвал съвместно с магията на душата си, че унищожението ѝ е повредило нещо много важно в китката ми.
След като се съвзех, осъзнах още нещо – освен ръката си бях изгубил и силата си на силоносец. Жреците бяха достатъчно разговорливи, нещо нехарактерно за тях, за да ми обяснат, че това се случвало с всички императори. Оставяли частица от себе си в другия свят, която да ги свързва с душите на загиналите претенденти.
Дните се нижеха, а аз проклинах съдбата си. Всичко, което обичах, си бе отишло. Като нелур бях длъжен да присъствам на важните за империята събития. Под "важни" жреците разбираха балове, съдебни процеси и подписване на важни договори. Бях отвратен. Душата ми постепенно умираше. Загубването на силата ми бе само началото. Жените, алкохолът и "забавленията" не можеха да ме развеселят. Тъгата ме погълна. Тази част от живота ми се оказа най-ужасната и болезнената за мен. Властта над хората не ме вълнуваше, защото бях изгубил властта над собствената си същност.
По едно време реших да разбия лично бунтовниците в северната част на империята. По моя заповед бяха избити хиляди хора, за да се научат поданиците на ред. На всичкото отгоре аз яздех отзад, защитен от войската си. Без магията си бях безполезен.
Всички ме уважаваха, но никой освен Деур не ме разбираше. Той единствен знаеше, че съм изгубил смисъла на живота си. Отделях цялото си свободно време в разговори с него. Карах го да ми показва как борави с магията, но от това още повече ме заболяваше. Скоро и времето, прекарано с него, спря да ми носи дори капчица удолетворение. Съществуванието ми бе страдание. Душата ми бе мъртва. Разумът ми бе зает с оплакването на душата. За мен на този свят не бе останало нищо. Осъзнах и още нещо. Обещанието за слава също беше лъжа. Защо след като всички бяха забравили, че някога съм бил най-добрият музикант, щяха да ме помнят като нелур?
Изминаха седем години. Седем мъчителни години. Не знам точно кога взех решението да се самоубия. Може би когато чух изпълнението на новия "най-добър" кинтирист. Публиката крещеше, че е най-великият живял някога изпълнител. Това бе лъжа. Защо да служа на толкова неблагодарно обещество? Не им дължах нищо.
По случайност един от силоносците планираше също да се самоубие. Деур ми го сподели по време на един от редките ни вече разговори. Аз се вкопчих в тази възможност така, както удавник би сграбчил спасителния си пояс. Инсценирах смъртта си и се размених с претендента. Като жрец Деур имаше изключителния шанс да разполага с изумителни вещества. Със силата си и с тяхна помощ приятелят ми успя да заблуди останалите жреци.
И ето, стоях отново пред искрящия портал. Бях по-въодушевен, отколкото за последните седем години, взети заедно. Изпих елексира нетърпеливо и се хвърлих през дупката. В сърцето ми се бе зародила надеждата, че ще си върна силата. Глупаво, нали? След всичко, през което бях преминал, надеждата редом с отчаянието и тъгата бяха последните ми останали чувства.
Но когато преминах, осъзнах, че не ще си върна силата, нито душата, а само миниатюрна частица от тях. В първия миг реших, че наистина се е получило. Усетих онова чувство вътре в себе си, усетих силата си. Но тя бе слаба. Опитах се да направя някои прости неща, но дори те не се получаваха. Забродих из този свят без да ме е грижа дали някой ще ме убие. Някак си знаех, че не съм истински участник, защото не притежавах нещо, което да ми бъде отнето. Дори изпих втория елексир, но той не причиняваше нищо, ако вече си се свързал с този свят веднъж.
След ден ме срещна един от претендентите. Опита се да ме убие с директна атака към ума ми, но нещо му попречи. Твърдеше, че сякаш удрял камък, а не съзнание. Бях намразил хората, които твърдяха нещо, и затова го убих с меча, който до този момент висеше безсмислено на кръста ми. После се скрих в една пещера. За късмет или не, никой не ме откри. Забелязах, че не се нуждая от храна и вода. Сякаш бях част от света, а не живо същество.
Когато не бе есен, времето спираше. Дърветата и растенията се покриваха със зеленина, но тя не бе жива така, както и аз. Нямаше нятър. Нямаше и животни или поне аз не ги виждах. Всъщност дори не съм сигурен дали съм се движил наоколо. По-скоро не. Умът ми е изключително объркан по отношение на не-есените.
***
Илур мълчеше. Слънцето скоро щеше да се спусне зад хоризонта, но вече не го бе грижа за това. Не искаше да се превърне в съществото, стоящо пред него. Не искаше да изгуби същността си. Взря се в тъжните очи на нелура и го попита какво да прави.
- Спечели състезанието и унищожи жреците. - Императорът замълча за миг. – В очите ти виждам, че и ти си жертвал нещо близко на сърцето си. Върни си го, защото иначе никога не ще бъдеш истински щастлив. За мен е вече късно, но можеш да спасиш много други.
Илур извади елексира от вътрешния джоб на палтото си и го изля. Надяваше се, че взима правилното решение. Нелурът сякаш прочете мислите му, защото заговори:
- Това, което душата ти иска, невинаги може да се нарече правилно. Но винаги е нещо, от което зависи щастието ти. А щастието е най-важното нещо на този свят.
- Благодаря ти – отвърна Илур и закрачи по пътя, извеждащ от полянката. Една единствена сълза се стичаше по лицето му. Сълза, която носеше в себе си спомена за един забравен нелур.
Листата все така се носеха из въздуха наоколо. Вихрушка от огън и злато. Душа от тъга и печал.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил