Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"
~~~
Посвещава се на Радостина.
Заедно с теб си отиде и смехът ми.
Липсваш ми.
Светкавицата блесна, разкъсвайки оловно-сивите облаци. След миг отекна и гръмотевицата. Дъждът се лееше като из ведро, демонстрирайки с климатична увереност, че няма никакво намерени да спира. Тежките дъждовни капки топуркаха по плажния чадър сякаш и те искаха да се намърдат на сухо под него. Тъмното море ревеше, виеше и пенеше, а вълните се разбиваха с грохот в плажа.
- Гледай, гледай, гледай! Сега ще дойде „Дупнишка тройноназъбена“...
Светкавицата разкъса небето и след миг невнимавалата в картинката гръмотевица се сети, че и тя трябва да се включи.
- ПЕРУНЕ!!!
Върховният бог Перун, повелителя на мълниите, създател на всичко живо, господар на небето, земята и така нататък замръзна. Той плахо плъзна поглед наоколо с надеждата да му се е причуло. Как беше възможно? От всички плажове в Долната земя, точно тук ли трябваше...
- Зад мен си, нали?
- О, да!
Перун се обърна. На лицето му разцъфтя усмивка, която би накарала диаманта Кохинор да изглежда като евтина китайска дрънкулка в магазин „Всичко за по 1 жълтица“.
- Здрасти, Ленче.
Отвърнаха му две зелени очи, горящи с огън, който намекваше, че много скоро разстоянието между нечии ръце, крака, глава и всякакъв друг набор телесни части ще се увеличи на крайно нездравословните няколко километра. Усмивката на Перун изгасна.
- Казах ли ти, че изглеждаш чудесно? - промълви той с плаха надежда.
Убийственият блясък в зелените очи пламна с такава сила, че Везувий изглеждаше като църковна свещичка и от онези от по 20 пари. За притежателката им можеха да се кажат ужасно много неща, но нито едно от тях не включваше думички като „прекрасно“, „добре“, „хубаво“ и въобще всички онези словосъчетания, които карат жените да ни носят закуска в леглото. Елена, богинята на изневярата, семейните скандали, леснодостъпните жигула и по тъжно стечение на обстоятелствата - на гланца за устни (историята за това е твърде дълга и неясна дори за самата нея, но е свързана с кака ѝ Лада, която е богиня на любовта и за съжаление - естествена блондинка), по-скоро приличаше на хамстер повъртян някой и друг час в пощуряла турбина на ВЕЦ Доспад. Кестенявата ѝ коса лепнеше по главата й, раменете ѝ висяха, а на лицето ѝ грееше отчаяно изражение, което би накарало дори стадо леминги на ръба на отвесна скала да изглеждат като олицетворение на всемирното щастие. Яркочервеният бански лепнеше по тялото й, по което имаше извивки, които биха отчаяли дори дъска за гладене. Дъждът обаче, явно не особено загрижен за емоционалното ѝ състояние, се лееше върху нея с нестихващ ентусиазъм.
- Защо не дойдеш на сухо? - плахо попита Перин, потупвайки опънатата под чадъра плажна хавлия, върху която седеше.
Елена го екзекутира с поглед и се мушна под чадъра. Тя се зае да изцежда косата си.
- Ей, мокриш...
Погледът ѝ само по някакво чудо не прогори дупка в него. Перун изведнъж установи, че в пясъка има нещо много, ама много интересно и впери очи в него, изследвайки всяка една песъчинка.
- Дай ми една… - започна Елена, скърцайки със зъби, - ... само една причина... една-единствена причина да не те убия!!!
- Ами такова... аз съм върховен бог, повелител на таковата... на мълниите де и тъй де... съм нещо като твой шеф и ти трябва да ме уважаваш, почиташ и така нататък.
Един пълен комплект пръсти се впиха в гърлото му. В сините му очи се заковаха две зелени, които горяха с пламък, който би накарал момчетата с Пъклото да включат климатика.
- Тъй ще те уважа и почета - изръмжа вбесената богиня, - че чак на Дявола ще му прилошее...
- Гъркххххх...
- Какво казваш???
- Не... мога... да... дишам...
- Не можеш да дишаш, а? Искаш ли да знаеш АЗ какво не мога? Не мога да се пека на плажа, защото някой малоумен бог с твърде много свободно време е поръчал буря и то ПРЕЗ СКАПАНИЯ ЮЛИ!!! От толкова много дни в годината ти трябваше да улучиш единствената ми почивна седмица!!! Аз съм богиня на изневярата, дявол го взел! Петдесет и една седмици в годината карам хората да си изневеряват, карат и разделят и без тази една седмица... една-единствена седмица... направо полудявам!!!
- Гъркххххх....
- А искаш ли да разбереш каква ставам, като полудея??? Кажи де, искаш ли да разбереш? Ей сега ще ти кажа!!!
Ококорените очи на Перун за малко не я чукнаха по челото. Лицето му започна да придобива цвять известен на лекари и патолози като задушаващо-синьо.
- Не... беше... нарочно...
- Е, тогава имаш късмет, защото ТОВА е съвсем нарочно!!! Не се притеснявай, след малко всичко ще приключи! Само гледай да не ме опръскаш с мозък, когато главата ти се пръсне...
- Ще... я... ще... я изключа...
- Какво?
- Бурята... бурята… ще я... изключа...
Елена разтвори пръсти. Перун си пое свистяща глътка въздух и избухна в мъчителна кашлица.
- Давай, какво чакаш? - подкани го Елена без да се трогне от гърчещия се в спазми върховен бог. - Да не мислиш, че тоя тен сам ще се хване, а?
- Не... става... така... - изхъхри мъчително Перун.
Елена хищно протегна пръсти към гърлото му.
- По-добре е веднага да започне да става, че ако...
- Чакай, чакай, чакай! - загъргори припряно Перун. - Наистина.... наистина не става така. Не си правя бъзик!
Елена погледна към оловното небе. Поредната мълния го разкъса и след миг изтрещя също толкова поредната гръмотевица. Дъждът продължаваше да се лее, а освирепялото море бучеше на метри от тях. Вълни с размерите на малки планини се разбиваха с грохот в плажа.
- Ако ме ментиш... - закани се тя със свирепост, която би накарала Конан Варварина, отдал се на кървава вакханалия, да изглежда като осмокласник на антидепресанти.
- Ей, аз съм върховен бог, не идиот!
- Абе за това можем да поспорим. Все пак ти измисли адвокатите!
- Вината за това не беше моя! Точно преди тях измислих водката. Дори не помня как ги направих и най-вече защо.
Елена въздъхна тежко и се отпусна на хавлията. Дъждът продължаваше да барабани по чадъра над главата й. Тя плъзна унил поглед по плажа, който бе достоен конкурент по показателя „унилост“. Като малки островчета сред ивицата мокър пясък, отделящ ревящото море от ливадите, стърчаха стотици чадъри, приютили доскоро щастливо плажуващите, към които и тя сама бе принадлежала не отдавна.
- Защо го направи? - измърмори тя тъжно.
- Беше ми скучно и...
На Перун му трябваше известно време, за да се надигне с глух, измъчен стон от пясъка. Стискаше носа си в шепи.
- Флябваше уи да ме удуяш...- зафъфли той. - Забо...
Този път му трябваше доста повечко време, за да се надигне, минавайки през задължителните фази – „по очи на пясъка”, „безрезултатен опит да се изправи”, „на четири крака”, и забележителния финален - „олюлявайки се като кьоркитюк пиян на два и половина, почти три”. Елена разтърка ожулените си пръсти.
- Сигурно пак искаш да ме попиташ нещо тъпо, а? - в очите ѝ се четеше мълчалива, но несъмнено деструктивна подкана.
Перун не би бил върховен бог, ако нямаше силно развит инстинкт за самосъхранение. Затова благоразумно си затрая и се ограничи да държи ударения си нос с надеждата, че няма да му се наложи да си го носи у дома в торбичка с лед. По дясното му око вече се образуваше синина, която би накара дори братята Кличко да се загледат в Елена с побойническо уважение. Тя можеше и да има фигурата на недохранена петнадесетгодишна суданска гимнастичка, но пък компенсираше със сила, умения и най-вече настървеност, които биха накарали Чък Норис да занемее.
- Извинявай - простена глухо Перун, решил, че вербалният вариант на търкалянето по гръб и оголването на корема пред доминиращия хищник е най-добрата тактика за оцеляване.
- И?
- Повече няма да правя така.
- И?
- И... и... - запъна се Перун. Разни думички като „извинявай“ и производните им не бяха част от речника на всесилен и всемогъщ бог на всичко, дето шава и не шава, но все пак нямаше да е в божествения бизнес, ако не се бе научил да бъде гъвкав. - И сгреших...
Елена кимна с неохота и видимо разочарование. Личеше си, че ѝ се иска Перун да се заяде.
- Като за начало бива... но само като за начало. А сега - тя посочи към оловното небе, - бурята!
- Ама, Ленче, нали ти казах, че не става така...
Единствената причина пясъкът на половината плаж да не се превърне в стъкло бе факта, че мокър. Колкото до Перун, само по някакво чудо не се трансформира принудително в опушено петно върху хавлията. Изгарящият поглед на Елена караше индустриалните лазери да изглеждат като запалки зипо.
Пръстите ѝ зловещо изпукаха, когато тя стисна юмруци. Косата на Перун настръхна.
- Чакайчакайчакайнаистинанесешегуваминесиправямайтап...
- Да чуем - изръмжа тя със същия тон, с който колумбийски наркобарон пита овързаната жертва „та къде казваш са ми парите“.
- Виж сега ма, Ленче, бурята съм я заявил още преди седмица. Демек документите са попълнени и всичко е минало по каналния ред. Ако се откажа от поръчката по средата на изпълнението, знаеш ли какви неустойки трябва да платя...
Пукането на кокалчета накара трясъкът на гръмотевицата, отекнал над плажа, да гали ухото като писукането на славейче. По челото на Перун потекоха едри капки пот.
- Но пък от друга страна... - започна той със свито гърло - ...и без това най-веселото от бурята мина, тъй че какъв е смисълът още да работи. Само пилее сносни мълнии за нищо. Ей сегичка, само да звънна едно телефонче и...
- Не се притеснявай, не бързам - отвърна Елена с тон показващ, че за каквото и да става въпрос, то е трябвало да бъде свършено още вчера.
Перун измъкна мобилен телефон от плажната си чанта и набра някакъв номер.
- Да, здрасти, Митре, аз съм... не, не е жена ти... и брат ти не е... чакай... Перун е бе, идиот! Как какъв Перун, бе??? Онзи Перун, дето ти плаща заплатата!!! А, сети се най-накрая... чакай, пак ли пиеш на работното място??? Я не се прави на ударен, от тук усещам как смърдиш на бира... какво, на вино... извинявай, не исках да те засегна... - Перун поклати глава. - После ще говорим за трудовата дисциплина! Виж сега, искам да ми свършиш една работа. Нали помниш оная гръмотевична буря, дето я поръчах миналата седмица... не, не гръмотевична БИРА, а гръмотевична БУРЯ... и би ли спрял да пиеш, докато говорим??? Да, така е по-добре.. а сега за бурята... не, не за бирата! За бурята... Б-У-Р-Я-Т-А... абе сещаш се - облаци, дъжд и прочие. А, схвана най-накрая. Искам да я отмениш... да, точно така - да я отмениш, правилно си чул! Знам, че още е в процес на изпълнение, но изникнаха някои неща, които да налагат преустановяването ѝ незабавно. Да, знам, че това ще създаде проблеми... да, и за неустойките знам... просто звънни на юрист-консултите. Нали затова им плащам, все пак... абе защо ме разпитваш така??? Казах ти ИЗНИКНАХА НЯКОИ НЕЩА! Не ми трябва конкретна причина, за да отменя една скапана буря, по дяволите! Аз съм върховен бог и никой няма да ми казва какво да правя...
- Я ми дай телефона!
- Готово, Ленче.
Елена пое апаратчето и заговори с онзи измамно кротък тон, който го умеят само ама наистина вбесените жени и то секунди преди да те изритат между краката. Перун усети как се изчервява и по бузите му потича пот. Думичките, които се лееха от устата на Елена, достигнаха до близкия чадър, под който бяха насядали неколцина моряци, които ако се съдеше по количеството празни бирени шишета наоколо вече бяха погълнали едномесечния производствен капацитет на „Шуменско пиво“. Яките мъжаги с татуирани на голи русалки и надписи от сорта „Аз обичам мама” и „Марчето завинаги” по не по-малко яките бицепси започнаха да се въртят върху плажните си хавлии, а лицата им бързо бързичко поаленяваха от смущение. Вятърът обаче духаше точно към тях услужливо, донасяйки думите на Елена. По лицата на мъжагите потекоха едри капки пот, единият се опита да си запуши ушите с пръсти, а в очите на друг заблестяха сълзи.
- ... и когато приключа с това ще ти откъсна... - продължаваше да се пени Елена.
Единият моряк с плач изскочи изпод чадъра и хлипайки се затича под дъжда. След миг изчезна в сивкавата водна мъгла. Изчервените му другари бързичко си събраха неизпитата бира, извадиха чадъра и скрити под него изтопуркаха по-надалеч. Изведнъж Перун и Елена се оказа в средата на най-пустия участък от плажа. Чадърите от подветрената им страна се гъчкаха един в друг далеч от тях.
- Митрето иска да говори с теб - обади се Елена и подаде телефона на Перун.
Върховният бог избърса потта от челото си и пое апаратчето. Този път разговорът беше кратък. Перун затвори и прибра телефона обратно в плажната си чанта.
- Той плачеше - обади се по едно време.
- Тъй ли? - попита с отсъстващ интерес Елена.
- Аха. Хлипаше нещо за майка си и пропиляната си младост.
- Сигурно е разбрал колко грешно е поведението му и е открил светлината в живота си.
Перун хвърли бърз поглед към Елена. Не можеше да го отрече - понякога светлината в живота приема доста извратени форми и съдържание.
- Какво???
Върховния бог заклати бясно глава:
- Нищонищоабсолютнонищо...
- А относно бурята?
- Само докато Митрето завърти няколко телефона и всичко ще е наред.
Под чадъра се възцари тишина, нарушавана само от воя на бушуващото море, барабаненето на дъжда и гръмотевиците.
- Двойнозаострена свръхволтажна.
Елена примигна:
- Какво?
- Мълнията преди малко. Двойнозаострена свръхволтажна. Много търсен модел, перфектен баланс между цена, качество и волтаж. Лудите учени само такива си поръчват. Идеална е за съживяване на мъртъвци.
- Даваш им имена???
- Ама естествено - засегна се Перун. - Нали аз ги правя. Все пак съм творец. Не мога да им пльосна нещо тъпо от сорта „Мълния модел-4“... да си имаме уважението, значи.
Огромна искра разкъса синьото небе. След миг отекна и гръмотевицата, която за миг заглуши воя на сърдитото море.
- Горнотракийска тройнопрепичаща - сподели Перун и в гласа му се промъкна творческа гордост. - Ако искаш да поразиш някой безбожник или еретик, това е твоят избор. Компактна, лесно се носи и още по-лесно се съхранява, с дълъг срок на годност и троен предпазител в случай на случайно задействане. Между другото сега има промоция и върви със страхотна чантичка за мобилен телефон. А пък ако купиш три, получаваш четвъртата на половин цена, но имай предвид, че офертата е само до края на месеца, така че сега му е времето.
- Не, мерси. Никога не ме е бивало в порязването на когото и да е било.
Перун ловко си замълча. Веднъж Арес беше наминал към Царството по линия на програмата за обмен на чуждестранни богове. По неизвестни за всички причини бе намерил нещо привлекателно в Елена, но надали от някой, който по себе си има повече стомана от Кремиковци може да се очаква особен вкус за каквото и да е било. Десет секунди след неразумно изтърваната реплика „ако знаиш как си падам пу плоскички напрау ши падниш“ беше поразен с нещо далеч по-опасно и животозастрашаващо от свръхмилионновотова мълния - сандалче тридесет и седми номер, производство на „Братя Ахмашки Шуус“. Въпросният инструмент за смърт се заби в едно чувствително място, с порязващата точност на балистична ракета и ударната мощ на Шварценегер в добрите му години. До тогава никой не си бе мисли, че един бог на войната, приличащ на планина от мускули, окована в толкова много брони, мечове, брадви, боздугани и всякаква друга смъртоносна железария, че не личеше под тях въобще да има живо същество, да се търкаля по пода, скимтейки за майка си и придържайки с шепи порядъчно смазаната цел на бруталната атака. Тази сцена на абнормално насилие далеч надхвърлящи стандартите на богове, които ограничаваха унищожителните си инстинкти само до заличаването на цели градове и народи, дълго време вилнееше в кошмарите на невинните свидетели, а представителите на мъжкия пол сред тях се просълзяваха всеки път, когато отиваха по малка божествена нужда. Арес не стъпи в Царството и дори се бе разнесъл странният слух, че вече е не само почитател на розовото, но и смята да се пробва като поп-фолк певец. Само с един замах Елена бе направила онова, което милиони пацифисти се бяха опитвали да постигнат хиляди години наред.
Тъй че в общи линии тя нямаше нужда от мълния, за да накара някой да намрази онази амеба, която вместо да си живурка тихо и кротко решила да го удари на еволюция.
- Ленче? - плахо се обади Перун.
- Да?
- Та като стана дума за поразяване, ти едно време нямаше ли поклонници?
Елена се изчерви.
- Беше отдавна, Перуне, защо питаш?
- Ей тъй, от любопитство. Да минава времето, докато чакаме…
- Ами имах, ама беше за кратко. Тогава религията беше много модна, а пък аз бяха млада и се влияех от новостите. Дето се вика, око да види, ръка да пипне. Наех един месия, инвестирах в двама-трима пророци, направих малко чудеса... знаеш, обичайното. Тогава хората бяха бая тъпички и не им трябваше много да повярват, че има някаква свръх сила, която бди над тях и ги поразява с мълнии, ако не внимават в картинката. Пък и никой не знаеше, че по време на буря не е особено умно да пускаш хвърчила или пък да носиш шлем и ризница, тъй че тая работа с поразяването минаваше много лесно. Вдигнаха ми няколко храма, носиха ми дарове, правиха ми жертвопри-ношения... абе беше весело. Даже не се налагаше да правя нищо, само трябваше да чакам някоя земетресение или пък военно учение при гръмотевична буря. А пък, когато оная комета мина... леле мале... за една седмица си утроих храмовете. Хубави времена бяха.
- И какво стана?
- Оня идиот Посейдон.
- Дето е от Съседното царство ли?
- Аха. Един ден ми се изпраска в главния храм, щото бил на туристическа обиколка и бил искал да види как колегите от другите страни го дават това с религията. Един вид обмяна на опит.
- Ей, и аз съм ходил по такива мероприятия. Много са полезни да знаеш. Винаги има какво да научиш от колегите в чужбинско.
Елена сви рамене.
- Абе то няма лошо, ама баш ме беше хванал в ОНАЗИ част от месеца, дето... сещаш се - тя се изчерви.
- Каква част от... - Перун млъкна. Беше женен и като всеки изпаднал в подобно незавидно състояние знаеше за ОНЕЗИ дни от месеца. Научаваше за тях по обичайния за това начин - след порой от крясъци, викове, замеряне с разни неща, истеричен плач и самотни нощи на дивана. - Ясно.
- Та не бях в настроение за коментари от сорта „ама колежке, вий тука тъй ли го правите“. Сигурно нещата щяха да се развият по друг начин, ако не беше извадил онзи фотоапарат да си направим снимки за спомен. Тогава ми падна пердето и като му грабнах тризъбеца...
Под чадъра се възцари смутена тишина.
- Чакай малко - обади се Перун. - Той за това ли върви така странно?
- Ами... може и да съм го напъхала... някъде... - измрънка Елена и млъкна.
- О, боже... т.е. о, ти и аз.
- После се извиних, ама белята вече беше станала.
- Затова ли затвори храмовете?
- Де да беше заради това. По-скоро заради слуховете, дето плъзнаха.
- Какво слухове?
- Ами сещаш се - когато опердашиш някой от комшийските богове, сред поклонниците веднага ти излиза име. Преди да разбера какво става се оказах богиня на отмъщението. Жреците ми започнаха да носят едни щури дрехи и да проповядват как, ако някой направи нещо лошо, веднага трябва да бъде наритан, иначе съм щяла да дойда аз до го... сещаш се. По едно време започнаха да горят цели градове в моя прослава. Знаеш, че не съм от конфликтните личности...
- Естествено - съгласи се готовност Перун, който беше виждал какво се случва на онези, твърдящи противното.
Обикновено някой друг трябваше да им помага да си отидат у дома.
- Та реших да сложа край на всичко. Продадох храмовете, уволних жреците, разпуснах поклонниците и реших да го карам на свободна практика. Между другото така е доста по-добре. Сама си определям работното време и почивните дни, не се занимавам с ведомости за заплати и молби за отпуски, не плащам осигуровки на персонала, няма глупости от сорта на ремонти на храмове... дето се казва, свободна съм като щичка.
Перун кимна с известно разбиране. Като върховен бог той имаше милиони поклонници, а с тях идваха и милионите проблеми. Храмовете трябваше да се поддържат, да се плащат заплати и осигуровки на жреците, да се наема поддържащ персонал, а на всичкото отгоре и миряните бяха едни капризни типове. Едно време всички искаха я войната да свърши, я сушата да мине... нещица, дето се оправяха с едно заявление, попълнено в три екземпляра. А пък сега - я някой ще поиска плейстейшън, на друг ще ми скимне, че иска повишение с службата, друг пък ще моли неговият отбор да спечели купата и в крайна сметка все ще се намери някой идиот, дето да иска световна власт. Понякога на Перун наистина му минаваше през главата мисълта да зареже всичко и да го удари на живот. Ако навремето някой му беше казал, че ще стане така, хич нямаше да си играе да създава хората. Щеше да спре до бирата и пържените картофи и да се радва на вечността. Вместо това в понеделник имаше събрание на висшия жречески персонал, на което трябваше да присъства, а нищо не го потискаше така, както цяла тумба побелели дебелаци в рокли. А после всички се чудят защо боговете поразяват хората с мълнии.
Той въздъхна тъжно. Какво да се прави? Отговорностите си бяха отговорности. Все пак сам се беше хванал на хорото.
- Я, май спира - обади се Елена, прекъсвайки тъжните му мисли.
Дъждът барабанеше значително по-тихо по чадъра, а оловно-синьото небе като че ли изсветляваше. Вълните все така се разбиваха с грохот в плажа, но сякаш го правеха с понамалял ентусиазъм. Изпод околните чадъри се подаваха глави, които се заозъртаха към небето.
- Ей, ама наистина спира! - въодушеви се Елена.
Дъждът постепенно спря, а тежките сиви облаци се разкъсаха тук-там, показвайки синьото небе, което се криеше зад тях. Грохотът на вълните позаглъхна.
- По-добре почакай - подхвърли Перун.
- Ама то спира...
- Ленче, това е „лятна буря“ версия 2.4. Знам, защото е правена по мои чертежи и освен това ѝ инсталирах новите ъпгрейди миналата седмица. Проектирана е специално за плажовете през летния сезон.
- В смисъл?
- Просто почакай малко и ще разбереш.
Елена го изгледа сърдито, но послушно седна на кърпата и зачака. Наоколо плажът постепенно започна да се изпълва с живот. Хората излизаха изпод чадърите и газеха по мокрия пясък. Дъждът вече бе спрял и прехвърчаха самотни капки, които за разлика от колегите си загряваха малко по-бавно какво аджеба става. Тежките облаци се разкъсваха и небето синееше между тях. Яркото слънце вече надничаше, карайки над мокрия пясък да се извие фина мъглица. Разпененото море, явно решило да не се дава без бой, все още бучеше, но личеше, че го прави по-скоро напук. Със всяка секунда вълните ставаха все по-малки и малки, а воят им постепенно минаваше в плясък.
Няколко по-ентусиазирани хлапета започнаха да правят пясъчни замъци, въпреки че уродливият резултат би накарало Колю Фичето да направи тройни салто мортале в гроба си. Други пък се запромъкваха към плажа, покрит с медузи, водорасли и двама стенещи водолази избрали наистина кофти ден да излязат да се поплацикат.
- Ама... - започна Елена, гледайки оживлението наоколо с очи, изпълнени с желание.
- Ленче, кой е върховният бог тука?
- Ти - призна тя с неохота.
- И кой е правил климата?
- Ти - отново измрънка тя.
- Щом е тъй, кой според теб не греши никога?
- Жена ти.
Перун млъкна. Е, това беше нещо, с което не можеше да спори. Последният път, когато опита, спа на дивана три века и забрави какво е това чисто бельо и топла храна. Е, в крайна сметка мъжката гордост бе надделяла - той безкомпромисно бе упражнил правата си на върховен бог, създател и повелител на всичко живо. Затова и всичко се бе разминало след много сълзи, скимтене, молби и влачене по корем на пода... от негова страна, разбира се.
- Освен нея?
- Ти? - опита се да познае Елена, милозливо пропускайки „майката на жена ти“.
- Именно. И щом ти казвам, че трябва да почакаш, значи трябва да чакаш бе, жено!
Погледът ѝ се сгорещи с няколко милиона градуса и Перун припряно се обади.
- В смисъл ако нямаш нищо против, де.
Елена отправи тъжен поглед към хората, изпълнили плажа. Неколцина вече нагазваха във все още развълнуваното море. Някаква хлапачка настъпи медуза и се разпищя като заклана, вкисвайки и без това тежкия ден на нещастното хайванче, което вече съжаляваше, че няма уста, за да наповръща на воля. Тук-там вече ехтеше смях. Групичка ентусиасти бе формирала отбор за игра на плажна топка и го правеха по онзи некадърен начин, който можеше да накара националния отбор по водна топка да проведе следващата си тренировка в езерото с крокодилите. Във въздуха вече прелитаха няколко фризбита. Някой изпищя на умряло, когато свистящият пластмасов диск го цапардоса по главата. Неколцина гледаха към небето стиснали с надежда тубички със слънцезащитен крем. В общи линии плажа се връщаше към познатото си ежедневие, изразяващо се в правене на безсмислени простотии.
- И какво трябва да чакам? - попита Елена.
- Четири... три... - броеше Перун на глас - ...две... едно... странно. До сега трябваше да е станало. Абе да не би часовникът пак да изостава? Проклети китайски боклуци!
- Какво изостава... и за какъв часовник става въпрос?
В този момент над главите им отекна гръм. Перун се ухили.
- Ей това чакаме!
Туристите учудено погледнаха към небето. Сивите облаци, които изглеждаха така, сякаш си обират крушите, изведнъж като че ли се сетиха, че са забравили нещо и връхлетяха плажа със скоростта на гепард на стероиди и настървеността на данъчен при ревизия. Гигантска искра разкъса въздуха и отекна гръмотевица. Морето също се включи в играта при това със завидно чувство за тайминг. Малките вълни, пляскащи в плажа, изведнъж се превърнаха в ревящи чудовища и малко нетърпеливият обитател на един надувам дюшек установи, че вече е нетърпелив обитател на надуваем самолет. Полетът му приключи в една купчина ужасно ядосани отровни медузи, които бяха изкарали наистина кофти следобед в бушуващото море. Писъците заеха достойно място в общата какафония.
Блесна светкавица, отекна гръм и след миг заваля като из ведро. По плажа заехтяха писъци и настъпи хаос, който би накарал десанта в Нормандия, проведен под обстрела на немските картечници, да изглежда организиран като китайски военен парад.
Перун се захили гаднярски.
- Виждаш ли какво имах предвид? Това е промяната спрямо старата версия. Бурите от серията 2.3 спираха просто ей така, а пък тия от 2.4 се връщат за последно. Баш когато си мислиш, че всичко е минало и си прибрал чадъра и дъждобрана и БАМ, връхлитат те като американска демокрация, ама с не толкова много кръв. Всичко е по мой дизайн. Какво ще кажеш, а? Не е ли яко?
Елена го изгледа на кръв, плазма, лимфа и всякакви други телесни течности.
- Това наричаш яко??? Идиотска буря, която се връща баш, когато е преминала???
- Ей, да не би да мислиш, че такова нещо се прави лесно, а? - обиди се Перун. - Знаеш ли колко зор видях докато натаманя атмосферните фронтове и въздушните течения. А пък колко си играх, докато намеря място за допълнителните мълнии направо...
В този момент блесна светкавица. Синкаво-бялото копие от електричество се впи в пясъка с грохот. Във въздуха изригнаха гейзери пясък, няколко много учудени рака и една къртица, която хич не я биваше в геологията и топографията. Чадърът, имал нещастието да се намира близо до епицентъра на експлозията, отлетя във въздуха, а пък тримата немски туристи от първа ръка разбраха защо на човек започват да му липсват веждите едва след като ги изгубят. Швабите се разтърчаха наоколо, пищейки като изглавени „Russen kommen!!!“. Наоколо се посипа димящ пясък и фини капки разтопено стъкло. Веднага избухна дива паника и във всички възможни хора се разтърчаха наоколо явно, мислейки си, че по този начин ще объркат следващата мълния. Някой се блъсна в палатка и я преобърна, на няколко места се оформиха ужасени купчини от ръце, крака и всякакви други телесни части, във въздуха отекваха писъци.
Перун доволно бръкна в плажната си чанта и извади пура. Щракна с пръст и крайчето ѝ пламна. Той си дръпна и захилен до уши издиша колелце дим.
- Божичко... т.е аз, добър съм. Да знаеш, мисля си дали да не поработя още малко върху тая буря. Може да сложа малко градушка, да направя облаците малко по-тъмнички... да му чукна една козметика. Да знаеш, Ленче, успехът на едно начинание е в малките подробности... - той се поколеба за момент. - Ленче?
- Кажи?
- Защо... ъ-ъ-ъ-ъ-ъ... защо ме гледаш по този начин?
- Кой начин?
- Ами този... имам предвид начина, по който гледаш някой на когото пла-нираш да сриташ... ъ-ъ-ъ-ъ-ъ... да му направиш нещо лошо.
- Тъй ли? И защо си мислиш, че гледам по този начин? - полюбопитства тя с тон, който би накарал момчетата с вилите в Пъклото да нахлузят кожените палта.
- Ами такова... щото бурята... такова... в смисъл не минава, въпреки че ти... тъй де... заради производствените спецификации на бурята... таковата...
- Трябва да се засрамиш, Перуне!
- Тъй ли? Що? - шокира се божеството.
- Щото аз съм мъничка невзрачна богиня без почти никакви сили, която даже си няма и един поклонник, камо ли храм или капище. Това, че мислиш, че се каня да ти направя нещо ужасно БОЛЕЗНЕНО, изключително МЪЧИТЕЛНО, НЕПОДДАВАЩО се на описание, противоречащо на ВСИЧКИ хуманни принципи били те писани или неписани заради това, че си провалил почивката, за която мечтая ЦЯЛА година, дълбоко ме наранява.
Ръката на Перун сама запълзя към плажната чанта и напипа мобилния телефон. Елена само му се усмихна тъжно и някак примирено. Дори не разбра кога е набрал номера.
- Ало, Митре? Веднага разкарай бурята... чу ли ме ВЕДНАГА!!! Не ме интересува, че вече си натиснал шътдаун! Натисни го пак... не ме интересува, че системата ще забие! Извикай някой от системните администраторите да я оправи! ВЕДНАГА!!!
Перун затвори и се усмихна неуверено на Елена, която го гледаше със все същата тъга и примирение. По гърба му полазиха ледени тръпки. Бе виждал освирепял Върховен повелител на Пъклото да вилнее, оставяйки след себе си опустошени и изпепелени земи, пълни с окървавени късове тела и димящи руини. Беше виждал и полудял езически бог да заличава цели градове, превръщайки обитателите им в купчини натрошени кости и разкъсана плът. Само че тогава не изпитваше това неистово желание да хукне към тоалетната, чудейки се дали някой не може да му услужи с чифт резервни панталони.
- Ей, сегичка, Ленче... само една секундичка. Дето се казва, ще стане преди да се усетиш.
- Аз не бързам, Перуне.
Той притисна телефона към ухото си толкова припряно, че в първия момент за малко не се самоуби с него.
- Митре, по-бързо!!!
В този момент блесна светкавица... която замръзна във въздуха. Гръмоте-вицата забуча... и продължи да бучи. Облаците сякаш се разфокусираха и очертанията им се размиха сякаш бяха залепени за небето.
- Е, стана тя каквато стана - изръмжа Перун. - Супер.. направо страхотно... бурята крашна!
- Какво???
Перун въздъхна тежко и вдигна телефона.
- Митре, бурята заби... и ти ли виждаш същото? Добре, виж сега какво ще направиш. Рестартирай системата отново и се обади на някой от техническия отдел да пратят системен администратор. И да не стане като с потопа? Тогава четиридесет дена трябваше да ги чакам за рестартиране на пролетен дъждец. Помниш какво стана... да, знам че беше кофти, нали и аз бях там. Онази малоумник Ной... казах му аз да вземе и динозаврите, но той се направи на ударен... абе както и да е. Ти стой там и чакай системния. Да видим какво ще можем да направи, че бурите ще ни трябват за през есента. Последното, дето ми трябва, е цялата Долна земя да се моли против сушата. Знаеш как се нервят жреците. Айде, действай... какво? Няма никакво значение какво ще правя АЗ! Аз съм върховният бог тука, а на теб ти се плаща да бачкаш! Чакай, какво каза за майка ми... - Перун се намуси. - Затвори ми!
Елена не му отговори. Беше се зазяпала в небето. Небето и облаците продължавах да стоят като залепени за пейзажа, а гръмотевицата все така бучеше. Изведнъж всичко примигна и изчезна сякаш никога не го бе имало. Слънцето светна на синьото небе, лекият морски бриз задуха, една огромна вълна се заби в плажа по инерция... и то отново се успокои, сякаш никога не бе изглеждало като сцена от „Посейдон“.
- Това беше... странно - измърмори тя.
- Имаш предвид абнормалното забиване на цял климат, което ако не опра-вим навреме, може да доведе до суша с невиждани до момента мащаби и масов глад, който вероятно ще убие милиони напълно невинни? За това ли говориш?
- Да.
- Е, права си, беше странно. Може би за това НЕ БИВА ДА СЕ ПРАВИ!!!
- Ей, ей, ей, я недей да крещиш! Ти си този, който започна пръв! Не съм те карала да се изтапанчваш тука и да си правиш някакви смотани бури само, защото ти е било скучно!
- Аз съм върховен бог! - намуси се Перун. - Мога да правя каквото си искам!
- А искаш ли да поработим малко върху тази част със върховнобожието и правенето на каквото си поискаш, а?
Справедливият гняв на всесилно божество заклокочи свирепо в гърдите на Перун, но в този момент се намести здравомислието на всесилното божество, дръпна другарчето си в едно тъмно ъгълче и набързо му разясни потенциално неприятния развой на събитията вероятно, ако продължи да си развява коня. Справедливият гняв на всесилно божество по принцип беше сговорчиво момче, затова бързичко схвана нещата и си затрая.
- Извинявай - измънка Перун.
Елена кимна благородно.
- От мен да мине, ама само тоя път. Айде сега изчезвай, че съм платила за чадър, а пък моя ми го отвя вятъра.
- Ама и аз искам...
- И аз искам световен мир, ама не ми се получава. Сега чупка, че съм на почивка. Ако ти трябвам, обади се пак след седмица. А, и ми подай слънцезащитния крем, ако обичаш... мерси. А случайно да ти се намира нещо студено за пиене... супер си.
- А може ли...
- Не може!
Перун стана, погледна жално към Елена, която вече доволно се изтягаше върху неговата плажна хавлия и под неговия чадър. Богинята само измърка доволно и затвори очи. В небето вече кръжаха чайки, които не бяха съвсем наясно какво се беше случило току-що, но като всички птици и повечето политици вниманието им трудно се задържаше върху един проблем повече от 2 минути.
- Ама...
- Перуне, нали помниш какво стана в онази билярдна зала, на миналогодишната конференция в Другото царство?
Перун усети как го избива ледена пот.
- З-з-з-зала... каква б-б-б-б-билярдна зала?
- Значи не помниш и какво направи с онази дриада на маса номер четири, а? Дали да не питам жена ти за това? Току-виж си си припомнил...
- Нененененененедейдайказвашнищомноготисемоля...
Елена кимна с доволна въздишка, измъкна черните очила от неговата плажна чанта и си ги сложи.
- Е, в такъв случай се чувствай свободен да си тръгнеш. Не искам да те задържам.
- Ми то...
- А, винаги съм искала да те питам едно нещо - Елена се надигна на лакти и погледна върховен бог, който беше самото олицетворение на върховнобожествено смущение и не по-малко върховнобожествено желание да се намира в друга галактика по възможност в противоположния край на Вселената. - Тогава така и не можах да разбера какво стана с онази щека, топка номер 4 и чашата за кафе на Дажбог…
Перун щракна с пръсти, проехтя гръм, във въздуха изригна малко гейзерче пясък и когато всичко се успокои, от него нямаше следа. Елена доволно се отпусна на плажната кърпа и впери поглед в чадъра над главата си. Слънцето весело припичаше, морето се синееше, бризът носеше аромата на сол, вълните се разбиваха с нежен плясък в плажа, чайките крякаха. Ужасената тълпа туристи решила, че и Апокалипсисът е решил да го удари на туризъм и се стопяваше в далечината, оставяйки след себе си приятна тишина и облак прах. Тя въздъхна доволно. Бурята си беше отишла веднъж завинаги, взимайки със себе си всички онези буреносни гадости, оставяйки всичко останало да си живурка на спокойствие. Все пак какво ѝ трябва на истинската богиня? Хубаво време, крем против изгаряне, плаж, спокойствие и разбира се - неограничен куверт за бара в хотела.
Елена въздъхна доволно и затвори очи. Наистина какво можеше да иска повече от живота?
***
Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)
Коментирай от FB/G+ профил