Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"
~~~
Яростният грохот на бурята се стовари върху ми. Бягам обезумял без да обръщам внимание на едрите капки дъжд, които ме бият през лицето. Светкавици прорязват нощта и за миг осветяват ярко водната пелена, сипеща се от небето. Клонките на дърветата ме шибат яростно, докато прелитам край тях в лудия си бяг, тревите и храсталаците ме дърпат за краката, опитват се да ме препънат, да ме предадат на звяра, който ме преследва. Изкрещявам от страх и в същото време чувам зловещия рев на съществото по петите ми, който се слива с поредния тътен. Бягам, трябва да избягам. Трябва да кажа за случилото се в селото. Дишането ми е накъсано и въздухът излиза със свистене от гърдите ми, вятърът пищи в ушите ми, а дъждът ме заслепява.
Не мога да спра.
Трябва да избягам.
Трябва да предупредя другите.
Всички останали са мъртви.
.... няколко часа по-рано.
Събуждам се рязко. С вик. Сънувах ужасен кошмар. Не мога си спомня какъв, но треперя целия. Около мен е непрогледна тъмнина. Тихо е. Въпреки горещината в лятната нощ по гърба ми се стичат струйки ледена пот. Нещо не е наред. Знам го. Усещам го като зимен мраз, проникващ в костите. Не смея да се изправя, не смея да се огледам, поемам си дъх колкото може по-бавно и тихо.
Постепенно започвам да се опитвам да се отърся от внезапния вцепеняващ страх. Пристигнах в селото в късния следобед вчера, грохнал от умора. Село е силно казано. Състои се от няколко къщи, скупчени една до друга в гористата местност в планината. Връщах се от лов. Глутница вълци върлуваше тъдява и ми бяха платили да я прогоня или избия. Мисля, че бях успял с първото, а на гърба си освен счупения си лък и малкия арбалет носех половин дузина прясно одрани кожи. Водачът на глутницата – огромен вълк – един от най-едрите, които бях виждал – бях ранил смъртно, но успя да избяга заедно с ножа ми, забит в тялото му. Беше хубав нож. И красив вълк. Жалко и за двамата.
Дърварско село. С дървени уютни къщи и отрудени сурови жители. Чудех се защо са потърсили моята помощ – би трябвало чудесно да знаят как да се разправят с вълчата глутница. Учудването ми продължи, докато не попаднах на самите вълци. Нещо не беше наред с тези животни. Бяха агресивни по начин, по който бих приел донякъде за нормален, ако беше тежка зима и гладът не ги бе докарал до самоубийствена смелост и ярост. Но лятото сега е в разгара си. Обикновено когато отстреляш един или двама представителя на глутницата, останалите подвиват опашки. Не и тези. Огромните вълчища се нахвърлиха върху мен и наобиколиха дървото, на което бях заел позиция. Още четири звяра паднаха мъртви от стрелите ми. Тогава се случи нещо изумително. Едно от животните се изправи на задните си лапи и се опря на ствола на дървото сякаш по сигнал и докато зареждах стрела на тетивата, озверелият водач се засили, използва гърба на събрата си за опора и с невероятен скок излетя току до оръжието ми, сключи впечатляващите си челюсти около него и го изтръгна от ръцете ми. С огромна доза късмет се задържах на клона и с удивление видях, че вълкът се готви за втори скок. В погледа му имаше кръв. Следващата цел беше врата ми. С цялата си бързина посегнах да извадя ножа си и замахнах пред себе си. Оръжието се заби в нещо меко, а в същия миг пастта на звяра изтрака пред лицето ми. Животното падна тежко на земята и нададе яростен вой, прераснал в рев, от който ми настръхна косата. Ножът беше забит до дръжката в туловището му и то се опита да захапе източника на болка, с което заби още по-здраво зъбите по горния ръб на оръжието в плътта си. Изрева още веднъж. Цялата глутница зави заедно с него. Страхът ме сграбчи здраво за гърлото. Никои вълци не се държат по този начин. Приготвих арбалета си, готов да продължа с изтребването им.
В този миг водачът ме изгледа. Поглед, изпълнен с животинска омраза, с обещание за мъст. Оголи неестествено дългите си зъби в мълчалива закана, след което излая и цялата глутница побягна през глава, следвайки водача си.
След два часа събрах смелост да сляза от дървото. Нямаше и следа от вълците. Следите им просто изчезваха на едно определено място. Бяха бягали с всички сили в продължение на няколко километра, след което просто изчезваха. В нищото. На ръба на една пропаст. Наоколо нямаше пещери и каквито и да е други подобни места, които да послужат за бърлога. Просто ги нямаше. Тръгнах обратно към селото изтощен от преживяното, след като взех кожите и зарових телата на убитите от мен животни. През целия път имах чувството, че две изпълнени с омраза, жълти, животински очи ме наблюдават. Арбалетът ми беше в готовност. Чак тогава усетих леко туптене в ръката си.
Водачът на глутницата ми беше оставил дълга резка по ръката със зъбите си за спомен. Макар и повърхностна, раната болеше неприятно. Спрях, за да я промия, почистя и дезинфекцирам, като я наложих с билки против бяс. Скоро туптенето и болката отминаха.
Когато се върнах в селото, хората ме посрещнаха с хладно одобрение и получих пестеливи благодарности заедно със заплащането си. На следващия ден щях да си тръгна и щях да се постарая да оставя колкото се може повече разстояние между мен и спомена за огромния вълк.
Същата вечер изпих доста от добрата бира на дърварите и съм заспал като мъртъв.
Спал съм досега. Не знам колко време е минало. Явно все още е нощ. Мракът е непрогледен. Всяка светлинка е угасена. Луната е закрита от облаци. Насилвам се и ставам. Опипом се ориентирам в общото помещение за спане в къщата за гости. Подхлъзвам се на нещо лепкаво на пода и падам. Лепкавата студена течност е навсякъде около мен. Напипвам нещо друго – меко и хлъзгаво, като парче месо. Треперещите ми пръсти продължават да опипват нещото. Ръка! Господи, това е ръка! Гласът ми се е свил в гърлото и не мога да изкрещя, колкото и да искам. Панически се изправям и се втурвам към мястото, където би трябвало да е вратата. Пътьом отново се спъвам в нещо и падам. Труп! Хълцайки от ужас се добирам до вратата и я отварям със замах. Няколко слаби лунни лъча са си пробили път през облаците и пред очите ми се разкрива зловеща гледка. Помещението е пълно с мъртъвци. Обезобразени, осакатени, разкъсани мъртъвци! Не издържам. Повръщам. Никога в живота си не съм виждал подобно нещо! Затичвам се към съседната къща. Въздухът мирише на озон – задава се буря. Носи се тежко ухание на борове. Но има и нещо друго. Сладникавият, метален мирис на кръв. Отворих вратата и сърцето ми заблъска като чук в гърдите. Тук гледката е още по-страшна, защото видях и едва разпознаваемите разчленени детски трупчета. Не издържам и изкрещявам от ужас с цяло гърло. В този миг чувам ужасяващ животински рев, поглеждам към вътрешността на къщата и на светлината на първата светкавица, озарила небето, виждам звяра зад отсрещния прозорец. Вълчата му паст е зинала, разкриваща ужасяващи челюсти, а обраслите му с козина и завършващи с остри, окървавени нокти ръце държат рамката на прозореца. Втурвам се да бягам и с крайчеца на окото си забелязвам, че чудовището се спуска да ме гони, заобикаляйки къщата.
... сега
Бягам, трябва да избягам. Трябва да кажа за случилото се в селото. Дишането ми е накъсано и въздухът излиза със свистене от гърдите ми, вятърът пищи в ушите ми, а дъждът ме заслепява.
Не мога да спра.
Трябва да избягам.
Трябва да предупредя другите.
Всички останали са мъртви.
Съществото ме настига, чувам забързаното му дишане както чувам своето собствено. Долавям ръмженето му в ушите си. Защитният пост трябва да е съвсем наблизо. През мрака и дъжда ме води единствено вроденото ми чувство за посока. А бурята не спира. Небесата изливат яростта си върху ми, сякаш ме обвиняват, че не съм помогнал, че не съм се опитал да спра убийствата, че бягам като страхливец. Всяка светкавица връща пред погледа ми разчленените трупове, изцъклените в болка и ужас очи. Всеки тътен сякаш е звук на прекършен завинаги живот. На счупени, смлени кости. На крайници, измъкнати от ставите. Мирисът на озон и кръв ме следва. Никога няма да избягам от тази миризма. Ще ме следва до края на дните ми.
Най-после съзирам поста през пелената дъжд, прорязвана от светкавици. Изкрещявам със сетни сили, а преследващият ме звяр току по петите ми, усетил изплъзващата му се жертва, надава ужасяващ рев. Вече стъпвам на моста, пресичащ езерцето до скалата, на която е издигнат постът. В същия миг някъде отпред и отгоре чувам:
- Върколак! Огън!
Косата ми настръхва и неподправен животински ужас изпълва цялото ми същество. Върколак! Господи, спаси ме! Чувам свистене и след миг стрелите се забиват в тялото ми и ме хвърлят назад. Не по мен глупаци! Не по мен! Стреляйте по чудовището. Болката е ужасна. Надавам вик на болка и чувам пронизително квичене. Явно освен мен все пак са застреляли и звяра.
Отпускам се на моста, едва поемайки си въздух от болка. Мисля, че умирам. Все пак не съм страхливец – предупредих хората в защитния пост, нещо повече, унищожиха изчадието, отнело толкова човешки животи. Мога да си ида в мир. Отпускам се настрани. Нямам сили да държа главата си изправена. Извръщам поглед надолу.
В осветяваната от светкавици огледална водна повърхност на езерцето ме гледа една вълча глава, с полуотворена паст и жестоки жълти очи, в които пламъкът гасне.
Господи, прости ми!
Какво съм сторил!
Господи!
Пред замъгляващия ми се поглед чудовищната глава се преобразява в човешко лице. Лице, изпълнено с мъка и вина.
Моето лице.
***
Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)
Коментирай от FB/G+ профил