Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Лятна буря"
~~~
- Не. Това е нещо, срещу което трябва да се изправя сам. Това е битката, за която знаех, че неминуемо ще настъпи някой ден. Това е моментът, за който подготвях душата си цял живот. Това е моят миг. Моето призвание.
Лицето му бе изпълнено с тъга. Тъга не защото щеше да загине. Тъга заради това, което трябваше да стори.
Впери поглед в момчето до себе си – да, все още момче – и осъзна, че постъпва правилно. Нима някой има право да обрече цял един свят на гибел? Нима някой има право да отнеме всичко скъпо на някое невинно същество, като това до него?
Погледът му стана твърд. Оттърси се от болката. „Това е моето призвание.”
- Арин, оттук трябва да продължиш сам. Отиди до вашето езеро, слей се с него и спри бурята.
- Но как да го сторя? Не знам и една десета колкото теб! Ти си този, който се е учил цял живот, този, който е посветил всеки миг на знанието. Ти и само ти знаеш какво да правиш! Аз ще се опитам да забавя кардерите! Ще дам живота си без да се поколебая.
- Грешиш. Не знаеш и една прашинка от това, което аз знам. Погледни обаче докъде доведе знението световете ни. Точно ти трябва да се справиш с бурята.
- Защо?
Мълчеше. Какво можеше да му каже? Че разчита на безумната теория хрумнала му току-що? Че разчита на ръка, подадена му от случайността? Не. Момчето се нуждаеше от увереност, а не от още съмнения.
- Последвай водата. Насочи силата ѝ срещу огъня. – Поклати глава - Мадриман се бе оказал прав. Вярата е нещото, на което се уповават хората. Вярата е и нещото, което ги спасява в трудните моменти. – Погледна младежа право в очите. – Къде според теб се съхранява вярата на твоя народ? Почитта на всички от този свят е насочена към водата! Водата, която ги поддържа живи! – Погледът му се зарея из небесата. Вятърът там горе все така си гореше. Толкова красива гледка. Толкова смъртоностна. Кой да предположи, че красотата ще унищожи света?
- Заобиколи откъм юг. Дори и да не успея да спра всички, пак ще ти осигуря някакво време. А аз ще успея. Трябва.
- Но..
- Тръгвай!
Тръгна. Вероятно никога повече нямаше да го види. Жалко. Вече го чувстваше като приятел. Като приятелите, срещу които трябваше да се изправи сега. Като приятелите, които щеше убие. „Сбогом. Смъртта е просто един миг от вечността. Не от нея трябва да се плашим.” Искаше му се да изкрещи. Не го направи.
***
Пътят се оказа по-тежък, отколкото очакваше. Опитваше се да отвлече по всякакъв начин вниманието си от случилото или по-скоро от случващото се в момента, но не можеше. В гласа на Кадриас бе доловил някаква... предопределеност. Приятелят му се готвеше да умре, а Арин нямаше как да му помогне. Оставаше му само да изпълни дълга си. Някак си трябваше да спре Лятната буря. Но как?
Не след дълго реката, която следваше, се спусна към оазиса, обитаван от племето му. Затича се, надявайки се, че не е закъснял. Навлезе сред първите къщурки и палатки без да се бави и след няколко минути вече бе на Езерния площад. Стотици хора се бяха събрали. Погледите на всички бяха насочени към езерото, до което стояха две напълно противоположни шушукащи си групички мъже. Едната бе съставена от старейшините, облечени както винаги в своите бели туники. Другата представляваше отряд кадрийски воини, до един въоръжени с мечове и носещи червена лента на ръкава, което вероятно означаваше, че са някакви командири или поне не прости пешаци.
Изведнъж Арис осъзна, че всички вече гледат него. Бе застанал точно пред старейшините и кадрите. Поклони се леко и бързо се спусна към езерото. Никой не се опита да го спре. Наведе се и отпи глътка от бистрата вода. Не усети нищо особено, като се изключеха впитите в гърба му погледи. Какво да правеше? Изглежда в селото се случваше нещо важно. Може би всички разискваха все по-близкия Огнен вятър. Може би обсъждаха смъртта си. Намръщи се и се хвърли в езерото без много да му мисли. Това бе строго забранено, но сега в главата му беше единствено заръката на Кадриас да се слее с водата.
***
Кадриас затвори очите си и се концетрира върху собствената си същност. Двеста метра. Как да се съсредоточи при положение, че противниците му се намираха толкова близко и че скоро щяха да го връхлетят?
Успя. Някак си. Това, което щеше да опита да направи, го бе научил от Мадриман. Усети собствената си душа. Вникна в нея по-надълбоко от всякога. Почувства всяка една гънка. Тогава откри и пукнатините. Всички бяха някак си... различни помежду си. Вряза се във всяка една поотделно. И разбра. Всяка пукнатина представляваше нещо от живота му, нещо, което го бе впечатлило по някакъв начин. Родителите му, обучението му, мечтите му, приятелите му. Всичко, което някога е било важно за него. И много повече. Усети самия себе си, усети собствената си същност. И тогава разпори душата си. Почерпи силата, която заструя сякаш по-ярко и от жежкото слънце. Запрати я към враговете си. Към някогашните си приятели. От тях не остана нищо освен пепел. Пепел, която вятърът отвя. Пепел, която се стопи за вечността. Накрая остана нищото. Кадриас се разпадна. Тялото му падна безжизнено на земята. Бе умрял свободен. Бе умрял с мисълта, че се опълчва на егоистичните цели на Съвета. Бе умрял с мисълта, че ще даде шанс на един изпълнен с живот свят.
***
След време останаха само легендите. Легендите за това как в пустошта един безименен човек бе избил сънародниците си, давайки шанс на света. Легендите за това как едно момче бе унищожило Огнената буря. Никой не знаеше дали са истина. Никой не го бе грижа.
***
Ако искаш да видиш как се е класирал разказът в конкурса "Лятна буря", погледни ТУК :)
Коментирай от FB/G+ профил