"Песента на Юга" от Кристина Неделчева

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Много далеч, в една безмерна земя, обвита в прах и мараня, където камили вървят в студената нощ и в адската жега, се намира един огромен, величествен град. Град, който ти се иска да обиколиш с летящо килимче, град, опасан с дюни, разбойници и сух пясък. Хората наричаха това място Южния град, тъй като беше част от една огромна империя, която въпреки това не е важна за действието.

Южният град, както останалите по-малки градове в пустинята, се отличаваше с това, че има нужда от вода. Много вода, колкото се може повече, че и нямаше да е грешка, ако е възможно, да има и мъничко отгоре на достатъчното. Южняците, както наричаха хората в този град, ценяха най-много от всичко тази скъпоценна течност, която се съдържаше в оазисите, защото беше много далеч от техния величествен, но сух град. Затова градът изпращаше почти всичките си роби на път към оазисите, вместо да ги задържа да вършат полезни, но съвсем не толкова съществени неща за господарите си в големите им дворци.

Карса беше роб. Чернокос, невзрачен, с тъмни очи и мургава кожа. Беше слаб, с изпито лице и празен поглед. Винаги вървеше приведен, с глава също така наведена към сухия пясък под краката му.

Всеки ден, година след година, той изминаваше пеш един и същи маршрут с една и съща камила, за да донесе вода на господаря си. Освен това беше все още млад и здрав – определено неща, с които всеки би могъл да се похвали, стига да не беше роб. Защото ако можеше младостта му да мине малко по-бързо и да се разболее малко по-рано, щеше да остане в къщата на господаря си и да върши по-лека работа. Но съдбата беше несправедлива, както винаги, и го направи роб още на 7. Сега беше на 18 и се чувстваше така, все едно беше роден без свобода.

Нищо не беше способно да разнообрази ежедневието му. Белезите, които получаваше от камшика, отдавна спряха да му правят впечатление, макар болката да беше винаги еднакво силна, а постоянната липса на храна вече не го измъчваше чак толкова много, колкото преди. Само жаждата го мъчеше и беше постоянна тежест, още един товар, който се налагаше да носи, заедно с другите си тревоги.

И все пак Карса съвсем не се беше предал. Той не спираше да мечтае. Обичаше онова време, когато можеше да остане насаме със себе си в килията и да си се представи като някой заможен търговец, от онези, охранените и с надменни погледи, само че той никога нямаше да погледне друг човек надменно или да се угои като някое прасе. Защото никога, абсолютно никога нямаше да забрави откъде е тръгнал. Та могат ли толкова години робство да се изтрият от нечие съзнание? Той искаше съвсем малко – просто мъничко свобода за себе си, нищо повече. Нямаше да пречи на никого, щеше да си живее тихо и кротко и просто да съществува, както намери за добре и както на него му харесва.

Но това време за мечтаене беше много кратко. То свършваше бързо като водата, която всеки ден трябваше да мъкне отново и отново към града, заедно с останалите роби.

Един ден Карса за пореден път отиде за вода, с пресъхнала уста и къркорещ от глад корем. Той свали мяха от гърба си с отработено с годините движение и започна да го пълни, а в главата му не се въртяха никакви мисли. Сякаш нямаше никакво съзнание. Така ставаше често. Той имаше чувството, че понякога живее без да осъзнава, че го прави. А може би това се дължеше на факта, че иначе нямаше да издържи психически, нямаше да се примири с положението си на роб и щеше да извърши някаква глупост, като мнозината, които се изправиха пред господарите си и не се завърнаха повече. Той съзнаваше, че е страхлив, че предпочита да живее като роб, отколкото да се прости със съществуването си, но всъщност предпочиташе думата „тактичен”. Та какъв избор има човек, изпаднал в немилост като него, освен да бъде тактичен?

- Карсссса... – прозвуча един глас в главата му и отекна особено ясно, заради липсата на други мисли вътре. Робът продължи невъзмутимо да налива вода в мяха. – Карсссса...

Гласът беше женски, по един особен начин мелодичен, настоятелен, подмамващ, древен, поднасящ скрита опасност и... и...

- Карссса... – продължи гласът. По един особен начин... змийски. Карса се заоглежда, търсещ отговор на внезапната си шизофрения. И наистина му се искаше проблемът да е шизофренията, защото точно около крака му имаше намерение да се увие п-п-п-питон! Питон!

- Ооо, не! Не, не, не! Бог да ми е на помощ! – завайка се Карса, а в следващия момент осъзна, че някак е останал сам. Сам пред оазиса, който допреди малко беше пълен с роби като него. Карса обаче нямаше намерение точно сега да разсъждава над този нелогичен момент от живота си, ами измъкна крака си внимателно и заотстъпва бавно, почти незабележимо назад, по-далеч от змията. Надяваше се по този начин да не я раздразни и да си спечели време, преди тя да е решила окончателно дали ще го яде или ще го зареже. Само че гласът продължи...

- Не се ссстрахувай, Карссса. Мога да ти дам това, което най-много искаш. Това е работата на джина. Да сбъдва нечии желания... но никога своите – змията го загледа настоятелно с черните си очи. – Трябва да ми повярваш. Сслушал си много истории за джинове като малък, нали, Карссса? Майка ти ти е разказвала. Трябва да ми се довериш.

Карса обаче реши, че годините, през които се е излагал на жега и глад, през всичкото това време, през което не общуваше достатъчно с другите роби – тези години са си казали думата. Той вече се беше отдалечил на достатъчно разстояние от змията, за да е спокоен. Можеше да избяга всеки миг, да тръгне по пътя, който беше изминавал всеки ден от живота си от толкова години насам.

- Аз ссъм истинсски джин! – отново настоя змията. – И явно трябва да ти го докажа.

Змията се сгърчи в следващия миг, мятайки се като отровена от собствените си зъби. И всичко това свърши за един кратък момент, точно както беше започнало. Карса примигна учуден. На мястото на змията стоеше жена, обвита в някаква трепкаща мъгла, която остана постоянна. Тя имаше тъмни очи, досущ като на змията преди малко, кожа с цвят на мед и златиста, дълга коса, свободно спусната, и без никакви накити по нея или където и да било другаде. Дрехите ѝ пък бяха като на която и да е от свободните жени, които човек можеше да срещне на улицата.

Тя беше... красива. И все пак на Карса не му се нравеше това, че момичето скъси така важното му допреди малко разстояние и сложи ръце на раменете му, отправяйки му онзи вече познат съсредоточен поглед.

- Трябва да си пожелаеш нещо – изрече тихо тя. Зъбите ѝ бяха остри, особено кучешките. – Какво исскаш да бъдеш, Карссса? Нужно ми е ссамо да ми отговориш на този въпросс. Лессно е, нали? Ако съм просто ссън, ще изчезна на мига и ти ще се ссъбудиш отново на онова място, продължавайки глупавия си живот. Така че нищо не ти коства да ми ссподелиш мечтите ссси. Кажи ми.

Тази жена-змия честно казано го ужасяваше. Имаше нещо древно в нея, очите ѝ бяха будни и живи, а зад тях се криеше съзнание, което трудно можеше да се съпостави със скромната и необразована личност на роба пред нея. Имаше нещо в тази трепката, прозрачна мъгла, което не трябваше да бъде от този свят. Всичко това си беше кошмар, затова Карса прие предоставяния му изход.

- Искам да бъда търговец – прекалено бързо изстреля той. После преглътна шумно.

- На какво? – нямаше как да не му направи впечатление, че тя проявяваше огромно нетърпение. Възможно ли беше да се вкара в капан? Да провали живота си, правейки го още по-окаян от преди? И всичко това да стане само със следващите му думи? Толкова го беше страх, че едва мислеше! - На какво?! – жената-змия приближи лицето си до неговото и му показа зъбите си.

Е, печелиш с риск, губиш с риск.

- На змии – промълви той.

В действителност изобщо не се беше замислял какъв търговец иска да става. Просто желаеше да е част от онези типове, които умееха да живеят добре, без да се налага да се грижат за собствено производство, и които останалите уважаваха. Търговците изглежда нямаха много тревоги, или поне те бяха значително по-малко.

За момент Карса си помисли, че кошмарът ей сега ще свърши или пък че няма да стане нищо. Той просто стоеше опасно близо пред змията, но тя не свали ръцете си от него и май нямаше намерение да извършва каквито и да било движения. Черните ѝ очи обаче сякаш го поглъщаха, а робът усети, че му прилошава.

Дали от жегата, умората или страха, не знаеше, но главата му кънтеше от такава силна болка, че скоро той с радост посрещна безмълвието на тъмнината, която го погълна.

***

Събуди се в някакво легло, пълно с възглавници, покрито с платове, до които не си беше и мечтал да се докосне. Дрехите му бяха нови – от робските му дрипи нямаше и помен. Не, това не беше кошмар. Беше един от най-красивите сънища в живота му. И все пак сърцето му биеше лудо, сякаш още не беше разбрало, че онзи момент пред оазиса вече е свършил. А жената-змия седеше в единия край на леглото и му се усмихваше.

- Сстоката ти е отвън – тихо му изсъска тя. – Точно както пожела.

На Карса му отне много време, докато осъзнае някои неща. Първо, Змията вече не говореше в главата му, а можеше да чуе думите ѝ, точно както чуваше и приглушените гласове на хората от улицата отвън. Второ, беше доста топло, а досега не му бе ставало топло в сънища. Мъглата, с която беше обвита тя, преди я нямаше. Освен това можеше още сега да излезе и да провери дали всичко това е истина. Че и да не беше, какво толкова? Изведнъж разбра, че е спряло да му пука. Каза си, че е редно да се успокои, макар да не се чувстваше на място в такава стая, достойна за господаря му, робовладелеца. Но в съня си имаше красива, макар и опасна жена, която изпълняваше желанията му – какво по-хубаво от това?

И наистина, когато излезе на пазарната улица отвън, видя клетките със змии, които някак си беше пожелал. Освен това около тях сновяха хора, които приличаха на чираци, а не на роби. Не познаваше нито един от тях.

- Кои са те? – попита Карса, осъзнал, че жената-змия стои до него.

- Духове – отвърна му тя, а по усмивката ѝ можеше да отсъди, че му говори истината.

- Но те са толкова... – започна бившият роб, останал без думи.

- Исстинсски? Да. Имам ссилата да ги направя досстатъчно исстинсски.

- Защо толкова държеше да ми осъществиш мечтите? Да хвърлиш толкова труд за мен? – не се сдържа бившият роб.

- За теб? – последва съскане, което май минаваше за смях. – За теб? О, не. Виж, ти печелиш, но печеля и аз. Не мога да съществувам истински, ако не служа на някого. Такава е съдбата ми. Живея, за да изпълнявам прищевките на разни хора, иначе изпадам в летаргия, а, повярвай ми, да си нито жив, нито умрял е... ссс...

- Беше си много истинска змия – промърмори Карса.

- Само така си мислиш. Бях змия, която никой друг не можеше да види и която можеше да говори само в съзнанието ти – черните ѝ очи се впиха в него укорно.

- Аз бях сам! Естествено, че никой нямаше да те види – защити се Карса.

- Не беше сам. Просто не виждаше другите около теб. Малък трик, схващаш ли? – намигна му тя. – Доста странно те гледаха. Май си помислиха, че си врътнал от жегата. Освен това, ако още се чудиш – всичко е истина. И имаш право на още две желания.

- Чакай... пренесла си ме тук, с всичката стока, че даже и с духове, които да ми помагат... пренесла си ме, докато останалите са гледали? Но какво ще си помислят те! – изведнъж се уплаши момъкът. – По-добре да си пожелая нещо още сега! – хрумна му изведнъж. – Може ли останалите роби да работят за мен? Те не са много, господарят ми не беше чак толкова заможен. Това е нашият шанс да бъдем свободни!

- Сссериозно? Ще използваш желанието сси за това?

- Ами, да. Вижда ми се в реда на нещата. Аз не съм лош човек, не искам познатите ми да страдат – с готовност отговори Карса.

- Голям сси... моралист. Не че ми пука. Това си е твоят избор. Добре – тя изглежда не изпита затруднение. Карса отново се замая, изпитвайки онази болка в главата си, почувства се и дезориентиран, но все пак значително по-добре от първия път, когато направо припадна. През това време змията беше подменила всеки един дух с познатите му роби.

- Те също ще ссе грижат за животните. Идеалът ти за ссвобода изпълнен ли е?

- Не одобряваш ли? Не искаш ли да си свободна, да правиш избори... нали и ти си роб, все пак? – предпазливо допълни вече свободният човек. Дали темата не беше твърде деликатна?

Той се загледа в бившите роби, сега облечени като него не в дрипи, а с хубавите дрехи на търговците. Те изглеждаха така, все едно изобщо не бяха забелязали внезапното си преместване и цялата нова обстановка наоколо.

- Какво си им направила? – не можеше да се начуди Карса.

- Подмених им спомените. Те ще ти разкажат по-подробно за какви се смятат. Е, чувстват се свободни, ако не друго – тя изсъска презрително, скръствайки ръце.

- Не се ли радваш за... Тоест, не, разбира се. Но какво ѝ е лошото на свободата? – повдигна вежда той. Наистина скоро щеше да отиде и да разпита всеки един. Всички тук, заедно! Нещата не можеха да бъдат по-страхотни.

- Твоята идея за ссвобода е глупава. Нима не помиссли, глупави човеко? Че госссподарят ти ще те намери, независсимо в коя нова част на града сси? Че ще потърси мисстериозно изчезналите сси роби? Един по-малко – какво толкова? Но вссичките... – започна тя, изричайки всичко с мелодичния си, деликатен шепот, който толкова го дразнеше сега.

- Ти ме остави в същия град! – разпали се Карса. Дявол го взел, тя имаше право...

- Подссъзнателното ти желание беше да останеш в този град. Някога представял ли сси ссе на друго място? Въображението ти сстигало ли е до там, човеко? – попита нежно тя.

Всичко беше прекалено хубаво, за да е истина. Защо все нещо трябваше да се обърква? Имаше една възможност – можеше да използва последното си желание и да накара змията да го пренесе в друг град, за да не се притеснява, че може господарят му да го открие и да стане отново роб. Така нямаше да постави в опасност и хората, които току-що спаси. Но нещо го спря. Ако използваше последното си желание, щеше да изгуби змията. Освен това го беше страх, че тя отново щеше да го преметне, ако не формулира точно искането си. Затова... щеше да я задържи. Докато се успокои, докато не обмисли нещата и не разпита за поне един хубав град, в който можеше да се пренесе заедно с останалите роби, за да започнат на чисто, без да се притесняват.

Според променените им спомени, както разбра по-късно, те бяха група търговци, към която той просто се беше присъединил, за да продават общо стоката си и да се пазят от крадци.

В следващите дни Карса остана в новата къща, наета под наем от него и от останалите търговци, от които беше „част”. Оказа се, че змията им беше дала и познания, освен спомени. Той остана главно, за да се научи как да практикува занаята – разбира се, беше неумел с парите и си нямаше и идея от змии. И от каквото и да било друго. Липсваше му всякаква обща култура и се стараеше да поправи това недоразумение, за да побърза и да развие живота си, наваксвайки за годините робство.

Не проговори на змията. Беше ѝ наистина ядосан, чувстваше се унизен. Но тя въпреки всичко остана с него. Разбира се, единствено заради неизпълненото му желание. Тя не правеше нищо друго, освен да се припича на слънце, пусната на свобода, а останалите бивши роби я приемаха за домашния му любимец, пуснат от клетките.

Въпреки че бързаше, доста пясък натрупа, докато се ориентира в новия си живот. Учеше се бързо и попиваше като суха земя – но всичко си заслужаваше изгубеното време. Най-малкото щеше да отиде в новия град като истински търговец.

Не спираше да се ослушва и за бившия си господар, който всъщност търсеше робите си, но все още нямаше никаква идея къде са се скрили всички.

***

Карса се чувстваше спокоен, защото беше вече по-умел и решителен. Щеше да си уреди живота, само още малко. А веднага след като си го помисли, змията, която се беше свила пред прага, отвори едното си око, сякаш в насмешка. Нека... само още малко и нека изпада в летаргия! Сама си го беше направила.

- Ето тази змия, Джамал, виждаш ли? Прекрасна е – чу се един глас със странен акцент до една от близките клетки. Карса, като доблестен търговец, отиде да види потенциалния клиент.

Клиентът му беше... екзотичен? Беше покрит с накити. Носеше някаква странна дреха, изглеждаше тънка, дълга до земята, с ръкави, които покриваха ръцете и беше червена, украсена с някакви златни мотиви. В едната си ръка имаше дълга, тънка лула, а от нейния дим целият беше обвит в мъгла, която носеше мирис на свежест. Не на нещо определено, или може би Карса не знаеше точно на какво. Имаше черна коса, а когато го погледна, търговецът видя, че клиентът му има златни очи! Наистина – бяха като монети от най-чисто злато, в които все едно грее слънце.

До него пък беше застанал един, слава богу, напълно нормален южняк. Закръгленичък, което значеше, че получава добри пари.

Карса побърза да се вземе в ръце. За пръв път виждаше такъв чудат тип, но какво знаеше един бивш роб? Имаше толкова неща, които още не беше успял да научи. И сигурно щеше да се изложи, ако попита. Затова беше време да обърне внимание на купувача.

- Харесвате змии? Мога да ви предложа още! – с готовност му предложи Карса.

- Ще се радвам... а коя е дамата? Съпругата ви? – докато Карса осъзнае защо го боли глава и за какво говори чудатия тип, той вече се беше поклонил на жената-змия, която се бе озовала до търговеца. Кога? И какъв беше този поклон? Само робите се покланяха. Е, не с такава елегантност и по-скоро се превиваха на две, отколкото се покланяха, или пък падаха на колене, но все пак... После си припомни, че трябва да отговори нещо преди жената-змия.

Само че беше късно.

- Не. Позната – каза жената-змия. – Искате ли да ви покажа останалите змии? Ще се радвам, ако приемете поканата ми. Знам някои интересни неща за тях.

- С голямо удоволствие – отвърна усмихнат онзи, а Карса се почувства излишен.

Жената-змия правеше неуспешни опити да скрие вълнението си. Кършеше ръце, докато подхвърли твърде бързо някакви банални фрази, без да откъсва поглед от чужденеца.

Нямаше си никаква идея какви точно са намеренията на змията, но не можеше да се намеси току-така. Напомни си, че се смятяше за тактичен. Точно така, щом тя искаше, нека развежда онзи из клетките с животни. Може би щеше да го убеди да си купи нещо. А и каквото и да беше намислила, нямаше как да го напусне, преди да е изпълнила третото му желание. Нали всеки, слушал приказки за джинове, знаеше това?

Така че остана спокоен. Е, не съвсем. Всъщност, чувстваше се адски несигурен. Тя беше намислила нещо. Нямаше ей така да се намеси иначе. Но какво? Карса хич не я познаваше. Единственото нещо, които тя вършеше, беше да спи на слънце и нищо друго, а той беше прекалено зает и нямаше никакво желание да я разпитва, за да разбере повече. Хабеше любопитството си за полезни неща. Но, уви, оказа се, че човек никога не знае какво ще му е полезно. Дали не беше по-добре да я повика сега и... не, глупости. Каквото и да ѝ беше хрумнало, щеше да ѝ трябва време да го осъществи. Дотогава можеше да я накара да го пренесе в който град си избере той, а Карса беше разучил доста добре съседните земи.

Всичко това беше единствено сигнал за него да забърза нещата. Онези двамата си говореха доста дълго, разхождайки се между клетките. Карса нямаше как да чуе точно какво, но те се спираха пред доста клетки и търговецът с ужас гледаше как онзи ги отваря с помощта на жената-змия и изважда отровните змии отвътре, които стояха спокойно в ръцете му и само тихо съскаха. От далече се виждаше как жената-змия продължава да се държи странно.

- Ти го развеждаш ли? – използва момента Карса, за да разпита Джамал.

- Ами... да. Тоя, да ти кажа честно, е откачен. Идва от някаква смахната страна, дето била известна в източната част на империята – започна Джамал, мръщейки се. – А това, дето го носи, не му било горещо с него, представяш ли си?! И не спира да ми чади с тая лула. Ама да не си помислиш, че е някакъв хашиш. Не било наркотик, а ароматен тютюн.

- К’во е това? – попита направо Карса, този път съвсем без никаква идея в главата си.

- Ми това, дето го пуши, де, миризливото. Било се отглеждало там и не било отровно. К’ъв е смисълът да го пуши тогава не знам – сви рамене Джамал, докато онези двамата разглеждаха змиите и очевидно си прекарваха чудесно, наслаждавайки се на живота.

- Аха... и колко още ще остава тук? Харесва ли му? – попита отново Карса, без да знае вече каква полза извлича от разговора.

- Знам ли го. Ако ти изкупи всичките змии, сигурно ще е доволен, но май се е навил да разгледа и останалите градове. Фрашкан е с пари, а още не мога да му сбарам кесията, демон с демон – озлоби се Джамал, но после се усмихна бързо, когато онзи ги погледна случайно.

- Е, дано добре ти плаща, за да имаш полза – подхвърли търговецът. Джамал веднага кимна с ентусиазъм, от което Карса установи, че просто си е лаком. - Ей, знаеш ли, ще имаш ли шанс да дойдеш утре? – предпазливо опипа почвата Карса.

- Май да, защо? – онзи го изгледа подозрително и с някакво недоумение.

- Сложно е за обяснение... Виждаш ли, той май много си пада по... – запъна се Карса. В този ужасен миг разбра, че не знае името на жената-змия. Нито веднъж не се поинтересува за него, защото го смяташе за маловажно. Нали тя му трябваше само за да се възползва от нея? Ето обаче, че малко излишна информация всъщност щеше да му бъде от полза. Джамал обаче го разбра.

- Нали не ти е жена? – присви очи южнякът.

- Не ми е. Но нали знаеш... никога не се знае. Красавица си е. Пък и се увлича по богаташи, а аз още не съм толкова заможен. Ще ми се да понатрупам състояние и да я впечатля вбъдеще – включи въображението си Карса, изстрелвайки всичко все едно е чиста и неподправена истина.

- Ааа... – бавно провлачи събеседникът му. Започваше да загрява. – Ама пак не разбирам - какво искаш от мен?

- Поразпитай го после. Какво мисли за нея, например. Дали му е допаднала, за да знам имам ли някакви шансове и как мога да си я върна, ако е много настоятелен – заобяснява далновидно търговецът. – Разбира се, не си длъжен да се бъхтиш по жегата заради мен, но аз не съм някой неблагодарник. Ще те черпя, пък и защо да не ти платя за услугата? Редно си е.

Карса със самодоволство видя, че в очите на Джамал проблесна нужното пламъче. Сега вече се беше подсигурил. Джамал щеше да се върти около господаря си, за да търси удобен момент да го пита, пък кой знае какво можеше да научи? Нещо за онова, което е планирала Змията? Какви неща му е наговорила и с каква цел? Междувременно той щеше да се подготви за пътуване.

- Стоката ви е прекрасна! – каза смахнатият чужденец, който се беше приближил до двамата заговорници заедно със Змията. Карса не можеше да не забележи, че цялото ѝ внимание е погълнато от пътешественика, хранещ такава любов към змиите. – Реших да взема половината. Змиите, имам предвид, разбира се.

Охо. Ако не друго, щеше да го изстиска до дупка с висока цена.

- Много се радвам, че оценявате стоката ми! Вижда се, че сте голям познавач – започна Карса, използвайки търговския си нюх. - Всички до една са толкова опасни, че трудно се улавят, а и са си редки, няма ги в Южния град и трябва да се търсят в далечните околности. Затова и са ми вързани ръцете – нямам избор и не мога да продавам евтино. Как иначе ще си покрия разходите? Надявам се, че ме разбирате. 200 златни монети за всяка?

Онзи слушаше търпеливо и го наблюдаваше внимателно. Несъмнено беше умен, а не лековерен, но Карса знаеше, че той има достатъчно пари, за да не се пазари много. И все пак се учуди, когато чуждунецът не каза нищо и извади от един от ръкавите си (тази дреха не спираше да го учудва!) малка златна кутийка. Очите на Джамал се разшириха от удивление. Как Карса трябваше да разбира този знак? Вътре вероятно имаше диаманти! Онзи му подаде златна кутия, без да казва нищо.

Отваряйки я, Карса затаи дъх. Вътре имаше... някакви много фини частички, като миниатюрни колелца. Беше толкова объркан, че позволи на клиента си да затвори капачето, преди да е разгледал хубаво колелцата.

Младият търговец едва не изпусна предмета, когато от кутията се разнесе мелодия. Красива, весела мелодия на непознати инструменти.

- Какво е това? Какво ми давате? – намръщи се. Къде му бяха диамантите?

- Това е музикална кутия, почитаеми. На изток са изключително скъпи, защото се правят трудно, а и, сам разбирате, не е лесно да се улови мелодия в кутия – спокойно му заобяснява онзи, без капчица срам.

- И мислите да ми платите с това? Ако реша да го продам, никой няма да му знае стойността. Откъде да знам, че в страната ви не продават такива нещица за един медник? – стараеше се да не повдига тон, но отвътре кипеше.

- Вие сте търговец, нали? – нахално се усмихна чужденецът. – Умел при това. Щом не ми вярвате, аз не мога да направя нищо. Но вие сте способен да вземете достатъчно висока цена за това чудо, стига да подходите правилно. Освен това няма съмнение, че златото в нея е истинско.

- Знаеш ли, вземи я – подшушна му Джамал. – Чувал съм за тези. Султанът направил поръчка, за да му докарат такива от изток. Не можеш да си представиш колко пари е дал за тия чудила!

- Така ли?! – в гласа на Карса се прокраднаха доста смесени емоции. Защо този човек реши да измени на нормалните, обикновени монети, за да плати с това нещо, което вероятно превишаваше по стойност и най-високата сума, която беше способен да поиска Карса от този клиент за едни змии, създадени от дух?

- Миссля, че това е чессст. Приеми, Карсса. Имаш вещ, която притежава ссамо ссултанът в този град – намеси се жената-змия. Не можеше да се разчете нищо по изражението ѝ. То изглеждаше все едно се взираш в пясък - сякаш замръзнало във времето.

А може би това беше някакъв повод за чужденеца да впечатли тази подла жена? И да беше, тя нямаше да получи кутията.

- Добре... ще го приема. Съжалявам, че се усъмних така в думите ви. Змиите са ваши – предаде се Карса и взе кутията, която не спираше да пее. – Как да я изключа?

- Просто повдигни капака отново, почитаеми – усмихна се онзи и хвана за ръката жената-змия. Търговецът се напрегна. – Беше ми приятно да се запозная с вас. За съжаление трябва да си тръгвам.

- Ще се радвам да наминете пак! – кратко му отвърна тя и го изпроводи с поглед.

Карса изсумтя и скри кутията в пазвата си, а после се прибра в къщата.

Чак когато седна на леглото си, Карса извади машинката. Капачето, отворено, за да спре музиката, разкриваше вътрешността на кутийката. Той отново се удиви. Толкова фини детайли! Такова златно изящество! Можеше да вземе доста пари за нея. Тя можеше да отиде дори в султанските покои, за да им се радва дебелият владетел... Но всъщност дали си заслужаваше да я продава? Реално не беше загубил нищо от стоката си. Не разбираше от змии, но пък дори да бяха качествени животни за продан, редки и опасни създания, които живееха доста далече от тукашните земи, където рядко се намираха змии, те си оставаха създадени от дух. Джин, който беше променил спомените на колегите му, който беше създал фургоните му и първоначалния му капитал... Тоест, той реално не беше вложил нищо в тези змии, а печелеше нещо безценно, фантастично. Нещо, което имаше само и единствено султанът в този град. А на него направо му го подариха! Какво беше една безполезна стока пред това? Пък и, кой знае – можеше да вземе повече пари за нея в града, където смяташе да се устрои. Той беше близо до границата, все пак. Там вероятно разбираха повече от такива редки стоки.

Той стана и остави кутийката на шкафчето си. Нямаше да я продава. После обаче се замисли... някой от колегите му, които обикновено пазеха фургоните с останалите клетки или се разпиляваха по града, можеше да е бил в къщата и да е чул нещо. Или пък някой можеше да влезе случайно в стаята му и да види кутийката. Щеше да я вземе, защото е златна. После да поразпита тук и там, да разбере за султана... не, не на шкафчето. Той я взе в ръце. Нямаше да я пуска ако трябва цялата нощ. На следващия ден щеше да измисли къде да я скрие.

Безценна, малка кутийка! Пееща кутийка!

***

На следващата сутрин търговецът се събуди, чувствайки неотложността на днешния ден. Имаше толкова много задачи за вършене - първо трябваше да скрие кутийката. После да се изчака Джамал, който със сигурност щеше да дойде с някакви новини. Нямаше да пропусне почерпката току-така. Освен това Карса щеше да подготвя фургоните за тръгване и още преди Змията да е осъществила което и да е от мъглявите си намерения, да ѝ заповяда да изпълни третото му желание.

Изглеждаше толкова лесно, тъй като беше планирано от толкова дълго време.

Когато слезе обаче, разбра, че от цяла сутрин никой от останалите търговци, бившите роби, не е виждал домашния му любимец.

Жената-змия беше изчезнала.

Какво се опитваше да постигне тя? Карса се разхождаше неспокойто из стаята си, побърквайки се от предположения. Беше избягала, за да не изпълни третото му желание. Тя беше споменала, че изпълни ли желанията му, изпада в летаргия, докато не намери нов човек, на когото да служи. Защо не се сети за това по-рано? Правел беше същата грешка и преди. Когато извърши онази глупост с второто си желание – да освободи останалите роби. Заради тази си прищявка, която змията с право беше нарекла „глупава”, сега имаше толкова главоболия. Но вече беше твърде късно, за да поправи миналото.

Когато Джамал пристигнеше, за да си получи парите и да му поднесе информацията, щеше да го накара да го заведе при онзи чужденец. Сигурен беше, че жената-змия бе използвала този богаташ, за се измъкне. Тя със сигурност беше все още в града. Иначе Джамал щеше да му каже, че смахнатият странник заминава утре. Нямаше никаква гаранция, че предположенията му са верни, защото онези двамата бяха имали възможност за какви ли не кроежи вчера. По дяволите! Все още имаше шанс. Ако трябва, щеше да тръгне след нея и да я намери, независимо къде се намира. И тогава щеше да си пожелае нещо друго. Имаше доста време да помисли какво точно щеше да е то.

Докато чакаше Джамал, Карса подготви фургоните и скри кутийката на сигурно място в един джоб.

А по обед Джамал дойде. Карса изслуша историята му, прикривайки гнева си, докато го хранеше и поеше. Разказът беше нещо стандартно, простовато, а не засукано. Изглеждаше толкова достоверно. Онзи странен пушач бил харесал неговата жена-змия, затова явно ѝ беше наговорил куп мили думи, спечелил я и на сутринта тя била вече при него. Разполагала се из наетата му къща все едно била живяла там винаги. Заповядвала на прислужниците и подмятала любезности пред чужденеца. А когато Джамал излязъл, тя се подготвяла за следобеден сън.

Чудесно. Беше още там. Карса не си губи времето повече. Плати на южняка колкото му поиска, без да се пазари, и с негова помощ направо тръгна към дома на чужденеца. Разбира се, под предлог, че отива да се бори за обичта на любимата си. Не че на Джамал му пукаше дали Карса си е изиграл добре ролята. Възможно беше да се е усетил, че тук има нещо гнило, но какво от това? Нали получаваше пари?

***

Къщата на чужденеца беше напълно нормална. Луксозна, но нищо по-екстравагантно. Толкова типична за богаташкия квартал, че никой не се усъмни в поредния прислужник, влизащ в къщата, за да служи на наемателя ѝ.

Жената-змия, както Карса разбра, се беше уредила с лична стая, където си почивала. Джамал го остави точно пред вратата, любопитствайки дали търговецът има намерение да се бие с чужденеца. Цялата лъжа беше толкова банална, че Карса реши да я изиграе докрай. Направи се на доблестен и излъга, че първо иска да поговори с любимата си. Джамал го изслуша и се махна бързо.

Така вече търговецът можеше спокойно да се промъкне в стаята. Луксът продължаваше и тук, а на копринените чаршафи лежеше свита на кълбо змия.

Карса осъзна, че питонът го гледа, едва когато се приближи.

- Извади късмет – започна Карса, овладял гласа си. – Мислех си да си пожелая нещо много лошо, но поне си имала благоразумието да не избягаш далеч. Знаеш защо съм тук, нали?

Змията се сгърчи за момент, причинявайки му главоболие, и вече пред него стоеше така познатата руса жена.

- Бързо дойде, Карса – каза му тя без никаква емоция в гласа, противно на очакванията му. Е, какво пък? Не го вълнуваха чувствата на когото и да било.

- Време е да приключваме, какво ще кажеш? – подметна той, а след като не получи отговор, подкара направо. – Искам от теб да пренесеш мен, стоката ми, колегите ми и тяхната стока, парите ми и техните пари, и вещите ни, без да променяш моите и техните спомени. Те трябва да си останат същите от последната им промяна. Ще ни пренесеш в Атлас, град на западната граница на империята ни. Когато ни пренесеш, ще ни оставиш на около 1 километър от портите на града, където не трябва да има други хора. Освен това трябва да сме невредими.

Карса изговори всичко бавно, от страх да не пропусне нещо. Всичко трябваше да е точно, за да не можеше да се тълкува грешно или по прищявка на змията, както беше станало първия път, когато той си пожела нещо.

Питонът не му отговори нищо. Карса обаче разбра кога е започнала да изпълнява желанието му, защото му се зави свят. Главоболието беше ужасно.

И все пак той щеше да отиде на място, достатъчно далече от този град.

***

Когато се намери легнал върху една висока пясъчна дюна, разбра, че змията не е с него. Е, тя беше изпълнила желанията му. Всичко си беше на мястото – хората му, фургоните и стоката му. Желанието му беше изпълнено с абсолютна точност, дори градът се виждаше от дюната, на която се беше събудил.

Изведнъж Карса започна да се смее. Весел, непринуден смях на човек, освободил се от всичките си тревоги. Хората му още спяха, затова се постара да е по-тих, за да се наслади на момента. Вярно, беше изпуснал една златна възможност, но мисълта да остане повече с тази противна змия и да зависи от нея, да се осланя на нея си беше една глезотия, която би могъл да пропусне без много съжаление. Сега вече беше напълно самостоятелен, щеше да се справя сам и нищо не можеше да му попречи, нищо не го заплашваше. Щеше сам да ръководи живота си. Нощем щеше да спи спокойно, без да се чуди дали през нощта нямаше да го захапят отровни зъби. Така и не разбра дали питонът е способен на такова нещо – да убие господаря си - но кой знаеше? Кой можеше да му даде гаранция?

- Може би аз? – отговори му някой зад него.

Карса се обърна бавно. В подножието на дюната стоеше чужденецът. С лулата в едната си ръка, която го обвиваше в облак мъгла, с накитите си, с онези свои златни очи, които се взираха в него, очаквайки реакцията му. Същият чужденец от пазара вчера, който сега държеше отново същата музикалната кутия.

В първия момент единственото нещо, което се сети да направи Карса, беше да опипа онзи „сигурен” джоб, където беше сложил кутията сутринта. Разбира се, джобът беше празен.

- Как? – немощно попита Карса. Мозъкът му още не можеше да се съвземе, за да заработи както трябва. – Какво искаш от мен? Използвал си жената-змия, за да дойдеш тук за мен? Защо?

- Зададе ми четири въпроса. На кой искаш да отговоря първо? – засмя се чужденецът. – Добре, започвам от първия.

После, само след един миг, чужденецът се оказа на върха на дюната и ритна търговеца. Карса нямаше никакъв друг избор, освен да се претърколи надолу.

- Ето така. Става бързо, нали? – съвсем спокойно продължи онзи. – Вторият въпрос е интересен, но ще го оставя засега. Подразбира се вече, че не използвах жената, нали? Нея вече я няма така или наче. Освободих я. Виждаш ли, всеки дух мечтае да срещне такива като мен. Ние освобождаваме джиновете от бремето им да служат на другите, избавяме ги от летаргията, в която са способни само да сънуват, спомняйки си миналото. Те са достатъчно измъчени да живеят по този начин хилядолетие след хилядолетие. Но ако срещнат такъв като мен и аз пожелая да ги освободя, мога да премахна вечния им живот.

- Убил си я? – промълви Карса, лежейки в пясъка, без да се помръдва.

- Не. Тя е жива. Припича се на слънце в една от клетките ми. Но понякога просто живеем без да осъзнаваме, че го правим, нали? Ти, мисля си, го знаеш много добре? Знаеш какво е чувството? Да си роб, който няма никакъв избор, който има толкова време да остане насаме с мислите си, че вече няма върху какво да разсъждава и просто ги изключва от съзнанието си? Е, изборът никога не се пада на робите. Джинът например често си мисли, че има избор, но истинският избор се пада на мен. Ако аз намеря полза от някой дух, бих могъл лесно да премахна безсмъртието му и да реша как да го използвам, за да ми бъде полезен – чужденецът се усмихна и започна да слиза бавно към Карса, все така държейки лулата и музикалната кутия. – Струва ми се, че имаше и четвърти въпрос, но аз пропуснах втория.

След това той млъкна и измина пътя си до търговеца в тишина, след което спря пред неподвижното тяло в краката си. Свежият дим се докосна до изпотеното лице на търговеца.

- Четвъртият въпрос беше „Защо?”, другият „Какво искаш от мен?”. Мисля да отговоря и на двата едновременно – той приклекна, снишавайки се по-близо до Карса. – Освен че освобождаваме духове, ние сме способни и да ги създаваме. Е, много силна дума, признавам си. Но теб май не те интересуват подробностите. Мисля, че ще имам полза от теб. Чрез ето това – музикалката кутия се доближи до лицето на бившия роб, – бързо ще те превърна в джин. След няколко хилядолетия може да си спомня за теб и да те намеря. Да видя какво се е получило за толкова време робуване. Как ще мислиш, как ще действаш. Не спира да ми е интересно в какво се превръщат духовете, има толкова вариации! А до тогава може да се появи някой друг като мен, който да реши да те освободи. Юмейра, жената-змия, както я наричаше ти, извади късмет. Беше сравнително млада, но вече отегчена и изпълнена със страх, а музикалната кутия я беше превърнала в змия, а аз обожавам змиите. Затова я освободих. Интересно ми е какво ще направи музиката от теб, Карса. Каква ще е твоята песен? Юмейра успя да извади най-лошата ти страна наяве, а ти дори не ѝ се противопостави. Никаква борбеност, наистина. Не се ли сети, че ти влияе по някакъв начин? Не го ли усети?

Карса успя само да простене. Имаше ли смисъл да бяга? Нямаше как, нямаше къде. А едно шесто чувство му подсказваше, че останалите търговци няма да се събудят, за да спрат тази откачалка.

- Винаги ме изумява как джиновете влияят на съзнанието на хората, а те, хората, дори не си дават сметка за това. Нямам търпение да видя как ще повлияеш ти на нечие съзнание, Карса. Юмейра беше обсебена от вътрешните си страхове и може би затова я откри ти. Доста си приличате. Което ми подсказва, че може би ти ще се събудиш за още една уплашена душа. Преди да те превърна в дух обаче, мисля да ти дам две напътствия – каза бодро онзи, все едно му говореше за прекрасни неща. – Ще познаеш тези като мен, когато някой заговори в съзнанието ти. Чувството ти е познато. А и много обичаме да пушим ароматен тютюн. Освен когато се събудиш, когато намериш човек, на когото можеш да повлияеш, черпи сила от съзнанието му, храни се, колкото можеш повече, за да издържиш по-леко летаргията, която ти предстои. Но не прекалявай. Нещастният човек не бива да е твърде изтощен. Ще го усвоиш с времето, но убиеш ли господаря си... не искаш да знаеш какво ще стане с теб. Май много се разпрострях. Чакай и мечтай, Карса. Омайвай със собствената си музика. Реди думите на песента, която ще е твоят живот от сега нататък. Опитай се да живееш, интересно ми е как ще се справиш с този начин на съществуване.

После музикалната кутия започна да пее. Музиката го обгърна, карайки го постепенно да изгубва съзнание.

- Кой си ти... – започна да изрича той, докато клепачите му натежаваха.

- Твърде дълго ще е обяснението за толкова кратко време. Питай ме пак следващия път – златните очи проблеснаха със слънчевия си блясък, а после мракът погълна Карса.

***

Музика и спомени - картини на пейзажи, на хора и животни. Мелодии на страх и болка, на ужас и стаена омраза. Строфи на очакване, куплети, изпълнени с бъдеще. Стих за свобода и отново дисонанс от спомени.

В дебрите на ужаса – в дълбокия кладенец на съжалението, той все още беше там. Скрит в своята черупка, трупаше страх след страх.

Минаха безброй акорди от песни, четиристишия от ноти, а после...

После той разбра, че няма друг избор.

- Неджи... – промълви замаяно, усещайки името. Можеше да го опита на вкус, да го огледа отвсякъде, да го чуе, изричайки го с правилния тон, с точната мелодия.

После се събуди.

Намираше се на стената на висока сграда. От тук се виждаха пясъците и дюните на пустинята и зидарията на непознат град. Но това не бяха важни неща.

- Неджи... – изрече отново, този път по-силно и уверено. – Погледни насам.

После той самият видя момчето. Беше хлапак, някъде на 15 години. Беше разлял вода на пода на балкона и допреди малко миеше усърдно. Сега просто стоеше и го гледаше.

Карса се поддаде на повика на интуицията си. Пресегна се и извлече енергия от съзнанието на момчето, карайки го да повярва по-силно в неговото съществуване.

Вече имаше силата да се преобрази, а когато го направи, първото нещо, което видя от новата височина и променения ъгъл, беше кофата с вода.

Имаше израстъци на главата си, на ръцете и по краката си, които толкова приличаха... Той толкова приличаше на скарабей. Беше грозен, невероятно уродлив. А кофата с вода показваше трепкащото му изображение.

- Неджи... – отново изрече той, този път решително.

Той беше получил шанса да живее истински и трябваше да го използва. Беше съществувал достатъчно време без да осъзнава, че го прави. Затова трябваше да използва този човек. Щеше да се храни от него. Докато имаше време, щеше да се наслаждава на света. Докато още нямаше желание да се самоубие, докато все още не искаше да посрещне смъртта си с възхищение и усмивки, все едно е избавител и спасител. Докато все още не искаше да бъде „освободен”, щеше да използва жертвата си възможно най-дълго.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!