Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Няма да го прочетете в никоя книга, но всъщност заклинанието за телепортиране е ужасно опасно. Затова и всеки магьосник с поне мъничко акъл в главата предпочита да пътува пеша или в най-лошия случай – с обществен транспорт, пренебрегвайки професионалната гордост на гилдията за сметка на топлото усещане от това всичките му крайници да са в един и съща географска ширина.
Причината тази иначе толкова простичка магия да е толкова опасна се дължи на едно нещо, наречено пространствено изкривяване. Какво точно го поражда си е пълна мистерия, въпреки че за него са изписани стотици книги при това от хора, които също си нямат грам понятие за причината (но както знаем, това никога не е била сред причините, които могат да откажат някой кретен да напише книга). Все пак след хиляди опити, обикновено приключили с тъжно мокро петно или много ситен дъждец от неясни телесни части, се стига до извода, че е налице прогресия на квадрат. Иначе казано, ако се телепортиращ на метър от първоначалната си позиция, всичко ще си бъде тип–топ. Ако разстоянието е два метра, изкривяването ще е с коефициент четири, при три метра – девет и така нататък. И тъй като никой сравнително нормален човек (а средностатистическият магьосник до известна степен покрива тази категория... добре де, поне частта с „човек“) няма да си направи труда да се телепортира на няколко метра, в крайна сметка говорим за пространствено изкривяване от порядъка на милиони. А това, за хората, незапознати с простичките закони на магьосничеството (в тази категория влизат и доволно количество магьосници... въпросната форма на живот е отдавна известна с твърдото си убеждение, че теорията е за идиоти, а практиката – за майстори), е нещо много... много... ама много лошо.
Иначе казано, една мъничка грешчица, породена например от прекалено бързото правене на магията и нервността на магьосника като от приближаващата с всяка секунда сигурна смърт да речем, или пък обстоятелство, че магията се извършва не съвсем по правилата, и в общи линии нещата могат да станат доста гадни.
Блесна светлина... и твърдата непоклатима земя се стрелна срещу Лазар и Григор, за да ги посрещне в изненадващо меката си и гостоприемна прегръдка. Няколко дълги мига се чуваха тихи стонове, издавани по-скоро превантивно и по навик, отколкото от реално нараняване.
– Григоре?
– Ох... какво?
– Всичко ли ти е на мястото си?
– Ми май да... чакай... два крака, две ръце, глава... да, тука е. При тебе?
– Май и при мен е така. Странно, мислех си, че шансът ни да умрем е петдесет на петдесет.... Григоре... Григоре... чуваш ли ме?
– Мда.
– Тогава що не ми отговаряш?
– Щото шансът ни да умрем май леко се е увеличил. Съъъвсем леко.
– Защо... – започна Лазар учудено, но в този миг видя кръга от копия и ятагани, стегнал се изведнъж около тях. – О, ясно.
Няколко дълги секунди Лазар плъзгаше поглед по стената от тела, загърнати в роби с пясъчен цвят. На главите си носеха чалми и в общи линии единственият знак, че под всичките тия чаршафи все пак има човешко същество, а не още чаршафи, бяха чифтът присвити очи. Помисли си, че очите им са присвити заради специфичния пустинен климат, който изобилстваше в Юга, но подозренията му бързо се разсеяха. Причината бе простичкият факт, че се канят ей сега да заколят двамата натрапници, тръснали им се неизвестно откъде.
Лазар побутна с лакът Григор, който стоеше до него без да смее да шавне. – Абе тия що ни зяпат така свирепо? Какво толкоз сме им направили?
– Ами не съм съвсем сигурен. Дай да питаме тоя дебелак, върху който паднахме. Може той да ни светне.
Някъде изпод тях се чу глух измъчен стон. Лазар лекичко опипа с крак земята под себе си. Тя се оказа смущаващо мека, топла... и обвита в богата извезана дреха. Нов стон разсея подозренията му. Не, Григор не бе получил халюцинация, породена от телепортирането или наточената стомана. Наистина се бяха тръснали върху някого и май този някого бе наистина, ама наистина погрешния „някого”.
– Какво ще кажеш да станем от тоя тип? – предложи Лазар.
– Няма да е зле. В замяна на това може и да не ни убият веднага.
Двамата се поразшаваха относително внимателно, но когато си обут с тежки туристически ботуши, които бяха обувния еквивалент на джиповете 4 по 4, бе съвсем в реда на нещата да нанесат някои дребнички поражения особено когато с тях се тъпче по нечия податлива плът. Серията кратички, но пък болезнени стона бяха последвани от също толкова кратък, но за сметка на това доста гневен крясък. В следващия миг остриетата, насочени към разнообразни телесни части на Лазар и Григор, се отдръпнаха.
Некромантът въздъхна.
– Брей, хубаво е, че излязоха...
В следващия миг се оказаха проснати на пода, започнаха да им връзват ръцете на гърба докато нечий не чак толкова сръчен, но за сметка на това ужасно голям и тежък крак им бе стъпил на главите.
– ... разбрани хора... – довърши по инерция Лазар.
Неколцина мъже в пясъчни роби се струпаха около онази част от пода, върху която се бяха стоварили двамата. Подът изведнъж взе, че се разшава, гарнирайки въпросното шаване с думички на непознат език, но за сметка на това изречени с онази международна интонация, навеждащи на мисълта, че не са за ушите на малки деца и благопристойни дами. След няколко секунди с помощта на обединените усилия на мъжете една значителна част от пода се изправи на крака. Оказа се, че това е ужасно дебел мъж, който дори прав заемаше голяма част от пространството наоколо, което пък се оказа вътрешността на някаква шатра. Дебелакът завъртя очи към проснатите на земята натрапници. Украсената му със скъпоценни камъни чалма бе посмачкана тук-там, навявайки асоциация за щъркелово гнездо, робата – също с пясъчен цвят, явно универсален тук – пък изглеждаше сякаш бе центрофугирана в торнадо.
– Ей, пичове – подвикна Лазар или поне се опита да подвикне, заради ботуша, притиснал лицето му. – Това е недоразумение. Стана напълно случайно.
– Господарю – измърмори глухо Григор, чиито речеви способности също бяха смутени от нечий ботуш, – не мисля, че на тия юнаци им пука особено.
Дебелакът изгледа двамата смутители на иначе кротичкото му съществуване и избълва нещо на родния си език. Двата ботуша, които притискаха лицата на Григор и Лазар към пода, се отдръпнаха и след миг няколко чифта ръце изправиха собствениците на въпросните телесни части на крака. Некромантът размърда челюст, поизтръпнала неприятно след краткия престои на ботуш 45-ти номер върху нея.
– Брей – обади се той, – наистина се оказаха разбрани хора.
– Лазаре?
– Какво?
– А случайно забеляза ли, че не ни развързаха?
– Подробности.
В този миг дебелакът избълва порой от думи, два зловещо извити ножа се появиха сякаш от нищото и притиснаха гърлата им. Лазар и Григор замръзнаха. Ножовете бяха доста простички на вид, с поочукани остриета и изтъркани дръжки, говорещи за неприятно честа употреба, а ръцете, които ги стискаха, пък не трепкаха дори с милиметър, нещо, навеждащо на мисълта, че собствениците им не за пръв път притискат разни режещи инструменти към нечии телесни части.
– Лазаре? – обади се Григор с половин уста.
– К-к-какво?
– И това ли е подробност?
– Не се хващай и ти за думата! Дори аз греша понякога.
В този миг шишкото, който досега безуспешно се бе опитвал да придаде малко по-благороден вид на тюрбана си, призна поражението си и отново впери малките си очички в двамата натрапници. Пламъчета, които горяха в тях, веднага наведоха Лазар и Григор на мисълта, че ножовете са най-малкият им проблем.
– Григоре? – прошепна Лазар, който не смееше да говори по-високо, имайки предвид колко близо до гърлото му беше неприятно острият нож.
– Какво?
– Май го загазихме!
– Без майтап?
Дебелакът махна с ръка и ножовете изведнъж изчезнаха от гърлата им. Лазар и Григор си поеха дъх с предпазливостта на зайци, чули подозрително щракане на предпазител от близкия храст.
– Григоре….
– Кажи пак, че са разбрани хора, и те убивам!
Лазар отвори уста, но точно в този миг дебелакът пристъпи към тях и той благоразумно замълча, не толкова заради внушителната му осанка (която имаше направо географски аспекти), а заради дузината въоръжени до зъби мъже, които вървяха редом с него.
– Това са аджари – прошепна Григор.
– Какво?
– Аджари – повтори Григор. – Живеят в Южната пустиня, дето я наричат Баш пустинята, от хилядолетия. Ако може да се вярва на слухове, са наследници на онези народи, които са обитавали тези земи още от времето, когато тя е била джунгла.
– Не ми изглеждат много гостоприемни.
– Абе ако поживееш три-четири хилядолетия в тия скапани пясъци и на тебе ще ти стане криво и ще гледаш да си го изкараш на първия срещнат, дето е благословен от бога да се къпе повече от веднъж годишно.
– Ще ни убият ли?
– Потърпи малко и ще разберем.
– Много стимулиращо, няма...
– Шшшшшт...
Шишкото застане пред тях... или поне се опита. Заради естеството на телесните му характеристики до Лазар и Григор застана шкембето му, а останалото се мержелееше някъде в далечината. Дебелакът ги огледа бавно от горе до долу (е, не успя съвсем „до долу”, защото телесните му изпъкналости хвърляха чувствително откъм мащаби затъмнение) и на лицето му се разля онова изражение, което говореше или че има стомашни проблеми, или че се кани да им отреже главите. По обясними причини Лазар и Григор се надяваха да е първото.
Шишкото завъртя глава към една от купчината оръжия, които го придружаваха и под която май се намираше един от охранителите му. Избълва нещо и мъжът послушно вдигна жезъла на Лазар, захвърлен на килима. Огледа почти двуметровата тояга, черна като най-тъмната нощ, и след като не откри нищо заплашително в нея, я подаде на шишкото. Дебелакът огледа жезъла от край до края и се намуси още повече. Небрежно я метна на купчинка възглавнички в ъгъла. Григор с мъка сдържа напора на неистовото желание да се метне на пода, прикрил главата си ръце. Имаше ужасно много начини да се отнесеш кретенски към магически жезъл на черен магьосник, какъвто поне на теория би трябвало да бъде Лазар, но най-кретенският несъмнено бе да го подхвърляш насам-натам. Черната магия, полепнала по иначе обикновената тояга, при това с такава концентрация, че бе придобила чисто физически характеристика като цвят и обем, по принцип си беше доста стабилна... освен ако наистина не я хвърляш насам-натам.
Шишкото отново благоволи да насочи вниманието си към пленниците. Гледа ги втренчено няколко дълги мига явно чудейки се какви са на вкус и накрая пак избълва нещо на родния си език. Оня тип с оръжията кимна отсечено.
– Това май беше нещо за нас, нали? – прошепна Лазар.
– Май да.
– И какво трябваше да бъде?
– Защо питаш мен?
– Нали теб те биваше по езиците!
– Да, и?
– Ами превеждай, де!
Григор се позамисли няколко дълги мига.
– Ами май каза нещо или за лимонов пай, или за камили.
Шишкото завъртя поглед към Григор. Слугата му се ухили чаровно с онова изражение, което казваше „не ме изяждай, не съм вкусен”. Стомашното неразположение на шкембестия субект като че ли се засили. Избълва пак порой от думи, които звучаха така сякаш германец се опитва да говори на китайски с уста, пълна с кисело мляко.
– Григоре?
– Ми... това беше или нещо за някакъв лабиринт, или за девствена магарица.
– Какво???
– Аджарският е труден език, господарю! Половината смисъл е в интонация и четвърт в жестовете. Мога да ти кажа например, че тукашната дума за крава може да се преведе по четиридесет и седем начина в зависимост от контекста, тона и ръкомаханията, като значението варира от плодовита жена до медната капса на камилски самар.
– Я не се оправдавай – озъби се Лазар.
– Абе ти що...
В този момент шишкото махна величествено с ръка. Няколко комплекта ужасяващо мускулести крайници подхванаха Лазар и Григор и ги извлякоха от шатрата. Слънцето ги блъсна като чук, карайки ги да замижат, докато пред очите им не спряха да танцуват петна светлина. Горещината ги лъхна и дрехите им веднага залепнаха за телата от потта.
Лазар изохка, когато една солена капка влезе в окото му. След миг обаче ги лъхна и ветрец, който им се стори повече от прохладен. Намираха се в оазис. Тук-там синееха няколко езерца, около които се тълпяха жени с делви и ведра. Една попроскубана камила въртеше колело, което пълнеше с вода вадички, нищещи се покрай зеленчукови и овощни градини. Зеленееха се горички от фурми, бадеми и смокини, около които се трудеха облечени в роби аджари. Наоколо търчаха малки деца, някои от които голички. От мъничко езерце, където две възрастни аджарки къпеха няколко деца се носеха писъци и плач. Наоколо патрулираха тежко въоръжени мъже с лица, скрити зад куфии. В ръце стискаха копия, а на поясите, с които бяха запасани робите им, висяха ятагани и извити ножове. Тъмните им очи шареха наоколо в търсене на заплаха, а ръцете им не се отделяха от оръжията. Пред един въоръжен мъж притича голичко момиченце. Стражът го заобиколи сякаш беше някаква естествена част от пейзажа, а погледът му продължи да шари наоколо.
Ветрец продължи да роши косите на Лазар и Григор, носейки със себе си приятен хлад и сладкия аромат на зеленина и узрели фурми.
– Брей, хубаво местенце – отбеляза Лазар.
– Радвай му се, докато можеш – обади се Григор мрачно, – защото го виждаш за последен път – той кимна към оседланите камили, които търпеливо чакаха с типичните за вида флегматични изражения.
Едно от животните впери поглед в Лазар без да спира да преживя нещо жвакащо, което караше зеленикави лиги да се точат по земята. Камилата сви муцуна сякаш отвратена от видяното и демонстративно се изплю. Лазар се опита да опази честта си като ѝ се изплези, но камилата май беше особено впечатлена.
– Май ще ходим на разходка – каза той.
– Сигурно да търсим девствената магарица.
– Мислиш ли?
– Абе ти що...
Мъжете ги метнаха на две камили, завързаха ги за седлата и яхнаха останалите. Неколцина аджари любопитно извиха глави към тях, но бързо изгубиха интерес и се върнаха към работата. Едно голичко момченце, изскочи с плясък от близкото езерце и хвърли към Григор шепа кал. Вместо пленника обаче улучи камилата, която отвърна на удара с удар и оплю детето с лигава храчка. Момченцето писна ужасено и от ситуацията се възползва една от възрастните жени. Тя го сграбчи през коремчето и с опитно движение го метна обратно във водата. Останалите деца се разпищяха и езерцето кипна.
Стражите като че ли не забелязаха нищо от това. Каменни изражения бяха замръзнали на мургавите им лица, а в тъмните им очи нямаше никакво чувство.
Григор безуспешно се опита да се размърда на седлото, но въжетата го държаха твърде здраво. Не успя да помръдне нито един мускул надолу от шията си.
– Лазаре?
– Какво? – обади се въпросният, който се намираше в сходно положение на духа и тялото.
– Май сме го загазили.
– Григоре, неприятно ми е да го призная, но и аз имам същите подозрения.
В този миг един от аджарите – същият онзи тип, който едва се виждаше под купчината оръжия – сръга камилата си с пети и кресна:
– Хат-хат-хат.
Сякаш чакала само това камилата се разшава и размаха дългите си кокалести крака по начин, който навеждаше на мисълта, че си няма представа как всъщност се работи с тях. После закрачи през оазиса с онази ленивост, която подсказваше, че цялото време на света е пред нея и просто няма закъде да бърза. Ездачът ѝ – вероятно свикнал – дори не се опита да халоса животното с тънката тояга, закачена за седлото явно с чисто естетическа цел.
Останалите ездачи също сръчкаха своите камили и с цената на няколко недоволни рева и две зелени храчки (и двете не улучиха целта си – ездачите им бяха от стари камили камилчета и знаеха как да се вардят. Е, втората плюнка, имаща консистенцията на нещо, произведено в лаборатория на Саддам Хюсеин – Аллах да даде мир на грешната му диктаторска душа – взе свидна случайна жертва – шарена птичка, избрала наистина лош момент да се пошматка из оазиса) поеха след водача. Двете камили, с които Лазар и Григор се оказаха свързани във всички възможно аспекти на израза, им трябваха малко повече време, докато схванат какво се очаква от тях, но накрая в напечените от слънцето им мозъци прескочиха съответните искрички. Животните синхронно нададоха рев, изразявайки недоволството си от факта, че ги карат да бачкат в такова топло време, и поеха след стадото.
– Григоре – обади се Лазар, докато се люшкаше на седлото си, с опит да хване ритъма на походката на животното.
– Какво? – отвърна Григор, докато се люшкаше на своето, благодарен за въжетата, защото на света нямаше друга сила, която да го задържи върху гърба на животно, което едва насочваше краката си в една посока.
И тогава Лазар зададе онзи въпрос, който тормозеше всеки обитател на пустинята през последните има-няма три-четири хиляди години:
– Абе тая миризма от мене ли идва или от камилата?
– Да се надяваме, че е от камилата, щото ако не е, на света няма лекар, който да ни оправи.
Лазар сбърчи нос. В носа му упорито нахлуваше миризма, която трудно можеше да назове. „Камилска”, може би, беше най-подходящата, въпреки че и „ужасяваща”, „нечовешка”, „противоестествена” и „забранена от Хагската конвенция” също ставаха. Лазар си бе имал вземане-даване с Пъклото от сума години, но дори демоните имаха достатъчно самоуважение (дори онези, които можеха да ти изсмучат вътрешностите през ушите), за да поддържат личната си хигиена на ниво.
– Моята вони като онова зомби, когато го забравихме навън през юли за цяла седмица.
Григор сбърчи лице и тръсна глава в опит да прогони миризмите, които се опитваха да нахлуят директно в мозъка му без дори да се опитат да уважат носа. Съпротивата му обаче бе обречена на неуспех.
– Ти зарежи камилата... о, господи, какво е яло това животно... взеха ти жезъла. Без него сме го загазили наистина яко.
Лазар се ухили.
– Не го мисли моя жезъл. Дето се казва е на едно щракане с пръсти разстояние.
– Хубаво е, че си толкова положително настроен.
– Че има ли смисъл да се депресирам?
Григор плъзна поглед към дузината въоръжени до ченетата на бабите си мъже, които ги заобикаляха плътно, пресичайки от корен дори най-малката им надежда, че могат да се измъкнат. С едната си ръка стискаха юздите, а другите лежаха кротко върху дръжките на ятаганите и ножовете им при това с онази привидна небрежност, която говореше, че ей сега могат да ги измъкнат и да удавят в кръв де що има наоколо.
– Абе аз виждам няколко, ама щом си рекъл...
– Затова си трай и просто остави на нещата да се случат. Имам нещо на ум.
– Не може ли сега да...
– Я се огледай.
Григор плъзна поглед наоколо. Малката група лениво се носеше през оазиса, из който щъкаха аджари от всякакви възраст, пол и степен на заплаха. Натрапчиво впечатление правеха войните, които по брой като че ли не отстъпваха на жените, децата и старците взети заедно. Изглежда бе въпрос на чест всеки мъж, навършил възраст да си пусне мустак, да мъкне със себе си остра стомана, достатъчна за приличен преврат в някоя карибска държавица. Всичко това вървеше ръка за ръка и с плашеща физиономия и онази напрегнатост, казваща на всеки наблюдател, че приносителят на упоменатата остра стомана е готов всеки миг да я вкара в употреба срещу всичко, което дори мъничко прилича на заплаха.
– О, ясно.
– Затова – каза Лазар от своята камила, – си трай и просто чакай. Дето се казва, късметът е птичка, която каца на рамото на търпеливите.
Григор хвърли бърз поглед към спътниците си, които ги бяха обградили в плътен пръстен от тела, оръжия и зловонни камили.
– Дано тая птичка да си пада куражлия – отбеляза той замислено.
Лазар не си направи труда да отговори. Просто впери поглед в пейзажа с онова изражение на безкрайно любопитство, типично за всеки турист, попаднал в страна, в която хората ядат неща, обикновено изтребвани в родината му с мухозол. Григор нямаше кой знае какъв избор освен да последва светлия му пример.
Оазисът се нижеше лениво около тях. Песъчливата почва – но все пак почва – скърцаше под краката на камилите. Тук-там се издигаха мънички градчета от избелели от пустинното слънце шатра. Някои бяха с размерите на килер, а други – на палат. Имаше обаче и руини, чиято възраст не подлежеше на установяване. Къщи от кирпич, вкаменен от вековете и слънцето, се издигаха между горичките от палми, фурми и смокини. Някои изглеждаха така сякаш са били построени вчера, а от други бяха оцелели само по някоя стена. По-здравите си имаха и обитатели. Изглежда аджарите бяха усвоили максимално всеки ресурс, който пустинята им бе позволила да задържат.
Самата пустиня се появи внезапно. Дърветата, зеленината, шатрите, приятният хлад и сладкия аромат на узрели фурми и смокини изчезнаха сякаш никога не бяха съществували. Адската пустинна жега връхлетя Григор и Лазар като икономическа криза Гърция, впивайки зъби в голата кожа на лицата и ръцете им. Дюните се разляха чак до хоризонта. Небето беше искрящо синьо, без нито едно облаче на него, а слънцето бе залепнало за същата тази синева и пръскаше изгаряща жега. Въздухът потрепваше от горещината, карайки дюните да се извиват като живи и изпълвайки гънките между тях с измамни езера.
– О, Господи – измърмори Лазар, плъзгайки поглед до оранжевия-жълт безкрай.
– За пръв път и аз да се съглася с теб – отвърна Григор, взирайки се в пейзажа, който можеше да докара до сълзи на съчувствие и коренен жител на Чад. – А като се замислиш за туристически брошурки, дето показват красиви дюнички и засмени местни жители. Посетете Юга, а? Всички забравят за спомената жегата, скорпионите, змиите и хората, дето искат да ти видят сметката, щото си им стъпвал по пясъка.
Григор рееше поглед наоколо, опитвайки се безуспешно да избърше потта от лицето си в рамото. Въжетата обаче бяха твърде стегнати и едрите капки продължаваха да капят от брадичката му.
– Впрочем за бягството не ти ли трябва място, на което да избягаш?
– По принцип – да.
Григор се заозърта наоколо в търсене на нещо, което да разнообрази пейзажа. Дюните обаче продължаваха да се нижат все така упорито километър след километър сякаш до самия край на света. На около стотина метра вляво над жълто-оранжевите пясъци като древни, изгорени от слънцето кости стърчаха няколко каменни отломъка, но под сянката им не можеше да се приюти нищо по-голямо от скорпион.
– Ба си! – обобщи накрая Григор.
– Съгласен – съгласи се и съгласният Лазар.
Григор се опита да извие глава назад към оазиса, който бавно, но упорито се стопяваше в далечината. Приличаше на зелена кръпка върху безкрайните пясъци.
– Само гледай да не изпуснем момента, че имам чувството, че тези юнаци не ни водят в близката кръчмичка на по кебапче и биричка.
– Абе ще поживеем ще видим.
Григор огледа плътния кордон от въоръжени мъже.
– О, искрено се надявам.
Камилите продължаваха да крачат лениво през пустинята с онази мудност, която подсказваше, че не бързат за никъде, а пък хуманоидите накачулили се на гърбовете им нямат кой знае какъв избор, затуй да си траят и да се наслаждават на гледката.
Колкото до самата гледка, тя не се промени ни на йота. Единствено оазисът се стопи в далечината, оставяйки само морето от безбрежните пясъци, от които тук-там стърчеше по някое островче от скали. Пустинята изглеждаше напълно мъртва, но от време на време се виждаше, че това е измамно. За кратко се наложи да спрат докато една змия не по-дълга от два метра и тъничка, колкото детско пръстче, и кафеникаво–жълта на цвят се изниже покрай камилите със странни вълнообразни движение. Животинчето се беше насочило към близкото островче от скали и въпреки безкраката си анатомия напредваше доста бързо, стимулирано от факта, че с всяка секунда пясъкът става все по-горещ. Камилите затропаха нервно, мърдайки с късите си уши и бърчейки муцуни без да откъсват очи от малката змия.
– Огнена пясъчница – подхвърли Лазар.
Сякаш разбрали думите му неколцина от иначе невъзмутимите аджари размахаха ръце, правейки знаци за прогонване на прокоби. Григор любопитно проследи с поглед как малката змия изчезва от тъничката сянка на скалите.
– Не изглежда толкова опасна.
– В Южната пустинята всичко, което не изглежда опасно, е баш смъртоносно. В часовете по „Опасни видове” в университета... впрочем беше факултативен предмет, ама даваха допълнителни кредити, та го записах... главен асистент Хаховджийски ни казваше, че при едно ухапване огнената пустинница и ако до тридесет секунди не поемеш противоотрова, една доза от която се приготвя за повече от три месеца, вътрешностите ти ще изтекат през ушите.
– Гнусничко... а защо ѝ казват огнена?
– Асистент Хаховджийски казваше, че са я нарекли така, защото при ухапването имаш чувството, че вените ти са пълни с горящ напалм.
Григор не отговори, а само впери поглед в островчето скали, стърчащо над пясъците. Змията беше изчезнала. Групата отново пое на път, но неколцина аджари поглеждаха към скалите, сякаш страхувайки се, че животинчето може пак да изскочи натам.
Следващият представител на местната ужасно опасна флора, на която се натъкнаха, беше един червеникав скорпион не по-голям от детско юмруче. Хайванчето до този миг кротко щъкало из напечените пясъци, заби малките си щипки в тях и само за няколко мига изчезна под повърхността им. Едва доловимият пустинен ветрец подухна, заличавайки и без това едва видимата пътечка от тънички крачета.
– Нека позная – обади се Григор, – и това е опасно, нали?
– О, бедна ти е фантазията – подхвърли Лазар. – За сметка на това асистент Хаховджиски казваше, че са много вкусни, когато се сварят в камилско мляко и се полеят с мед. Било нещо като тукашен деликатес.
– Вкусно.
Лазар се ухили.
– Знаеш ли как се наричат ловците на тези скорпиони?
– Самоубийци?
– От къде знаеш???
– Ей, може да съм расал на село, ама и аз поназнайвам това-онова за света.
Групичката все така продължаваше да се движи през пясъците. Григор и Лазар съвсем изгубиха представа за времето, а слънцето като че ли отказваше да се отлепи от небето или поне да се премести малко на запад. След като подминаха поредното скално островче, което не се отличаваше по нищо от дузината други, двамата си помислиха, че се въртят в кръг. Аджарите обаче не изглеждаха притеснени, а камилите дори още по-малко. Сякаш знаеха накъде вървят въпреки тоталната липса на какъвто и да е бил видим ориентир. Мъничка горичка от бодливи кактуси обаче поразсея опасенията им, но втората, по нищо не отличаваща се от нея, отново ги върна.
– Григоре – подхвърли по някое време Лазар с глас, стържещ в пресъхналото му гърло.
– Какво? – изхъхри слугата му в отговор.
– Май не сме тръгнали да търсим девствена магарица, а?
– И аз имам... – Григор мъчително преглътна пясъка, с който сякаш бе пълна устата му, – и аз имам такива подозрения.
Лазар завъртя поглед към близкия аджар. Ако въжетата не го държаха за седлото със сигурност, щеше да се пльосне по очи на горещия пясък, имайки предвид ритмичното люшкане на камилата под него. Дрехите бяха залепнали за тялото му, почти втвърдени от потта и набилия се в тях пясък. Куфията, която бяха увили около главата, го караше да чувства черепа си като тенджера под налягане, която някой е забравил да махне от котлона. Ако се съдеше по измъчената физиономия на Григор, и при него не беше по-добре. В общи линии двамата имаха изражения на данъкоплатци по време на данъчна ревизия.
Обектът на наблюденията на Лазар обаче имаше свежия вид на бургаски гларус в началото на туристически сезон. Куфията скриваше главата на мъжа от палещото слънце, по мургавото лице нямаше дори една капчица пот, а тъмните очи бяха пълни единствено с безбрежно спокойствие сякаш се намираше не по средата на мястото, което всеки разумен човек би определил като „на майната си”, а в родната си шатра. От тази идилия на Лазар чак му се доповръща, но това можеше да е и от жегата.
Руините изскочиха зад поредното лъжливо езеро, трепкащо между две дюни, и в първите няколко минути Лазар и Григор си мислеха, че е просто поредният мираж. Камилите обаче се разпръснаха, за да заобиколят една самотна кирпичена стена, издигаща се от пясъците.
– Руини – измърмори Лазар, докато целият свят се въртеше около него.
– Аха – успя само да каже Григор в отговор.
Пустинята освободи древния град някак с неохота. От пясъка тук-там стърчеше по някоя стена, единствена останка от древни къщи. После останките започнаха да стават все повече и повече и по-запазени, подредени в някакво подобие на улици. Сред жалките руини започнаха да никнат и по-запазени и по-големи постройки. Сред купчините вкаменен кирпич започнаха да се издигат цели стени. Сградите станаха двуетажни, а след това и триетажни. Пясъкът, затрупал древните улици, скърцаше под крака на камилите. Постепенно древните постройки се отдръпваха настрани, образувайки широк булевард, от двете страни на който на равни разстояние се издигаха десетметрови каменни колони, със статуи, застанали на пост до тях. Вековете ерозия бяха обезобразили и натрошили скулпторите и изгладили почти до блясък колоните, заличавайки издяланите в тях писмена, но повечето все още стояха на местата си.
– Какво е това място? – измърмори безсилно Григор, вперил поглед в статуя, пречупена през кръста, просната до висока повече от пет метра колона.
Вековете ерозия бяха изгладили древния камък, заличавайки извивките, оставени от длетото на скулптора, но въпреки това личеше, че статуята е изобразявала войн в пълно бойно въоръжение. Ръката на проснатия на пясъка торс все още стискаше остатък от каменно копие. До колоната отсреща стоеше само купчина камъни, в които смътно се долавяха някакви форми. Някога гледката определено е била повече от красива – огромна десет метрова колона, покрита с писмена и пет метровия каменен войн, застанал до нея да я пази от всяка заплаха.
Един от войните, който яздеше до Григор се обърна към нея и каза само една дума.
– Ашура.
На Григор му трябваха няколко дълги секунди докато осъзнае, че говорят на него.
– Какво? – измърмори той замаяно.
– Ашура – обади се до него Лазар, който се държеше на седлото единствено благодарение на въжетата. – Според легендата боговете са го построили, за да се заселят тук. После обаче се скарали и се върнали обратно на небето, изоставяйки града. После пустинята го завзела.
– Ашура... за пръв път чувам...
– Не е кой знае колко известен мит.
– Защо?
– Какво защо?
– Защо е слабоизвестен мит?
– Защото хората, които са стигнали до Ашура, рядко са имали възможност да го напуснат и да разкажат за видяното.
– А защо...
– Това е един от големите въпроси, но ако потърпим, май ще разберем отговора.
Руините около тях с всяка крачка ставаха все по-огромни и огромни. Къщите отстъпиха място на истински дворци, които с всяка стъпка към сърцето на Ашура ставаха все по-големи и по-големи. Колосалните здания, кое почти рухнало, кое почти недокоснато от вековете, се издигаха гордо над погребаните под пясъка улици. Някои от тях бяха заровени почти до втория етаж. Зад огромните прозорци на оцелелите постройки цареше плътен мрак, а между постройките танцуваха сенки. Единственият звук, който нарушаваше плътната тишина, беше скърцането на пясъка под стъпките на камилите. Животните махаха с уши и нервно се оглеждаха наоколо. Погледите на иначе спокойните войни се изпълниха със странна нервност и всички до един сложиха длани върху нагорещите от слънцето дръжки на ятаганите и ножовете. Нетърпимо-хапещата жега някак неусетно бе отстъпила място на каменен хлад, лъхащ като че ли от древните руини.
Лазар и Григор вдъхнаха хладния въздух с пълни гърди и постепенно целия свят, който плуваше полуразмазан около тях, започна да се избистря и да придобива форми.
– Най-после – обади се Григор със стържещ глас, – щото таман видях дядо...
– И аз.
– Как беше твоят?
– Мъртъв. А твоят?
– Мъртъв.
– Семейните събирания са хубаво нещо, а?
Широкият булевард изведнъж се разля в огромен площад, заобиколен десетметрови колони, които изглеждаха като обикновена ограда на фона на двете колосални статуи, стърчащи в центъра му. Двама тридесет метрови гиганти само в набедрени препаски бяха вкопчили ръце в раменете си и превили гръб в безкрайна схватка, която никой нямаше да победи. Пустинните ветрове бяха излъскали до блясък огромните голи тела. Мускулите и жили издуваха тъмната кожа, босите крака бяха вбити в пясъка в търсене на опора, за да се избута противника, а лицата бяха застинали в безмълвни маски.
Дъхът на Лазар и Григор секна. Двете статуи бяха като живи. Слънцето блестеше по лъскавата каменна кожа, създавайки илюзията, че по тях се стича пот. Само миг и като че ли двамата гиганти щяха да нададат рев и да рухнат впясъка, вкопчени все така един в друг.
– Титаните на Ашура – обади се Лазар.
– Че са титанични, титанични са си – призна с неохота Григор, опитвайки се да обхване колосалните статуи с поглед. – И какво трябва да изобразяват?
– Ами двама мъже, които се борят. Мисля, че е класическа борба, но може да е и някоя по-стара версия на модерния кеч...
– Не, имах предвид какво символизират!
Лазар се опита да свие рамене.
– Вероятно скоро ще разберем, но имам чувството, че ще запазим това в тайна.
– В смисъл? – не загря Григор.
– Ще си умрем с нея.
– Стимулиращо.
– Нали.
Групата спря недалеч от огромните статуи. Бойците, заобикаляйки камилите в стегнат обръч, а ръцете им лежаха прекалено небрежно върху дръжките на оръжията им. Тъмните им очи шареха наоколо в търсене на опасност, но такава така и не идваше, което май уреждаше всички дори камилите, ако се съдеше по факта, че никоя от тях не се опитваше да оплюе когото и да е било. Двама аджари измъкнаха вече неприятно познатите извити ножове и прерязаха въжетата на Лазар и Григор. Болезнено твърдият пясък се стрелна към тях, за да ги посрещне.
– Ох – успя да каже Лазар със закъснение и изплю кило пясък.
– Съгласен – обади се безсилно до него Григор.
Двамата продължаваха кротко да си лежат в краката на двете камили и същото количество аджари без да са в състояние да помръднат и мускул.
– Господарю – обади се Григор с всемирна тъга в гласа.
– Какво? – отвърна му Лазар по същия начин.
– Джигерът ми е изтръпнал.
– Късметлия. Мене ме е срам да ти кажа какво друго освен джигера ми е изтръпнал.
– Да си полежим тука, докато ни мине, а?
– Навит.
Само че никой от двамата не бе сондирал за мнението на аджарите. Двамата мъже изведнъж получили подкрепления, ги награбиха и вдигнаха. Лазар и Григор се закълчиха като балерина от Балшой театър след третата водка. По телата им се плъзнаха не легиони, ами цели корпуси с мравки, докато кръвта се връщаше от принудителната си екскурзия. Двамата заохкаха и запъшкаха. Аджарите хич не се трогнаха и стиснали ги под мишниците ги задърпаха като чували с картофи към подножието на двете статуи. Плътната им сянка ги обгърна, носейки си със себе си каменен хлад. Оказа се, че там има древна каменна конструкция с идеално кръгла форма. Древните майстори я бяха направили така, че да се намира точно в краката на борещите се колоси. Извитите надолу, изкривени от напрежение лица бяха втренчени в тях.
Аджарите ги стовариха по средата на каменния кръг, по който само тук-там се виждаха малки купчинки пясък. Мъжете се разкараха от него твърде пъргаво, за да е на добре. Аджарите се наредиха в кръг около конструкцията и впериха погледи в нея.
– Ъм, господарю! – обади се Григор, проснат по корем върху хладния камък.
– Какво?
– Това ми харесва все по-малко и по-малко.
– И на мен.
– Можеш ли да станеш?
Лазар се разшава, но гледката би докарала до сълзи и онзи древен гущер, който за пръв път е решил да изпълзи на сушата, давайки еволюционен шанс на хомосапиенса. Накрая от гърдите му се откъсна въздишка на примирение.
– По-добре не ме чакай за тазгодишния благотворителен маратон.
Григор също се опита да помръдне някой от изтръпналите си безчувствени мускули, по които шаваха пощурелите мравки на възвръщащото се кръвообращение.
– Мда, определено край с маратона – призна си той с неохота.
– Да се надяваме не завинаги...
В този миг един от аджарите – същият онзи тип, който бе повел групата вън от оазиса – дръпна някакъв лост на нещо, което ужасно много приличаше на пулт, макар и направен от дялани каменни блокове. Нещо под Григор и Лазар изскърца тежко и бавно...
– Това... – каза слугата, въртейки глава във всичко посоки, опитвайки се да види нещо, каквото и да е било, – това хич не ми харесва, Лазаре!
– И на мен.
Камъкът под тях се разтърси и изведнъж двата колоса над тях се плъзнаха нагоре... не, всъщност каменният кръг пое надолу. Странният хлад, който ги обгръщаше, стана още по-плътен и натрапчив.
– Я, ама то било асансьор – обади се Лазар.
– Брей, меко вози – добави и Григор, докато се гърчеше, опитвайки се да върне чувствителността в краката си. – Въпросът е накъде.
Сякаш чул това древният асансьор спря с едва доловимо разтърсване, за което далеч по-съвременните му събратя можеха само да мечтаят. Във въздуха се вдигнаха облачета прах, които започнаха лениво да се слягат. Тишина.
Григор с пъшкане и стонове успя да се катурне по гръб. Високо, много високо над него го гледаха две огромни каменни лица, изкривени от напрежение. Платформата бе спряла на дъното на двадесет метрова, идеално кръгла шахта, в която бавно се сипеше фин пясък. Изведнъж дузина лица изникнаха около ръба на отвори. Аджарите стояха гори и също като гигантите се взираха в двете малки човешки фигури на дъното. Един от тях – като че ли беше водачът – се размърда за миг и два метални предмета полетяха към дъното на шахтата. Тупнаха на камъка до Григор с метален звън.
След миг в шахтата се чу и тихият му глас.
– Аншалах.
Лицата на аджарите изчезнаха едно по едно и Лазар и Григор останаха сами. Чуха далечни подвиквания и ревове на камили. Тишината отново се възцари, нарушавана единствено от хрипливото дишане на Лазар и Григор.
– Май си тръгнаха – отбеляза некромантът.
– Аха.
– Чудно, дали е на добро?
Григор изви глава, опитвайки се да огледа мястото, на което ги бе спуснала платформата – тъмна, идеално кръгла зала, в единият край на която се тъмнееше отвор. Пред него стояха на стража двама каменни войни, които за разлика от събратята си на повърхността времето не бе докоснало. В левите си ръце стискаха копия, на каменните им пояси висяха закривени ятагани, а десните бяха вдигнати в безмълвен знак „спри, не влизай”. Само че освен тях в залата имаше и друг гост.
– Я виж оная сладур ей там.
– Кой, оня скелет там ли?
– Не, не той, оня дру... абе като се замисля май и този става.
Тишина.
– Изглежда много щастлив.
– Да, и аз бих се хилил така с такава рана на гърдите.
– А главата му къде е?
– Май е ей там…
– Не, не е тя. Тази е друга.
– Що бе?
– Щото към нея има и тяло.
– О, още едно. С това колко стават?
– Една... две... три... оп, не съм видял онова там до стената – значи четири.
– Брей, да нямат симпозиум тука? Бая голяма група се е събрала. Ще да е било много весело. Виж как се хилят всички.
– Това е следствие мумифицирането. Сухият въздух тук изсушава кожата и я опъва...
– Знам бе, Лазаре, просто се опитвам да погледна по-положително на нещата.
– О, извинявай. Не исках да преча на позитивния ти поглед върху очевидно бруталната и насилствената смърт на четири човешки същества.
– Пет. Ей там от пясъка се подава още едно.
– Сигурно групите се ползват с отстъпка.
– Да бе, жалко, че сме само двама.
Тишина, нарушавана само от тихото шумолене на няколко ручейчета пясък, които изтичаха през ръба на шахтата горе и с тихо, почти мелодично съскане се разпръскваха над дълбоката яма във фина мъгла.
– Лазаре.
– Какво, Григоре?
– Втасахме я, нали?
– Спокойно, всичко е наред.
– Наистина ли?
– Не, но и аз се опитвам да гледам позитивно на нещата. Дай сега да оправим това с ходенето и после ще му мислим. Какво ще кажеш?
Григор въздъхна.
– При липсата на алтернатива ще се навия.
Следващите десетина минути Григор и Лазар се върнаха в онези щастливи и безметежни дни от детството си, в което късаха нервите на родителите си, докарвайки ги до състояние да намразят онези части от телата си, отговорни за специфичните мъжко-женски отношения, водещи до необходимостта от пелени, биберони и други такива консумативи. Опитите им за прохождане обаче би разплакало и мумията на Тутанкамон, която пък със сигурност би се справила доста по-добре. В залата ехтяха охкания, ахкания, пъшкания и думички, които човек би могъл да чуе или в пристанищна кръчма (при това от най-изпадналите) или по време на мач Левски-ЦСКА (по древна и тачена традиция, насочени към съдията и противниковия централен нападател). Двамата падаха и ставаха, за да паднат отново. Изплюваха шепа пясък, непохватно сритваха (или поне се опитваха особено в началото) някой скорпион, решил да провери каква е тая дандания в иначе спокойната му през последните няколко века землянка, и пак продължаваха. Изтръпването, което се бе вкопчило дори в части от телата им, за чието съществуване даже не подозираха, неохотно напускаше въпросните територии, оставяйки след себе си неприятен бодеж.
– Веднъж – каза Лазар, кълчейки се в опит да убеди и двата си крака да се движат в приблизително еднаква посока, – ми се случи нещо подобно.
– Нека позная – каза Григор до него, зает да прави неща, които биха накарали балерина, изльокала литър ланшен първак, да изглежда образец за елегантност, – било е в университета.
– Как разбра? – изуми се Лазар и се пльосна по корем върху един ужасно отровен скорпион, който вследствие на това едновременно спря да бъде и ужасно отровен и скорпион, трансформирайки се в нещо, което може да бъде залепено на пощенски плик.
– Нали аз ти подреждах албумите от следването. Видях снимките, направени от университетската стража. Впрочем, преди да съм забравил, да ти напомня, че следващия месец имаш събиране на випуска.
– Ей, верно бе. Знаех си, че съм забравил нещо. Впрочем това със стражата беше, защото участвах в протест срещу забраната зомбитата за учебни цели да бъдат хранени с животински мозъци.
– А с какво трябваше да ги хранят?
– С човешки мозъци, разбира се. Ако знаеш колко много студенти се възмутиха срещу това грубо погазване на правата на животните. Тия от университетското ръководство съвсем го удариха през просото.
– Протестирали сте за правата на животните?
– Ми да.
– Ама вие сте били некроманти!
– И какво? Да не сме някакви зверове?
Григор предпочита да си затрае. Личните му наблюдения върху Лазар свидетелстваха, че ония неща, дето ги дрънкат за некромантите, са си най-долна лъжа. Е, добре де, може би не всичките, но една съществена част. Повечето некроманти си бяха доста симпатични хорица, които бачкаха до посиняване да си изкарат насъщния. Вярно, че се заиграваха с Пъклото и тъмните сили, но всеки го правеше пък и за разлика от повечето „всеки”, те бяха обучени да се заиграват с тях и го правеха със забележителна вещина. Още повече, че бяха истински професионалисти и гафове рядко ставаха (обаче когато ставаха... ама айде да не търсим кусури). Обаче от време на време се появяваше някой хахо, дето решава, че вместо да си държи някоя симпатична практика нейде из Долната земя и да си живее доста прилично в размътения му от вземането-даването с Пъклото мозък щукваха разни мисли от сорта на „абе тоя петък вечер и без това се очертава доста скучен, затуй я дай да завладея света, да поробя човечеството и да изтрепя всичко, дето се прави на недостъпно”. После ставаше една патаклама, едни нашествия на демони, едни разрушения и планини от трупове... направо да не е за разправяне. Дето се казваше, една капка окултен катран скапваше цялата каца с мед.
Пък и хората си бяха доста злопаметни създания. Някой се опитва да ги заличи като форма на живот и после всички им стават криви. Не един или двама трудолюбиви некроманти си бяха отишли от освирепяла тълпа, размахала факли, вили и друг земеделски инвентар. Впрочем това беше и една от основните причини всеки разумен некромант да не пести пари от здрави врати и тайни тунели за бягство.
Григор се понадигна на колене и лакти, опитвайки се да вземе личен пример от господаря си.
– Впрочем – обади се слугата, – какво значи „злостно пиянство”?
Лазар се ококори, но се окопити бързичко.
– Защо... ахъм... защо питаш?
– Ами това пишеше на табелката, която държахте на снимките, направени от университетската стража.
Лазар се поокашля нервно.
– Възможно е... възможно е да съм изпил една-две бири по време на протеста.
Григор се изправи на крака за пореден път и размаха ръце, за да запази равновесие.
– Наистина ли, защото случайно взех, че намерих статията в университетския вестник.
Лазар въздъхна тежко.
– Добре де, възможно е да съм изпил и малко повечко и после да съм се вмъкнал в залата, където съхраняваха зомбитата, и да съм ги освободил. Обаче – бързичко добави той, – никой не пострада. Всъщност дори беше много забавно.
– О, сигурен съм, че деканът на вашия факултет много се е смял, когато онова зомби му отхапало ухото.
Лазар махна с ръка.
– Едно ухо... голяма работа. И без това винаги носеше шапка – той се захили до уши, – пък и трябваше да го видиш, когато после се опитваше да си сложи очила. Целият курс си умирахме от смях.
Григор поклати глава с въздишка. Погледна замислено един от мумифицираните мъртъвци. Въпросният се беше кротнал по гръб на пода, полупогребан под пясъка. Кожата му бе станала кафява и придобила вид на нещо, с което в цивилизованите държави си подвързват книгите. Древни парцали обвиваха изсъхналото тяло, но бяха толкова изтлели, че бе невъзможно да се различи кройка или цвят. Все пак двете ножници все още стояха на пояса. Покафенелите пръсти на дясната ръка стискаха дръжката на извит нож. Лявата се криеше под пясъка, но Григор беше готов да се обзаложи, че в нея има един ятаган. Причината за смъртта беше повече от ясна – огромната прорезна рана започваше от лявата рамо и се плъзгаше чак до десния хълбок. Мъртвият бе паднал в бой, поразен от чудовищен удар.
Григор плъзна поглед към останалите мъртъвци. Телата им все още носеха следите от прободни и прорезни рани, оставени несъмнено от меч или много голям нож. Заради мумифицираното, съхранило телата във времето, беше трудно да прецени дали са загинали по едно и също време или между смъртта на всеки от тях стояха векове.
– Лазаре!
– Какво?
– Как ще се измъкнем оттук?
– Ще тръгнем през оня тунел ей там и ще видим къде ще ни отведе.
– Защо ли мисля, че и тези момчета са направили същото и не знам защо, но имам усещането, че не са стигнали далеч.
Лазар пристъпи към един от мъртъвците с походка, присъща на куците костенурки, и побутна мумията с ботуша си. Изтънелите от смъртта пръсти стискаха здраво дълъг нож. Друг стърчеше от пясъка. Раната минаваше напряко през гърдите му.
– Видя ли, че всички са загинали в бой?
– Аха.
– Този – Лазар посочи мъртвеца в краката си, – е умрял преди двеста години. Онзи там, преди триста, а онези тримата ей там преди петстотин години, на около десетилетие разстояние един от друг.
– На мен всички ми изглеждат еднакви.
Лазар скромно сви рамене.
– Какво да ти кажа. Професионалист съм.
– Дано си професионалист и във въртенето на меча, защото тука май ще имаме нужда – измърмори Григор и се наведе, за да вдигне от пода двата предмета, които онзи аджар им беше хвърлил като прощален подарък. – Я, виж какво си имаме тук!
Лазар вдигна поглед към него. Григор стискаше в ръка два извити ножа.
– Защо ли имам чувството, че тези момчета ни свалиха тук съвсем, ама съвсем умишлено и за разлика от нас отлично знаят какво има там – каза Григор, поглеждайки към зеещия тъмен отвор.
Лазар щракна с пръсти и във въздуха светна малко клъбце светлина. Бледото сияние затанцува по дяланите каменните блокове, разпръсквайки полумрака.
– Е, след малко ще разберем. Хайде, да тръгваме.
Григор вдигна поглед нагоре към шахтата. Двамата каменни великана все така бяха вперили лица в тях. По гърба му се плъзнаха хладни тръпки. За миг се почувства като мишле на дъното на дупка, от която няма как да избяга.
– Можем да се опитаме да задействаме платформата.
– Да виждаш някъде пулт за управление?
Григор плъзна поглед наоколо. Отсъствието на нещо подобно от пейзажа веднага се наби на очи.
– Мамка му!
Лазар спря между двамата каменни войни и се обърна към Григор. Клъбцето светлина се плъзгаше около него, осветявайки тунела зад вечните стражи.
– Идваш или ще стоиш там.
Григор с въздишка хвърли двата ножа обратно на пясъка и избърса ръце в панталона си.
– Идвам де, идвам. Впрочем искаш ли да ти кажа какво ни каза онзи аджар, който ни хвърли ножовете?
– Онова „анша”-там каквото беше ли? – отвърна Лазар разсеяно, оглеждайки дълги и широк тунел, в който се канеше да поведе малобройното си войнство.
– Аха.
– Хич. Да не е нещо от сорта „видяхте ли к’во стана, а?”
– Не, всъщност Аншалах значи Бог с теб.
– Брей, много мило от негова страна.
– Само че има мъничка подробност.
– И тя е?
Григор ухили зъбато.
– Обикновено се казва на мъртвец или умиращ с надеждата бог да намери душата му и да я отведе в Рая.
Тишина. Минаха векове преди Лазар да кимне към тунела, нижещ се в мрака.
– Хайде. Да не стоим тук повече.
***
– Брей, това се казва архитектура – отбеляза Лазар. – В онези години са знаели как да строят.
Тунелът все така се нижеше право напред без да дава какъвто и да бил знак, че има намерение да свършва или най-малко да поразнообрази гледката с някоя забележителност. Беше достатъчно широк и за цял полк изгубили се изследователи. Стените бяха изградени от солидни каменни блокове, които времето и земетресенията безуспешно се бяха опитали да разместят, обаче единственото, което бяха успели да постигнат, бе няколко пукнатини. Цялото съоръжение създаваше ненатрапчиво усещане за солидност, но и друго – този път съвсем натрапчиво усещане за тотална, абсолютна и неминуема обреченост.
– Седемнадесет – каза Григор.
– Какво седемнадесет? – не разбра Лазар.
– Мъртъвци – доуточни Григор.
– С онези в залата или...
– Без тях, разбира се.
– А онзи, дето беше разсечен на две половини, за колко го броиш?
– За мъртвец и третинка.
– А другите две третинки къде са?– полюбопитства Лазар.
– В онази купчина, дето не можахме да разберем колко са... опа, вече са осемнадесет... не, осемнадесет и половина.
– Григоре!
– Да, велики?
– Престани.
– Няма пък.
– Не ставай такова дете бе, Григоре!
– Ще ставам такова дете, щото живеем в демократична държава и мога да правя каквото си искам.
– Географски поглед ние... аааа!
– Какво???
– Нищо бе. Спънах се в... ъ-ъ-ъ-ъ... май в много неща. Чакай да видим – пет ръце, три крака... е, май с това ще ги закръглим на двадесет, а?
– По-скоро двадесет и един. Ей там има още едно... ъ-ъ-ъ-ъ... нещо.
– Ба си чудото. Някой няма ли да вземе да почисти тука, да му се не види. Тия хора за поддържащ персонал не са ли чували?
– Чини ми се, че не са чували са такова нещо от около хиляда години – измърмори Григор, който оглеждаше тунела с набитото окото на човек, видял през живота си мръсотия, дето даже и в учебниците по ядрена физика не е била описвана. – Бая прах се е насъбрала тука. Поне труповете да бяха почистили... пък и ги вижте ония паяжини ей там! Само една такава да имаше в кулата щеше да ме е срам да те погледна в очите.
– Брей, ти си имал чувство за срам?
– Не търпя критики от човек, който си свива на топче мръсните чорапи!
– О, пак ли започваш за тези чорапи!
– Да, пак, Лазаре. Хиляда пъти ти казвам като ги събуеш, да не ги пъхаш един в друг! Така не могат да се изперат както трябва! А това, че дори не ги обръщаш наопаки…
Статуята изскочи толкова неочаквано пред тях, че двамата за малко да я подминат. Двамата спряха и се зазяпаха в нея. Статуята обаче демонстративно не им обръщаше внимание и продължаваше да си трае и ако съдеше по праха по нея го правеше доста успешно, при това от бая време.
– Е, аз разбирам, че тия пичове си нямат представа какво е това фън шуй, но това е малко прекалено – измърмори Григор.
Двамата се приближиха към статуята. Беше издялана от сивкав камък и изобразяваше мъж, облечен само в някаква роба. В ръка стискаше арфа и ръката му бе замръзнала върху каменните струни.
– Брей, бива си я изработката – каза Лазар и почука по каменното лице, по което скулпторът си беше играл да дяла фини бръчици около очите и дори набола брада.
– Да, трябва ти само малко талант и страшно много време за пилеене.
Статуята отвори очи:
– КОЙ БЕЗПОКОИ ВЕЧНИЯ МИ ПОКОЙ?
Тишина.
– КАЗАХ: КОЙ БЕЗПОКОИ ВЕЧНИЯ МИ ПОКОЙ?
Пак тишина.
– Ъ-ъ-ъ-ъ... няма ли ужасени писъци, викове... такива неща?
Лазар и Григор се спогледаха:
– Ми не, съжалявам – каза накрая некромантът.
– Поне едно стонче на див нестихващ ужас от сблъсъка с непозната окултна сила?
– Тцъ.
– О, стига де, момчета, знаете ли каква скука е тука? Опитвам се да се забавлявам от време на време. Знаете ли колко рядко идват хора тук?
– Знаеш ли какво е демон-съкрушител от осма степен? – попита Лазар.
– Ъм, не? – предположи не особено уверено статуята.
– Е, едно такова нещо се беше скрило миналата седмица в панера ми с мръсно пране. Според теб уплаших ли се?
– Ъ-ъ-ъ-ъ...
– Именно. Знаеш ли защо? Защото съм некромант, който всеки ден се сблъсква с такива неща, и ако си мислиш, че мога да се шубелисам от едно нищо и никакво „кой безпокои вечния ми покой” – грешиш – Лазар вирна брадичка, демонстрирайки некромантска гордост и черномагьосническа неустрашимост, които биха накарали Рамбо да прилича на модел на „Виктория Сикрет”.
– Ъм, Лазаре, доколкото си спомням случката, докато аз налагах онази твар с четката за прах, ти през цялото време висеше на полилея и пищеше „махни го от мен, махни го от мен”.
– Грешно си запомнил историята, Григоре.
– Наистина?
– Абсолютно.
– Защото се случи съвсем наскоро, а пък паметта ми е отлична и...
– Абе ти що...
– Момчета, момчета, пред вас има говореща статуя, можете ли да ѝ обърнете малко внимание – обади се въпросната част от обзавеждането на подземието.
– Извинявай, нямаме кой знае колко опит с нещата, които не се опитват да ни убият – Лазар се сепна. – Ти не се каниш да ни нападнеш, като призовеш някоя глутница немъртвия изчадия, които да се опитват да ни разфасоват, нали?
– Не.
Двамата посърнаха. Григор с прискърбия погледна свитите си юмруци.
– Жалко, малко раздвижване щеше да ни дойде добре.
– Поне едно изчадийце? От най-мъничките, дето няма даже три метра – пробва се пак Лазар.
– Съжалявам, момчета – статуята се... прощавайте за израза... пооживи, – но пък мога да ви изпея една песен. Искате ли?
– Не особено. Григоре?
– Не съм в особено музикално настроение, Лазаре. Нищо лично, просто подземията така ми действат.
Статуята посърна. Лазар и Григор се спогледаха. По принцип не бяха лоши хора и се отнасяха с разбиране дори към разните му там окултни нещица, дето периодично се опитваха да им видят сметката. Например онзи демон-съкрушител миналата седмица го оставиха на мира, когато се напъха в пералнята. Знаеха що е феърплей.
– Ъм, виж сега – смили се Лазар. – Можеш поне да ни кажеш кой си и какъв ху... така де, какво правиш тук. И без това нямаме спешна работа. Ще е хубаво да му ударим едно лафче и да ни разкажеш да района. Какви са местните забележителности... абе такива неща.
– И какво има в дъното на този тунел и какво е изтрепало ей тия юнаци – Григор посочи един мумифициран войн, който се хилеше щастливо, явно зарадван от огромната рана в гърдите.
Статуята се пооживи... доколкото е възможно, разбира се.
– Е, това исках да чуя, момчета. Моето име е Ахмед ибн Ахмед, най-прочутият арфист, живял някога... ей, защо... защо се хилете, по дяволите???
– Арфист... – кикотеше се Лазар. – Той бил арфист.
– Ако искате да знаете, арфата е изключително труден за овладяване инструмент, със значимо място в историята на музиката. Заради нея има китаари, цигулки... и... и... о, момчета, стига де!
– Свири на арфа като жените – не спираше и задъхващият се Григор.
– Трябва да знаете, че арфата е била музикален инструмент, предпочитан от крале и царе хилядолетия наред, и арфистите са се ползвали с почти, уважение и... наистина, момчета, трябва да спрете. Е, щом е така, значи не искате да разбере какво има накрая на тунела и като ви кълцат на парчета, не обвинявайте мен. Опитал съм да помогна.
– Извинявай, извинявай... – каза Лазар, бършейки сълзите по лицето. – Няма повече, обещаваме.
– Ама той не спира да се хили!
– Не му обръщай внимание. Той така си изглежда по рождение.
– Ухилен?
– След Чернобил насам светът не е това, което беше. Появиха се какви ли не странни неща – Костенурките-нинджа, Годзила, Кончита Вурст... абе знаеш как е. Хайде сега, разправяй.
– Та както казах, аз бях арфист.
Тишина.
– Казах: бях арфист.
Пак тишина.
– Няма ли да се разсмеете отново? Да ми се подигравате?
– Ние, да се подиграваме? Григоре, ти би ли се подигравал на някого, че свири на арфа?
– Аз ли, Лазаре? Никога не съм си го и помислял. Винаги съм смятал това за много сериозен инструмент, който заслужава само възхищение.
Статуята ги гледаше изпод каменни вежди, но на лицата на двамата беше изписана сериозност на сапьор, обезвреждащ атомна бомба.
– Докъде бях... а, да. Та както казах, бях арфист в двора на султан Сали Първи – най-великият господар на Ашура. Е, вярно, след него всичко отиде на майната си, ама наистина си беше велик – статуята, колкото и невъзможно в биологично отношение да изглеждаше, въздъхна замечтано. – Ех, какви времена бяха. Всичко тънеше в зеленина, дворът на Сали беше пълен с философи, музиканти, учени... абе идилия откъде да го погледнеш. А пък каква пиячка сервираха... няма да ви казвам.
– И как се докара дотук?
– Ами бях толкова велик музикант, че султан Сали реши, че за доброто на човечеството моята музика трябва да пребъде през вековете и хилядолетията. Затова когато се разболях, нареди на магьосник да ме вкамени и да живея вечно.
– Сериозно?
– Ами... ъ-ъ-ъ-ъ... не. Всъщност на един купон се насвятквах, шляпнах султанката по задника, после танцувах на масата на Сали и повърнах в тюрбана му. Другото с магьосника си беше вярно. Докачлив си беше този проклетник.
– Че и въображение е имал – възхити се Лазар. – Аз на негово място бих ти клъцнал главата, но политиците знаят как да правят мръсно при това с дълготраен ефект.
– Скоро след това нещата малко се пообъркаха. Знаете, обичайните тъпотии – бунт, сражения, няколко магьосника с големи планове и малко мозък и преди някой да разбере какво става, пустинята дойде и прееб... така де, скапа всичко. Сбогом зелени градини, сбогом философи и не знам какво си. В суматохата някой ме метна тук и после ме позабравиха, ама такъв е животът... метафорично казано де. Добре, че от време на време идват разни момчета, та си говоря с тях. На два-три века ги карам да ме преместят малко. Разнообразието е хубаво нещо.
– Определено. Та какво казваш има нататък?
Статуята безуспешно се опита да сви рамене:
– Нямам представа. Всичко като си беше в ред, това подземие беше ужасно забранено. Тук слизаха само султантъ и жреците. После когато нещата се объркаха, идваха само някакви авантюристи, ама никой не се върна от края на тунела да каже какво е имало там. Имах големи надежди за онова момче с дръпнатите очи.
– Какво?
– Добре де, това прозвуча расистки. Имах предвид, един от Далечното царство, самурай ли, как им викаха там. Дойде преди около хиляда години. Корав момък. Бил търсач на съкровища, пребродил целия свят, пребил де що има гнусна твар и търсел предизвикателство... всъщност не го разбрах кой знае колко. Странно говорят тия далечноцарци. Личеше си обаче, че страшно го бива. Как го въртеше тоя меч само. Евала. Е, това май не му е помогнало много, щото и той не се върна.
– Ами тия мъртъвци наоколо?
– Понякога новите, дето идваха, изнасяха старите. Някакви си погребални ритуали на паднали герои и не знам още какво си. Други пък сами си пропълзяваха. Кофти работа.
Лазар и Григор се спогледаха.
– Ами мерси за информацията. Сега обаче ще трябва да тръгваме. Не че искаме да си побъбрим, но трябва да се измъкнем от това подземие.
– Ей, ей – спря ги статуята. – Искате ли да ви изпея нещо?
– Ми-и-и...
– О, хайде де, няма да ви убие, като онова в края на тунела. Песента ще изпълни сърцата ви със смелост и ще можете спокойно да посрещнете неминуемата си смърт. Ей на него – той кимна към мумията наблизо, – много му хареса.
– О, със сигурност е посрещнал това острие в гърдите със сърце, пълно със смелост – измърмори Лазар.
– О, само едно куплетче. Едно време беше голям шлагер.
– Ох, добре де, щом настояваш. Дай я тази песен.
Статуята дръпна каменните струни на арфата си и в тунела звънна нежна мелодия. Ахмед бен Ахмед, придворен музикант на господаря на Ашура, запя на език, изгубен преди повече от две хилядолетия. Гласът му се носеше в мъртвото подземие жив, както никога досега. Дори скорпионите и паяците притихнаха, заслушани в леещата се музика. Ахмед бен Ахмед дръпна струните за последно и ехото на песента заглъхна в тунела. Отново се възцари вековната тишина.
– Е, какво ще кажете?
– Дай ми вино и яки каки и ще купонясваме до зори?
Статуята се ококори:
– Ами ти знаеш ашурански?
Лазар се ухили:
– Познай кой си докара три допълнителни кредита и среща с хубавата преподавателка заради факултативната дисциплина „Безнадеждно умрели езици”. Стане ли дума за класически езици, нямам равен, братле.
Статуята се усмихна виновно:
– Е, да де, знам, че песента звучи... ъ-ъ-ъ-ъ...
– Народно? – смили се Лазар.
– Точно така, но едно време наистина беше голям хит. Тридесет поредни седмици в топ 5 на Ашура. Нямаше купон в града, на който да не се пее. Вторият куплет съм го писал специално, за да можеш да щракаш с пръсти на него.
– Е, добре си звучеше. Следващия път като купонясваме, ще я пробваме. Нали, Григоре?
– Особено щом има щракане с пръсти.
– Е, пич, беше ми приятно да си полафим, но сега трябва да тръгваме – каза Лазар и потупа статуята по каменното рамо. – Може пък нататък да има изход или нещо подобно. Хайде, доскив.
– Успех с умирането, момчета – подвикна Ахмед бен Ахмед след тях и им помаха за сбогом. – Дано не се мъчите твърде много, като ви убиват. Ако пък оцелеете, минете пак да ви изпея нещо. Знам едно страшно парче, озаглавено „Вино и бира ще жулим до зори”. Ще паднете, ката го чуете.
Статуята притихна и придоби още по-каменен вид.
– Брей, тоя момък знае как да окуражава – подхвърли Григор. – Трябва да води някой мотивационен курс.
– Голяма работа бе, Григоре. И ти като повисиш в някое подземие две хиляди години сред мъртъвци, и ти ще се посдухаш малко. Човещинка си е демек.
Лазар и Григор продължиха през тунела, подминавайки от време на време някой поумрял авантюрист, който поне си траеше. Изведнъж двамата замръзнаха.
Двамата замръзнаха.
– Григоре – прошепна тихо Лазар.
– Какво?
– Аз ли съм започнал да халюцинирам или наистина чувам вода?
– Ако халюцинираш, значи ще да е заразно, щото и аз чувам същото.
Двамата се спогледаха. Преглътнаха мъчително.
– Подземен извор – прошепна Лазар с надежда.
– Дано.
Двамата забързаха напред по тунела, а малкото клъбце светлина запъпли след тях, разпръсквайки мрака. Григор и Лазар прескочиха няколко мъртвеца без дори да им обърнат внимание. Пясъкът проскърцваше под ботушите, от време на време пропукваше някой случаен кокал или скорпион с не достатъчно силно развит инстинкт за самосъхранение. Прохладният и влажен аромат на вода ги лъхна и...
– О, боже – успя само да каже Лазар и се закова на място толкова рязко, че Григор за малко не се блъсна в него.
Тунелът пред тях се разля в огромна идеално кръгла зала, в сравнение с която Колизеумът изглеждаше като будка за продажба на сладолед на варненски плаж. Таванът, поддържан от огромни колони, подредени в идеален вътрешен кръг, се губеше някъде в мрака сякаш на стотици метри. Във въздуха се носеше приятната прохлада на вода, чийто източник – смешно малък на фона на колосалната зала – се намираше в идеалния център на залата – мъничко изворче, с корито от позеленели камъни, около които растеше рехава тревичка и няколко дръвчета.
Кой знае защо по гърба на Лазар се плъзнаха ледени тръпки. До него Григор също потрепери. Една част от ума им, която крещеше с пълно гърло, че умират от жажда, им казваше веднага да хукнат към изворчето, но друга – тази обсебила значително по-голямо количество сиво вещество – беше на съвсем друго мнение.
– И ти ли... – обади се Лазар и млъкна.
Странно, но краката му не само, че бяха отказали да помръднат от мястото им, но и пращаха тревожни сигнали, че искат да хукнат обратно в тунела при това със скорост, която би накарала гепард на стероиди да изглежда като трабант, изкачващ баир колкото Еверест.
– Да, и аз.
Мъничкото клъбце светлина се пръсна с тих пукот и по пясъка се посипаха сияещи искрици, които бързо загаснаха. Залата обаче не се изпълни с мрак. Леко, потръпващо като живо сияние се плъзгаше из колосалното помещение, опитвайки се да достигне тавана.
– Изворът... – обади се предпазливо Лазар.
– ... свети – довърши мисълта му Григор. – Магия?
Лазар подуши въздуха и сбърчи нос.
– Трудно ми е да ти кажа.
– Как така ти е трудно да кажеш? Нали уж си магьосник!
– Аз съм магьосник, кретен такъв, но тук да се опиташ да подушиш магия е като да помиришеш парфюм в парфюмерийна фабрика.
– Тук има магия?
– Навсякъде. Дори в пясъка под краката ни е.
Григор плъзна поглед из залата сякаш се опитваше да открие някакъв знак за магическо присъствие. От досегашния му опит с магията знаеше, че това няма да е кой знае колко трудно. Трябваше просто да се оглежда за нещо с пипала. Само че – кой знае защо – въпросното нещо с пипалата никъде го нямаше. За пръв път от ужасно много време Григор се изпълни с носталгия към представителите на тъмните сили, опитващи се да му изсмучат мозъка през носа. В момент като този би се зарадвал дори на едно-едничко кръвожадно демонче.
– Лоша или добра магия?
– Древна.
– А това...
– Дали е добре или лошо?
– Аха.
– Не, не е лошо...
– Ох, слава богу.
– ... а направо катастрофално... и Григоре?
– Какво?
– Защо... защо ме гледаш по този начин?
– Кой начин?
– Ами... ъ-ъ-ъ-ъ... този втренчен начин. Сещаш се...
– Ти си идиот!
– Какво... но защо???
– Можеше с това да започнеш!
– Че тоновете древна магия, върху която вървим, е нещо много лошо?
– Да!!!
– О, ами... ъ-ъ-ъ-ъ... ами добре. Ще го знам за следващия път.
– И какво прави тук древна магия... и защо въобще е древна?
Лазар вложи цялата си воля, за да накара десния си крак да направи една крачка по посока извора. Въпросната телесна част обаче отказваше да съдейства, дърпайки се със зъби и нокти само и само да не припари по-близо до извора. На Лазар обаче такива не му минаваха. Бе прекарал една съществена част от живота си в опит да кара разни неща да правят други неща, дето не им харесват – тъмните сили, зомбитата, първата му приятелка. Затова и кълчейки се като Майкъл Джексън в дебютния си видеоклип той закрачи към извора. Трябваха му няколко дълги секунди, докато осъзнае, че си щъка съвсем сам.
Обърна се. Григор все така си стоеше там, в края на тунела, с онзи вид, че по-скоро Партенона би ударил един кючек, отколкото той самият да се помръдне.
– Григоре, ти няма ли...
– Не.
– О, стига де...
– Лазаре, винаги когато се каниш да направиш нещо ужасно тъпо и ужасно опасно, ние загазваме. Затова ти казвам „край”. Вече не ме брой. Ще си стоя ей тук... и да не си посмял да ми викаш името, докато нещо се опитва да ти изяде вътрешностите. Не ми плащаш достатъчно, за да поемам такива рискове.
– Вдетиняваш се! Кога съм правил нещо тъпо? Знаеш, че внимателно обмислям всяко свое действие.
– О, да знам. Например как внимателно обмисли да призовеш архи-демон без защитна пентаграма.
– Не съм виновен аз! – измънка Лазар. – Знаеш, че на сборника с призоваващи магии имаше печатна грешка.
– За която аз три пъти ти казах, че е печатна грешка! ТРИ ПЪТИ!
– Ама ти не си квалифициран магьосник, бе, Григоре. Как да взема мнението ти под внимание!
– О, а когато някой демон се опитва да ти отхапе краката, веднага взимаш под внимание мнението ми!
– Наистина се вдетиняваш!
– Лазаре.
– Какво?
– Върви на майната си!
Лазар въздъхна тежко.
– Добре, ще ти увелича заплатата. Така става ли?
– С колко? – реагира светкавично Григор.
– Това зависи дали и колко бързо ще си докараш задника ей тук!
– Добре, добре, добре... – Григор направи една плаха крачка и спря. – Ама да не вземеш да забравиш после!
– Ох, баба такава, цял ден ли ще те чакам.
– Ето де, ето.
Григор бавничко изтърча до Лазар, въпреки че краката му май не изгаряха от желание да подпомогнат въпросния процес.
– Тръгваме ли?
– Наистина ли ще ми увеличиш заплатата?
– Абе ти ще спреш ли???
– Добре де, добре.
Двамата продължиха през огромната зала, в чийто център малкото изворче все така проблясва с бледо-синкаво сияние. Иначе приятната водна прохлада се плъзгаше по голите им лица и ръце и караше кожата им да настръхва. Пясъкът тихо проскърцваше под ботушите, а погледите им шареха наоколо в търсене на заплаха. Тя обаче явно не внимаваше в картинката и отказваше да изскочи, а това още повече опъваше нервите им.
– Лазаре – прошепна Григор, въпреки че дори и да крещи никой освен господаря му нямаше да го чуе.
– Какво?
– Тази древна магия... тя как... как се е получила?
– Ако може да се вярва на легендите, останала е още от времето, когато боговете създали света. Когато сътворявали небето, земята, континентите, животните и въобще всичко в Долната земя, от сътвореното се отделяло по мъничко божествена магия. Било нещо като мъзгата по растенията... виждал си, нали?
– Аха.
– Божествената или още древната магия не била като тази, която днес ние хората използваме. Била по... по... по-трайна. Можела да оцелее дори милиони години без дори да се промени. Нали съм ти казвал какво се случва със обикновената магия?
– Споменавал си, че тя ставала като водата – ако твърде дълго стои, се изправя и някой ден може пак да завали.
– Именно. С древната магия не е така. Тя си е такава, каквото е била още в мига на създаването си. Не се променя, не се превръща в нещо друго. Ако едно огнено заклинание с остаряването си може да се превърне пламък спонтанно и да изгори, то древното заклинание за пламък винаги ще бъде заклинание за пламък.
– Това не е ли хубаво? В смисъл, че щом е толкова стабилна, не би следвало да създава проблеми... нали?
– Донякъде си прав... ако беше бог. Това е божествена магия, Григоре. Създадена от богове за божествени цели. Не им е работа на хората да чегъртат нещо такова. Чувал съм какви ли не неща за магьосници, опитали се да подчинят древната магия. В моя факултет много популярна беше историята за архинекрос Михаил Кърваворъки.
– Кърваворъки?
– Бил е симпатяга... е, не особено оригинален. Обичайните убийства, опити да пороби света, зверства, черни магии, сделки с Пъклото, но е известен с това, че се опитал да подчини древната магия.
– И какво станало?
– Чувал ли си за Бурния остров, дето се намира край Морската столица на Царството?
– Бурния остров?
– Аха.
– Край Морската столица?
– Именно.
– Дето е на брега на Църно море.
– Искаш ли направо да ти го напиша???
– Ама там няма никакви острови бе, Лазаре! Леля ми е родом от Морската столица и сума лета съм прекарал по плажовете. Ни един остров не съм видял!
– Е, баш сега трябва да си зададеш въпроса защо не си видял острова.
За няколко дълги мига единственият звук, който се чуваше, бе тихото скърцане на пясъка под ботушите им.
– О, боже – измърмори Григор.
– Определено. Заигравката с древната магия не се отразява добре на ландшафта и на онова, което се намира в ландшафта. Затова и всеки магьосник с достатъчно мозък в главата си не иска да се захваща с нея. Тя не е по силите на обикновените хора.
– И тогава защо тя се е струпала точно тук?
– Чувал съм, че с времето остатъчната древна магия, която останала след създанието на света, се утаила дълбоко под земята, където просъществувала и до днес в първично състояние. Хората открили някой от тези подземни залежи. Чувал съм разни легенди за това как са се опитвали да я овладеят и понякога наистина са успявали, макар и за кратко.
– И тук са успели да го направят... имам предвид това с овладяването?
Лазар сви рамене.
– Не знам защо на боговете, които според легендата са създали Ашура, да им е притрябвала древна магия…
– А може да са просто хора, които са овладели тази древна магия. В очите на останалите народи, обитавали Южната пустинята, сигурно биха изглеждали като богове.
Лазар се замисли за момент.
– Възможно е...
В този миг изворчето, което до преди миг бе изглеждало недостижимо в далечината, изскочи пред тях. Под ботушите им изшумоля трева, вместо пясък. Двамата спряха насред крачката си.
– Древна магия – измърмори Лазар, кривейки устни сякаш се гнусеше да държи такива думи в устата си.
Изворчето си беше... ами съвсем обикновено. Позеленели грубо одялани каменно блокове бяха оформили неравен кръг, а между тях синееха водите му. Тук-там през някоя пукнатината в камъка се стичаха тънички ручейчета, които се губеха в тревата, обгърнала коритото. Листенцата в клоните на десетина дръвчета, в чиито клони аленееха ябълки, тихо шумоляха на недоловимия ветрец. По повърхността на езерцето се плъзгаха вълнички от същия този недоловим ветрец. Водата изглеждаше кристално чиста, но въпреки това не можеше да се види дъното на изворчето.
Лазар и Григор пристъпиха напред, а тревата шумолеше тихо под ботушите им. Тук-там сред зелените стръкове се аленееха диви маргаритки. Имаше дори и няколко глухарчета, чиито тънички стъбълца леко потрепваха на недоловимия ветрец. Двамата застанаха до изворчето и впериха поглед в кристалните му води.
– Забеляза ли... – каза тихо Лазар.
– Че нямаме отражение ли? За съжаление – да, забелязах.
Григор плъзна поглед по дръвчетата. Бяха най-обикновени на вид... дори червените плодове изглеждаха някак... някак апетитни. Изглеждаха си като всички други ябълки по света... с тази разлика, че останалите ябълки по същия този свят не растат под земята, насред локва с древна магия и определено не те карат да настръхват по този начин, когато ги гледаш.
– Лазаре, това не са ли...
– Всевечни ябълки.
Григор кимна сковано. Всевечните ябълки бяха странни растения. Всъщност си бяха най-обикновени, но се отличаваха от всички останали свои събратя по едно проста причина – растяха в зони, където имаше концентрирана магия. Имаха странната способност да попиват същата тази магия и да я съхраняват в плодовете си. Преди хилядолетия магьосници бяха садили всевечни ябълки върху най-могъщите си заклинания и после продавали плодовете на онези, които плащали най-много – магии за красота, за младост, за здраве, за сила. Дървесината също била изключително ценна, защото била почти неразрушима. Войн, облечен в броня от всевечна ябълка, можел сам да разгроми цяла армия. Магьосниците с охота отглеждали цели гори от тези дървета. Ако можеше да се вярва на легендата, преди повече от десет хиляди години змейовете, единствените създания в Долната земя, на които магията не им влияела, унищожили почти всички всевечни ябълки. Причината за това отдавна се е изгубила дори за сказанията и легендите, но от онова, което е оцеляло, навежда на мисълта, че са направили услуга на човечеството. Каква точно – ще си остане зад дебелата завеса на хилядолетията.
– Само онова дръвче ей там – измърмори Григор – може да осигури богатството и на внуците ни.
– Някак си – отвърна Лазар също толкова ентусиазирано – не изгарям от желание да им осигурявам точно такова богатство. Не ща да стават търтеи.
– И аз тъй. А каква ли магия има в плодо... о, по дяволите!
– Какво???
Лазар внимателно пристъпи към близкото дръвче. На него аленееха двадесетина ябълки, които блестяха на странното сияние, изпълващо залата, така сякаш някой ги бе излъскал с вакса. Наведе се, зарови пръсти в тревата и вдигна...
Лазар се ококори.
– Огризка от ябълка???
– Аха. Сега си задай въпроса кой е изгризал тази...
... БЪЛБУК…
– ... ябълка – продължи Григор по инерция преди звукът да е достигнал от ушите до мозъка му.
Лазар и Григор бавно... много бавно се обърнаха към извора.
... БЪЛБУК...
Няколко мехурчета бльопнаха на повърхността на изворчето по онзи зловещ начин, по който със сигурност е бълбукала лавата пет минути преди помпейчани да разберат, че здраво са го загазили.
– Това хич... – започна Лазар, отстъпвайки от извора.
– ... не ми харесва – довърши Григор.
– Ама хич – досолидаризира се Лазар.
... БЪЛБУК...
– Дай да си обираме крушите – предложи Григор.
– И къде ще идем? Онези в залата и тунела също са се опитали да избягат и май не им се е получило.
Григор въздъхна мрачно и сви юмруци – жест, който традиционно караше всеки архи-демон да му омеква черупката от ужас.
– Да знаеш, че повече няма да използваме услугите на тази туристическа агенция. Ол инклузив, а? Не споменаха, че в пакета влиза похищение от пустинни племена и гнусни подземия.
– Е, нямаше да се стигне дотук, ако някой не настояваше да ползваме собствен транспорт, за да спестим пари.
– Ти беше този, който настояваше да използваме собствен транспорт!!!
– Опа.
– Опа? Само „опа” ли ще кажеш, Лазаре???
... БЪЛБУК...
– Дано това нещо да убие първо теб! – изръмжа Григор.
По прозрачната повърхност на изворчето се плъзнаха вълнички сякаш недоловимият ветрец се бе засилил. Листенцата на всевечните ябълки зашумоляха, а тревата се залюля.
– Подозирам, че това, което ще видя – измърмори слугата, – хич няма да ми хареса.
Повърхността на извора се разкъса... и навън изскочи ръка, облечена в тъмно-кафява ръкавица. След миг се появи и друга... не, това въобще не бяха ръкавици. След миг щръкна и потъмнял шлем, а в него – най-кошмарното лице на света. Кожата бе потъмняла от векове смърт, сбръчкана като сушена слива. Двете очи бяха пожълтели, но грееха с някаква мътна светлина на гротеско подобие на живот, устните – изтънели от времето, оголваха пожълтили зъби. Бисерно-чистата вода потече по древния нагръдник, тежкия боен колан, на който висяха два меча, и бронираните наколенници.
Ужасяващото същество направи една крачка по повърхността на извора, а после и още една, за да прекрачи каменния пръстен. Стъпи на тревата и тя зашумоля, докато от нея се изсипваше истински дъжд от оттичащата се броня. Древният самурай стисна с кафявите си пръсти дръжката на дългия меч и го измъкна с едно-единствено движение. Острието, сякаш недокоснато от времето, улови за миг сиянието на извора и проблесна.
– Мда – измърмори Григор, който бе затаил дъх, – това, което виждам, наистина не ми харесва.
– Мразя, когато си прав!
– Това май трябва да е онзи далечноцарец, за който спомена статуята. Ето защо повече не го е видял. Останал е тук и е убивал всички, които са идвали след него.
Древният самурай направи една крачка напред, оставяйки след себе си влажно петно. Потоците вода, които се стичаха от него, се бяха превърнали в ситни капчици.
Двамата направиха една крачка назад. Самураят направи още една напред. Григор и Лазар, позовавайки се на досегашния си опит, че колкото по-далеч са от онова, което очевидно се опитва да им види сметката, толкова по-добре, пак отстъпиха.
– Не ми изглежда в добро настроение – подхвърли Лазар.
– Може би се дължи на факта, че е мъртвец, който си прекарва дните на дъното на смотан извор, погребан под цяла пустиня. Това би вкиснало и мен.
– Той не е мъртъв...
В този миг самураят направи още една крачка към тях. Двамата отговориха като истински мъже, срещали не една или друга опасност през живота си и бързичко изприпкаха назад.
– ... а нежив – довърши мисълта си Лазар.
– Да де – като твоите зомбита.
– Те не са неживи, а немъртви.
– Че то не е ли едно и също?
– Не, не е. Немъртвите са мъртви, на които им е вдъхната искрица живот, твърде малка, за да ги направи „живи” в пълния смисъл на думата, но и достатъчно, за да не бъдат просто купчина разлагаща се плът на дъното на двуметрова яма. Колкото до неживите...
– Те са живи, на които им е вдъхната искрица смърт?
– Доста просто определение, но – да... донякъде. Неживотът е доста сложно понятие и само шепа некроманти се занимават с него. Минава за неетично в нашите среди.
Григор се ококори.
– Неетично???
Лазар се усмихна виновно.
– Шокиращо, нали?
Григор не беше съвсем сигурен какво да отговори. Етиката при некромантите беше... беше... ами беше си доста разтегливо понятие. Например един от върховните постулати в некро-етиката бе да хранят демоните, които призовават, само с неща, които са спрели да шават... или ако все още мърдат, то поне да не говорят много-много (повечето некроманти постигат това с помощта на един добре натъпкан в нечия уста парцал, но все е нещо). Друг постулат бе да не се взимат резервни части за зомбита (ръчички, крачета и други полезни джунджурии) от човек, който не ще да се раздели с тях. Е, това последното не беше постулат, а по-скоро продукт на некромантска практичност. Стражите по стара традиция се поизнервяха, когато някой откачалник се разтърчеше по улиците с брадва в едната ръка и найлонов чувал в другата. Тъй че некро-етиката не беше кой знае колко точна наука и зависеше от конкретната лудост на съответния некромант, която от своя страна (лудостта демек) също си беше доста разтегливо понятие, тъй че положението беше доста кашесто.
Всичко това пък навеждаше на ужасяващата мисъл кое би било неетично за всички некроманти.
– И това приятелче е станало немър... т.е. неживо, защото е яло всевечни ябълки?
Погледът на Лазар залепна за изворчето, което междувременно след напускането на обитателя си се беше успокоило.
– Не може да бъде!
– Какво... какво има?
– Нежива вода! Това е изворът с нежива вода!
– Какво???
– Това приятелче се е докарало дотук, защото през последните няколко века е пило и живяло... ако може да се каже живяло... в извор с нежива вода. Освен това е яло и всевечни ябълки, попили неживата вода.
– Нежива вода... какво е това, по дяволите! Нали уж имаше само два извора – с жива и с мъртва вода! Едната съживява, а другата лекува рани. Това и малките деца го знаят!
– Е, ако се беше занимавал с черна магия като мен, щеше да знаеш, че в Долната земя има още два извора – с немъртва и с нежива вода, но имайки предвид, че историите с немъртвите и неживите не са толкова романтични, са доста неизвестни. Аз самият само съм чувал легенди за тях... и винаги съм смятал, че са просто глупава измишльотина...
– Е, честито, явно не са.
В този миг, явно писнало му от приказки, древният войн пристъпи напред. Григор и Лазар сръчно изтърчаха назад, но ако се съдеше по начина, който стискаше меча и нездравия мътен блясък в ококорените пожълтели очи (което можеше да значи и че е имал наистина тежка нощ, свързана с консумацията на разни течности, произведени в нечий гараж по тъмна доба. Това също не беше кой знае колко приятен вариант, щото такива люде имаха навик да си го изкарват на хора, дето очевидно всичко им е наред), цялата работа май нямаше да се размине с едно потупване по рамото и коментар от сорта „айде вървете сега и следващия път само с предварително записване”.
– Не че има някакво значение за тази ситуация, но какво прави в Южната пустиня самурай. Те не се ли въдят само в Изтока?
– Не бъди расист бе, Григоре. Светът вече е за всички. Човечецът може да е обичал да пътува като нас. Дошъл е да поразгледа малко забележителности, поразсеял се е и хоп. Станал нежив.
– Лазаре!
– Какво?
– Забеляза ли, че тоя не ни мисли доброто!
Самураят вдигна катаната си и стисна дългата дръжка с двете си покафенели и сбръчкани ръце.
– Е, ако имах някакви съмнения, те вече се изпариха.
– Лазаре!
– Какво... и ще спреш ли да ме ръчкаш в ребрата???
– Той има меч!
– Ми хубаво!
– А ние нямаме нищо!
– Е, това вече не е хубаво... и защо ме гледаш така?
– Защото си кретен! Сега направи нещо!
Лазар се сгледа в острието на катаната. При други обстоятелства щеше да се възхити на играта на светлината по острието, на качествената изработка, на красивите шарки, но някак си точно в момента не му идваше отвътре да се радва на тези нещица. Причината вероятно се коренеше в това, че като изключим тия неща с играта на светлината, качеството на изработката и драсканиците, тая джаджа си оставаше инструмент за смърт, който – ако можеше да се съди по множеството доволни клиенти, щастливо мумифициращи се из подземията – вършеше отлична работа. Май скоро... много скоро щеше да се наложи да направи нещо, ако не искаше да стане част от щастливо обслужените.
– Лазаре!!!
– Добре де, добре... дай ми две секунди...
Лазар вдигна ръка и щракна с пръсти. Нищо не се случи.
– Ъм, Лазаре... не трябваше ли...
– Да, Григоре, трябваше! Май ще му трябва малко по-силно побутване...
– О, така ли... а на кое ще му трябва малко по-силно...
– Ей сега ще разбереш – изръмжа свирепо Лазар и щракна с пръсти толкова силно, че звукът отекна в залата.
И в този миг се случиха две неща.
Първо, във въздуха се разнесе звук „пуф” и блъвна облак пушек.
Второ, самураят, явно ангажиран с множество задачи за деня и гледащ да отхвърли каквото може, се хвърли към двамата с мощен хоризонтален замах достатъчно силен, за да разсече и танк.
И съвсем, ама съвсем неочаквано трето – насред облака дим се разнесе задавен писък и накрая... но не и по важност... четвърто: от същия този облак дим изпадна познат дебелак, вкопчил пръсти в черен магьоснически жезъл. Шишкото полетя към пода като астероид от лой, извезаната му със злато и сребро пелерина (пясъчна на цвят естествено... тукашните дизайнери не преливаха от акъл, но за сметка на това пясък имаха в изобилие) се развя с плющене, опитвайки се да догони собственика си... и се стовари с ужасяваща мощ върху самурая. Грохотът на смазана стомана и кокали отекна в залата заедно с едно звучно „пльок” на нечие тяло равномерно разпльокващо се по пода като тесто върху маса. По всички закони на физиката шишкото отскочи нагоре като топка, хвръкна два метра във въздуха, размахал телесни израстъци, и отново се срина върху онова, което бе останало от самурая, междувременно загубил значителна част от бойния си хъс. Звукът на нещо трошащо отново отекна в залата макар и доста по-тънък, говорещ, че нещо дребно е било натрошено на още по-дребно. Законите на баскетболната физика отново си казаха тежката дума и шишкото пак отскочи във въздуха, но този път достигна само на метър височина преди да се срине обратно. Звукът, който се разнесе под геологическите пластове лой, звучеше така сякаш някой е настъпил стрито на прах стъкло.
Шишкото най-после се кротна на пода, проснал ръце и крака, където свари. В ококорените му очи се четеше ужас, смесен с недоумение.
Лазар му се ухили приятелски и бодро му помаха с ръка.
– Здрасти.
Шишкото изписка на умряло и се опита да изпълзи по-надалеч, но заради естествените му природни дадености, изразяващи се в почти съвършена сферична форма, по-скоро кит, заседнал на сушата, би успял да удари едно хоро отколкото той да шавне.
– Тъй-тъй-тъй – измърмори Григор доволно и изпука пръсти. – Твоите момчета ги няма, за да ти помогнат, пък ний по едно забавно стечение на обстоятелствата имаме да си връщаме...
– Григоре – обади се Лазар. – Не можеш да напердашиш нашия спасител.
– Че защо?
– Ще е много грубо от наша страна.
– Че той ни хвърли в подземия, за да ни заколи някакъв недоумрял!
– О, хайде, хайде. Сякаш ни се случва за пръв път. Остави човека намира.
Григор измъкна жезъла от ръката на шишкото. Дебелакът само изскимуца в отговор без да смее да окаже съпротива, най-малкото защото беше безпомощен като американска подводница, заседнала на руски плаж, а пък зловещият блясък в очите на Григор го умоляваха да направи някоя простотия. Дебелакът, в качеството си на вожд на аджарско племе, беше твърде отдавна в този бизнес и знаеше кога да прави мили очички на избирателите и да си трае. Григор заби жезъла под туловището, върху което спокойно би могло да се засели някое карибско племе.
– На три бутаме – обади се Лазар, подпрял гръб в неизвестна телесна част на шишкото. – Едно... две...
– ТРИ!!!
Шишкото се търкулна настрани, откривайки чудна гледка към нещо, което до преди минута е било... ами нещо не чак толкова плоско.
– О, богове – измърмори Григор след няколко дълги мига безмълвно зяпане.
– Напълно съм съгласен – напълно се съгласи и Лазар.
Двамата продължиха да се взират в бившия – вече – самурай. Григор се наведе и вдигна един меч от земята. Острието по неведоми пътища господни се бе опитало доста успешно да придобие форма на тирбушон.
– Дотук със специалната източна техника по закаляване на метал.
– Тридесет хиляди слоя метал – Лазар изпръхтя и захвърли кривия меч по-надалеч. – Трябва ти само един шишко и вече имаш нещо, което може да ти служи единствено да отваряш вино.
– Той... ъ-ъ-ъ-ъ... той жив ли е?
– Е, технически погледнато не е жив от няколко века, ама нещо ме кара да мисля, че сега е още по-малко жив.
В този миг няколко прашинки от преждевременно пенсионирания поради трудова злополука самурай затанцуваха във въздуха, подухвани от недоловимия ветрец.
– И какво ще го правим сега? Не е ли... ами.... таковата... да го погребем, както си ми е редът.
Лазар изведнъж се ухили до уши.
– Това ще даде ново значение на израза „прах при прахта, пепел при пепелта”.
В този миг тежък повей ги блъсна и дрехите заплющяха по телата им. Вятърът подхвана тъжните остатъци от самурая без да размърда дори една песъчинка от пода. Пред Лазар и Григор се усука малък вихър, двамата присвиха очи, а некромантът стисна жезъла си готов да... двамата зяпнаха.
Пред тях стоеше самурай в пълно бойно въоръжение. Бронята лъщеше сякаш току-що намазана с масло, двата меча висяха на бойния колан, а тежкият шлем стоеше под дясната му мишница. Недоловим ветрец разрошваше дългите черни коси, които се вееха около тясно, но красиво мъжко лице.
– Това... – измърмори смаяно Григор.
– Да, той е.
Самураят се усмихна топло и на двамата и извърна поглед към изворчето с немъртва вода. Сякаш го гледаше хиляда години преди да впери маслинено-черните очи си в Лазар и Григор. Наведе глава и се поклони дълбоко на двамата мъже и... ветрецът подухна и войнът вече го нямаше. Пепелта във въздуха бавно се слягаше на пода.
– Григоре?
– Какво, Лазаре?
– Защо плачеш?
– Не плача – измърмори слугата и избърса лице с ръкав. – А ти защо плачеш?
– Влезе ми песъчинка в окото – каза Лазар с гръб към слугата, бършейки лице с ръкав.
– Май... таковата... май го освободихме, а?
– Ми май да. Немъртвата вода го е държала в плен толкова време без да му позволи да умре.
Двамата помълчаха в памет на покойника, който най-накрая можеше да почива в мир. Накрая Лазар щракна с пръсти.
– Григоре, жезъла!
Черната тояга се появи в ръката му с почти свръхестествена бързина. Лазар кимна доволно. Надраска пентаграма в пясъка и кимна доволно.
– Готови сме за отпътуване. Хайде, дами и господа, качавайте се... един по един моля, не е нужно да се блъскате. Пентаграма има за всички. Е, ти вожде, малко ще трябва да се сместиш. Освен ако не ти се стои тук, де.
За толкова дебел човек вождът на аджарите успя да се хързулне в пентаграмите с удивителна бързина. Една част от шкембето му за малко не отнесе Григор, който го изгледа кръвнишки (вожда де, не шкембето). Лазар вдигна жезъла за миг го задържа във въздуха...
– Дръжте се, момчета, може малко да друса!
... и замахна. Тънкият край на тоягата натежала от черна магия се заби в пясъка и от начертаните линии изригна мътна светлина. В залата нахлу мощен вихър, облаци пясък обвиха извора... и всичко свърши. Облаците пясък се слегнаха и в подземната зала отново настана тишина. Остана само изворът. За няколко дълги мига по повърхността му се плъзнаха вълнички, но бързо се успокоиха.
***
– ... АААААААААААААААААА...
– Мамка му!!! – изръмжа свирепо Григор и изплю част от листо.
До него щръкна една рошава глава.
– Ох, по дяволите. Май съм попрекалил с корекцията на надморската височина.
– Без майтап – озъби се Григор, – и впрочем къде е вождът?
– ... ААААААААААААА…
Лазар погледна надолу.
– Ей, там е.
В този миг отекна плясък и във въздуха изригна пясъчен гейзер. Палмата, върху която се бяха кротнали, се рязлюля като шхуна насред бурно море. Григор погледна надолу.
– Брей, бая кратерче изрови. Дали е жив?
– О, със сигурност... виж, камилата, върху която падна... за нея не мога да твърдя същото.
Григор изкриви лице.
– Онова там...
– Мда, май е от камилата.
– И онова ли?
– Май и то.
Няколко дълги мига тишина, смущавани единствено от крясъците на няколко хиляди гърла, чиито собственици явно бяха леко раздразнени, че първо вождът им изчезва в нищото, и второ въпросният субект се появява от същото нищо, за съжаление, намиращо се на около двадесетина метра височина. Целият оазис беше направо пощръклял и неколцина по-смели аджари вече слизаха на дъното на кратера, за да помогнат на жално стенещия си политически водач да заеме що-годе вертикално положение. Един настъпи нещо жвакащо, вероятно с камилски произход и повърна.
– Бедното създание – отбеляза Григор.
– Погледни го от добрата страна. Вече ще може да обиколи света върху някой плик...
В този миг първата стрела изсъска покрай тях. Втора се заби във все още потрепващия ствол на палмата.
– Тия май няма да почерпят с хляб и сол за това, че им върнахме вожда, а? – отбеляза Григор миг преди поредната стрела да се забие в кокосов орех до крака му.
– Абе като ги гледам не са хукнали да месят тестото.
Няколко по-предприемчиви аджара вече се катериха по високото двадесет метрово стъбло на палмата захапали доста неприятни на вид ножове.
– Григоре!
– Какво?
– Ще се заемеш ли с отбраната, докато аз измисля начин да се измъкнем оттук живи и сравнително цели?
– Нямаш проблеми. Страшно ме бива във фортификацията, даже имам почетна диплома от нашия профсъюз. Докато служех на доктор Розеншвайцингер... разказвал съм ти за него, нали?
– Онзи с желязната кука на ръката, зле заземената машина за мълнии и маниакалния смях ли?
– Същият. Та докато работех, за него само за една нощ накарах три разгневени тълпи да се върнат обратно. За награда докторът не ме оковаваше цяла седмица в тъмницата – Григор въздъхна мечтателно по добрите стари времена, в замък огласян от налудничав кикот на човек, който може да сглоби машина за съживяване на мъртъвци от топче канап, бутилка кока-кола и вчерашен вестник, но не е съвсем сигурен в кой ред се обуват бельото и панталоните. – Славни времена, Лазаре, славни.
– Че на тия какво са им? – подвикна Лазар, докато ровичкаше старателно в джобовете си.
Григор откъсна един кокосов орех, прицели се и го метна. Плодът отскочи от главата на най-бързия катерач и въпросният смени посоката на движение, помитайки още двама свой събратя.
– Абе не че се оплаквам, но някак си романтиката я няма вече – подвикна Григор през рамо, откъсвайки втори орех.
– Е, да, това не мога да го отрека – няколко стрели прехвърчаха покрай Лазар, но той не благоволи да им обърне внимание. – Едно време моя дядо ми разказваше, че веднъж като го обградила една тълпа, той насъскал срещу тях три демона-унищожителя.
– Брей, старецът не си е поплювал! – подхвърли Григор, взимайки на прицел поредната нещастна глава, чиито прилежащи части се опитваха да изтърчат нагоре по ствола. – Евала!
– И аз тъй казвам. Старата школа си е стара школа, ама я виж какво става днес. Ако призова дори само едно демонче-унищожителче... от ония най-мъчнките, дето даже нямат четири метра... да ги разпарчатоса тия, веднага ще започнат едни дела, едни интервюта, едни проблеми. Затуй трябва да го карам с подръчни средства.
– Накъде отива черната магия, а?
– Аха – съгласи се с готовност Лазар и въздъхна измъчено. – Готов ли си?
– Ей сега. Тука има един много сръчен, дето...
Кокосов орех полетя и катерачът, който беше преодолял цели пет от общо двадесетте метра от ствола, се опита да се дръпне от косматия кафяв снаряд, летящ към онова, на което се крепеше чалмата му. Само че за миг забрави надморската височина, на която се намира и полетя с писък към доста твърдия пясък, на който вече се търкаляха няколко негови другари. Петима аджари се отказаха да се опитат да изправя стенещия си вожд и се заеха с нелеката задача да го изтъркалят нагоре по кратера. Един от сизифовците обаче се подхлъзна и последвалото запълни още няколко, до този момент празни, легла в тукашната клиника. Вождът се изтъркаля обратно до дъното на кратера и след няколко секунди като топче в рулетка се успокои.
– Готов съм! – подвикна Григор.
Няколко стрели изсъскаха покрай тях, но никой не си направи труда да им обърне внимание.
Лазар стоеше в средата на огромната переста палма като същински Зевс на върха на Олимп и в ръка стискаше някаква кесийка.
– На три...
– А къде отивам? – прекъсна го Григор.
– С повечко късмет в хотела, защото според туристическите брошури трябва да се регистрираме преди шест, защото иначе няма да ни дадат вечеря. Затова стискай палци. Чувал съм страхотни неща за тукашния пилаф с камилско мляко. На три. Едно... две...
ТРИ!
Коментари
Откъде ти хрумват тия сравнения, само ти си знаеш. И как все нови и нови...
Препоръчвам: махай излишното - думички-паразити, обяснения (особено на шегите)... И за това си знаеш.