"Изгревът" от Марта Радева

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Поканиха ме за Великден. Саша, моят колега украинец, който също преподаваше български език в училището, и жена му Алена. Понякога ходехме заедно на театър или в Органовата зала на концерт. Обикновено с мен идваше само единият от тях; следващата неделя - другият. Знаех, че синът им е аутист и през седмицата е в пансион, а през уикенда го вземат при себе си. Отидох у тях по обяд, с леко прегорялата си българска баница, с боядисаните от предишния ден яйца и с купения от магазина украински козунак със специална бяла глазура. Живееха в Заречния квартал, в малка кремаворозова къща с островърх дървен покрив и с висок бор пред вратата. Когато влязох в преддверието, Олександър извика: „Богдан, излез да видиш, имаме гости!“

Честно казано, страхувах се от този момент: по-скоро от съжалението, което трябваше да скрия от моите домакини при срещата с болното момче. Но от стаята се показа слабоват шестнадестгодишен юноша с бяло лице и умни, макар и изплашени черни очи. Имаше тялото и образа на принц. Ръкува се с мен, без да проговори. После побърза да легне на единственото легло в пълната с книги стая и да се завие до брадичката.

- Той не говори - предупреди ме Саша, проследявайки любопитния поглед изпод одеялото, с който момчето ме наблюдаваше. Направи ми впечатление, че макар да се криеше и да мълчеше, Богдан като че ли участваше във всичко, което се случваше. Като се увери, че не съм страшна, започна често да излиза от убежището си и да проверява какво готви мама, дали е вкусно донесеното от „тьотя Бояна из Болгарии“, каква книга разгръща тати.

- Той ви е дар от Бога, като ангел е - казах.

- Името дойде само́ веднага след като се роди, Аля го получи като прозрение - разказа Олександър.

- Изглежда толкова красив и интелигентен – не спирах да се чудя аз, – имам чувството, че е нужно нещо малко, за да го пробуди от тоя унес.

- Да, и други са ни го казвали – отвърна Алена.

Пътят ми обратно към моята квартира минаваше покрай разцъфналите фиданки и излезлите да „погуляят“ на чист въздух около река Рос белочерковчани. Напрежението на тукашните хора не им личи като на нас, българите: по-малко мрънкат, не крещят; обикновено говорят тихо, като че ли някой спи и се боят да не го събудят. И въпреки това над града сякаш постоянно витаеше някаква няма тъга. Но сега, в този слънчев ден, се бяха отпуснали душите им и много мъже и жени лежаха на постелки по двата бряга, около импровизирани трапези. Край тях тичаха радостни деца.

Докато вървях покрай спокойно течащата широка река, в главата ми се роди идея: да поканя Саша, Аля и Богдан в моята България. Само преди няколко месеца бях дошла в този северен край. Явих се на конкурс и заминах да уча украинските деца на български език. Бягах от хаоса в уж свободната си и мирна страна – в една държава, разкъсвана от противоречия и гражданска война. Не исках да слушам за тревогите на роднините, не исках да чуя какво ме предупреждават приятелите. Имах чувството, че всеки всекиго мрази у нас: бедните – богатите, богатите – бедните; българите – циганите, циганите – българите; народът – политиците, политиците – народа... Или поне едните мразеха, другите презираха. И сякаш единствено страхът от други едни несретници – бежанците, можеше да обедини всички в едно.

Когато пристигнах в този северен град, беше влажна и мрачна есенна привечер и хората бързаха по главната улица, свити в палтата си. Квартирата ми се оказа в краен квартал, почти без никакви мебели, само с една изправена в ъгъла дървена закачалка, с бюро и неудобно диванче. Пътят ми за училище минаваше по две шумни, потънали в прах улици, през железопътен прелез и кръстовище с огромен кръст от черен мрамор – паметник на Голодомора (масовия глад в Украйна през 30-те години на миналия век). Още в началото хазяите ме предупредиха да не пия вода от чешмата, защото районът бил чернобилски. Вода си купувах бутилирана от близкия магазин, но имах чувството, че и въздуха не бива да дишам, а не знаех как да си набавя чист.

Най-много ме потискаше някакъв механичен звук, като плач, който вечер долиташе от единствения прозорец на стаята ми. През две пресечки се издигаше местният затвор и не знам дали от близостта му, от климата, или от енергиите на предишните обитатели се чувствах като в клетка. И тъгувах, много тъгувах за дома, за Светльо, за двете ни пораснали деца, за учениците си. Но именно там, в полутъмната ми и студена стаичка, се роди за мен една нова България. Пред очите ми се редяха топлите улички на нашето градче. Липсваха ми – в тази сякаш безкрайна равна земя – гористите височини, където в събота или в неделя със Светослав и децата разхождахме кучето. В спомените ми се плискаше морето на близката Варна, блестяха, погалени от слънцето, върховете на планините, към които всяко лято поемаше нашата вярна дружина. Именно тук, в чуждата страна, аз се сближавах все повече със своята родина. Имах чувството, че никога не съм я обичала толкова силно. И сега също толкова силно пожелах да заведа там новите си приятели. Отбих се в съборната църква „Свето Благовещение“ – големия бял храм, който беше дал името на северния град, и се помолих това пътуване да се сбъдне.

Тримата дойдоха в моята южна страна миналото лято, през август, когато групичката ни, както всяка година, тръгваше към планините. Това лято беше ред на магичната Рила. На летището в София Богдан изглеждаше уплашен. Криеше се зад широкия гръб на татко си. Но щом маршрутката ни остави в Сапарева баня и поехме по пътеката под лифта, той като че ли се преобрази. Хукна така бързо напред, че не можехме да го стигнем. И после през целия следобед не се спря. Не разбрахме как – следвайки го – минахме Бъбрека и стигнахме до Окото. Аля, разтреперана, едва успяваше да го следва. Когато, изправени до Сълзата, съзерцавахме прекрасната гледка на все още снежните склонове, Богдан беше като замръзнал на върха – сякаш всеки момент щеше да полети.

Вечерта изпращахме слънцето – заедно с гостите, за пръв път участвах в тоя ритуал на Бялото братство. Не знаех песните и молитвите им, но се оставих да ме понесе общата енергия на благоговение и любов. И в един момент, когато погледнах Богдан, не можах да се освободя от чувството, че и той пее. Стори ми се, че припяваше една от песните, дарени на нашата южна земя от просветления мъдрец Беинса Дуно. В следващата минута обаче видях, че момчето отново се притули зад гърба на баща си.

Вечерта разпънахме палатките близо до Старата хижа. Няма да забравя тая нощ. Сякаш бях легнала върху камъни (после се оказаха корени на клек). Другите спяха, а на мен нещо непрекъснато ми убиваше, мястото беше неравно и се свличах надолу. Треперех от студ, макар да бе август. Будех се на всеки петнадесет минути и с изненада съзнавах, че си пея наум песните, с които изпращахме слънцето. И кой знае откъде думите за светлина и любов сами идваха в главата ми. Така неусетно съм се унесла до ранната утрин, в която Светльо ни събуди да посрещнем изгрева. Като излязохме, беше още тъмно и на небето се виждаха едрите звезди над Рила и чистата кръгла луна. Поехме по тясната стръмна пътечка към Молитвения хълм. Не виждах никого пред себе си освен ръбатите рамене на Светослав и от време на време широкия гръб на Саша, осветен от Светльовия начелник. Знаех, че отзад са нашите момчета, а с тях – Алина и Богдан. Като пристигнахме горе, вече имаше доста хора – свити в якетата си, с шапки и шалове, седяха по големите камъни сред ниския клек. Седнахме и ние и така, в мълчание, прекарахме около половин час. И в един момент...

В началото се показа яркооранжева дъга иззад облаците, наподобяващи планинска верига: нещо като искряща огнена шапка. И после, с порастването на кръга, ми се стори, че нещо светкавично започна да изпраща към нас ярки дискове от огън и светлина. След това всичко се сля в едно и слънцето изплува над прекрасната Рила планина. И в този момент чух ония думи:

- Мамо, Слънцето изгря!

Беше... Богдан.

Роденото на север момче, аутистът Богдан, проговори за пръв път на български. На езика, на който някога прабаба му се е радвала на изгрева. И до днес се чудя – дали срещата с великолепната Рила, разходката покрай езерата, песните, магичната нощ в палатката, изгревът или прегръдката на пълната с непроявена любов южна българска земя... Кое от всичко това развърза магията на затворената в себе си млада душа?

Отново е Великден и сега аз карам колелото си по светлите улици на малкия ни град. И отново тъгувам. Вече за онази северна земя и приятелите ми в нея. Някъде бях прочела, че не толкова стремежът към непознатото ново, колкото бягството от познатото старо ни кара да пътуваме. И да не намираме покой, където и да сме… След малко ще вляза в църквата „Свето Благовещение“ в моето малко градче и ще запаля две свещички. За своите далечни приятели. За мира в голямата и разделена наша сестричка-страна. И за милостта и спасението, които живеят в недрата на малката ни България.

И после ще чакам вечерта. За да търся и насън своя Изгрев.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!