Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Гората се разлиства в светлозелено. Дивите круши едва-що напъпват. Брезите обаче цъфтят в захлас, а лекият вятър ги разклаща, та да изтупа излишния прашец. Теменужки се крият по поляните. Тайно надничат иззад някоя туфа набола трева. Но аз ги търся с очи и ги намирам. Навеждам се и погалвам главичките им. Глухарчетата се пъчат на слънце, конкурирайки се с хубостта на дивите жълти иглики. Докосвам и тях. Невидими птички чуруликат по високите клони. Присъединяват се и врабците, кацнали на дряна, синигерите от лещака. Време е! С дружките ми подемаме мелодията на птиците. Черните ни плитки са ритуално навити около главите. Жълтите ни рокли приличат на огромни глухарчета. Зад нас се чува нестройна момчешка песен. Вливат се и тренираните гласове на по-старите жени, последвани от дебелите мъжки. Цялата гора еква от песента на Юга, с която събуждаме нашето Божество.
От дъното на най-дълбоката пещера край морето, в чийто вход се разбиват с рев вълните, той чува мелодията. Услужливият вятър я е довял от всичките краища на родната земя. Гигантът сънливо се протяга и се измъква от леговището си. Стъпва на крайбрежните скали, отърсва се от морските капки, с наслада протяга червените си криле. Тук песента е по-ясна, защото вече сме излезли от гората и бавно се приближаваме. Мъжете носят печени телета, агнета и ярета. Жените държат тави с вити баници. Той благосклонно приема даровете и започва да се храни.
Песента отива към своя край. Настава време за последния ритуал, когато в далечината се чува боен вик. Самотен ездач приближава бързо на чисто бял кон. Млад е, но косите му са бели, а очите – светлосини. На гърба му виси колчан със стрели с бели пера, в ръката си стиска дълъг бял чуждоземски лък. Няколко яки тъмнооки мъже се опитват да го свалят от коня, но те не са въоръжени заради изискванията на ритуала. Падат под копитата, поразени от дългия меч на непознатия. Божеството оставя телешки бут на земята, изревава ядосано и се протяга да смачка натрапника. По-бърз, последният вдига лъка с белопера стрела и я пуска отблизо в челото на Божеството. Червените криле трепват изненадано – като пеперудени, а огромното тяло на гиганта пада върху наболата трева. Силен стон излиза от гърлото му. Стрелата е била отровна – иначе не би му причинила нещо повече от драскотина. Непознатият воин се приближава и вдига дългия си меч...
... Събуждам се с вик. Някаква млада белокоса прислужница влиза в спалнята ми. Отпращам я с жест на досада. Не се ли научиха, че кошмарът се повтаря всяка нощ? Нали затова Белият воин ме посещава само вечер, а после си отива в своята спалня? Ставам от леглото и сядам на стола пред камината. Пламъците ме хипнотизират. В тях постепенно се разпадат образите на хората от съня. Последни остават черните им тъжни очи. Сякаш искат да ми кажат нещо, но не могат. Отново по бузите ми потичат сълзи. Народът ми е поробен. Божеството, което ни защитаваше от нашествия, се вкамени на морския бряг. Безполезните му криле останаха нелепо разперени. Песента на Юга заглъхна завинаги...
Бях взета насила на коня на Белия воин. Заведе ме в далечна земя, в която дори лятото е студено. Тук растат само бели цветя без аромат. Покълват направо изпод снега. В небето летят бели птици, които не умеят да пеят. В селищата се раждат бели коне, крави и кучета, а в горите скитат бели вълци и лисици. Замъкът на воина е направен от бял мрамор, с бели пердета по прозорците, бели столове, маси и завивки. Навсякъде са поставени вази с откъснати бели рози.
Като врана кацнах сред чуждото ято. Децата ме сочеха с пръст, защото не бяха виждали черни очи, а тъмната ми дебела плитка ги плашеше. Възрастните пък мълчаха – все едно не ме забелязваха. Ограждаше ме тънка невидима стена, в която си блъсках главата, но не можех да я разбия. Ех, как ми беше домиляло за някой луд южняшки скандал! Но не – тук хората бяха възпитани и не отговаряха на провокации. Вместо да се карат си мълчаха. Нямаше кой да те наругае, но нямаше и кой да те чуе. Ето, поисках да отнесат вазите с откъснатите цветя от спалнята ми. Не мога да гледам как бавно умират без корени! Не отказаха, но не го и направиха. Сега, след кошмара, вадя белите рози една по една и ядно ги хвърлям в огъня. Нека поне приключат безцветния си живот в червено! На сутринта неумолимо ще донесат нови обречени цветя...
Събуждам се вкочанена на стола пред камината. Огънят е изгаснал. Ставам и обличам една от нелепите бели рокли с дантели. Взеха ми жълтата веднага след пристигането. Помолих за цветна рокля. Каквато и да е – дори сива или черна. Но не биде. Зъзнеща, слизам по студеното стълбище към салона. Закуската е сервирана, а Белият воин вече ме чака пред камината. Нарочно не отвръщам на поздрава му. В негово присъствие се държа арогантно. Надявам се да извади дългия си меч и да ме прониже. Но той игнорира провокацията. Както винаги. Мълчаливо изпиваме горчивия чай.
Белият воин тръгва нанякъде. Оставам сама. Въздъхвам облекчено. Ха дано не се върне, проклетисвам наум. Излизам на разходка, облечена в бели кожи. Никой не ме следи, защото не мога да избягам. Вече пробвах пет пъти. Твърде далеч съм от Юга – винаги ме залавят. Безнадеждно оглеждам пейзажа. Белите дървета са хилави и приличат на призраци. Но поне си имат корени и тяхната близост ми дава слаба утеха. Вървя дълго – докато капна. Прибирам се, хапвам и се качвам в стаята си. Взимам бяло перо и лист хартия. Вглъбявам се в себе си и поемам по пътя на единственото възможно бягство...
... Живея в малка дървена хижа с оранжеви пердета. На прозореца се мъдри саксия с яркочервено мушкато. Завързани с прежда от тавана висят в редици дъхави билки и силни подправки. Дворът е покрит с яркозелена трева. Червени лалета и жълти нарциси са безредно пръснати из него. А аз съм свободна, свободна! И нося зелена рокля! Поглеждам към разлистената гора. По пътеката идва млад черноок мъж с тъмни къдрави коси и огън в очите. Хвърлям се на врата му. Прегръща ме пламенно. Заравям ръце в косите му...
... На вратата ми се почуква. Все едно мога да кажа „Не”. Влиза Белият воин. Мълчаливо сваля безличната ми рокля. Но аз вече не го виждам. Защото съм далеч, много далеч. В моята къщурка, в прегръдките на измисления чернокос мъж...
Белият воин си тръгва. Пожелава ми „Лека нощ”. Както обикновено, не му отвръщам. Време е за кошмара – единственото истинско преживяване тук. Този път решавам да се напия, за да остана по-дълго в съня. Предвидливо съм откраднала бутилка от кухнята...
... Божеството се събужда под звуците на песента на Юга. Стъпва на крайбрежните скали, отърсва се от морските капки, с наслада протяга червените си криле. Благосклонно приема даровете и започва да се храни. Песента отива към своя край. Настава време за последния ритуал, когато в далечината се чува боен вик. Пристига Белият воин и отровната му стрела пронизва гиганта. Тогава докосвам вкаменяващите се криле и запявам отново с треперещ глас. Дружките ми се сепват и подхващат мелодията. Черните ни плитки са ритуално навити около главите. Жълтите ни рокли приличат на огромни глухарчета. Зад нас се чува нестройна момчешка песен. Вливат се и тренираните гласове на по-старите жени, последвани от дебелите мъжки. Целият бряг еква от песента на Юга. Белият воин ни гледа неразбиращо. Изведнъж се чува пропукване на скала. Вкаменените пръсти на Божеството се свиват. Запяваме още по-силно. С трясък освобождава главата си. Крилете му се отърсват от сковаващата обвивка. Мощен рев се слива с нашите гласове. Божеството вдига десница и смазва Белия воин заедно с коня му. Разперва криле и напада приближаващата се войска на нашествениците. Смазва ги като буболечки. Поляните стават кървави, но ние не спираме да пеем...
Събуждат ме гласове. Целият дворец кънти. Какво ли е накарало тези безчувствени белокоси да се вълнуват, и то посред нощ? Нахлузвам нелепата бяла рокля и без да усещам студа изтичвам по мраморното стълбище в салона. Леденото спокойствие на Белия воин се е стопило. Получил е вест, че вкамененото чудовище на брега на морето се е събудило. Полетяло е на север и смазва мраморните замъци на поробителите на Юга. Надавам ликуващ вик, който отеква силно и дори напуква стените. Народът ми е отново свободен!
Макар и сама запявам песента на Юга. Замъкът започва да трепери. Чувам плясъка на могъщи червени криле. Отвън се приземява Божеството. Ръцете му повалят стените. По белия мрамор потича алената кръв на Белия воин. Гигантът ме взима в ръка и полита към родната земя. Там, на брега на морето, трябва да се довърши последният ритуал. Ще ме облекат в жълта рокля и ще ме положат на жертвеника. Жрецът ще прониже повторно оживялото ми сърце, а кръвта ми ще опази свободата на народа ми...
***
Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!
Коментари
Мелодична приказка, в която отделните фрази са тъй огладени, че е удоволствие да се отъркаш в тях.
Препоръчвам: да доразвиеш образа на героинята. Какво ѝ носи саможертвата? По какво усещаме, че тя се готви за нея?