Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Вятърът нежно довяваше тихото припукване на отмиращия огън. Саждите се въртяха в леки вихрушки, тук-таме прихващайки искри от тлеещите поля.
Нов полъх и пушекът отново обгърна Валар. Мъжът присви очи и се закашля приглушено, за да прочисти гърлото.
- Сър?
Генералът уморено въздъхна и наклони глава през рамо, колкото да хвърли кос поглед на мърлявия войник зад себе си. Някой си войник, вероятно от неговата рота.
- Сър, моля ви. Всички ви чакат в шатрата. Трябва да дойдете с мен и да обсъдите с другите пораженията.
- Поражения? Нали победихме – това беше леко жестоко спрямо войника, но какво пък? Какво имаше значение?
- Сър – младото момче преглътна трудно. – Сър, няма да се извиня.
Това откровено изненада Валар, тази дързост. Той се подсмихна и примирено се остави да го отведат под бодро разпънатата палатка. От сражението не бе минал и час, а хората се трудеха неуморно, за да им е удобно на командващите. Впечатляващо.
Без да се суети Валар отметна тентата и влезе в огрятата с жълтеникава от следобедното слънце светлина шатра.
Насъбралите се мигом се смълчаха, щом разчетоха изражението му.
- Валар, както очакваш, това е част от...
Валар само поклати глава и махна с досада.
- Стига. Преброихте ли жертвите?
- Загубили сме... – започна един от новичките лейтенанти, младо момче на не повече от двадесет.
- Не. Попитах, преброихте ли жертвите? Всички. И не ме карайте да повтарям въпроса.
Младежът се огледа за помощ, но в крайна сметка сам се беше насадил и проклинайки инициативността си, се опита да замаже положението.
- В битката паднаха 1053 от Гарендлейк, сър. По последни преброявания.
Валар чакаше гадничко. Беше изморен дори да се хили насреща на лейтенанта и да го гаври. Просто чакаше и искаше да чуе.
- Почти двойно на нас... Така де, на жертвите от наша страна.
Мълчанието се проточи още малко, докато един възрастен, мустакат капитан не удари ядосано по масата.
- По дяволите, Валар. И още 43 селяндури. Това ли чакаш? Ние не сме виновни, че те се оказаха приклещени като клин между нас и ония копелдаци! Стига си се занасял с нас.
Ето, всички очакваха тоя миг – когато Валар най-накрая ще загуби търпение и ще се разкрещи. Но той само им се усмихна влудяващо, след което поклати глава.
- Вижте. Няма да ви лъжа. Всички знаем колко трудна беше тази победа. Всички видяхме на какво бяха способни островитяните. Но липсата на далновидност от вас е покъртителна – той махна с ръка. – Всичко е опожарено. Селата, нивите. Останали сме с голи парчета земя и борови горички, колкото да стъкмим клада за цялата армия.
- Намеквате, че реколтата е загубена? Та това е само една никаква нивичка. Припасите за зимата ли те притесняват? Драги ми Валар, имаме запаси, добре защитени в...
- Имаме. Но догодина? Ами по-следващата? Толкова сте втренчени в тази война, че не виждате нищо след нея. И кой ще засее житата, кой ще обере плодовете? Кой ще прекопае картофите? Ти ли, Селдерн? – Валар се извъртя към един от другите благородници. – Или може би ще връча на теб, Катар, на теб и на жена ти по една мотика? И пак, не в това е проблемът, генерали мои.
Всички мълчаха.
- Нима никой няма да се заяде отново? Всичко е зарад селяндурите. Ха. Да, но не заради, а за.
В палатката учтиво се вмъкна един гологлав, сгърбен сержант, а с него се прокрадна и примамливият аромат на прясно изпечен хляб. Тишината се стегна още повече, когато изведнъж всички си припомниха колко бяха гладни.
- Сър... Така де, господа генерали – войникът вяло отдаде чест. – Успяхме да стъкмим малко огризки за вечеря. Така де, да отпразнуваме победата. Не е много, но момчетата имаха нужда да се подкрепят. Та, с ваше позволение, събрахме дажбите и за идната седмица. Сър, няколко момчета се оказаха чираци в пекарна. И, сър, стъкмиха хляб, сър! Истинска, топла погача, сър! Казаха, че ей сегинка ще е готова и мигом ще Ви донесем да полеем битката.
Катар пое дълбоко дъх, но един от колегите му го възпря, като меко положи ръка на рамото му и едва доловимо поклати глава.
Валар се усмихна топло на сержанта.
- Чудесна идея, войнико! Свободно. И благодарим.
Облекчен сержантът изкуцука навън.
Сгорещената тишина отново обгърна генералите. Отвъд долиташе потракването на оръжията, захвърляни на купчини да бъдат почистени по-късно. Някой се засмя. Високо горе, в опожарените клони на дървото, служещо за опора на шатрата, се намести и запя птичка.
Валар не се обърна, а се запъти към изхода.
- Валар...
Въпросът остана да виси неизречен във въздуха.
Валар се спря за миг, загледан в краката си. Палатката бе разпъната директно насред нивата, там където допреди броени мигове се бе сражавал с чуждоземците. Острите стъбълца на житото стърчаха като черни клечки, забодени насред черната пръст. Как щяха да му убиват тая нощ. Чик-чирик.
- Не се бойте, драги мои. Хляб ще има. Хляб винаги ще има – той се завъртя на място и разпери ръце с разтеглена усмивка. – Земята изгоря, но ние я напоихме и тя пак ще разцъфне. Ние. И те. Тях, чуждите. И наште, своите. Цената е платена. Чуйте! – Мъжът вдигна ръка и посочи с пръст нагоре. – Не чувате ли? Птиците се връщат. Лятото се връща. Югът се връща. И житата пак ще запеят. И, дай Боже, да сме живи, за да има кой да ги чуе.
***
Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!
Коментирай от FB/G+ профил