Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"
~~~
Истории от земите на Аегония
Облаците бяха ниски и скупчени, покрили цялото небе, докъдето стигаше погледът. А земята под тях беше къде камениста, къде глинеста, суха, спечена и напукана, но дъжд едва ли щеше да завали. По това време на годината никога не валеше.
Докато бъркаше бавно котлето, закачено над огъня, Лаеша се загледа на запад, където зад облаците слънцето бавно клонеше към заник. Оставаха още два часа дневна светлина, щяха да ѝ стигнат да довърши мехлема, който беше започнала да приготвя. Беше сложила вече всички съставки, оставаше ѝ да добави само щипка изсушен и счукан пачи трън като заври. Ако всичко се получеше както трябва, мехлемът щеше да облекчи болките в гърба ѝ. Годините вече ѝ тежаха, а и не беше така слаба както когато беше млада, и това също ѝ тежеше.
Сонара се появи от задния двор с наръч дърва и ги стовари на земята наблизо. Беше дребно, слабо момиче с мургава кожа и чиракуваше при нея вече от няколко години, откакто беше останала сираче. Искаше да изучи занаята ѝ и Лаеша беше твърдо решена да ѝ предаде всичките си знания. Иначе кой щеше да помага на хората, които живееха в тази жарка, сурова земя, когато тя си отидеше от този свят?
- Някаква карета приближава - каза Сонара.
Лаеша проследи погледа ѝ. Очите ѝ не бяха вече толкова силни и видя само облак прах между отсрещните хълмове, който бързо се приближаваше. Скоро успя да я различи - линиите ѝ бяха красиво извити, беше боядисана в бели и сини тонове, прозорците бяха покрити с плътни пердета. Отпред на капрата дребна мургава жена подкарваше двата бели коня. Каретата приближи и спря пред схлупената ѝ къщурка. Вратичката се отвори и оттам слезе най-странната жена, която Лаеша някога беше виждала. Беше много висока и снажна. Дрехата ѝ беше в златен цвят и богато украсена, ръкавите покриваха изящните ѝ ръце чак до средата на пръстите, беше дълга и права и я покриваше цялата - от тънката шия чак до обувките с извити нагоре върхове. Беше закопчана отпред от шията до кръста, а надолу леко се разтваряше и разкриваше отдолу също толкова дълга и права рокля в същия цвят. Отпред, над сърцето ѝ, беше закопчана брошка с формата на костенурка, чийто кехлибарен цвят много отиваше на дрехата. На главата си носеше странна шапка, пак в златно. Дълга и дебела черна плитка беше преметната на рамото ѝ и висеше чак до кръста. Очите ѝ бяха зелени, чертите на лицето ѝ бяха фини и деликатни, а кожата ѝ беше нежна и бяла като цвета на пустинно цвете. Изглеждаше изтощена.
- Добър ден - тържествено поздрави новодошлата. - Казвам се Егиния и ида от далечния север, отвъд пустите снежни земи на Трага. Търся магьосницата Лаеша.
- Аз съм - каза Лаеша без да се изправя и без да спира да бърка котлето. - Дълъг път си изминала, дъще. Как успя да се опазиш от слънцето? Тази кожа, така като я гледам, е твърде бяла, лесно ще изгори.
Егиния погледна притеснено на запад, където зад облаците слънцето почти се беше скрило зад далечните хълмове.
- С какво мога да ти помогна? - подкани я Лаеша.
- Имам нужда от помощта ти, магьоснице, за да развалиш едно проклятие.
- Влез в колибата, дъще, влез и си почини. Аз да си довърша мехлема, и като дойда вътре, ще поговорим. Сонара! Дай на гостенката вода да се умие и нещо да хапне и ѝ покажи къде да полегне да си почине. Нахрани и жената, която се грижи за конете ѝ.
***
Когато Лаеша влезе в къщурката си, тъкмо се беше стъмнило. Сонара беше запалила огън в огнището и вареше супа, a Егиния тихо спеше на единственото легло в стаичката. Краката ѝ стърчаха от единия край. Скърцането на вратата я разбуди, тя се надигна и седна на края на леглото.
- Кажи сега, дъще, защо си дошла толкоз далеч, тъкмо при мен, и какво е това проклятие, което искаш да разваля, над теб ли е то или над детето, което носиш?
Егиния се сепна, а Сонара, явно учудена, се извърна към севернячката с любопитен поглед.
- Не се тревожи - успокои я Лаеша, - едва ли някой друг ще забележи, поне засега. Но да изминеш толкова дълъг и труден път с неродено дете... трябва да е за нещо наистина важно.
Егиния кимна замислено. Лаеша от опит знаеше, че ако искаш да помогнеш на някого, трябва да го предразположиш да ти се довери и да ти разкаже колкото се може повече за себе си, за да го усетиш що за човек е. Нямаше друг начин да прецениш каква помощ ще е най-подходящата за него. Не ѝ беше толкова трудно с хората от околността, малко или много те бяха като нея, можеше да ги разбере, да погледне с техните очи. Тази чужденка, обаче... струваше ѝ се далечна и чужда, затворена и хладна, като студен пролетен дъжд. Затова Лаеша направи това, което правеше, когато не знаеше какво друго да стори - реши да бъде съвсем искрена и отворена към Егиния и да не крие нищо, и се надяваше и тя да ѝ отвърне със същото.
- Не се обиждай, магьоснице - каза Егиния, - но първо искам да разбера дали имаш силата да ми помогнеш. Имаш ли своя песен?
Този въпрос изненада Лаеша. Малцина знаеха, че най-могъщите магьосници имат свои песни. И без тях те имаха невъобразима сила, но с песента… с песента за тях почти нямаше граници.
Колцина бяха останали все още на тази земя с песните си? Брояха се на пръсти.
- Не съм от тези, които имат песен, дъще - отвърна Лаеша. Видя как погледът на Егиния помръкна. Явно се беше надявала търсенето ѝ най-после да приключи. Изглеждаше накрая на силите си и можеше всеки момент да рухне. - Чуй, дъще, това, че нямам своя песен не значи, че не мога да ти помогна - утешително каза Лаеша. - Песента не прави магьосника по-изобретателен, а само увеличава силата, която и без това има. Много неща могат да се направят и без песен.
- Това проклятие е древно, старо колкото рода ни - каза Егиния. - Вкоренено е в плътта ни, тече в жилите ни. Смяташ ли, че ще можеш да го прекъснеш, така че да не се предаде на дъщеря ми?
- Кажи ми, чедо, защо мислиш, че ще имаш дъщеря, а не син? - попита Лаеша.
Егиния въздъхна.
- Ние, северняците, добре знаем, че родовата памет се пази и предава от майка на дъщеря. Така както аз съм била малка искрица в майка си още когато тя е била неродено бебе в утробата на баба ми, така и майка ми е била искрица в баба ми, когато тя е била неродено бебе в нейната майка, и така нататък. Това важи за всяка майка и дъщеря, но в моя род тази връзка е много по-силна. Та аз помня неща, които са се случвали поколения назад на моите прародителки така, все едно са се случвали на мен!
Лаеша слушаше замислена, а Сонара направо беше зяпнала от удивление. За нея цялата тази случка беше като оживяла приказка.
- Една от пра-пра бабите ми ми е разказвала, че още от древни времена това е проклятието на рода ни - да помним, но да нямаме право да разкажем спомените си, докато не дойде подходящият момент за това. Дори сега да искам да ви разкажа нещо от тези древни знания, думите няма да излязат от устата ми. Така сме орисани. Не е дошъл още денят, когато ще можем да разкажем и да се освободим. Всяка от нас, поколение след поколение, живее безкрайно дълго и помни. Имам баби, родени преди стотици години, които все още бродят като сенки из студените коридори и зали на замъка ни. Не много от тях са имали късмета смъртта да ги застигне, а сами не можем да свършим работата ѝ и да отнемем живота си. И така, ден след ден - макар и бавно - младостта ни си отива, силата си отива, докато накрая всяка от нас се превръща в развалина. Бащите ни, мъжете ни, умират в прегръдките ни, и нищо не можем да сторим, за да не ги надживеем. А това съществуване е наистина ужасно тежко! Виждала съм го, всеки ден от живота си. И така, поколение след поколение, всяка от нас ражда по една дъщеря. Случвало се е само няколко пъти през вековете да се роди момче в рода ни, но то винаги идва на бял свят по-рано от очакваното и никога не живее повече от няколко седмици и умира, а след няколко години се ражда дъщеричка и родовата линия продължава чрез нея. Затова казах, че ще е дъщеря - да имам син е почти невъзможно.
Лаеша кимна разбиращо. Беше чувала за този древен род, макар че никога не беше мислила, че ще се срещне някога с една от тези жени.
- Отдавна бях решила да направя всичко възможно, за да прекъсна проклятието - продължи Егиния. - Седях нощем и се ровех из безкрайните си спомени, а денем четях древните анали, които се пазят в замъка ни от векове, за да намеря отговора как може да стане това. Още от самото начало изключих мъжете магьосници, и така от тези, които имат своя песен, ми останаха Агиана и Валендиан. За Агиана, обаче, нищо не се знае от векове, никой не знае къде е тя, затова - колкото и неуравновесена и неразумна да е Валендиан - тя остана единственият ми избор. За нея зная, че има своя песен и че живее някъде в голямото южното море, недалеч от тук. Когато напуснах дома си, още не знаех, че вече чакам дете. Научих го по пътя. Да, това също е част от проклятието ни - никоя от нас не може да предвиди кога ще започне да расте то. Не е като при останалите хора. Малката искрица живот може да стои в корема на майка си месеци, дори години, преди да започне да се развива.
Егиния ги погледна с изпълнен с тъга поглед.
- Ка’нер, топлината на живота ми, се разболя и умря преди две зими. Бях толкова съкрушена, че не мога да го последвам, че ще прекарам години и години без него - просто една от сенките, които бродят из ледения ни замък. Тогава най-сетне събрах кураж да тръгна и да намеря Валендиан, докато все още имам време. И така се запътих на юг. Отначало пътувах със снежната ми шейна по замръзналите северни реки. След това, като стигнах по на юг, където ледовете вече не са толкова дебели, че да издържат тежестта ми, продължих по суша и вода, докато не стигнах до голямото южно море. Но колкото и да търсех Валендиан, не успях да я намеря. Тогава разбрах, че искрицата е започнала да расте в мен и че вече не ми остава много време да разваля проклятието, за да може дъщеря ми да е свободна и да прекара живота си така, както иска, а не както проклятието повелява. Почувствах се отчаяна, не можех да намеря Валендиан, затова започнах да разпитвам за друга магьосница, която да живее наблизо. Някоя, на която да мога да се доверя да ми помогне. Така чух за теб, магьоснице Лаеша, и ето ме в дома ти. Но ти нямаш песен. Дъщеря ми е обречена.
Лаеша закима замислено.
- Поспи, дъще, почини си тази нощ в дома ми. А аз ще потърся отговора на твоя въпрос и ако съдбата повелява, утре заран ще ти кажа дали ще мога да ти помогна или не. Сонара ще те нахрани и ще се погрижи да си починеш добре тази нощ.
Егиния кимна. Лицето ѝ отново беше станало гладко и спокойно.
- Благодаря ти, магьоснице - каза тя.
Лаеша отвори врата да излезе навън.
- Почакай - повика я Егиния. Лаеша се спря и се обърна. - Каквато и да е цената, ще я платя.
Лаеша кимна.
- Утре ще говорим, дъще, утре ще решиш. Слънцето е по-добър съветник от месечинката.
Лаеша излезе навън. Нощта беше студена. “Може би севернячката ще да я намери за топла - помисли си тя, - щом е свикнала със сняг и студ. Как ли ѝ се струва тукашното време?” Отиде до специалното си място, недалеч от къщата, където обичаше да се усамотява, когато трябва да получи отговор на някой важен въпрос. Седна на земята с кръстосани крака и се умълча. Изчисти мислите си и остави само въпроса, на който искаше да получи отговор, да се рее в главата ѝ.
***
На следващата сутрин, още призори, Егиния излезе пред къщурката. Сонара вече беше станала и се занимаваше с обичайните си сутрешни задължения, метеше двора и поддържаше огъня. Егиния се протегна и се загледа на изток, откъдето скоро щеше да се покаже жаркото слънце. От вчерашните облаци нямаше и следа. Сутринта беше свежа и хладна, но денят щеше да е душен и горещ. Лаеша ѝ махна да седне до нея край огъня и ѝ подаде глинена чаша с гъста течност. Егиния я поднесе към устните си.
- Не бързай, дъще - спря я Лаеша. - Ако я изпиеш, тази отвара ще прекъсне проклятието над детето ти в мига, в който то се появи на бял свят. За да заработи обаче, има още нещо, което трябва да изпиеш.
Егиния я гледаше с очакване, с изпълнен с надежда и решимост поглед.
- Това е по-сложната част - продължи Лаеша, - защото билката, която довършва заклинанието, расте само на склоновете на Харникар.
- На Харникар? - повтори като ехо Егиния. - Планината, над която тегне магия, и е скована от вечна зима?
- Точно там - кимна Лаеша. - Няма да е лесно, дъще. Харникар е далеч от тук. Ще ти отнеме време да стигнеш до нея, и още време да намериш билката в снега. Намериш ли я, трябва да свариш няколко стръка във вода и да я изпиеш, и това е. Щом детето се роди, то ще е свободно от проклятието, но и не само от него. Ще се прекъсне и обикновената връзка между родители и дете, която се носи във всяко семейство, във всеки дом. Дори и обикновената родова памет ще е прекъсната за чедото ти. Помисли си, дъще, дали наистина това искаш. Това е цената.
Егиния се замисли за миг, а след това решително надигна чашата и я изпи до дъно.
- Казват, че в Харникар е студено, но пък кога ме е било страх от студа? - каза тя и се усмихна за пръв път от много, много дълго време.
Лаеша кимна замислено.
- Как да ти се отблагодаря, магьоснице? Каква цена ще поискаш за себе си? - попита Егиния. - В каретата си нося безценни съкровища, скъпоценни камъни, които не могат да се намерят никъде другаде по света.
Лаеша махна с ръка.
- Не ми трябват камъни, дъще. Брошката, която носиш, ще е достатъчна отплата.
Егиния стана, веднага откачи брошката-костенурка и я подаде на Лаеша.
- Тази брошка е в семейството ни от много години - тържествено заяви тя. - Имам я от майка си, а тя я има от нейната майка, и така нататък, не знам дори от колко поколения е при нас. Ценна е за мен, но не колкото помощта, която ми оказа. Твоя е, магьоснице, приеми я от мен като благодарност и отплата за безценната ти помощ.
После Лаеша ѝ обясни за какво да гледа, за да намери най-лесно билката. Егиния стана, взе си сбогом, и продължи по пътя си.
***
Лаеша дълго гледаше след каретата. Когато свърши работата си по къщата, Сонара се приближи тихо и застана до нея.
- Хубав урок беше това за теб, дъще - каза старата жена. - Ето така, с откритост и желание, можеш да предразположиш човек да ти разкаже мъката си, за да знаеш после как да му помогнеш. Интересна история има тази Егиния и труден е пътят ѝ, но тя го върви с вдигната глава и решителност. И не се отказва, когато срещне трудности. Така и ще постигне каквото си е намислила.
Сонара мълчеше до нея и гледаше към отсрещните хълмове, където беше изчезнала каретата.
- Защо поиска тази обикновена брошка, а не взе някой от камъните, които ти предлагаше? - попита накрая момичето. - С един такъв камък можехме да живеем богато няколко години, ако не и цял живот.
- Тази брошка не е обикновена, дъще. В нея се пази древно знание, макар че Егиния не знаеше това. Един ден тя ще е по-ценна от всички скъпоценни камъни, които можеше да ни даде северната жена.
Сонара не изглеждаше убедена. Лаеша ѝ се усмихна.
- Един ден ще разбереш, надявам се. Имаш още много да учиш, Сонара. И ако храниш доброто в себе си, от теб може би ще излезе чудесна знахарка, а може би и магьосница.
- Защо нямаш своя песен? - попита Сонара след известно мълчание.
- А ти защо мислиш, че да имаш своя песен е хубаво? - отговори ѝ с въпрос Лаеша. - Да, песента е сила, чедо, но тя има и своята тъмна страна. Тя не прави магьосниците щастливи. Не ги прави по-умни, нито по-изобретателни, нито по-добри. Тя ги променя, отчуждава ги, прави ги по-малко хора, ако не са достатъчно силни, за да не се поддадат на силата ѝ. Тя ги изпълва с възторг, с чувството, че са всесилни и неуязвими, което до голяма степен е вярно, но това може да ги доведе до самозабрава. Не съди за нещата само по това, което виждаш на повърхността, дъще. Отдолу обикновено има още много, много, което е скрито, но също много важно.
- Но Егиния… тя взе бързо решението си да изпие отварата ти. Мислиш ли, че сбърка?
- Бързо? - попита Лаеша. - Не, дете, Егиния не е взела бързо това решение, но затова пък го е взела преди много време. За нея няма друг път.
Сонара се загледа в старата жена, която преди години ѝ беше дала подслон, когато никой друг не я искаше, и беше започнала да я учи на занаята си. Жената, която ѝ беше като майка.
- Мисля си, че ти не ѝ каза всичко, което знаеше, майко.
Лицето на Лаеша омекна от това обръщение. Тя обичаше дребното мургаво момиче като собствена дъщеря.
- Наблюдателна си, чедо. Не ѝ казах всичко, но не по своя воля. Когато ми се разкри какво да направя, за да прекъсна проклятието, разбрах също, че част от информацията трябва да остане скрита. Егиния върви към съдбата си, но тази съдба не е само нейна. Много неща още има да се случат заради решението, което е взела още преди години.
***
Няколко луни минаха, докато Егиния стигне до Харникар, но после лесно намери билката по обясненията на Лаеша. Тя растеше между корените на определен вид бор, който често се срещаше в по-ниските части на планината и лесно се забелязваше. Въпреки че беше свикнала на студ, разбра защо я наричаха „суровата планина“. Беше прекарала само половин ден в снежния ѝ свят, но имаше чувството, че студът прониква в костите ѝ и я завладява отвътре. Спеше ѝ се и се чувстваше изморена и слаба.
Но не само това я притесняваше. Бяха минали седем или осем луни – не беше сигурна точно колко - откакто разбра, че дъщеря ѝ расте в нея. Още беше рано да се появи на бял свят, но от време на време коремът я стягаше толкова силно, че я заболяваше чак отзад по гърба. А откакто беше навлязла в Харникар, болката много беше зачестила. Егиния имаше чувството, че постоянно се появява, засилва се и изчезва. Затова когато намери билката, веднага запали малък огън и разтопи сняг в котлето си. Беше си подготвила сухи съчки, понеже предполагаше, че в Харникар всичко ще е твърде мокро и студено, за да гори. Свари няколко тревички и изпи топлата течност.
Нов пристъп на стягащата болка я накара да се свие на студената земя в снега. „Трябва да се измъкна оттук“ – помисли Егиния, когато болката отшумя, но почувства, че ще ѝ е много трудно да стане. Напрегна се да си спомни дали някоя от бабите ѝ беше умряла при раждане. Не, определено нямаше такъв случай в дългата им история. Тази мисъл я успокои. Тя дори се усмихна, и отново се опита да стане, но силна болка отново стегна корема ѝ. „Твърде начесто“ – помисли Егиния. Страхът отново я сграбчи. Ако дъщеря ѝ се родеше в планината, едва ли щяха да оцелеят. Твърде студено беше тук, нямаше да могат да издържат дълго. Тя запълзя на четири крака към каретата, която беше оставила по-надолу по склона, сред гората, където дърветата бяха по на рядко.
Задуха вятър. Беше леден и се засилваше бързо. Егиния знаеше, че в планината времето може да се обърне за минути. Задаваше се снежна буря. Ако не се измъкнеше бързо, щеше да стане много лошо.
Ново стягане я накара да се свие в снега и да заплаче от болка, а веднага след като почти беше отминало, започна следващото. Е, явно това щеше да е краят на великото ѝ пътешествие! Вместо да спаси дъщеря си от проклятието, я беше обрекла на смърт. Егиния зарида в снега, докато вятърът лудешки развяваше дългата ѝ черна коса и пълнеше очите ѝ със сняг.
През сълзите си и снежната виелица ѝ се стори, че вижда огромен черен силует да се приближава към нея. Мечка ли беше това?
***
Когато бурята отмина, каретата лежеше изпотрошена и разпръсната. От конете нямаше и следа. Тялото на Егиния вече беше изстинало. Сега лицето ѝ изглеждаше дори още по-бяло от преди, а златната ѝ дреха ѝ стоеше все така красиво. На снега до нея лежеше новороденото ѝ момченце, сгушено до топлата козина на черната мечка.
***
Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!
Коментирай от FB/G+ профил