Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга"

~~~

Продължение на "Завръщане в Наварден"

Съзряха новодошлите от далече. Малка група от десетина мъже, скупчени плътно един до друг. Златната порта тъкмо се беше затворила зад гърба им, оставяйки ги сами насред новия свят. Горон сви криле и позволи на гравитацията да го отведе до целта му. Разтвори ги рязко само миг преди удара в сухата земя. Не се опита да смекчи кацането, нито се замисли какъв ефект има грубото му приземяване в неподготвените очи на непознатите. Изправи се бавно, изчаквайки тътена и вибрациите да отшумят и пристъпи напред. Десницата му се озова върху гърдите му и добрите думи, учени някога от вехтите книги, сами се подредиха в устата му.

- Аз съм Горон, пътници, и вие сте добре дошли. Не ви очаквахме, но пристигането ви стопли сърцата ни. С моя брат... - Горон се извърна леко назад, където трябваше да стои Тавен, но рязко осъзна, че е сам, и думите му увиснаха тежко във въздуха. Брат му не го беше последвал. Бяха споделили безброй битки с кръвожадните зити насред лепкавата непрогледна мъгла, а ето че в преродената светлина далеч от опасностите на войната Тавен се беше поколебал да го последва. Изумлението му от тази констатация полека отстъпи на заслепяващ гняв.

- Тавен, яви се пред мен! – резкият му, нетърпящ възражения глас отново разтрепера земята под краката му. На мига чу шума от мощните махове на криле. Тавен се спусна бавно и гузно зае мястото си. Горон за малко да се разсмее с глас. А си мислеше, че е видял всички изражения по красивото лице на брат си, но ето че безстрашният и горд Тавен стоеше блед и смачкан под тежестта на собствената си вина.

- Така... - провлачи Горон, наслаждавайки се на новооткритата възможност да си поиграе с търпението на брат си, но бързо се сети, че не са сами. Обръщайки се отново към новодошлите, продължи с овладян любезен тон. – С моя брат сме щастливи да споделим дома си с вас и да браним живота ви с цената на всичко.

Думите му бяха посрещнати с приглушени възклицания и размяна на неразбиращи погледи. После шумът утихна и напред излезе възрастен мъж с бяла коса и гъста плетеница от бръчки по лицето. Очите му бяха сиви и мъдри като тези на стария Карел, донесъл светлината в мрачния им свят, и Горон го хареса още преди да е заговорил.

- Аз съм Вазак, благороднико, и идвам с мир.

В старанието си да не сбърка и неволно да не обиди домакините си, възрастният мъж говореше бавно и усилено търсеше в съзнанието си всеки нюанс от познанието за стария език. Ръката му трепереше в синхрон с ударите на сърцето му, а по челото му бяха избили ситни капчици под. Горон го наблюдаваше с интерес. Кожата му беше пепелява и сбръчкана, с ясно открояващи се лилави вени. Беше висок и болезнено слаб. Старостта отдавна беше сложила отпечатък върху лицето и ръцете му, но в очите му продължаваха да светят надеждата и желанието за живот. Блясъкът им го възхити и Горон се приближи. Чу как останалите от групата рязко си поеха дъх и отстъпиха стреснато назад. На една ръка разстояние от стареца Горон установи, че се извисява поне с две глави над него и че никой от новодошлите не е въоръжен. Изчака го да се окопити и да заговори отново. Не след дълго това се случи.

- Благодаря за щедростта, благороднико. Изморени сме от дългия път и ни трябва почивка. Не сме спали от два дни. Вървим откакто последната воля на благородния Карел докосна сърцата ни и... - думите заглъхнаха в зяпналата му уста и ококорените му очи загледаха в нещо високо в небето.

Горон се извърна да види причината за внезапния ступор, сковал ума на госта му. Братята му пристигаха. На светло изглеждат доста страховити, помисли си той. В доскорошната прегръдка на мрака не можеха да се видят мощните черни крила и богатия арсенал от оръжия, които опасваха гърдите и хълбоците им.

- Това са моите братя, благородни Вазак, повиках ги, за да ви пазят по пътя през опустошените земи до убежището в планините. Те ще държат мъглата и прокълнатите ѝ изчадия надалеч. С тях ще сте в безопасност, давам ви думата си. Тавен ще ги предупреди да внимават как се държат.

Старецът тъкмо излизаше от шока да види приближаващата се на небосклона формация от едни полуголи крилати мъже, когато Тавен разпери масивните си криле и с два широки маха се издигна високо в небето. Вятърът, предизвикан от движенията му, разроши дългите бели коси са стареца и той инстинктивно вдигна ръка да предпази лицето си. Горон се усмихна извинително.

- Е, благородни Вазак, ще ми кажеш ли кои са спътниците ти?

Опитът му да разсее уплаха на стареца, като насочи мислите му към близките му хора, даде резултат. В сивите очи отново светнаха благост и мъдрост.

- С мен са най-силните наследници на моя клан. Аз съм потомък на великата жрица на Ар и председател на съвета на старейшините Лиция и на премъдрия Есуел, първи съветник на Великия владетел Манан. Това са моите правнуци. Децата ми и техните деца, те не всички имаха късмета да доживеят този светъл ден, а останалите живеят далече и ще им трябва повече време да дойдат до тук. Вестта за възкресението на прескъпия ни Наварден се разнесе навред и много скоро всички кланове ще се съберем отново тук в стария си дом – старецът се беше изгубил в бляновете си и спътниците му го слушаха с наведени глави, чакайки търпеливо пристъпът на меланхолия да премине. Горон обаче не беше учен да чака хората да се преборят с емоциите си. Нещата стояха така, както са си, и никакви въздишки и охкания нямаха място при решенията и действията.

- Колко още ще дойдат? – попита делово.

- Не знам, благороднико - премигна объркано стария Вазак, – всички предполагам. Силата на Карел беше огромна и когато той я освободи, искрата на същността му докосна всеки, носещ в себе си бялата магия. Те сигурно вече пътуват насам.

- От къде идват и колко е пътят им до тук?

- След онази ужасна нощ, когато старейшините затвориха портите и погребаха скъпия ни дом, ние се пръснахме по цялото земно кълбо. Искрата на благородния Карел ни застигна в Лондон, голям град на човеците на не повече от ден път от тук, но има кланове, които живеят на изолирани острови далеч на юг.

- Какво носите със себе си? – продължи безцеремонно да го разпитва Горон.

- Взехме само най-необходимото – малко дрехи и скъпи спомени – заекна старецът. До него близките му се размърдаха неспокойно.

- Предполагам искрата на стария Карел не ви е информирала, че тук е суша и нищо не вирее.

Старецът поклати глава. Гневът отново се надигна в гърдите на Горон. Мисълта, че ще срещне новото си семейство само за да им съобщи, че ще умрат скоро от глад, се забиваше болезнено в ума му.

- С вас ще се оправим за известно време, но ако дойдат още, няма да има какво да им дадем да ядат, разбираш ли?

Старецът премигна.

- Но това няма да е проблем, благороднико.

Беше ред на Горон да му се опули тъповато насреща.

- Смъртта не те ли плаши? Ще измрете от глад и за теб това не е проблем?

Жизнерадостна усмивка се разля сред плетеницата от бръчки и оживи съсухреното лице.

- Докато Ар свети високо в небето, за нас няма опасност, благороднико.

„Още не си видял мъглата” помисли си мрачно Горон, клатейки неразбиращо глава. Старецът навярно беше болен или пък умът му беше пострадал от прекомерна употреба през годините.

- Трябва да тръгваме. Искам да стигнем планината преди зитите да ви надушат.

Споменаването на тъмните създания заличи в миг ведрата усмивка на стареца.

- Мъглите на Зиран... - прошепна глухо.

- Да, мъглата – потвърди Горон. – Още е тук и е по-гъста от всякога, но не се тревожи, с братята ми ще я държим далеч от вас. Имате ли сили да вървите или трябва да ви носим?

Старецът огледа близките си с тревога. Погледът му се спря на дребничка фигура, скрита в средата на групата. Горон проследи мислите му. Навярно преценяваше силата на внуците си. Мъжете бяха сравнително едри, жилави, с бяла, почти прозрачна кожа и много светла златиста коса. Човекът, върху който се спря тревогата на Вазак, беше по-дребен и по-слаб от останалите. Косата му беше много по-дълга, по-светла и се стелеше на вълни по крехките рамене чак до тънката талия, но това, което прикова интереса на Горон, бяха огромните очи на слабото лице с фини черти. Ирисите им светеха с мекото сияние на свещения кристал преди Карел да върне мощта му.

- Ще издържим прехода. Води ни, благороднико!

Горон го изгледа мрачно.

- Страх ли те е от мен и събратята ми, старче? Обещах ви защита и вие ще получите такава. Ние сме потомци на великия Макан. Създадени сме от неговата плът и от магията, бушуваща във вените му. Никой от нас няма да ви стори зло.

Вазак слушаше стъписан бучащия глас на домакина си и не знаеше какво да каже, за да го омилостиви.

- Аз... Аз не исках да ви обидя, просто... можем да вървим. Не е необходимо да ни носите...

Но Горон още се давеше в ярост.

- Така е. Те могат да вървят, но теб и дребното същество ще ви носим. Тавен, приближи се!

Брат му се спусна и кацна недалеч от групата.

- Вземи онова дребно същество. Аз ще нося благородния Вазак. Явно имаме още за какво да си поговорим двамата.

Думите излизаха със свистене през стиснатите му зъби и Тавен не посмя да му се противопостави. Събра крилата на гърба си и накара десницата си да пусне дръжката на меча в опит да изглежда по-малко страшен пред новодошлия и бавно пристъпи към човека, посочен от Горон. Мъжете от групата се отдръпнаха встрани, за да го пропуснат, оглеждайки го с неприкрит интерес от глава до пети. Един дори има наглостта да се присегне и да докосне крилете му, което за малко да му коства живота, ако в този момент Горон не се беше обърнал към събратята му в небето и не беше почнал да дава нареждания за пътуването. Тавен преглътна раздразнението си и се изправи пред човека, който щеше да носи до планината. Златната коса едва стигаше до средата на гърдите му и човекът трябваше да наклони глава назад, за да го погледне в очите.

- Аз съм Тавен и ти си добре дошъл, пътнико! Ще те отнеса в планината, където ще си в безопасност – обяви официално той и се наведе да го подхване под мишниците.

- Долу ръцете, птиче! – изсъска тихо дребното създание още преди да го е докоснал.

Тавен отстъпи и свали ръцете си. Горон усети колебанието му.

- Какво става?

- Не иска да го нося, предполагам – обясни мрачно Тавен.

- Лиси, за бога! Бъди благоразумна. Полетът ще е кратък – намеси се старецът.

- Лиси! – повтори озадачено Горон.

- Да, кръстена е на майка ми. За съжаление с красивото име върви и проклетият ѝ нрав.

- Жена! – отбеляза глухо Тавен и се отдръпна още няколко крачки.

Горон се приближи бързо. Подхвана безцеремонно брадичката на момичето и завъртя главата ѝ в различни посоки, оглеждайки я съсредоточено.

- Интересно! - възкликна и без да се обръща, подхвърли по посока на стъписания си събрат: – Предполагам, че ще трябва да свикнем и с това. Светлината ни донесе много нови чудеса. Нека ги приемем с благодарност - заключи примерено и на път към своя човек потупа съчувствено Тавен по рамото.

- Прави каквото поиска и гледай да стигне невредима в убежището!

Мъжете от групата се позасмяха, като чуха нареждането му, но празният поглед в очите на Тавен откровено ги развесели.

- Сестричке, внимавай какво си пожелаваш. Домакинът ни има заповед да прави всичко, което поискаш, а ти отдавна не си си служила с добрите думи.

- Да, Лиси, най-добре си мълчи.

Мъжете говореха на стария език навярно с цел да подразнят Тавен, но той още се бореше с новината, че пред него стоеше жива жена и той беше отговорен за живота ѝ. Преглътна сухо и отново пристъпи напред. Щом я достигна, застина на мястото си с протегнати към нея ръце.

- Отиваме в планината – прошепна. – Ще те нося до там.

Лиси зае отбранителна позиция с леко разкрачени крака и ръце на хълбоците. Очите ѝ светеха гневно. Гърдите ѝ се повдигаха и спускаха неравномерно. Погледът ѝ беше студен и Тавен се принуди да сведе глава.

- Мога да вървя.

- Но няма. Аз ще те нося.

- Дядо!? – проплака в безсилие тя, но краката на старика вече се отлепяха от земята. Тялото му беше понесено с нечовешка лекота от мощните ръце на Горон към висините. Наоколо отново се разнесе сподавен смях. Лиси тропна сърдито с крак, с което безгласно обяви капитулацията си. Тавен чакаше. Стараеше се да стои спокойно и неподвижно, за да не я плаши, но кръвта бушуваше във вените му. Жената изръмжа гневно и се приближи.

- За бога, Лиси, не е нужно да го убиваш с поглед. Той е войн и изпълнява заповедите, които са му възложени, каква вина има, а и да не забравяме, че е един от малцината тук, които познават този свят и опасностите, които крие – обади се отново мъжът отпреди малко. Лиси го изгледа гневно без да го удостои с отговор. Намести се между протегнатите ръце и обви своите около врата на непознания. Остави се безмълвно да я подхване под гърба и коленете. Озова се на метър и половина височина над земята и в сърцето ѝ се прокрадна страх. Създанието отстъпи назад, докато не се отдалечи на безопасно разстояние от групата. Разпери величествените си черни криле и плавно се понесе към небето. Лиси се опита да игнорира ужаса си от излитането, като се зае съсредоточено да изучава лицето на своя пазач. Без усилие можеше да различи всяка мигла и всеки белег. Изсечените черти, правилният нос, стиснатите устни, всичко в него беше съвършено. Потънала в размишления и съзерцание не разбра кога са настигнали Горон и дядо ѝ. Окопити се бързо, щом чу дядо ѝ да ѝ говори и се огледа. Под тях релефът се променяше без да губи тъжния си жълто-кафяв цвят на изгорели треви и мъртви дървета. Отдавна пресъхналите корита на реките допълнително нагнетяваха неприятното чувство за безвъзвратна загуба. Лиси скри мокрото си лице в широките гърди на Тавен.

- Винаги ли е така? Никога ли не вали? – попита задавено.

Мъжът като че ли не забеляза треперенето в гласа ѝ и не направи опит да я утеши.

- Така е открай време.

- Не се ли опитахте да върнете водата? – продължи да настоява тя.

- Без светлина нямаше на кого да я върнем. Растенията измряха отдавна.

- Наистина ли светлината на Ар се е върнала със смъртта на Карел?

Мъжът кимна.

- Вие ли го убихте?

Тавен се стресна. Въпросът ѝ го жегна болезнено. Не долови упрек и все пак се почувства засегнат.

- Той сам пожела да приеме вечния сън.

- Не се ядосвай. Не исках да те разсърдя. Бих разбрала, ако сте го убили в името на възкресението на стария свят и връщането на светлината.

- Не сме го убили ние – отсече рязко Тавен.

Лиси прехапа устни и изчака гневът ѝ да утихне преди да заговори отново.

- Ти къде живееш?

Тавен я изгледа косо.

- И тук, и там...

- Къде спиш?

- Където ме застигне сънят.

- Обитаваме руините на свещения кристален град, близо до мъглата, за да държим врага под око – притече му се на помощ Горон. – За вас ще построим нови кули горе в планината.

- Не може ли просто да се нанесем при вас? Защо да си правите целия този труд да строите ново селище?

Двете крилати създания я зяпаха озадачено.

- Чу ли какво каза брат ми за мъглата? – попита предпазливо Тавен. Тонът му силно ѝ напомни на този, с който баща ѝ ѝ говореше в детството.

- О, стига! Доколкото ми е известно, зитите не напускат мъглата, така че докато ни топли светлината на Ар, сме в безопасност.

Мъжете я зяпаха отново.

- Какво!?

Тавен отмести поглед и я притисна по-силно до себе си.

- Мъглата се движи. Тя е въплъщение на черната магия и притежава способността да се нагажда към околния свят, а зитите, които я обитават, могат да я насочват без да излизат от нея. Можем да се борим с тях само ако навлезем в проклетата каша и ги срещнем с оръжие, но силите ни се стопяват бързо. Светлината на Ар не е оръжие, с което да се борим с проклетата напаст. Сега кристалите на разрушения град искрят под ярките лъчи, но мъглата продължава да се стеле из улиците. Горе в планината ще сте в безопасност. Зитите търсят тайни кътчета, в които да се скрият, и едва ли ще нагазят на открито, за да стигнат планините. Ще ви построим нов град. Можем да пренесем частици от кристалния град и свещените кули. Ще имате дом не по-малко красив от Арсус.

Тавен говореше бавно. Гласът му беше мелодичен като повея на вятъра сред младите треви, окъпани в утринна омара. Лиси затвори очи и се унесе в приказния сън за новия дом, които красивото крилато същество обещаваше да ѝ построи. Картините в ума ѝ бяха така ярки и живи, че имаше усещането, че вече се е прибрала в мечтания дом. Чу отчаяния вик на дядо си някъде отдалеч, но замъгленото ѝ съзнание си го обясни с някакво дребно несъгласие с плановете на архитекта.

- Спри веднага! Защо правиш това! – крещеше отчаяно старецът срещу Тавен. – Нямате право да ползвате Песента на Низа срещу децата ми. Обещахте ни закрила, а ето че самите вие ни наранявате. Спрете! Моля те, върни я.

- Песента на Низа! – Горон и Тавен се спогледаха. – Какво е това?

- Хайде, събуди я! Колкото по-дълго спи, толкова по-малки са шансовете ѝ да се върне при мен. Моля те, събуди я.

- Какво говориш, старче!? Нищо не съм ѝ направил. Разказах ѝ за мъглата. Изобщо не съм ѝ пял.

Тавен звучеше почти по детски обидено, докато се защитаваше от несправедливите упреци на разстроения старец.

- Не се опитвай да ме заблуждаваш. От дете ме учеха да се пазя от коварството на зитите и от умението им да притъпяват сетивата на жертвите си и да ги примамват в мрака. Майка ми не веднъж ми е разказвала за мощта на Низа. От къде знаеш тези песни, кой те научи на това умение да подчиняваш умовете на хората?

Тавен го зяпаше безмълвно. Не знаеше какво да отговори.

- Но сега това е без значение. Щом можеш да я приспиш, трябва да можеш и да я събудиш. Хайде, направи го! Моля те, момче, не губи повече време! – старият Вазак се беше задъхал от страх за живота на внучката си и мълчанието на домакините му съвсем го отчая.

- Прости ми, дядо, но не знам как да я върна – прошепна безпомощно Тавен.

- Приземете се! Искам да усетя здрава опора под краката си.

Двамата в синхрон се насочиха към земята и леко заровиха пръсти в сухата почва.

Горон веднага освободи стареца от здравата си хватка, но Тавен остана да стои неподвижно с жената на ръце. Вазак побърза да се приближи и обхвана нежното бледо лице на внучка си с ръце.

- Моля те, събуди я! Кожата ѝ започва да изстива. Скоро сънят ѝ ще е толкова дълбок, че нищо и никой няма да е в състояние да я изтръгне от него.

- Не знам нито за какво говориш, нито разбирам какво искаш да направя – отвърна задавено Тавен. – Нищо не съм ѝ направил.

- Ти я приспа с твоята отровна песен – изрева в лицето му обезумелият от тревога старец.

- Не съм ѝ пял.

- Достатъчно! – извиси глас Горон. – Летях до тях, слушах разговора им, както и ти. Брат ми не каза нищо, с което да обиди или нарани твоята внучка, и ако продължаваш да го нападаш, ще ме принудиш да застана на негова страна.

Старецът отново потъна в отчаяние.

- Но той, той... виж, не хвърлям празни обвинения. Той ѝ причини това. Тя няма да се събуди сама.

Горон съжали дълбоко възрастния мъж. Треперещият глас и горещите сълзи, стичащи се по изпитите скули, го принудиха да пристъпи към Тавен и спящото момиче в ръцете му. Взе малката ѝ изящна ръка в грубата си десница. Пръстите ѝ бяха студени и безжизнени. Очите му срещнаха тези на Тавен.

- Нещо не е наред с жената, братко.

- Не съм виновен, Горон, не съм, не бих я наранил. Каза да я пазя и аз я пазих.

- Благородни Вазак, прости ни, ако сме навредили на внучка ти, било е неволно. Ще направим каквото кажеш, за да ѝ помогнем.

Старецът премигна и бързо изтри сълзите от очите си.

- Как е възможно да не знаеш, че владееш толкова силна магия!?

Тавен сведе виновно глава под изпълнения с възмущение и упрек поглед на възрастния мъж.

- Знаеш ли как може да ѝ се помогне? – настоя Горон. Фините пръсти в ръката му губеха от нежността си. Тавен притисна крехкото тяло по-близо до гърдите си в опит да съхрани топлината му.

- Всеки майстор на песните може с лекота да прогони мрака от ума на жертвата си, но в случай с аматьор като теб ще ни трябва всичката светлина, която този свят може да ни предложи. Отнеси я при Ар и останете там, докато тя не отвори очи и не спирай да и говориш. В транса, в който си я потопил, вероятно гласът ти е единствената ѝ връзка с нашия свят.

- Върви, братко! Аз ще имам грижата за останалите.

Тавен побърза да изпълни нарежданията. Мощните му крила вдигнаха вълна от жълта пепел и заслепиха Горон и спътника му. Когато въздухът се проясни, беше изчезнал заедно със скъпоценния си товар в ослепителната светлина на прероденото слънце на Наварден.

- Трябва да ни простиш, благородни Вазак. Явно има на какво още да ни научиш. Мога само да ти обещая, че щом се върнат и отново чуеш гласа на внучка си, никой от нас няма ѝ проговори отново.

Горон подчерта сериозността на думите си с дълбок поклон. Старият Вазак го гледаше уморено.

- Благодаря, благородни Горон, но за съжаление при магията нещата не са така прости, още повече щом става въпрос за черна магия. Песента на Низа може да убива, да поробва, да ужасява, да лекува, но който веднъж попадне във влиянието ѝ, е обречен да я търси до сетния си дъх. Мислиш ли, че твоят брат ще е в състояние да понесе този тежък товар?

- Ще го направи. Имай вяра и бъди спокоен – ухили се широко Горон. – Брат ми е смел войн. Да вървим, дядо, искам да ти покажа новия ти дом.

***

Ако този разказ ти е харесал, остави своя коментар по-долу и гласувай за него ТУК!

Сподели с приятели:

Добавете коментар