Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Магията на пролетта"
~~~
Със зората дойде снегът.
Земята се протягаше с пропукване под преспите, пресягаше се с голите прекършени клони на дърветата, жадна за светлина. Искаше да докосне огъня, играещ в небето. Пламъците на зората го разкъсваха на пепел от пурпур и индиго, а лъчи от алабастър пълзяха по заскрежените прозорци на замъка, напразно опитвайки се да проникнат през тежките завеси, скриващи света отвъд. Обитателите на този свят бяха затворени между каменните стени, трупаха дърва в огнищата и чакаха облаците да отворят огнената си паст. Ала не топлина, а гарвани разкъсаха небесната шир. Черните им криле тежаха от вести за битки, набези, грабежи. Молби, надежди и предателства кръжаха във вихър от пера около кулите преди да започнат да падат пронизани от стрели.
Със зората пристигнаха корабите.
Морето гореше. Пламъците му съскаха в ледените сълзи на зората.
***
Над главата му прелетя гарван. Присви очи, щом птицата изграчи и се опита да кацне на парапета пред него. Веста, която тя носеше, вече нямаше значение. В далечината под знамето на Партеноп горяха десетки галери. Кораб след кораб изчезваше в солената черна вода, платната му се разперваха над пяната и заплитаха мятащите се човешки фигури и дъски. Поглъщаше телата, давеше виковете на мъжете и кънтежа на желязо и оставяше единствено облак от пепел да се издигне и оближе здравите студени стени на замъка. Малкото останали от хората му се опитваха да стигнат до портата. Щом се изпречеха пред нея щяха да удрят с разкървавени и счупени крайници, крясъците им почти щяха да се слеят с тези на бащите и братята им, с гарваните в небето и с оглушителното мълчание на крепоста. Мъжете знаеха, че помощ не ще има. Именно това караше повечето от тях да намерят покой в дълбините на Двете морета, вместо на колене на брега, чакащи врага.
Подпрял лакти на парапета, Ампелио Габриели затвори очи. Не можеше да понесе повече гледката на разпадащото се пристанище, което вземаше със себе си последните нотки на човечност по тези земи. Народът му се нуждаеше се от тази война. Тя бе цената на така желаната пролет.
***
- В кръв ще се венчаеш.
Думите на жреца проехтяха в съзнанието му. Потръпна от погнуса при спомена за костеливите лепкави ръце на стареца, щом вдигна лицето му и го подкани да отвори уста. Кръвта на козата, смесена с подправки и вино, се стече по брадичката му и покапа туниката. Течността бе гъста и топла, тялото на животното лежеше разпорено на олтара, където се бе събрала група жени да разгледа вътрешностите.
- И в кръв ще се родиш – изграчи жрецът.
Старецът извади нож от колана си и посече дланта си. Кръвта му се сля с тази на козата и покапа по челото на Ампелио преди пръстите на мъжа да започнат да пишат по лицето му. Около олтара бе настанала суматоха. Една от жените се отдели от групата и пристъпи към жреца. Треперейки му подаде сърцето на козата и отстъпи крачка назад. Лицето ѝ бе изпито и проядено от мъка. Зимата бе тежка за всички. Вече второ поколение се раждаше и умираше в снега. Преди години с първия сняг жрецът бе получил видение в горящите край олтара пламъци за идването на пролетта. Бе видял как ледът се пропуква от плача на новия наследник на дома Габриели.
С крайчето на окото си, все още преглъщайки кръвта, Ампелио погледна невястата си. Първата му жена се казваше Елеонора. Бе взел ръката ѝ на същия този олтар, но тогава времената бяха различни. Снегът бе започнал да се топи, хамбарите бяха пълни, добитъкът - в изобилие. Светът не бе полудял от студа, оставил се войната да го погълне, а Елеонора носеше детето му. Син, роден в пролет, бе видял жрецът в пламъците. Момчето, което щеше да призове зората.
Едва на двадесет и три тогава и положил ръка на издутия корем на красивата си съпруга, Ампелио слушаше молитвите на жреца, нетърпелив луната да направи последния си танц в озареното от звезди небе преди да се роди детето. Луната танцуваше, когато слизаше по стъпалата на гробницата, за да положи тялото на жена си в земята и сина, чийто смях щеше да приканва слънцето да изгрее над земите им.
Жената, която стоеше до него сега, носеше името Корнелия, два пъти по-млада от него и негова братовчедка. Дългата ѝ коса с цвят на кестен падаше по гърба й, натежела от сухите цветя, заплетени в къдриците й. Дали беше по-млада от Елеонора на сватбата им, Ампелио не можеше да си спомни. Всеки път, щом се върнеше към времето, когато зимата не бе толкова сурова и огънят в камината все още топлеше крайниците му, в съзнанието му изникваше единствено безжизненото тяло на Елеонора и стъпалата на гробницата, които сякаш нямаха край.
Не изпитваше нищо към Корнелия. Щом я погледнеше, виждаше само един дълг, който имаше като владетел на Партеноп, поредният опит да бъде привлечено вниманието на боговете.
Сърцето, което момичето вдигна към устните си, трябваше да я направи плодовита. Син на пролетта. Дъщеря на зората. За него и хората му нямаше значение. Гледаше я как дъвче сърцето, как къса със зъби месото и пие кръвта и повтаряше наум думите на стареца.
Синът му трябваше да се роди в кръв, ала от венчавката бяха минали почти двадесет години, а Корнелия отказваше да го дари с пролет. Единственият смях, кънтящ из двора, бе този на слугинчетата. Жриците започнаха отново да се взират в пламъците, изпълнени със съмнения относно първото пророчество.
В кръв роден, казваха те.
Щом това бе цената, която да омилостиви бога им – ако зимата не бе прибрала и него – то той щеше да получи кръвния си дан. Ампелио бе решен да напои земята с кръв и да продължи жътвата, която бе започнал преди двадесет години. Вече погребал една жена, имаше сили да стори същото с още една и още една; земята в гробницата бе също толкова гладна, колкото тази на нивята. Ако телата им не можеха да му дадат синове, то щяха да нахранят малкото останала обитател на замъка.
***
В далечината още една галера се разби в скалите и започна да потъва огряна от пламъците, танцуващи на пристанището. Ампелио изруга и се прибра в покоите си. На голямото легло под куп кожи жена му дишаше тежко. Слугинчета притичваха с ведра вода и слагаха компреси на зачервеното ѝ лице. Треската я мъчеше вече седмица, малко преди запасите им да свършат. Погледът, който лордът впи в нея, бе лишен от топлина. Опита се да я обикне, изпълняваше всяка нейна прищявка, трупаше дарове около леглото й, караше слугите да обшият дрехите ѝ със злато и рубини. Искаше да забрави за болката и Елеонора, за това, което бе заровено под краката им. Ала жената, която родителите му бяха избрали, не можеше да изпълни дълга си.
Извърна поглед от мятащото се тяло под кожите, молещо за вода. На стената срещу леглото имаше огледало. Стъклото бе почерняло от времето, напукано по крайщата около дървената рамка, но все още отразяваше бледите им сухи лица и загърнати в груби дрехи фигури. Гледаше как Корнелия се бори да си поеме дъх и слугинчетата, опитващи се да я успокоят с меките си гласове. Виждаше и себе си – мъж над петдесетте, лорд от знатна фамилия, която някога е владеела цялата провинция. Загърнат в плащ от кадифе и вълча козина, кожата, от която бяха направени дрехите му, бе изтъркана също като отражението му, а брадата и дългата му кестенява коса – прошарени. Единственото живо нещо в него бяха очите. Те поглъщаха малкото светлина в стаята и горяха с жар, черен като мислите му.
Внезапно го споходи мисълта, че може би бяха разбрали пророчеството погрешно. Пламъците не шепнеха за дете. Той бе последният с името Габриели. Неговият плач щеше да отекне над ледената пустощ, а кръвта, която щеше да ги прероди, бе именно тази, която проливаше в момента. Искаше да повярва на това. Искаше войната, която водеше, да има смисъл.
- Ампелио...
Погледна през рамо към леглото. Вадички вода се стичаха от компреса по лицето на жена му, смесвайки се със сълзите й.
- Спри тази лудост, Ампелио. Лечителите.... – Корнелия преглътна с мъка, впила поглед в него, умолявайки го да се приближи. Копнееше за допира му, искаше да види в лицето му, че разбира това, което му говори. – Лечителите казаха, че съм с дете. Няма нужда да умират повече хора.
Габриели извърна глава и отново се вгледа в замъгленото си отражение. Видя се как пристъпва към леглото и протяга ръце. Взима жена си в обятията си и започва да гали влажната ѝ от пот и вода коса. Как ѝ шепне колко е щастлив от новината, как дори с раждането на детето да не се върне пролетта, нямаше да има значение – той най-сетне щеше да има наследник. Виждаше и нея, отново на крака, облечена в най-хубавите си одежди и заобиколена от придворните си дами. Замъкът бавно се пълнеше с хора, отваряха пазара на двора и пристанището приемаше пътници и стока от цял свят. Искаше да повярва на това. Искаше да повярна на толкова много неща, но вече бе отдал сърцето си на надеждата, че това е правилното решение.
- Ампелио, – гласът ѝ затрепери. Видя я как впи пръсти в завивките и стисна устни за да се възпре от това, да каже името му отново.
- Ако наистина носиш детето ми... – чу се да казва.
На стъклената повърхност пред него стоеше непознат мъж. Имаше прошарена коса, която падаше до раменете му и раздрани и покрити със засъхнала кръв дрехи. На дебелия му колан имаше меч, който молеше да посича. Да посича и засити жаждата на боговете. Не плачът на дете, а песента на острието щеше да прикани зората. – Битката ще приключи, когато родиш. Ако дори и тогава снегът не спре, ще продължа да убивам. Ако кръвта на този континент не е достатъчна, ще престроя пристанището и ще направим нови кораби. Ако и това не засити глада на боговете ни, тогава нека синът ни продължи.
Когато се обърна, наметалото му изсвистя и капки кръв посипаха пода. Явно имаше нещо демонично в изражението му, защото една от слугините бутна ведрото с вода и побърза да излезе от стаята. Корнелия продължаваше да се задъхва, ноктите ѝ раздираха завивката, в която се бе вкопчила. Бе смръщила чело и се опитваше да стои изправена в леглото, за да може да срещне погледа му. Зад него нещо – или бе лъч светлина? – пробяга по повърхността на огледалото. Отражението на съпруга ѝ сякаш оживя в стъклото, наметалото му се изду и сянка падна на лицето му.
- Щом пролетта не може да стопли хората ми, то нека това го стори кръвта на враговете ни.
- Ти нямаш врагове.
Гласът ѝ бе само шепот. Думи, накъсани от хрипове. Тялото ѝ беше отслабнало прекалено много. Ако наистина бе бременна, то детето щеше да я убие при раждането.
- Тези твои врагове, те... Те са родени от бръщолевенето на един старец, който се взира прекалено много в огъня.
- Роди ми син и го научи да не бъде като баща си. – отсече Ампелио. – Роди ми син и се моли зората да дойде и да озари умовете ни.
Остави я превита на две, давеща се от кашлицата, която не ѝ позволи да му отговори. През следващите месеци щеше да обикаля близките села и да събира хора. Около пристанището вече имаше група, която се бореше с пожара, за да спасят малкото останало. В коридора се размина със слугинчето, което бе разляло ведрото с вода. Извика ѝ да намери и изпрати лечител в покоите му. А докато жреците и лечителите се суетяха около жена му, предлагайки ѝ вино с билки и отвари, той щеше да продължи да принася собственото си жертвоприношение към боговете. Дори и да не го чуеха, снегът по полето се бе превърнал в кървава киша, а земята бе топла от дъха на умиращите. Гробището под замъка се разрастваше и отвъд стените му.
***
Пристъпи в стаята едва поемайки си дъх. Конят му не бе издържал и се сгромоляса облян в пяна и кръв пред портите. Наметалото му се раздра при борбата с юздите, бяха се оплели в стрелите, забити в корема на животното. Придворните се отдръпваха рязко от пътя му, докато прекосяваше коридора на бегом. Чуваше зад себе си виковете на командирите му, които го умоляваха да позволи на лечителите да промият раните му. Смътно си спомняше как не бе успял да отбие стрелата с щита и тя се бе забила в рамото й. Прекалено ядосан, за да я извади, я счупи и продължи да кълца телата пред себе си с меча. Сега острието стоеше забито дълбоко в плътта му и го изгаряше, но лечителите щяха да почакат.
Заранта гарван бе донесъл вест, че има син.
***
Бебето спеше в прегръдките на майка си, увито в сиво вързопче. Само малката му розова главичка се подаваше, въртяща се с невиждащи очи, отваряше устни безмълвно, жадно за майчината гръд. Ампелио искаше да се пресегне и да го погали, ала ръцете му бяха покрити с кръв и пръст. Успя да направи няколко крачки, преди да падне на колене пред леглото и да зарови глава в скута на жена си. Снегът в косата му бе започнал да се топи, но не той намокри завивките. Сълзи се стичаха по страните му и отмиваха полепналата прах и мръсотия. Усети ръката на Корнелия на рамото си преди плахо да повдигне лицето му. Устните ѝ се размърдаха, но само той долови сухия ѝ шепот, преди бебето да заплаче.
„Дойде ли зората, господарю?”, питаше тя. Щеше ли снегът да започне да се топи от слънчевите лъчи, писъците, породени от агония, заменени от песните на птиците, а дърветата да се отърсят от шипестите си гнезда, за да носят плод.
Идва ли пролетта, питаше тя. Гледаше детето в ръцете си и чакаше отговора му.
- Избрах името Мариано – прошепна Корнелия. – Роден във война, за да има мир – добави тя.
Ампелио отвори уста, но не намери сили да проговори. От черните му очи се ронеха сълзи, пламъкът в тях бе изгаснал и сега те попиваха всяка частица от малкото същество пред него. Огледалото на стената вече не отразяваше разпада във владенията му. Ярката слънчева светлина караше гладката му повърхност да засияе и за момент черните петна изчезнаха.
Пролетта идваше и един Габриели плачеше.
***
Виж как се е класирал този разказ в конкурса "Магията на пролетта" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил