Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Полъх от Севера"

~~~

В момента, когато отворих вратата, усетих бръснещия студ по лицето си. Вече втори месец снежинките се рееха из въздуха, дори не падаха на земята – просто една прозрачна пелена от бял прах, които неуморно добавяше по сантиметър към снежната покривка ден след ден. Дръжката на сака ми се закачи за вратата. Тъкмо я освободих и иззад ъгъла на общежитието изскочиха 2 момичета и едно момче, които веднага щом ме видяха, се размахаха и започнаха да викат да задържа вратата отворена. Ужасният им акцент издаваше, че са италианци, а приповдигнатият говор и разкривената походка, че са дошли да си допият с последните оцелели от купона на третия етаж.

След 150 метра музиката от замиращия купон вече не се чуваше. Спрях и се огледах. Типична финландска нощ – сняг и космическа тишина. Снежинките продължаваха да се лепят по бузите и очите ми. След време човек свиква и го приема за най-нормалното нещо, сякаш въздухът винаги си е имал невидима армия от миниатюрни ледени капчици. Поех дълбоко дъх и почувствах задоволство, че оставям сбирщината от пияни европейци, за да прекарам една седмица в Лапландия.

Погледнах си часовника – 4:56. Северът не позволяваше много своеволия при уговорките с други хора. Тръгнах към общежитието на Хайди. Когато пристигнах, Жан, Алонсо и Мия вече бяха там. Поздравихме се. Марти и Хайди тъкмо излизаха от тяхната сграда и се бореха с два средни по размер сака и един солиден куфар. Още преди да се поздравим, оправдаха лекото си закъснение с това, че събирали багаж до последния момент, а количеството му – с това, че дори и на Северния полюс трябва да изглеждат добре. Жан се пошегува, че белите мечки няма да проявят особени претенции дали шалът и шапката на обяда им е в тон с цвета на обувките, но момичетата явно не бяха убедени в думите му.

Лили също се появи. Липсата на прекомерност у нея си личеше и тук – стегнато облекло, компактен багаж и леко неестествена жизненост предвид обстоятелствата. Все едно всяка сутрин ставаше в четири, за да прекара една седмица на края на света. Аз всъщност не я познавах достатъчно добре, за да знам какво прави всяка сутрин в четири. Тя беше един от „външните” хора в пътешествието ни. Допирните ни точки се изчерпваха с общите ни лекции по мениджмънт, откъдето всъщност имах позитивно мнение за нея. Нещата далеч не стояха така с другите двама от „пришълците” – Алонсо и Фернандо. Испанците бяха от онези хора, които всеки познаваше, и винаги бяха добре дошли на събитията, включващи алкохол и неособено качествени решения.

След 5-6 минути пристигна и раздрънканият миниван на бащата на Сату. С приятеля ѝ Томас бяха тръгнали по-рано през нощта от Лахти. Тъкмо правехме и невъзможното да съберем целия багаж в минивана, когато и Фернандо се появи. Явно въобще не беше си лягал, но поне багажът му беше оскъден, което се прие с облекчение от всички.

Отне ни малко време, но все пак успяхме да се сместим някак си и вече можеше да потегляме. Запалването на двигателя бе последвано от ръкопляскания, възгласи и светкавици на фотоапарати.

Отминахме табелата на изхода на Ювяскуля и се качихме на магистралата. Томас и Сату периодично се разменяха на шофьорското място, а Мия беше до тях отпред. Останалите се бяхме разположили по седалките назад. Пътят беше колкото красив, толкова и еднообразен, което скоро изпрати повечето от нас в страната на сънищата. Огромните борове, покрити със сняг, се редуваха със стотици замръзнали езера и загатваха за безкрайното ледено царство, което щеше да ни приюти.

Към девет слънцето започна да си проправя път на хоризонта. Това всъщност не беше изгрев в общоприетата му форма, а просто в далечината на изток една част от мръсно сивото небе беше изсветляло до толкова, че с подходящото количество фантазия, човек можеше да види очертанията на ярък диск.

Не след дълго спряхме за закуска в една голяма бензиностанция. Разстоянията на север са толкова сериозни, че този тип крайпътни бензиностанции представляват големи сгради, в които има и бюфет. Никога не успях да проумея способността на викингите да закусват с някаква каша от говеждо, чието има даже не си направих труда да запомня, но явно суровите зими ги бяха накарали да си набавят колкото се може повече енергия.

Потеглихме отново. Оставаха стотици километри. С напредването на времето, автомобилите по магистралата намаляваха осезаемо, като единствено количеството на огромните тирове, натоварени с масивни борове, си оставаше константна величина.

Започваше да се смрачава, когато стигнахме Рованиеми. На едно място вместо поредната табела над пътя, означаваща разстоянието до следващия град, имаше такава с географските координати на точното ни местонахождение. Повечето от нас за първи път преминаваха границата на полярния кръг и това предизвика поредния тур от овации и аплаузи. За всеки този момент имаше различно значение. Испанците добавяха още някоя интересна история, с която да впечатляват момичетата по разни купони. За финландките това не беше ново преживяване, но пък им вдъхваше силно желаното чувство на независимост и равноправие, с което те толкова се гордееха. Аз, Жан и Марти сякаш най-много се наслаждавахме на самото преживяване, а не на разни странични неща. Разбира се, никой нямаше да го крие в биографията си. Жан беше висок и достолепен французин, но не би отказал да добави нотка мистеризност и приключение към иначе забавната си и интелигентна натура. Ние с Марти пък идвахме от държава, където на мода бяха изпразнените от съдържание барбита и техните съразмерно пошли възлюбени, а престорената елитарност и възвишен вкус на точно толкова абсурдните им противоположности не ни бяха по вкуса. Преминаването на полярния кръг ни правеше личности в държава, съставена от комформисти.

Всички окончетелно се разсъниха, когато паркирахме пред комплекса на Дядо Коледа. Имахме уникалния шанс да видим с очите си една от легендите, с които бе израстнал всеки от нас. Къщата на белобрадия старец, работливи елфи, впрягове със северни елени, десетки хъскита и ледени скулптори. Всичко това превръщаше този иначе обикновен град в една от най-големите туристически атракции на Скандинавието. Снимки за спомен и първата атракция от списъка за седмицата беше отметната. Оставаше само да се снабдим с провизии от някой супермаркет на излизане от града, преди окончателно да скъсаме връзката си с цивилизацията, поне такава, каквато я познавахме до този момент.

Следобедът беше преполовил, а нас ни очакваха още около 2 часа път. Тъмнината вече беше обхванала околностите, а скоро огромната магистрала се замени от по-малък път, който беше покрит със сняг. Миниванът се държеше изненадващо стабилно, предвид тежките условия. В един момент слязохме и от този път и се заредиха завои сред безкрайна борова гора, като периодично се мяркаше и по някоя вила встрани от пътя. Беше минал повече от километър от последната сграда, която видяхме, когато свихме встрани и пред нас се появи домът ни за следващата седмица. С изненада забелязах, че сградата беше по-голяма по размери от повечето, които подминахме. Бяха я строили родителите на Мия и явно държаха в нея да има достатъчно място за двете им дъщери и сина им по всяко време на годината.

Разтоварихме багажа и се разпределихме по стаите. Имаше една спалня на първия етаж, заедно с голям хол и кухненски бокс, както и още цели 3 спални на втория етаж. Сату и Томас взеха стаята долу, а останалите трябваше да се разпределим в другите спални. Аз и Жан бързо си харесахме малката двойна стая. Марти и Хайди се разбраха с Мия да се присъедини към тях във втората спалня и някак си естествено Лили остана при Алонсо и Фернандо. 

Сату ни разведе из останалите стаи, имаше 2 бани, малка сауна вътре в сградата и класическа голяма сауна в отделна сграда отвън, където бяха складирани и дървата за отопление. Най-впечатляващото нещо във вилата беше огромната традиционна камина в хола, която по-скоро наподобяваше някаква пещ. Тя осигуряваше отоплението за цялата сграда, както и горещата вода, която използвахме. Последвалата обща вечеря беше доста по-кратка и мълчалива от очакваното, тъй като дългият път беше изсмукал жизнеността от всеки от нас, така че не след дълго се отправихме към леглата.

На сутринта Миа мина и събуди всички. Процесът на събуждането беше доста труден, но пък програмата за деня ни беше пълна и нямахме много време, което да пилеем. След не повече от половин час всички се бяхме събрали на голямата маса в хола да закусваме. Сату беше станала по-рано и беше приготвила супа от грах, която не се възприе равнозначно от стомасите на всички и през остатъка от деня периодично някой изпускаше газове, което веднага пораждаше смеха на останалите в групата.

Първата ни дестинация беше ферма за хъскита. Отне ни около час път на северозапад, за да стигнем до нея, но пък гледката там надминаваше и най-смелите ми очаквания. Стотици кучета от северната порода придаваха на това място толкова уникален дух. Самите северни кучета бяха доста по-различни от техните модни варианти, които имахме на юг. Определено не бяха толкова лъскави и красиви, а по-скоро грубовати и неособено заинтригувани от околния свят. По някакъв начин всяко от тях въплъщаваше характерната студенина и отчужденост на това място, като едновременно с това притежаваше огромна сила и издържливост. Очите им бяха прозрачно сини и сякаш принадлежаха на един друг свят, който ние никога нямаше да видим. Срещу прилична сума пари за туристите имаше осигурени и впрягове със северните кучета. Когато шейната се отдалечи на достатъчно от фермата, човек можеше да почувства макар и за кратко какъв е бил животът на коренното население по тези земи. Шейните покрити с кожи на животни, безкрайните снегове и леденият вятър, който безмислостно се блъска в лицето ти.

По това време на годината денят продължаваше не повече от два-три часа. Вече се смрачаваше, когато се насочихме към другата ни дестинация за деня – музей на коренното население на Лапландия, наричащо се Лапи. Битът на тези хора беше удивителен и там се криеше много повече от всеизвестните иглута и дрехи от кожи. Сякаш Лапландия беше намерила своето олицетворение в традициите и културата на тези хора, които бяха избрали да се заселят в най-северните райони на Европа далеч от всички други. Музиката, която лапландците са създавали, беше толкова наивна и естествена, но в същото време неописуемо дълбока и прчувствена, а легендите им пресъздаваха връзката между човека и заобикалящата го сурова природа.

Най-силно ме впечатли историята за едно традиционно жертвоприношение, което се извършвало всяка година в средата на зимата, за да се омилостиви един от езическите богове. Името му беше забравено, защото след нашествието на руснаците, християнството било наложено навсякъде със сила, а езическите богове били приравнени с дявола. Все пак страхът от божеството бил толкова силен, че традицията се запазила стотици години. Всяка зима седем човека били принасяни в жертва, а по този начин племето си откупувало правото да населява тези земи. Когато хората откажели да го направят, северът си отмъщавал жестоко чрез безмилостни бури и нападения на изгладнели животни.

Вечерта беше време за почивка. Приготвихме солидна вечеря, за да се запасим със сили за следващия ден, когато ни предстоеше сериозен поход навътре в гората, до една колиба. Миа носеше със себе си китара и всички се състезавахме да звучим кой от кого по-ужасно, докато пеехме поп хитове от деведесетте. Дойде време за сауна. Момичетата бяха твърдо против дрехите в сауната и затова се разделихме, като те окупираха тази в къщата, а ние - голямата сауна отвън. При мъжете обаче ситуацията с голотата не беше толкова проста. Очевидно колкото по на юг живееха мъжете и демонстрираха по-фриволно поведение, толкова по-стеснителни бяха в сауната и в крайна сметка хавлиите се оказаха една негласно споразумение. Жегата в сауната беше неописуема и периодично човек трябваше да излиза на снега, за да се охлади. Минусовите температури въобще не ми пречеха, напротив тялото ми се чувстваше страхотно всеки път, когато се показвах на снега. Накрая един по един си взехме душ с водата от огромен дървен бидон, разположен в края на сауната, и се запътихме към леглата.

Следващият ден беше най-сериозното изпитание поне във физическо отношение. На няколко километра в гората имаше една дървена колиба и решихме, че можем да отидем пеш дотам и да си печем наденички. Още преди изгрева Томас беше излязъл със снегохода и беше проправил пътека до средата на разстоянието. По-нататък обаче и машината се беше предала пред метрите сняг, които покриваха земята.

Облякох си най-дебелите дрехи, които носех със себе си – чорапогащи, дебел ватиран панталон, пуловер, суитчър с качулка, скиорско яке и шапка. Подредихме се така, че най-издържливите физически да водят колоната, а другите да следват стъпките, оставени от тях в снега, като водачът трябваше да влачи и шейната с провизиите. Финландците, аз и Жан си разделихме пътя по равно. Противно на очакванията ми, за по-леките и издържливи физически хора беше доста по-лесно да си проправят път в снега. След два часа стигнахме до въпросното място – беше леко встрани и нагоре в гората. Да се нарече заслонът, който открихме, колиба беше силно преувеличено. Представляваше по-скоро навес, направен от стъбла на дървета с формата на индианско типи. Когато пристигнахме, някои свалихме връхните си дрехи, тъй като се бяхме изпотили сериозно. Потникът ми беше подгизнал, махнах го, за да не настина. Организмът на човек бързо се пригаждаше към средата и ако при такива условия обратно в България бих се разболял на момента, то тук нямаше проблеми. Облякох се отново и започна печенето на наденички и пиенето на вино. Следобедът беше страхотен и когато вечерта наближи решихме, че е време да си тръгваме. Точно когато слизахме от възвишението, за да се върнем обратно към основния ни път, Хайди се подхлъзна и изохка доста силно. Беше стъпила накриво и си беше навехнала сериозно крака. Настана суматоха. Момичето очевидно изпитваше болка, но нямаше как да спрем. Навръщане по-издържливите бяхме в края на колоната, за да сме сигурни, че някой няма да изостане в снега, а финландците водиха, тъй като най-добре познаваха пътя. Аз даже не можех да проумея как се ориентират сред всички огромни дървета и никакви отличителни знаци останали над снега, но те все пак безпогрешно намираха правилните решения.

Беше очевидно, че Хайди изпитва огромна болка, но момичето стискаше зъби и се опитваше да подържа темпото на остналите. Водачите се изгубиха далеч напред, а Жан ме смени на последното място. Много скоро го чух, че ме вика и се обърнах. Беше точно зад мен и изглеждаше угрижен. Накара ме да изостана малко от другите, което си беше трудно, тъй като темпото на Хайди съвсем се беше забавило. В един момент Жан ми каза:

- Не се стряскай, обаче зад нас има нещо…

Първата ми идея беше за някакво животно и това моментално ме ужаси, макар че всички упорито твърдяха, че по тези територии няма мечки.

- Сигурен ли си? Нали всички казваха, че тука няма мечки. Може да е някакъв заек или нещо друго безобидно? – предположих сякаш исках да убедя себе си, колко солидни са аргументите ми.

- Човек, казах нещо – не, животно!

Жан не беше глупав, не беше и от хората, които ще си измислят неща, за да привличат внимание. Всъщност, ако трябваше да поверя на някого от групата гърба си, щях да се спра на него. Той продължи:

- От поне пет минути като се обърна назад, в далечината има две светещи червени точки.

- И…? – Исках да чуя някакво обяснение и си вярвах, че ако той не може да предложи такова, значи няма откакво конкретно да се притесняваме.

- И… не знам. Не казвай на другите, само ще изпаднат в паника. Давай им повече зор и да се прибираме по-бързо.

Така и направих. Пак се отдалечих малко от него и настигнах Хайди и Марти, която се опитваше да я подкрепя. Опитите ми да забързам темпото претърпяха пълен провал, а в очите на Хайди вече виждах сълзи от силната болка, която изпитваше. На практика не можеше вече да стъпва на крака си. Водачите бяха спрели, за да се съберем на едно място и да видят дали всичко е наред и някой не е изостанал прекомерно. За всички стана ясно, че Хайди нямаше как да продължи, не бяхме изминали повече от четвърт от пътя. Не можеше и да я теглим със шейната, защото снегът беше прекалено дълбок и неутъпкан. Обсъждихме набързо възможностите, които имахме пред нас. Всички бяха много загрижени за благоденствието на цялата група, обаче някак си всеки искаше просто да се домогне до вилата и да не се поставя в опасност заради постъпките на други хора. Накрая решихме, че двама мъже ще останат за нощта с Хайди и ще се опитат да се върнат до колибата, а останалите скоро ще се появят с помощ… ако все още имаше на кого да помагат. Томас беше единственият финландец, а всъщност и доста здрав и стабилен човек, така че той очевидно беше единият късметлия. Ние с Жан решихме, че ще си хвърляме ези тура за другото свободно място, защото испанците и без друго някак си не се натискаха да прекарат нощта на открито.

Двамата бяхме в страни от другите. Той намери една монета в джоба си и я хвърли във въздуха. Явно аз бях „късметлията”.

- Винаги така става… уж всички сме заедно, а накрая източноевропеецът си го отнася, докато другите си се греете в сауната и съчувствено ни обсъждате.

- Грозната истина! Ти защо си мислеше, че сме те взели иначе с нас на екскурзията? - Грубите етнически шеги вървяха само между нас двамата, останалите бяха прекалено възпитани, за да си позволяват такива коментари.

- Страх ли те е от светлините? – Жан беше искрено загрижен.

- Защо? Имаме 2 големи ножа и брадва. Ако ни нападне някой освирепял заек, просто ще имаме и вкусна вечеря.

- А ако не е заек?

- Значи, пак ще се вечеря… просто е възможно да преразпределим ролите.

Другите вече напираха да знаят какво става. Жан ми пожела да се пазя, разделихме се на две групи и всяка пое в различна посока.

За по-малко от час се върнахме до колибата. Напалихме огън и се опитахме да запушим всички отвори, за да се предпазим поне малко от студа, който щеше да ни обхване през нощта. Хайди изпитваше истинско неудобство от случилото се и не спираше да плаче тихо и да ни се извинява. Тя всъщност беше много симпатично момиче. Майка ѝ беше финландка, а баща ѝ – руснак, и по някакъв начин беше взела само хубавите неща и от двамата. Имаше руса коса и сини очи и носеше в себе си типичната финландска естественост и нежност, като едновременно с това беше доста по-общителена и непринудена във взаимоотношенията си с околните от повечето свои сънародници.

Томас си беше финландец до мозъка на костите си. Здрав, с бледа кожа, не говореше много и изглеждаше сякаш нищо не може да наруши хладнокръвното му изражение. Двамата се разбирахме добре, винаги имаше за какво да си говорим - я футбол, я музика. Сега някак си разговорът не ни спореше, но ситуацията беше малко по-особена. Разбрахме се да отидем и да намерим дърва, с които да се топлим през нощта. Пръв беше той, аз стоях в колибата при Хайди. Върна се след двайсетина минути с един солиден нарамък и каза, че ще направи и втори курс. Вторият път не беше чак толкова резултатен, както се надявахме, и се наложи и аз да пробвам късмета си. Взех брадвата и започнах да обикалям гората, като гледах да не се отдалечавам прекалено. В един момент спрях и осъзнах какво става. Температурите щяха да паднат значително и нямаше никаква гаранция дали щяхме да оцелеем, докато дойде помощта. Още повече, че в гората най-вероятно имаше и животни, които нямаше как да отблъснем, ако ни нападнат. Това беше едно от най-странните чувства, които човек може да изпита. Не беше страх, някак беше нещо по-различно. По-скоро се почувствах сам и беззащитен. Нищо не нарушаваше мъртвешката тишина – все едно времето беше спряло. Бях толкова малък сред всички тези огромни дървета, нищо не помръдваше. Безсилието те кара да приемаш нещата такива, каквито са. Сега започвах да разбирам липсата на емоции по лицата на хората тук. За щастие скоро открих един паднал малък бор. Набързо окастрих клоните от него и махнах снега, който го беше покрил. Довлякох го обратно до колибата. Беше още зелен, но заедно със сухите дърва, които имахме, можеше и да ни стигнат за вечерта. Всъщност нямах никаква представа колко точно студено щеше да става. Докато цепех бора пред колибата, забелязах нещо, което ме накара да замръзна. Жан беше прав. Наистина в далечината имаше две светещи червени точки. Явно точно в този момент по-страшно от това да си сам, беше да не си сам.

Приключих и влязох вътре. Нямаше смисъл да притеснявам излишно другите. Говорехме си общи неща и се опитвахме да си повдигаме духа. Томас всъщност не изглеждаше притеснен, явно викингът в него не можеше да се поддава на такива емоции. Хайди пък ни се доверяваше като казвахме, че всичко ще е наред, то какъв избор всъщност имаше.

Това беше една от най-дългите нощи в живота ми. Оживяхме. Всъщност нищо страшно не се случи, освен че премръзнахме сериозно. В този момент наистина разбирах защо древните племена са убивали човека, който остави огъня да изгасне. За щастие ние не го направихме, редувахме се кой да го наглежда и даже поспахме малко. Още много рано сутринта другите дойдоха с помощ – радостта да видим хора беше неописуема. Един снегомобил закара Хайди в местната болница, а останалите се отправихме обратно към къщата.

Изкъпахме се и легнахме да поспим още малко. Като станахме, настроението беше доста приповдигнато. Всички бяха горди от благополучно завършилото приключение. Хайди се беше върнала от болницата. Кракът ѝ беше бинтован, но иначе беше добре. По програма трябваше да ходим на някакво место зимно състезание – съревнования с кучета, елени, хвърляне на ласо и други подобни неща. Логично Хайди щеше да си остане вкъщи, ние с Томас също се бяхме наситили на впечатления от предната вечер, а Марти и Миа просто предпочетоха да си останат вкъщи, явно не бяха мигнали цала нощ.

Миа предложи да ходим да ловим риба на реката до вилата. Риба никой не хвана, но само човек, който не се е занимавал с риболов, си прави илюзиите, че това има някакво значение. Важно е единствено преживяването, а то си заслужаваше, правехме дупки в дебелия лед и най-вероятно бихме изглеждали нелепо за хората, които в миналото наистина така са си набавяли храна, за да оцелеят. Мартина беше до мен. Интересуваше се как е минало всичко, имаше кръгове под очите, които никога не бях виждал по свежото й лице - личеше си, че е била доста изплашена цяла нощ. Сравнително бързо приехме нещата като нещо нормално, пък и историята беше страхотна за разказване, нали за това бяхме там.

Марти разказа и как е било от другата страна. Прибрали са се и когато опитали да подкарат минивана, той затънал в снега. Започнали да му правят път с лопати, за да стигне до главния път, всичко това отнело доста време. После трябвало да стигнат до града и да повикат помощ. Някъде към четири през нощта снегомобилите стигнали до нас.

Настроението вечерта не беше толкова приповдигнато, както се предполагаше, че трябва да е. Напрежението и умората си казваха думата и вече започваха да се забелязват някои леки дразги. Все пак решихме да отидем до местния бар за няколко часа. Бирата винаги помага да се сплоти колектива. Картината там не се отличаваше от другите финландски барове, но за жалост много трудно може да бъде пресъздадена с думи. Навъсени викинги, които са порядъчно подпийнали, псуват на висок глас, докато междувременно някой се опитва да пее бекстрийтбойс на караоке. Алонсо си изкарваше добре и се пускаше на всички момичета, били от нашата или друга компания. Фернандо също се забавляваше и на Сату явно ѝ допадаше компанията му. Момичетата си говореха нещо и се усмихваха. Ако не бяха в супер приповдигнато настроение, то поне и не умираха от скука. Жан стоеше до мен и се шегуваше за изминалата вечер.

- Тъкмо си мислех, че на връщане миниванът няма да е толкова претъпкан. Пълно разочарование.

- Страдай! В Източна европа е така всяка вечер, трябва да се избиваме едни други, за да се докопаме до храна и да преживеем зимата… да не мислиш, че малко сняг може да ме уплаши…

След още няколко шеги, които явно си бяха забавни само на нас двамата, от нищото казах:

- Беше прав.

- За кое?

- За червените точки.

- И какво, нападнаха ли ви? Вече да не сте някакви зомбите и да ни изядете мозъците довечера?

- То и без друго като гледам, половината няма от какво да се страхувате.

Грубите подмятания някак си ни помагаха да приемаме по-спокойно нещата.

Барът затваряше рано и трябваше да се изнасяме. Когато стигнахме обратно вкъщи, се отправихме към кухнята, за да хапнем нещо преди лягане. Томас беше доста по-асоциален от обикновено и със Сату почти не си говореха. Всички си стояхме разделени, както бяхме по стаите. Повечето се насочихме към леглата, Жан, испанците, Лили и Миа останаха да си допиват.

На сутринта ни чакаше първата приятна изненада за деня. Съседът, който живееше на около километър от нас, дойде със снегомобила си да ни предупреди, че се задава лека буря и не е препоръчително да излизаме. Човекът беше доста странен, но пък беше приятел на семейството на Миа и явно искаше да ни помогне. На тръгване форсира снегомобила си и започна да прави разни каскади по замръзналата река. Все пак рядко можеше да се наслади на толкова многобройна публика. Скоро му омръзна и изчезна в далечината.

Супер! Цял ден трябваше да стоим на едно място. По някакъв начин престоят ни там доста беше изострил сетивата ни. Сякаш някакви потиснати първосигнални инстинкти започваха да се обаждат под привидно спокойното ни държание. Момичета се сдърпаха кой колко работа вършел, Сату и Томас си бяха в обтегнати отношения още от снощи. Опитите за песни и игри претърпяха пълен провал. Все пак решихме, че вечерта ще има купон и сауна. Започнахме да пием, имаше музика, танци и още злобни погледи. Испанците се отрязаха прилично и даже не го докараха до сауната. Томас и Сату се скараха сериозно и всеки се беше покрил някъде из вилата. За капак точно тогава спря и токът. Никаква връзка с цивилизацията. Свещите придаваха някаква романтика на цялата обстановка, но никой не преливаше от ентусиазъм. По едно време Миа, която беше излязла да изпуши една цигара, започна да ни вика да излезем бързо навън. Всички се зачудихме какво става и вкупом се озовахме на двора. Небето на запад беше прошарено от красиви зелени светлини. След 5 дни чакане най-накрая видяхме северното сияние. Беше безумно красиво. След няколко минути светлините избледняха и ние се върнахме обратно в хола. Това със сигурност възбуди обстановката и всеки прехласнато обясняваше колко му е харесала гледката.

Двамата с Жан се запътихме към сауната. Нямаше други хора и тоя път можехме да сме голи, без това да поражда неудобство. Момичетата също се готвеха за сауна, когато ги изоставихме. След като за пореден път Жан изсипа прекомерно количество вода в пещта, надигна се облак от вряла пара. Първата вълна все пак беше търпима и тъкмо когато се почувствахме горди от издържливостта си, ни връхлетя втората. Имах чувството, че кожата ми ще се свлече от лицето ми. И двамата на тичане излязохме от сауната. Той все пак беше горд от постигнатото и бързо се върна обратно, докато аз останах на снега, загледан в безкрая. Мисълта за червените светлини не ми даваше мира.

В този момент, както си седях до мен се появи Лили. Явно и тя излизаше от сауната и не изпитваше никакво притеснение от това, че е без дрехи. Застана до мен и тя също се вгледа в нищото пред нас. Цялата ситуация беше толкова естествена и все пак някак си неловка.

- Видя ли светлините? – попита тя с равен тон.

- Да! Невероятно красиви са.

- Не тези светлини. - Лили ме погледна право в очите.

- Да. Тези също ги видях.

Постояхме така още няколко секунди, след което тя се върна обратно при другите момичета, а аз при Жан. 

На следващия ден вече нямаше и помен от бурята, но все още нямаше електричество. Томас и Фернандо излязоха на двора да нацепят дърва за камината, вътре всеки ровеше в хладилника и търсеше нещо за закуска. Провизиите ни бяха на привършване и щеше да е хубаво, ако снегорините скоро почистят пътя, за да си накупим храна и алкохол от магазина, който се намираше на двайсетина минути път от нас.

В този момент се чу вик отвън и след няколко секунди Фернандо влетя обратно вътре. Ръцете му бяха изцапани с кръв. Не успя да сглоби ясно изречение, но всички разбраха, че Томас е пострадал. Втурнахме са навън. Тялото му лежеше безжизнено върху обагрения в алено червено сняг. Момичетата започнаха да пищят и плачат. От несвързания разказ на Фернандо разбрах, че Томас се е подхлъзнал и е паднал върху брадвата. Всички трепереха. Сату изпадна в истерия и не спираше да го прегръща и да се опитва да спре кръвта от раната му. Не трябваше да си лекар, за да знаеш, че от това нямаше никакъв смисъл.

Нямаше никакъв шанс миниванът да успее да излезе скоро на пътя, а дори и това да се случеше, снегорини все още не бяха минавали и най-вероятно нямаше да стигне далеч. Жан и Алонсо се качиха на снегомобила и се отправиха към къщата на странния съсед, който ни предупреди за бурята. Той имаше джип, с който да се пребори със снега и да повика помощ.

Ужасът беше неописуем. Хайди не беше на себе си, а Сату беше напълно неадекватна. Никой не знаеше как да постъпи в такава ситуация. Всички бяхме в шок. Внесохме тялото му вътре. Започнахме да осъзнаваме какво се е случило. Никой не говореше. Марти ме погледна многозначително и после хвърли поглед към Фернандо. Вдигнах рамене и ѝ казах с поглед, че не знам какво да мисля. Беше ми ясно какви съмнения минават през главата ѝ, най-вероятно и някой от останалите скоро щеше да повдигне темата.

Това обаче така и не се случи, защото след няколко минути Жан се върна сам със снегомобила. Беше целият с изпокъсани дрехи и задъхан. В очите му се четеше истински ужас. Тръгнахме към него, а Фернандо изкрещя:

- Къде е Алонсо?

Жан най-вероятно въобще не беше чул въпроса му, но започна да обяснява, че са ги нападнали глутница освирепели вълци. Когато стигнали до вилата и влезли вътре, там нямало никого.

- Тъкмо излязохме, когато глутницата тръгна към нас. Затичахме се към снегомобила. Чувах виковете на Алонсо, бяха го повалили. Няколко захапаха и мен. Успях да се кача и да запаля, а те започнаха да разкъснат дрехите ми.

Фернандо направо скочи върху него с юмруци, защото е изоставил Алонсо. Едвам успях да ги разтърва.

В този момент вече всеки беше минал на автопилот. Здравият разум отдавна ни беше изоставил. Всеки постъпваше както му диктуваха инстинктите. Взехме лопати и започнахме да рием снега пред вилата, за да можем да излезем с минивана на пътя. Почти час ни отне да проправим пътека до главния път, който и без друго не беше в много по-добро състояние.

Жан ме дръпна на страни.

- Никога няма да избягаме оттук. – Емоциите сякаш липсваха от лицето му.

Помълчах още малко и той продължи:

- Съседът също е мъртъв. Или поне това, което намерихме от него. Когато пристигнахме, входната врата беше широко отворена, нямаше никакви стъпки пред нея. Гледката вътре не мога да ти я опиша. Имаше части от него навсякъде. Тогава тръгнахме да бягаме навън. Останалото го знаеш. Светлините няма да ни пуснат да си ходим.

Разказът му не ме очуди особено. Имах същите подозрения още от сутринта.

- Спомняш ли си историята за жетвоприношенията?

- Аха.

- Еми, трима вече ги няма. Остават още четирима.

И двамата не казахме нищо на никого. Бяхме приключили с лопатите. Всички изтичахме обратно вътре, за да си вземем каквото счетохме за най-необходимо предвид обстоятелствата. Сату и Миа се качиха в автомобила. Двигателят запали. Миниванът забуксува и останалите започнахме да го бутаме с всички сили. Сату форсираше двигателя. Усилията ни се увенчаха с успех. Стигнахме до главния път. Всички наскачахме вътре, а Фернандо се качи отпред при момичетата. Сату продължи да форсира двигателя. Гумите не спираха да превъртат върху снега, но все пак малко по малко отлепихме и започнахме да се движим. Набрахме прилична скорост, която не трябваше да губим на завоите, защото не беше ясно дали няма пак да затънем в снега. Още на първия завой миниванът поднесе сериозно и Сату едвам го удържа в пътя. Продължи да дава газ, за да навакса позагубената скорост. Вторият завой също не беше безпроблемен. Миниванът набра прилична скорост. На влизане в третия завой поднесе осезаемо и започна да се пързаля към края на пътя. Сату правеше всичко възможно да го удържи, но все пак излезе встрани от пътя и се обърна на една страна в малката пропаст. Всички се разпищяха. Миниванът лежеше на една страна и ние бяхме скупчени едни върху други. Започнахме да се разплитаме. Хората отзад почти не бяхме пострадали. Проправих си път напред, за да видя каква е ситуацията на предната седалка.

Гледката беше ужасяваща. Едно счупено дърво се беше врязло в странични прозорец и беше помляло и тримата. Когато другите видяха какво се е случило, вече дори не изпаднаха в паника. Сякаш емоциите се бяха изпарили от нас и единственото, което беше останало, е инстиктът за самосъхранение. Излязохме навън и тръгнахме обратно към вилата.

Насядахме около масата. Няколкото часа светлина вече бяха отминали и мракът взе превес навън. Всеки беше осъзнал ситуацията и никой не обелваше нито дума. Хайди и Марти целите се тресяха и не спираха да плачат. Жан гледаше умислено в една точка. Лили стоеше с каменно изражение и очите ѝ бяха влажни от сълзите, които удържаше.

Шестима човека вече не бяха сред нас. Пръстите на Лили потрепериха. Погледнах Жан и той отмести поглед към прозореца. Две червени светлини се виждаха в далечината.

 

***

Виж как се е класирал този разказ в конкурса ето ТУК.

Добавете коментар

Коментирай от FB/G+ профил

   

Защитен код
Обнови