"Ая" от Давид Мавродиев

Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Послания от изток"

~~~

„Мъдър е този, който знае кога да спре…
Само мъдрият знае цената на паузата и покоя.
Защото паузата създава ритъма,
а от покоя произлиза всяко движение.“

(Сун Съйямо, VІІ век)

Тя спря на близката поляна, с маргаритени листа застлана.

Никой вече не я наричаше с името ѝ – Ая. Днес рано излетя от тъмната си стая и бързо запърха сред лятната омая, по навик игрива и закачлива. Бе чаровно красива. Вечно добра и вежлива. А и притежаваше тайна женска сила, правеща я грижовна и мила.

Сега в небето не спира да се взира. Синьото му ѝ отива, като луд каприз на щур, източен бриз. Сънуваше тази вълшебна картина още от миналата година, подобно на любопитно „селфи“ на невидими елфи. И сега най-после я видя! Чудна живопис на платно от небесна вис, нарисувана от сърдито джудже, криещо се зад палаво облаче с криле. Това беше от Слънцето знак, че сънят ѝ просто няма как да не се сбъдне.

Помисли си, че още не е късно обратно да се върне. Но у дома пак ще бъде сама. А и работа тук има, поне за цяла дузина работнички като нея. „Ех, в какво време живея… Де да бях се родила фея, ала нито едно вълшебство не умея. Само мога в мислите си да се рея. И да работя, за да оцелея. Но нямам повод да запея. Дори не мога да се засмея!...“.

А беше време, когато с нейните весели колежки жужаха безспирно, разказвайки си вещерски смешки. Разменяха си модни караконджулски дрешки, а вечер обсъждаха торбаланските забежки. Тогава тя все още бе естествено красива. Млада, жива, лекокрила, като омайна самодива. Обаче промени се тя, щом се сблъска с Фортуната.

Първо почина нейният любим. Беше на шефката ѝ син. „Моят търтей“ пред приятелите си го наричаше. Всички знаеха, че много го обичаше. Умря на работа от продукти стари, пълни с отровни химикали. После и неговите близки от този свят си заминаха. От измръзване през зимата. А нейните родители загинаха при пожар, в дома им дървен и стар. След близо година и сестра ѝ от мъка се спомина, а след това и брат ѝ се разболя и не оцеля, въпреки че с билков мед го лекуваха.

За всички тези загуби неоправдани тя винеше ходещите Великани. Никой не знаеше как и кога се появиха. Но рода ѝ умориха. Изсякоха гората. Замърсиха водата. Отровиха земята. И постепенно изсъхнаха полята в равнината. Нямаше ги вече и нивята в низината. Оголи се дори и планината. Започнаха да изчезват цветята, тъй като им окапваха бързо листата. И там, където преди бе реката и вековният лес, тези създания издигнаха жилищен комплекс.

Но не им стигна всичко това и започнаха да им крадат продукцията. Опасните Великани я слагаха в стъклени буркани, пазени във всеки двор от рошав, лаещ трол. По този начин всеки от нейния род се бе превърнал в техен роб. Работеха вечно, без да спират, без покой да намират. И бе въпрос на време небето при себе си да ги вземе.

Така и колежките ѝ без вина си отидоха. От тогава две години вече минаха. Подреждали стока, когато се изсипал Потопа. „…Аз тогава броях на касата оборота… Да, първо силен дъжд заваля. Ужасна буря се изви и дълго време не спря да вали. Навсякъде само тъма, нямаше и лъч светлина. Но не ураганът, а градушката ги уби. Защото покрива на цеха проби и после беше лесно всичко да се наводни. На приливни вълни… А ти тогава ме спаси! Вместо мен ти в небесата се извиси!...“.

Ая от спомена си се върна. Рязко се обърна, за да не види Фортуна колко я боли. Да не види и Слънцето нейните сълзи. Да не би да реши с лъчи да изсуши на мъката вечните следи. Тя отново погледна маргаритката и ѝ заговори: „Не, не ми се спори! Зная, че ти тогава ме спаси… Съжалявам, че мъртва се роди! Сега в небето ангел си... Бог бе решил да вземе още само една душа. Ала защо ти реши твоята да е тя?“.

Но маргаритката мълчеше. Тя бе само цвете, поникнало на нечий гроб. Животът суров бе положил под нея рожбата на Ая. „Просто не зная, каква е тази моя съдба?!... И защо тя успя да те отнеме от мене без време?... С какво съм заслужила това, да погребвам всички близки и да оставам сам-сама?... Не, благодаря!“.

Ая знаеше, че скоро ще се сбъдне сънят. Идва краят на нейния земен път. И покорно положи глава на цветната поляна, с маргаритени листенца цялата застлана. Беше гладна, но не желаеше да живее така, все в самота. И пред живота свой, тя избра вечния покой.

За последен път погледна сини висини, преди нечия обувка да ги скрие от нейните очи. Чудеше се, какво ли ще правят Великаните в света, след като покойник се окаже и последната пчела!...

***

Виж как се е класирал този разказ в конкурса ТУК.