- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
"I dream of rain
I dream of gardens in the desert sand
I wake in pain
I dream of love as time runs through my hand"
"Пустинна роза", Стинг
- Не се е*авай с мен, гринго! – изръмжах от висотата на моите 39 дни.
Копелето беше на не повече от седмица, но пищовът му беше с големината на Гранд каньон в древните САЩ... Е, разбира се, такъв какъвто е бил още преди ерата на Бъфало Бил, трансконтиненталната железница и изтребването и изселването на пътническия гълъб, бизоните и индианците във Вечните ловни полета. Сякаш светеше с някакъв си свой вътрешен блясък на сиянието на ранното пустинно утро, пустият му пищов.
- Просто дай кокиченцето насам и ще се разкарам – нагло рече той и пищовът ми смигна цинично.
- Това не ти е някакво ш*бано кокиче, нито минзухар. Това е жена ми... – рекох свадливо.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
„О, не тъжи, кога денят изгрей мъглив:
на залез често той става по-красив“
(из популярна класическа песен)
Всичко започна по времето, когато ми надянаха златна халка на безименния пръст и ме направиха безименен. И безгласен. Нямах още двайсет и пет, а ме чакаше сватба, жена ми вече с корем като диня, тъстът ме гледа подозрително, тъщата нещо натяква; нашите, нали си знаят стоката – мълчат си и си гледат надолу. През лятото бях завършил Университета в столицата и се бях прибрал в нашия малък северозападен градец, който сега ми се струваше забравен от Бога. С отчаянието на прогонения от рая се чудех къде да се спасявам от претенциите на всички около мене.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
От София до областния град се стигаше лесно. Но до неговото село имаше автобус веднъж на ден. „Затова ѝ викат Северозападнала България“ – промърмори на себе си Йоан, взе си кафе от барчето до автогарата, прегледа вестниците на сергията и се тръшна на един от пластмасовите столове.
Кафето беше кофти, но не му се ходеше по-далеч. Просто щеше да седи тук и да мисли. Беше крайно време да помисли за съня.
Този сън не беше първи. Напоследък често сънуваше черните коне. Той и други мъже, всичките в бяло, препускаха в кръг, високо вдигнали в дясната си ръка дървени сопи. А в центъра на кръга нещо зло се надигаше срещу тях. След такива сънища Йоан се събуждаше колкото развълнуван, толкова и озадачен. Струваше му се, че е длъжен да знае за какво разказват те. А не знаеше. И представа си нямаше.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Черният облак се спусна към унилото следобедно слънце, сякаш вълк подгони заек в кремъчно сивата степ на небето и дъждецът закапа кротко като молитвен шепот.
Конникът потрепери, опитвайки се да загърне още по-хубаво тялото си с непромокаемото наметало – температурата рязко падаше, но това, че вали, го зарадва. Без да изпуска юздите от едната си ръка, мъжът пъхна другата в страничния джоб на седлото, за да намери манерката. Знаеше, че скоро ще зърне покрайнините на Четвърта - общността, където ще може да утоли жаждата си, но искаше да попълни и личния си запас от дъждовна вода - напълно безобидна, за разлика от оная, докоснала се до плътта на земята, която носеше само разруха и смърт. Защото навред из Територията сладководните източници бяха заразени с мъничките и пъргави като попови лъжички почти прозрачни змиевидни създания, наречени гули. Зараза, останала в наследство от времето на Греховните конфликти, замислена вероятно като средство за спечелването им от някой от враждуващите лагери, но в крайна сметка изплъзнала се от контрола на създателите си.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
- Разбира се, че е кръгла! – заяви ханджията и пътешественикът за малко да се задави с виното. Беше вървял месеци, преодолял бе какви ли не премеждия, на няколко пъти животът му бе висял на косъм, а сега този червенобузест и тромав кръчмар, който едва ли бе мръднал от тезгяха през последните години, му изтърсва това. И то с такъв нетърпящ възражение тон, че удоволствието от чаша вино след усилен ден да се изгуби напълно.
Повъртя чашата в ръка, поозърна се, колкото да допълни впечатленията си от празното крайпътно ханче, и пак се взря в съдържателя. Обикновено, когато кажеше на някого, че е тръгнал да обикаля света, за да докаже, че земята е кръгла, реакциите бяха съвсем други. В най-добрия случай замислено го слушаха, но обикновено започваха да спорят, отхвърляха напълно възможността това да е така и цъкаха, поклащайки глави в оценка на идеята му, че ако върви всеки ден към залеза, накрая ще се озове в началото на пътя си. Всички вярваха, че има край на света, че някъде там има скален ръб и пропаст в нищото, където пропада слънцето. Той се впускаше в обяснения, как слънцето си е едно и също, нощем не го виждаме, защото е от другата страна на земята, а сутрин изгрява от противоположната посока и си е същото старо слънце, а не ново... само е обиколило земята, защото тя е кръгла. А сега той се е захванал да я обиколи, да извърви пътя на слънцето, макар и с бавния човешки ход, за да докаже това.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Огромният катранено-черен жребец изпръхтя сърдито и тропна с крака. Ездачът му – висок мъж, облечен в дълъг черен шлифер въпреки топлото време и скрил лицето си под периферията на шапка, го потупа успокояващо по шията.
– Стига, Луцифер, вече сме близо до Силвърлейк. Потърпи още малко.
Конят изпръхтя в отговор и тръсна глава, карайки сребърната юзда да зазвънти. Ездачът го сръга леко и конят се понесе лениво по пътя, вдигнал нервно потръпваща муцуна. Вятърът подухна, носейки влажния аромат на езеро. Конят пак тръсна глава и премина в лек тръс.
Тесният път се изви през рехавата гора от кленове, носеща следите от скорошна сеч, и ездачът подръпна юздите преди коня да е препуснал. Последните няколко дни бяха минали в почти непрекъсната езда, а торбата с ценната зоб отдавна висеше празна на седлото и един бесен галоп като нищо можеше да осакати животното.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Влязох и изтръсках наметалото.
– Как мина пътуването? – попита ме сянката, стояща зад бюрото.
– Както обикновено. Никой не ме забеляза. Хората са слепи – отвърнах раздразнено. Защо, по дяволите, всеки път ми задаваха този проклет въпрос? Сякаш не знаеха отговора.
Сянката, досега седяща зад бюрото, се изправи и застана до него. Веднага си пролича, че е доста ниска. Съществото направи крачка напред и попадна в светлината, хвърляна от камината. Вече нямаше как да не се разбере, че е представител на „ниския народ”. Те обаче не понасят да им казват така. И са прави. На кого ще му е приятно да го наричат нисък, когато за стандартите на своя народ е с напълно достатъчна височина?
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
– Няма по-красив изгрев от този при Дашпорт в края на май.
Първо е сиянието, разстилащо се над гладката океанска повърхност. Погалена от първите лъчи притихналата бездна грейва и променя цвета си в лилав, после в царствено син, докато се изравни с този на небето – истински пожар от червено и златно. Когато гледаш този спектакъл, времето спира, мигът се проточва в безвремие и щом мигнеш с очи вече е ден и сърцето закопнява за още един изгрев, и още един, и още един.
За щастие до това място се стига трудно. Брегът е стръмен, а скалите са полирани от усърдната влага и настоятелния прибой. Малцина са смелчаците, които се изкачват до негостоприемното плато и чакат светлинното шоу със затаен дъх и жадни очи. Ето че в далечината проблясва лъч. Тънка кървавочервена линия се разстила над катраненочерната вода, подобно на отблясък от току-що изваден от ножницата меч и всички скачат на крака. Погледите са вперени в хоризонта. Тишината е като вакуум. Телата са вкаменени, скупчени едно до друго с преплетени в благоговеене ръце. По лицата им се отразява всеки нов лъч, но има един, само един, който е обърнал гръб на тази величествена красота. Лицето му е лишено от всяка възхита. Челото е сбръчкано, не толкова от десетките изживени години, колкото от дълбока тревога. Тъмните кръгове под очите и изпитите скули се губят в дългата вееща се на лекия бриз брада. Устните и очите са присвити. Взорът на стареца търси нещо там, далеч на запад, където никой в този момент не би си и помислил да погледне. Нещо, което може да бъде видяно само в този тайнствен миг на изгрева над Дашпорт в края на май.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
1.
Офисът на Нощния патрул се помещаваше в една шестетажна сграда, строена преди Втората световна война. Освен щабът на оперативните работници, лабораторията на аналитиците и офисът на програмистите, тук също се намираше училището на Патрула. Там, където новоинициирани Различни се подготвяха да станат магове, лечители, прорицатели и пр. Някои от тях избираха да останат в Патрула и да служат на делото на Светлината. Други се записваха в прекия запас, а трети – отказваха каквато и да е работа, свързана с Нощния патрул. Естествено, ние никой не упреквахме – всеки може да направи какъвто иска избор… все още можеха така да направят.
Тъй като не бяхме държава с голямо население и Различните не бяха много, съвсем спокойно учениците се сместваха на втория етаж, че дори оставаха няколко свободни стаи, които бяхме причислили към хотела на Патрула. Учителят на новоинициираните Различни беше Светльо. Колко странно, не мислите ли? Човекът, който те възпитава в делото на Светлината, носи нейното име. В човешкия си живот той също бе учител. На по-старите Различни ни беше ясно, че не можеш да избягаш от призванието си. Военният в човешкия свят ставаше боен маг, лекарят или човекът с хуманитарна работа ставаше лечител, а пък ученият ставаше част от аналитиците. Естествено, имаше и изключения, но нали именно те движеха света?
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
- И в тоя няма нищо! – Алкх* ядно изрита кухата черупка на голям охлюв, напукана и покрита със странно дъхаща на кокичета пръст, ръждивочервеникава като засъхнала кръв. – Къде е проклетият ключ?! Там пишеше: "... в третата черупка на Helix pomatia*, в градината на Петте бели врани, в скута на Богинята на съня... Когато Кентавърът захвърли Скорпиона в Косите на Вероника и Луната се обагри в тюркоазеносиньо, точно в полунощ на 103-тата годишнина от Отплуването, Вратата ще разкрие Тайната." Ето я проклетата нощ и Луната има цвят на мухлясало синьо сирене, – "Никога не съм вярвал, че Луната може така да посинее" – а в тая буренясала градина има поне 10 еднакви статуи и в скутовете им се търкалят купчина смрадливи черупки. – "Еххх, как мразя този фалшивоневинен дъх на кокичета, събуждащ нежелани спомени!" – Коя от всичките е тази богиня, толкова си приличат?! И отзад напред или отпред назад да броя до 3 в тия кошници с мъртви охлюви?! Reti ventos venari...* Престани да зяпаш тая Луна и ела да помислим заедно, Кхаличе*! Чуваш ли меее!
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
,,Текстът, който се е пренесъл от мислите ми в съзнанието на сестра ми и тя е записала. Надявам се да разберете какво имам в предвид:
Аз бях ангел. Да, ангел. Същество на светлината, което се учи да помага на хората и да върши добро. Но... аз някак не си падах по тези неща. Аз обичах да се забавлявам, да се вихря, да изливам себе си и всичко това върху чуждите гърбове. Обичах да гледам чуждото страдание, да убивам. Обичах да съм... както хората го наричат зъл. Обичах да съм нещо, за което никой не подозираше, че съм. До един момент, когато...
Е... проблемът е, че не беше само един момент, а много, стотици, хиляди пъти. За какво става дума ли? Ами за безкрайните пъти, когато ангелската ми сестра Деметра ме е хващала в изневяра на Божиите закони. Деметра беше в моята пълна противоположност и това беше нещото, което ни свързваше. Допълвахме се взаимно и любовта ни един към друг беше... неописуема, страхотна, някои дори говореха за нея със страхопочитание. Но да се върнем към прегрешенията ми, тъй любимите ми прегрешения. Когато крадях прасковите от градините на простосмъртните, карах син да убива баща си за пари, дори веднъж дадох способността на лечител да превръща скъпите си предмети и лекарства в магически. Но Деметра никога не ме бе издавала пред Бога. Винаги заравяше видяното в задънените гори и безкрайните океани на съзнанието си. Още нещо, заради което аз обичах сестра си. Моята любима, която ме накара не по-късно да се стресна и да спра да върша злините си...
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Пред погледа се бе ширнала златиста мъгла, която от време на време се разделяше, за да открие някой пирамидален връх, изникващ от маранята като стълб на времето. Ездачите, яхнали хвъркатите си алаши, криволичеха край зъберите, потъвайки в бялата пропаст, за да се издигнат отново високо в небето, следвайки пътя на залязващото слънце.
Изведнъж гледката рязко се смени и вместо непрогледната мъгла се разкри ослепителен пейзаж от разпръснати зелени плата, върху които бяха накацали бели къщурки, приличащи на птичи гнезда. А долу в подножието се разстилаха сладководни блата, покрити с цветовете на водни лилии, проблясващи от тъмнозелени листа на водна леща и ароматни водни зюмбюли. Тези блата разделяха зелените хълмове, наподобявайки малки островчета. Всеки един от тях бе свързан помежду си с дървени мостове, изградени от естествените стъбла на царските дървета, чиито стволове, растейки хоризонтално, се преплитаха един в друг. Пъстрите им жълтеникави корони трепереха нежно от всеки порив на западния вятър и при съединяването си образуваха тунел.
Изумление се четеше в очите на Ездачите. Какво беше това убежище сред тази пустош?!
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Индианецът лежеше под звездното небе, сложил ръце под главата си. Добре ощавена кожа изолираше студа от ранно пролетната земя. Не бе палил огън. Твърде опасно бе в такава близост до врага. Можеха да забележат светлината или да усетят миризмата на пушека. Звездите премигваха над него, а той си мислеше за речта на вожда Див елен и за войната, която се задаваше. Все още не бяха изровили томахавката на войната, но не се съмняваше, че скоро и това ще се случи. Твърде лоши новини идваха от източните им съседи – великото племе на чероките. Когато преди три луни вождът бе събрал военно племенния съвет, Сив вълк бе на лов. След като се прибра, научи, че до бивака им е дошъл почти мъртъв техен събрат от чероките. Бе донесъл тревожни новини. От изток се изсипвали десетки бледолики, които строели поселища, имали дълги тръби, в които били затворили гърмове, убиващи братята му. Тогава вождът на Куапоу събра всички войни и им говори. Свободата им бе в опасност, стадата им бяха в опасност, земята бе в опасност. Белите унищожавали всичко по пътя си. Тъпчели това, което не им принадлежи, и не се отнасяли с мир към природата. Затова решиха да изпратят съгледвачи, които да следят движенията на огнените тръби и да изготвят стратегия. Изпратиха пратеници при Сиуксите на север, но те не им повярваха. Стотина войни трябваше да се справят с нашествениците. Сивият вълк се надяваше да защити свободата си. Откакто научи за пришълците чувстваше безпокойство. От къде се бяха взели? Защо идваха и грабеха? Защо убиваха? Научи и още по-кощунствени неща – убивали животни и оставяли телата им да се разлагат без да вземат кожата или месото. Защо ги убиваха, след като нямаха нужда. Та това са техни братя и сестри! Не можеше да проумее. Понякога си мислеше, че всичко е лъжа. Затова изяви желание и бе първият избран съгледвач. Трябваше да се приближи максимално до белите, да разбере колко са, какви оръжия имат и да се върне да докладва. През това време Дивия елен и Куцата лисица, шаманът им, изтегляха зимния лагер в посоката, където слънцето се прибира да нощува. Между тях и посоката, откъдето идваха бледоликите, щяха да останат ниски възвишения и каньони, които ще спомогнат поставянето на засади. Въпреки неизвестността за врага, Сивия вълк бе убеден в победата на племето си. Не малко битки бяха спечелили за ловни територии срещу най-близките си съседи, не малко славни войни печелеха междуплеменните игри за смелост и ловкост. Самият той бе убил вълк с голи ръце преди няколко луни. Увереността в победата се крепеше и на огромния залог – свободата. Без нея синът на прерията е мъртъв.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Танцът тъкмо бе приключил. Младите войни от племето лени-ленапе бяха насядали потни и запъхтени около стареите. Вождът Белия орел се бе настанил върху голям дънер, заметнат с кожа от бизон, с притворени очи, сякаш дори не беше тук. По правило, в ритуала не присъстваха жени и невръстни деца, затова те бяха в типитата. Всички мъже и младежи се бяха настанили в полукръг от едната страна на голям огън, висок колкото човешки бой, който създаваше светъл игрив кръг околовръст. Клоните в пламъците пращяха и пукаха от горещината. Сега, след като танцът на младежите бе свършил, стареите извисиха песента си високо в безлунната нощ.
Изведнъж вождът се изправи. Кожата плавно се смъкна от мършавите му рамене. Стареите рязко прекъснаха напева си. Всички впериха очакващ поглед в Белия орел. Единственият шум в нощта остана пукането на огъня.
– Тук е – едва прошепна вождът, но въпреки това всички присъстващи от племето го чуха.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Бях го поканила на неделен обяд, седяхме един срещу друг на дългата маса в кухнята ми. Бяха времена на задължителни разпределения, учителствах в забутано селце в Западна България, а моят гост се подвизаваше там като лекар. Така се и представяше – докторът. Доскоро пътувах всеки ден от града – но вече имах квартира, хубава селска къща, самостоятелна. Хазяйката ми, която живееше в града, заяви, че не иска наем, достатъчно било да наглеждам къщата. "На твое място не бих се радвал, рече докторът, безплатен обяд няма." Е, аз пък бях доволна, че имам къде да живея. Какво – да се карам с жената, че не иска да ѝ плащам? Нямах такива намерения.
Чух шумолене зад гърба си, обърнах се. Гледаха ме дръзки миши очички, и – хоп – мишокът се шмугна зад отворения капак на готварската печка, последно се скри опашлето му. "Тъкмо няма да си сама", каза. Би могъл да направи нещо – да грабне метлата, да потърси мишата дупка... Или поне да ме утеши – това е само едно невинно мишле... Но не. "Тъкмо няма да скучаеш." Толкова.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Историята започва, както всяка друга, с песен...
Жриците пееха. Пееха вече трети ден. Песента за забрава, песента, която лекува рани – на плътта и на душата. Песента, която цели. Всичко трябваше да се забрави. Всичко трябваше да се помни само от тези, които имаха силата да помнят.
В края на третия ден, с изгрева на нащърбената месечина, жриците замлъкнаха и се оттеглиха изтощени. Същата нощ нишките им се прекъснаха и трите се пренесоха в света на Сахме.
Животът продължи както досега, слънчево завъртане след слънчево завъртане и можех отново да спя, спокоен за народа си. Но понеже нищо не е вечно, в годината, когато децата на децата ми създадоха свое потомство, Анук се завърна.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Влакът летеше право напред, като лъч слънчева светлина в задимена стая. Релсите тракаха монотонно под него, докато Джак зяпаше отнесено размазаните жълти и оранжеви петна, които трябваше да са пустинята. Макар това да не беше първото му пътуване с влак, той всеки път се удивляваше от скоростта на тази огромна машина. Не разбираше напълно как една купчина въглища можеше да задвижи подобен железен бехемот, но и затова не беше инженер.
Както си зяпаше отвеяно през прозореца, сендал тихичко на една от седалките на празния влак, Джак чу някой да го вика.
- Господин Колтън! – във вагона му беше влязъл един гном.
На ръст стигаше едва до кръста на Джак, но беше изтупан в чисто нов копринен панталон и беше окичен с какви ли не бижута. По бялата му риза нямаше и прашинка, а от джоба на черната му жилетка се подаваше златната верижка на джобен часовник.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Има неписано вселенско правило, според което повечето истории започват в барове, някъде, някога. Ако някой учен извърне за миг очи от звездите и насочи прозорливостта си към този странен феномен, резултатите ще го изненадат. Достатъчно е само да поговори с някой барман. Те знаят. Барманите са също така от онези избрани представители на човешката раса, които имат неоспоримото доказателство, че съществуват случки, явления и дори хора, за които няма логично обяснение. Но понякога се случва и съвсем обикновен човек да пропадне в пукнатините между реалността и сънищата.
В един бар... някъде някога.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
(Разказ от вътрешността на "Пограничната Земя" от Чемби Чембърс)
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Тебеширът скърцаше по черната дъска, всъщност тя беше тъмно зелена, но това едва ли имаше някакво значение. Учителят завърши рисунката на триъгълник и се обърна към учениците. Жилавата пръчка в ръката му изсвистя и отривисто почука по дъската.
– Посоките на Света са три! Коя от тях е най- важна?
Вдигна се гора от ръце и той посочи някого на слука.
– Най-важната посока в Света е Изток! – издекламира заучения отговор посоченият ученик.
– И защо това е така? – изстреля вторият си въпрос учителя.
– Защото там се ражда Слънцето! – отново наизустен отговор и едва ли разбран.
– Много добре – похвали го учителят и зададе следващия си въпрос към учениците. – Коя е следващата по важност посока?
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
"Абадонецо,
усмихни се в утрото,
тъмно и обвито в мъгли,
продължи с мисъл за доброто,
отнемащо студените сълзи.
Абадонецо,
вдигни гордо глава,
закрачи по пътя трънлив,
бори се свирепо за свобода
и слава с меч звънлив!
Абадонецо,
прекърши врага в прашното поле,
отнеми неговите гордост и достойнство,
и хиляди гърла като едно да запеят
песен за свобода и единство!"
Савил - абадонски трубадур,
847г., след Звездопада.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Мъжът, приковал вниманието на тълпата, събрала се на няколко крачки от дома ми, определено бе твърде интересен от гледна точка на настоящия век. Не че огромните мъжаги с рижава брада бяха кой знае колко рядка гледка през двадесет и първия век или пък железните ръкавици и древните му доспехи, излезли от употреба още по времето на рицарската епоха, бяха напълно забравени. Огромният чук, който въртеше в ръцете си, също можеше да се види все още в музеите или в селищата, предлагащи занаятчийски атракции на туристите. Обкованата с желязо колесница също не бе кой знае какво препятствие за въображението на съвременния човек, свикнал да я вижда често по екраните на историческите и фентъзи филмите. Виж, впрегнатите в нея козли бяха известна екзотика или предназначението им в случая не бе твърде обичайно, но и то донякъде можеше да бъде обяснено със средствата на съвременната логика. Като цяло обаче картината бе доста необикновена за съвремието. Към нея трябваше да се добавят и псувните, които рижавият великан бълваше на килограм на нордически. Само специалист по този отдавна умрял език или пък поне любител на скандинавската митология и викингските саги можеше да свърже всичко това в един образ – образа на Тор, бога на гръмотевиците, бурите и плодородието, което определено бе необичайно за тези дни от историята на човечеството.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
Февруари, 1847
Джим Рийд вървеше през дълбокия сняг с пушка в ръка. Уилям Еди ходеше до него, стиснал устни. Изглежда му беше трудно да се върне към лагера, където семействата им бяха прекарали шест кошмарни месеца. Еди бе казал, че положението беше станало толкова тежко, че някой от хората прибегнали до канибализъм.
Неволно хвана пушката си по-здраво. Индианците имаха дума за това – Уендиго. Веднъж опитал човешко месо, канибалът се променя. Покрива се в козина, ноктите му растат. Не може да мисли за нищо друго освен за следващата жертва.
Казваха също и че колкото е голям човекът, който е изяло, с толкова пораства Уендигото. Така то никога не може да се засити и броди по земята вечно гладно.
Силно се надяваше да грешат. Чу смразяващ рев някъде вдясно и се затича.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
До
организаторите на І Всеземски конкурс
за фентъзи разказ „Забравения запад“.
Относно:
След завършения поетично-прозаичен курс
си позволявам за поканата да ви благодаря
и да участвам в конкурса с новата ми творба,
представяща странна и безлична за вас земя,
незнайно защо наречена - „на Хората света“.
Ала и аз съм се родил там, а и не живея сам,
защото все още съм на 13, т.е. не съм голям.
И въпреки че не се чувствам много желан
в това забравено от Него западно измерение,
все пак имам доброто и щедро намерение
да споделя моето скромно, но щуро мнение,
и то с повече от едно класическо изречение.
Написах този обемен разказ в последния час
и го посвещавам на всички Хора, а не на вас!
В МИР
Едни биха казали, че приличаха на маниста от броеници, подредени по конец. И на всеки от тях имаше цвете или венец.
Други ги оприличаваха на лястовици, кацнали на телефонни жици, готови да полетят. Но не мърдаха с години, а дори от векове все тук си седят.
- Детайли
- Категория: Забравения запад
Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
В сумрачната таванска стаичка цареше небивал безпорядък. Навсякъде се въргаляха мръсни чорапи, още по-мръсни чаши и особено мръсни кутии от китайска храна (повечето пълни поне наполовина с недоядено съдържание, в което вече се бяха развили и завъдили потомство нови форми на живот). Насред цялата тази неразбория, наричана с умиление от домакина „творчески хаос“, а от сестра му, с презрение и иззад кърпичката, с която гнусливо запушваше устата и носа си още от входната врата – „безподобна кочина“, се мъдреше старо разнебитено бюро, а на него – компютър. Възстаричък, наистина, здравата поочукан и с технически характеристики, които може и да са били връх на високите технологии преди петнайсетина години, но едва ли, той все пак си оставаше най-ценното притежание на обитателя на стаичката. Над него въпросният обитател се потеше и в момента, сътворявайки поредния шедьовър на писателското изкуство – и с повечко късмет, първия, който вместо да събира прах на етажерката при десетината по-ранни шедьоври, щеше да заеме полагаемото му се място на рафта на някоя книжарница, подвързан с твърди корици и с лъскава снимка на автора отзад.
