Участник в Конкурс за фентъзи разказ "Забравения запад"
~~~
"Абадонецо,
усмихни се в утрото,
тъмно и обвито в мъгли,
продължи с мисъл за доброто,
отнемащо студените сълзи.
Абадонецо,
вдигни гордо глава,
закрачи по пътя трънлив,
бори се свирепо за свобода
и слава с меч звънлив!
Абадонецо,
прекърши врага в прашното поле,
отнеми неговите гордост и достойнство,
и хиляди гърла като едно да запеят
песен за свобода и единство!"
Савил - абадонски трубадур,
847г., след Звездопада.
– С абадонци работа да си нямаш – каза тихо Гавин.
– Добре де, но ние точно с абадонци ще си имаме работа – Кар Вилън дори не го погледна, докато вървяха рамо до рамо по тясната уличка. Гъста и лепкава мъгла се беше спуснала, нещо нормално за утрините в Стара Абадония.
– И еврорци, не забравяй – продължи Гавин.
– Това е още по-зле.
– Абадонецът е предвидим, докато еврорецът може да ти забие нож в гърба по всяко време.
След десет крачки в мълчание Кар Вилън прошепна:
– Ами нас, като елтерийци, как би квалифицирал, Гавин?
– Oтчасти предвидими, успяващи да забият нож в гърба в правилния момент.
– Не всички от Елтерия сме такива – прошепна Кар.
– Добре… да кажем по-голямата част.
Гавин може би наистина беше прав. Двамата с него толкова бяха преживели на територията на родната им Елтерия. През повечето време бяха попадали на разочарование след разочарование в лицето на хората, с които си бяха имали вземане даване. Странните стечения на обстоятелствата ги доведоха в град Холън, в Стара Абадония, за една далеч по-различна задача.
– Чудя се дали не сме си загубили ума, че приехме предложението – рече Кар Вилън.
– Според мен сме си го загубили доста преди това – както винаги констатира хладно Гавин.
– Не можеш да отречеш, че е най-малкото любопитно да видим за какво ще става въпрос.
– Честно казано, предпочитам топлината на камината, червеното вино и прегръдките на жена си пред абадонските мъгли, прорязващия вятър и мисълта, че може да не се върна… Но предложенията на господаря Вилън не търпят отрицание.
Кар Вилън се засмя.
– Гавин, не спираш да ме изненадваш… Ако всичко е наред, двамата ще спечелим много от цялата тази работа – той погледна към него.
– "Ако всичко е наред" – усмихна се Гавин и повдигна една вежда.
Чуха се стъпки отсреща и двамата млъкнаха. От мъглата изникнаха две високи фигури, облечени в червени брони и черни наметала. Шлемовете им бяха с остър връх, държаха по един щит и копие в ръцете си. Кар Вилън видя и препасаните им мечове. Войници от Червената гвардия, наричани за кратко от абадонците Червените. Всеки знаеше, че не трябва да предизвикваш който и да е от тези войници.
Кар Вилън и Гавин им кимнаха
– Добро утро! – поздрави ги Кар.
Войниците ги измериха набързо с поглед и ги подминаха. Продължиха по пътя си известно време без да обелят и дума.
– Да бъдеш независим в Стара Абадония не е лесна работа – наруши мълчанието Гавин.
– Честно казано, те са си виновни, че се доведоха до това положение. Твърдоглавостта на абадонците е известна в цял свят.
Двамата спряха пред една олюскана дървена врата. Кар почука три пъти и зачакаха. Гавин рече:
– А ние се бутаме между шамарите.
Въпреки напрежението да не се приближи някой чужд, Кар Вилън се усмихна за пореден път на Гавин.
След малко вратата се отвори бавно. От другата страна стоеше ниска млада жена, облечена в тъмна роба. Беше си сложила черен шал на главата. Зелените ѝ очи спокойно ги гледаха.
– Добър ден, господари Кар Вилън и Гавин. Аз съм Йоере, слугиня на милейди Бранд. Моля, последвайте ме – тя им направи път да влезнат и затвори вратата.
"Дано милейди Бранд знае какво върши", мислеше си Кар, докато вървяха в тесния коридор, осветен от пламъците на факли, защото всички замесени щяха да изгорят, ако се объркаше нещо. И то буквално. Червената гвардия беше известна с това, че подпалваше живи бунтовниците. А Кар Вилън вече беше пристъпил от страната на именно такива.
***
Еврорците Ферел Джеркс и Нил Язек вървяха в каменен коридор, осветен от двете страни с факли.
– Странно същество е човекът, Нил. Един ден може да крачи наперено с гордо изпъчени гърди, докато друг ден може да целува крака, задници и тем подобни части от човешкото тяло, само и само да получи внимание и да угажда на разни скапаняци. Ти кое правиш повече от двете?
– Което се налага, сър… но като се замисля, повече второто.
– Винаги съм харесвал откровеността в теб, Нил. Ще ми се повече хора да са като теб.
"И по-малко да са твари като теб", помисли си Нил. Обичаше да ругае господаря си наум, ала в последно време се хващаше, че го прави твърдо често. Не знаеше дали е за добро или лошо, но май че му харесваше.
Двамата си приличaха само по височината от метър и седемдесет и нищо друго. Ферел беше с добре поддържана коса, винаги гладко избръснат, с кафяви очи, излъчващи стоманен блясък. Нил беше оплешивял, с набола брада и сиви очи, които не издаваха много от вътрешния му свят. Двамата бяха заедно още от деца, събрани по задължение.
Домът Язек, от който произхождаше Нил, беше от векове подчинен на по-силния дом Джеркс.
Нил беше поредният мъж от семейството си, принуден да служи и пази някой от могъщата фамилия. На него му се падна Ферел. Но за изненада двамата още като деца се разбираха добре и след като минаха години Ферел дори го назначи като пръв телохранител и дясна ръка. Проблемът беше, че с времето характерът на господаря му се променяше и ставаше все по-алчен, надменен и високопарен в изказванията си. Но тези неща бяха бели кахъри в сравнение с амбициите му за власт.
Затова дори Нил, който го познаваше още от дете, не можа да разбере мотивите му да приеме предложението на милейди Бранд и все още в главата му воюваха съмнения и предположения.
– Сър Ферел, ако всичко това е някакъв фалш, а нещо ми подсказва, че ще е точно такъв, няма ли да изглеждаме като най-големите глупаци на света? – попита го Нил, продължавайки да вървят. На пет метра пред и зад тях вървяха по двама мъже, увити в кафяви наметала, препасали мечове. Това бяха хора на милейди Бранд, които ги съпровождаха до мястото на срещата.
– Глупаци, но важни глупаци, посветени в древно тайнство… или в най-голямата шега в историята – отговори му Ферел. – Гледай нещата от добрата им страна, Нил – само ние ще си знаем в какво сме участвали.
Нил не можеше да не се съгласи с думите му. Ала знаеше, че Ферел Джеркс никога не участва в шеги. Поне не в шеги на негов гръб.
Светлината пред тях ставаше все по-силна с приближаването им към нея, докато накрая не се озоваха в обширно помещение. Нил разбра, че това е зала, от чийто под излизаха шест масивни колони, които се съединяваха с високия таван. Подът беше от черен мрамор, излъскан и блестящ. В ъглите на залата виждаше още от хората на милейди Бранд. Те всъщност бяха от Забравените – бунтовническата организация, бореща се с Червената гвардия, но представящи се за нейни телохранители.
Освен тях имаше и двама непознати. Бяха с Йоере – прислужницата на милейди. По всякa вероятност бяха елтерийците, които също участват в плана. Единият беше среден на ръст, с благороднически дрехи, с дълга руса коса на плитки, с добре оформена брада. Беше много спокоен, очите му сякаш се усмихваха. Този до него беше по-невзрачен, късоподстриган и леко прегърбен, но дрехите му бяха хубави. Нищо чудно да имаха някаква близка роднинска връзка. Загледаха се едни други, преценявайки се с погледи.
Тропот по пода ги накара да се обърнат напред към подиума на залата. По него пристъпваше красива и стройна жена, облечена не в копринени рокли, а в далеч по-практични дрехи, състоящи се от тъмни панталони, бяла риза и елече с извезани златисти мотиви. Ботушите ѝ бяха лъснати до ослепителен блясък, но всеки забелязваше първо лицето ѝ – сърцевидно, с фина брадичка и тънки червени устни. Имаше две малки бенки по дясното слепоочие. В зелените ѝ очи се четеше решителност, черната ѝ права коса бе вързана на опашка.
Това беше милейди Елис Бранд – дамата, заради която се бяха събрали.
Зад нея, с половин глава по-висок, стоеше мъж в сива униформа, с идеално права стойка, къса черна коса и почти немигащи сини очи. Държеше копие, чиято дръжка опираше в пода. Нил беше готов да се закълне, че само и една грешна стъпка да предприемат спрямо Елис Бранд, и ще бъдат съсечени на парчета от исполина зад нея.
В десния ъгъл на подиума стоеше изправен друг в сива униформа – също много здрав, с орлов нос и вързана на опашка коса.
– Господа, приветствам ви с добре дошли! Изключително съм доволна, че успяхте да дойдете невредими – посрещна ги тя.
Нил и Ферел кимнаха. Същото сториха и елтерийците. През това време минаха прислуги с подноси с чаши вино. Всички приеха, но Нил помоли само за вода.
– Искам да ви представя едни на други, понеже все още не сте се срещали – тя посочи с леко вдигната ръка елтерийците. – Това е господарят Кар Вилън – Нил видя, че този с дългата руса коса се поклони с усмивка. – А това е братовчед му Гавин, първи пазител – леко прегърбеният също се поклони.
Тя обърна поглед към тях и също ги представи.
– Това са моят личен телохранител и съветник Касиди Хамерсън – тя посочи към този зад нея. Той дори не трепна. – И Куилд Ликтън – командир на стражата и добър приятел на нас с Касиди – този в ъгъла на подиума им кимна леко. – Също и слугинята ми Йоере, която вече познавате всички – Йоере направи реверанс. – Днес ще бъде паметен ден, защото представители на Абадония, Елтерия и Еврория ще влезнат в съюз, а това не се е случвало от векове.
Сякаш за по-голям драматизъм през прозорците зад нея изгряха слънчеви лъчи. Явно мъглата навън се вдигаше. По обед винаги ставаше така.
– Макар и в малък съюз, надяваме се да бъдем полезни, милейди – каза Ферел и всички погледнаха към него.
– Разбира се, господарю Ферел – кимна му Елис. – Моля ви, съберете се по-близо.
Елтерийците се приближиха и Нил можеше да види лицата им по-добре. Не изглеждаха видимо притеснени.
– Запознати сте с нещата, но нека да повторим и изясним най-важните – започна речта си тя. – Както знаете, Абадония все още живее в сянката на могъщата империя Артемния, която преди векове е завладяла както нас, така и родните ви Елтерия и Еврория. След векове потисничество и смяна на императорите Артемния реши да направи повечето завладени от нея земи независими…
– Което, смятам, доведе до много добри неща. Еврория не е била в по-голям възход… – прекъсна я нетактично Ферел. Погледът на Касиди Хамерсън към тях беше така пронизващ, че Нил потъна вдън земя от притеснение и сведе поглед.
– Да, но Абадония страда най-много от това. Артемците решиха да оставят много войници на територията ни с цел предотвратяване на нападения от наша страна…
– Както всички знаем, абадонският нрав винаги е бил ярък… – рече с крива усмивка Ферел и този път сърцето на Нил слезе в петите, защото чу гласа на Касиди, който със сигурност не търпеше отрицания:
– Абадония не е превила крак така лесно, както са направили Еврория и Елтерия. Нашите предци са се борили до последни сили. Все пак Артемния е сила, пред която рано или късно пада всеки… Но както и да е. Ако още веднъж се опитате да остроумничите, господарю Ферел, ще се направя, че случайно съм забил върха на копието си в окото Ви.
Изведнъж напрежението в залата се покачи главоломно. Нил не се съмняваше, че Касиди ще стори казаното. Забеляза как по тялото на Ферел премина тръпка. Със сигурност господарят му нямаше да му остане длъжен с изказване, но дори и той си замълча. Елтерийците внимателно наблюдаваха ситуацията.
– Господарю Ферел, моля да извините Касиди. Много е темпераментен – тя сряза телохранителя си с поглед и се обърна с усмивка към тях. – Да, неговият нрав е като на повечето абадонци и заради това земята, на която се намираме, вече се нарича Стара Абадония, а голяма част наши сънародници изграждат Нова Абадония отвъд морето на Крейн, земя далеч по-приветлива оттук… но това е друга тема, те са си избрали начина на живот, а нас ни чака много работа.
Легендите разказват, че преди стотици години съществували врати към така наречените "древни светове" – земи на отминали епохи, а някои казват и на предстоящи. Говорело се, че абадонците преминавали вратите заедно с еврорци и елтерийци с цел да се сдобият с могъщи сили, за да могат да побеждават силни врагове и да се издигат в йерархията. Също се споменава, че ако успеели да минат успешно през три изпитания, в края на третото техният лидер можел да си пожелае нещо и то да се сбъдне. Мнозина опитвали, но се проваляли, а тези, които все пак успявали, плащали голяма цена.
Но за зла участ започнали дрязги между трите страни, които бързо прераснали в конфликти, а конфликтите станали войни. Вратите към древните светове били неизползваеми, доста били разрушени.
Дребни и не чак толкова дребни, сблъсъците се водили десетилетия наред, докато не дошли артемците и не превзели трите ни страни. И да, както каза Касиди, Абадония се борила докрай и заради това понесла най-много загуби. Артемния властвала цели шест века, докато не решила накрая да направи земите ни независими. Но понеже абадонците постоянно се борили с тях, решили да оставят голяма войскова част, наречена Червената гвардия, която да следи за спазването на мира в Абадония и да не допуска някой да отиде в Артемния с цел нападение. За сведение, само при нас има Червена гвардия, a в Елтерия и Еврория няма и помен от артемски военен крак. Те си мислели, че по този начин помагат на населението, но не е така. Било още по-зле. Дипломатите се проваляли всеки път в опитите да убедят артемците да отстранят Червените от територията ни. Населението се изнервило и настъпили разделения. Тези, на които им било омръзнало от кръвопролития, се преселили на островите на североизток и положили основите на Нова Абадония. Артемния нямала нищо против, дори финансирала голяма част от строителството. Родната ни Абадония се превърнала в Стара Абадония.
Аз реших да си кротувам и да търся други начини за решаване на проблема. Затова бях принудена да се обърна към легендите и митовете – доста съмнителна материя, но когато е притиснат, човек трябва да опитва всичко. Оставаше ми много внимателно да намеря тези елтерийци и еврорци, които да ме подкрепят в начинанието. Всичко друго ви е ясно, как се свързах с вас и така нататък. Знам, че се съмнявате до последно, и ние се съмняваме дали ще успеем да отворим вратите към древните светове, и дали всичко това няма да е една измислица. Но щом днес сте тук, значи имате някаква вяра и аз ви благодаря от все сърце. При успех всеки от вас ще бъде награден подобаващо. Сега си починете, а по-късно през деня ще уточним останалите подробности. Утре ще действаме.
Тя изпи до дъно чаша вода, благодари им отново и се оттегли.
***
Елис Бранд се питаше дали всичко, с което се е захванала, има смисъл. Съмненията я ядяха ден след ден – да разчиташ на митове и легенди значеше да си ударил дъното. Но това беше опция, която трябваше да използва. И ето че след внимателно планиране и проучване, беше намерила хора, които да ѝ помогнат. Естествено, ако всичко бе истина.
Да живееш в сянката от величието на дядо като Никълъс Бранд не беше лесна работа – никога не се бяха виждали на живо, но беше чувала за делата му, както всеки жител на Абадония. Политически и военен лидер, той бил свиреп противник в битка и хитър дипломат, който ще изцеди всичко възможно при преговори. Баща ѝ Алън, който също познаваше смътно, бил пленен от артемците след битката, в която славно загинал баща му и нейн дядо. Братята и сестрите ѝ били разпръснати из различни семейства в Абадония. За майка ѝ също нямало информация.
Това научи от приемните си родители, щом бе навършила пълнолетие. Тя прие отново фамилията Бранд и се върна в Холън. Командирите на Червената гвардия веднага бяха застанали нащрек и няколко пъти я разпитваха щателно какви са ѝ мотивите да си върне името и да заживее в града. Елис винаги се справяше в това да ги залъгва и дори им доказваше, че в нейно лице те имат ценен съюзник. Помагаше им да хващат "бунтовниците". Набеждаваше разни престъпни групировки и по този начин отклоняваше вниманието им от реалните Забравени. Допълнително развиваше и стабилна търговия с платове, подправки и билки, които се изнасяха за Артемния, естествено през строги проверки, но бяха купувани много добре.
И през цялото останало време проучваше всичко, свързано с вратите към древните светове, търсеше хората, които все още се интересуват от тази материя и се допитваше до сигурни източници. Внимателно, благодарение на свои хора от търговците, ходещи до Елтерия и Еврория, потърси ентусиасти, които да ѝ помогнат да премине през вратите. И така попадна на Кар Вилън и Гавин, Ферел Джеркс и Нил Язек. Сега оставаше да разбере дали всичко ще си струва усилията.
Касиди Хамерсън застана пред нея. Той я хвана през кръста и целуна нежно. Тя му отвърна. Зъбите му захапаха леко долната ѝ устна. Усети пръстите на другата му ръка да се плъзгат по бедрото ѝ … Ръката ѝ докосно гърдите му.
– Не сега – прошепна му.
Касиди я гледаше. Сетне кимна и се отдръпна бавно назад.
– Напрегната си. Всичко ще е наред – той сложи ръка на рамото ѝ.
Гласът му винаги ѝ действаше успокояващо. За мнозина беше всяващ страхопочитание, но когато бяха насаме, се превръщаше в напълно обикновен човек.
– Можем ли да им имаме вяра? Как мислиш? – попита я той.
– Щом са тук, да. Само Ферел Джеркс ме притеснява малко, но със сигурност не е казвал на някой друг, за да не го сметнат за полудял. Маршрутите сигурни ли са?
– Проверени няколко пъти – кимна ѝ Касиди. – Куилд се е погрижил.
– И моята връзка при арката е сигурна. Остава ни да се наспим добре и да се надяваме всичко да се получи…
– Без да опитаме, не можем да сме сигурни… Бъди уверена. Ти си ни лидер, а един лидер трябва да е уверен.
– Знам, Касиди… просто си мислех дали времената на велики воини като Илисън Хар, Огнения Йон, Марксий, Никълъс Бранд и певци и трубадури като Савил, Нидор, Рина и Сема ще се върнат. Дали ще има хора, които ще останат в историята?
– Утре ще разберем дали ще има, скъпа – прегърна я Касиди.
"Да… утре", помисли си Елис и затвори очи.
***
Кар Вилън прокара върха на ножа през дланта си. Изцеди няколко капки кръв към вътрешността на отворения медальон и го подаде на стоящия до него Гавин. Групата им се състоеше от тях двамата, милейди Елис Бранд, Касиди Хамерсън, Куилд Ликтън, Йоере, Ферел Джеркс и Нил Язек. Стояха пред полуразрушена висока арка, в западните покрайнини на Холън. Слънцето започваше да залязва.
Абадонските залези наистина бяха неповторими, както му бяха казали преди да замине за Стара Абадония. Още вчера се наслади на гледката от терасата на стаята си, но днес имаше далеч по-различна гледна точка. В пълен контраст с утрешните мъгли, залезите те караха да вдигнеш поглед към светлината и материята, която докосваха топлите лъчи. Пейзажът около арката се състоеше предимно от камениста местност, бистри поточета, вековна гора на североизток и ниски планински върхове в далечината. Покрай арката отдавна не минаваха патрули на Червените, но за всеки случай Куилд Ликтън бе разположил внимателно хората си по периметъра да наблюдават да не би случайно да дойде някой.
Абадонските залези бяха специални и по друга причина, която бе от изключителна важност за групата. От това, което разбраха от Елис Бранд, само и единствено по залез вратите към древните светове могат да бъдат отворени.
Медальонът, в който бе капнал няколко капки от кръвта си, беше ключът за "задействането" на вратата – всички, които щяха да преминат, трябваше да направят същото като Кар.
Накрая Елис Бранд капна от своята кръв и затвори внимателно капачето на медальона. Приближи се до лявата страна на арката и протегна ръце напред. Кар видя, че го постави в една вдлъбнатина, осветена от лъчите на залязващото слънце. Всички зачакаха какво ще се случи. С Гавин се спогледаха.
Изведнъж, между двете страни на арката, започна да се заформя фина мрежа, подобна на паяжина. Всички се приближиха бавно и се загледаха в нея. Светеше в бледо синьо сияние. Почакаха още малко, но не се случи нищо. Елис Бранд се обърна към тях.
– Е, господа… освен да преминем от другата страна. Да си пожелаем успех.
Никой не ѝ отговори. Тя закрачи уверено напред, следвана плътно от Касиди и Йоере. Мнозина от тях стиснаха дръжките на оръжията си за кураж. Кар Вилън видя, че след като преминаха паяжината, телата им избледняха постепенно, докато не изчезнаха. Коремът го сви, когато с Гавин бяха на крачка от арката. Пое дълбоко въздух и затвори очи. Знаеше, че трябваше да я преминал вече, но защо не почувства нищо… Отвори очи.
Намираха се сред голям каньон, състоящ се от червеникаво-оранжеви скали. Слънцето светеше високо в небето, което значеше, че бе обед. Обърна се и видя зад себе си подобна арка, но с разликата, че тази беше здрава и явно добре поддържана. Интересното беше, че всяка скала и плато бяха свързани с мостове – каменни, дървени, дълги, къси, широки, тесни – те опасваха скалите, докъдето поглед стигаше.
Никой от групата им не можеше да се осъзнае напълно. Елис Бранд бе първа. Каза с пресипнал от вълнение глас.
– Явно… всичко е истина.
– Сега какво следва? – чу се гласа на Ферел Джеркс.
– Ами… – започна Елис, но друг глас я прекъсна. Непознат глас.
– Добре дошли в земята отвъд – Кар Вилън видя една закачулена фигура да приближава към тях. – Кой е предводителят на задругата ви?
Кар Вилън не можеше да определи дали гласа на закачуления е мъжки или женски.
– Аз – каза Елис.
Закачулената фигура застана до милейди Бранд и ѝ заговори нещо. Слухът на Кар беше безпогрешен, толкова остър, че бе сигурен, че малко хора притежават подобен слух, но колкото и да се напрягаше, нищо не разбра. Виждаше как Елис кима разбиращо и как закачуленият ѝ сочи в посока напред. След около пет минути приключиха разговора, Елис се обърна и им каза:
– Тръгваме! Следвайте ме без да се отделяте!
– Чухте милейди! – кресна им Касиди.
Щом тръгнаха, закачуленият им рече само:
– Наслука, странници!
Повече не видяха фигурата. Вървяха предимно мълчаливи, кой потънал в собствени мисли, кой любуващ се на красивата гледка, кой внимаващ да не падне. А гледката надолу си беше страшничка за някой, който се боеше от високо.
По едно време излезе силен вятър, който навяваше песъчинки в лицата им, и трябваше да си сложат качулките на наметалата.
– Накъде ли вървим? – попита го Гавин.
– Надявам се скоро да разберем – отговори му Кар.
– Явно не сме загубили ума напълно. Този пейзаж ми изглежда съвсем реален – усмихна се Гавин.
– Да. Не се и съмнявам, че и падането ще бъде реално – смигна на Гавин и двамата погледнаха за миг надолу. Заради дълбоките сенки от скалите не можеха да преценят истинската височина, но със сигурност беше доста високо.
Вървяха още час и дори Ферел Джеркс беше млъкнал с постоянното си мърморене и запитване къде ги водеше милейди Бранд.
– Просто трябва да вървим напред и ще стигнем до целта.
Да, но колко още трябваха да вървят? И как щяха да разберат, че са стигнали до нея?
Сякаш в отговор на въпросите му стигнаха до малко плато, където седяха приведени три фигури. Въпреки слънцето си бяха напалили огън и си говореха. Щом ги приближиха разбраха, че са възрастни мъже, облечени в ръждясали брони, наметнали избелели червени наметала. Шлемовете си бяха оставили настрани. Кар Вилън позна, че са артемски войници. Или по-точно войници от старите епохи. Тримата надигнаха глави и бавно се изправиха. Бяха с прошарени коси, дълбоки бръчки и сурови лица. Този, който беше най-близо до тях, беше гладко избръснат и подпиращ се на копие, другият до него с превръзка на едното око, а третият – с дълга брада.
– Добре дошли, странници! – поздрави ги гладко избръснатият. – От доста време чакаме да се появи някой като вас. Каква хубава гледка – абадонци, еврорци и елтерийци заедно! Кой ви е предводителят?
– Аз, сър! Приемете сърдечните ми приветствия! – Елис Бранд коленичи, същото сториха и Касиди, Йоере и Куилд, а докато Кар и останалите се чудиха какво става, гладко избръснатият каза високо:
– Ама, моля ви се! Без подобни церемониалности. Тук всички сме равни.
Елис и другите се изправиха.
– Това е първото ви изпитание, нали? – попита я той. Тя потвърди.
– Добре. Вземете малко въздух и след това бих помолил всички мъже да се наредят в редица – каза той.
След кратката почивка Кар и останалите петима мъже застанаха рамо до рамо.
– Добре. Да ви обясня кратко и ясно в какво ще се състои изпитанието ви: Трима от вас ще бъдат избрани да се дуелират в единични дуели с по един от нас. Изборът на оръжие е свободен. Дуелът ще се води до първа кръв. Първата кръв за нас няма да е нищо особено, но ако някой от вас я получи, ще умре.
Той замълча. Толкова простичко го каза, сякаш обясняваше какво е времето. Сърцето на Кар пропусна няколко удара, но бързо се окопити. Можеше да се обзаложи, че и сърцето на Ферел Джеркс е заиграло.
– Победите за вас трябва да са най-малко две, защото иначе изпитанието няма да се счита за успешно. Разбрахте ли, господа?
Всички кимнаха.
– Щом е така, да започнем с избора си – той огледа внимателно всеки. Ръката му посочи Куилд Ликтън. – Избирам теб, абадонски воине! Изглеждаш много хладнокръвен. Да те видим в боя дали наистина си такъв.
Куилд само се подсмихна и поклони леко:
– За мен ще е чест да се бия с артемски боец като Вас! – приветства го Куилд.
– Артемски дядка по-точно, момче! – смигна му той и се обърна към другите двама:
– Братя по оръжие, сега вие си изберете противник!
Този с превръзката на окото посочи Гавин:
– Ти, приятелю! Мисля, че ще се получи интересен дуел между двама ни!
– Да се надяваме да не ме одраскаш случайно, боецо! – подметна му Гавин. Кар Вилън сложи ръка на рамото му за подкрепа.
Този с брадата посочи Ферел:
– Мязаш ми леко на конте… искам да видя дали няма да се уплашиш и да побегнеш ненадейно по време да дуела.
– Бих побягнал още сега, о, Ваше Върховно въплъщение на старческата сила, но мисля, че трябва да ви помогна с още една драскотина по изтерзаното Ви тяло! – поклони се до земята Ферел.
Добре, че древните воини схванаха закачката, че иначе не му се мислеше какво би последвало, ако не бяха.
– Първият дуел ще е между контето и моя другар Кейлън.
Ферел Джеркс отиде при Нил Язек и му подаде наметалото си. Разкърши врат и ръце и извади сабята си и едно по-късо острие. Гладко избръснатият посочи мястото, където щяха да се дуелират.
Кейлън беше свалил наметалото си и със звън извади дълъг меч от ножницата си, който за разлика от всичко останало бе като нов – лъснат, блестящ и със сигурност наточен до безобразие. Кар забеляза с каква пъргавина Кейлън движи тялото си. Със сигурност не трябваше да ги подценяват по това, че са стари. Надяваше се Ферел да го разбере навреме.
– Успех, господарю Джеркс! – викна му Елис.
– Кураж и спокойствие! – добави Касиди Хамерсън.
Кейлън изрева и се стрелна напред с такава скорост, че Ферел ококори очи. Острието на артемския войн отскочи от сабята му със стъргане. Ферел започна да губи равновесие и се запрепъва. Атаката му дойде твърде изненадващо и сега гледаше да държи Кейлън колкото се може по-далеч, докато премисли тактиката си. Но без опити, нямаше как да разбере къде е слабото място на артемнеца.
Кейлън вдигна меча си и опаса голяма дъга. Ферел се дръпна назад и на свой ред нападна с двете си оръжия. Опита се да го подлъже и закачи с късото острие, но рефлексите на Кейлън бяха изумителни и на свой ред парира и отблъсна противника си назад. Пак замахна в голяма дъга с меча и дори разпра с върха му ризата на Ферел. Всички затаиха дъх. За радост не бе засегнал кожата му.
Кар усети, че ръцете му се потят. Какво толкова му пукаше за наглия еврорец? Не, причината беше, че следващ ще е Гавин. Не се съмняваше, че и тримата воини са бързи и коварни противници. Погледна към Гавин, но той не даваше признаци на притеснение.
Ферел въздъхна дълбоко и започна да обикаля около Кейлън. Опитваше всякакви начини да пробие защитата му, но онзи постоянно отбиваше ударите му. Кар забеляза погледа на еврореца – той беше много концентриран и анализиращ движенията на противника.
Ами ако Кейлън и другарите му бяха някакви непобедими божества? Такива налудничави мисли се въртяха в главата на Кар, но забеляза потта, избила по челото на артемнеца, и се поуспокои.
Ферел кръстоса оръжията си, точно когато мечът на стария воин щеше да се впие в рамото му. Еврорецът разкрачи крака, за да удържи тежестта на Кейлън. На свой ред забута и двамата се разделиха след миг.
– Май че ще трябва да приключвам с теб най-накрая, че така и до утре няма да свършим с дуела – задъхано рече Ферел на Кейлън.
– И аз това казвам – смигна му артемнецът.
Двамата затичаха един към друг, но Ферел в последния момент кривна наляво и се наведе. Мечът на Кейлън мина отдолу, еврорецът го парира със сабята си и натисна. С другата ръка шеметно го поряза по предмишницата, където кожата беше незащитена. Потече кръв. Артемнецът изръмжа и на момента отпусна меча си.
– Е… все пак не си такова конте, за каквото те смятах. Браво. Вече ни водите в резултата – каза му Кейлън.
Ферел вдигна високо оръжията си и извика от радост. Елис Бранд и останалите го поздравиха. Известно време се държа на крака, но накрая седна и избърса потта от челото си. Нил беше приклекнал до него и му помагаше с оръжията и дрехите.
– Чудесно, другари на милейди Бранд – поздрави ги обръснатият. – Но не бързайте с радостите. Сега е ред на господаря Гавин. Той ще се изправи срещу едноокия ми другар Томас.
Сърцето на Кар започна пак да бие бързо. Какво му ставаше? Знаеше много добре колко е способен с меча Гавин и знаеше, че всеки път е бил победител в дуели. Приближи се до него.
– Внимавай, братовчеде – каза му. – Бъди спокоен и прецени момента за удара.
– Разбрах, мамо – усмихна му се Гавин. – Бъди спокоен и ти, вече го водя с едно око повече.
– Гавин, радвам се, че в такъв момент ти е до шеги, но там е заложен животът ти.
– В името на каузата съм готов да го дам. И не, не се шегувам. Ако стане с мен нещо, кажи на жена ми, че ще я чакам на Небесата.
– Не говори глупости! Като мине всичко и се приберем богати, ще си седнете двамата прегърнати пред камината, ще пиете вино и ще си направите още някое дете – Кар положи ръка на рамото на Гавин.
– Да. Много добре звучи. Но нека първо свършим с настоящата работа.
– Успех, братовчеде – вдъхна му отново кураж Кар.
Гавин и едноокият Томас застанаха един срещу друг.
Артемнецът извади също блестящо острие и го завъртя в ръце. Гавин на свой ред приготви меча си – острието му беше с дъговидна форма.
Двамата не бързаха да се нахвърлят един на друг толкова бързо, както сториха Кейлън и Ферел. С бавни крачки те обикаляха един около друг. Пръв нанесе удар Гавин – ниско долу, но Томас отби удара без видимо усилие. Върна се в предишно положение. Кар Вилън знаеше много добре какво иска да направи Гавин – да заблуди противника, че е по-муден в движенията си, като постепенно щеше да засилва темпото. А Гавин беше най-бързият боец с меч, който Кар беше виждал.
И предсказанието му се сбъдна: Гавин засилваше постепенно скоростта на ударите си, тялото му се носеше леко, сякаш не стъпваше по скалите, а летеше над тях. Артемнецът не беше фин боец, движенията му бяха резки… но винаги намираше начин да отбива ударите на Гавин и на свой ред увеличаваше скоростта. Сякаш поглъщаха енергията си взаимно. Братовчед му приложи серия от три бързи удара, но Томас посрещна и трите. Беше непробиваем. Стана още по-страшно, когато артемнецът реши да нападне. С добре премерени удари той почти накара Гавин да изпусне оръжието си. Кар Вилън нервно чупеше пръсти. Явно Томас беше далеч по-опасен противник от Кейлън, нищо, че бе с едно око.
Гавин се наведе точно в момент, в който противниковият меч щеше да махне главата от раменето му, и замахна към гърдите на Томас. Острието му удари нагръдника и се чу приглушен звън. Всички стъпваха нервно от крак на крак около Кар.
Томас направи крачка назад и замахна отдолу нагоре. Гавин парира, но ударът беше твърде силен и мечът изхвърча от ръката му. Братовчед му веднага се претърколи да го вземе. Пресегна се, взе го, обърна се и… противниковото острие се впи в бицепса му и той изкрещя. Томас извади върха на меча си и на момента елтериецът се разпадна на златисти прашинки, които вятърът издуха.
На Кар му причерня пред очите.
– Гавин! Не! Не… мамка му… – той затича към мястото, където бе Гавин, но бе задържан от силните ръце на Касиди и Куилд. Вятърът продължаваше да носи прашинките, които Кар проследяваше с невярващ поглед.
– Господарю Вилън, успокойте се – казваше му някой.
Той продължаваше да се дърпа. Не искаше да приеме, че Гавин е загинал.
– На дуел се случват такива неща – каза със силен глас гладко избръснатият. – Знам, че е трудно да се понесе смъртта на близък, но трябва да го приемете, драги приятелю.
Как?! Идеше му той да си извади меча и да се разправи и с тримата, въпреки че явно бе невъзможно да ги убиеш. Кар бе виждал смърт на бойното поле, но да загубиш толкова близък човек… сълзите замъглиха погледа му. Някой му помогна да седне. Подадоха му манерка с вода. Той отпи малко.
Лицето на Елис Бранд изникна пред лицето му. Тя беше загрижена. Прегърна го.
– Съжалявам за загубата Ви, господарю Вилън. Семейството на Гавин ще бъде щедро обезщетено.
– Ако успеем да се справим със задачите, милейди – рече ѝ мрачно.
– С вяра и сила в способностите си ще можем. Моля Ви, успокойте се, защото имам нужда от Вас. Имам нужда от всеки и не мога да гледам как някой от хората, които са с мен, изпадат в отчаяние.
Кар Вилън се замисли, сетне кимна.
– Имате думата ми, милейди. Просто ми трябва малко време, за да се съвзема.
Тя кимна разбиращо и стана.
Куилд Ликтън вече бе застанал на малката арена за дуели и разменяше последни думи с Касиди. Кар стана и се приближи да гледа двубоя.
– Накарай един елтериец да си свърши работата и знай, че това няма как да стане… та той загуби от човек с едно око… – рече Ферел на Нил, мислейки си, че никой няма да го чуе, но Кар успя. Стисна до болка юмруци. Беше готов да отиде при копелето и да го удуши с голи ръце, но се удържа на косъм да не го стори. Не трябваше да си изпуска нервите сега. Скоро щеше да му дойде времето.
Наблюдава двубоя между Куилд Ликтън и гладко обръснатия водач на артемците през премрежен от тъга поглед. Знаеше, че трябва да се стегне и да подкрепи абадонеца в двубоя, защото от победата му зависеше дали ще продължат напред с изпитанията или срамно щяха да се провалят още на първото.
Абадонецът стоеше изправен, подпрял се на копието си. Не трепваше. Хладнокръвността му беше смайваща. Гладко обръснатият, въпреки прошарена си коса и бръчки, също бе висок и също така със стегнати мускули.
– Нека се представя накрая и аз. Името ми е Варкс и знайте, че ще е чест да се бия с абадонец и при това с копие – той умело завъртя своето в ръце. – Но знай, абадонецо, че няма да се дам лесно.
– Също и аз – рече Куилд и двамата се усмихнаха. Всички затаиха дъх.
Варкс извика и замахна с копието си. Куилд се наведе, отстъпи крачка назад и протегна ръце с дългото си копие. Варкс отвърна. И двамата бяха уверени в себе си. Танцуваха боен танц, който беше красив за гледане, ала труден за изпълнение, мислеше си Кар. Знаеше много добре историите за битките между абадонци и артемци – две страни, чиито основи бяха изградени предимно от воденето на войни.
Куилд се разкрачи, за да устои на тежестта на нападащия артемнец. Гледаха да не се задържат близко един до друг. Все пак копието далеч не бе оръжие като меча, но който го владееше, можеше да бъде много опасен противник.
Варкс замахна залъгващо към главата на абадонеца и след това рязко, с долната част на копието, се опита да го подсече. За изненада Куилд реагира с толкова бърз рефлекс, че скочи и дръжката на противниковото копие мина под краката му. На свой ред перна със своето гърба на Варкс и той се занесе на една страна.
– Давай, Куилд! Смажи го! – изкрещя силно Касиди. Кар усети, че вътрешно му става по-добре. Може би наистина имаха шанс.
Но не трябваше да бързат с радостите. Варкс знаеше, че е показал мимолетна слабост и отвърна с двойно повече удари. Куилд не му даваше да седи на едно място и постоянно обикаляше ту отляво, ту отдясно. Артемнецът отбиваше на свой ред и правеше още от залъгващите удари. Но и Куилд не беше тъй лесен.
За кратко двамата просто се раздалечиха и изпитваха с поглед. Варкс протегна ръка с копието си. Беше насочено точно към лицето на Куилд. Той наведе глава. Острието все пак обра няколко косъма от косата му. За пореден път затаиха дъх.
Кар виждаше, че абадонецът дори не се бе задъхал. Очите му бяха концентрирани. Завъртя копието и същевременно се въртеше с тялото си, подобно на пумпал. Варкс явно се обърка и започна несигурно да отстъпва назад, парирайки трескаво въртящото се оръжие на абадонеца, което едновременно работеше за атака и защита. Бяха много близо до ръба на платото. Куилд спря танца си и промени посоката. Това явно допълнително обърка Варкс, който се препъна в един камък.
Абоденецът изрита с крак копието на артемнеца и то се счупи на две. Варкс веднага захвърли долната част и замахна с вече скъсеното си оръжие. Куилд го улови със свободната си ръка, а другата просто протегна напред и остави дълга червена следа по бузата на артемския войник. С това всичко свърши. Кар дори не можеше да повярва колко бързо е приключило. Със сигурност щеше да помни този дуел до края на живота си. Междувременно останалите все още се съвземаха от "шока", че са победили.
Варкс захвърли строшеното си оръжие на земята и стисна ръката на Куилд.
– Това беше истински дуел, абадонецо, и напълно заслужена победа! Честито!
Елис Бранд и Касиди се стрелнаха към Куилд и го прегърнаха. След като преминаха вълненията, Варкс се доближи до Елис и каза:
– Преминахте успешно първото си изпитание, но за да започнете второто, ще имате нужда от това. Той ѝ подаде малка дървена фигурка, изобразяваща жена.
– Разбирам. Приеме искрените ми благодарности!
– За нищо. За нас бе чест, че се срещнахме с вас! На добър час!
И си тръгнаха. Обратният път за Кар Вилън беше труден за извървяване, но се насили заради паметта на Гавин. Знаеше, че ако той беше на негово място, нямаше да се предаде. Не беше настъпил моментът и мястото за предавания. Стисна зъби. Щеше да се бори с пълни сили за каузата на милейди Бранд.
***
На втория ден излезнаха от друга част на града, за да не предизвикат любопитството на Червената гвардия. Абадонските залези наистина бяха невероятни, а вчера Нил Язек се убеди, че са още по-специални. Преминаха през арката необезпокоявани и този път се озоваха на съвсем различно място от вчерашното – огромна хълмиста местност, обрасла със зелена трева, и пръснати тук там дървета по хълмовете.
Този път нямаше закачулен странник да ги упътва и след като почакаха, решиха все пак да тръгнат напред, надявайки се да намерят някой. Не бяха извървели много, когато видяха две прегърбени фигури под един голям дъб, разперил клоните си, обрасли с листа. Под шарената му сянка двама старци играеха на Рин – древната стратегическа игра, която се играеше и до ден днешен. И двамата бяха облечени с прости селски дрехи.
– Цяла вечност чакаме такива като вас да дойдат! – каза единият, носеше сламена шапка и бе захапал една клечка.
– Да! Толкова много, че остаряхме безвъзвратно! – каза другият. Беше с голо теме.
– Даже и играта не можем да си довършим! Кой е лидерът на тази група?
Елис Бранд отговори:
– Аз, господа.
– Жена?! – ококори очи този със сламената шапка. – Рядко се виждат жени предводителки по тези земи. Много любопитно… Та да Ви попитам, драга госпожице, носите ли случайно една дървена фигурка на красива жена с Вас?
– Да – тя я извади от наметалото си фигурката, която им бяха дали артемците.
Израженията на двамата старци придобиха вид на нещо средно между радост и благоговение. Изправиха се бавно от изтърбушените си дървени столове. Този с шапката протегна трепереща ръка и взе фигурката.
– Най-накрая – прошепна, погали я и внимателно постави на масата сред останалите.
И двамата седнаха и помълчаха известно време. Нил и Ферел се споглеждаха и вдигаха рамене.
Този с шапката прочисти гърлото си и се обърна към милейди Бранд.
– Щом ни я дадохте, сте минали успешно първото изпитание. Да видим дали ще успеете да минете през това, което предстои.
Нил вдиша дълбоко. Не знаеше какво ги чака и това го притесняваше.
– Ние сме готови да го посрещнем – каза му милейди Бранд.
– Добре. Трябват ни четирима мъже – един абадонец, един елтериец и двама еврорци – рече този с голото теме.
– Защо пък точно двама еврорци? – попита с вдигнати вежди Ферел.
– Защото такива са правилата – каза просто старецът.
Нил и Ферел застанаха един до друг, Кар Вилън също се присъедини. Куилд Ликтън се накани да отиде, но бе спрян от Касиди Хамерсън, който застана от другата страна на Нил.
– И какво трябва да направим? – попита ги Хамерсън.
– Ще ви обясним – каза този с шапката. – Вие четиримата ще бъдете вкарани в играта Рин. Всеки ще бъде разположен в по един от ъглите на таблата за игра. В центъра се намира изходът от играта, но за да го стигнете, първо ще трябва да си проправите път покрай фигурите, които, вярвайте ми, няма да позволят да го сторите така лесно. Оръжията им са смъртоносни и могат да убиват. А дори и един от вас да умре, изпитанието ще се счита за провалено. Нямате много време за подготовка – просто вземете най-важното с вас и да започваме.
Нил не успя да си представи как щеше да стане всичко, което им обясни старецът, но знаеше, че няма смисъл да се напряга. Та той се намираше в земя, която за целия останал свят е несъществуваща.
"Отново залогът е живот. Този път и моят", помисли си той. Усети капки пот по челото си. Нямаше време за мотаене. Свали наметалото си и пристегна ръкавиците. Провери сабята и камата, които бяха го измъквали от подобни страшни положения. Ала този път положението бе крайно различно.
– Господарю Вилън, да се надяваме да не ви сполети съдбата на приятеля Ви Гавин – рече Ферел на елтериеца, щом се наредиха пак един до друг, готови за задачата.
– Не се безпокойте за това, господарю Джеркс. Аз ще съм по-предпазлив. Ще се моля и Вас да не сполети – отвърна му спокойно Кар Вилън.
– Дръжте се, господари! – надъхваше ги Касиди. – Стремете се да си помагате, ако изпаднете в беда. Аз ще дам най-доброто от себе си, за да ви защитя.
Звучеше много добре, но дали наистина щеше да случи? Нил стисна дръжката на сабята си.
– Щом сте готови… Нека изпитанието започне сега! – един от старците махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха. Нещо просветна силно и докато се усетят какво става, се намираха на таблата за игра.
– Небеса! – прошепна Нил.
Клоните на дъба бяха цяла вселена, а гледащите ги отгоре старци, Елис Бранд, Йоере и Куилд бяха същински гиганти. Виждаше втрещените им лица, но не чуваше какво си говореха. В центъра на таблата гореше сребрист пламък – изхода за навън. Забеляза и многобройните фигури от играта, които сега бяха с неговия ръст.
Нямаше време за повече размисли, защото дървените фигури на войниците от играта бяха съвсем живи и се приближаваха към него с идеята да го убият. Извади сабята си отби едно стрелкащо се острие.
– Бързо се предвижвайте към пламъка! Не оставайте на едно място! – крещеше им от срещуположния ъгъл Касиди и размахваше копието си. С дълги крачки скъсяваше разстоянието между себе си и пламъка и пъргаво маневрираше между фигурите.
Нил не знаеше какво става с Ферел и Кар, защото бе много зает на свой на ред да се справя с нападателите си. Атакуваха го понякога по двама едновременно и добре, че беше трениран в изкуството на фехтовката, за да се справя някак. Последва примера на Касиди и започна да се промъква. Въпреки че бяха от дърво, войниците имаха подвижността на органично тяло и вече бе получил няколко повърхностни рани по единия си крак и ръцете.
Чуваше крещенето на останалите, звънът на стоманата, потропването на дърво. Адреналинът му се вдигна. Толкова се разбърза, че лицата на противниците му се размазваха пред очите и губеше детайли. Но те не му трябваха, защото най-важното бе да оцелее. Никога не бе изпадал в толкова крайна ситуация. Не забравяше да се обръща назад, защото колкото по към центъра отиваха, толкова повече трябваше да внимава – дървените войници затягаха обръча между тях. Въртеше сабята и камата в ръце, отбиваше най-вече, защото знаеше, че не може да убие някое от тези създания. По едно време се сблъска рамо с рамо с някой. Обърна се и видя самия Ферел. Той също се бе изпотил.
– Нил, да изчезваме оттук!
Рамо до рамо те си прочистваха пътя, но забеляза, че Ферел бърза доста повече от него и едвам смогваше на темпото му.
– Насам! Бързо! – крещеше им Касиди. Той бе застанал пред сребристия пламък и се бореше с цели четири фигури на куп. Не преставаше да ги вика и същевременно отблъскваше ударите на противниците си, да заляга и да ги събаря на земята с дръжката на копието си.
За малко се отвори пролука през вече наголемялата дървена маса, която ги обграждаше, и Ферел се стрелна през нея. Нил беше по петите му, отбивайки още няколко удара на мечове и копия. Бяха много близко до Касиди. Изведнъж нещо много твърдо го удари отстрани по тялото и го събори на земята. Прехапа си езика от удара. Погледът му бавно се избистри. Видя гледащия го Ферел. Гримасата му беше безизразна. В следващия момент господарят му се потопи в пламтящия огън – изхода от това фатално място.
Чуваше крещенето на Касиди. Изведнъж една от фигурите застана пред още лежащия на земята Нил и надигна меча си, който се стрелна към него. Нил затвори очи. Това беше краят му… следващият звук, който чу, бе удар на стомана в стомана. Отвори очи. Видя Кар Вилън, който беше парирал удара на дървения войник.
– Ставай, еврорецо! – викна му той. – Нямаме цял ден.
Нил се надигна и взе сабята в ръцете си. Отби удара на друг и се присъедини към елтериеца. Помогна му да свалят на земята противника и след няколко пъргави залягания и отбивания на удари помогнаха и на Касиди.
– Давайте! Да се махаме! – кресна им той.
Елтериецът избута Нил към сребристия огън. Отново бе заслепен.
Строполи се на земята. До него падна Кар Вилън, а след миг и Касиди Хамерсън.
Всички се приближиха към тях и им помогнаха да се изправят. Потупваха ги по гърба и питаха как са. Ферел Джеркс се приближи:
– Браво, Нил! Успяхме!
И само това каза. След малко отиде встрани, за да си изтупа дрехите.
Нил се приближи до Кар Вилън и му стисна ръката. Все още дишаше тежко.
– Сърдечно Ви благодаря, господарю Вилън. Вие спасихте живота ми!
– За нищо, приятелю. Знай само едно – господарят ти не струва – каза му тихо елтериецът.
Нил го погледна, но Кар просто се усмихна и го потупа по гърба:
– Много добре се справихме всички. Сега трябва да си починем.
Старецът с шапката ги приветства като победители и след като стихнаха радостите и поздравленията между всички, той извади изпод масата един железен ключ и го подаде на милейди Бранд.
– Този ключ е за Вас, млада госпожице! Ще Ви трябва за третото и последно изпитание. Успех!
– Сега най-сетне ще можем да завършим играта си. Успех! – пожела им и този с голото теме.
Елис целуна всеки от двамата по бузите, благодари им и си тръгнаха уморени, натъртени и превъзбудени, но знаещи, че са много близко до изпълнението на мисията си.
Докато се връщаха към арката, Ферел Джеркс и Нил Язек не обелиха и дума помежду си. Дали Ферел беше гузен? Дали го беше срам да си признае грешката и да се извини? Срам?! Това изглеждаше по-нереално, отколкото ситуацията в която бяха попаднали преди малко.
"Господарят ти не струва", думите на Кар Вилън му дадоха още хляб за размисъл.
***
В душата на Елис Бранд се разпалваше надеждата, че са на път да се справят. Оставаше им само едно изпитание.
Очакваха да попаднат на поредната битка, но този път бяха изненадани.
Малко чернокосо момиченце стоеше пред тях и им се усмихваше лъчезарно. Беше облякло красива зелена рокличка. Зад момиченцето се разпростираше величествена бяла цитадела с високи стени и множество кули – малки и големи, по-ниски и по-високи. Никъде не виждаха знамена или гербове. И тук слънцето залязваше.
Елис Бранд и Касиди Хамерсън се запътиха към детето. Дадоха знак на останалите да ги чакат отзад.
– Здравейте! – поздрави ги сърдечно то.
– Здравей, мила! – Елис приклекна и поглади нежно главата ѝ. – Били ни казала кой е господарят тук?
– Тук няма господари. Това е последното ви изпитание. Не се притеснявайте – този път няма да има дуели – каза им спокойно то. – Последната задача засяга Вас, милейди Бранд.
Елис беше потресена от начина на говорене на момиченцето и от това, че знаеше името ѝ. Опита се да задържи усмивката си.
– Готова съм да я изпълня – кимна тя.
– Носите ли ключа от второто изпитание?
– Да.
– Дайте ми го, моля – протегна напред ръчичка детето.
Елис бръкна в джоба си и му подаде железния ключ. Момиченцето продължи:
– Както знаете, при успех, в края на третото изпитание ще може де се изпълни едно Ваше желание. Готова ли сте да загубите най-скъпото за Вас, за да се сбъдне то?
Елис помисли и отговори:
– Няколко неща са ми най-скъпи… – започна тя, но момиченцето я прекъсна.
– Вашият любим – Касиди Хамерсън.
Елис усети, че десетки стрели се забиха в сърцето ѝ. Откъде можеше да знае, че с Касиди са любовници?! Но това нямаше значение, защото Елис усещаше, че момиченцето не се шегува. Касиди направи крачка напред.
– Готов съм да направя всичко за милейди Елис и за доброто на Стара Абадония – решително каза той.
Елис го погледна с ужас в очите. Той ѝ отвърна на погледа.
– Аз… – започна тя.
– Тя е готова, мило момиченце. Аз също.
Елис не знаеше какво да мисли. Бяха го обсъждали много пъти с Касиди, че каквато и да е цената, всеки ще е готов да я плати. Ето че бе дошъл този момент и тя не знаеше какво да прави. Главата започна да я боли.
Усети ръката да Касиди да стиска нейната. Тя го погледна, готова да се разплаче.
– Елис – прошепна ѝ той. – Няма по-голяма чест за мен от това да знам, че съм човекът, който ти е помогнал да изпълниш мисията си. Направи го – заради себе си, заради всички нас, заради Абадония.
Той стисна ръката ѝ още по-силно, но не по начин да я заболи. Болеше я само вътрешно.
Тя почувства, че кимва на момиченцето:
– Готова съм – едва каза.
– Добре – рече им момиченцето. – Последвайте ме само двамата – то тръгна по малкото мостче на цитаделата, която отвеждаше към вътрешността.
Те тръгнаха. Касиди не пускаше ръката ѝ. Той обърна глава назад и каза на останалите:
– Чакайте тук, докато не излезе милейди Бранд!
Стъпките, които извървя до цитаделата, ѝ се сториха най-тежките, които е правила. Виждаше малкото гръбче на момиченцето, което ги водеше. То отвори портите с помощта на ключа. Минаха през красив вътрешен двор, с многобройни цветя, поддържани чемшири и кипариси, както и много фонтани и чешмички.
Влезнаха в огромна зала, осветена от косите слънчеви лъчи, минаващи през гигантските прозорци. Момиченцето ги заведе пред пиедестал, на който беше поставена дебела книга с твърди корици.
– Ще ви оставя да се сбогувате – каза им то и посочи към една голяма двукрила врата. – Касиди, ти ще трябва да преминеш през тази врата. Няма да можеш да се завърнеш, но съм сигурна, че там ще ти хареса – отвъд вратите се намират всички велики личности на Абадония. Никаква болка няма да изпиташ, просто едно заслепяване, и след това ще бъдеш сред герои.
Остави ги сами.
Елис нямаше сили да си вдигне главата и да го погледне в очите. Касиди с един пръст надигна брадичката ѝ. Тя го погледна в ясните сини очи. Колко пъти се бе взирала в тези очи – в добро и лошо, но сега бе най-страшното. Виждаше ги за последен път.
– Нали чу момиченцето. Ще бъда сред герои – нещо, за което винаги съм си мечтал.
– Касиди, не мога…
– Да не съм чул думите "не мога" от твоята уста, Елис – скара ѝ се той. – Тепърва ще те чака още работа. Сигурен съм, че това чудо няма да е достатъчно, за да може Абадония да възкръсне.
Беше прав. Трябваше да се вземе в ръце. Обаче не знаеше какво да му каже за последно сбогом.
– В толкова важен момент за нас не знам какво да ти кажа, какво да направя… – тя хвана ръцете му.
– Бъди силна и просто ме целуни – той се наведе и двамата се целунаха. Кратка целувка, плаха. Искаше ѝ се да се бе постарала повече.
– Толкова неща няма да можем да направим заедно – каза му Елис.
– Мен ме устройва и това, което вече е зад гърба ни.
– Ти ще си първият велик герой от новата история на Абадония – зарече му се тя.
– Само такива неща искам да чувам от теб, скъпа – той пак я целуна. Този път тя знаеше какво да прави и му отвърна страстно.
Постояха още известно време, прегърнати и споделящи спомени. Момиченцето дойде и каза, че е време Касиди да премине в другото помещение. Щом застана пред вратите, той ѝ помаха. Тя вдигна своята ръка. Касиди отвори едната врата и премина от другата страна. Вратата се затвори безшумно. И това беше всичко. Момиченцето се приближи към нея.
– Много внимателно ми кажете желанието си, милейди – момиченцето я гледаше сериозно.
Елис го изрече. Момиченцето затвори очи, постоя така около минута, сетне ги отвори и се усмихна. Отиде до пиедестала и свали книгата, която изглеждаше огромна в малките ѝ ръце. Подаде ѝ книгата.
Елис разгърна страниците. Бяха бели и празни.
– Страниците са празни, защото на тях ще трябва да вписвате новата история на Абадония, милейди Бранд – каза момиченцето.
– Разбирам… благодаря ти от все сърце!
Сълза се отрони от окото ѝ и попи в една от празните страници. Още няколко я последваха. Затвори дебелите корици.
Момиченцето я придружи по обратния път. На мостчето се сбогуваха и след като Елис се върна при групата, се разплака. Нечии ръце я подхванаха от двете страни.
– Успяхме – прошепна едва.
Преминаха арката.
***
Имаше чувството, че никога няма да спре сълзите си. Куилд Ликтън я придържаше от едната страна, Йоере от другата. Усещаше в ръцете си книгата.
В здрачното небе се бяха показали звезди. Вятърът нежно галеше кожата ѝ и придаваше странно чувство за реалност. Сега какво следваше? Бяха изпълнили всичко. Ферел, Нил и Кар Вилън бавно приближиха и заоглеждаха околността.
– Да видим дали ще стане чудото… – рече Ферел. – Или ще се поздравим като най-големите глупаци на света.
В яркото небе една от звездите ставаше все по-ярка и ярка с всяка изминала секунда. Разбраха, че ще е падаща по светлата диря, която започна да се заформя след нея. Изведнъж, много рязко, тя измени курса си и тръгна по посока Холън… и тогава със страшен трясък се разби в една от големите сгради на възвишенията над града. Една от казармите на Червените. Всичко избухна в пламъци. Стана толкова бързо, че всички бяха потресени. Елис усети, че ѝ става по-леко.
– Леле… милейди, никога не съм предполагал, че… – започна Ферел Джеркс, но изведнъж изкрещя силно. Елис се обърна и видя, че от гръдния му кош стърчи върха на острие. Еврорецът се свлече на колене и зад него се разкри Кар Вилън, който бавно го заобиколи и застана лице в лице с Ферел. Нил Язек наблюдаваше безстрастно със скръстени ръце.
– Ах ти, елтер…ийско… псе! Кучи син! – изруга го, пръскайки кървави слюнки. – Нил, помогни ми… Нил!
– Не смятам, господарю Ферел. Отдавна видях що за стока сте, но днес е денят, в който трябва да се разделим – говореше без чувства Нил.
– Копеле неблагодарно! – наруга и него Ферел.
– Запомни едно, еврорецо: Никога не засягай един елтериец или негов роднина – каза му Кар Вилън. – Но ти направи и по-лошо – не си мръдна пръста за сънародник, който беше изправен пред смъртта… а можеше да го направиш. Заслужаваш… не, всъщност ти си го получи.
– Някой да ми помогне! Измен…ници мръс…ни! Ня…кой, ня…к…ой… – Ферел Джеркс се задави, строполи се на земята и след няколко хрипа издъхна. Никой не си направи труда да се приближи към него.
Настана мълчание, което Куилд Ликтън наруши:
– Господарю Вилън, мисля, че сторихте едно праведно дело.
– И аз така мисля, войнико Ликтън – Кар Вилън подпря ръка на рамото на Нил Язек. – Ще ти липсва ли, Нил?
– Честно казано, да… Но човек трябва да заравя лошите спомени и да гледа да не ги изкопава отново. Благодаря Ви, господарю Вилън.
– Предлагам ти да заемеш мястото на братовчед ми Гавин. Той… сигурен съм, че щеше да се зарадва.
Нил го погледна.
– Ще си помисля. Бих могъл да скалъпя стотици варианти за смъртта на господаря Джеркс. Е, семейството му със сигурност ще бъде ядосано, но мисля, че ще успея да ги убедя.
– Знай, че винаги ще имаш моята подкрепа.
Двамата си стиснаха ръцете.
В далечината се чуваха викове, бързо наставаше хаос в казармите. Още една падаща звезда се разби в друга казарма, толкова силно, че ударната вълна събори всички на земята. Елис усещаше силните ръце на Куилд да я повдигат. В душата ѝ се бореха тъгата заради загубата на Касиди и нарастващото чувство за изпълнена справедливост. Искаше да прегърне и благодари на всички, които бяха помогнали да стане случващото се пред очите ѝ, но беше толкова уморена, че не ѝ се говореше. Искаше просто да гледа и да се наслаждава. Време за благодарности и отплата винаги щеше да намери. Оттърси се от ръцете на Куилд и Йоере и гордо изправи глава. Стискаше много силно дебелата книга. Пламъците от горящите казарми на Червената гвардия се отразяваха в очите ѝ, а още падащи звезди идваха от здрачното небе, носейки надежда за избавление.
Виж как се класира този разказ в крайното гласуване ТУК.
Коментирай от FB/G+ профил