- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Та значи имало едно време... е, технически погледнато все още си я има... в смисъл Долната земя. Та за нея иде реч... тъй де – за Долната земя. Та нея си я имало не само едно време, ами и продължава да си я има и – също като адвокатите – няма никакво намерение да изчезва. Та тя е чудно красива земя. Ама толкоз красива, че в сравнение с нея Ел Макферсън мяза на недохранена сомалийска тинейджърка. Та тя... Долната земя де, не Ел Макферсън, всичко си има (е, разбира се, не отричаме факта, че и Ел Макферсън не може да се оплаче от липсата на разни природно–анатомични забележителности, дето си струва да се пообиколят, ама сега за друго иде реч) – и чудни планини, още по–чудни реки, безкрайни равнини и низини и толкоз сини морета, че в сравнения с тях обикновеното синьо направо се изчервява от смущение. И не само откъм география Долната земя го давала добре, но и откъм демография също имало какво да покаже на света. По нея на воля (е, добре де, не чак толкова на воля. В Долната земя няма Шенген, а пък митничарите по природа са си големи гадини и започват да се зъбят съвсем неоснователно, ако си решил да отскочиш до комшийското царство без виза, помъкнал разни радващи душата благини като цигари без бандерол, домашен алкохол и разни други) таласъми, караконджули, самодиви, самовили, змейове и всякакви други такива чудни твари. За съжаление и Долната земя не е лишена от разни зли и противни гадини, които гледат да ви издебнат в някое тъмно ъгълче с неясни, но пък много вероятно деструктивни намерения, като вампири, върколаци, адвокати, политици и други подобни, дето – ако може да се вярва на слуховете – само сребро ги лови.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Миришеше на есен. Разбира се, Андреас щеше да каже, че това са глупости, но той нямаше да го пита, както не го беше питал дали да излезе тази вечер, можеше да има последствия, но сега щеше да мисли за есента и за нейния мирис. Той усещаше полъха на вятъра, в него вече имаше нещо различно, нещо студено, усещаше листата под лапите си, те се огъваха по различен начин, станали все по-крехки, защото беше дошло времето да изсъхнат и да нахранят със себе си почвата. Дърветата го гледаха самотни. И по-самотни ще станете, помисли си той, като него. Вече наближаваше границите на земите на господаря му и края на неговата разходка. Той рядко напускаше земите му, отвъд имаше други глутници, а и напоследък бродеха много вампири. Преди можеше да се бие с всеки, но вече не беше толкова просто. Честичко беше отскачал напред-назад в търсене на достойни противници, но сега не можеше, а и беше есен, есента беше мудна и напомняше, че идва зимата. Той не биваше да мечтае за пролетен полет, а за есенна мъдрост.
Тръгна по линията на границата и достигна шосето. И тогава се сети за причината, поради която му беше забранено да излиза – срещата. Няколко черни автомобила красяха празния асфалт на околовръстния път. Суровите лица на шофьорите бяха в унисон с есенния хлад, те останаха до колите си като само строго си кимнаха.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Не на всеки е известно, човече, че драконите живеят от векове сред хората, приемайки техния образ. Още по-малко известен факт е, че те изобщо не са като онези, описани в притчите и приказките. Ние чувстваме, живеем, че дори и ядем, като вас. Е, да. Виждаме по по-различен начин, остаряваме различно (броим възрастта си спрямо сезоните, а не годините) и можем да се превъплъщаваме в големи огнедишащи създания. Но сърцата ни са еднакви! Нека ти го обясня така...кхъм..
Наскоро племенницата ми, мома за женене, хе, дойде при мен на гости. Щом ме видя, остана изумена от външния ми вид. Попита ме: „Защо изглеждаш така? Не си достатъчно стара, че да се оприличаваш на човешките старици.“
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Париж, 1148
Помнеше какво донесе първият поход. Помнеше месеците под жаркото слънце в онази обречена страна, чакайки пред крепостта за подкрепление. Месеците, в които болести покриваха плътта и умовете им. Миризмата на мърша и изпражнения лепнеше по кожата и дрехите им, следваше ги, докато обикаляха селцето, принудени да гледат как около им цивилизацията се разпада. Повечето от тях бяха благородници, израснали в най-красивите замъци на Европа, обучени да се бият в името на техните крале и господари и да възхвалят името им на бойното поле. Всеки един от тях бе яздил до тази непозната пустош в търсенето на слава, богатство и земя, която да нарече своя. Всеки един от тях бе носил кръста и знаеше, че именно волята божия бе това, което ги доведе тук и тласка напред.
От месеци се биеха не със здравите стени на крепостта, а със себе си. Още първят ден убиха робите и фермерите, които живееха в покрайнините. Тогава силата и запасите им бяха безкрайни. Но за броени дни бяха изтръгнали оковите на цивилизацията и вече следваха жестоките закони на собствената си лудост, за да оцелеят.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Какво излиза в съзнанието ви, щом чуете есен? Песента на шумящите листа; картината на обагрените дървета; проблясващите слънчеви лъчи, прокрадващи се между сенките… това е една красива приказка на природата. Но този разказ не е за тази есен, той е за едно магично създание, наричащо се Есен – попаднало в нашия объркан свят, опитвайки се да спаси своя чуден вълшебен дом, готово да пожертва всичко в името на каузата си.
Срещнах я съвсем случайно по време на поход в планината. Вървях и видях нещо да лежи безпомощно в тревата. Помислих, че е ранена пеперуда, наведох се да я видя отблизо и останах изумен. Това бе нещо друго, имаше големи криле на пеперуда, многоцветни и изрисувани като картина на велик художник, но имаше и малко човешко тяло на жена не по-голямо от 8-9 сантиметра. Тя беше като ангел, паднал от небето, едно неземно същество. Бе крехка, бледа, изглеждаше като ранена сърна, лежеше и гледаше с тъжни, умиращи очи.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Есента беше нещо уникално, нещо... истинско. Особено тук. Първо, от светлосиньо небето се пременяше в бяло, розово и златно. На места даже и в яркочервено. Но макар цветовете да бяха толкова разнообразни, те си пасваха идеално. Преливаха един в друг, като че ли са просто оттенъци на един и същи цвят. Изумително. Освен небосвода, се променяше и земята. Повечето растения започваха да повяхват и пожълтяват.
Но най-любими му бяха вятърът и дърветата. По това време листата на дърветата започваха да окапват и биваха понасяни наоколо от лекия ветрец. Въздухът се изпълваше с вихрушка от огнено и златно. Цветовете сякаш се гонеха и преследваха. Сякаш се радваха на новопридобитата си свобода. Можеше да наблюдава тази природна картина дълго време. Гледката бе единствената му утеха.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Личните градини на кралицата изглеждаха запуснати. Хладен вятър шепнеше сред уморените дървета, голи клони се клатеха с жален стон. Дебелият килим нападали листа поде своя песен, вдигна се като облак от оранж и кафяво, жълто и червено, сетне се пръсна и утихна върху коравата земя. Пъстрите летни лехи смълчано съхнеха на огнения небесен жар. Някога тук прехвърчаха пойни птички, чуруликаха и огласяваха могъщите корони на дърветата. Сега едно врабче бе кацнало на гол клон, малката му главичка се извръщаше на всички страни, като че недоумяваше къде са отлетели братята и сестрите му.
Самият замък бе странно притихнал. Дългите му каменни коридори изглеждаха някак по-мрачни, сенки лудуваха по стените. Накога бяха кънтяли от детска глъч, пропивали бяха коварни заговори. Самотна млада жена изплува от слугинските коридори и се закова на място. Колко студено е станало изведнъж, помисли си, сякаш слънчевият топлик бе отвян от есенните ветрове. Но нямаше време да се колебае, бе пратена да повика своята господарка, самата кралица Тиена. Докато бързаше напред, трепкащата светлина на факлите заигра по пребледнелите ѝ страни.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Колко ли бели листчета беше написал и сгънал на четири, за да има с времето потвърждение, че не се заблуждава. На последното написа: "Прощавай, любов, подменям те с мечта!". Така отпътува към поредната си цел, в която нямаше каквито и да е чувства. Остави зад гърба си неволите и една скъпа за него жена. Решението му беше трудно, но разчиташе на разума си, а той упорито отричаше необходимостта да остане в малкото село, близо до родителите си, както и до своята обичана изгора.
Забрави дори за листчетата, които хвърляше в забутана в един ъгъл на къщата стара ваза, когато получи първата си гурбетска надница. С нея покри нуждите си, а със следващата вече разбра, че е поел пътя към собствения си успех.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Въпросът е, че жар-птицата е едно от най-отвратителните създания на земята. Преследваш го през половината Стара планина, биеш се с хали, че и с юди на всичкото отгоре, а накрая какво? Е, няма да спойлвам края, ще ви оставя сами да проследите разните му там завръзки и развръзки, защото както съм почнала да разказвам, доникъде няма да стигна.
Затова ще започна с едно малко известно обстоятелство. Името ми е Ксоана и майка ми е самодива. Но баща ми е не по-малко интересна личност, а именно - юнак. Аз обаче, естествено, нямам нито дългата руса коса на самодивите, нито техните светли очи, а още по- малко пък омайния им глас. Но затова пък съм се метнала на юначното българско племе на баща ми: чернокоса, тъмноока и белолика. Но, като за компенсация, притежавам доста други качества: очите ми омагьосват, мога да се превръщам във вълк частично и танцувам, както се изразява майка ми, „самодивски хубаво“. А и не съм зависима от самодивски дрехи и була. Според някои това е по-голяма свобода, отколкото трябва, но на мен ми е добре. А и как няма да ми е. Единственият кусур на цялата работа е фактът, че ходя на училище.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Изправен срещу враговете
с ален меч в ръка.
Изправен срещу враговете
шумът на камбанарията замря
С боен рев противниците
нахвърлиха се един връз друг
Писъци на болка, гняв, война.
Кръв лисна се навсякъде
и звукът от есенният дъжд
изведнъж замря.
Изправен срещу враговете
вече мъртви, над тях застанал
и сам надвил смъртта
И семената на мъстта
Покълнаха поени с кръв
И се превърнаха
Станаха есенни цветя...
Песен за героя на Глудин
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
І.
От лявата страна на пътя започва полегат рид, обрасъл с дървета – клоните им са голи, стърчат обвинително към сивото небе, кривят се, подобно на разкривени от артрит старчески ръце и се протягат над пътя долу, без да могат да го достигнат. Мъртви листа покриват земята, докъдето погледът може да обхване. Наситенооранжеви, огнени. Пламтящ килим, ярко контрастиращ с жълтеникавата сивота на мъглата, виеща се покрай стволовете, спуснала се като гъста пелена над притихналата гора. Пътят е черен, чакълест и мокър. По него все още личаха следи от колела, но карети не са минавали оттук скоро... или поне усещането, което витае наоколо, е такова. Отдясно на пътя се спуска стръмен склон, също покрит с дървета и пламнал килим от мъртви, загниващи листа. Тъмните дървесни стволове се редят един до друг като безмълвни воини – армия, притихнала в очакване на предстояща битка.
Армия от живи сенки, постепенно чезнещи в мъглата.
Броди по пътя, сам с мислите си, изолиран от неприятната мокрота на постоянно сипещия върху му се дъжд.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Пристигна със запалването на първата октомврийска клада. В нашия край имаме такава традиция, стара и може би малко глупава - на първи октомври палим дървета и билки, събирани през годината. След това всяка седмица на хълма над града, който децата наричат Хълмът на обесените заради бесилката, висяла някога там, се палят по три клади, общо дванадесет, по една за всеки месец. Кулминацията е 31-ви, когато изгаряме сламено чучело и черпим децата с бонбони. Никой не помни от къде се е взел този обичай, никой не помни и какво е било преди него. Вероятно единственият човек, който има някаква представа, е Вещицата, но пък с нея никой не смее да говори. Разказват се много приказки за това, някои страшни, други толкова вълшебни и невероятни, че само децата вярват в тях. И все пак палим кладите и разказваме приказките просто защото е нещо, което винаги се е правило и ако пропуснем – кой знае каква ужасия ще стане?
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
От нейде вятърът повя
и откъсна жълтите листа.
Подреди ги в тъмнината
в знак грижовен от съдбата.
- Не мога да стоя сам – оплака се мъжът, – толкова далеч от теб. - Той кимна към края на кухненския плот, на по-малко от полoвин метър растояние, където бе стоял мълчаливо досега, гледайки я как приготвя вечерята.
Тя се разсмя, а той я целуна по шията, прегърна я и постави длани върху корема й.
- Как е нашият малък разбойник днес? Рита или е слушкал мама? - Той погали едва видимата издутина.
- Слушка. – Тя постави ръцете си върху неговите.
Постояха така без да смеят да се радват повече, доволни от това, което имаха – себе си и новия живот, който щеше да се появи на бял свят след четири месеца.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Обувките ѝ шляпаха в разкаляната пътека, а есенният дъжд шибаше в лицето ѝ. Мракът притискаше очите ѝ, а леденият нощен вятър стържеше тялото ѝ. Тя тичаше, привела глава пред тежките капки, а подгизналите ѝ дрехи – проклетата пола и натежалото наметало – се плетяха в краката ѝ. Тичаше, сякаш я гонеше цяла глутница вълци, но всъщност само един вълк препускаше по петите ѝ. С черната си, събрана на фитили, мокра козина, малки щръкнали уши и страшната муцуна, пълна с ослепително бели зъби, огромен – но сам.
Един клон я перна през лицето и остави драскотина. Тя се сниши още повече, за да избегне следващите. Собственият ѝ учестен дъх я заслепяваше, излизащ на бели облачета пред устата ѝ. Изтощените ѝ мускули се напрягаха да повдигнат темпото, а вълкът вече я догонваше. Гъстата влажна гора от двете страни на пътеката не предлагаше нито защита, нито дори укритие от дъжда. Сред тежките капки вече се появяваха и късчета лед, които удряха болезнено дори през наметалото.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Едно от пожълтелите листа на трепетликата до реката се откъсна без шум, залюля се като венецианска гондола във въздуха и започна бавно да се спуска надолу. След няколко минути волно реене се настани върху носа на водника, почиващ си върху повърхността на водата.
– Ъ-ъ? Какво? – сепна се той и се надигна.
Огледа се бързо и видя, че на отсрещния бряг някой лови риба. Приближи се към него и позна десетгодишния Иванчо от близкото село.
– Ти защо не си на училище? – попита строго водникът.
– Ами... аз... – запъна се момчето. – Домовикът ми е скрил някъде учебниците...
– Как така ще ти ги скрие? – учуди се възмутено водникът. – Да не ме лъжеш нещо?
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Обикновен есенен ден. С кафяви нападали листа по улиците. И мързеливи кестени, които след дълги колебания се отделят от дървото и глухо тупват на земята. По-смелите успявят да разцепят все още свежата бодлива обвивка и се търкалят по тротоара. Разсеяно се навеждам и прибирам няколко в джоба си. Имам още няколко минути до срещата.
Жената е седнала на най-крайната маса, до самия тротоар, малко нервно разбърква кафето си и през секунди се оглежда. За да направя нещата малко по-лесни, веднага заставам пред нея и се представям.Тя трепва, главата ѝ неволно се дръпва назад, като малко птиче, намерило прекалено голям червей. Сядам и впервам очи в менюто. Това ѝ дава възможност да ме огледа скришом и след малко да отпусне напрегнатите си рамене. Кимам на сервитьорката и докато приема поръчката ми, попивам с кърпичка потта от челото си. Макар и в края на септември, жегата мъчи всички.
- Мисля, че трябва да го върнете – започвам без предисловия, спокойно. Жената нацупено свива устни. За да ѝ дам време, отпивам от кафето си. Течността парва езика ми и нова топла вълна ме облива. Трябваше да си взема студен чай.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
- Идва, Коконе! Есенна иде! - промърмори закрилникът Сиваш на неспокойния кон под себе си и продължиха с обиколката.
Малцина от хората в Мизания се досещаха какво ги чака и из хановете вече се разпространяваха зловредни слухове. Млади и стари мълвяха страхотни приказки, чути от бащи и дядовци: как щяла да дойде дълга есен, а после още по-дълга зима. Злоезичниците не споменаваха и думичка, че целият им живот бе преминал в лято, забравяха добрите дни на бащите си, които пък бяха изживели пролетта и кълняха идещата зима, сякаш можеха да я спрат.
Така беше в Мизания: сезоните бяха дълги и често обхващаха на живота на цяло поколение.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
1.
Вятърът безмилостно брулеше дърветата, а дъждът измиваше листата им. Температурата не бе повече от два-три градуса по Целзий и всяка жива твар търсеше убежище в тази смразяваща есенна нощ. Нямаше светлина, само жалкото стоене на звездите в тъмното небе, които осветяваха едва-едва повърхността на земята. Може би заради поройния дъжд всяка запалена факла и газова лампа бяха изгаснали и лишили околността от видимост.
Пътят беше разкалян и неравен. Нерядко копитата на коня затъваха и малко оставаше на него и на ездача му да паднат в големите локви.
Пресиян Слънцеуст беше пътник, скиталец. Той обикаляше света в търсене на нещо необикновено, нещо странно. Имаше мисия, която трябваше да завърши на всяка цена.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Слънцето грееше приятно и напичаше раменете на Бранимир. „Вече не е толкова силно“ си мислеше, докато вървеше по тротоара. „Скоро пак ще стане студено, не обичам зимата“ - мислите минаваха някак лениво или по-скоро тъжно през главата му. „Да, тъжно е, есента е едно тъжно време през годината. Лятото си отива, идва есента, дърветата загубват красотата си, а и естествено след това ще стане студено. Мразя студа, мм дааа“. Цецо се прибираше от печатницата изморен и привидно не обръщаше внимание на хората, които минаваха около него. „Щом сърцето на есента затуптеше в гърдите, неминуемо носеше със себе си и тъга, колко поетично“ - пак премина тази мисъл през ума му. „И скучно. Напоследък май пак прекалих с фентъзитата. От тези битки и приключения май нашият реален, хм, свят е доста скучноват. Ех, а как ли бих изглеждал аз като герой от тези книги?“ Доста често си мислеше за това, а и доста често скиташе из тези свои измислени светове, където герй беше самият той, че дори неговите колеги честичко се шегуваха с него. „Мога да сънувам с отворени очи дори и по време на работа“ им казваше той, а те го смятаха за чудак.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Седнете край огъня, почерпете се с греяно вино и залък от днешния улов. Удобно ли ви е? Добре, това е добре, радвам се, че се чувствате удобно. Кой съм аз ли? Моето име не е важно, важни са приказките, които мога да ви разкажа. Виждал съм неща отвъд най-дивото въображение и съм ставал свидетел на други, които с простотата си затъмняват дори най-нереалната фантазия. Виждал съм лицето на времето и как неговите пясъци се разливат във всички посоки. Хората си мислят, че времето е като река, която се движи в една посока, сигурно и непоклатимо, но истината е, че времето е като океан по време на буря, настани се удобно, приятелю, и ще ти разкажа такива истории, които не си чувал никога досега...
Лятото беше свършило, дните започваха да стават по-къси, а нощите - по-дълги. Облаци се прокрадваха през ясното, синьо небе, а в хоризонта, където планините криеха върховете си в мъгли, слънцето започваше бавно да се спуска над безкрайната степ.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Умиращото слънце докосна Запада и рев на ловен рог извести началото на Есенните свещени дни. Тази нощ цялото племе на Белия eлен щеше да се сбогува с краткото и изобилно лято, а на сутринта мъжете да тръгнат на последния си лов, който да осигури прехрана за племето по време на бързо приближаващата зима. Тази нощ порасналите момчета щяха да се разделят с детството си и да станат мъже. Старият и побелял като планински връх жрец щеше да се моли на Ауван-Ловеца за успешен лов, да хвърля билки в огньовете и да гадае бъдещето по пушека. Жените щяха да пеят песни за омилостивяване на Ененистар-Ужаса на зимата, с надежда тя да забави сковаващите си ледове колкото се може повече.
Племето бе избрало края на гъста широколистна гора за място на зимното си поселище. Тя все още грееше в злато, докосната от лъчите на слънцето, което племето изпрати с песни. Оставаха малко изгреви до настъпването на дългата нощ и то все за кратко щеше да грее преди Ененистар да го вземе, за да го върне чак на следващата пролет.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Роналд стоеше в хола и превключваше каналите в търсене на някой интересен филм. Тъкмо беше приключил с вечерята и се наслаждаваше на чаша скоч и цигара Кемал.
- Най-сетне – каза, когато с поредното цъкване на телевизора се появи Джулия Робъртс. Филмът беше „Хубава жена“. Знаеше го наизуст, но обичаше да го гледа.
В същия момент вратата на спалнята се отвори с трясък и оттам изскочи Луси. Тръгна ядосано към кухненския бокс, като същевременно мърмореше:
- Писна ми, все едни и същи глупости. Тези хора само си фантазират разни неща. Която и книга да отвориш – нищо, което дори малко да се доближава до истината.
- Затова чета само трилъри – отговори Роналд спокойно и загаси цигарата си в стъкления пепелник.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
- Да ви оставя ли сама, милейди?
Сигун гледаше безмълвно двете надгробни плочи от бял камък. Пред всяка лежеше китка червени карамфили. Хладният полъх на вятър развя един-два кичура от правите ѝ кадифени коси, които падаха по раменете ѝ, и продължи към дърветата, които хвърляха сянка върху земята пред нея. Един златен лист се запъти бавно надолу. Очите на момичето проследиха пътя му с ефимерен интерес. Листът падна по средата, между двата гроба. Десният ъгъл на устната ѝ се сви недоволно.
„Ела с мен.”
Вятърът отново поде, този път по-силно и продължително. Тя усети хладината му с лявата си буза. Опадалите листа бяха издухани от гробовете, за да бъдат заменени от нови, които не се задържаха за дълго на свое място.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Последните лъчи на слънцето се бяха скрили и нощта бе прегърнала небето. Пълнолунието хвърляше слаба светлина над селото. Гората бе обкръжила няколкото десетки дървени къщички в плътен пръстен от почти непрогледен мрак. Полуголите клони на дърветата се поклащаха призрачно, под едва подухващия ветрец, и сякаш деряха небето с дълги, разкривени нокти. Сякаш дори времето се бе стаило в очакване на предстоящото. Къщите бяха затворени и залостени, от комините обаче не излизаше дим. Никой не готвеше. Между къщите мълчаливо бяха застанали мъжете, бранители на родните си домове. Нямаше го обичайното нервно оживление, което обикновено предхождаше битката. Нямаше и обсъждане на тактиката или съвет. Безсмислено бе пред врага, срещу когото щяха да се изправят. Във въздуха цареше единствено очакване. Есенният хлад щипеше леко кожата, но никой не обръщаше внимание на това. Всички седяха изправени, като че ли небрежно, но всеки държеше меча си под ръка. И всички се взираха в мрака, който сякаш извираше от гората, за да погълне селото.
- Детайли
- Категория: Сърцето на есента
Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
“Where are the songs of Spring? Ay, where are they?
Think not of them, thou hast thy music, too —
While barred clouds bloom the slow-dying day,
And touch the stubble plains with rosy hue; […]”
John Keats
Есента пристигна.
Сама, както обикновено, а куфарите ѝ тежаха като олово, мътните да ги вземат. Не за пръв път Есента се замисли колко по-лесно (да не говорим по-приятно) биха били пътуването и тримесечният престой, ако имаше някой за компания. Зимата беше кисела в по-голямата част от времето, макар че всъщност беше изключително стилна дама и Есента бе научила много неща от нея – главно как да опакова палтата и дебелите си дрехи, трябваше да се признае. Но Зимата обичаше музиката, особено класическата – Есента беше убедена, че Зимата бе имала страстна, макар и принудително мимолетна, любовна афера с Вивалди (Хората живееха толкова кратко!). Есента бе прекарала немалко време в красивата градска къща на Зимата, обикновено свита на малък кравай край огъня в уютната библиотека, запленена от майсторството на домакинята си в разказването на истории.
