Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Личните градини на кралицата изглеждаха запуснати. Хладен вятър шепнеше сред уморените дървета, голи клони се клатеха с жален стон. Дебелият килим нападали листа поде своя песен, вдигна се като облак от оранж и кафяво, жълто и червено, сетне се пръсна и утихна върху коравата земя. Пъстрите летни лехи смълчано съхнеха на огнения небесен жар. Някога тук прехвърчаха пойни птички, чуруликаха и огласяваха могъщите корони на дърветата. Сега едно врабче бе кацнало на гол клон, малката му главичка се извръщаше на всички страни, като че недоумяваше къде са отлетели братята и сестрите му.
Самият замък бе странно притихнал. Дългите му каменни коридори изглеждаха някак по-мрачни, сенки лудуваха по стените. Накога бяха кънтяли от детска глъч, пропивали бяха коварни заговори. Самотна млада жена изплува от слугинските коридори и се закова на място. Колко студено е станало изведнъж, помисли си, сякаш слънчевият топлик бе отвян от есенните ветрове. Но нямаше време да се колебае, бе пратена да повика своята господарка, самата кралица Тиена. Докато бързаше напред, трепкащата светлина на факлите заигра по пребледнелите ѝ страни.
***
Беше още светло, когато кралица Тиена коленичи пред ликовете на своите богове за молитва. Вече се свечеряваше и ожулените ѝ колене уморено протестираха, но тя не се изправи. Дедите ѝ почитаха Старата вяра на аорите и в тяхна чест тя я следваше. Редеше молитва за милорд-съпруга си, поваленият на легло от сива треска крал Херон. Още можеше да си спомни онзи последен ден на лятото, с който живецът напусна тялото му. От тогаз го мъчеха черни сънища, трепереше и бълнуваше. Тя самата се поболя от скръб и денем и нощем умоляваше боговете да ѝ сторят добро, та Херон да се изправи на крака.
Изскърца със зъби. Дворът се бе разбунтувал като кошер с оси. Синовете ѝ бяха напуснали познатите ѝ земи да подирят лек за своя баща. В същото време половината благородни мъже и жени бяха готови да издигнат нов монарх в тяхно отсъствие, докато другата половина споделяше скръбта ѝ. Вдигна умолителен поглед и се вгледа в сивото небе. Ако сте някъде там, помисли си тя, откликнете на моя зов, защото няма по-велика нужда от моята.
По някое време задуха леден вятър и помете градината, фигурата ѝ се скри от бурята вдигали се есенни листа. Тогава Тиена осъзна, че не е сама. Изправи се вдървено, а изтръпналите ѝ крака едва не се подкосиха от усилието. Зад нея, загърната в прости дрехи, трепереше млада жена. Личната ѝ прислужница, Миере. За един безкраен миг двете останаха втренчени една в друга, по страните на прислужничката се стичаха сълзи. Кралицата се сви като ударена. Не, моля ви, само това не.
– Заведи ме при него, нека поне видя лицето му.
Миере кимна и двете заедно оставиха зад гърба си градината и Старите богове.
***
Върховният лечител Шахадар се размърда в тапицирания стол и натежалите му клепачи затрепкаха объркано, докато осъзнае къде се намира. Докато се намести по-добре, до него вече се бе навел младеж в синя ливрея да изпълни молбата на господаря си. Раздираща кашлица задави стареца преди да проговори.
– Повикахте ли вече кралицата? - рече пресипнало той.
– Пратихме прислужничката ѝ да я повика.
– А той, още ли е с нас?
Младежът се озърна през рамо, сетне кимна някак нерешително.
– Все още се крепи, но се боим, че няма да преживее нощта.
Тежка въздишка се отлепи от тънките устни на Върховния лечител. Той отдавна бе достигнал преклонна възраст, но кралят го задържаше на поста въпреки размътеното му съзнание. С някаква странна гордост трябваше да признае, че е служил на четирима монарси, а ако боговете се смиляха над него, щеше да види възкачването и възхода на пети. Хвърли поглед към болничното легло и видя двамата послушници, които обгрижваха тялото на Херон. Бяха още зелени младежи, но следваха указанията на своя покровител.
В покоите на краля не допускаха никого, дори в тази критична вечер бяха повикали само трима души. Брат му, надзорникът на хазната, гледаше през прозореца, а до него мълчаливо стоеше братовчедка му, Айле. В другия край на помещението, далеч от всички, се извисяваше Канаар, Стражът, който бди. Традицията повеляваше той да брани своя крал с цената на собствения си живот, ала този път не вражески меч бе пронизал Херон, ами грозната сива треска го бе покосила.
Внезапно вратите се отвориха широко и в покоите нахлу кралица Тиена. По омачканата ѝ сиво-синя рокля бяха полепнали сухи листа, сигурен знак, че идва от градините. Очите ѝ бяха подпухнали от плач, а когато съзря своя съпруг, проснат немощно на леглото си, се хвърли върху него, галеше го, милваше го и го целуваше. Шептеше името му и плачеше. Появата ѝ сякаш от извади от някакъв транс, очите му се отвориха широко и той вдигна ръка да докосне лицето ѝ.
– Тиена, кралице на сънищата ми, не им позволявай да ме отведат. Не ще се понеса към Небесните палати, не още, тук съм нужен...
Същата нощ, когато луната се вдигна високо в небосвода, господарят на сърцето ѝ се предаде в божиите ръце, а черният небесен юрган заблестя от светлика на безброй пробудили се звезди. В името на крал Херон Андраган, крал на Свещенното кралство.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил