Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Миришеше на есен. Разбира се, Андреас щеше да каже, че това са глупости, но той нямаше да го пита, както не го беше питал дали да излезе тази вечер, можеше да има последствия, но сега щеше да мисли за есента и за нейния мирис. Той усещаше полъха на вятъра, в него вече имаше нещо различно, нещо студено, усещаше листата под лапите си, те се огъваха по различен начин, станали все по-крехки, защото беше дошло времето да изсъхнат и да нахранят със себе си почвата. Дърветата го гледаха самотни. И по-самотни ще станете, помисли си той, като него. Вече наближаваше границите на земите на господаря му и края на неговата разходка. Той рядко напускаше земите му, отвъд имаше други глутници, а и напоследък бродеха много вампири. Преди можеше да се бие с всеки, но вече не беше толкова просто. Честичко беше отскачал напред-назад в търсене на достойни противници, но сега не можеше, а и беше есен, есента беше мудна и напомняше, че идва зимата. Той не биваше да мечтае за пролетен полет, а за есенна мъдрост.
Тръгна по линията на границата и достигна шосето. И тогава се сети за причината, поради която му беше забранено да излиза – срещата. Няколко черни автомобила красяха празния асфалт на околовръстния път. Суровите лица на шофьорите бяха в унисон с есенния хлад, те останаха до колите си като само строго си кимнаха.
Рикардо се запъти с всичка сила към дървото, където беше оставил дрехите си. Преобрази се и вече на два крака кожата му потрепери, беше по-студено, отколкото си мислеше. Поне си беше приготвил някаква риза, по принцип зарязваше някъде само чифт шорти, но откакто беше при Андреас, доста неща се бяха променили.
Бяха му натресли наследника и пратиха вълка-единак да се грижи за него. Но в Андреас течеше древната кръв и като такъв на него се падаше честта да отговаря за Светилищата на върколаците, както и беше един от малкото, който можеше да влиза в тях. Да пазиш пазителя беше толкова абсурдно и нелепо, колкото да оковеш във вериги свободна душа като него в някакви глупаво изсечени граници, но въпреки това се случи. И то точно на него. Докато се опитваха да се сближат, всичко протече доста трудно и не с един трус.
Андреас беше единственият, който можеше да лиши от сили Рик, и един път го направи. Тогава се бяха скарали така люто, че върколакът като нищо щеше да го разкъса на парчета, а после да му търси обяснения, но въпреки това не заслужаваше последствията. Той го лиши от същността му, такава празнина Рик никога не беше усещал през живота си. Не се беше и чувствал и толкова безпомощен. Добре, че нищо не можеше да спре да се преобрази на пълнолуние, тогава всеки върколак можеше, през останалото време всичко си беше майсторство. После го спаси без да иска, а Андреас написа дълго писмо на клана му колко е доволен от услугите му.
След това отношенията им позатихнаха през неизречената заплаха да се повтори отново. Отмяната, както и нападението… и когато всичко си вървеше по лунна пътека, та дори Рик го беше почувствал повече вълк, се появи неговата годеница. Като една фина дама тя мразеше всички вълци, смяташе ги за по-низши и странеше от него сякаш я побиваха тръпки от присъствието му. На него пък тя му миришеше още по-зле – на злоба, отчаяние и неприязън. Не я хареса отначало, още при първата им среща, не я харесваше и сега. Нейната поява беше поредната спънка на техните взаимоотношения. И това не беше обикновена препирня. Той се опитваше да му каже колко неподходяща е жената, предназначена да стане съпруга на Андреас. Ако се оженеха, вълкът трябваше да остане при тях. Това го плашеше неимоверно и го задушаваше като бурна река, през която преминаваше. Разбира се, можеха и да го освободят от дълга му и да може да си иде. Завинаги. Но незнайно защо, той не искаше да ги оставя заедно. Появяваше се онова чувство, което го караше да се пази от наглед беззащитната хубавица.
Спусна и прекоси шосето, където една самотна кола приближаваше с бясна скорост. Спря рязко:
- Качвай се – изсъска му той.
Върколакът се качи и продължиха в тишина. Без да му проговори, той спря и двамата слязоха, бяха последната кола и не беше черна. Вълкът бе се сетил за доста иронични забележки, но реши да ги запази за себе си.
- Не трябваше да пускаш вълка ти да души наоколо.
- Защо, да не те е хванал страх?
В това време един мотор спря до тях. Тя свали каската си и тъмната ѝ опашка се развя от есенния вятър – това открояваше чертите на лицето й, Рикардо впи очи в нея, прати и един заплашителен поглед, който тя напълно игнорира. Очите ѝ блестяха в унисон с името ѝ – Есмералда. Но когато погледът му падна върху Андреас, той видя, че и другият беше разбрал. Вълкът бе отчаяно влюбен, не така лудо както неговата вампирска изгора преди години, не така пламенно като в някоя самодива. Сърцето на вълка-единак вече не беше самотно. Той беше намерил своята женска, не можеше да свали очи от нея, макар те да издаваха скрита заплаха. Дъждът капеше по тъмните му кичури и присвиваше очите му, но те пак гледаха към нея. Най-лошото беше, че Андреас го разбра, с погледа си го показа – уплашен, недоумяващ поглед. Рик сведе поглед, не трябваше да позволява да разбира, но вече беше късно. Те двамата усещаха чувствата си, имаха връзка, която не бяха желали, и бяха направили всичко възможно да избегнат. И след като Андреас беше разбрал, в къщата нямаше да остане свободно местенце, ненаситено с напрежение.
Но Есмералда гледаше напрегнато в друга посока.
- Кого чакаме?
- Тя ще дойде скоро – светлият поглед се обърна към нея, тъй като ушите ѝ вече чуваха приближаващата кола.
Рик си мислеше как трябваше да се срещат в гората, а не по шосетата, но така бе като между тях имаше няколко специални като Андреас.
След миг спортна кола едва не се блъсна в тях. Беше червено ферари. От там слезе ядосана млада жена. В лицето ѝ имаше нещо познато, но Рик не помнеше да я е срещал някъде, обаче цветът на лицето на Андреас се смени, вълкът виждаше това в тъмното. Тя слезе и хвърли по него един медальон. Андреас го хвана и челюстите му се стиснаха още повече. Беше златен с орнамент, изобразяващ две слетени крила, Рик не я бе виждал без него, усещаше миризмата ѝ все още да пулсира по бижуто.
- Сестра ми е била предателят. Ние обвинявахме нашите почтени бащи и си мислехме, че те са предали всичко, на което ни бяха учили. Но грешахме, предателката е от моята кръв.
Андреас не беше само разочарован, защото я обичаше. Обикна я от първия път, когато я видя. На върколака това му беше така ясно, както неговото привличане на вълчицата беше прозрачно за господаря му. Рик усети как омразата му към него се дължи на това, че може да погледне в душата му, но видя, че така връзката е взаимна.
През това време Андреас погледна надолу към ръката си, която стискаше медальона и каза:
- Тръгваме.
- Не сме решили какво да правим с нея….
- Тя ми е сестра, аз се справих с нея.
Той се спря отново, стисна медальона, но не се обърна. Нямаше време за празни приказки, нямаше време за предизвикателни коментари, този прост жест, нейното най-съкровено бижу, отговаряше на много въпроси и слагаше точка. Той продължи с нормална крачка, нито много бърза, нито много бавна.
Рик усети погледа на Есмералда върху себе си. Той знаеше, че тя също ще страда, когато я срещна в гората, изгуби следите ѝ, но на следващия ден нейната миризма на хищник го срещна в гостната и годеницата на Сантос ѝ държеше ръката. Изглежда тя обичаше само вълчици. Есмералда я считаше за приятелка, беше се учудила на нейното пренебрежение към Рик и не беше свалила поглед от него. Защото тя беше вълчица и беше намерила вълк-единак.
Колата потегли и се изгуби в мрака, там някъде по средата се терзаеше и душата на шофьора ѝ.
- Мразя това – прекъсна мислите му Андреас.
- Кажи го на вълка в мен – съгласи се Рик.
- Есента не може да роди любов.
- Пълнолунията през есента са много силни.
- Не мога да променя това.
- Много неща не можеш – ядоса се Рик, но Андреас не му обърна внимание.
Чу се вой. Колата спря внезапно.
- Бягай, тя те вика.
Рик само му кимна и слезе.
Есента викаше вълка за любовен танц.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил