Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Умиращото слънце докосна Запада и рев на ловен рог извести началото на Есенните свещени дни. Тази нощ цялото племе на Белия eлен щеше да се сбогува с краткото и изобилно лято, а на сутринта мъжете да тръгнат на последния си лов, който да осигури прехрана за племето по време на бързо приближаващата зима. Тази нощ порасналите момчета щяха да се разделят с детството си и да станат мъже. Старият и побелял като планински връх жрец щеше да се моли на Ауван-Ловеца за успешен лов, да хвърля билки в огньовете и да гадае бъдещето по пушека. Жените щяха да пеят песни за омилостивяване на Ененистар-Ужаса на зимата, с надежда тя да забави сковаващите си ледове колкото се може повече.
Племето бе избрало края на гъста широколистна гора за място на зимното си поселище. Тя все още грееше в злато, докосната от лъчите на слънцето, което племето изпрати с песни. Оставаха малко изгреви до настъпването на дългата нощ и то все за кратко щеше да грее преди Ененистар да го вземе, за да го върне чак на следващата пролет.
Тази нощ Ерик щеше да навърши пълнолетие и за пръв път да участва в свещения есенен лов заедно с мъжете. Първо му предстоеше посвещаване, където да получи свещеното си копие, а след това щеше да му бъде разрешено да седне на масата в голямата кожена шатра, редом с баща си.
Когато слънцето съвсем се скри и мракът пусна пипалата си, в поселището лумна свещеният огън, а хората се събраха около него. Жрецът отправи молитвите си към Ауван - горския дух закрилник на ловците, а след това повика Ерик и Ханс, които навършваха пълнолетие тази година.
- От днес вече не сте деца - заговори им жрецът. - От днес сте мъже на Белия елен. Дано получите закрилата на Ауван, а Ененистар да бъде милостива към вас и да ви остави да преживеете още много зими, за да донесете слава на племето си. Да видим какво вещаят великите духове за бъдещето ви - с тези думи жрецът подаде сноп билки на Ханс, произнесе заклинание и му кимна да ги хвърли в огъня.
Растенията се запалиха с пукот, а пушекът им се издигна високо в черното небе.
- Очаква те славно бъдеще, младежо. Ауван те благославя. – Старецът подаде на Ханс голямо копие, украсено с вълча кожа.
Ханс кимна с усмивка и се оттегли. Жрецът даде и на Ерик сноп билки, които той хвърли в огъня. Изведнъж духна свиреп вятър, току-що издигналият се пушек се завъртя и удари земята, после се разстла като мъгла. Ерик потръпна и иначе мускулестото му тяло се сви като притиснато от огромна тежест. Знаеше какво означава, когато пушекът удари земята - знамение за смърт.
- Момчето ми... - проговори тихо жрецът. - Ененистар те иска. Няма да получиш свещено копие тази година, опасно е.
Ерик се отдалечи от огъня и седна сред смълчаните мъже. "Не винаги се сбъдват" - мислеше си той. "Наистина и на брат ми пушекът отиде в земята, а след това... А и Ененистар си е живо същество, макар и демон. Може да успея да я победя."
- Ерик... - гласът на баща му прекъсна мислите.
- Татко! Моля те, позволи ми да дойда на лова!
Старият варварин седна до сина си и сложи ръка на рамото му.
- Ерик, зная, че си много смел, но Ененистар не е нещо, с което можеш да се бориш. И брат ти не повярва в поличбата… Не мога да си позволя да загубя втори син.
- Моля те!
- Знамението беше ясно. По-добре да останеш момче за още една година, отколкото да попаднеш в ръцете на Ужаса на зимата.
Момчето сведе глава и не каза нищо. Не каза нищо и до края на празника, когато се прибра в шатрата на семейството си.
На сутринта го събуди звукът на ловен рог. Мъжете се събираха и съвсем скоро щяха да тръгнат за свещения лов. Излезе и се нареди при изпращачите - жени и деца, за да пожелае богат улов на мъжете.
Скоро селището опустя. Всеки се захвана с някаква работа. Ерик взе копието си и застана в края на гората, загледан в златните листа. "Че защо да ме е страх от някакъв демон, когото никой не е виждал и даже не е сигурно, че съществува? Тя е приказка, с която плашат децата, а аз вече не съм дете."
Върна се в шатрата си, събра набързо малко храна и вода, взе свещеното копие на брат си - последния спомен, останал от него, и се шмугна в гората.
Слънцето беше на половината си път, когато Ерик попадна на следи от глиган. Бяха на поне на два-три дни, но момчето реши да върви по тях. Движеха се на север, към вечните ледове.
След три дни вървене по дирята младият ловец разбра, че вече е съвсем близо до жертвата си. Сега трябваше да действа внимателно, защото глиганите можеха да са опасни противници, а този специално беше едър и вероятно хитър екземпляр.
"Утре ще го настигна и убия", помисли си момчето малко преди да заспи в набързо построения си заслон.
Тази нощ му се присъни как чисто бял елен и черен вълк се борят заедно срещу едър глиган, който се опитва да погълне голяма огнена топка. Еленът се опитваше да пази топката, от ноздрите му излизаше скреж, стъпките му веднага се запълваха с лед. А вълкът следеше глигана с огнените си очи и го нападаше при всеки удобен момент. "Защо елен и вълк ще се съюзяват срещу глиган?" - помисли си Ерик в просъница и отвори очи. Набързо събра багажа си и отново тръгна. Час по-късно излезе на поляна, в края на която видя огромен глиган. Страховитите му бивни се завиваха в почти пълен кръг, твърдата четина на гърба му беше настръхнала, малките зли очи гледаха младежа, а острото копито риеше изпопадалите златни листа.
Момчето имаше само секунда, в която да реагира, преди животното да връхлети в атака. Успя да отскочи встрани и да приготви копието си, когато глиганът вече се обръщаше за повторно нападение.
Бивни и копие едновременно поразиха целта си. Глиганът умря на мига, пронизан право в сърцето, а момчето с болезнена гримаса притисна кървящия си крак. Раната не беше много сериозна и според Ерик си струваше за такава плячка. Сега трябваше само да се добере до племето си преди последния залез, та всички да видят, че вече не е момче. Погрижи се да спре кървенето, след това вдигна могъщия звяр на гръб и с усилие се затътри по обратния път.
Силите обаче бързо започнаха да го напускат. Мъртвият глиган ставаше все по-тежък, а всяка нова крачка - все по-голямо усилие. "Мога да го оставя, но тогава всичко ще е било напразно. Не ще докажа, че вече съм мъж."
Спираше да почива по-често, но след всяка следваща почивка му беше все по-трудно да нарами отново товара си и да продължи...
Към края на деня на последния залез вече беше съвсем близо до поселището на племето си. Спря за последна почивка и погледна към умиращото слънце. Последните му лъчи обагряха гората с цвета на кръв, но скоро всичко щеше да стане мрачно и сиво, чак до следващия изгрев напролет. Момчето се отпусна. Можеше да си позволи да почине още малко, още съвсем малко. Приятна топлина се разля по тялото му и той затвори очи.
Насън отново видя Белия елен. С всяка стъпка към него той придобиваше все по-човешки черти, докато накрая не се превърна в красива червенокоса жена. Погали го нежно по бузата и каза, гледайки към слънцето:
- То умира, Ерик! Нуждае се от силите ти, за да може да се прероди напролет.
- Ще ме убиеш?
- Да. Трябва да разбереш, необходимо е.
- Чакай! Имам въпроси.
- Нямаме много време, но ще отговоря.
- Ти си Ененистар, нали?
Тя кимна.
- А вълкът? Вълкът, който видях в съня си?
- Това е Ауван.
- Защо замразяваш земята и измъчваш народа ми?
- Слънцето умира, Ерик. Умира всяка година по това време. Земята потъва в мрак и студ и също би умряла, ако не я покривах с лед, който да я запази. Когато слънцето се роди отново напролет, ще разтопи леда и ще го превърне във вода, необходима за земята, за да продължи да живее.
- Защо искаш да ме убиеш?
- Есента си няма сърце. Трябва ѝ човешко, чисто и силно сърце, а жизнената ти енергия трябва на слънцето, за да може отново да се роди.
Младежът се усмихна кисело и попита:
- Ще боли ли, когато вземеш каквото ти трябва от мен?
Тя вдигна ръката си, в която държеше кърваво червен камък, пулсиращ в светлина и с големината на човешки юмрук
- Дори не усети, когато го направих.
Ерик загледа камъка. Колко гладка беше повърхността му, как красиво улавяше светлината...
- Красиво е...
- Няма по-красиво от чистото човешко сърце. Но сега заспи! Заспи спокойно, момчето ми, за да имаш сили да грееш над народа си.
Ененистар се разтвори в сива мъгла, когато последният лъч светлина погали лицето на мъртвото момче.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил