Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Слънцето грееше приятно и напичаше раменете на Бранимир. „Вече не е толкова силно“ си мислеше, докато вървеше по тротоара. „Скоро пак ще стане студено, не обичам зимата“ - мислите минаваха някак лениво или по-скоро тъжно през главата му. „Да, тъжно е, есента е едно тъжно време през годината. Лятото си отива, идва есента, дърветата загубват красотата си, а и естествено след това ще стане студено. Мразя студа, мм дааа“. Цецо се прибираше от печатницата изморен и привидно не обръщаше внимание на хората, които минаваха около него. „Щом сърцето на есента затуптеше в гърдите, неминуемо носеше със себе си и тъга, колко поетично“ - пак премина тази мисъл през ума му. „И скучно. Напоследък май пак прекалих с фентъзитата. От тези битки и приключения май нашият реален, хм, свят е доста скучноват. Ех, а как ли бих изглеждал аз като герой от тези книги?“ Доста често си мислеше за това, а и доста често скиташе из тези свои измислени светове, където герй беше самият той, че дори неговите колеги честичко се шегуваха с него. „Мога да сънувам с отворени очи дори и по време на работа“ им казваше той, а те го смятаха за чудак.
Докато вървеше към светофара и мислеше, я видя от другата страна на тротоара. Симпатично момиче, добре сложено, с красиво бяло лице, чиято белота се подсилваше и от изрусената къса коса. Беше с модерна прическа, късо подстригана отзад, щръкнала като като бодлички - „като мокро врабче“ си помисли Бранимир и се усмихна. Беше облечена с красива дълга рокля тип кимоно, която все още беше подходяща за топлото време. „Все още да.“ Докато си го мислеше и се усмихваше, светна зелено на светофара и тълпата, в която беше и Бранимир, потегли. Все още се подсмихваше малко глуповато, когато забеляза, че и тя се усмихва, докато седеше на тротоара срещу него. „Седеше и се усмихваше, ама защо седеше на тротоара и не пресичаше“, с всяка крачка и всяка мисъл сърцето му биеше все по-бързо и лудо, „Да не би да... не, не е възможно, и все пак... не, не“. Сърцето му щеше да се пръсне с всяка крачка. Всичко изведнъж стана като на забавен кадър. Всичко - хората около него сякаш едвам ходеха, по-скоро се носеха плавно, колите сякаш спряха, дори той самият сякаш плуваше във въздуха, само сърцето му се побърка. Една крачка го делеше от нея. „До нея съм“, крачка, „Нищо“, крачка и... изведнъж всичко си беше пак постарому, хората се забързаха, колите пак тръгнаха, градската шумотевица го блъсна с мръсния си грохот и дори сърцето му бързо се върна в обичайния си ритъм.
***
„Калиста, къде си“ - прогърмя гласът на Великия Маг. „Тук съм, господарю Мордекай“ - звънлив глас прозвуча през заклинателната стая и младо момиче в роба се появи през една от деветте врати. Носеше в ръцете си метална чаша, богато инкрустирана с орнаменти и тяло на дракон за дръжка. „Нося медовината, учителю“ каза Калиста.
„Калиста, дъще, скоро ще настъпи третият цикъл от проклятието за заличаването на вещерския орден, а ние все още не сме открили и премахнали всички от отряда елитни убийци, които крал Базилиск събра.“ „Знам, господарю, миналата седмица нашите сестри се справиха повече от блестящо. Успяха да открият трима от елитните убийци на крал Базилиск, но за жалост единият успя да им се измъкне. Сега сме открили още един, който също носи знак, подобен на мъжете от отряда, но е от другата страна, в света на смъртните.“
„За него ще трябва да се погрижиш ти“ - каза Мордекай, „ти най-добре усвои преминаването между двата свята, а и най-добре владееш оръжията на убийците“.
***
„Това ли беше“ си помисли Бранимир, „само усмивка и нищо повече“. Неохотно направи още две крачки, като си мислеше колко ли глупаво е изглеждал отстрани, с тази своя идиотска усмивка. И тогава чу „Хей“. Бранимир замръзна. „Дали все пак...?“ Бавно се обръщаше, а сърцето му отново започваше да блъска в гърдите му. Вълна от топлина се разля по тялото му, дали от топлите есенни лъчи или от нещо друго, Бранимир не знаеше. В момента, в който се обърна, той подскочи стреснат. Момичето беше пред него, плътно прилепнала до тялото му, и втренчено смущаващо го гледаше директно в очите. „Има хубави сини очи“ си мислеше Бранимир, докато се опитваше да попита какво точно става. Същевременно умът му усети някакво странно усещане. Видя как момичето бавно вдигна ръка към гърдите му и с изпъната длан го докосна с върховете на пръстите си в основата на гръдния кош.
Всичко това се случи за няколко секунди, през които Бранимир не успя да осъзнае ставащото. Внезапно усети силна изгаряща болка в гърдите си. Целият му гръден кош избухна в огнено кълбо. Силата на удара го захвърли два-три метра назад по очи. Измина може би минута преди да се опомни, която му се стори вечност. Не можеше да реши от кое го боли повече - дали от изгарящата гърдите му болка или от падането на земята по лице. Надигна се бавно, застана на колене, изкашля се и навреме вдигна глава, за да види как момичето се понесе във въздуха с развято кимоно и страшна бързина към него. Само за миг беше отново пред него, стисна го за ръцете и с невероятна сила го повдигна на крака.
Бранимир започваше да се опомня. Бавно завъртя глава наляво и надясно и учудено осъзна, че това е неговият град, макар и не точно. По-скоро приличаше на неговия град, само че сградите бяха някак сиви, безцветни, леко порутени, и като че ли му се струваха някак в готически стил. По улиците нямаше хора, беше пусто, само вятърът развяваше на момичето кимоното, а в далечината хоризонтът се сливаше в някакъв сивкав сумрак. За момент му стана страшно.
„Какво да му се не види става, какво правиш, мамка му, защо го направи, защо ме удари така?“ викаше заеквайки Бранимир и все още не можеше да се опомни напълно. „Какво ти става, коя си ти, какво искаш от мен, къде съм?“ Думите излитаха от устата му като картечен откос. Паниката започваше да го обзема все повече.
„Ти искаш да убиваш вещици, нали, убиецо“ съскаше в лицето му момичето. „Искаш ли да ме убиеш, хайде, извади си оръжието и се бий, страхливецо“ все по-силно започваше да вика момичето, „Бий се“.
Бранимир клатеше отчаяно глава и се опитваше да я надвика „Не съм убиец, моля те, никого не съм убивал, нямам оръжие, моля те, моля те“. „Не мога да се бия.“
„Лъжеш“ извика момичето и още по-силно го стисна, „Лъжеш, ти си от отряда елитни убийци на крал Базилиск и трябва да убиваш вещици. Нали за това си нает - да убиваш ващици, нали? Трябва да унищожите мен и моите сестри, да заличите ордена, нали такива са ти заповедите“.
Момичето се тресеше неудържимо от гняв. Бранимир отчаяно се мъчеше да се отскубне от захвата и да ѝ обясни, че няма нищо общо, че не знае за никакви вещици и въобще не трябва да е тук. Но момичето, очевидно вещица, както тя сама се нарече, не искаше и да чуе. Изведнъж рязко го пусна и Бранимир за малко не падна. Тя хвана дясната му ръка, извъртя я с вътрешната страна към него и му посочи. „Какво е това тук“ му сочеше тя татуировката във формата на кръст на предмишницата му. „Какво е това, това е знак на убийците на краля, нима ми казваш, че не си от тях? Лъжеш. Знам, че всички сте обучени да владеете някакво специално оръжие, какво е твоето, хайде, извади го или ще умреш“.
На Бранимир му призля, какво оръжие, каква битка. Видя как вещицата отново вдига ръка с изпъната длан към гърдите му и след секунда гърдите му отново пламнаха в адска болка. Гледаше вкочанен без да може да помръдне как тя постепенно проникваше през кожата и приближаваше към сърцето му. Болката стана нетърпима, премина през гръбнака и достигна главата му. Мозъкът му избухна в огнена стихия, имаше чувство, че главата му ще се пръсне.
Изведнъж мощен конвулс разтърси тялото му, накара мозъка му да заработи с хиляди обороти и усети как силата неочаквано се завръща в него. Ръцете му започнаха сами да действат сякаш нечие друго съзнание ги ръководеше. С мощен тласък отхвърли вещицата назад, приклекна и с голяма лекота отскочи назад в противоположната посока. Докато беше още във въздуха, мозъкът му изпрати сигнал към ръцете и Бранимир, все едно гледайки се отстрани, видя как от ръцете му изкочиха светлинни нишки подобни на синя енергийна паяжина и като камшици засвистяха наоколо, след което се устремиха към вещицата в опит да я достигнат, прорязвайки и изгаряйки всичко по пътя си. В последния момент вещицата видя опасността, завъртя се във вихрен танц и с ръкавите на кимоното си успя да отблъсне нападението.
Бранимир падна на земята, коленете му се подкосиха и той се подпря на ръце. Загледа се в ръцете си и с изненада установи, че татуировката му с форма на кръст светеше със зелена светлина и от нея започваха някакви причудливи йероглифи по двете му ръце, също светещи в зелено и вече избледняващи. Докато се питаше какво е това и то ли беше причината за силите, които беше получил, вдигна глава и видя, че вещицата отново го напада. По-лека от вятъра тя се носеше по въздуха към него, едновременно красива и страшна. В ръцете си държеше две огромни брадви, кръстосани над главата й, а остриетата им светеха в същата светлина като неговите камшици.
Бранимир затвори очи, нямаше повече сили, есента беше дошла и щом есенното сърце забиеше в него, донасяше и тъгата със себе си.
„Това ли беше?“ Усети друга, този път мъжка ръка на врата си, и след това дочу шепот в ухото си: „Не още. Не и този път, Събирачо на души. Твоето време още не е дошло. Скоро. Няма да умреш, не и този път, не още. Скоро.“ Ръката го изправи на крака и го остави.
Бранимир постоя още малко така със затворени очи. Нищо не се случи. Чу гласове, мръсния шум на града и колите. Отвори очи. Стоеше на същото място, точно където беше срещнал момичето, само че него го нямаше. Само хората, които минаваха покрай него, го гледаха малко учудено и си продължаваха по пътя. Бранимир се обърна, наведе глава и тръгна по пътя си.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил