Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
- Да ви оставя ли сама, милейди?
Сигун гледаше безмълвно двете надгробни плочи от бял камък. Пред всяка лежеше китка червени карамфили. Хладният полъх на вятър развя един-два кичура от правите ѝ кадифени коси, които падаха по раменете ѝ, и продължи към дърветата, които хвърляха сянка върху земята пред нея. Един златен лист се запъти бавно надолу. Очите на момичето проследиха пътя му с ефимерен интерес. Листът падна по средата, между двата гроба. Десният ъгъл на устната ѝ се сви недоволно.
„Ела с мен.”
Вятърът отново поде, този път по-силно и продължително. Тя усети хладината му с лявата си буза. Опадалите листа бяха издухани от гробовете, за да бъдат заменени от нови, които не се задържаха за дълго на свое място.
- Защо трябва да е хладен?
- Простете, милейди?
- Нито студен, нито топъл. Защо вятърът трябва да е хладен? Топлината на лятото има своето предназначение, както и студът на зимата.
Тя повиши тон без дори да осъзнава, че го прави. Гласът ѝ започна да трепери.
- Знам защо обичам лятото и мразя зимата. – Сигун се извърна към елфа, който служеше като неин подчинен и лична охрана. Черните му коси бяха прошарени с единствен тъмносив кичур. Зелените ѝ очи като че ли се опитваха да намерят отговор в дълбокия му, сребристо-сив поглед. – Но защо не мога да опиша по същия начин чувствата си към есента?
Тя не можеше да сдържа повече миналото, което напираше да излезе пред очите ѝ. Спомени за онова, което бе изживяла, но до сега стоеше заровено надълбоко в опит да бъде забравено.
„Няма такова нещо, като череша с розови цветове.”
Може би най-яркият спомен от детството ѝ, прекарано у дома, назад във времето, още преди животът ѝ да се промени толкова много. Бе отгледана в провинцията. Баща ѝ беше загинал във война, отнела живота и на неговия брат. По тази причина майка ѝ бе осиновила четиригодишния син на чичо ѝ. Всичко това се е било случило още преди тя да се роди. Самата тя израсна с представата, че Арен е неин брат. Доста по-късно научи, че те всъщност са братовчеди, но чувствата ѝ към него никога не се промениха.
„Дори в приказките не съществуват такива дървета. Това означава, че със сигурност ги няма.”
Тя се беше съгласила с него, макар и да не ѝ хареса, че онова, което мечтае да види един ден, не съществува. Все пак той беше нейният голям брат. Със сигурност знаеше всичко.
„Хвани ръката ми.”
Защо думите в главата ѝ звучаха така, сякаш ги беше чула вчера?
Всичко се промени преди четири години. Дори днес не знаеше точната причина за това, което се случи тогава, но важно беше само едно - тя и брат ѝ трябваше да напуснат дома си. Сами. Изведнъж целият ѝ свят рухна. Сега можеше да види колко малък всъщност е бил той. Но тогава беше наистина уплашена от мисълта, че не знае какво може да се случи само след миг. Че може би никога няма да дойде ден, в който ще бъде спокойна. Ден като вчера, ден като днес, ден, който сега знаеше, че ще последва и утре.
„Ръката ми! Хвани я! Той не може да спаси и двама ви.”
Нормално за онези дни беше изпаднала в опасна ситуация. Тя и Арен имаха спътник, с когото се бяха запътили към следващия град. Излезли от пътя им се наложи да минат близо до края на пропаст. Нито тя, нито спътникът им бяха забелязали несигурността на земята, по която стъпваха. В следващия момент се намериха пропадащи заедно с камъка под тях самите. Арен, тогава водач на групата, успя да улови ръцете им, но на всички бе ясно, че той няма да успее да изтегли и двамата. Тя самата се беше приготвила да умре. Щеше да каже на брат ѝ да я пусне, защото не можеше да позволи на някой да умре заради нея, дори да беше непознат човек. И тогава, като пратеник на съдбата, се появи Иренис. Още си спомняше как се бе стъписала от появата му толкова много, че изтърва ръката на брат си и той на свой ред за малко да падне. Но Иренис се пресегна бърз като стрела и я изтегли за миг. Предната половина от светлокестенявите му коси беше хваната отзад така, че да не му пречи. Очите му имаха златист оттенък, който се забелязваше, когато върху тях паднеше светлина. Фигурата му беше висока и жилава. Но лицето му, което вдъхваше сигурност, такова, каквото тя го видя, когато той се пресегна за нея, беше онова, което я преследваше в сънищата ѝ дълго време след това.
От този момент нататък новият ѝ живот стана доста по-поносим за нея. Иренис не беше с тях през цялото време, но по една или друга причина пътищата им се пресичаха отново и отново. Но въпреки това, обвит в неразгадаемата си черупка, той продължаваше да бъде отчужден. Не само към нея и брат ѝ, но към всичко, което го заобикаляше. Сякаш идваше от друг свят, за който не можеше да забрави, а тук беше просто един пътник, загубил пътя за дома. Веднъж тя дори срещна човек, който ѝ каза, че е негов приятел. Изглежда мисълта, че ще се срещне с приятеля си, го правеше щастлив, но когато тя погледна по-късно лицето на Иренис, не може да открие дори следа от радост. Арен от своя страна не се разбираше с него изобщо. Брат ѝ беше израснал с мечтата да стане герой, като онези от легендите – те бяха неговите модели на подражание. И точно заради това той не можеше да се съгласи със сивите морали на новия им познайник. Не веднъж се бяха спречквали по тази причина. Тя никога не се опитваше да се намеси в споровете им, най-малко защото не можеше да избере на чия страна да застане в онези моменти.
„Не го ли разбираш? Нищо не ти дава правото да навредиш на някой друг.”
„Ти не разбираш. Това не е чак толкова лошо. Зависи от начина, по който гледаш на нещата. Например – аз мисля, че ти си глупак.”
В продължение на много време животът ѝ приличаше на гледката в днешния есенен ден. Точно както вятърът отвяваше опадалите листа, за да ги замени с други, така и картината на живота ѝ не спря да се променя нито за миг. Непрестанните запознанства и сбогувания с нови хора – нещо обикновено тогава, бяха най-интересната и понякога тъжна част от пътуването ѝ. Веднъж се случи така, че брат ѝ замина на пътешествие до място, където не можеше да я вземе със себе си. Тогава той я повери на грижите на хора, на които се доверяваше, в един голям град. Така несигурността, която преди беше всекидневие за нея, изчезна, за да премине в спокоен живот. Започна да се прибира под един покрив, спеше в собствено легло и всеки ден вечеряше на маса, с едни и същи хора. Постепенно привикна към това всекидневие. Въпреки това имаше чувството, че носи красива рокля, на която й липсваха две копчета, и това не ѝ даваше мира. Всеки път след залез слънце погледът ѝ витаеше някъде далеч зад прозореца, докато не я извикаха за вечеря.
„Сигун, нужна си ми.”
„Внимавай какво си пожелаваш”, казваха хората. „Защото може да го получиш.” Наистина важните промени в историята се случват толкова рядко, че шансът да наблюдаваш такова в живота си беше по-малък, отколкото да спечелиш игра на покер срещу мошеник, играейки по честно. Така беше чувала да говорят хората в странноприемницата, където живееше, когато бяха пийнали повечко. Никога нямаше да разбере дали това е вярно, защото така и не можа да спечели игра на карти срещу Иренис (който според брат ѝ беше мошеник). Затова пък светът определено се промени главоломно пред очите ѝ и не даде време на никой да се подготви. Легенди „оживяха” и закрачиха по земята. Тя обаче имаше шанс, който получиха малко хора. Шанс да знае какво всъщност се случва, а не както останалите да се съмнява в градските легенди, които започнаха да се носят едва ли не преди началото на „Промяната” (обикновено, но съдържателно обяснение и име на случващото се, дадено от обикновени хора, за да бъде разбирано от останалите обикновени хора, без да се навлиза в сложни детайли, които иначе вероятно щяха да са пълна измислица и без това). Вместо това тя бе въвлечена в центъра на вихрушката, която промени пейзажа в голяма част от света. А именно - елфите бяха излезли от Сребърната дъбрава – последния елфически бастион, както научи тя по-късно. Мястото, където се бяха оттеглили преди две хиляди години, когато техните господари паднали един по един в отдавна забравена война, която днес не се помнеше дори от митовете. Оберон, елфическият цар, в някои приказки споменаван като царя на феите, заедно със своя народ последвал един човек. Колкото и невероятно да звучеше идеята, този човек се оказа Арен. И точно по молба на брат си, тя напусна града, който се бе превърнал в дом за нея. Елфите я приеха сред себе си с уважение. Заради брат ѝ, предположи тя. По някаква причина те видели в него предсказаният от рунните оракули месия. Казваха, че не е обикновен човек, че бил наследник на Господарите им. Тя не разбираше, но според тях въпреки че бил роден от човешка майка, то във вените на баща му несъмнено течала кръвта на един от техните Господари. Как се е било случило това, дори рунните оракули не знаеха. А когато тя спомена пред тях, че брат ѝ не прилича ни най-малко на елф, те се засмяха на представата ѝ за Господарите. Те били същества далеч по-висши от хората и дори елфите, обясниха ѝ.
„Ела с мен.”
Въпреки че се събра с брат си, все още не беше дошъл моментът, в който тя можеше да облегне гръб на някое дърво, да сложи глава върху коленете си и да заспи без притеснения за бъдещето. Брат ѝ беше приел ролята си на месия съвсем сериозно. Като такъв той поведе елфите в поход за завладяване на земите, изгубени от тях преди 2000 години. Той печелеше битка след битка. Изглеждаше толкова целеустремен, че дори в моменти на временно поражение последователите му не губеха вяра в него. След няколко месеца схватки елфските войски бяха направили лагер пред Огледалната дъбрава. Място, където според пророчествата на оракулите щеше да се случи нещо, определящо съдбата на елфския народ. Онази вечер Иренис я посети за първи път, откакто се познаваха. Дотогава пътищата им се бяха пресичали по различни причини, но той не се беше срещал преднамерено с нея нито веднъж. Но тази изненада не беше последната. Иренис ѝ зададе въпрос. Дали тя ще избяга с него. Споменът за златистите му очи, в които се четеше неизказана молба да се съгласи, едва ли някога щеше да избледнее напълно. Тези очи и преди я бяха привличали, но онази вечер имаше чувството, че са способни да разтопят сърцето ѝ. Въпреки това, тя не можа да се насили да вземе решение да го последва. Опита се да му обясни, че брат ѝ има нужда от нея. И наистина Арен я беше попитал дали ще го последва в Огледалната дъбрава, защото била способна да му помогне за нещо важно. Но Иренис я прекъсна, с помръкнал поглед.
„Той не е себе си вече. Вътрешно се е променил повече, отколкото промени света с действията си. Само го погледни – брат ти не беше човек, който ще поведе война. Този Арен е способен да жертва хора, за да постигне целта си. Не мисли, че ще те пощади само защото сте израснали заедно. Ако утре го последваш, ще спреш да съществуваш за мен.”
Сигун не даде отговор, дори след тези му думи. Видимо разочарован, той се раздели с нея, като ѝ каза, че ще я чака до залез слънце на утрешния ден, след което тя няма да го види никога повече. Заканата му я обезпокои, но тя не каза нищо повече, докато той не напусна лагера. Следващия ден прекара времето си пред местното езеро, където мяташе камъни във водата. Още откакто беше малка правеше това, когато се замислеше за нещо. Иренис беше прав. Брат ѝ се бе променил. Но освен това той беше постигнал мечтата си – най-накрая, той наистина се бе превърнал в герой. Легендите вероятно щяха да го запомнят като много по-велик от онези, които преди му бяха били модели на подражание. И точно затова тя не желаеше той да се провали – дори трябваше тя да плати цената за това, както каза Иренис. Мисълта, че му е била в помощ, щеше да ѝ бъде достатъчна награда – все пак тя му бе била в тежест толкова много пъти. Но ако беше сигурна, че ще остане с него утре вечер – времето, по което той ѝ беше казал, че ще влезе в Огледалната дъбрава, защо тогава не отказа веднага на Иренис?
„Приготвила съм две чаши чай, но мога да изпия само едната от тях. Ако нямате нещо против, ще споделя другата с вас. Вкусовете им са различни. Кой предпочитате? Хайде, не ме оставяйте да избирам вместо вас!”
Една елфа сподели не само чая си, но и следобеда си с нея в онзи ден. За първи път разбра, че всъщност е доста популярна сред магичния народ, който я заобикаляше. Дори я смятали за красива - много повече, отколкото останалите човешки дъщери, които срещнали по пътя си. Научи и още доста работи. Като например, че в далечни времена хората и елфите били в добри отношения помежду си, а на моменти – дори съюзници. За съжаление, тази война в момента била повече въпрос на гордост, отколкото нещо друго. Но някои неща били такива, каквито са, и не можели да бъдат променени. Разбра също, че брат ѝ е наредил тя да получи собствена охрана и дори той самият да бъде покосен от вражеско оръжие, то сестра му винаги да остане добре приемана от всеки верен му елф. Не че те се нуждаели от подобна наредба, увери я с усмивка Алдриел – новата ѝ елфска приятелка. А пазителят ѝ щял да бъде достоен елф, който дори по стандартите на народа си не бил млад – седемстотин години, че и повече, така че тя да не се страхува дали бил достатъчно опитен.
- Лятото е винаги безгранично топло – дълбокият на Тал`ис, охранителят ѝ, я върна в настоящето. – За да няма в него нито миг, който да не е изпълнен с щастие. За да живеем в настоящето без съжаление.
„Тази вечер ще легна да спя по-рано.”
„Ако това е вашата воля, милейди.”
Още един момент от миналото ѝ нахлу в главата ѝ преди да се осъзнае. Онзи ден тя реши да се прибере в палатката си по залез. Колкото и да мислеше над проблема си, не можеше да вземе решение. Не искаше просто да изостави брат си. Но в същото време не можеше да се насили да отиде в Огледалната дъбрава. Иначе Иренис никога нямаше да ѝ прости. Убеждавайки се, че брат ѝ ще се справи сам в начинанието си на онова място, тя заспа.
- Зимата е изпълнена със студ, за да гледаме с нетърпение към бъдещето.
Сигун осъзна, че изпълнен с грижа поглед на нейния пазител е паднал върху лицето ѝ, само за да види как Тал`ис го отмества бързо настрани. Обърна глава към двата надгробни камъка зад нея. „И двамата можеха да са живи” – помисли си тя. Ако беше направила нещо. Каквото и да е било. На сутринта след онази нощ, в която тя легна по-рано, в лагера се беше вдигнало сериозно вълнение. Отне ѝ доста време да разбере какво точно се е случило. Но в края на краищата всичко й се изясни. Брат ѝ беше направил нужното в Огледалната дъбрава, за да спаси бъдещето на елфическия народ. Но разбра и още нещо. Непознат човек беше успял да мине през охраната на пътя към Огледалната дъбрава. По описанието, което ѝ дадоха, разбра, че това е бил Иренис.
Вятърът в настоящето задуха по-силно от когато и да е било днес. Никой от тях не се завърна. Никога. Елфите направиха гроб на Арен, последния син на техните Господари, недалеч от мястото, от което не се беше завърнал никога. Тя помоли да издигнат втори до него – за Иренис. Надгробните им камъни бяха омагьосани така, че ръката на времето да не може да ги повреди.
- Но тогава каква е целта на есента, Тал`ис?
- Есента, милейди, – погледът на пазителя ѝ се отправи към далечните тъмни облаци, които вятърът приближаваше бързо, – е тук, за да ни напомня за миналото. Не е топла, защото онова, което е отминало, няма да се завърне и ние не трябва да търсим убежище в него. Но не е и студена, защото миналото не е без значение. Точно както листата падат от дърветата и губят зеления си цвят, за да се обагрят в злато, така и спомените, които ни носят есенните вятър и небе, са изпълнени с чувства.
За няколко минути двамата останаха неподвижни, без да кажат и дума, обвити от звука на есента. Внезапно Сигун се обади с бодър глас:
- Толкова за посещението, Тал`ис. – На лицето ѝ беше изписана усмивка. – Цяла година няма да ти се налага да ме придружаваш до тук. Сега да се скрием някъде преди дъждът да ни е намокрил.
- Разумно решение, милейди.
Образите на двамата – момичето и нейният пазител, по-висок с една глава, бавно се скриха в далечината на пътя, с коси неспирно развявани от усилващия се вятър.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил