Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Последните лъчи на слънцето се бяха скрили и нощта бе прегърнала небето. Пълнолунието хвърляше слаба светлина над селото. Гората бе обкръжила няколкото десетки дървени къщички в плътен пръстен от почти непрогледен мрак. Полуголите клони на дърветата се поклащаха призрачно, под едва подухващия ветрец, и сякаш деряха небето с дълги, разкривени нокти. Сякаш дори времето се бе стаило в очакване на предстоящото. Къщите бяха затворени и залостени, от комините обаче не излизаше дим. Никой не готвеше. Между къщите мълчаливо бяха застанали мъжете, бранители на родните си домове. Нямаше го обичайното нервно оживление, което обикновено предхождаше битката. Нямаше и обсъждане на тактиката или съвет. Безсмислено бе пред врага, срещу когото щяха да се изправят. Във въздуха цареше единствено очакване. Есенният хлад щипеше леко кожата, но никой не обръщаше внимание на това. Всички седяха изправени, като че ли небрежно, но всеки държеше меча си под ръка. И всички се взираха в мрака, който сякаш извираше от гората, за да погълне селото.
Първият писък разцепи нощта. Всички се обърнаха към мястото, откъдето изглеждаше да е дошъл. Един другарите бе предал живота си на смъртта. Но нямаше да е последният. Още един вик се чу, този път от противоположната посока. Откъм някоя от къщите дойде песнопение. Някоя жена пееше с нежен дълбок глас. Друга поде, после трета. Гласовете им ставаха по-спокойни и по-мощни с всяка следваща, която се включваше.
Врагът идваше от единия край на селото. Ходеше бавно и спокойно, сякаш вървеше към танц, а не към битка. Облечен бе в черни, поглъщащи светлината дрехи, ушити сякаш от Небитие. Висок, строен мъж, с дълги коси, и те като всичко друго у него – тъмни. Врагът извади меч, протегна ръка напред и посочи с края на острието най-близкия до себе си мъж, все едно да покаже, че той ще бъде следващият мъртвец. Протегна и другата си ръка, рязко и от нея се отдели топка втечнен огън, която се разби в една от къщите, запалвайки я и осветявайки сцената. Откъм цялото село се чу звукът от изваждане на меч от ножница и мъжът, който бе посочен, замахна към Врага. Той избегна удара с леко приплъзване настрани, завъртя се и посече. Дори острието му бе черно. Всички се бяха завтекли към дуелиращите се. Всички бяха майстори на меча, но това не помогна на първия, който падна под умело нанесения удар. Нови двама се бяха изправили пред Врага, който продължаваше зловещия си танц. Песнопението продължаваше, отнасяйки тъжните, погребални тонове към студената луна. Един от мъжете опита да направи самоубийствена атака, с която да повали и себе си, и противника. Врага замръзна за миг, гледайки го. Изглеждаше, като че има цяла вечност да отправя този поглед. А мечът беше на сантиметри от него. Врага избухна в облаци чернилка, като мастило във вода, след което се материализира от мъглата зад човека, който крещеше, ръгайки напред с меча, и го съсече.
Биеха се вече известно време, но никой не можеше да каже колко точно, може би минута, може би часове. Времето сякаш бе спряло, за да се преклони пред тази битка, за която никой никога нямаше да разказва. Бранителите ставаха все по-малко, а труповете - все повече. Дори общите им усилия не можеха да засегнат Врага. Той се плъзгаше като сянка между остриетата им, въртеше се, движеше меча си плавно, уж бавно все едно е под вода, но въпреки това винаги се оказваше точно толкова бърз, колкото трябваше. Париранията му бяха изчислени така, че да спират противника в последния момент.
Сцената изглеждаше някак нереална, като сън. Лунната светлина гонеше ли мрака въобще или просто го подчертаваше? Врага беше като въртоп, който засмуква сянка и тъмнина. Около него лунните лъчи едва забележимо се разкривяваха и размазваха. От всичките приказки, които мъжете бяха чували, на моменти им се струваше, че нещо трябва да им помогне, че не е възможно да умрат тук така, а жените и децата им да ги последват. Нещо трябваше да им помогне. Нима небесата можеха да оставят човеци да бъдат избити от това чудовище?
Но после мрачната реалност отмиваше илюзиите им и те продължаваха безнадеждната си битка с някак си олекнали сърца. Нима надеждите бяха единствено тегло?
Колко ли битки и герои бяха забравени, както щеше да бъде забравена и тази? Всички бранители освен един лежаха мъртви на студената земя. Врага не оставяше ранени, всеки негов удар по плът бе смъртоносен. Последният оцелял се спря на няколко стъпки от мъжа в черно. Свали меча си и се огледа, бавно, все едно цялото време на света е негово. Погледът му се плъзгаше по всичко наоколо и като че ли не пропускаше нито един детайл. Забелязваше всяко едно листо, всеки клон, всеки пламък на горящата къща, всяка звезда, всяка пръска кръв – след малко щеше да слее и своята към тази на другарите си, но този миг беше изцяло негов, Врага му го беше подарил. Последният оцелял се разсмя леко, сякаш чак сега разбира смисъла на някоя шега. Шегата обаче щеше да си остане негова вовеки. Мъжът се обърна отново към Врага и се усмихна, надигна меча и направи крачка напред.
***
Песнопението изведнъж спря и тишината натежа във въздуха. Мъжът в черно стоеше прав, все още с меч в ръка, и гледаше кръглата луна. Лекият вятър едва поклащаше поглъщащите му светлината дрехи. Изскърцване прекъсна тишината и една жена, облечена в проста вълнена рокля, излезе от къщата, от която песнопението бе започнало. Жената огледа сцената, като задържа по-дълго погледа си върху трупа на загиналия последен мъж. След това направи няколко крачи и спря, взирайки се в мъжа в черно. Подпалената къща вече бе изгоряла, но тлеещите ѝ останки осветяваха леко двамата. Лицето на Смърт беше бледо, контрастиращо с всичко друго у него. След малко той се извърна и погледна жената.
- Защо? - промълви тя, опитвайки се да спре потреперването на тялото си.
Смърт не отговори, просто стоеше и я гледаше.
- Защо го направи?!? - извика тя.
Той пак не отговори. Вече изглеждаше, че никога няма да го направи, когато хладно каза:
- Есента идва за всички. Това бе тяхната есен, не я породиха те, не и пряко. Но те я носеха в умовете си, предадоха я и в умовете на децата си.
- Какво значи това? - попита жената като в транс след малко. Осъзнаваше, че не разбира отговора му, но не беше сигурна, че той няма смисъл. Чувстваше се несигурна в значението на думите. Може би просто тя не разбираше. Погледна отново към един от мъжете и извърна замъглен поглед.
- Значи, че хората носят Сърцето на есента в себе си - отвърна Смърт. Изглеждаше раздразнен, сякаш не иска да говори, но нещо в него просто не му се подчинява. - И то тупти с всяко поколение, с всеки век. Човечеството се движи неизменно, като всяко живо същество, към своята смърт.
- Но това не е ли естествено? Защо е проблем и те кара да правиш... това?
- Защото това не е заложено в хората, те сами са го посадили. Имат потенциала да бъдат много повече, но унищожават сами себе си. Вид, който не достига края на възможностите си и не ги увеличава, а стои замръзнал на едно място, е като гнойна рана. Инфектира целия свят, такъв вид не трябва да съществува. Идвам от време много години след сега. Но няма да позволя това време да дойде отново. Ще отрежа крайника и ще спася тялото от инфекцията. И ще го направя още отсега, преди тя да се е разпространила.
Смърт се приближи, надигна меча си и допря острието до белия врат на жената. Тя стоеше вцепенена и гледаше лицето му. Смърт замръзна за миг преди да извърши екзекуцията. Нещо в очите му се промени, може би някакъв спомен от човешките му чувства, от състраданието му, от милосърдието му и от добротата му бе успял да ги стопли, докато я гледаше. Сякаш вглеждайки се в нея, виждаше някъде другаде, далеч в миналото, или в бъдещето, откъдето казваше, че идва. После този миг премина и те отново станаха тъмни, макар да бяха светли на цвят. Смърт съсече тези спомени заедно с крехкия живот на жената.
Последното, което тя запомни от живота, бе лицето на Смърт и пълнолунието зад главата му като ореол.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил