Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Изправен срещу враговете
с ален меч в ръка.
Изправен срещу враговете
шумът на камбанарията замря
С боен рев противниците
нахвърлиха се един връз друг
Писъци на болка, гняв, война.
Кръв лисна се навсякъде
и звукът от есенният дъжд
изведнъж замря.
Изправен срещу враговете
вече мъртви, над тях застанал
и сам надвил смъртта
И семената на мъстта
Покълнаха поени с кръв
И се превърнаха
Станаха есенни цветя...
Песен за героя на Глудин
Известието...
Щом в нощното небе изгрееше съзвездието „Вълк”, хората в северозападните владения знаеха, че ще трябва да се сбогуват с топлите дни на лятото и да се подготвят да посрещнат сивите облаци на есенния сезон, или както казваха по тези земи, сезона вълк.
Вълк бе непредвидим сезон. Понякога започваше с проливни дъждове и рязък студ, друг път сякаш бе придатък на летния сезон на лъва, който просто не искаше да отстъпи място. И така ако дъждовете не донасяха за смяната на сезоните, то хората определено щяха да се ориентират по изгряващото в небето съзвездие на северния вълк.
Топлите дни продължаваха с появата на съзвездието, поданиците на покойния Рандор Овена от град Глудин отпразнуваха задаващия се сезон. Из улиците на крепостния град се носеше приятният аромат на печена тиква, а хората си раздаваха вино. В по-добри времена празненствата бяха пищни, но дори във време на война хората запазваха традицията да пекат тиква за празничната вечер.
Младият лорд Фелън[1], младо момче на прага на възмъжаването си, нямаше търпение да празнува. Цял ден се опитваше да се разпореди с дървосекачите, които караха каруците си в стопанския двор. Опитваше да бъде близо до простолюдието и да им помага, което от друга страна му пречеше да се държи като пълноправен господар. Но за това пък се грижеше неговият вуйчо, Лорд Дъф[2], нисък, набит и здрав мъж с побеляваща коса, който посрещна слугите с обиди и заплахи.
- Прекалено си мек, моето момче – каза Дъф. - Но ако не те уважават слугите ти, няма да те уважават и враговете ти.
Цял следобед младият лорд съблюдаваше рязането и цепенето на трупите. Така хората на Глудио се готвеха за зимата. Никой обаче не подозираше, че съвсем скоро ще трябва да се готвят и за война.
Докато Фелън се занимаваше със секачите в стопанския двор, дойде пратеник. Той носеше новината, че стар съюзник на татко му, носейки името Лорд Нолан[3] Храбрия ще пристигне призори, водейки двеста бойци. Фелън погледна вуйчо си. Какво се случваше? Войната бе достигнала и до техните порти. Та те бяха толкова далеч от юга.
Дъф отпрати вестоносеца, после взе една голяма брадва и я връчи на Фелън. Накара го да сцепи една от нарязаните трупи. Фелън, който нямаше и седемдесет килограма взе брадвата, надигна я и заби топора в дървото. Не успя да извади брадвата, нито да сцепи дървото. Изчерви се, очакваше всички да му се изсмеят, но вуйчо му изпръхтя, извади секирата от дървотои го сцепи от един удар.
- Ето така ще пръсна главата на дука на Лорн – заяви Дъф и връчи брадвата на Фелън. – Не е само сила, момче. Трябва малко и акъл.
Дъф обърна гръб на двора и се запъти към двореца. Фелън остана сам наобиколен от работниците. Слугите не казаха нищо. Но младият и амбициозен лорд знаеше, че тайно го сравняват с подвизите, извършени от баща му. А до този момент той не се бе доказал с нищо освен с добро сърце. Всъщност току-що беше унижен.
Гарант на севера…
Ако Фелън имаше някакви илюзии, че пристигането на Нолан е плод на нещо друго, но не и на въоръжен конфликт, то с влизането му в тронната зала тези илюзии набързо се изпариха. По всичко личеше, че войната бе почукала и на тяхната врата. В тронната зала се бяха събрали господарите на земи, които сформираха така наречения Гарант на Севера. Или поне това, което бе останало Гаранта, тъй като повечето поданици на Драгондория в момента измираха по бойните полета, защитавайки южните земи от Арвинската империя.
Около голяма маса, върху която имаше поставена карта, се бяха събрали вуйчо му Дъф, майка му Лейди Тара, високият и жилав Нолан, Лорд Раян малък крал и още няколко рицари.
Новините, които Нолан носеше, не бяха весели. Дукът на Лорн неочаквано бе обърнал плаща, преследвайки свои лични цели за мъст спрямо краля. Нолан и Дъф спореха разгорещено за предателството. Не за първи път Лорн предаваше короната.
- Години наред повтарям, че това ще се случи. Въстание по време на война. Какво иска този шут от Лорн? Независимост? Кралят ни е тъпак. Предупредих го за Лорн...
- Говори се, че Лорн заговорничи с Арвинците – отбеляза Нолан. – За съжаление вече не можем да разчитаме на запада. Лордовете се присъединиха към него...
- Тогава явно ще се наложи да преговаряме с Лорн – размишляваше Дъф. – И вероятно да предложим услугите си.
Лейди Тара потрепери. Нейният съпруг, макар и починал, бе един от ветераните, обърнали хода на гражданската война в Драгондория преди десет години. Съвсем наскоро бе загинал в бой, който набързо се превърна в легенда срещу безсмъртния император на Арвин. Мисълта бе за предателство спрямо короната бе равностойна на грях.
- Напомням, че запада се присъедини към Лорн след като земите ми бяха подложени на меч и огън. Лорн не идва, за да преговаря, той идва за всичко. Седем главни пътя минават през Глудин. Дадем ли му града, все едно сме му подарили кралството. Но аз възнамерявам да му дам горчив урок. Тук и сега!
Явно Нолан бе загубил премного. В очите му Фелън прочете горчиво желание за мъст.
- Не можем да удържим това въстание. Имаш двеста души, а аз още толкова. Трябва да се опитаме да преговаряме.
„Значи така ще „пръснеш” главата на дукът, а Чичо? С преговори. Не случайно ти викат„Хитрият” мислеше си Фелън, но не смееше да го изрече на глас пред всички тези хора. Баща му обаче го беше обучавал за дипломат, не толкова за воин и затова Фелън смяташе, че идеята на чичо му не е толкова лоша. Можеше ли да се размине без бой?
- Меко казано въстание. Сигурно има поне няколко хиляди души.
- Изключено е да подвиваме крак пред това псе – изведнъж рече Тара. – Мъжът ми беше велик герой. Ще ме придружиш из всички замъци в областта и ще свикаме всички рицари под знамето на Овена. Те обичат Овена и ще се бият за Глудин.
Дъф не вярваше, че името на лорд Рандор Овена бе достатъчно да накара хората да се бият за Глудин. Младите и глупави рицари за чест биха сторили всичко. Но повечето бяха безпринципни слуги, които просто предлагаха мечовете си на силните на деня. До вчера силният е бил Рандор, днес е дукът на Лорн. Дъф обаче бе наясно, че не ще излезе на глава със сестра си. Но нямаше да се даде без да изиграе и последната си карта. Предложение, което щеше да промени живота на Фелън.
-Не... не за Рандор – заяви Дъф, - а за Фелън, син на Рандор и владетел на Глудин. Ти ще говориш от името на своя син, наследникът на Глудин и гарант на севера.
Фелън преглътна тежко. Всички погледи бяха насочени към него. Рано или късно трябваше да наследи татко си. Нещо от което се страхуваше през целия си живот. Щитът и мечът не му се отдаваха както на останалите млади благородници и затова баща му го насочи към учението на дипломацията и философията. Така той с тежестта, че никога няма да постигне и половината от подвизите на баща си. Утехата във философията бе перфектното бягство. „Благодаря, Вуйчо” мислеше си Фелън, „мен ще помнят като провалилия се син на Рандор, ако ни прегази врагът.”
- Не мисля, че е добре Фелън да се бие – обади се Тара. – В него има кралска жилка, това го прави претендент за трона.
Някои от лордовете забиха погледи в масата. Всички таяха дълбок респект към лейди Тара, но бяха наясно, че претенциите на Глудин за короната са несериозни. Ако Лорн обърнеше хода на войната, то със сигурност дукът щеше да намести собствения си задник на трона на Драгондория.
Фелън използва момента, за да се престраши.
- Да – заяви момчето. – Ще се бия.
Майка му го погледна. Това бе поглед, изпълнен с тревога. Почувства се неловко и избяга от погледа на майка си.
- Тогава ще изпратя вестоносец на Лорн, че му предлагаме мир – плясна с ръце Дъф. – Тази заблуда може и да го забави с няколко дни. До тогава... гответе се за война.
- В ИМЕТО НА ОВЕНА – нададе боен вик Раян малкият крал и удари с юмрук по масата.
- УРА – извикаха останалите.
Призовани за война…
Следващите дни преминаха в кампания за набиране на войска. Свитата на Лейди Тара посещаваше замък след замък. Това, което виждаха благородниците, бе свита, нелишена от помпозност. Начело бе Дъф, следван от Фелън и Тара.
Знаменосците гордо развяваха знамето на Овена, Кръстосаните Копия на Дъф и Гепардът, личният Герб на Тара, която по произход бе южнячка. Малката корона на Раян също бе там.
Фелън виждаше млади рицари, които бяха пропуснали войната с Арвинците. Тара бе добър оратор и ги убеждаваше, че това е техният шанс да се докажат. Те на драго сърце я слушаха, но той чувстваше, че те нямат отношение към него. Някои от тях беше срещал на рицарски турнири, които никога не печелеше. Доста от тях го бяха побеждавали. Фелън не вярваше, че те ще се бият за някого, когото са ритали на арената. Неговият баща бе спечелил първия си турнир, когато е бил по-малък и от него.
Всичко вървеше добре, когато по време на преговорите с речните лордове пристигна отговорът на Лорн, който беше отрязаната глава на вестоносеца и заповед да предадат града. Това притесни речните лордове, които запазиха неутралитет, и хвърли сянка в лагера на Фелън. Свитата се оттегли и обърна знамената към Глудин.
Следващите дни се оказаха провал за дипломацията. Вестите за мощта на Лорн се разнасяха бързо. Все по-малко хора заставаха под знамената на Глудин и все повече се стичаха към Лорн. След два дни свитата се върна в крепостния град. Фелън бе объркан и изплашен, чувстваше, че провалът е заради него. Майка му го гледаше притеснена, а вуйчо му сякаш го обвиняваше с поглед, че не е като татко си. Лорд Рандор би нахлул лично при Лорн и би го поставил на колене да моли за прошка.
Под знамената на Овена щяха да се бият почти хиляда души. Според Дъф това беше достатъчно, за да задържат града, докато кралят изпрати помощ. Въпреки това атмосферата бе мрачна и напрегната, тъй като съгледвачи бяха засекли марша на Лорн към крепостта, който бе на два дни път.
Вечерта Фелън потърси майка си в покоите ѝ. Тя бе уморена, но все пак му отдели време. Когато го попита какво има, той без да иска изрече това, което беше в ума му, но не смееше да каже на глас.
- Страх ме е...
Тя го погледна строго.
- Това бе твой избор, Фелън.
- Знам, но вече не съм съвсем сигурен. Страх ме е да отнема човешки човек, страх ме е да не ме убият. Но не мога да стоя заобиколен от гвардейци и да чакам да се случи чудо....
Фелън мислено прокле славата на баща си и това, че не бе обучаван за воин, а за учен. Чувстваше, че родителите му бяха виновни за всичко. Трябвало е да предвидят, че мирни времена нямаше да дойдат. Всъщност имало ли е изобщо някога такива? А дали ще има..
- Знам, че короната на татко ти е тежка – изведнъж рече Тара.
Значи е знаела как се чувства? Но никога не се е опитала да облекчи тежестта, която носеше.
- Потърси сърцето на есента – посъветва го тя. – Може би тя ще ти помогне.
Сърцето на есента бе легенда, която предначертаваше пътя на великите воини. Но отдавна никой не я бе откривал.
- Никой не я намирал от десетки години – отвърна неуверено Фелън. - Защо ще се яви точно на мен?
- Защото баща ти потърси сърцето преди десет години и го намери.
Фелън остана изумен. Лейди Тара обичаше да величае и украсява подвизите на татко му, но дали това бе истина? На Фелън нищо не му костваше да потърси духа. Затова благодари на майка си и напусна покоите ѝ.
***
Безброй звезди…
Легендата гласеше, че воинът трябва да следва интуицията си, за да открие сърцето, и то ще му даде ключа към подвига. Когато се срещнеше със сърцето, тя даваше на героя предмет или същество, което да му помогне да се прослави.
Затова той послуша интуицията си и пое към старата семейна гробница. Там почиваше не един герой. Това бе мястото, където вярваше, че ще открие сърцето.
Гробницата бе не далеко от крепостта и представляваше група от каменни постройки, някои от който разпадащи се, които бележеха господството на поколение благородници.
Мъртвите не го плашеха толкова, колкото живите, затова той прекара в часове сред гробниците на отците си. Нищо необичайно не се случи и Фелън започна да губи търпение, но все пак остана. След още известно време нетърпението му се превърна в гняв. Явно не му бе писано да бъде нито смел, още повече пък герой.
Огорчен младият лорд пое към Глудин. На връщане той спря коня си на едно поляна в гората. Един път навсеки месец двете луни залязваха за няколко дни. Тази нощ в небето се виждаха всички звезди, познати на хората. Те бяха безбройни иплуваха в белите, розови и сини мъглявини. Бабите разказваха, че някога магьосниците оттам черпили магията си.
Фелън се взираше в тази красива гледка и се чудеше какви ли загадки крият тези безброй светулки. Това ли е царството на отдавна изчезналите магьосници, питаше се той. Или това бяха душите на всички бродели по земята хора.
- Смелост ли търсиш, Фелън? - чу се загадъчен и красив глас.
Фелън се стресна от неочаквания глас, прорязал нощта. Огледа се, но нямаше никой. Успокои се за миг и в следващия момент страхът отново изплува в гърдите му, тъй като два големи вълка пристъпиха зад дърветата. Вълци рядко идваха толкова близо до града. Странно защо, но конят не реагира по никакъв начин на зверовете.
Момчето бе готово да се паникьоса, но изящните същества легнаха на земята. От тъмното се появи красива девойка. Момичето бе облечено в роба от разноцветни есенни листа. Тя свали качулката си и Фелън видя черна коса, бледа кожа и черни очи. Фелън изведнъж почувства спокойствие и рискува и слезе от коня.
- Сърцето на есента... – промълви Фелън. – Но аз те търсех...
- Подвизи не се търсят на гробищата, Фелън, – прекъсна го момичето. - Там царува смъртта, която напомня за отмивали вече дела.
Фелън не знаеше какво да каже. Тя бе уверена, загадъчна и толкова прелестна.
- Затова те потърсих под звездите. Там горе, където хиляди се раждат за нов живот.
Значи все пак там бяха душите на хората.
- Раждат се ... като хората ли?
- Като звезди... но умират подобно на хора – отвърна му тя. – Съществува кръговрат, за който не подозираме. В гробницата съществува илюзия за смърт.
Фелън бе объркан. Нито едно учение по философия не можеше да му помогне да разбере магията, която бяха звездите.
- Както и да е – продължи тя с приказния с глас. - Ако не беше се спрял тук, никога нямаше да ме срещнеш.
Фелън кимна, беше щастлив, че все пак не бе пропилял късмета си.
- А сега ми кажи, какво търсиш, рицарю?
- Победа и храброст – заяви Фелън. - Искам да мога да се сражавам. Искам подвизи. Не да бъда някоя марионетка в ръцете на някого. Чувствам се като мекотело.
Момичето се усмихна. Фелън приличаше на малко дете, което не можеше да обясни какво искаше, но знаеше какво е то.
- Вие хората сте неблагодарни от това, което имате – каза тя с тъжен глас. – Много хора могат да мечтаят да бъдат благородници, дори марионетни. Имаш прекрасен живот, Фелън.
Всичко приключи, помисли си той. Духът ми се присмива. Дух ли бе това момиче? Беше толкова истинска. Искаше му се да е докосне. Но беше права, осъзна той. Бедните селяни, които всеки ден водеха война с живота, можеха дори да си мечтаят за неговия живот.
- Съжалявам – продължи той. – Просто не мога да се справя с наследството на баща ми... понякога ми се иска да бях обикновен човек. Но трябва да ме разбереш, дукът на Лорн е зъл. Той обезглави пратениците и изгори земите на Нолан... душата му е обвита в мрак.
- Разграбени земи, убити родители и изгубена кауза... Дукът на Лорн ги познава по-добре от много хора. Не знаеш какво крие в душата на дука, Фелън... прошката е добро дело.
Фелън бе чувал за предателството на Лорн по време на гражданската война и за десетките екзекуции. Но каквато и да беше причината, неговите близки бяха застрашени. Не можеше да прости на Лорн, който искаше да подложи Глудин на страдание.
- Всичко е мрак – каза изведнъж той. - Няма нищо истинско в този лъжовен свят.
- Вие хората го правите такова, Фелън. Има толкова много неразкрити истини. Трябва само да ги потърсиш.
- Потърсих теб – каза той.
Момичето се усмихна.
- Погледни към звездите, о Фелън, – продължи тя, - какво виждаш?
Звезди, безброй, прекрасни звезди. Най-ясно през есента се виждаше съзвездието на вълка. Шест звезди, наподобяващи вълча стойка. В този момент го обзе вълнение. Срещу него светеха червените звезди на Овена... но това беше невъзможно. Овена се показваше само на пролет, никога на есен. Изведнъж съзвездието изчезна и Фелън осъзна, че вълците са два.
- Това е знак... – Фелън не можеше да си поеме дъх. – Знак от баща ми. Трябва да поведа неговото знаме.
Фелън гледаше момичето, което бе есента, и се молеше за одобрение.
- Трябва да поемеш своя собствен знак, Фелън. От сто години не се е появявал вторият вълк – рече момичето. – Братята близнаци се появяват да обозначат велико събитие.
Но това бе знак от татко му. В това той дълбоко вярваше. Той трябваше да поведе знамето на баща сив бой. Една сълза се спусна по бузата му. Липсваше му баща му. Той забеляза, че бузата на момичето също се спуска сълза.
- Той би искал ти да бъдеш себе си.
Тя си приближи до него и му подаде медальон с дървено украшение на вълк.
- Това е дарът ми – рече тя. – Няма да те направи безстрашен, но ще те пази в битка. Останалото зависи от теб... бъди себе си, Фелън.
Момичето му обърна гръб и се скри в гората. Вълците я последваха. Фелън остана сам с медальона в ръка, загледан към звездите.
Затишие и Буря...
Не бяха изминали и два дни, откакто Фелън се бе завърнал от търсенето на сърцето. Камбанарията не спираше да бие печално. Вълната от бежанци, стичаща се към Глудин, бе като глашатай, който без думи съобщаваше за пристигането на дука на Лорн. Не след дълго се появиха първите пушеци на хоризонта, явно от подпалени ферми и села.
А после, говореха хората, армията се настанила на удобно растояние от града. Палатките били безброй, знамената на предателите също.
Лорн вече два дни не предприемаха нищо. Продължителна обсада и гладуване или мълниеносно нападение? Фелън не можеше да си отговори. И в двата случая човешките животи щяха да започнат да капят както есенните листа в широколистна гора.
Крепостният град Глудин бе малък, но стабилен. Селището бе трудно превземаемо, тъй като притежаваше само две порти – западна и източна. Дворецът бе обграден от втори ред каменна стена, с един единствен портал. Вътре бе тронната зала и покоите. Покой и почивка, обаче, бяха две неща, които лордовете на Глудин не можеха да си позволят. Рано сутринта от западната кула бе забелязано масивно раздвижване.
Лордовете на севера се бяха събрали пред Чешмата. Това бе площад с три големи мраморни чешми, от които хората си пълнеха вода. Самият площад бе и последна отбранителна линия преди врагът да достигне двореца. Дъф бе избрал това място за генерален щаб.
Всички бяха в пълно бойно снаряжение. Ризници, щитове, шлемове и копия и знамена. Освен познатите гербове се мяркаха символите на елена, розата и още множество рицарски и благороднически символи. Някои от рицарите бяха дошли съвсем сами, без свита, само за да се бият на страната на краля. Едно знаме обаче липсваше и това беше знамето на черния овен.
Лорд Дъф бе застанал върху голяма масаи разглеждаше картата на града, когато се появи Фелън. Лордовете си зашушукаха и Дъф отмести поглед. Знамето на Фелън не бе това на баща му. Оръженосецът му носеше зле скроено знаме с два вълка. Дъф бе шокиран. Овена бе символ на рода от повече от сто години.
- Надявам се майка ти да одобрява това!
В интерес на истината Фелън не се бе виждал с майка си след снощи. Време за пререкания нямаше и Фелън премълча. Лорн бе изпратил ултиматум да предадат Глудин и главорезите му бяха бе пред портит.
Дъф започна да разкрива стратегията за защита на Глудин. Войската на Лорн бе набъбнала идните дни. Над четири хиляди души щяха да се сражават срещу хиляда. Превъзходството на Лорн бе четири към едно. Според Дъф ако градът удържеше първия залп, то имаха шанс да задържат противника седмица или дори месец, докато пристигнеше кралската гвардия. Беше обаче много вероятно градът да падне до дни или още утре.
Осемстотин войника, водени от лордове и рицари, щяха да пазят западната и източната порта, както и останалите крепостни валове. Бързоходци щяха да правят свръзка между всички защитни позиции: източната и западната порта, пазара, площада на камбанариятаи чешмите. Фелън със сто стрелеца, сто мечоносеца и десетима конници трябваше да стои при чешмата и да изпраща хора, където защитата бъде пробита.
Фелън сам трябваше да реши къде и колко души да изпрати в боя. Въпреки срещата си със сърцето, все още се чувстваше нервен, че трябва да взема решения. В хаоса на битката бе много трудно да направиш правилното решение.
- В случай, че източната порта падне – обясняваше Дъф, - защитниците ще се прегрупират с изключителна дисциплина и ще чакат пристигането на Фелън.
Заеднос него трябваше да отблъснат врага от улиците. В случай, че и двете порти паднеха или едната бе напълно пометена, щяха да се укрепят зад втория ред стена, която пазеше двореца.
- И гледай да не излагаш баща си – заяви Дъф.
Фелън мълчеше и Дъф раздаде заповедите. Раян удари по масата и викна.
- За Глудин, За Овена, За Короната!
Всички отвърнаха на поздрава и се оттеглиха към защитните позиции.
Фелън остана при чешмите заедно с поверените му хора. Ръката под ръкавицата му се бе напоила с пот. Той през цялото време стискаше дървения вълк, но напрежението в гърдите му не спираше.
Поне в бойното си снаряжение не му личеше, че е уплашен. Дясната му ръка бе покрита със щит, а под лявата държеше шлема си. На хълбука му висеше къс меч, удобно оръжие за бой от кон.
Бе настанало тягостно мълчание, в което Фелън затвори очи и за миг забрави за проблемите си. Но ето, че се започна. Хиляди бойни викове долетяха до Чешмата, които сякаш не искаха да спрат. След малко бойните викове се смесиха с писъци. Навярно първата вълна, която се опитваше да преодолее стената.
Писъците и виковете продължаваха в есенната жега. Лъвът не искаше да отстъпи място на вълка. До Фелън достигаха шумовете на прелитащите стрели. Тъй като чешмата се намираше на възвишение, Фелън виждаше как двете кули бълваха огнени стрели. Младият лорд наблюдаваше запленен тази гледка. Прелитащите стрели сякаш продължаваха цяла вечност ипадаха някъде там долу, където врагът не се виждаше, но се чуваше и усещаше.
В следващият миг се разнесе грохот. Фелън примигна и видя как огромен камък се разбива в могъщата твърдина, която от десетилетия не бе посрещала удари. След грохота още един и още един. От кулата отговориха с изстрел от балиста. Градът не искаше да се предаде.
На чешмата се появи конник, който заяви, че западната стена е обстрелвана с катапулти. От изток дойде още един, който също искаше помощ, враговете се изкачили по стълбите, не се отказвали пред нищо и прехвърлили стената. Фелън започна да мисли бързо. Колко души да прати и къде? Ами ако врагът вземеше стените и Фелън останеше без хора, с които да подкрепи боят на улицата? Конят му започна да стъпва от крак на крак, усещайки неспокойствието на господаря си. Накрая Фелън махна с ръка и изпрати общо осемдесет души в двете посоки.
След това си решение Фелън се почувства по-добре. Реши, че ще пребори страха, дори да се стигне до битка.
Грохотът на катапултите продължаваше, а после замириса на изгоряло. Покривите на стопанския двор лумнаха. Огнени стрели бяха прехвърлили стрелите. Единият от рицарите тръгна натам.
- Бързо – викна рицарят, – трябва да спрем огъня.
Фелън кимна и бе готов да тръгне към двора, когато внезапен гръм, по-силен от всички гръмотевици по време на буря,го проглуши. Земята под тях се разтресе. Последваха още няколко гърмежа. Фелън едва не падна от коня. Войниците се затегнаха хватки около оръжията и зачакаха. След малко при тях се появи пратеник от западната порта.
- Взривиха западната порта – изрева той.
- Какво?
Лорн изкарали няколко чудовищни съоръжения на колела, които не били виждани никога до сега. Те бълвали огън от огромно разстояние. Още при първия взрив вратата подала. Със следващите направо паднала. Малкото смелост, която бе събрал Фелън, вече я нямаше.
- Трябва да ни подкрепите в боя за пазара – кресна пратеникът. – Още малко и ще пробият барикадите ни.
Пратеникът обърна гръб и пришпори коня си по каменните улици.
- Какво чакаме – ревна рицарят до него, – да заколим Лорнските псета!
- Бой до смърт – подеха войниците.
Без да чакат заповед конниците пришпориха конете си по калдъръма. Пълен абсурд. Защо при наличието на такова оръжие те все още се сражаваха? Щяха да бъдат пометени. Фелън нахлупи шлема си и пришпори коня си, следван от пешаците.
Пристигнаха при пазара, който представляваше голям площад, разчистен от сергии. В центъра се прегрупираха изтеглящите се защитници от стените. Лорд Нолан, който бе целият покрит в петна кръв и пепел, се опитваше да строи копиеносци и щитоносци. Най-много защитници идваха от централната улица, където бе така наречената барикада. Доста от тях бяха изцапани с кръв и сажди. Така Фелън разбра, че и барикадата е паднала.
Нолан прегрупира всички воини и накрая изрева.
- Ще ги спрем тук. Ще изкормя червата им и ще им ги навра в задниците. С мен ли сте?
Войните изреваха в боен вик. Всички около Фелън му се струваха въодушевени, въпреки че битката се развиваше катастрофално за тяхна сметка. Той ли бе единственият, който бе уплашен.
Настана поредното тягостно чакане. От стопанския двор продължаваха да се носят пушеци, които напълно скриваха изгледа откъм главната улица. Появеше ли се врагът, то той щеше да изскочи като от мъгла. Пушекът започна да се разнася и към пазара.
- Ще им изпочупим ченетата – закани се знаменосецът на Фелън, който възнамеряваше да ползва знамето като копие.
Откъм централната улица се чуваше маршът на Лорн. Няколко бойни рога прозвучаваха, но Фелън нищо не виждаше от пушека. Сякаш могъща чудовищна твар бавно и тромаво крачеше срещу тях. Маршът спря и лорнците започнаха да пеят някаква бойна песен. Чудовището се опитваше да се прикрие. Или и то беше изплашено и сега трупаше смелост?
В следващия момент една стрела направи парабола и се заби в гръкляна на воина, стоящ до Фелън. Рицарят се задави и борейки се за въздух се стовари от коня си в агония. Последва дъжд от стрели. Фелън се заслони с щита си. Разнесоха се агонизиращи писъци и псувни.
- МИРНО - изкрещя Нолан. – Готови!
Лорнците, които не се виждаха от дима, спряха да пеят и с няколко хиляди гърла нададоха помитащо „Ура”. Ето че чудовището отново показа истинската си същност.
- Напред – извика Нолан и направи знак с меча си.
С викове войните на Глудин се втурнаха напред. Фелънбе като вкаменен и не помръдна, докато не чу изплющяването на собственото му знаме. Оръженосецът му се бе впуснал напред в бой. Фелън пришпори коня си и се понесе напред след останалите. Опитваше се да държи меча си във въздуха, но ръката му трепереше. Очакваше да връхлети вражеската маса, но всичко, което виждаше, бе пушек. Около него се разнесоха удари на метал в метал, писъци и смърт.
Фелън усети, че трябва да се спре преди някое насочено копие да го повали на земята, нищо не виждаше. Преди да успее да го направи, конят му премина през нещо, навярно човек. Животното се спря. Някой до него изпищя и в следващия момент целият шлем на Фелънбе окъпан в кръв.
Това стресира Фелън, който едва удържаше коня си. Навсякъде имаше пушек, който нахлуваше през дупките на визьора му и го задушаваше. Фелън не виждаше нищо и започна да кашля и да се дави. Не беше на себе си, още не се бе изправил срещу противник и ето че се бореше за живота си. Очите му се напълниха със сълзи.
Въртеше се като обезумял върху седлото и очакваше удари от всички посоки. Такива обаче не дойдоха. Очите му се насълзиха от пушека. Бореше сеза всяка глътка въздух. Инстинктите му подсказваха, четрябваше да се махне от тук бързо, защото смъртоносният удар щеше да го повали всеки момент. Всичко в тялото на Фелън се молеше за самосъхранение. Оцелееше ли след тежко нараняване, можеше да остане недъгав за цял живот. А можеше дори да го пленят и да носи срама от унижението до края на дните си.
Паниката и страхът взеха връх и Фелън обърна коня. Побягна отхаоса на бойното поле, побягна от страховете си без да съзнава, че единственият начин да надбяга ужаса е като се върне в мелето.
Конят отведе младия лорд до място в града, което още не бе засегнато от битката. Фелън бе прегърнал животното и стискаше с всички сили. Стоеше така, със затворени очи в продължение на минути. В главата му звучеше неясно бучене, което след няколко минути на отдих започна да отмества място на кипящите звуци от суматохата, наречена битка.
Момчето се надигна, с отслабнали ръце се освободи от щита и шлема, след което слезе от коня и преглътна. Бе изгубил меча си в „битката”. Чудеше се колко ли още са побягналикато него, оставяйки другарите си пред огромното туловище, което смразяваше с песните си.
Димът се разстилаше над цялата западна част на града.Той трябваше да направи нещо, не можеше да седи тук вечно. Фелън хвана коня си да юздите и пое по улицата.
Дали денят бе изгубен? Още ли се биеха, какво ли се случваше? Каквото и да ставаше, то бе чудовищно. От пушеците се зададе фигура, която залиташе. Фелън спря, нямаше оръжие, с което да се защити. След малко фигурата придоби по-ясни черти и Фелън видя войник с половин лице. Ченето му го нямаше, бе безмилостно изкормено. Младият лорд не можа да разбере от коя армия е, а човекът се строполи на колене пред него и повдигна едната си ръка, от която липсваха няколко пръста. Фелън потрепери, а нещастникът се строполи на земята.
Като малък той бе виждал мъртъвци и погребални клади. Но нищо не можеше да го подготви за гледката на умиращ човек. Фелън заобиколи умиращия войник и побърза да се махне от тук. По пътя му димът избледняваше и той виждаше натръшкани по земята войници. Живите помагаха на ранените. Някои се изнасяха по двойки, придържайки се един до друг. Фелън сякаш бе оглушал, виждаше, но не чуваше и не различаваше враг от другар.
- Ураааааааа!
Дочу се вик, последван от стотици гърла. Един войник тупна по рамото Фелън.
- Какво става? – не разбираше момчето.
- Денят е наш, милорд, – зарадвано каза войникът. – Лорнците подвиха опашките под миризливите си задници и побягнаха.
Фелън бе във шок. Опита се да се зарадва, но не можа. Не разбираше какво се случваше. По странни пътища му помагаше сърцето на есента, ако изобщо имаше някаква магия в него. Обърна коня и бе готов посрамен да се върне при Чешмата, когато съзря знамето с двата вълка, проснати на земята, а нещо шаваше под него. Фелън се приближи и видя оръженосеца си, който целият натрошен стискаше знамето. Младият лорд приклекна над момчето, чиято ризница не бе успяла да го спаси от копието, забито в стомаха му.
- Милорд... – стенеше момчето, а по лицето му се стичаха сълзи. – В... видях...
На момчето му бе трудно да говори, а сърцето на Фелън сякаш щеше да се пръсне. Какво бе видял? Срама и позора му. Момчето умираше с неговото знаме, докато самият той се криеше като страхливец между уличките. Какво ли бяха видели останалите?
- Как го прегазихте .. вие сте ссмел... А се провалих....... опитах.... да им счупя ченетата, сър....
Момчето се мъчеше да каже още нещо, но болката го накара да замълчи завинаги. Младият лорд щеше да припадне. Едвам спази самообладание, докато наблюдаваше още една душа, която щеше да напусне своето тяло. Момчето издъхна с отворени очи до своя „герой”. Фелън затвори очите му и каза малка молитва.
В най тъмния момент от нощта изгрява зора...
Защитниците на Глудин масово се прегрупираха при Чешмата. Фелън се разхождаше като призрак между воините, които бяха в приповдигнато настроение. Накрая си намери място и седна на мраморния парапет на една от чешмите. Наблюдаваше еуфорията, която бе превзела душите им.
- Избягаха като жени през западната порта. Какво се случва на другата порта?
- Раян малък крал им хвърлил жесток бой. Сигурно поне хиляда трупа се въргалят в кръв пред стената.
- Няколко пъти прехвърлиха стените, ама ги спряхме – заяви още един, който се присъедини към тях. - Лорд Дъф се пошегува, че трябвало да отворим вратите и да ги подгоним чак до палатките.
Мъжете се засмяха, на Фелън му идеше да нахлузи шлема си и да се скрие. Хората не спираха да обсъждат доклади за поредната бойна част, която бе пленила някой лорд или отблъснала многочислен враг. За щастие неговото име не се споменаваше изобщо.
- Бих се рамо до рамо с Нолан – разправяше един рицар. – Той уби един от синовете на дука. Ей така, пред очите ми. Отби му меча, събори го на земята и му преряза гърлото.
Фелън понечи да стане, когато на Чешмата се появи вуйчо му, следван от още няколко лорда. Черната му рицарска туника бе на петна. Дъф се ухили широко,горната му устна бе сцепена, а му липсваха няколко зъба, които бяха избити по време на защитата.
- Фелън… – кимна му вуйчо му. – Добре, че сте подкрепили Нолан навреме. Радвам се, че не са те заколили като прасе.
Фелън се чувстваше унижен. Бе спряган като част от битката. Дори бе похвален за това. Дъф събра отново генералния щаб изапочна да разкрива цялостната картина на ситуацията. След като източната част на крепостта се бе оказала катастрофа за враговете им, те явно бяха решили да пренасочат цялата си мощ на западната порта.
- Явно считат за ненужно да влачат безумното си оръжие към източната порта,след като западната врата е разтворила врати като някоя евтина к**ва – обясняваше разпалено Дъф. – Именно поради тази причина ще консолидираме всичките си сили на пазара и площада на градската стража. Скъпичко ще им излезе тази к**ва.
Някои от лордовете запротестираха, че е рисковано, но Дъф смяташе, че защитата на сърцевината е двойна застраховка. Военачалниците започнаха да мислят тактики как да задържат централните подстъпи към чешмата. Фелън се правеше. Единствено разбра, че отново ще е там, където в мирно време се търгуваха пари за храна, но днес се разменяха животи срещу свобода.
След като заповедите бяха дадени, а съветът - разпуснат, Фелън установи, че пушекът бе драстично намалял. Пожарът в стопанския двор май беше овладян. Фелън се насили да се усмихне и в този момент при него довтаса едно малко четиринадесет годишно момче, което бе слуга в двореца.
- Милорд Глудин.. – започна хлапето – Лейди Майка Ви...
Фелън повдигна вежди неразбиращо.
- По времена пожара в двора.... тя загина, милорд...
Лейди Тара и придворните се спуснали да помагат на слугите да погасят огъня. Самата Тара носела кофи с вода и помагала наравно със селянките. Фелън бе прекалено шокиран, за да се съсредоточи над това как и защо майка му бе хукнала да спасява приклещено в конюшнята слугинче, но разказът завърши с това, как няколко греди се срутили и попречили да се излезе. Изгорели живи.
- Моля ви се! Не ме бийте, милорд.
Момчето се бе свило. Фелън просто му обърна гръб и се запъти към стопанския двор.
Стопанският двор се бе превърнал в пепел. Само няколко съборетини бяха останали да засвидетелствуват, че това е гробницата на Лейди Тара Глудин. Владетелка и съпруга на лорд Рандор Овена, шампион на Драгондория. Фелън посегна към сърцето на есента. Откачи дървения вълк и го запрати към пепелищата.
Все пак повехналите животи бяха като падащите листа в сезона на вълка. Сезон на смъртта.
Фелън Падна на колене и се разплака.
Безсмъртие...
Нито една обида или намек, че е недостоен да носи титлите на баща си, не можеха да се сравнят с чувството, че си изправен до стената и няма какво да губиш. Вече можеше да бъде смел, нямаше какво да губи освен купища камъни.
Вечерта лорд Дъф бе дал железни заповеди да не се разпространявасмъртта на лейди Тара, за да не падне бойният дух. Цяла нощ Фелън прекара в уединение без да се интересува дали врагът нямаше да предприеме нощна офанзива. Сърцето му бе пропито с болка и омраза. Не мислеше за бъдещето и проклинаше миналото, което можеше да е по-различно.
По едно време усети, че е заспал. Събуди се инстинктивно с първите лъчи на зората. А по-късно заби и камбаната. Врагът се беше пробудил и идваше да превземе отново западната порта. Но този път нямаше да се задоволи само с това, той идваше за всичко - града, поданиците и живота му.
Фелън вече нямаше какво да губи. Разсъни се и отиде да потърси меч в оръжейната. Там намери едно старо и ръждиво острие с масивна дръжка. Превъртя го в ръката си да усети баланса му. Хареса му се.
Преди да се запъти към пазара Фелънотиде при чешмите и изми внимателно лицето и ръцете си. Прочисти се от скръбта за вчерашния ден и с душа, изпразнена от съдържание, се запъти заедно със стоманената колона от войници към Пазара.
На пазара цареше атмосфера на нервно очакване и желание за горчива саморазправа със завоевателя. Фелън се чувстваше чужд на тези желания. Сам не знаеше и не разбираше защо се строява за бой рамо до рамо с воините. До вчера краката му трепереха от страх, днес все едно се рееше във въздуха.
Фелън се строи като обикновен войник с останалите. Щеше да умре като обикновен човек, като един от онези, които не са привилегировани да бъдат пионки, благородници или крале. И така възнамеряваше да умре до момента, в койтоне видя едно захвърлено върху каменните плочи знаме с два вълка. Наведе се и го взе в ръце. Спомни си знаменосеца, който бе умрял натрошен на части. Болезнените спомени нахлува в главата му. Сърцето на есента, майка му, баща му и всички загинали, за да защитят това парче скала. Те не заслужаваха малодушието му. Тези, които дишаха около него и се наричаха негови хора. Те не заслужаваха това. В този момент той изкрещя.
- Кон!
Наоколо започна да се шуми.
- Донесете ми кон веднага – викаше гневно той. – М*мка му, давам цялото кралство за един кон.
Един взводен командир го разпозна.
- Та това е лорд Фелън – извика той. – Доведете му веднага кон.
Настъпи суматоха, а лорд Нолан бе готов да пребие някого, тъй като всеки момент хората на Лорн щяха да нахлуят. „Веднага” развика се взводният. След минута един конник слезе от коня си и връчи юздите на младия лорд. Фелън се качи на седлото и заметна знамето като плащ.
Редът в бойният строй бе възстановен. Минутите се точеха бавно, а камбаната биеше. И ето че бойните рогове на Лорн разкъсаха сутрешната тишина. Фелън бе готов да ги посрещне, когато те се появиха, и той видя врага за първи път. На около петдесет метра те бяха срещу него. Слънцето проблясваше върху лъскавите им шлемове и щитове. Развяваха се алени, бели и черни знамена, а колоната им бе сякаш безкрайна. Бяха много - не четири, а все едно четиридесет към едно.
Старата тръпкана ужас отново се върна във Фелън. Разположените стрелци по покривите започнаха да сипят стрели върху вражеските редици. Отзад им отвърнаха, но това не направи впечатление на Фелън, който този път дори не се заслони.
Нолан крещеше заповеди да стоят на място и да спрат врага. Младият лорд усети, че трепери, но запази самообладание. Страх или нетърпение?
„Светът е пълен с неоткрити истини” някой сякаш прошепна в ухото му. Младият лорд никога нямаше да разбере каква е истината, докато сам не я потърси. Страхът го обземаше, но трябваше да го победи. Сега или никога. Фелън пришпори коня си и се впусна напред с вик.
- Богове – някой се провикна след него.
Фелън галопираше в самоубийствен тръс напред към стоманените челюсти на звяра. Мечът му беше насочен напред, а плащът се вееше зад него. Копия прелетяха покрай него, но не го уцелиха. Метри го деляха от сблъсъка, когато чу зад себе си „Ураааааааааааааа” вик на десетки гърла.
Конят връхлетя колоната от щитове, копия и мечове и помете не малко войници. Конят изпищя и Фелън се стовари върху няколко от враговете си. Целият изтръпна и сякаш излезе от тялото си, когато шлемът му удари каменния под. Всеки момент трябваше да бъде убит, но враговете му вече бяха забравили за него, защото войниците на Глудин им се бяха нахвърлили и ги поваляха с мечове, копия и брадви.
Виеше му се свят, но въпреки това се насили и се изправи на крака. Около него върлуваше варварска сеч. Сякаш унищожителен ураганен вятър се бореше със здрава и гъста гора. През визьора на шлема си видя връхлитащ го спешен рицар. Фелън вдигна щита си да се защити и противникът му стовари боздугана си с всичка сила. Ръката на Фелън изтръпна, кракът му подаде и той падна на колене. Мълниеносно обаче промуши щита си между краката на противника и го наръга в корема. Рицарят изрева от болка и отстъпи назад, след което падна на колене. Фелън се изправи на крака и го изрита в гърдите.
Стисна по-здраво дръжката на меча и се приготви за острието, което щеше да сложи край на живота му. Удар обаче не дойде от никъде. Врагът бягаше, а защитниците от Глудин ликуваха. Ето, че зъбите на звяра бяха разклатени.
- Напред – извика той и хукна по петите на бягащите противници.
Нападателите, които не очакваха да бъдат нападнати, се изтегляха панически. Настана касапница. Фелън нямаше намерение да убива никого, затова остави останалите да вършат това вместо него. Изведнъж облаци закриха слънцето и закапа дъжд. Лъвът отстъпваше...
***
- Младият лорд Фелън е едно кораво копеле – говореше един рицар от Глудин. – Сигурно уби поне десет лорнски свине, когато се вряза в тях.
- Заклале още толкова след това – разправяше един копиеносец. – Не разбраха откъде им е дошло. Не съм виждал такова нещо през целия си л*йнян живот.
- Десет ли? Поне двадесет, беше страшна касапница.
Боят за чешмата...
Радостта бе бързо прекъсната, тъй като при тях пристигна бързоходец, който съобщи, че четите при камбанарията са разбити и бягат към чешмата. Лорд Нолан бе тежко ранен и трябваше да остане.Затова Фелън се метна на един кон и развя знамето на двата вълка и пое към камбанарията. Рицари и пехотинци го последваха безмълвно.
Фелън и хората му се зададоха на една улица с изглед към камбанарията. Защитниците на Глудин масово тичаха към чешмата. На младия лорд не му трябваше много, за да разбере, че щурм към камбанарията е безсмислен. Паднеше ли Чешмата, вътрешната крепост щеше да падне без бой и така всичко щеше да приключи.
С бърз тръс Фелън се озова Чешмата. Дъждът барабанеше по бронята му. Бягащите бяха доста, нопък дисциплината и храбростта им бяха на изчерпване, тъй като лорнците, които идеха след тях, бяха два пъти повече. Фелън трябваше да им даде кураж и затова се спусна надолу по калдъръма. Насочи острието си срещу огромен брониран рицар, възседнал едър жребец. Бяла роза върху черен щит. Острието на меча му сочеше право срещу шлема му. Камбанарията ехтеше.
Той бе застанал срещу враговете с ален меч в ръка.
- Напред, момчета, – викна Фелън. – Строшете им костите.
В този момент камбаната замря. Противницитесе спуснаха един срещу друг. Писъци на кръв, болка. Вик на война. Кръв се лееше на всякъде и есенният дъжд изведнъж замря.Всеки воин на Глудин бе покръстен с огън и се сражаваше сам срещу петима.
Фелън осъзна, че рицарят лежи убит долу във вода и кръв. Момчето не подозираше кой лежи в краката на коня му. Той бе победил на цената на няколко смъртоносни удара. Не усещаше битка, но разбираше, че кърви. Врагът затягаше захвата си, когато стрелците, вече неспособни да ползват лъковете си, слязоха от покривите и ги подкрепиха.
- ЗА ФЕЛЪН – викаха хората му. – ЗА ГЛУДИН.
За сетен път Фелън пришпори коня си и обърна враговете в бяг. От този момент Фелън се спускаше като гладен вълк срещу противниците. Когато на някоя улица защитниците побягваха, Фелън просто изскачаше с коня и посочваше с меча си напред. Войниците спираха отстъплението и се обръщаха в контранападение.
Дъждът спря и изгря слънце. Лорн отстъпваше, а стрелците на Глудин заеха бързо позиции по стените и сипеха смърт върху спъващите се в калта врагове.В командния лагер на Лорн се говореше за дявол, който билубил Дукът. По–лошо, успяваше да бъде навсякъде по едно и също време. Въпреки численото си превъзходство,те трудно успяваха да организират нападения и без своя лидер биха пълен отбой.
Фелън едвам се държеше на седлото. Негови хора с насочени копия бутаха мнозина пленници. Много воини на Глудин ликуваха в името на победата. Врагът от Лорн бе сразен, ала мъртвите бяха стотици. Лежаха като килим от есенни листа, върху който вълкът отстъпваше място на бялата мечка. Ако това беше победа, как ли изглеждаше поражението?
Всъщност той вече бе преживял поражението. Бе изкупил вината си и сега настъпваше времето на вечността. Лорд Фелън затвори очи. Кръвта му бе изтекла. Последен звън на камбанарията и последен удар на сърцето му. Вълкът на Севера се свлече мъртъв.
***
- Собственоръчно уби осемдесет души – разправяше един стар войник на приятелите си.
- Глупости говориш – отвръщаше друг. - Поне сто.
- Спускаше се срещу тях като вълк, който не е ял с дни.... като вълк....
До края на този паметен ден се говореше, че Фелън, Вълкът на Севера, е убил собственоръчно осемстотин души. Така гласеше и легендата за Вълка на Севера след много, много векове.
Сърцето на есента...
Кордон от рицари спираше тълпата към погребалната клада. На върха на кладата, в пълно бойно снаряжение лежеше тялото на Вълка на Севера. Небето - изпълнено със стоманеносиви облаци, но дъжд така и не идваше. Сякаш дори времето отказваше да приеме жертвоприношението, което бе дадено във вчерашния ден. Бе студено сякаш бе зима, но стотици души се бяха насъбрали да изпратят своя герой към безсмъртието.
Изведнъж от тълпата се раздаде шум. Едно момиче, следвано от два огромни вълка, си преправяше път из тълпата. Тя бе облечена в роба от есенни листа, а в ръката си държеше сребърен жезъл.
- Сърцето на есента – шепнеха хората, когато тя ги подминеше.
- Значи е истина - казваха други. – Тя съществува...
Лорд Раян малък крал бе готов да запали кладата, когато дочу, че се говори за сърцето на есента. Обърнасе и я видя.Ниско момиче, излъчващо спокойствие, топлина и любов. Тълпата стори път и рицарите се отместиха, разбирайки, че се случваше нещо изключително.
Тя се покачи на кладата и коленичи до Вълка на севера. Извади от вътрешността на робата си една скъсана връв, на която бе закачена овъглена фигурка на вълк, и я върза на врата на Фелън. Сърцето на есента знаеше, че смелостта не идва през вълшебни амулети. Смелостта минаваше през тях, за да помогне на война, но той можеше да я добие и без материални предмети. Това Фелън не бе съзнал, но бе придобил храброст по най-трудния начин.
Момичето слезе от кладата и протегна ръка към Раян. Той подаде факлата и тя мигновено се запали в ръката ѝ. Хората ахнаха от възхита, а Сърцето на Есента хвърли факлата в кладата.
Огънят погълна Фелън, Вълка на Севера, който победи осемстотин души в един ден...
КРАЙ
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил