Сподели с приятели:

Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"

~~~

1.

Вятърът безмилостно брулеше дърветата, а дъждът измиваше листата им. Температурата не бе повече от два-три градуса по Целзий и всяка жива твар търсеше убежище в тази смразяваща есенна нощ. Нямаше светлина, само жалкото стоене на звездите в тъмното небе, които осветяваха едва-едва повърхността на земята. Може би заради поройния дъжд всяка запалена факла и газова лампа бяха изгаснали и лишили околността от видимост.

Пътят беше разкалян и неравен. Нерядко копитата на коня затъваха и малко оставаше на него и на ездача му да паднат в големите локви.

Пресиян Слънцеуст беше пътник, скиталец. Той обикаляше света в търсене на нещо необикновено, нещо странно. Имаше мисия, която трябваше да завърши на всяка цена.

Фигурата му беше като на упир, таласъм, изникващ от недрата на празнотата. Беше яхнал черен кон, от чиито ноздри излизашегъста пара.

Усещаше, че е следен и донякъде знаеше от кого.

Животното под него изпръхтя недоволно, явно защото бе изморено и недоспало. Набито око би видяло бавния му, влачещ се ход, дори и в този мрак.

Мъжът пристигна в селото някъде към осем часа през нощта и след като премина през няколко редици дървени къщи и два кладенеца, се отби в местния хан. Той представляваше двуетажна постройка, също построена от дървен материал, като на втория етаж се мъдреше замърсен надпис, гласящ „Свети Крум”.

Вечерта бе тиха, но ветровита. Дъждът не се отказваше от намерението си да потопи целия свят.

Това село не бе голямо, може би населението му наброяваше пет-шестстотин души, максимум хиляда. Светът беше изпълнен с такива малки общности. Хората се деляха от общото цяло и предпочитаха да живеят в свои собствени комуни, където най-важни бяха семейството, приятелите и прехраната. Няколкото хиляди години съществуване на разумен живот на тази планета не бяха изкоренили навиците на хомо сапиенс, но ги бяха научили, че нямаше смисъл от интеграция, от големи полиси, които да те задушават в прегръдката си, от мероприятия, които да посещаваш само защото някой ти е наредил да го сториш. Е, някога привичките бяха други, но тогава и светът беше друг.

Животът не бе лесен, това можеше да констатира и всяко дете, което се бе научило да говори, но определено не беше и труден. Земите бяха плодородни, а потоците - благословени с дарове. Ловът и риболовът бяха основни източници на продоволствия. Земеделието бе отрасъл, в който участваха почти всички, а животновъдството се смяташе за изкуство. Мъжете обичаха жените си и за тази си обвързаност получаваха деца. По едно на семейство. Ако някой искаше да има повече, просто не се получаваше. Някои предполагаха, че някогашните корумпирани управници бяха сторили това и бяха ограничили плодородието, за да намалят постоянно разрастващото се население, което водеше до глад, болести и изтощаване на земните блага. Но това не беше смислено обяснение. Просто не можеше да се ограничи плодородието. Него или го имаше, или го нямаше. Не можеше веднъж да направиш дете, а втори път да не успееш. И проблемът не бе само в жените, които вече като родяха веднъж, втори път не зачеваха. Това се отнасяше и до мъжете, които пуснали семето си в действие, повече не можеха да оплождат. Странно, наистина, но повечето оптимисти смятаха, че това беше в резултат на генетиката на хората, еволюирали с течение на вековете. Наистина имаше легенди, които гласяха, че някъде там в миналото е имало многочелядни семейства, но записките за тези времена бяха отдавна изгубени в лоното на времето, което не чакаше никого.

Бледи паметници на отминалите дни бяха единственото доказателство, че този свят не винаги е бил такъв, какъвто бе сега. Отломките от метал и пластмаса говореха за технологично равнище, надминаващо поголомно настоящото.

Слънцеуст слезе от коня си и завърза поводите му за дървения прът пред гостилницата, служещ точно за това. Нямаше други запрени животни. Това може би се дължеше на факта, че времето бе лошо или поради малкия размер на селото. Естествено това нямаше значение. Той влезе през вратата и топлият въздух го заля приятно в лицето.

Пресиян свали подгизналото платно от гърба си и го закачи на закачалката до входа. Там имаше още няколко връхни дрехи, вече изсъхнали от влагата. Огледа се наоколо – беше странно тихо. Може би бе време за вечеря и всеки се бе заел с храната.

Всъщност в хана имаше хора. Той успя да преброи около петнадесет. Всички те хапваха тихомълком и никой не го дари с учуден поглед.

Топлината идваше от една печка с бурии и Слънцеуст отиде до нея, за да сгрее премръзналите си ръце. Тялото му приятно се отпусна под натиска на топлата ласка. Мога да свикна с това, каза си той наум и се усмихна, наслаждавайки се още минута-две на този неочакван лукс.

След като се стопли отиде и седна на бара.

Бършещ някаква чаша в мръсна кърпа мургав барман го доближи и навярно с дежурната си ехидна усмивка на личицето го заговори:

- Добър вечер, господине. Какво ще обичаш – пиене или ядене?

Пресиян отвърна на поздрава с едно вяло “Добре заварил” и също дари с усмивка собственика на заведението, който бе на не повече от тридесет, тридесет и пет, с тъмна кожа, но приятни черти на лицето. Под някога бялата престилка беше облечен в син комбинезон, на чиито ръкави пишеше “Суперстар” с изкривени жълти латински букви.

- Бих желал нещо за ядене. Какъв е специалитета, шефе?

Силно поласкан от обръщението “шефе” барманът отвърна:

- Телешка пържола в соев сос. Имам и хрупкави чеснови хлебчета. Изключително са добри и се комбинират перфектно с останалите ми гозби. Както ти е добре известно, пътнико, чесънът е мор за всички познати вируси, така че чесън хапни и главоболието зад гърба си остави.

Пресиян кимна в знак на съгласие.

Барманът продължи:

- Готвачката приготвя тези вълшебни хлебчета по някаква рецепта от баба си, а тя беше специалист в тестените изделия. Ако ти се нрави, мога да ги поръся и със сусам. Няма да ми коства нищо, а трябва да те уверя, че сусамът придава един изтънчен привкус, който няма да ти бъде предложен в никоя друга комуна.

- Звучи ми добре, шефе. Давай пържолата и две чеснови хлебчета със сусам.

Барманът се провикна на някой да донесе от кухнята поръчката и си окачи дежурната усмивка отново.

- Ще обичате ли нещо за пиене? – попита той. – Предлагам бира, бренди, коняк, уиски, водка, кисела вода, вина от различни сортове грозде, плодови и зеленчукови сокове, желиран ром. Варя сливова и гроздова ракия по стара рецепта от дядо ми. Не като първака на конкуренцията, а е истински мехлем за душата. Е, какво да бъде, господине?

- Само чаша вода – отговори гостът.

- Вода?!?

- Вода – отвърна спокойно Слънцеуст. – Не обичам алкохолните питиета. Карат ума ми да танцува в измерения, които са опасни за простосмъртни същества като нас.

Младият мъж напълни огромна халба с вода и я подаде на клиента си. Думите му се сториха странни, но всеки си имаше право на собствено мнение и на собствени принципи, които да следва. А и нямаше лъжа, че алкохолът караше човек да се превръща в създание от светлина и мрак – отвън добре, а отвътре бушуващи океани от огън. Барманът знаеше най-добре, защото колкото и да бе спокойна неговата комуна, винаги се намираше клисаво семе, от което се пръкваше некачествен плод. Какво ли не бе виждал в кръчмата си.

- Благодаря, шефе! – мъжът надигна халбата и тя свърши за един път. Явно странникът беше жаден, въпреки дъждовното време навън. Барманът отново напълни халбата и я остави пред новодошлия. Вода имаше в изобилие, така че нямаше смисъл да се стиска – тя и бездруго бе безплатна.

- Какво ви води в нашето скромно село, господине? Тук не идват много хора.

- Любопитство, шефе, любопитство – отвърна Слънцеуст. - Аз съм пътешественик и обикалям насам-натам. Човек без работа съм, нали разбираш? Обичам да се скитам по безкрайните ни земи, да спя под небето и звездите, да се срещам с различни хора, да научавам нови и интересни неща. Какво да ти кажа, нищо определено, нали разбираш?

- Ами пари? – съмнително го погледна изпод вежди собственика на кръчмата. – За да пътува човек, трябва да има средства.

Може би се тревожи, че няма да имам с какво да му платя? - помисли си Пресиян.

- Каквото съм изял и изпил, ще бъде платено, шефе – успокои го Слънцеуст.

- Не, не!!! – вдигна пред себе си ръце барманът, показвайки, че не е имал това предвид. – Питам те как се справяш по пътя, а не си правя приказката, просто за да видя дали имаш пари.

- Карам я някак си. Знам, че отстрани изглежда трудно, но всъщност не е така. Вода си намирам от кладенците по пътя. Никой не ми е отказал да ми напълни манерката. Понякога се обслужвам и сам, когато има въже и кофа. Храната също не е проблем. А и аз не ям много.

Въпреки веселите си приказки, Пресиян огледа предпазливо наоколо. Това, на което очите му станаха свидетели, бе една нормална обстановка – хранещи се и пиещи люде, с мръсни дрехи пропити от пот, влага и мирис на конски фъшкии, пушещи и смъркащи леки опиати. Ръцете им - силни и похабени, с големи улеи по тях, наплъстени с пръст и мръсотия. Ноктите им бяха черни и дълги, говорещи за труда, който всеки един от тях полагаше на полето ден след ден, година след година.

Масите в заведението бяха прилежно заковани и почти не бяха криви, а столовете твърди и неудобни, но това не пречеше на никого, дори бе желано от всекиго – когато приключи тежкия ден, да се отпусне тук, да похапне и да подпийне сред приятели и познати, навярно понякога и под съпровода на музика. По пода имаше разпръснати всякакви кожи на диви животни.

Слънцеуст не разпозна заплаха в тези хора. Те бяха нормални селски жители, които живееха безинтересните си животи, а вечер се отбиваха до кръчмата, за да разпуснат след дългия и тежък ден.

- Искаш да кажеш, че просто пътят ти е оттук? Но накъде си се отправил? Предполагам не силният вятър те е отвял насам –шеговито вметна барманът, който бършеше плота със същата тази мръсна кърпа, с която подсушаваше и чашите.

- Всъщност, точно насам се бях отправил. Говорят се приказки, шефе, че имало имение наблизо, наричали го „Сърцето на есента”, в което се случвали странни неща. Искам да го видя. Нали разбираш, според мен това са глупости, но се налага да се убедя с очите си.

Барманът тъкмо си пое дъх, за да каже нещо, когато бе прекъснат от нахлулата жена, носеща вечерята на Слънцеуст. Тя я постави на бара и той я придърпа към себе си. В носа му нахлу приятният мирис на чесън. Жената излезе бързо, явно имаше и друга работа, а собственикът на хана „Свети Крум” се наведе над Пресиян.

- Вижте, господине, не знам кой сте, откъде сте и защо сте тук, но ще ви посъветвам нещо. Преспете тая вечер в моя хан, а на сутринта си поемете по пътя. Не ви трябва да ходите в Имението. Това е приятелски съвет, не ме разбирайте погрешно. Даже ако сторите предложеното, ще ви дам стая на половин цена.

Без да обръща особено внимание на забележката и на предложението, Пресиян започна да тъпче парчета месо, обилно потопени в чеснов и соев сос, в устата си. Леко парливият вкус на чесън загряваше приятно хранопровода му. Не помнеше от колко време не бе опитвал истинска, сочна храна. Последното му добро хапване беше преди повече от петстотин километра, някъде там в далечните земи на Неославяните.

- Шефе, тая пържола е по-добра от всичко, което до момента съм опитвал. Определено си късметлия с такава готвачка.

- Тя ми е жена. Да, определено ще бъде поласкана от похвалата ти, но остави настрана това. Чу ли ме въобще какво ти казах? За „Сърцето на есента” и опасностите, които крие?

След поредната голяма хапка месо и хляб пътникът погледна право в очите собственика на хана. В този поглед, като в ясно небе, се виждаше всичко. Той бе загрижен. Нямаше дори и един тон в гласа му, който да показваше зла умисъл.

- Изглеждаш ми свестен човек, шефе – започна Слънцеуст. - Имам чувството, че това предупреждение, което ми отправяш е за мое добро. Но така или иначе ще отида там. Нищо на света не може да ме спре.

Очите на бармана се разшириха. Този човек бе безумец, но безумец с твърди намерения. Той не бе срещал много такива като него. В тази спокойна общност, в която живееше, безумието бе екзотична подправка.

- Именно, защото и ти ми изглеждаш добър човек, страннико, аз се опитвам да те предпазя от тази твоя налудничава идея. Никой, който е преминал пределите на това имение, не се е завърнал. Какво ти говори това, а? Да не мислиш, че са избягали в чужди земи или пък са на гости там. Според мен всички са мъртви. Убити от съществата, които обитават тая бърлога. Повярвай ми, цялото село е залято от какви ли не слухове относно кой живее там, но лично според мен мястото се обитава от самия Упир.

Барманът бе снижил гласа си дотолкова, че бе малко трудно за Слънцеуст да чуе всичко ясно. Той схвана цялата картина и въпреки опитите на мъжа срещу него да го разубеди, каза:

- Как се казваш, шефе? Моето име е Пресиян Слънцеуст. Приятно ми е да срещна добър човек като теб.

- Казвам се Гостивар Тихобуд и също ми е драго да се запозная с теб. Но трябва да чуеш предупрежденията ми, господине.

- Та така, Гостивар, колкото и да се опитваш да ми втълпиш идеята да се откажа, мога само да те уверя, че това няма да се случи. Ако се плашех всеки път от местните легенди, сега нямаше да съм в кръчмата ти, а щях да ближа чаша с чай в някой бардак. Обаче аз съм тук и самото ми присъствие е доказателство за моята увереност.

- Ти си знаеш, господине, но да не кажеш, че не си бил предупреден за опасността.

Пресиян се усмихна и довърши вечерята си. Наистина пържолата беше невероятно вкусна и той ѝ се наслади с всичкото си внимание, защото дори и не подозираше кога може да е следващото му хубаво ядене. В дисагите на коня имаше някаква храна, но тя далеч не бе като това произведение на госпожа Тихобуд.

Слънцеуст извади от джоба на шубата си една златна монета и я постави на плота пред Гостивар. Очите на собственика на хана се разшириха неимоверно, а сърцето му заби в гърдите толкова силно, че навярно можеше да се чуе ритъма му от присъстващите.

- Но... какво... – той започна да пелтечи.

- За пържолата, шефе. Добрите дела трябва да се заплащат подобаващо. А и информацията, която ми даде, също заслужава облаги.

Слънцеуст махна за довиждане на шашардисания барман и излезе от малката кръчма, пожелавайки приятна вечер на всички присъстващи. Те също го изпратиха с думите „На добър път, страннико” и се завърнаха към заниманията си. Въпреки масовото посещение не се чуваше и един вик, камо ли някой да се разгорещи и да реши да разбие мутрата на събеседника си. Тези хора определено бяха миролюбиви и напълно безвредни. Дори и да имаше гамени, те не присъстваха тази нощ тук.

В началото Пресиян беше нащрек, защото не знаеше дали сред тях няма да има някой агент, предрешен като местен, с добрата умисъл да му разбие черепа с ковашки чук. Навярно този, когото търсеше, бе пратил хрътките си след него, за да го спрат да достигне до крайната цел на пътешествието си. Слънцеуст щеше да направи всичко по силите си да не успеят. Трябваше да завърши начинанието си и да се справи с врага, когото търсеше. Дължеше го на себе си и на хората, които разчитаха на него.

Всичко това трябваше да престане веднъж и завинаги.

Гостивар Тихобуд продължаваше да гледа втрещено гърба на странника. Тази златна монета струваше повече отколкото кръчмата, неговия живот и живота на съпругата му.

ТОВА БЕ МОНЕТА НА СИМАРГАЛИТЕ, съответстваща на едно малко богатство.

Навярно този човек бе или симаргал, или истински богатир.

2.

Мъжът изпъна ръцете си нагоре сякаш искаше да прогони всички схващания от тялото си. Храната му бе дошла много добре и това донякъде го унесе, но той разкара съня от очите си. Нямаше време за спане, „Сърцето на есента” го очакваше. Той усещаше присъствието му, чуваше гласа му, който го зовеше да продължи. Мракът бе паднал навън като мандало и конят му бе станал неспокоен. Животното произлизаше от древноарабските породи, цветът му бе лъскавочерен, изглеждаше слаб, но жилав. Главата му бе заострена като на щука, а очите - пълни с тъмнина. Черните ботуши от телешка кожа на Слънцеуст, потракваха успокояващо в нощта. Дъждът беше намалял и ситни капчици галеха козината на ездитното животно.

Пресиян извади малка сребърна табакера от джоба на сините си джинси и си взе цигара. Запали я с кибритена клечка и наоколо се разнесе приятният аромат на билки. Откакто тютюнът бе труден за намиране, билките заеха мястото му. Не бяха толкова добри, но въпреки това вършеха работа.

- Господине – някой извика зад гърба му и преди да извърне глава, мъжът знаеше кой е това.

Барманът Гостивар избърса ръцете си в жълтата (някога бяла) престилка и положи длан на рамото на Слънцеуст. Надписът „Суперстар” на ръкавите му, сякаш бе напоен с фосфор, защото светеше в тъмното. Пресиян прие това като приятелски жест и не реагира агресивно. Просто се извърна и измърмори:

- Какво има, Гостивар?

Шеговитото обръщение „шефе” се беше изпарило от речника му.

- Искам да ви направя подарък, господине. Да ви се отблагодаря за щедростта.

Пресиян го изгледа изпод вежди и се намръщи.

- Не ти искам подаръците, момче. Прибирай се при жена си и забрави, че някога си ме виждал.

- Господине...

- Може да дойдат хора и да питат за мен. Силни и зли люде. Ще си имаш проблеми, ако разберат как добре си се отнесъл с моята личност.

Младият мъж се поколеба за секунда, но продължи:

- Няма значение. Вие бяхте добър... не просто добър... вие бяхте… много щедър към мен. Аз не съм свикнал да съм длъжник на някого, господине. Родителите ми са ме учили да си плащам задълженията.

Слънцеуст го изгледа студено. Въпреки тъмницата Гостивар видя и усети този поглед. Той не съдържаше омраза, а по-скоро предупреждение за надвисваща опасност.

- Не искам отплата, момче. Просто се обърни и забрави всичко.

- Не!!! – отсече барманът. – Елате с мен, господине.

Пресиян го послуша и го последва повече от любопитство, отколкото по задължение. Заобиколиха кръчмата и се озоваха пред голяма врата на хамбар. Навярно тук човекът прибираше реколтата от полетата, или пък гледаше животни, държеше конете си, може би нещо друго.

Гостивар извади метален ключ, като тези на магьосниците от приказките за деца, пъхна го в ключалката и с дъгообразно движение на китката завъртя. Вратата поддаде и се отвори широко. Вътре бе по-тъмно дори и от вън. Домакинът запали една газена лампа и подкани Слънцеуст да го последва.

Подът беше мек като пух. Това, което лежеше на него, беше слама. Една част от помещението бе заета с купи сено. Имаше и два коня, които почиваха в импровизирана малка конюшня. Чуваше се размърдване в горната част на хамбара – навярно гълъби или прилепи, или други летящи твари.

В единият ъгъл имаше брезент, покриващ огромен куп. Изпод него се подаваха няколко кубчета – антрацитни въглища. Това бе едно малко съкровище. Черните блага бяха по-ценни и от златото. Няколко бидона седяха кротко в противиположния ъгъл, навярно съдържащи алкохолните питиета, предлагани в хана.

- Какво правим тук? – попита Слънцеуст, а Гостивар протегна големия си показалец към една малка каручка с две колела и открита дървена каросерия, побираща точно един човек.

- Това е за вас – съобщи собственикът на хамбара. – Някога беше на баща ми. Той бе ловец, но също така харесваше дългите разходки. Ще ви бъде много по-удобно с нея. Не е кой знае какво, но е някакво минимално удобство, когато човек е по пътищата.

Слънцеуст огледа това произведение на изкуството. Колелата всъщност бяха гуми от автомобил, каросерията определено бе направена от виден дърводелец, защото притежаваше многобройни срезове в красиви извивки, а мястото за сядане изглеждаше доста удобно.

- Определено ще ви влезе в употреба. Има и наметало, което да ви пази от дъжда. Не е тежка и няма да измаря коня ви.

- Благодаря ти, Гостивар, но не мога да я приема. Доколкото разбирам, тя е семейна ценност. Не искам да ти я отнемам. Запази спомена за баща си.

Мъжът махна с ръка.

- И без това никога няма да я използвам. Предпочитам да я дам на човек, който би се насладил на удобствата й. Баща ми би желал същото. Аз не съм пътешественик като него и като вас, аз съм домошар, птица, която гнезди и повече не мърда от направеното гнездо.

След думите си младия Тихобуд взе една метла, подпряна на стената и измете прахта и паяжините от каруцата. За по-малко от миг тя придоби много по-свеж вид. Слънцеуст се усмихна на това и хвана впряга. Без особени усилия я подкара към мястото, където почиваше конят му. Гумите вървяха добре, не бяха заяли, нито джантите им бяха ръждясали. Макар да не я използваше, Гостивар я беше съхранил в приличен вид. Отне им точно пет минути, за да я подготвят за път.

Жената на Тихобуд излезе от кръчмата с голяма чанта и я подаде на съпруга си. Той я сложи в каручката и каза:

- А това, господине, е за вас. Пътят до Имението не е кратък, а повярвайте, силите ще ви трябват.

Пресиян прие охотно и този дар, подаде ръка на младия мъж и стисна здраво десницата му.

- Ако някой дойде и пита за мен – започна той, - кажи им, че съм тръгнал към Имението.

- Няма ли да е по-добре да ги пратя по упирите? – учуди се Гостивар.

- Нима няма да ги пратиш точно там, млади приятелю?

Мракът не бе достатъчен, за да попречи на собственика на кръчмата да види широката усмивка на лицето на човека, който му даде симаргалска монета.

- Ще се моля за вас, господине – обеща Тихобуд. – Ще се моля да останете жив и здрав, да се върнете отново тук, където пържолите на жена ми и спиртните ми напитки ще ви очакват.

- Не за мен трябва да се отнасят молитвите ти, момче – изпротестира Пресиян. - Моли се за тези, които биха тръгнали по следите ми.

Слънцеуст се качи на каруцата и издаде приканващ вик към коня си. Той потегли, изгубвайки се в тъмнината, оставяйки зад себе си само мляскащия звук на затъващи в калта копита и колела.

Гостивар Тихобуд никога повече не видя гоподина, дарил му симаргалска монета, нито пък чу нещо за нататъшните му приключения.

3.

Тъмнината пред очите му сякаш се изгуби в пространството. Дъждът бе спрял и единствените звуци, които нарушаваха тишината, бяха шляпането на копитата и мляскащият звук на колелата. От време на време конят изпръхтяваше сякаш за да се поуспокои. Той не виждаше така добре както господаря си, който бе физически пригоден към такива неприятни условия.

Пресиян следваше друма, който щеше да го отведе до целта му. Беше преминал през много градове, села, общности, докато достигна до тези земи, на които бе разположено имението, наречено от неизвестен кръстник „Сърцето на есента”. Пътят му бе дълъг и изпълнен с неприятности. Не всичко вървеше гладко. Конят му постоянно се уморяваше и имаше нужда от храна и вода. Климатичните условия изглежда му влияеха, защото когато бе пек, животното едва се движеше. Понякога нощите бяха студени и сухи, което изискваше паленето на огньове, а това привличаше нежелана компания. Въпреки всичко, мъжът достигна до целта си. Отне му пет месеца, за да открие търсеното.

Не знаеше дали е някакво натрапчиво чувство или механизъм в собственото му съзнание, който постоянно прищракваше, но имаше усещането, че е следен. Навярно това бе факт, колкото и да се надяваше да не е прав. Имаше дни в живота, когато си убеден в нещо и би заложил живота си, че е така, но в крайна сметка не си прав. Искаше му се и сега да е един от тези моменти в живота, когато няма да е прав. Желаеше да го оставят на мира. Защото той трябваше да изпълни задачата си. Трябваше да достигне до Имението и да попречи на ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА да продължи с пъклените си планове.

От Симаргалството – неговата родова общност – изпратиха единствено него. Слънцеуст се чудеше дали защото мислеха, че задачата е елементарна или защото се страхуваха, че ако изпратят повече души, само ще ги пожертват. Знаеше, че има неща, които не зависят от количествените показатели. Като например фактът, че не могат двама човека да пият от една и съща бутилка едновременно. И тук положението явно бе подобно. Пресиян трябваше да бъде единак. Той бе свикнал и едва ли би се почувствал самотен от това. Винаги бе по-добре да работиш сам, защото накрая нямаше кого другиго, освен теб самия, да обвиняваш за неуспехите. Естествено той се надяваше да не се провали. Много неща зависеха от неговата задача. Много светове бяха засегнати от ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА. Това трябваше да спре. ТОЙ трябваше да го спре.

- Спри, момче! – заповяда Слънцеуст на животното и дръпна юздите. Конят се подчини и спря на място. Пресиян слезе от каруцата и отиде да го потупа по врата. Животното се наслади на тази нежност от страна на господаря си и изпръхтя доволно.

- Не се тревожи, момче, не се тревожи.

Това, което обаче обезпокои него, беше рязкото изчезване на нощта. Гъста мъгла се разстла пред очите му. Конят отново изпръхтя, но този път не от удоволствие, а от притеснение. Къде отиде мракът? Тук нощите продължаваха по десет-единадесет часа, а откакто се бе скрило слънцето, бяха минали не повече от два. Навярно наближаването му към „Сърцето на есента” караше времето да полудява (както и всичко останало наоколо).

Пресиян извади бисквита от джоба на шубата си и я подаде на коня. Той я заръфа, но от време на време нервно удряше с копито в калта. Мъжът се огледа. Беше ден, забулен в мъглата на нещо неестествено. Дали ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА знаеше за пристигането му. Със сигурност предполагаше, че Слънцеуст го търси, но дали му бе известно, че вече го е намерил?

Като че от нищото се показа тъмна фигура и Пресиян посегна към ножовете си. Дъждът отново правеше немощни опити да възобнови дейността си. Засега не му се отдаваше. Разнесе се ароматът на обгорена плът, все едно някой гореше кожата на тялото си. Задуха силен вятър, който накара коня да се дръпне назад. Чу се неприятният мляскащ звук на колелата.

Когато мъглата се разнесе, за да открие по-добре приближаващата фигура, Пресиян вече знаеше докъде е стигнал.

Това беше гробището.

4.

По времето, през което Слънцеуст очакваше срещата си с този странен силует, в кръчмата на Гостивар нещата продължаваха постарому. Всички на масите вече се бяха навечеряли и бяха обърнали повече внимание на питиетата и опиатите си. Други бяха решили да се приберат или да се поразходят на чист въздух. Дъждът отново бе започнал да се излива над малкото село, но този път в по-ограничени количества.

Колкото и странно да бе, в тази малка общност не се случваха инциденти. Да, наистина изчезваха хора, но единствено ако се доближаха до „Сърцето на есента”, което както господин Тихобуд се изрази, беше обитавано от самия Упир.

Ако човек искаше да се разходи наоколо и да разгледа забележителностите, щеше да установи, че всъщност няма нищо интересно за гледане. В интерес на истината, най-голямата атракция тук бе ханът „Свети Крум”, кръстен на някакъв велик древен пълководец. Заведението бе собственост на младия Гостивар. В него можеха да се опитат вкусни гозби и силни алкохолни напитки. За редовните си клиенти той предлагаше и богат асортимент от треви и прахове, които замайваха главата за доста дълъг период. Но тези хора нямаха нужда от спиртни напитки и наркотици, за да избягат от проблемите си, които не бяха нито много, нито сериозни, а просто искаха да се почувстват добре.

Градчето беше съставено предимно от дървени бараки, приютяващи деветдесет и пет процента от населението. На юг бяха разположени полетата със зърнени култури, на запад тези със зеленчуци, овощки и грозде. Животинските резервати бяха на изток, а на север се намираше църквата. Тя бе малка, с петима човека персонал, като двама от тях се занимаваха с производството на дрехи и обувки за работниците. Едно от божествата, които почитаха, се наричаше Гея Исус – име, което те не знаеха откъде произлиза, нито какво означава. В центъра на тази общност бяха кладенците с вода, а двете реки обгръщаха селото от двете страни, оставяйки плитчини на определени места, които да служат за бродове.

Гостивар Тихобуд и съпругата му Житомира живееха тук откакто бяха родени. Семействата им бяха близки и сватбата им бе уредена още преди много години, когато и двамата бяха далеч от тези мисли. Понякога Гостивар смяташе, че съпругата му не го обича и е с него единствено заради семейната уговорка, но искрено му се искаше това да не беше вярно. Те още нямаха дете, въпреки че от десет години бяха женени. Навярно жена му бе ялова или просто не искаше да има челяд от него и по някакъв жесток начин се пазеше да зачене.

Младият мъж, който вече бе на тридесет и една години, не можеше да се оплаче от липса на сексуален живот или от опити да оплоди половинката си, но просто не се получаваше. Всеки път беше неуспешен.

(Незнайно защо никога не му бе минало през ума, че може не жена му, а той самият да е ялов.)

Имаше езици, които говореха, че съществували знахарки, помагащи в подобни случаи, но господин Тихобуд бе песимист що се отнасяше до свръхестественото. Разбира се, вярваше в Упира и в делата му, но възгледите му достигаха дотук. Ако някой му покажеше магия и му обяснеше, че тя ще стори нещо определено, той нямаше да повярва. Тези измишльотини бяха за да се плашат децата, а магьосниците за да се забавляват богатите. Той не бе нито дете, нито чорбаджия. Единственото, което искаше, бе жена му да се отърве от лошия късмет и най-накрая да зачене.

През тази нощ две странни събития се случиха в кръчмата му. Едното бе посещението на мъжа, носещ интересното име Пресиян Слънцеуст, който бе тръгнал да търси Имението и му бе платил със златна симаргалска монета; а другото бе това, което се случи сега.

Вратите на хана „Свети Крум” бяха преминати от две фигури. Те бяха идентично високи, с дълги руси коси, брадясали лица и черни очи. Дрехите им бяха на обикновени кравари – ботуши от телешка кожа в някакъв мръсен нюанс на оранжевото, кафяви велурени панталони и червени ризи на раета, отдавна изгубили свежестта и чистотата си. Никой не би си и помислил даже, че тези две момчета биха могли да бъдат ловци, бандити, най-малкото пък мародери. Но те представляваха точно това. Те бяха и ловци, и бандити, и мародери. Обичаха мириса на мърша да се носи сутрин рано във въздуха, защото това бе знак за плячка. Лешоядите им бяха първи другари, а беличките – сътрудници. Легенди се носеха за жестокостта и лукавостта на този тип престъпници. Те не бяха преследвани от закона, защото законът съществуваше само в общностите, а извън тях нямаше нищо. Така че те бяха свободни да безделничат в Свободните територии и да вършеят там, където никой не им търсеше сметка.

Единият се огледа наоколо и тънка усмивка заигра на брадясалата му мутра. Първата мисъл, която озари мрачното му съзнание бе, че е попаднал в детски парк. Тук всички можеха да викат, да заплашват и да се карат, но бяха опасни колкото отровна змия без зъби. Беше целият мокър и миришеше на влага, но това не притесняваше никого, защото по принцип в хана „Свети Крум” миризмите бяха колоритни. Другарят му го потупа по рамото и му направи жест към бармана. Двамата тръгнаха в грозен ритъм, наподобяващ барабанен тропот, и се озоваха пред бара. Гостивар се приближи към тях и с усмивка на лицето ги поздрави. Тъмните му очи не съдържаха и частица злоба, защото той бе добър човек.

- Привет, господа. Какво ще обичате: ядене или пиене? – младият Тихобуд ги посрещна с дежурните си думи.

Този, който смяташе, че се намира в детски парк, извика силно:

- Налей две огнени ракии на мен и на моя приятел, бармане – говорът му беше нагъл и противен, а зъбите - жълти като мухлясъл кактус. По цялото протежение на дясната си буза имаше огромна гнойна рана, навярно причинена от нож, при някоя пиянска свада.

Гостивар се обърна и за няколко секунди изпълни поръчката.

Чашите, поставени пред грозните мутри на мародерите, се стопиха в устите им. Двамата измляскаха и единият се оригна. От устата му се разнесе есенция на спирт и умрял скункс. Гостивар прикри носа си. Коремът му се разбунтува.

- Налей пак! – едва ли не заповяда този, чията уста приличаше на бунище, а зъбите му носеха цвета на мухлясъл кактус. Докато говореше гнойната му рана се отваряше и по врата му потичаше малка доза течност.

Чашите им отново се изпълниха и когато ги изпиха, единият от тях извади пистолет и го постави на плота. Той бе сребърен барабанлия, с шест патрона и пластмасови бели дръжки. Беше красив, но едва ли това можеше да впечатли бармана. Той тръгна да се скрива в кухнята, когато другият мародер прескочи бара и го хвана за яката на тъмносиния комбинезон с жълтия надпис на ръкавите „Суперстар”. Беше много силен и младият Тихобуд не успя да се отскубне от него.

Кафявите очи на собственика на хана се изцъклиха, а мургавата му кожа побеля, което не бе много здравословно за здравето му, защото се нарушаваше пигментационният баланс, но това едва ли имаше огромно значение сега, когато в носа му бе наврян пистолет. Оръжието навярно бе задигнато от някоя жертва на тези копелета, защото това бе интелигентно желязо, ръчна изработка, направено от професионалист.

- Да си имал гости в последно време, бармане? – запита мъжът с пистолета, който смяташе, че се намира в детски парк.

Гостивар едва отвори устата си, страхуваше се много, но намери глас някъде там в дъното на гърлото си, за да отговори:

- Само обичайната клиентела, господа. Хората от селото. Ето, убедете се сами.

С трепереща ръка той изпъна показалеца си, обгръщайки околните, които наблюдаваха случващото се, но никой от тях не се притече на помощ на бармана. Всички се страхуваха и предпочитаха да не стават участници в предстоящата касапница.

- Навярно паметта му изневерява, а, Ненад? – запита мъжът с пистолета, този, който държеше Гостивар за реверите.

- Не мисля, че дълго ще му изневерява, Христолюб – ухили се мародерът и показа жълтите си зъби, подкрепени от нова доза скунксова есенция.

В този момент от кухнята се показа Житомира, съпругата на собственика на хана, носеща кана с вино и когато видя случващото се, извика:

- Какво правите със съпруга ми, копелета?

Каната падна на дървения под, счупвайки се, издавайки приглушеното „пляаааас”.

Този, който се наричаше Христолюб и държеше пистолета, остави Гостивар и се приближи към жена му.

- Какво си имаме тук!!! – измуча той като разгонен бивол и облиза с противно дълъг език устните си.

Житомира тръгна да бяга, но дългите ръце на мародера я хванаха и той я притегли към себе си. Едната му ръка автоматично се плъзна по гърба й, където опипа добре тънката коприна на роклята ѝ и накрая се увери, че дупето ѝ е също толкова меко и приятно на пипане, колкото и плътта. Жената бе мургаво миньонче, със стегнати гърди и бедра, дълга къдрава коса, падаща до кръстта й, и нежна шия, върху която се поклащаше малка метална огърлица, някога подарена ѝ от Гостивар.

Младият собственик на хана „Свети Крум” опита да се освободи от хватката на Ненад мародера, за което получи едно силно коляно в стомаха, и от болката се сви надве. От устата му изхвърчаха няколко капки слюнка. Падна на пода и с жестоки усилия успя да си поеме дъх. За момент изглеждаше като човек пуснат в космоса без скафандър, опитващ се да вдиша нещо, което всъщност не е там.

- Оставете я! – едвам изграчи управникът на мястото и нова доза болка се плъзна по главата му, защото Ненад го ритна в бузата.

Гостивар се опита да се изправи, но сякаш бе парализиран.

Мародерът се наведе над него и от устата му се изстреляха като заряд думите:

- Отговори на въпроса ни, бармане, ако искаш ти и жена ти да останете живи.

Течност от раната на Ненад падна върху лицето на Тихобуд. Тя бе мазна и топла като топена свинска мас.

Гостивар продължаваше да не отговаря, при което Христолюб попита спътника си:

- Кой ще е първи, Ненад? Аз или ти? Тази сладка мръвка чака да бъде изпапкана. Няма търпение татко да я дари с щастие, така като я гледам.

Житомира правеше опит след опит да се освободи, но имаше чувството, че е попаднала под огромна скала. Христолюб бе силен и личеше, че ако не я пусне по собствена воля, тя не би могла да се отскубне сама. Противният мародер се наведе зад ухото ѝ и облиза шията ѝ с противния си топъл език. Тя се почувства така, все едно мекотело се е лепнала на кожата й.

- Почвай я, Христолюб, аз първо ще си поиграя с нашия домакин. Ама да се разберем от сега, нека да е жива, когато дойде моя ред. Не ми се ще да опъвам труп, нали се сещаш. Такива сочни мръвки трудно се намират вече. – Черните му очи блестяха при мисълта за топлите шоколадови бедра на съпругата на бармана. Жълтите му зъби отново излязоха на бял свят. Сега те приличаха на малки туморчета, забити направо във венеца.

Мародерът, който държеше жената, тръгна да разкопчава колана на кафявия си велурен панталон, когато Гостивар извика:

- Спри!!! Моля ви, оставете жена ми! Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Само я оставете.

Ненад вдигна ръка към Христолюб, като с този жест искаше да го накара да спре с начинанието си. Мародерът обаче не хареса идеята и въпреки обещанията на бармана да си изпее информацията, той си събу гащите и наведе Житомира върху плота. Оная му работа се заклати като старо махало.

Една фигура стана от масата си и тръгна към тях. Това бе Мъстимер, старият дървар, който бе шестдесет годишен тип, висок два метра, тежащ около сто и четиридесет килограма. Никога не тръгваше от дома си без брадвата, с която като че ли беше свързан. Лицето му изглеждаше набръчкано, покрито цялото в окосмение, но очите му бяха чисти, кристално сини. Изражението му бе на човек, на когото му е писнало да наблюдава този цирк, който явно нямаше край. Ръцете му бяха като дънери, а в дясната беше топора. Мародерите обаче не успяха да видят оръжието – нито него, нито възрастният мъж, който като котка направи два-три скока и се озова на метър от наведената върху плота жена и извергът, който надигаше роклята й, за да освободи набралото му се сексуално напрежение.

Мъстимер замахна с тежката си секира и главата на Христолюб падна на пода, тупкайки като тиква в земята. Пистолетът, който бандитът държеше в едната си ръка, удари китката на Гостивар. Той го стисна здраво, а Ненад, който тъкмо се бе навел и чакаше желаните отговори от бармана, не успя да види какво става и това му костваше живота. Един куршум излезе от цевта на сребърното оръжие, премина през главата на мародера и се заби в тавана, спирайки движението си някъде на втория етаж. Добре, че стаите над хана бяха празни, иначе някой можеше да пострада.

Тихобуд се изправи и видя плачещата си жена с разкъсана рокля, Мъстимер с окървавена брадва в ръка и невярващо лице, клиентите, които бяха като вцепенени.

Някой се провикна:

- Няма ли да изкарате тези мърши оттук. Скоро ще замиришат и ще ми развалят апетита – това бе Християнина, идиотът на селото. Думите му обаче не предизвикаха отвращение, а напротив. Пръв се засмя Гостивар, после Мъстимер, а накрая цялата кръчма се изпълни с весел кикот.

Собственикът на хана отиде при жена си, притегли я в обятията си и ѝ зашептя успокоителни думи.

Тази нощ те правиха любов, която доведе до зачеване и увеличаване на рода Тихобуд с така дългоочакваното чедо.

5.

Мъглата около непознатия се разсея и пред очите на Слънцеуст се показа млад мъж, на около тридесет години, с гола глава и сини очи. Кожата на лицето му бе странно бяла като тебешир. Ако беше заспал, всеки би си помислил, че е мъртъв. Пресиян се зачуди, дали все пак той бе наистина жив. Тези стъклени очи, изстинал израз, бавна походка, липсата на някакво окосмение. Кой беше той? Пазачът на гробището, говорителят на ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА или просто непознат, случайно попаднал тук. Фонът на каменните надгробни плочи говореше достатъчно. Просто от човек се искаше да гледа, за да види.

Колкото и приключения да имаше зад гърба си и препятствия да бе преминал Слънцеуст, за пръв път се изправяше пред някакво непознато същество, различно от всички организми, за които той знаеше. То бе нещо, което го караше да настръхва, а Пресиян не бе от хората, които го правеха често.

Мъжът, който не изглеждаше ни жив, ни умрял, бе облечен в нещо подобно на расо, обгръщащо цялото му тяло и стигащо до петите. Босите му крака бяха в сандали, през кръста му бе запасан колан от кожата на змия, в жълти и черни ивици. Нямаше вежди, нито мигли, камо ли набола брада. Стъпваше безшумно и леко като котка. Лицето му не изразяваше никакво намерение.

Мъглата се изгуби и гледката пред Слънцеуст се изчисти. Небето бе придобило тъмносин цвят, липсваха облаците и слънцето, ароматът на мърша изтлея като пламък на клечка кибрит. Гробището почиваше безмълвно, безропотно върху меката пръст, а „Сърцето на есента” надничаше напред като някой любопитен клюкар на огромна тераса. Пътят, по който непознатият вървеше, беше път, водещ до портите на масивната постройка. Единственото препятствие, отделящо Слънцеуст от целта му, бе смрадливото блато, в което живееха всякакви ужасни твари, абоминации на злите гени и неправилното съчетаване на елементите.

Конят изпръхтя отново, мляскащият звук на колелата се чу сякаш от далечината и гарван прелетя над Пресиян. Той бе поставил ръцете си на двата ножа, почиващи спокойно върху колана му от синтетичен каучук, готови да влязат в действие.

Мъжът от гробището наближаваше.

6.

Имението, както го наричаха всички обитатели на селото, носещо названието „Сърцето на есента”, се издигаше като неспокоен титан над света. То бе част от нещо свръхестествено и опасно, нещо непознато и старинно. Преди много години, без някой да е в състояние да даде точна информация за датата, то бе възникнало на това място. Като гъба след дъжд, просто бе израстнало и бе хвърлило сянката си наоколо. Тогава се появи и блатото, а гробището се изпречи помежду им, като родител, заставащ посредата на двете си биещи се деца.

В началото, което не бе ясно кога точно е било, имаше смелчаци, готови да разузнаят какво се крие зад тези каменни стени.

Първото нещо, което ги възпря, бе блатото. От него излизаха какви ли не твари - мутанти, хибриди, чудовища, които копнееха за човешка плът и кръв. Тогава паднаха първите жертви, но хората бързо се опомниха и осъзнаха, че има начини да се преминат вмирисаните изроди. Дневната светлина в комбинация с огън и светена вода ги караха да се скриват там, откъдето бяха изникнали. Тогава идваше гробището. То не таеше големи заплахи за човеците, защото Имението не приемаше хората за нещо опасно, даже напротив, то ги искаше. Желаеше човешката плът, тя му трябваше. Жива, туптяща, лъскава и мазна, тя бе това, за което силите, обитаващи замъка копнееха.

Навярно проницателните ще се запитат, щом някаква сила е искала хората да достигат до прага на замъка, щом някой се е нуждаел от човешката плът, защо тогава е поставил препятствие като блатото и неговите зли обитатели, които само да пречат за осъществяването на това начинание. Отговорът беше лесен и логичен. Блатото бе нещо като изпитание, тест на възможностите. Защото дори Имението да копнееше толкова силно за тази човешка плът, то все пак избираше жертвите си.

Много изчезнаха, потънаха в дълбините на тези каменни стени. Всеки, който се осмеляваше да прекрачи портите на злото, повече не се завръщаше. „Сърцето на есента” стана известно с опасностите, които предлагаше. Много мъже и жени, в стремежа си да се докажат, загубиха животите си, но това не възпря нови вълни от желаещи да се сипят постоянно там.

КОЛКО ЕЛЕМЕНТАРНА БЕ ЧОВЕШКАТА ПСИХИКА.

Кажи на идиота, че е гений и той ще ти повярва.

Дай на глупака титла и той ще стане крал.

Предизвикай плячката си и тя сама ще дойде при теб. Както ставаше в Имението?

Никой не излезе от портите му, за да убива, да краде, да изнасилва, да разрушава. Никакъв признак на живот не бе забелязван там. Но всичко работеше на психологична основа. Постройката привличаше плячката си със своята мистичност.

Замъкът бе заограден от висока ограда, представляваща големи бетонни колони и метални решетки между тях. Всичко в двора беше изсъхнало и повяхнало. Някогашните дървета се бяха превърнали в дървени скелети, а тревата бе жълточерна и омачкана. Розовите храсти бяха станали кафяви, а пръстта се бе превърнала в пясък, сякаш не слънце и дъжд вилнееха наоколо, а радиация. Голямата сграда бе висока около двадесет метра, с тераси и прозорци навсякъде, построена от камък и цимент, а на места се подаваха върхове арматура. Цветът на външните стени бе мастилено син, напоен сякаш с вода, а прозорците изглеждаха изгнили и проядени от свирепи твари.

Няколко паметника на неизвестни божества бяха разхвърляни като смет пред главните порти на самия замък. Те бяха подгизнали от дъждовете и напластени със зелен мъх. Кръв се стичаше от очите им и оцветяваше каменните лица, като че ли плачеха за нещо изгубено.

„Сърцето на есента” очакваше своите нови посетители...

7.

Конят се обърна и избяга. Пресиян извика след него, но напразно. Животното беше изплашено и да се върне обратно щеше да е последното нещо, което би сторило в този момент. Това нямаше значение. Този кон повече не му трябваше.

Имаше два варианта, които можеха да се случат: единият бе Слънцеуст да излезе победител от схватката с ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА и да изпрати зов да бъде прибран от своите хора; вторият, ако бъдеше погубен... е, тогава кон също не му трябваше.

Мъжът извади цигара от джоба на шубата си и запали. Разнесе се приятният аромат на билки. Той вдиша дълбоко дима и след това го освободи през устата и ноздрите си. Направи няколко крачки и се озова лице в лице с гологлавия, който все повече и повече заприличваше на ходеща статуя.

- Приветствия, страннико! – поздрави Слънцеуст и вдигна ръката с цигарата в мирен жест.

- Приветствия, невернико! – отвърна тебеширенобялата уста.

- Неверник?!? – изненада се Пресиян. – Неверник в какво?

Мъжете стояха прави и се гледаха в очите като котки. Всеки един от тях очакваше другият да направи някое глупаво действие. За момента това не се случи, но и двамата не се успокоиха и на йота.

Слънцеуст се изпъна колкото можа, главата му бе много над тази на бледия, очите му бяха кристално чисто сини и наблюдаваха с плам. Годините му бяха прикрити зад стегнатото, красиво лице и наболата брада.

- Ти не вярваш в идеалите на господаря.

- Идеали?!? – Слънцеуст се изплю на пръстта под краката си. Слюнката му за малко щеше да попадне върху босите нозе в сандали на гологлавия. – Нима наричаш тези извращения идеали?!? Нима всичко, което е сторил на този свят, е достойно за уважение?

Физиономията на полуживия-полумъртъв индивид не се промени. Сякаш лицето му бе съставено от камък, кристал и стомана. Не се виждаха вени, бръчки или пори. Изглеждаше така, все едно никога не беше раждан, а представляваше някаква събудена статуя, като тези, които плачеха с кървави сълзи в Имението.

- Вие сте по-силни от останалите раси. Вие сте повелителите на силата; властта може да е във вашите ръце, но се отказвате от преимуществото си. Само ТОЙ е прозрял истината и е тръгнал на поход, който да оправдае способностите му. ТОЙ е достоен за уважение. О, да, аз намирам действията му за оправдателни.

- Не мислиш ли, че за това си има определена причина? Имам предвид, да не се намесваме? – подигравателно попита Пресиян. – Какво може да направи мравката, за да възпре кракът, който ще унищожи мравуняка й?

- Нищо – косо отговори гологлавият.

- Нима и ние трябва да тръгнем и да разрушаваме мравуняци, само защото можем да го сторим? – попита изпитателно Слънцеуст.

Странникът без окосмение поклати каменната си глава. Очите му бяха някак празни, вглъбени в нищото.

- Ти си мъдър, а не разбираш това, което си добил с раждането си. Всемогъщ си, а не искаш да се възползваш от силата си.

Гологлавият продължи, рецитирайки:

Като ден и нощ, преследван съм,
във свят от сенки и мъгли,
зове ме тази дива плът,
която душата овъгли.

Порой от чувства в мир незнаен,
клони везните в ярост и позор, о, мрак,
а светът е тъй прекрасен и омаен,
защото той наричан е Симарг.

Пресиян усети тръпки да го побиват. На върха на очите му се появиха сълзи. Той отпусна ръцете си, но бързо се опомни и ги върна върху дръжките на ножовете. Цигарата му прегаряше и той изплю фаса настрани. Наоколо летяха кълбета мъгла като някакви балони.

- Кой си ти? – попита той. – И откъде знаеш поемата на моята общност?

- Да узнаеш кой съм аз, не ще ти е от полза;
но бъди нащрек, че дебне те погроза.

- Нека престанем с шикалкавенето – предложи Слънцеуст. Римите не му се нравеха. – Кой си ти? Какво е твоето предназначение?

- Името е само зов за внимание. Не знам защо се интересуваш от моето, след като дори не помниш своето. Мисия след мисия и труп след труп са заличили същността ти и ТИ си вече някой друг – непознат. Принципите ти са изкривени и замърсени от боклука на заобикалящата те среда. Приеми съдбата, която ти е отредена, и се върни по пътя си. ТЕ ще те приберат. Това е единственият начин да запазиш живота си и да получиш шанс за размисъл. Да откриеш истинската същност на нещата.

Слънцеуст започна да губи търпение.

- Кой си ти? – извика той. Гласът му бе студен и мощен, глас, който можеше да руши.

- Аз, симаргале, съм Говорителя на мъртвите, на всички тези, що почиват тука. Господарят ме дари със сила, която ми позволява да пазя Имението от натрапници, които не са желани тук. Вие, симаргале, не сте желан.

Пресиян отново стегна ръцете си върху дръжките на ножовете. Бе заплашен от един полужив-полумъртъв организъм и шайката му от разложени трупове.

- Какво мислиш, че могат да ми сторят банда мършояди, излезли от дупките, в които гният? Нима можеш да ме уплашиш с твоята безполезна малка армия от таласъми и влъкодлаци, отдавна забравили някогашното си истинско съществуване?

Гологлавият като че ли се усмихна. Белите му устни изглеждаха някак зловещо, все едно ги бе намазал с вар.

- Това са служители на Господаря. Те не са безполезни мършояди, както ги наричаш. Те се борят за свята цел, каквато ти не ще имаш удоволствието да разбереш.

- Нека приключваме всичко това – каза Слънцеуст и извади ножовете си. Дълги остриета, широки колкото женска китка, се показаха от каниите. Мъжът беше готов да влезе в схватка с неживите.

Говорителя на мъртвите започна да реди непознати слова, които дразнеха слуха на Пресиян. Мъжът замахна веднъж с дясната ръка, държаща един от ножовете, и тънка ивица се появи на врата на странника. Това не възпря думите му, нито пък отприщи струя течност. Като че ли странникът не бе нищо друго освен обвивка.

Слънцеуст прониза сърцето му с другото острие, но това също не го засегна. От двете рани не потече кръв. Тази на врата изглеждаше като прорязана гума, а другата на мускулестия орган - като малка цепка на пуловер. Обезкървеното същество сякаш бе напълнено с глина, а не с вътрешности и подкожна мазнина.

Словата секнаха, очите на Говорителя като че ли изчезнаха и той падна на земята. Пресиян потърси пулс, но още преди да го стори знаеше, че такъв няма да открие. Мъжът бе мъртъв от доста време, а малката му живителна сила, която го държеше на крака, бе необходима, за да пробуди мъртвоядите.

Слънцеуст направи първите няколко крачки и това, което го накара да спре, бе хрущящият звук, идващ отпред. Гробовете се издуваха като мехури и пропускаха обитателите си в света на живите.

Мъглата се бе завърнала отново и хвърляше булото си върху „Сърцето на есента” и гробището. Пресиян стисна по-силно дръжките на ножовете и зачака първите нападатели, целящи да пазят Господаря си, не с цената на животите си, а с цената на смърдящите си туловища.

8.

Гостивар Тихобуд бе разчистил труповете, които се намираха на пода в кръчмата му. Житомира все още беше в шок, но бе започнала да се възстановява от случилото се. Те живееха в спокойно село, където подобни инциденти бяха прецедент.

Повечето от клиентелата на хана се бе пръснала. Хората се прибираха в домовете си, за да разкажат за случилото се или просто за да избягат от мястото на произшествието. Имаше и такива като Християнина, които продължиха със заниманията си. Те бяха предимно подпийнали люде, чието внимание не бе особено привлечено от инцидента.

- Благодаря ти, Мъстимер – каза собственикът на хана „Свети Крум” и наля две големи халби с бира. Подаде едната на дърваря. – За твое здраве, приятелю. Дължим животите си на теб и на смелостта ти.

Мъстимер поглади брадата си и отпи от хладната бира. Беше толкова висок, че навярно докато течността стигнеше до стомаха му, гърлото му вече щеше да е пресъхнало.

- Няма проблеми, Гостивар. Мразя такива копелета като тези двамата. Какво мислиш са търсели тук?

Тихобуд изпи халбата си на един дъх и отново я напълни. Бирата беше студена и повече от приятна. Цялото това напрежение го бе дехидратирало. Някога баща му го беше завел в пустините на юг от селото, където му бе казал, че човек не трябва да приема заобикалящата го среда като даденост и че всичко, което има, може в един миг да изчезне. Тогава за първи път Гостивар изпита жажда каквато не бе и сънувал, че съществува. След този урок той започна да цени много неща и да уважава повече думите на баща си, който бе мъдър и умен.

- Търсеха нашия приятел, който ни посети тази нощ. Ти беше тук и го видя със собствените си очи.

Мъстимер кимна.

- Изглеждаше добър човек – каза той.

- Споделям мнението ти – съгласи се Гостивар.

Дърварят изпи бирата си и остави халбата на плота.

- Какво търсеше тук този мъж? – попита той. – Разкри ли каква е целта му или просто пътят му е минавал през нашето село?

Собственикът на хана първоначално реши да си спести обясненията и просто да каже, че се е отбил за храна и вода, но след това преосмисли и каза истината. Все пак Мъстимер бе спасил неговия живот и този на съпругата му тази нощ. Заслужаваше да знае – една малка признателност за стореното от него.

- Странникът се беше насочил към „Сърцето на есента”.

- Имението?!? – възмути се Мъстимер. – Не го ли предупреди за опасностите, които крие това място?

- Естествено, че го направих, но той не искаше и да чуе. Беше твърдо решен да стигне дотам. – Гостивар отпи от чашата си с бира и напълни отново тази на дърваря. – Да ти кажа честно, приятелю, имаше нещо в очите му, което направо крещеше, че той жадува да отиде. Разбираш ли, беше като хищник, който дебне плячката си.

Мъстимер отново кимна и отпи от бирата.

- Стана късно, Гостивар – отвърна старецът с ръце като дънери. – Ще се прибирам да отпочина. Денят беше дълъг, а нощта - прокълната. Имам нужда да се просна на леглото и да забравя. А и утре пак трябва да се върна в гората. Наближават Големите ветрове и печките ни трябва да са заредени.

- Ако имаш нужда от помощ за пренасянето, просто ми кажи. Имам две големи каруци и коне, които могат да дърпат здраво.

Старецът кимна.

- Навярно ще се възползвам от предложението ти и от работната ръка, която ми предлагаш. Стар съм вече и усещам, че не бих отказал дори и компания. Дните са дълги и самотни откакто останах сам на този свят.

Тихобуд се приближи до дърваря и му стисна ръката.

- Благодаря ти, Мъстимер. Наистина ти благодаря.

Старецът се усмихна, допи си бирата и след това избърса устата си с опакото на ръката. Махна за довиждане и се изгуби в мрака. Гостивар седна на един стол и се потопи в мислите си.

Това, което Тихобуд и Мъстимер обаче не знаеха беше, че тези мародери бяха случайни участници в цялата картина. Всъщност те не бяха истинските преследвачи на Слънцеуст, изпратени от ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА. Двете алчни души попаднаха на Пресиян в предното село. Според вида му и маниерите те решиха, че е от онези богаташи, които са тръгнали да скитат по света за развлечение. Такива хора обикновено носеха големи суми в себе си, за да бъдат задоволени всичките им нужди. Това не бе някакво необикновено действие. Всички знаеха, че всяко село е известно с по нещо. Някои с жените си, други с виното си, трети с опиатите си. Така че нямаше нищо чудно Слънцеуст да бъде приет за един богатир, търсещ забавления.

Тъй като му бяха изгубили следите десет километра преди това населено място, те трябваше да разберат накъде точно е тръгнал, така че спирката им бе в кръчмата на Гостивар. За жалост бяха немарливи престъпници, които нямаха предварителен план, а още по-малко пък ясна представа как се процедира в такива случаи.

Този, който обаче бе истинският преследвач на Слънцеуст, бе нещо различно. Тази нощ той просто влезе в селото, спря се пред вратите на хана „Свети Крум”, помириса въздуха и продължи напред. Обувките, които носеше, бяха ботуши от мечка, професионална изработка, панталоните му бяха лъскави и меки, ризата от коприна, а коланът от синтетика. Всичко беше в черно, което би заблудило неопитното око, че човекът е свещеник. Нямаше връхна дреха, макар да бе такъв студ. Два кобура се поклащаха на хълбоците му, приютяващи два бронзови гиганта, с дървени дръжки и инкрустирани рози по тях.

Мъжът беше висок, също като Пресиян Слънцеуст, строен и опънат като стълб. Косата му бе чиста и сресана назад, очите му носеха черен оттенък, а в устата си дъвчеше зърна от кафе.

9.

Мъглата бе закрила всичко, което можеше да се види. За един момент Пресиян си помисли, че е обгърнат от нея като в пашкул. Понесоха се грозни стенания, които накараха кръвта му да се смрази. Въпреки всичките години, прекарани на различни места, в които се бе сблъсквал с какво ли не, той за пръв път усещаше, че се чувства застрашен. Колко ли души имаше в това гробище: десетки? стотици? хиляди? Мъртъвци жадни за плът, кръв и кокали. Изчадия, дошли на този свят с ясната цел да убиват и ловуват. Същества, погубени от времето и господаря си.

Ножовете лежаха в ръцете на Слънцеуст като някакви израстъци. Остриетата им бяха влажни от мъглата и готови да сечат. Мъжът си служеше безупречно с тях, придобил тези умения в школата на Симаргал. Беше пръв сред състудентите си в това бойно изкуство.

Първото същество, което изникна от нищото, беше високо около метър и петдесет, с оръфани дрипи, разядени от червеите и влагата, с избита челюст, висяща на няколко сантиметра встрани, и празни очни кухини. Парчета плът бяха останали по кокалите и създаваха усещането за изсъхнал глист на рибарска кукичка. Пресиян разпозна влъкодлака в това изчадие.

Мъртвецът протегна гнилите си ръце напред, стремейки се да улови човека, но единственото, което попадна в дланите му, бе мъглата. Пресиян се плъзна под тях, мина зад гърба на този скелет и със силен шут в гръбначния стълб разби на пух и прах всякакви бъдещи помисли за възстановяване. Живецът го напусна като плъх, бягащ от потъващ в океана кораб.

Някакъв хибрид между вълк и мечка, навярно върколак или мечи-вампир го издебна в гръб и го захапа за врата. Огромна струйка кръв се процеди през зъбите на звяра. Слънцеуст не почувства болка, но усети раната. Ножовете му заиграха като работливи пчелички и накрая всичко, което остана от изрода, бе кървава локва и разхвърляни крайници.

Пресиян тръгна по пътеката и усети острата миризма на сяра, излизаща от блатото. Очите му заиграха наоколо, търсейки нови заплахи от този вонящ гьол. За момента той не създаваше някаква опасност. Слънцеуст го премина с няколко подскока, краката му се навлажниха и изцапаха с мръсната кал и помия, но човекът достигна до пътеката, която водеше до „Сърцето на есента”.

Дълъг коридор се процеди пред очите му, гонещ встрани мъглата, която му пречеше да вижда.

Те бяха сто.

(На толкова изглеждаха)

Мръсни, мокри, грозни, уродливи.

(Не от този свят)

Гробището бе приютило в недрата си същества, чийто външен вид бе абоминация на елементите. Антиеволюция на плътта и материята. Трансформация между света на живите и света на мъртвите.

(Отвращаваща анатомична конструкция)

Те седяха там, пред него, с изсъхнали лица и тела, с грозни израстъци и тумори, черва увити около бедрата, кръстовете и ръцете, червеи, прокрадващи се във вдлъбнатините на лицата и телата...

Някои бяха зелени, други бели като вар, трети червени...

Някога бяха живи, но сега представляваха пасмина таласъми, влъкодлаци, караконджули, вампири, върколаци, жабалаци, мори, ведмаци, веди... Усещането, което събуждаха у Пресиян, не бе страх, а чисто отвращение.

Мутанти, хибриди, уроди, абоминати, неживи...

(Пръкнали се от утробата на уродливостта)

Слънцеуст се впусна напред и ножовете му сечаха като работливи дървари. От устата му излизаха зловещи викове, целящи да разсейват противниците му. Крайници хвърчаха около него като падащи звезди. Но това бе една безплодна дейност. Колкото и да убиеше на тяхно място идваха нови.

Те бяха сто.

(Дори и повече)

Сам човек, дори и със способностите на Слънцеуст, не би бил в състояние да се справи с тях.

Раната на врата, придобита от хибрида между вълк и мечка, започваше да го наболява, а той нямаше време да започне процес за възстановяване на тъканните си клетки. Ръцете му се умориха да сечат, да режат и да мушкат. Краката му омаляваха с всяка нова крачка. Едновременно Имението бе толкова близо и толкова далече. С това темпо можеше да достигне портите след месец. Дотогава тези мъртъвци щяха да го направят на пастет.

Човекът получаваше нови рани, които малко по малко започнаха да му пречат, да го забавят, да му отвличат вниманието. Опонентите му нямаха край.

Слънцеуст се огледа около себе си и видя тълпи от неживи.

(Мъртвояди)

Те бяха сто и нямаха край.

С пъргавите си движения и ловките си ръце, Пресиян повали около тридесет от обитателите на гробището. Оставаха още седемдесет.

10.

Преследвачът бягаше.

На него не му беше нужно потвърждение накъде е поел Слънцеуст, за да го намери. Неговата интуиция бе достатъчно вярна, за да ѝ се довери, че човекът, търсещ Имението на господаря му, е тръгнал точно към него.

Пръстта под краката му бе мека като пясък и той едва стъпваше по нея. Ботушите му почти не оставяха следи. Въздухът бе влажен и изпълнен с напрежение.

Движенията му бяха като на котка.

Мракът остана зад гърба му и мястото, на което се бе озовал, сякаш бе в друго измерение. Мъгла се разнесе наоколо, но това не го принуди да забави ход.

Преследвачът познаваше тези земи. Някога той бе ходил по тях, но някога, когато всичко бе различно. Тогава жените раждаха много деца, мъжете имаха истински отговорности, а роботите вършеха тежката работа. Тези времена отдавна бяха отминали и бяха оставили единствено горчив привкус в спомените му.

Някога той се наричаше Вълкашин и имаше жена и семейство. Някога той бе един от управниците на този свят. Някога, там в далечината, когато пишеше поеми и балади. Някога, преди да се превърне в това, което е.

Чу се тропот на копита зад него и преследвачът рязко извърна глава, излизайки от мислите си. Знаеше, че който и да наближава, той не бе заплаха за него.

Никой не беше заплаха за него.

Кафяв жребец от старите породи, с мъж в напреднала възраст на седлото го задминаха и продължиха напред.

Преследвачът не си направи труда да възпира този пътешественик. Както вече си помисли: той не бе заплаха за него.

(Никой не беше заплаха за него)

11.

Нещо профуча покрай ухото му и първото, което си помисли бе, че ще падне мъртъв, превръщайки се в храна на изродите, а господарят им щеше да ликува.

Може би неговите хора щяха да установят смъртта му и да приберат останките или въобще нямаше да си направят труда. Това се очакваше от тях. При толкова много мисии и толкова много агенти, навярно една жертва щеше да е пропусната с лека ръка, колкото и жестоко да звучеше подобно допускане.

Слънцеуст не искаше да бъде подминат с лека ръка.

(Той не трябваше да бъде подминат с лека ръка)

Той бе отдал целия си живот, мечтите си, чувствата си на Симаргал. Беше се врекъл във вечна вярност към него, беше го обгърнал като паразит.

Беше толкова близо до целта и същевременно толкова далеч.

(Навярно като куче, което гони опашката си)

За мига, в който душата му изпадна в предсмъртна агония, той видя като на лента целия си живот. Отрязък от вселенското време, изживян пълноценно, според принципите, които бе приел за свои.

Брадвата профуча покрай него и повлече със себе си трима върколака. Те паднаха като плюшени играчки и се загърчиха в пръстта. Чу се тропот на копита и изпръхтяване на кон. След тежкото „туп” някой тръгна към него. Пресиян се обърна и видя огромната брадата фигура на човек с огромна секира. Малко просветване в паметта му подсказа, че този двуметров гигант бе в кръчмата, която той бе посетил преди да се озове тук.

Първоначално Слънцеуст не знаеше дали хвърлената брадва бе за него или за мъртвоядите. Това, че човекът бе в хана на Гостивар, по някакъв странен начин му подсказа, че брадатият е на негова страна. А и щеше да е странно да помага на мъртвите, те си имаха достатъчно добро преимущество.

(Те бяха сто, навярно и повече)

Старецът се спусна напред като изстреляна от арбалет стрела и започна да сече наред с огромната си брадва. Жертвите му падаха един след друг като листа, пометени от Големите ветрове. Кокалите им хрущяха като тънки дъски. Стонове се носеха от наново умиращите. Въпреки възрастта си, движенията му бяха добре премерени, целящи с минимални усилия да се нанесат максимални вреди. Имаше воини, които хабяха силите си при първите няколко замаха и сами се уязвяваха за враговете. Този възрастен мъж знаеше кога да замахне силно и кога просто да срита скелетоподобното същество, кривящо се в неприятен танц пред брадвата му. Сражаването бе изкуство, което трябваше да се изучава. То не бе като вроден рефлекс, който само дооформяш. Тук се искаше прецизна обработка.

- Кой си ти? – извика Слънцеуст, наслаждавайки се на фината работа на непознатия, който му се притече на помощ. Той не бе търсил подкрепа, но въобще и не мислеше да се оплаква от намирането й.

Брадвата се стовари върху поредния вампир и ухилената физиономия на дърваря се обърна към Пресиян. В този момент той видя една приятна усмивка върху едно приятно лице, макар то да бе обрасло в бяла брада.

- Някой, на когото му писна от тази забележителност.

„Да – помисли си мъжът, пристигнал тук от Симаргал, - на хората също им е дошло до гуша от безчинствата, които се извършват по тези земи”.

- Добре си дошъл – каза Слънцеуст и обезглави поредната си жертва – един таласъм с изсъхнало лице.

- Името ми е Мъстимер. Дървар съм.

Пресиян се усмихна, едновременно с което повали поредното изчадие с лице на бивол, и отбеляза:

- Личи си.

От мъртвоядите на крака бяха останали още десетима.

(А бяха повече от сто!)

Мъжете бяха на предела на силите си, но яростта не ги изоставяше. Не след дълго останаха само двамата, а около тях бяха разхвърляни трупове. Грозни, мазни и разнебитени парчета от един незаслужено възстановен живот.

- Благодаря ти, Мъстимер – каза Слънцеуст и се стовари на земята. Краката не го държаха, ръцете му бяха омаляли. Сърцето биеше лудо в един неподражаем ритъм.

Старецът също седна в пръстта и вдигна омацаната си брадва в поздравителен жест. Брадата му бе залята от пот, слюнка и мъртвоядски вътрешности.

- Добре си дошъл – отговори той. – Винаги съм готов да помогна на изпаднал в беда другар.

- Как се реши да ме последваш? – попита Пресиян, чието лице също не бе по-чисто от това на стареца. Определението „другар” го трогна.

- В хана на Гостивар дойдоха двама мъже – мародери – заразказва старецът. - Започнаха да се гаврят с него и съпругата му. Знаеш ги какви са тези копелета, гледат да стъжнят живота на човек.

Сърцето на Слънцеуст бе прорязано от внезапна болка. Той беше харесал много бармана с мургава кожа и приятна усмивка.

- Живи ли са? – попита той.

- Да.

Пресиян си отдъхна.

- Какво се случи? – едва ли не помоли за обяснение.

- Бяха двама, както вече казах. Търсеха теб. Заплашиха да убият Тихобуд и да изнасилят жена му.

Слънцеуст изтри потта от челото си.

(А му казах да ги изпрати след мен)

Мъстимер продължи:

- Мъртви са и двамата. Няма от какво да се тревожиш. Повече не ще те притесняват.

Пресиян поклати главата си.

- Те никога не са ме безпокоили. Те бяха бандити, които са искали да опитат да се съревновават с гигантите.

Дърварят го погледна въпросително.

- Какво имаш предвид? – попита той.

Пресиян извади цигара и я подаде на стареца. Запали клечка кибрит и я поднесе на върха й. Мъстимер дръпна и се закашля.

- Въздухът е напуснал дробовете ми – засмя се той.

Със същата клечка мъжът запали и за себе си от билковите цигари.

- Имам предвид, че те никога не са били заплаха за мен. Този, който ме преследва в момента, се намира точно пред очите ни.

Слънцеуст изпъна ръката си напред и Мъстимер видя тъмната фигура, към която сочи. Мъжът бе абсолютно копие на една от статуите в селото му.

- Познаваш ли този човек? – запита старецът.

- Не лично, но нямам и желание да се опознаваме.

Мъстимер дръпна силно от цигарата и Пресиян видя, че ръцете му треперят.

- Какво има? – попита Слънцеуст. – Нещо те безпокои, какво е то?

- Този мъж, който идва насам... – той отново се закашля. Този път причината едва ли бе цигареният дим. По-скоро сърцето на Мъстимер се бе качило в гърлото и му пречеше да си поеме дъх.

- Какво за него? – спокойно попита Пресиян.

Старецът хвърли цигарата и се изправи с помощта на брадвата си. Пръстта бе мека и дръжката ѝ потъна няколко сантиметра.

- На твое място бих се омел, докато все още мога – посъветва Мъстимер. – Ако не ме лъжат очите и ако паметта ми е още разумна, мога да ти кажа, че това, което се доближава до нас, не е човек. Това, господине, е божество, родено в първите дни на нашия свят. Това е Вълкашин, прероденият Перун – богът на гръмотевиците.

Слънцеуст също се изправи и потупа по рамото човека, който му помогна да се справи с мъртвоядите.

(Това наистина е Вълкашин, но той нито е бог, нито е жесток, камо ли пък родственик на Перун. Просто времето го е променило; насочило го е по пътища, които първоначално не са били неговите).

- Не вярвай на всички митове, които се носят в света ни.

Мъстимер го изгледа продължително и стана свидетел на една доста широка усмивка.

Пресиян продължи:

- Боговете съществуват само в митологията, а митологията е измислица на народа.

- Въпреки това... – започна старецът, но бе прекъснат.

- Въпреки това – обясни Слънцеуст, - вие приемате и симаргалите за божества.

- Защото са такива – защити се Мъстимер.

- Тогава едно от тях стои пред теб – обяви Пресиян.

Дърварят го изгледа отново със същия изпитващ поглед, който бе вкарал в употреба преди минута.

- Точно така, приятелю, аз съм от Симаргал.

„А ние симаргалите сме прадедите ви” - каза си наум Пресиян.

Мъстимер едва успя да сдържи всички въпроси, които изникнаха в съзнанието му.

- Помощта, която ми оказа, е високо оценена и се надявам един ден да имам възможността да се върна в селото и да ти благодаря, но сега трябва да си вървиш. Този Вълкашин не е хапка, която можеш да преглътнеш.

Слънцеуст подаде ръка на стареца, който я пое и я разтърси здраво.

- Само още един въпрос, приятелю – започна Пресиян.

Старецът зачака.

- Как успя да ме догониш толкова бързо? Според моите изчисления това е почти невъзможно.

Мъстимер се ухили и показа ред бели и прави зъби, незасегнати от времето.

- За всяко нещо си има по-лесен начин. Въпросът е дали си запознат с него или не. Е, в случая аз знаех какъв е той и реших да поема по него – той посочи с палец назад: - Това не е единственият път, а пък определено не е по-краткият.

Старецът отново вдигна брадвата в жест, който показваше, че напуска това място.

- Хей, Мъстимер! – извика Слънцеуст и му подхвърли нещо. Старецът го улови със свободната си длан и я разтвори пред очите си. На нея се намираше златна симаргалска монета. Той се ухили отново.

- Значи наистина си от Симаргал.

- На добър час, приятелю – пожела му Пресиян. – Срещата ни беше добра. Надявам се отново пътищата ни да се кръстосат.

- И аз – каза Мъстимер, вдигна втората брадва от трупа, по който я бе метнал при пристигането си, и се насочи към коня, който го чакаше на няколко метра встрани.

Едва ли някой от селото щеше да повярва на пълния разказ на стареца за случилото се. Най-вече щяха да се усъмнят, че е срещнал бог Вълкашин и един симаргал.

А това всъщност бе самата истина.

12.

Вълкашин помнеше добре миналите дни, старите времена, когато беше лидер и управляваше целия този свят. Тогава всичко беше различно. Жените раждаха по много деца и къщите бяха изпълнени с детски смях и тропот на малки крачета. Полетата раждаха богата и разнообразна продукция, езерата и реките бяха пълни с риба и водни дарове, животните се въдеха на воля. Роботите, тези метални подобия на човешки същества, се грижеха за всичко - за земеделието, животновъдството, производството на дрехи, уреди, суровини, водните стопанства, резерватите, образованието, културата, изкуството. Имаше и инициативни персони, които също участваха в този цялостен процес на управление, но те бяха малцинство. Като цяло болестите също бяха изкоренени от обществото. Заразите, вирусите, раковите образувания престанаха да съществуват и да тормозят човечеството.

Вълкашин обаче помнеше добре и деня, в който всичко това рухна. Само за един кратък миг.

Проблемите настъпиха с метеорита и вредите, които той нанесе на обществото. Първоначално всичко беше наред и никой не установи откъде е дошъл той. Просто се беше разбил в една пустиня, наречена от откривателите ѝ Анемаида, и беше потънал около двадесет метра в пясъка. Ако не бяха модерните технологии да засекат преминаването на този летящ обект в атмосферата, едва ли някой някога би го открил, защото метеоритът бе дълбоко заровен.

Първите, които отидоха на мястото, бяха Вълкашин и малък екип от копачи, чиято цел бе да извадят предмета. Те така и направиха и по нареждане на управника на този свят, бе построен музей, в който огромният камък бе изложен.

Метеоритът бе с диаметър седем метра, съставът му бе от камък и някаква непозната стомана. Определено той бе атракцията първите няколко месеца и всеки искаше да го види: този обект от космоса, дошъл от неизвестно място.

(Този прокълнат обект от космоса!)

... И после роботите полудяха. Те започнаха да воюват помежду си, а отпуснатото общество от хора, забравили всякакви отговорности и действия, беше един страничен наблюдател. Светът потъна в пламъци и разрушения. Технологиите доведоха до големи вреди: рациация, замърсяване, болести, които не би трябвало да съществуват – познатата лоша картина. Мор завзе градовете и превърна обитателите им в пушечно месо. Малко оцеляха. Минимален брой, които едва се измъкнаха живи от тази война на полуделите роботи, сеещи унищожение.

Вълкашин беше безсилен. Той наблюдаваше случващото се и се молеше пламъците да го обгърнат в любовна прегръдка завинаги. На няколко пъти опита самоубийство, но винаги когато насочеше бластера в слепоочието си, клетките на заряда изгубваха напрежението си. Когато опитваше да се намушка с нож, острието се чупеше в кожата му. Когато поемеше отрова, тя само разваляше вкуса в устата му.

Той бе първият докоснал се до метеорита, което явно оправдаваше неуязвимостта му, безсмъртието му.

Така нежеланото безсмъртие.

13.

Мъстимер се качи на коня си и бавно потегли обратно към селото. Той огледа внимателно наближаващия Вълкашин и когато премина покрай него, му кимна. Мъжът в черно разпозна стареца, който по-рано го бе задминал, и върна поздравителния жест. Навярно човекът бе един от обитателите на близкото село, добряк, може би дървар (съдейки по брадвите му), решил да помогне на изпаднал в беда непознат.

Пресиян стоеше прав, с очи забити в странника, който според дърваря бе бог.

Мъжът в черни дрехи премина блатото и се озова лице в лице със симаргала.

- Най-накрая се срещаме – обяви той. – Наричаш себе си с името Пресиян Слънцеуст, но аз знам, че това не е истинското ти название. Мога ли да те наричам с оригиналното ти, това, което твоят народ ти е дало?

- Предпочитам да не го правиш.

Странникът в черно кимна.

- Ще уважа искането ти.

- Доколкото разбирам, тукашният народ те смята за бог.

Вълкашин също кимна.

- Защо не се възползваш от тази си власт? – попита Пресиян.

- Поради същата причина, поради която ти не се възползваш от своята.

Слънцеуст намери смисъл в тези думи.

- Все пак не разбирам едно нещо, Вълкашин.

- Надявам се да мога да ти го разясня.

Пресиян запали нова цигара и подаде една на човека до себе си. Той я прие и двамата запушиха.

- Защо си му станал куче?

Вълкашин се огледа наоколо сякаш се притесняваше, че ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА може да ги чуе.

- Защото също като тях – той посочи към останките от неживите, - аз желая нещо, което той може да ми осигури.

- Какво може да е то? – поинтересува се симаргалът.

(Какво може да желае един бог?)

- Знаеш ли какво съм аз? – запита Вълкашин.

Слънцеуст кимна.

„Научил съм си урока преди да дойда на това място” - помисли си той и каза на глас:

- Ти си безсмъртен.

Това беше факт.

- Но въпреки че си наясно, дори и не предполагаш какво може да е най-силното ми желание?

Пресиян поклати глава.

Неумиращият каза:

- Единственото, което мечтая от векове, е да умра.

Сърцето на Слънцеуст се сви. Колко различни бяха хората. Едни искаха да живеят (като тези мъртвояди, които двамата с Мъстимер бяха направили на пух и прах), а други искаха да умрат (като един богоподобен безсмъртен, който можеше да има всичко, за което пожелае, само не и власт над собствената си смърт).

- Сигурен ли си? – попита го Пресиян. – Според мен ти не трябва да умираш, Вълкашин. Прекалено си ценен. Винаги си бил и винаги ще бъдеш. Знаеш това, нали?

Смятаният за бог знаеше това, но бремето на всичките тези векове бе променило възгледите му и бе изопачило принципите, за които някога се бореше. След разрухата той почти бе останал сам в този свят, превърнат от една технологична Мека в постапокалиптично бунище.

„Аз отдавна съм изгубил правилния път, приятелю!” – помисли си приеманият от хората на този свят за божество.

- И какво ти обеща той? – попита Слънцеуст, но предварително знаеше отговора.

- Това, което желая най-много.

Пресиян се доближи до него и го потупа по рамото. Вълкашин не прие този жест за заплаха, но въпреки това се отдръпна.

- Нима никога не си се питал откъде дойде този метеорит и защо обществото ви от роботи полудя? Нима не си си задавал въпроса защо го наричат ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА?

Вълкашин поклати невярващо глава.

Слънцеуст обясни:

- Този свят не му е първи, няма и да му е последен. Унищоженията му ще продължат до момента, в който аз или някой друг не го спре.

- Това не е вярно! – изграчи мъжът в черно, но и сам не намираше истина в думите си. Слънцеуст зададе въпроси, които го тревожеха от много отдавна.

- Едно е да не искаш да повярваш и съвсем различно е да не е истина. Аз нямам полза да те лъжа.

Вълкашин се строполи на колене. Шепите обгърнаха разтревоженото му лице. Изглеждаше като човек, който е пред гроба на близък.

- Ти лъжеш!!! – през зъби извика той.

- Нямам причина, Вълкашине. Знам, че желаеш думите ми да са само празни приказки, но за жалост не са.

Пресиян отново се доближи до мъжа и сложи ръка на рамото му. Този път той не се отдръпна.

- Ти не си заплаха за мен. Никой не е! – увери го Слънцеуст.

- Той ми обеща – тихо промълви някогашният управник на този свят. – Той обеща да ме дари със смъртта.

- Това няма да се случи и ти го знаеш. Никой не ще успее да те убие, дори и ТОЙ. Ти си докоснал метеорита, който те е направил такъв, какъвто си.

- Но как е възможно такова нещо?

- Много неща са възможни, Вълкашине. Наистина съжалявам, че е трябвало да го усетиш на гърба си, но просто няма връщане назад.

- Никакъв шанс ли не стои пред мен? – попита мъжът в черно.

- Има, но това не е нещо, което ще ти помогне да заспиваш по-лесно.

- Кажи ми!

- Ще го направя, нямам причина да го крия от теб. Единственото нещо, което може да отнеме живота ти, е същият този метеорит, който преди векове си докоснал. Той трябва да бъде унищожен.

- Ще го сторя – обеща Вълкашин.

- Едва ли ще можеш – разруши надеждите му Пресиян. – Това е симаргалски камък. Почти е невъзможно той да бъде разрушен.

- Тогава?

- Не искам да ти давам напразни надежди. Не мога да ти обещая нищо.

Мъжът в черни дрехи се изправи и изтупа прахта от себе си. Лицето му се опъна в сериозен израз. Каквото и да направеше в този миг, то нямаше да е в състояние да го доведе до желаното състояние на смърт.

- Какво смяташ да правиш? – попита той.

- Смятам да спра копелето – отвърна Пресиян, а кристално сините му очи, сякаш потъмняха от намерението.

- Ще можеш ли?

- Надявам се – искрено отговори Слънцеуст.

- Какво ще кажеш два пистолета да стоят зад гърба ти?

- Ще кажа, че идеята никак не е лоша. – Пресиян се усмихна и на свой ред извади ножовете си.

- Очакваш ли още някакви изненади като тези неживи? – попита Вълкашин и посочи към купчините кокали и изгнила плът.

- Мисля, че ТОЙ повече няма да си губи времето, а ще излезе направо срещу нас в честен двубой.

Вълкашин се засмя и поклати глава.

- Същество, което разрушава, едва ли ще е толкова съвестно, че да води открити битки.

Пресиян се усмихна като човек, знаещ някаква изключително пикантна клюка и каза:

- Никой не е казал, че и ние ще водим честен двубой.

14.

Имението „Сърцето на есента” се издигаше пред тях като някакъв исполин, непознаващ студ, пек и дъжд, като туптящо есенно сърце на един неумиращ свят. То стоеше там, на мястото, където се бе появило преди много години, и не бе помръдвало и на йота от тогава. Гредите му не изгниха с течение на времето, камъкът му не се изрони, оградата не ръждяса. Статуите в двора представляваха отдавна забравени божества, почитани някога там в миналото на планетата Земя, напомнящи, че нищо не е вечно.

Мъжете пристъпваха бавно, но уверено напред. Единият държеше ножове в ръцете си, а другият - пистолети. Очите им искряха сякаш пламнали от необуздан огън, сами по себе си показващи вътрешните им чувства. Мъглата се бе разсеяла напълно и денят помръкваше в нощ. Тук явно царуваха различни физични закони от нормалните.

Огромната метална порта се отвори пред тях все едно задействана от невидим механизъм, пропускайки ги да преминат напред към целта си, която ги чакаше, удобно разположена в огромен фотьойл, похапваща плодове и меса. ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА наблюдаваше на огромен монитор приближаването на двамата мъже, които имаха намерение да се разправят с него. Това по никакъв начин не го притесни и той продължи да си похапва от вкусните дарове на природата и силното вино на човеците.

15.

Достигнаха до дървената порта, на която бяха издълбани две фигури, биещи се помежду си, обгърнати от пламъци и дъжд. Те бяха величествени създания, мускулести и стройни, истински титани. Нямаха оръжия, нито дрехи, но това сякаш не ги притесняваше, защото само един щеше да си тръгне жив.

Вълкашин обърна въпросителен поглед към спътника си, търсещ обяснение на това древно творческо изявление.

- Какво е това? – попита той.

- Изкуство! – обясни Слънцеуст.

- Виждам това – усмихна се Вълкашин. – Въпросът ми е дали е симаргалско?

Пресиян поклати глава.

- Нашето е много по-несъвършено от това. При нас всичко трябва да е геометрически издържано. Тук - той посочи към издълбаната в дървото картина, - творецът ползва въображението си, а не линия и пергел. Има свобода на действията си.

- Имаш ли представа какво изобразява? – запита отново Вълкашин.

- Една древна битка – заобяснява Слънцеуст. – По моите земи има легенда, която гласи, че някъде там в миналото, двете човешки раси са се изправили една срещу друга в двубой.

Вълкашин потри наболата си брада.

- Двете човешки раси? – недоумя той.

- Вие хората сте едната, а ние симаргалите – другата.

- Симаргалите са хора?! – очите на безсмъртният се ококориха.

- Разбира се,

Пресиян кимна и със силен шут отвори голямата дървена врата, изобразяваща старата битка между две древни същества. Вече нямаха време за обяснения и разказване на легенди. Предстоеше едно ново съприкосновение, но този път не за чест и слава, а за спасението на всички светове на Земята, които с течение на отминаващото време, бяха станали хиляди.

16.

Вратата, върху която бе изобразена битката между двете човешки раси, им откри дълъг и тъмен коридор от камък. По стените се виждаха факли, но те не бяха запалени. По пода нямаше нищо друго освен прах.

Пресиян тръгна напред, а Вълкашин го последва.

(Тук не всичко бе такова каквото изглеждаше)

- Тук не всичко е такова каквото изглежда – предупреди симаргалът и думите му се изстреляха като камък назад към мъжа, живял на този свят повече от всеки друг.

Вълкашин очакваше нещо подобно, защото знаеше, че съществото, което го бе примамило, бе всемогъщо, всеспособно. То можеше да си играе с умовете им както си искаше, да създава илюзии, дори и реалности.

- Какво е то? – чу гласа си сякаш увеличен от стените, които повториха шепнешком въпроса. Смятаният за бог на този свят потрепери от това.

„Какво е то?” – въпрос, който го вълнуваше от доста дълго време, въпрос, който можеше да обясни доста неща.

Пресиян сякаш не го чу.

Вълкашин изтича към него, хвана го за рамото и го обърна към себе си. Това, което сграбчи, обаче не бе човек, а някаква обвивка, някакво подобие на симаргала. Кристално сините очи на мъжа бяха заменени от две топчета в цвят на сварен яйчен белтък, лицето му бе бяло като вар, в устата му нямаше зъби, а гърчещи се израстъци, като някакви малки костици, които бяха оживели.

Безсмъртният се отдръпна назад, спъна се в собствения си крак и падна по гръб. Уродливото създание, което допреди минута бе Пресиян Слънцеуст, направи подскок и понечи да го вдигне на крака. Вълкашин изпадна в паника. Той не искаше тези живи костици в устата на симаргала да се забият в неговата плът.

- Остави ме, изчадие! – извика той и се отскубна от ледената ръка, хванала го под лакътя. – Махни се, упире!

Слънцеуст присви кристално сините си очи и му зашлеви един шамар.

- Съвземи се, Вълкашине! – заповяда. – Той си играе с ума ти, изпраща ти видения.

Безсмъртният присви очи и отново ги отвори. Така беше. Някой си играеше с него. Този някой бе съществото, излъгало го, че може да го дари със смърт.

- По-добре ли си? – попита Слънцеуст. – Вълкашине, отговори ми!!!

- Да, да, всичко е наред. Съжалявам за моментното си неразположение.

Пресиян го погледна в черните очи и сякаш прочете мислите му.

(Сякаш можеше наистина да ги прочете!)

- Пратил ти е видение? – запита той.

Вълкашин кимна.

- Ти изглеждаше като влъкодлак, като разядена кукла – обясни той.

Слънцеуст бе наясно с подобни манипулации.

- Да продължаваме.

Пресиян отново водеше, а Вълкашин го следваше. Коридорът сякаш нямаше край. Ето, каменната стена с незапалените факли бе заменена от черен мрамор, от чиито вдлъбнатини излизаше някаква мека жълта светлина. Сенките им падаха върху покритието, създавайки образи, родени от изкривяване на реалността, образи, които бяха по-страшни и от самия страх.

Човекът в черно извърна глава, защото не искаше душата му да се заклещи в тези мрачни стени и да остане там завинаги, а туловището му да продължи да вегетира, някъде в катакомбите на това място. По пода имаше меки килими в най-различни разцветки – червени, жълти, кафяви, черни, зелени, сини, бели..., които сякаш бяха постлани, за да покажат пътя към преизподнята. В далечината нямаше все още нищо. Все едно вървяха към огледална стена, отразяваща единствено мрак.

Сенките на стената започнаха да се гонят и да се гърчат в епилептични пристъпи, опитвайки се да се откъснат от черния мрамор и да се впият във вратовете на създателите си.

- Внимавай за опасности! – предупреди Слънцеуст, но нямаше нужда, защото Вълкашин бе достатъчно напрегнат.

- Какво са те? – попита той и Пресиян видя накъде сочи показалецът му.

Те са ние – му идеше да каже, но отново се възпря, защото не винаги истината беше най-правилният отговор, защото понякога човек трябваше да излъже, за да остане в разположение. Ако кажеше на Вълкашин, че това всъщност е неговото отражение, злата му част, която е някъде там вътре, човекът в черно можеше и да не го понесе. Можеше да не разбере, че черният мрамор всъщност отразяваше вътрешната им тъмна половина. Затова Слънцеуст предпочете по-лесния, по-смислен и естествено неверен отговор:

- Това е илюзия, заблуда. ТОЙ се опитва да ни сплаши, но няма да успее.

Мраморът в черен цвят също изигра своята роля в този кошмар и се отдръпна, освобождавайки сцената за тънки бели завеси, зад които навярно се криеше празно пространство. Цветните килими бяха изместени от лава. Черна, грозна, тлееща лава, все едно току-що освободена от земните недра.

Завесите се поклащаха в неразумен танц, необезпокоявани от количеството отделяна топлина, незасегнати от каквото и да било.

- Какво ще правим? – попита Вълкашин. – Не можем да продължим.

Слънцеуст се усмихна с тази негова усмивчица, която сякаш казваше: „Нали няма да играем честно, защо се безпокоиш за последствията?”, но това не успокои някогашния управник на този свят.

- Исус е бил човек от първата раса и е ходел по вода. Аз съм симаргал, така че ако се изплаша от два варела с лава, ще си спечеля прякора „Пилето”.

Вълкашин не разбра смисъла на този хумор, но когато Пресиян стъпи в течния огън и краката му потънаха до коленете, той почти се отказа от начинанието. Можеше и да е безсмъртен, но не беше огнеупорен. Би се примирил да живее вечно, но не би се съгласил да е в инвалидна количка по време на тази вечност.

- Пресиян, ще се погубиш! – притеснено извика безсмъртният, а гласът му оттекна между стените като рикоширащ куршум.

Слънцеуст обърна главата си към него и Вълкашин видя добре познатата усмивка на лицето му. Това не можеше да означава друго освен: „Влизай във водата, докато не е изстинала!”. Мъжът се прокле за безразсъдството и затвори очи. Първата крачка бе най-трудна и... какво? Най-приятна?

Черните му ботуши усетиха мекотата на дамска плът, заля го топла и приятна топлина. Все едно проникваше в жена за първи път. Тази мисъл изникна в ума му в този момент, правейки асоциация с нещо познато и желано. Отвори черните си очи и пред тях не бе безкрайната тъмнина, а безкрайната красота.

Гора!!!

Дървета!!

Милиарди листа!

Слънцеуст стоеше седнал на един дънер като дървар, очакващ падането на нощта. Вълкашин се облещи насреща му, неразбиращ спокойствието, което струеше от спътника му.

- Къде сме? – попита безсмъртният.

(В гората. Нима очите ти не функционират!?)

Пресиян знаеше, че те всъщност не са в леса, а в някаква заблуда. Фалшива реалност създадена от ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА.

- Здравей, Пресиян – чу се глас, но не от отвъдното, а глас, идващ от няколко крачки зад тях.

- Здравей, Разрушителю – поздрави и Пресиян, след което се изправи на крака.

Вълкашин остана с уста, готова да приюти няколко мухи.

Битката бе започнала.

17.

Очите, които понякога надничат в мрака, могат да бъдат очите на човек, търсещ задоволяване на някаква извратена вътрешна потребност, могат да бъдат очите на животно, търсещо храна и вода или също така могат да бъдат и очите на нощта. Защото тя не бе просто даденост към пълния коплект от принадлежности: ден, нощ, атмосфера, дъжд, сняг, буря, светкавица... Не, нощта беше дар. Подарък от неизвестен дарител. Подслон за изгубените. Утеха за самотните.

(Очите гледат!)

Точно така се чувстваше Вълкашин в момента, в който настана мрак. Задуха вятър. Милиардите листа по дърветата се заклатиха като кукли на конци, в ритъм подобен на психеделичен трепет. Въпреки че не се усещаше никакъв живот, някогашният управник на този свят чувстваше очи, пронизващи го сякаш с игли.

- ПРЕСИЯН! – извика той, но Слънцеуст вече не бе с него.

Вълкашин бе останал сам с очите на нощта.

Обхвана го някакво странно чувство, което като жив организъм запъпли вътре в него. Устата му освободи няколко въздишки, запрени някъде там в душата му. Черните му очи сякаш почерняха още повече.

Нима ТОЙ си играеше с него? Наказваше го за предателството, за преминаването в отстрещния лагер?

- Ти ме измами, копеле! – изграчи Вълкашин, но гласът му се изгуби някъде в пазвата на милиардите листа, намиращи се по дърветата, по земята, летящи във въздуха, носещи се като малки кафяви парашутисти.

Главата му се замая, все едно бе поставен на въртележка, която рязко е спряла и той не може да събере частиците от душата си, останали някъде там в завъртанията. Кожата по лицето му потрепери в нервен тик, разкривайки едно малко петънце от белите му зъби. Умът му се превърташе...

Гората изчезна и на нейно място се появи пустиня. Добре познатата пустиня, тази, в която той бе загубил смъртта. Копачите изравяха падналия от небето предмет и той почти се почувства отново там, под жаркото слънце, заобиколен от жълтата пустота на онзи ден, стоящ около хората, които някога наричаше приятели. Обувките му от велур в светло кафяво потъваха в пясъка, а манерките им с вода бяха загряти като реотани. Някой извика зад него, той не чу какво, но това нямаше значение, защото всичко беше свършило, а свършилите неща си оставаха там, откъдето са дошли – в миналото.

Вълкашин разтри очите си, но това не му помогна да избяга.

(От този капан няма измъкване, също както и от ЖИВОТА!)

Огромният метеорит, влачен от подемната машина, си запробива път през пясъка и показа част от тялото си. Той бе кръгъл, набръчкан като лице на столетник, с леко сивкав оттенък. Изглеждаше като смачкано парче глина, изхвърлено на боклука от творец, който е недоволен от направеното; като листите на писател, който ги мачка един след друг, докато не хареса написаното на тях.

Копачите изчезнаха, пустинята се превърна в болнична стая, но той не бе болен. Просто беше на посещение сред пострадалите от Войната на роботите, просто искаше да види ужаса, който цареше наоколо. Колко пъти бе правил това; колко пъти се бе изправял лице в лице със страха и нямаше как да го победи? Но не защото се боеше от него, а защото не знаеше как да го преодолее.

Хората лежаха на малки легла, които не достигаха. Персоналът в здравното заведение бе доста намалял, нямаше кой да приема ранените, защото всички вършеха по нещо, за да спасяват животи.

Вълкашин вървеше и наблюдаваше случващото се, като дух, който същевременно е там, но същевременно е и безполезен. До него рана на мъж, който бе на не повече от двадесет и пет, започна да бълва кръв. Управникът сложи ръка върху корема, където бе поражението, и започна да натиска, опитвайки се да спре кървенето. Костюмът му от бяла коприна стана червен, опръскан с течността. Главата на ранения се отпусна и апаратът отчете, че той вече не е сред живите. Жена изпищя зад него и Вълкашин рязко се обърна готов да помогне. Но той не можеше да помогне. Никой не можеше да ѝ помогне. Тя държеше малко момиченце, което бе отпуснато в ръцете ѝ все едно бе взело огромна доза успокоителни. Гърдичките му не се движеха в животоподдържащ ритъм, а главата му бе паднала назад като тежко гюле. Момиченцето бе много красиво, приличаше на майка си. Нещо падна... не, не падна, а пропадна. Таванът се срути точно върху главата на майката и голям метален предмет я премаза като хлебарка. „Поне се спаси от мъките!” – помисли си Вълкашин. Това бе огромна бомбена глава, която беше в състояние да разруши всичко в периметър от петдесет метра.

НАПРАВИ ГО.

Вълкашин се размина с няколко натъртвания и прах в черната си, сресана назад коса. Но това в момента не го интересуваше, защото малко по малко той губеше семейство, приятели, народ.

Годините след войната го накараха да скита.

Металните скелети на вече унищожените роботи бяха навсякъде. Нямаше победител от цялата касапница, но той се съмняваше, че някога това е било важно (да се излъчи победител). Хора почти не бяха оцелели. Вълкашин знаеше, че човешкият род ще се възроди още веднъж, но не знаеше защо. Спомените му бяха ясни, но мислите – не. Нямаше цел в живота, нямаше мечти, нито другари. Отдаде се на бродене. Избягваше човеците, защото те му носеха само лош привкус от случилото се.

- НЕЕЕЕЕЕ!!! – провикна се мъжът в черно, но Пресиян не беше вече с него, за да го чуе. Пресиян не беше наблизо, за да му удари шамар и да го накара да се съвземе. Защото обиколката на спомените, която направи в момента, му бе подарена от ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА. Един дар, който щеше да го накара отново да си припомни всичките тегоби, случили се някога на този свят.

- НЕЕЕЕЕЕ!!! – изкрещя отново, но нямаше кой да го чуе. Също както нямаше кой да го чуе през всичките тези векове на скитане и отцепление от обществото.

- Това не трябваше да се случва! – каза той, но всъщност знаеше, че е безсилен да промени каквото и да било.

Вълкашин падна на колене, извади двата бронзови пистолета с дървени дръжки и инкрустирани рози по тях и ги допря до слепоочията си. Натисна спусъците едновременно и този път оръжията възпроизведоха изстрели.

Безсмъртният падна по очи на земята...

18.

Пресиян, стоеше и гледаше в очите някогашния си другар Яровит.

- Пресиян, Пресиян. Защо не се откажеш най-накрая? Ти си по-упорит и от муле.

Слънцеуст отдавна се беше разделил с дългата си руса коса, която някога се спускаше върху гърба му, опитвайки се да забрави старата си същност. Беше изоставил много неща в миналото, стремейки се към съвършенството.

- Не смяташ ли, че е странно – започна Яровит, - да продължиш да работиш за симаргалите, които са такива копелета. Да тръгнеш след мен!!!

- Следвам нарежданията – през зъби отговори Слънцеуст. – Яровит, ти си глупак, знаеш го, нали?

Мъжът, стоящ срещу Пресиян, се засмя гърлено. Той бе истински гигант, мускулест исполин, вдъхващ не само респект, но и страхопочитание. Самото определение, което му бяха поставили (ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА) съответсваше на подвизите, които започна да извършва, когато бе прокуден от Симаргалството. Хилядите светове, които бяха създадени след колонизирането на Вендерга и превръщането ѝ в роден дом за немалко човеци, започнаха един по един да бъдат атакувани. Отговорността за това бе на Яровит, защото той си бе позволил да сее разруха и опустошения. Зад действията му се криеше някаква злоба, някаква извратена цел. Но въпреки профила му на полудял, все пак Пресиян се чудеше защо го прави. Това бе странно, понеже симаргалите бяха образовани в среда, която отричаше показването на надмощието, което те притежаваха.

Вендерга, Симаргал и комуните от Свободните територии бяха слоевете от измерения на Земята. Невидими някога за човеците, днес те бяха добре познати и експлоатирани.

- Тук има само един глупак и мога да те уверя, ученико, че това не съм аз – отбеляза ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА.

Двамата започнаха да се въртят в кръг, без да откъсват погледи един от друг.

- Ти имаше всичко – отбеляза Слънцеуст, - защо ти трябваше да тръгваш срещу Симаргалството? Какво смяташе да постигнеш с всичко, което някога стори?

Яровит извъртя кристално сините си очи, които сякаш бяха изкопирани от тези на Слънцеуст и поставени в неговите собствени очни кухини, и отговори:

- От векове на Земята се случва нещо, което нито ти, нито който и да било е в състояние дори и да предположи.

Пресиян прие думите на някогашния си преподавател в школата за празни приказки, отвличане на вниманието, губене на време.

- Преследвах те на много светове – каза Слънцеуст сякаш не чуваше какво му говори мъжът отсреща. Продължаваха да кръжат и да се гледат като котки. Ако някой страничен гледаше в този момент към тях, би казал, че приличат на леопарди, които след секунда ще се нахвърлят един върху друг. – Ние запазихме технологиите и ресурсите си дори и след Войната на роботите. Продължихме да се грижим за планетата и измеренията й, които колонизирахме през последните три хилядолетия. Запазихме мира...

- Ти си глупак, Пресиян, и винаги си бил такъв! Престани да ми говориш за преследване и за чест! Ти не знаеш нищо. Кукла на конци – това си ти. Кукла на конци, която на всичкото отгоре е и сляпа.

- Защо се върна в Свободните територии? Защо не си стоя далеч от всичко? – изкрещя Слънцеуст.

- За да прекратя този фарс.

- Преди векове изпрати метеорита. Защо? Искаше да унищожиш всичко, но планът ти не проработи ли?

Яровит изсумтя:

- Продължаваш да мислиш като невежа. Аз търсех избавление за човеците. Исках да им помогна и да унищожа злата империя на Симаргалството. За жалост колегите ти успяха да предотвратят първата ми атака. Но вече нямам право на грешка. Ще завърша започнатото.

Слънцеуст се нахвърли отгоре му. Телата им се срещнаха и двамата се озоваха на меката почва, осеяна цялата в листа. Чу се глухо „туп”, след което смехът на Яровит прониза тишината.

- Можем да се бием до края на вечността – съобщи той и изхвърли мъжа, който бе върху него. – Нека престанем с глупостите и да поговорим сериозно – призова той.

Пресиян се изправи и съблече шубата си. Отдолу бе с бяла риза, същата, която бе носил много отдавна, когато отново бяха в подобно положение.

- Нямам какво да си кажа с един предател! – процеди през зъби Пресиян.

- Аз не съм предател, момче, аз съм патриот.

„Патриот другия път” - помисли си Слънцеуст. Той седеше на колене и не можеше да вземе решение какво да стори.

Следващите думи на Яровит проникнаха в ума му като гореща лава:

- Симаргал не е това, което изглежда. Симаргал се е превърнал в най-големия ад, който някога някъде е съществувал.

За първи път, след последната им битка, Пресиян вярваше в думите на някогашния си учител.

(Наистина вярваше!)

19.

Беше мрак, студ и тишина. Дори вятърът не си позволяваше да се намесва в тази картина. Нощта ли бе това или нещо друго, нещо желано... като смъртта. Дойде ли и неговото време, осъществи ли се копнежът му?

Може би да!

Но тогава защо продължаваше да разсъждава?

(Мисля, следователно съществувам...)

Или пък края на живота водеше до ново начало, до един друг етап от съществуването?

Едва ли!!!

За пореден път Вълкашин не бе успял да отнеме живота си. Нямаше как това да се случи. Куршумите бяха отскочили от слепоочията му все едно бяха направени от мека гума. Единствената болка, която го прониза, бе лекото пощипване, като от комар.

На какво се надяваше? Пресиян му разкри единственият начин, по който той можеше да умре.

Отвори очи и видя истинската същност на нещата. Видя това, което никой човек, от която и да е от двете раси, не беше виждал.

Вълкашин бе дарен с истината...

20.

Яровит и Пресиян бяха отново в земите на Симаргалството. Около тях всичко беше такова, каквото го познаваха, такова, каквото винаги е било. Забързаните улици, прелитащите превозни средства, огромните сгради от пластичен материал. Симаргалите, чиято единствена цел в живота бе да съществуват праведно, се движеха спокойно като хора, които нямат абсолютно никакви проблеми. И това донякъде беше така.

- Виждаш ли израженията на лицата им? – попита Яровит. Те се разхождаха между тълпите като духове, като водачи на целия народ.

Пресиян кимна.

- Нещо не ти ли е правило впечатление през всичките тези дълги години, през които си обитавал земите на родната ни общност?

Запитаният поклати глава.

- Ето, например сградата на Школата в този сектор – Яровит посочи към огромна постройка, чиито стени сякаш бяха от найлон. Но всъщност те не бяха от полиетилен, бяха от пластичен материал, който би бил в състояние да възпре и ядрен взрив.

- Какво за нея? – Слънцеуст не намери нищо странно във външния ѝ вид. Сграда като сграда. Приличаше на всички останали постройки на Симаргалството.

- Някога те бях учил нещо. Навярно си го забравил.

Не беше.

- Яровит, това не е вярно. Помня не само всеки твой урок, а всяка дума, всеки жест и действие. Ти за мен беше лидер на общността ни, идол.

- Тогава няма да ти се стори непознато това – и той изрецитира:

Съдбата на човек е във душата му,
но вечна ли е тя?
Навярно остарява кат` снагата му,
и се озовава на повърхността.

- Стих от митовете на нашата общност. Даже виждам мига, в който ми го беше казал. Тогава бяхме до езерата и гледахме залеза. Като баща и син, които са потърсили минутка спокойствие от заобикалящия свят, минутка на освобождаване от грижите.

- Правилно, но какво ти казвах аз тогава, Пресияне? Помниш ли?

- Ти ми каза, че... О, не!!!

Яровит кимна.

- Казах ти, че нещо, което не остарява, не може да е истинско.

Прозрение.

Проглеждане.

Възобновяване на сетивата.

- Тази сграда не се е променила от мига, в който е била построена. Помня фотографии, които са запаметили създаването й. Няма никаква промяна от тогава. Както и всичко останало – установи Пресиян и започна да върти главата си във всички посоки.

- Така е – потвърди някогашният учител на Слънцеуст, получил названието ТОЗИ, КОЙТО РАЗРУШАВА, заради мисията, която бе отредил сам за себе си.

- Какво става тук, Яровит? Как е възможно това?

- Ще стигнем и дотам. Първо искам да ти обясна защо унищожавах световете, колонизирани от Симаргалството.

Слънцеуст се намръщи. Поради тази причина той преследваше някогашния си наставник. Каквото и да се случваше на Земята, това едва ли бе оказало влияние върху злите му постъпки.

- Знам, че не одобряваш стореното от мен, но се налагаше да го правя.

- На какво основание? – попита Пресиян недоволно. – С какво тези хора заслужиха гнева ти?

- Пресиян, Пресиян, не говори преди да си чул цялата история. И този урок ли не помниш?

Помнеше го.

Яровит продължи:

- Всичко, което сторих, беше породено от стремежа ми да спра агресорите на нашия свят. Агресорите на всички светове. Тези, които се крият зад паравана на Симаргалството. Те ме искат мъртъв, защото се страхуват, че ще разкрия тайните им. Затова изпратиха теб, Пресияне. Защото ти си единственият, който може да ме спре. Единственият, който може да ми се опълчи и да излезе победител от схватката.

Слънцеуст не мислеше така:

- Някога ти ме победи. Там на света Вендерга.

Яровит се усмихна доброжелателно.

- Много време мина оттогава. А и ти си станал един изключителен човек. Беше най-добрият ми ученик, Пресияне, и наистина си еволюирал, превърнал си се в професионалист. Имаш фина техника, умът ти сече като гръм, а тялото ти не е зависимо от болката. Ти си перфектният воин. Станах свидетел на това, докато се справяше с неживите, наблюдавах желанието ти за победа. Усъвършенствал си се.

- Помогнаха ми – парира го Слънцеуст.

Яровит се засмя:

- Помощ, без която също би стигнал до това си ниво. А и освен това използва ума си толкова ловко, че спечели Вълкашин за своя отбор.

- Като каза Вълкашин, къде е той? – попита Пресиян.

- Той е там, накъдето сме се запътили двамата с теб.

Яровит замълча за миг сякаш бе дошло време за цигара, но не запали такава. Прилепналите по тялото му черни дрехи от синтетика, кристално сините му очи и строгият израз на лицето го правеха да изглежда като баща на Слънцеуст. Двамата си приличаха много. Не само външно, но и вътрешно.

- Симаргалството желае смъртта ми заради това, което мога да разкрия.

- Какво е то, Яровит? Какво се случва тук, на нашата родна планета?

Старият учител на Слънцеуст си пое дъх преди да продължи:

- Тези създания тук – той посочи към купищата от симаргали и опитомени човешки същества, - са една илюзия.

Яровит плясна с ръце и всичко изчезна. Хората, чистите и модерни улици, красивите сгради от пластичен материал. Все едно се загубиха някъде в пространството, като видео стена, чийто шалтер бе дръпнат.

- Къде отиде всичко? – учуди се Пресиян.

- Там, където му е мястото – в нищото.

- Какво направи, Яровит? – попита мъжът, носещ името Пресиян.

- Изтрих заблудата. Нашият свят, стари ученико, се управлява от банда садисти и луди. Симаргалството не е райското кътче, което някога беше. То се е превърнало в ад, от който същите тези луди садисти имат изгода. Те са я превърнали в плантация, а малко избраници живеят в лъжата, смятайки, че всичко е наред. В нереалната реалност, че Симаргала е най-проспериращата област на планетата.

- Не мога да разбера думите ти – призна си Слънцеуст.

Но всъщност разбираше. Той бе един от избраниците, които бяха принудени да живеят в една обвивка, която бе само интерпретация на умовете им. В една обвивка, под която навярно се криеше нещо ужасно.

- Ще ти покажа.

Яровит го хвана за ръката и двамата сякаш за секунда преминаха милиарди километри и се озоваха на една черна пустиня, над която бе надвиснало тъмночервено, почти биещо към лилаво слънце. Небето бе обагрено от някакви оранжеви облаци в оттенъка на нощта. Дървени каруци, пълни с някакъв материал, бяха теглени от биволи, изглеждащи като мутирали зверове. Огромни постройки от дърво и камък се извисяваха в небесата като наблюдателни кули.

Бич изплющя до тях и Слънцеуст се обърна рязко, за да види рогатия гигант, който бе стоварил камшика върху гърба на млад мъж. Онзи изпищя и продължи да дърпа дебелото колкото бицепс въже.

Пресиян се огледа. Каруцата премина точно пред очите му. В нея имаше симаргалски камък. Материал, от който бе направен метеоритът, пратен на Земята от Яровит преди векове.

РОБИ!!!

Навсякъде имаше роби, които бяха подкарвани от рогати гиганти, приличащи на минотаври, но без конската част. Те бяха високи към два метра и половина, с туловища по-големи и от тези на слон, но мускулести и оформени. Кожата им бе светлокафява, като на кората на картоф. Очите им бяха изцяло черни, лишени от вежди и мигли, вместо носове имаха по две дупки, а от кръглите им глави се поклащаха коси, вързани на конски опашки. Рогата им се поддаваха от двата края на челата им като викингски шлем. Бяха голи до кръстта, с боси крака и кожени панталони, на които висяха бичовете. Движенията им бяха бавни и добре отмерени. Големите им очи обхващаха цялата картина. Те биеха с камшиците си хилядите хора, които работеха в тази огромна мина.

Таласъми? Влъкодлаци? Богове?

- Какво е всичко това, Яровит? – попита Слънцеуст, а сърцето му бе застанало между устата и гърдите.

- Това, ученико, е Симаргалството. Общността, на която аз и ти служихме толкова дълго време.

- В какво са я превърнали алчните копелета, играещи ролята на управници!!!

- В АД – отговори Яровит и от очите му се стекоха две малки капки. – Виж събратята ни, Пресияне. Виж нашите братя симаргали в какво са се изродили.

Някъде там в далечината Вълкашин ги видя и притича към тях. Също бе изумен от видяното, но това не го потресе толкова, колкото Слънцеуст, който падна на колене, загреба две шепи пръст от червената почва и през сълзи, с провлачен тон проплака:

- Но... – думата заседна на езика му, удавена от слюнката. - Но това е невъзможно...

КРАЙ

***

Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК

Сподели с приятели:

Добавете коментар