Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Седнете край огъня, почерпете се с греяно вино и залък от днешния улов. Удобно ли ви е? Добре, това е добре, радвам се, че се чувствате удобно. Кой съм аз ли? Моето име не е важно, важни са приказките, които мога да ви разкажа. Виждал съм неща отвъд най-дивото въображение и съм ставал свидетел на други, които с простотата си затъмняват дори най-нереалната фантазия. Виждал съм лицето на времето и как неговите пясъци се разливат във всички посоки. Хората си мислят, че времето е като река, която се движи в една посока, сигурно и непоклатимо, но истината е, че времето е като океан по време на буря, настани се удобно, приятелю, и ще ти разкажа такива истории, които не си чувал никога досега...
Лятото беше свършило, дните започваха да стават по-къси, а нощите - по-дълги. Облаци се прокрадваха през ясното, синьо небе, а в хоризонта, където планините криеха върховете си в мъгли, слънцето започваше бавно да се спуска над безкрайната степ.
Тропотът на конски копита се чуваше ясно и отчетливо на километри, трите животни препускаха устремно заедно с ездачите си в посока на изток. Бързаха да настигнат останалата част от хаганата. Бяха изостанали, за да ловуват в горите, останали в тила, останалите им другари отдавна се бяха върнали, докато те тримата все още обикаляха горите за последния голям улов за сезона. Уви, този път, нямаха късмет.
Когато вече беше ясно, че за днес няма да могат да продължат повече, тримата ездачи забавиха хода на животните и се насочиха към малка гора, израсла върху хълмовете в близката далечина. От далече гората приличаше на шарена шапка в червено, жълто и кафяво, беше красива гледка.
Когато ездачите стигнаха до гората и навлязоха сред дърветата, духна лек ветрец, топъл и изпълнен с аромата на свежест. Намериха удобно място за бивак и разпънаха заслон и постели. Тримата пътници бяха братя, но не си приличаха по нищо, освен по това, че държаха много един на друг.
Най-големия го зовяха Мечката, защото беше силен и грижовен спрямо двамата си братя, като мечка към малките си – той извади секирата от седлото си и навлезе между шубраците, за да търси паднали и изсъхнали дървета за огъня.
Втория брат го наричаха Ястреба, лъкът беше неговият най-добър спътник, а взорът му беше остър и също толкова безпогрешен. Той имаше дарбата да вижда нашия свят по друг начин и да долавя необозримото за другите. Дарбите и разбиранията му към всичко около него бяха накарали много хора да търсят помощта му като лечител и знахар. Средният брат разседла конете, завърза ги встрани от стана, след което взе да ги вчесва, пои и храни.
На най-малкия брат бяха дали името Лисица и досущ като животното той беше пъргав и бърз, хитър и лукав. Нравът му беше весел, но често закачките му бяха тълкувани като лошотия и бързо си беше навлякъл неодобрението на всички. Копието с конската опашка, символа на народа им, сега беше в ръката му и той намери по-рохка пръст, в която да го забие, след което с безстрашна стъпка и лък в ръка се отправи към сенките на гората в търсене на улов.
На светлината на загасващото есенно слънце сенките в гората бяха станали по-тъмни. Гората беше утихнала, не се чуваше почти нищо. Лисица се прокрадна през една купчина храсти и нещо го накара да замръзне на място. Не беше шум или нещо, което е видял, просто го усети, като присъствие, което го наблюдаваше. Реши да не обръща внимание на това усещане, сега по-важно беше да открие някаква плячка. Когато погледна в краката си, видя следи, бяха от заек. Най-малкият брат се прокрадваше безшумно, когато го забеляза – заек, скрил се в корените на едно дърво. Под ботуша му изпука клечка и заекът подскочи като ужилен. Със затаен дъх и сигурна ръка Лисица пусна тетивата и стрелата изсвистя след заека, чу се тих писък и след това само тишина. Когато ловецът се върна в лагера, братята му вече се бяха настанили край огъня и пиеха греяно вино, разредено с вода.
Заекът беше одран и приготвен за печене почти веднага. Тримата седнаха и се вгледаха в огъня. Нощта беше тиха, безветрена, единствено се чуваха щурци някъде в полята. Докато чакаха вечерята, най-старият брат извади лула и тютюн, почисти и запали лулата, след което я подаде на другите да дръпнат и те от овкусения със сушени плодове тютюн.
- Утре ни чака дълъг преход. Имаме ли достатъчно запаси, докато настигнем останалите? – запита най-големият.
- Засега имаме достатъчно вода и храна за нас и конете. Ако дивечът е така богат като досега, не би трябвало да се бавим – каза Ястреба, след което пое дълбоко дима от лулата.
- Трудно се ловува, настава есен, животните се отдръпват навътре в горите, където ще настъпи най-късно смяната на сезона – отвърна най-малкият с поглед, погълнат от огъня.
- Нещо притеснява ли те, брате? – запита Ястреб и му подаде лулата. Лисица я пое и се замисли преди да отговори.
- Тази гора тук.... не е като останалите. Прекалено е тиха.
- В средата на степите сме, няма как иначе, горичката е и малка – отвърна Мечка, като хвърли няколко клонки в огъня.
- Непрекъснато имам чувството, че нещо не е наред или че всеки момент ще изкочи нещо от храстите.
- Да, и аз се чувствам странно, откак дойдохме – каза Ястреб и мушна с ножа си месото, което се въртеше на шиш над огъня.
В този момент от нищото се изви вятър и накара гората да зашумоли. Тримата братя скочиха на крака с извадени за бой оръжия. В сенките срещу тях се очерта огромен силует и дълбок гърлен глас закънтя между дърветата.
- Кой смее да прекосява моята гора и да лови без мое позволение?
- Ние сме синовете на Тигъра от Рода на Белите. Пък минаваме от тук по наша си работа – отвърна Мечката.
- Никой, не знаехме, че гората е нечия – отвърна Лисица.
- Е, вече знаете, но невежеството се наказва сурово. Един от вас утре ще остане тука, за да го изям, тъй както вие ще изядете заека ми.
- Поне се покажи да те видим, така не бива, ти да ни знаеш кои сме, пък ние тебе не – казал Ястреба.
- Бива – издудна гласът и от сенките се подаде хала-есенница. – Е, те туй съм, момци, решавайте, до заранта да сте се разбрали! – И задуха пак вятър и халата изчезна.
- А така, втасахме я сега! – каза Мечката и седна пак край огъня. – На тая хала с балтията главата ѝ ще цепна само да ми падне!
- Дума да не става, никой няма да оставим! Или всички, или никой! – каза Ястреба и дръпна пак от димящата лула.
- Аз имам една идея – каза Лисицата и си резна от печеното месо, – пък на всичкото отгоре де такъв късмет, таз хала не е каква да е хала! Голям трофей и улов е тя, много слава ще ни донесе.
- Говори се сред старите колобри, че халите есенници имат сърце от злато и мед като есенни листа. Вземеш ли го, идните седем зими няма да са тежки, а летата плодородни!
- Право думате, братя, таз хала е голям дар от Тангра! – казал Мечката. – Думай, Лиско, как да я преборим?
Думали що думали, Лисицата им разказала хитрия си план и докато похапвали, другите двама братя се съгласили. На сутринта станали, събрали стана и двамата по-големи братя потеглили на път, а най-малкият останал заедно с три чувала, натъпкал чувалите с камъни и пръчки и се шмугнал в гората. Намерил дупка на зайци и с бързина и ловкост уловил два за ушите и ги измъкнал от хралупата. Вързал им муцуните и задните крака и ги мушнал в двата чувала, а в третия се мушнал сам той със свойта сабя-дамаскиня и зачакал.
Не след дълго халата се появила и започнала да се върти около чувалите и да се чуди що става. Най-малкият брат лежал неподвижно и когато гадният дъх на халата минал покрай чувала му, едва се сдържал. В другите два чувала зайците се замятали като диви и халата ги излапала без дори да се замисли.
Натежали ѝ обаче камъните и дървесата и решила да си полегне под шарената сянка на дърветата, да ѝ поотмине малко пълният търбух. В момента, в който заспала халата, най-малкият брат изпълзял от чувала си и изтичал до края на гората, където го чакали братята му.
- Заспа ли проклетията? – запитали братята.
- Заспа, айде да я колим! – отвърнал най-малкият. Нарамили оръжията си и влезли обратно в гората при спящата хала.
Отишли тримата на поляната, ала халата я нямало. Извил се вятър и вихрушка се вдигнала, от небето се спуснала халата и изревала свирепо! Тримата братя запънали лъковете си и я пронизали в крилата, да не може да лети, с острите си стрели.
И тъй три дни и нощи се гонили из малката горичка тримата братя и халата в люта схватка. Бой бил страшен, но най-накрая халата паднала мъртва, а братята взели сърцето й. Но победата не била сладка, както се надявали. Мечката оставил лявата си ръка в боя, Ястреба останал без око, а Лисицата загубил единия си крак.
Превързали се братята, оседлали конете и се запътили към рода си. Като стигнали дома, посрещнали ги богато, а имената им се прочули, задето убили халата–есенница и донесли Сърцето на есента, а с него и седем честити години за всички.
На третата година се появила зла вещица и откраднала Сърцето...
Но това, приятелю, е друга история, която ще ти разкажа, като му дойде времето...
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил