Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
Роналд стоеше в хола и превключваше каналите в търсене на някой интересен филм. Тъкмо беше приключил с вечерята и се наслаждаваше на чаша скоч и цигара Кемал.
- Най-сетне – каза, когато с поредното цъкване на телевизора се появи Джулия Робъртс. Филмът беше „Хубава жена“. Знаеше го наизуст, но обичаше да го гледа.
В същия момент вратата на спалнята се отвори с трясък и оттам изскочи Луси. Тръгна ядосано към кухненския бокс, като същевременно мърмореше:
- Писна ми, все едни и същи глупости. Тези хора само си фантазират разни неща. Която и книга да отвориш – нищо, което дори малко да се доближава до истината.
- Затова чета само трилъри – отговори Роналд спокойно и загаси цигарата си в стъкления пепелник.
Луси се обърна и му хвърли гневен поглед.
- По дяволите, Рони, не ти ли пука какво мислят хората за нас?!
Роналд остави уискито си на малката, стъклена масичка пред дивана. Този спор му беше писнал. Обърна се, за да ѝ го каже, но в този момент телефонът в джоба на Луси звънна.
- Инспектор Уайт – каза Луси, хвърляйки му поглед, който означаваше, че разговорът им още не е приключил. – Да, капитане. Да, до десет минути сме там.
- Убийство? – попита Роналд, докато обличаше коженото си яке.
- И самоубийство – отговори Луси.
***
На местопрестъплението вече гъмжеше от полиция, когато пристигнаха. Посрещна ги млад униформен, по чието пребледняло лице можеше да се съди, че това е първото убийство, което вижда, след като е завършил академията.
- Какво имаме? – попита Луси.
- Двама мъже, между тридесет и четиридесет години. – Капитан Стоун се приближи откъм една патрулна кола. – Все още не сме ги идентифицирали.
- Може ли да погледна?
Капитанът се обърна, едва сега забелязал стоящия зад инспектор Уайт патолог.
- Разбира се, доктор Трън. Насам. – И поведе Роналд към телата.
- Убийство и самоубийство казвате? – Рон приклекна и заоглежда проснатите на асфалта мъже. – Освен ако този ваш самоубиец не е доста добър акробат, това е двойно убийство.
Капитан Стоун го погледна учудено.
- Прострелял се е в лявото слепоочие с дясната ръка. – Рон посочи дупката в главата на мъжа.
От тълпата се зададе униформен.
- Капитане, идентифицирахме жертвите.
- Кои са? – Стоун се завъртя към приближаващия полицай.
- Антиквари, – полицаят вдигна тефтера си, – Мат и Том Коутън. Имат магазин на две пресечки от тук.
Рон отново погледна труповете.
- Възможно ли е да е обир?
- Предполагам – каза Стоун и извади малък тефтер от джоба на сакото си, за да си запише нещо.
- Каквото и да са откраднали, било е в този куфар.
Двамата се обърнаха по посока на гласа. На две крачки от тях Луси държеше алуминиево куфарче, подплатено с велур, което явно току-що бе извадила от кофата за боклук.
Изведнъж остра болка прониза главата на Роналд. Усети, че сяда на земята. Чуваше как Капитана го пита дали е добре. Гласът му се загуби. Сред други. По-силни и ясни. „То е! Крайно време беше да се появят!“ Пред лицето му замигаха образи на фигурки. Златни и сребърни статуетки. Малки и по-големи. „Тринадесет. Това е само първият.“ Гласовете изпълваха главата му. Една от фигурките се откъсна от видението, уголеми се. Стана по-ясна, сякаш можеше да я докосне. И изведнъж, само в един миг, всичко изчезна.
Рон се отпусна. Все още стоеше на земята обхванал главата си с ръце, но явно видението беше изчезнало. Луси знаеше, че той е виждащ, и въпреки това се плашеше всеки път, когато го споходеше видение. Спомни си, че точно така се бяха запознали. Тя беше използвала малко магия на едно местопрестъпление, за да го провери по-добре, а той се беше сринал на земята изведнъж. Виждащите усещаха магията близо до тях и получаваха видения – не винаги толкова силни като тогава и днес. Това я плашеше най-много. Силните видения значеха две неща – или магията е много близо, или е много силна.
- Свърши. – Тихият му шепот я изтръгна от мислите й. – Били са Синовете.
Погледна го в очите. В тях се четеше страх. Знаеше, че и в нейните също. Синовете. Те не бяха просто мафия. Те бяха мафия от магьосници. По-страшното беше, че Рон за първи път ги усещаше, макар това да не беше първото тяхно престъпление, което разследваха. Но за първи път използваха магия.
- Завръщането. – Роналд се надигна бавно от земята и махна на приближаващите се медици, за да им покаже, че е добре. Луси го прегърна през кръста, за да му помогне да се задържи прав. „Завръщането. Той да не е полудял.“ Тръгнаха към колата. В движение Роналд нареди да закарат телата в моргата. Тя почти не го чу. Не забеляза и хората наоколо, които ги гледаха с леко притеснение. Когато стигнаха до колата, тя го остави да се подпре на отворената предна врата.
- Завръщането започна, Луси. – Той не я погледна. Беше вперил поглед някъде далеч по тъмната улица. – Магията ще властва. Отмъщение, за хилядите години гонение, клади и убийства. Пророчествата се сбъдват.
- Сигурен ли си? Какво видя? – В главата ѝ бръмчаха хиляди мисли и се опитваха да си пробият път към съзнанието.
Рон се обърна към нея. Черните му очи блестяха. От страх или от някаква възбуда. Не можеше да разбере.
- Те са го взели тази вечер. – Той погледна към местопрестъплението, където един криминалист прибираше куфарчето в голям найлонов плик. – Първият Талисман. Един от тринайсетте. Сърцето на Есента е в ръцете им. Започва се, но какво – дори не съм сигурен.
Още известно време двамата стояха така – вперили поглед някъде далеч, в мрака, извън това място. После се качиха в колата и потеглиха към участъка.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил