Участник в Конкурса за фентъзи разказ "Сърцето на есента"
~~~
От нейде вятърът повя
и откъсна жълтите листа.
Подреди ги в тъмнината
в знак грижовен от съдбата.
- Не мога да стоя сам – оплака се мъжът, – толкова далеч от теб. - Той кимна към края на кухненския плот, на по-малко от полoвин метър растояние, където бе стоял мълчаливо досега, гледайки я как приготвя вечерята.
Тя се разсмя, а той я целуна по шията, прегърна я и постави длани върху корема й.
- Как е нашият малък разбойник днес? Рита или е слушкал мама? - Той погали едва видимата издутина.
- Слушка. – Тя постави ръцете си върху неговите.
Постояха така без да смеят да се радват повече, доволни от това, което имаха – себе си и новия живот, който щеше да се появи на бял свят след четири месеца.
Вечеряха, като хвърляха по един поглед на новините в седем. След това той раздигна масата и ѝ поднесе за десерт любимия ѝ ябълков сладкиш с карамел, поръчан специално за нея, с добавени орехи и бадеми и донесен тайно вкъщи, за да я изненада.
- Е, това се казва слaдкиш! - Усмивката ѝ беше на щастлива жена. – Знаеш ли, че много, много те обичам.
- Знаеш, че аз те обичам повече!
- Не, аз повече!
Той бе готов да отвърне в глупавия им спор-ритуал, но видя гримасата на лицето й.
- Скъпа, какво ти е?
- Боли ме! - очите ѝ се бяха уголемили от ужас.
Инстиктивно се бе хванала за корема. Болката в кръста я прерязваше на две, след това се впи в слабините ѝ и я заля като опустошителна вълна беззащитен бряг.
- Какво да ти донеса? Хапчетата?
Той се засуети, наля една чаша с вода и я остави на масата пред нея. Затича се към спалнята, потърси шишето с таблетките в грешното чекмедже, после се сети, че са в банята. Напсува се и се втурна, събори почти всички неща от рафта над мивката, но ги откри. Разтреперан постави две таблетки в шепата си и ги отнесе в кухнята. Помогна ѝ да ги изпие. Обгърна с длани мокрото ѝ от сълзи лице.
- Всичко ще е наред скъпа, обещавам.
И тогава го видя. Червеното петно в скута й.
***
- Съжалявам! - Лекарят не можеше да свикне с това си задължение и пъхна смутено ръце в джобовете на престилката си.
Познаваше двойката от няколко години и бе констатирал предишните два спонтани аборта. Искрено се бе надявал, че този път ще успея да се сдобият със собствена рожба.
- Зная, че няма да е утеха – продължи той, - но дори да не се бе случило тази вечер, при следващия преглед съм сигурен, че аз самият щях да ви препоръчам аборт. За съжаление, плодът е имал малоформация, дължаща се на генна мутация, която не би му позволила да се развие нормално.
Мъжът пред него мълчеше, забил поглед в пода и сякаш не го чуваше. Докторът постоя минута и отново осъзна, че няма думи, с които да утеши когото и да било след такава загуба. Обърна се, за да остави младия мъж сам с тъгата му, и тогава чу зад гърба си тихия му глас:
- Моля, не го наричайте “плода”.
***
В стаята бе тихо и тъмно като в гробница. Есенният дъжд драскаше по прозорците. Мъжът седеше на един стол близо до леглото. Жената лежеше под белите чаршафи. Очите ѝ бяха затворени и само от време на време в ъгълчетата им се появяваха сълзи. Плачеше без звук, сякаш с бебето си бяха отишли и всички звуци от тялото й.
Четвърти ден откакто изгубиха детето. Четвърти ден жената в леглото не бе проронила нито дума. Не се хранеше и докторите я поставиха на системи. Мъжът, който я посещаваше, приличаше на сянка, тих и отнесен. Стоеше с часове на стола край леглото й, но не ѝ говореше. Силите го бяха напуснали. Не ходеше на работа, не се обади на близките им, защото не искаше да вижда никого, не можеше дори да вдигне ръка, за да погали нейната. Искаше някой да спре сърцето му и се молеше за това всеки ден, докато плачеше свлечен край някоя студена стена в празния им апартамент. Четири дни, в които мъглата на тъгата не се вдигаше и застрашаваше кораба на живота им да бъде захвърлен върху острите и безмилостни скали от безнадежност и да бъде унищожен завинаги.
Тялото го болеше от неудобната поза на стола, но емоционалното изтощение и тъмнината в стаята го унасяха в неспокойна дрямка. Трябваше отдавна да се е прибрал, но нямаше волята, неоходима за толкова много усилия. Усети в просъницата лек полъх и движение. Отвори едва очи и срещна едно лице, надвесено над него, толкова близо, че видя жълтите петънца в ирисите на очите му. Чу шепот далечен, но твърд и настоятелен.
- Тя се нуждае от ново сърце.
Мъжът се сепна и подскочи в стола.Отвори широко очи, разтърка ги.
- Какво? Не разбирам, какво сърце?
Озърна се. Стаята бе празна и тъмна. Побиха го тръпки от страх. Той стана и направи няколко нерешителни крачки в стаята. Постоя известно време пред леглото и спящата жена в него. След това излезе.
Силната светлина в коридора го отрезви, но не успя да заличи спомена от втренчените в него жълти очи. Изчака асансьора, като нервно потропваше с крака. Допуши му се, а не го беше правил от пет години.
Срещу входа на болницата видя рекламата на денонощен магазин и се запъти към него. Вътре беше тясно и задушно. Продавачката не откъсна очи от малкия портативен телевизор.
- Една кутия цигари, моля.
Ниската и пълна жена го погледна с досада и след като го изчака няколко секунди, тросното го попита:
- Марка?
- Марка? Ъъ.. няма значение, някакви по-силни.
Може би не бяха силни, но жената избра най-скъпите и ги плъзна по щанда към него.
- Дванадесет лева.
Мъжът намери банкнота от двадесет и я подаде. Докато поемаше парите, лицето на продавачката се уголеми и жълтите очи се впиха в неговите. Дъхът от устата пареше лицето му.
- Намери сърцето! По-бързо! Не губи време...
Едва не изкрещя от ужас и побягна от магазина, оставяйки учудената продавачка с рестото му в ръка.
Намери колата си на паркинга, но не се качи. Остави дъжда да се стича по лицето му. Запали цигара и макар че тя се намокри и изгасна след първото дръпване, не я изхвърли и продължи да я държи. Започна да трепери от студ, но тялото и мозъкът му водеха отделно съществуване и той остана да стои под дъжда, вперил невиждащ поглед в тъмната нощ.
Мъжът го помириса преди да го види. Пред него бе спрял клошар, наметнат с мръсен найлон, който го пазеше от дъжда. След себе си влачеше количка на две колела, натоварена с прогизнали сгънати кашони. Силната миризмата на алкохол и пропити с пот дрехи можеха да бъдат успешна терапия срещу депресия и безволие. Мъжът понечи да се отмести, но клошарят му препречи пътя.
- Дай една цигарка. – Клошарят кимна към цигарата в ръката му.
Мъжът извади пакета от джоба си и му го подаде. Клошарят го сграбчи бързо, да не би човекът да размисли, и изведнъж лицето му се уголеми. Очите му станаха жълти. Далечният глас отново си проби път между падащите капки дъжд и шума от минаващи коли.
- Побързай! Сърцето! Само то ще я спаси. Бързай!
- Боже!
Мъжът изкрещя и размаха панически ръце. Покри лицето си с длани, за да се скрие от жълтите очи. Направи няколко крачки назад, за да избяга.
- Не разбирам, о боже, не разбирам. Какво сърце?
Махна ръце от лицето си. Пред него нямаше никой, клошарят се бе отдалечил на десетина крачки, тътреше количката си и махаше с високо вдигната ръка и новопридобития си пакет цигари към неколцина събратя по съдба, сгушили се на сушинка под стряхата на болницата.
Мъжът отново разтри лицето си с длани. “Побърквам се, побърквам се” - само това си повтаряше, докато се качваше в колата. Завъртя ключа в стартера и подкара без посока.
По пътя всички жълти светофари се превръщаха в преследващи го очи, в ушите му думкаха барабани в един и същи ритъм “сърце, сърце, сърце”.
Мъжът рязко зави на поредното кръстовище и пое към края на града. Искаше да избяга от жълтите светлини и не искаше да чува нищо, дори и собственото си дишане. Преодоля с нечовешки усилия последните два сфетофара и не след дълго светлините на града останаха далеч зад него. Отби по един тъмен черен път и шумът от натовареното движение се стопи, с него изчезнаха и барабаните. Мъжът спря колата и слезе. Не знаеше къде е, но тишината го успокои. Луната и звездите се бяха скрили зад облачното небе, но дъждът бе спрял.
От нейде повя вятър и завихри шумата, полегнала по земята. Мъжът се загледа във вълшебната им игра на светлината на фаровете. Жълти, червени и кафяви листа танцуваха в магическа спирала. Вихърът се въртеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая вече не се забелязваха отделните листа. Бяха се превърнали в цветни ленти, които рисуваха трепкащия силует на жена.
Тя го погледна с жълтите си очи и този път той не се изплаши от тях. Гледаха го топло и разбиращо. Листата шумяха в безумния си танц, но мъжът чуваше думи.
- Добре дошъл. - Фигурата леко се поклони и косата ѝ от преливащи цветове се разпиля като буен огън.
- Коя си ти? - Беше сигурен, че не го изрече на глас.
- Моето име е Есен. - Всички листа потрепнаха като въздишка. - След моята милувка зеленото се превръща в жълто, а жълтото в червено. Това не е трудно, забавно е и ме кара да се чувствам като художник. – Фигурата се завъртя въодушевено и мъжът се уплаши, че ще се разпилее, но тя пак го погледна с жълтите си очи и продължи: – Но това е само в началото, после – листата отново въздъхнаха, – трябва да откъсна всеки един лист от неговото дърво и да попаря всеки стрък трева по земята. Това е тъжно, защото аз обичам листата и тревата. Обичам и птичките, но се сбогувам и с тях. И със слънцето, което все по-слабо топли земята.
Жената от листа се натъжи. С всяка дума цветните ленти потъмняваха, загубваха скорост и отделни листа се отделяха и падаха безжизнено на земята.
- Понякога не мога да скрия тъгата си и поръсвам земята с есенен дъжд. Но той носи само студ и не дава живот. Това ме кара да се чувствам толкова самотна и безполезна, особено в ден като днешния – последния, преди да настъпи зимата. Но днес открих нещо, което никога не съм предполагала - че мога да дам нов живот.
Вятърът се усили и като че ли всички листа в гората се завъртяха в танц на радостта.
- Ще ти подаря сърцето си.
Тя го гледаше втренчено и очакващо, но той стоеше безмълвен и неразбиращ.
Тогава тя напусна светлината на фаровете и се приближи към него. Мъжът усети вятъра, косата му се разроши и като че ли той самият се завъртя с вихъра по спиралата му, въпреки че все още усещаше земята под краката си. Фигурата като че ли го обгърна и му зашепна.
- Моето сърце живее с толкова много тъга. То може да преживее всяка раздяла и да намери утеха. Моето сърце ще ви даде сили да продължите живота си. Ще ви научи, че болката е преодолима, щом намериш смисъла на тъгата. Подарявам ти го!
Вятърът изчезна и листата се посипаха безжизнени, като че ли някой бе отнел душите им. Насред шумата едно цвете пулсираше в жълта светлина.
***
Отново стоеше в болничната стая. Жената лежеше със затворени очи, само системата, забита в ръкатата й, и инстинктивното движение на гърдите ѝ за въздух поддържаха живота й. Мъжът се приближи и постави цветето върху гърдите й. Свлече се на колене край леглото изтощен и жадуващ за покой. Пулсиращата жълта светлина ги обгърна.
***
Вратата на стаята се отвори бавно и внимателно, но въпреки това успя да го събуди. Краката го боляха, тъй като бе задрямал коленичил на пода пред леглото. С мъка се надигна и различи една медицинска сестра да полага един вързоп на съседното празно легло.
- Какво е това? - шепнешком попита мъжът сестрата и се приближи към нея.
- Това е момченце, мисля, че е на около три годинки, но не знам със сигурност. Полицаите го доведоха преди малко. - Сестрата нежно погали русата му косичка. - За съжаление родителите му са катастрофирали. Майката е починала на място, а за живота на бащата се борят в операционната. И двамата са пътували без колани, но малкият е бил здраво завързан в бебешкото му столче.
Мъжът погледна детенцето, изглеждаше съвем мъничко в пашкула на одеалото. Спеше спокойно в последното си детско безгрижие. Мъжът се замисли за собствената си мъка и вече не му се струваше непреодолима. Той беше длъжен да се справи заради това малко същество, защото никоя болка не бе по-голяма от тази, която трябваше да понесе едно дете. Сестрата прекъсна мислите му.
- Съжалявам, че ви обезпокоих, но в болницата няма детско отделение от няколко месеца и...
Мъжът ѝ направи знак да замълчи, като постави пръст на устните си
- Не ми дължите никакво обяснение. Дори ще ми е приятно да го наглеждам.
Сестрата му кимна с благодарност и излезе от стаята. С нея си тръгна и светлината, която досега влизаше от коридора през отворената врата. На мъжа му трябваше известно време отново да свикне с тъмнината, за да може да различи детската купчинка.
- Това, което му се е случило, е много тъжно – жената се надигна и седна в леглото.
Мъжът приседна до нея и намери ръката й. Сложи дланта ѝ между своите.
- На нас също ни се случи нещо много тъжно. - Той я прегърна и притисна силно. – Но знаеш ли, научих от сърцето на една Есен, че би било ужасно, ако Тъгата я нямаше. Благодарение на нея никога, дори и да напуснат живота ни, няма да забравим хората, които обичаме.
***
Погледни как се е класирал този разказ в конкурса "Сърцето на есента" ТУК
Коментирай от FB/G+ профил